355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Фредерик Форсайт » Юмрукът на бога » Текст книги (страница 15)
Юмрукът на бога
  • Текст добавлен: 26 сентября 2016, 19:17

Текст книги "Юмрукът на бога"


Автор книги: Фредерик Форсайт



сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 38 страниц)

– Нека вземат този Йерихон, който и да е той – настоя Нетаняху. – Ако им помогне да разгромят Саддам Хюсейн, толкова по-добре за нас.

Министър-председателят изръмжа нещо, кимна, посегна към интеркома и нареди на личната си секретарка:

– Свържи се с генерал Дрор и му кажи, че искам да го видя в кабинета си. Не, не когато е свободен. Веднага.

Четири часа по-късно Коби Дрор напусна кабинета на своя министър-председател. Той кипеше. Наистина, мислеше си той, докато колата му се спусна по стръмнината извън Йерусалим и се понесе по широката магистрала обратно към Тел Авив, не помнеше някога да е бил така ядосан.

Да ти каже собственият ти министър-председател, че си сбъркал, не беше малко. Но че го нарече тъп гъз, му дойде наистина в повече.

Обикновено извличаше удоволствие да гледа боровите гори, където по време на обсадата на Йерусалим, когато днешната магистрала представляваше набразден от коловози черен път, баща му и други се бяха сражавали, за да пробият палестинските линии и да облекчат положението на града. Но не и днес.

Когато се върна в кабинета си, накара да повикат Сами Гершон и му каза вестта.

– Как, по дяволите, са разбрали янките? – изкрещя той. – Откъде е изтекла информация?

– Не и от Службата – рече категорично Гершон. – Какво ще кажеш за професора? Виждам, че току-що се е върнал от Лондон.

– Скапан предател – се озъби Дрор. – Ще го съсипя.

– Вероятно англичаните са го напили – предположи Гершон. – Пиянски хвалби. Остави го, Коби. Бедата е сторена. Какво трябва да направим?

– Да им кажем всичко за Йерихон – отсече Дрор. – Няма да го направя аз. Изпрати Шарон. Нека той да го стори. Срещата е в Лондон, където е станало изтичането на информация.

Гершон премисли и се ухили.

– Какво му е смешното? – попита Дрор.

– Какво ли? Ние не можем повече да влезем във връзка с Йерихон. Остави ги само да се опитат. Все още не знаем кое е това копеле. Нека те да открият. Ако имаме късмет, ще се осерат от горе до долу.

Дрор премисли и по лицето му се разля хитра усмивка.

– Изпрати Шарон тази вечер – рече той. – Сетне ще предприемем друга операция. Върти ми се из главата от известно време. Ще я наречем „Иисус Навин“.

– Защо? – попита объркан Гершон.

– Не си ли спомняш какво точно е сторил Иисус Навин с Йерихон?

Сметнаха, че срещата в Лондон е достатъчно важна, затова Бил Стюарт, заместник-директорът (оперативен) на Лангли, пресече лично Атлантическия океан, придружен от Чип Барбър от отдела за Близкия изток. Те се настаниха в една от тайните квартири на ЦРУ, апартамент, разположен недалеч от посолството на Гроувнър Скуеър, и вечеряха с един заместник-директор на СИС и Стив Ланг. Заместник-директорът бе там по протокол, защото имаше ранга на Стюарт; на срещата с Шарон щеше да го замести Саймън Паксман, който отговаряше за Ирак.

Давид Шарон пристигна със самолет от Тел Авив под друго име и бе посрещнат от един катса от Израелското посолство. Британското контраразузнаване МИ-5, което не обича чужди агенти, дори и дружески, да си разиграват игрички на негова територия, беше предупредено от СИС и забеляза чакащия катса от посолството. Още щом той поздрави новопристигналия от Тел Авив господин „Елиаху“, хората от групата на МИ-5 се намесиха, приветстваха господин Шарон с добре дошъл в Лондон и му предложиха услугите си, за да направят пребиваването му приятно.

Те придружиха двамата разгневени израелци до колата им, махнаха им да тръгват от входа на аерогарата, а сетне ги проследиха спокойно до центъра на Лондон.

Разпитът на Давид Шарон започна на следната сутрин и отне целия ден и половината нощ. СИС реши да използва една от своите тайни квартири в Южен Кенсингтън, добре защитена и великолепно оборудвана с подслушвателна апаратура.

Беше (и продължава да е) голям и просторен апартамент, чиято трапезария послужи като място за заседанието. В една от спалните бяха настанени магнетофоните и двамата техници, които записваха всяка изречена дума. Спретната млада дама, доведена от Сенчъри Хаус, обсеби кухнята и се погрижи към шестимата мъже, събрани около масата за ядене, да потече непрекъсната поредица подноси с кафе и сандвичи.

Двама мъже, които изглеждаха съвсем във форма, прекараха деня във фоайето долу, правейки се, че поправят безпогрешно работещия асансьор, докато всъщност имаха грижата никой освен известните други обитатели на блока да не може да стигне по-високо от партера.

Около масата седяха Давид Шарон и катсата от лондонското посолство, който и без това беше „обявен“ агент, двамата американци от Лангли – Стюарт и Барбър, и двамата от СИС – Ланг и Паксман.

Подканен от американците, Шарон започна историята отначало и я разказа така, както се бе случила.

– Наемник? Наемник, който влиза сам? – попита Стюарт в един момент. – Да не ме будалкаш?

– Наредено ми е да бъда съвършено откровен – рече Шарон. – Така стана.

Американците нямаха нищо против наемник. Нещо повече, това беше преимущество. За вербуващата централа парите са най-простият и лесен от всички мотиви, които могат да накарат един човек да предаде родината си. При наемника човек е на чисто. Няма мъчителни чувства на съжаление, няма страх да не би да се отвратиш от самия себе си, няма крехко его, което да трябва да се гали и ласкае, няма нужда да успокояваш обидено самолюбие. В света на разузнаването наемникът е като проститутка. Няма досадни вечери на светлината на свещи и сладки безсмислици. Пачка долари на нощното шкафче вършат добра работа.

Шарон описа отчаяното търсене на човек, който да може да живее продължително в Багдад под дипломатическо прикритие, и при липса на друга възможност, подбирането на Алфонсо Бенс Монкада, неговата интензивна подготовка в Сантяго и повторното му инфилтриране, за да осъществява връзката с Йерихон в продължение на две години.

– Чакай – рече Стюарт, – този _любител_ е работил с Йерихон в продължение на две години? Прибрал е седемдесет съобщения от тайници и му се е разминало?

– Да бе. Кълна се – рече Шарон.

– Ти как мислиш, Стив?

– Новашки късмет. Не бих искал да му се доверя в Източен Берлин или Москва.

– Точно така – потвърди Стюарт. – И не са го проследили до някой тайник? Така и не се е компрометирал?

– Не – рече Шарон. – Следили са го няколко пъти, но винаги спорадично и нескопосно. Докато е отивал от дома си към сградата на Икономическата комисия или се е връщал оттам; и веднъж, когато се е отправял към един от тайниците. Но ги видял и се отказал.

– Само да предположим – рече Ланг, – че наистина са го проследили до някой тайник с истински проследяващ екип. Момчетата от контраразузнаването на Рахмани залагат капан и пребарват Йерихон. Обработват го и той трябва да сътрудничи…

– Тогава щеше да спадне качеството на продукта – отвърна Шарон. – Йерихон наистина вършеше добра работа. Рахмани не би допуснал това да продължава. Щяхме да станем свидетели на публичен процес и на обесването на Йерихон, а в най-добрия случай Монкада щеше да бъде изгонен.

Изглежда онези, които са го следили, са били от АМАМ, макар да се предполага, че чужденците са обект на хората на Рахмани. Във всеки случай са действали, както обикновено, недодялано. Монкада ги е забелязал без усилие. Знаете как АМАМ непрекъснато се опитва да се меси в работата на контраразузнаването…

Хората около него кимнаха. Съперничеството между отделите не беше нещо ново за тях. Случваше се и в техните страни.

Когато Шарон стигна до момента, в който Монкада е бил внезапно изтеглен от Ирак, Бил Стюарт изпусна една ругатня.

– Искаш да кажеш, че той е преустановил връзката…? Тоест, че Йерихон е извън контрол, без някой да поддържа контакт с него?

– Там е работата – рече търпеливо Шарон. Той се обърна към Чип Барбър. – Когато генерал Дрор е казал, че няма агент в Багдад, наистина е смятал така. Мосад беше убеден, че операция „Йерихон“ е мъртва риба – с корема нагоре.

Барбър хвърли на младия катса поглед, който искаше да каже: виж какво момчето ми, тия ги разправяй на старата ми шапка.

– Искаме да възстановим връзката – намеси се ловко Ланг.

– Как?

Шарон описа местоположението на всичките шест тайници. През двете години Монкада беше променил два от тях; в единия случай защото кварталът се разчиствал за ново строителство, а в другия защото един запуснат магазин бил преустроен и наново отворен. Но шестте действащи тайници и шестте места, където драскали с тебешир предупредителните знаци, бяха последните, за които го беше уведомил Монкада при разговора им, преди да напусне Ирак.

– Може би ще намерим някой приятелски настроен дипломат да се завърти около него на някакво събитие, да му каже, че отново влиза в действие, при по-добро заплащане – предложи Барбър, – да избегнем всички тези глупости под тухли и улични плочи.

– Не – отхвърли идеята Шарон, – само с тайниците, иначе не можете да влезете във връзка с него.

– Защо? – попита Стюарт.

– Трудно ще ми повярвате, но се кълна, че е вярно. Ние така и не можахме да открием кой е той.

Четиримата западни агенти се втренчиха в продължение на няколко минути в Шарон.

– Така и не го идентифицирахте? – попита бавно Стюарт.

– Не. Опитахме, помолихме го да ни се разкрие за собствената му безопасност. Отказа, заплаши, че ще престане, ако настояваме. Правихме анализи на почерка, психопортрети. Опитахме се да кръстосаме даваната от него информация и онова, до което не може да се добере. Стигнахме до списък от трийсет, може би четирийсет мъже, все около Саддам Хюсейн, всички в Революционния команден съвет, Върховното командване на армията или висшите ешелони на партията Баас.

Но по-близо до това не стигнахме. На два пъти пробутахме технически термин на английски в нашите запитвания. И двата пъти бяха върнати с въпрос. Изглежда, че не говори, или само малко говори английски. Но това може да е прикритие. Може да говори свободно, но ако знаехме, че е така, щяхме да сведем възможностите до две или три. Затова винаги пише на арабски, ръкописно.

Стюарт изръмжа – беше се убедил.

– Прилича на Дълбокото гърло.

Спомниха си за тайния източник в аферата „Уотъргейт“, от който изтичаше информация за в. „Вашингтон поуст“.

– Но нали Удуърд и Бърнстайн установиха кой е Дълбокото гърло? – подметна Паксман.

– Така твърдят, но се съмнявам – рече Стюарт. – Според мен този човек е останал в непрогледна сянка, също като Йерихон.

Отдавна се беше стъмнило, когато четиримата най-сетне пуснаха изтощения Давид Шарон да се върне в посолството си. И да оставаше още нещо, което би могъл да им каже, нямаше да го измъкнат от него. Но Стив Ланг беше убеден, че този път Мосад не е скрил нищо. Бил Стюарт го бе уведомил на какво равнище е бил упражнен натискът във Вашингтон.

Двамата британски и двамата американски разузнавачи, на които бе дошло до гуша от сандвичи и кафе, се оттеглиха в един ресторант на около километър по-надолу. Бил Стюарт, който имаше язва и дванайсетте часа, прекарани на сандвичи при високо равнище на напрежение, не бяха допринесли за успокояването й, побутваше оттук-оттам пушената сьомга в чинията си.

– Трудно можеше да ни се падне нещо по-противно. Вони по-лошо от кофа с развалени яйца. Също като Мосад ще трябва да се опитаме да намерим акредитиран дипломат, който вече е обучен в тънкостите на занаята, и да го накараме да работи за нас. Ако е необходимо, ще му платим. Лангли е готов да даде куп пари за това нещо. Информацията на Йерихон може да спаси живота на много хора, когато започнат сраженията.

– И така, какво ни остава? – обади се Барбър. – Половината посолства в Багдад вече са затворени. Останалите сигурно са под плътно наблюдение. Ирландците, швейцарците, шведите, финландците?

– Неутралните няма да участват в тази игра – рече Ланг. – И се съмнявам, че имат подготвен агент, изпратен в Багдад по тяхна инициатива. Забравете за посолствата от Третия свят – това би означавало цяла програма за вербуване и подготовка.

– Нямаме време за това, Стив. Работата е спешна. Не можем да тръгнем по пътя на израелците. Три седмици – та това е невъзможно. Тогава може да е вършило работа, но сега Багдад е на бойна нога. Нещата сигурно са много по-строги там. Ако започнем от начало, ще ни трябват три месеца да обучим един дипломат.

Стюарт кимна в знак на съгласие.

– Щом няма такава възможност, то тогава някой допуснат законно да влезе. Има бизнесмени, които продължават да влизат и излизат, особено германци. Бихме могли да изпратим някой, който да изглежда убедително като германец или японец.

– Бедата е, че тези момчета престояват много малко време. В идеалния случай ще ни трябва някой, който да играе ролята на квачка на Йерихон през следващите… колко… да речем четири месеца. Ами ако е журналист?

Паксман поклати глава.

– Говорил съм с всички, когато са излизали; тъй като са журналисти, те са непрекъснато под наблюдение. Няма да върви чужд кореспондент да се мушка из задните улички – те си имат през цялото време гледачка от АМАМ. Освен това да не забравяме, че щом не става дума за акредитиран дипломат, говорим за „черна“ операция. Би ли пожелал някой от вас да се замисли какво ще се случи на агента, който попадне в ръцете на Омар Хатиб?

Четиримата мъже около масата бяха чували за зверската слава на Хатиб, началника на АМАМ, чието прозвище беше Ал-Муаззиб, Мъчителя.

– Може все пак да се наложи да се поемат рискове – забеляза Барбър.

– Имах предвид приемането – посочи Паксман. – Кой бизнесмен или журналист би се съгласил, като знае какво го чака, ако го хванат? Бих предпочел КГБ пред АМАМ.

Бил Стюарт остави вилицата обезкуражен и си поръча още една чаша мляко.

– Е, значи край на всичко. Освен ако не намерим подготвен агент, който може да мине за иракчанин.

Паксман хвърли поглед на Стив Ланг, който помисли за момент, а сетне бавно кимна.

– Ние разполагаме с човек, който може – отрони Паксман.

– Питомен арабин? И Мосад има такива, ние също – рече Стюарт, – но не на такова равнище. Куриери, вафлички. Това изисква висока степен на риск, високо качество.

– Не, англичанин, майор в САС.

Стюарт замръзна, чашата с мляко остана на половината път до устата му. Барбър остави ножа и вилицата и спря да дъвче пържолата си.

– Да говориш арабски е едно, да минеш за иракчанин в Ирак е нещо съвършено различно – рече Стюарт.

– Той е мургав, чернокос, с кафяви очи, но е стопроцентов британец. Роден и израснал е там. Може да мине за такъв.

– И е напълно подготвен да действа в нелегалност? – попита Барбър. – Мамка му, къде, по дяволите, се намира?

– Всъщност в момента е в Кувейт – обади се Ланг.

– Дявол да го вземе. Искаш да кажеш, че е закъсал там и се крие някъде?

– Не. Както изглежда, той се движи съвсем свободно.

– Щом може да се измъкне, какво, по дяволите, прави там?

– Ами всъщност избива иракчани.

Стюарт премисли и кимна бавно.

– Голям ташак – промърмори той. – Можете ли да го изведете оттам? Бихме искали да го вземем на заем.

– Предполагам, следващия път, когато се обади по радиото. Но ще трябва ние да работим с него и продуктът да е общ.

Стюарт отново кимна.

– Така и предполагам. Вие, момчета, ни дадохте Йерихон. Така да бъде. Ще се разбера със съдията.

Паксман стана и си обърса устата.

– Отивам да се обадя в Рияд – рече той.

Майк Мартин беше човек, свикнал сам да се грижи за късмета си, но през този октомври остана жив по стечение на обстоятелствата.

Трябваше да се обади по радиото в къщата, определена за СИС, която се намираше в покрайнините на Рияд, през нощта на деветнайсети – същата нощ, когато четирима високопоставени разузнавачи от ЦРУ и Сенчъри Хаус вечеряха в Южен Кенсингтън.

Ако го бе сторил, поради двучасовата разлика във времето щеше да е преустановил предаването, преди Саймън Паксман да се е върнал в Сенчъри Хаус, за да предупреди Рияд.

И което щеше да е още по-лошо, щеше да е във връзка в продължение на пет до десет минути, за да обсъди с Рияд как да се осъществи нова доставка на оръжия и експлозиви.

Всъщност точно преди полунощ, когато влезе в заключения гараж, където държеше джипа си, установи, че едната гума на колата е спукана.

Псувайки, той прекара цял час край вдигнатия на крик джип, в борба с болтовете, които почти се бяха циментирали благодарение на сместа от грес и прах от пустинята. В един без четвърт потегли от гаража и след по-малко от километър забеляза, че и резервната му гума е започнала да изпуска по малко.

Не му оставаше друго, освен да се върне в гаража и да се откаже от радиовръзката с Рияд.

Оправянето на двете гуми му отне два дни, така че се озова далеч на юг от града, дълбоко навътре в пустинята, едва на двайсет и първи, за да насочи малката си сателитна чиния по посока на саудитската столица, отдалечена на стотици километри, и с помощта на клавиша „предаване“ изпрати поредица от бързи сигнали, за да съобщи, че се обажда и се готви да предава.

Радиото му беше прост, десетканален кристален детектор, като Мартин редуваше каналите всеки ден от месеца. Така че на двайсет и първи той използваше първи канал. След като се представи, той премина на „приемане“ и зачака. След секунди нисък глас отвърна: „Тук Скалиста планина. Черна мечко, чувам те пет.“

Шифрите, с които се представяха Рияд и Мартин, съответстваха на датата и канала, за всеки случай, ако противникът се опиташе да се намърда в честотата.

Мартин превключи на „предаване“ и каза няколко изречения.

В покрайнините на Кувейт Сити, на север, млад иракски оператор реагира на пулсираща светлина на таблото, което следеше в реквизирания апартамент на най-горния етаж на жилищен блок. Една от въртящите се антени бе засякла предаването и се бе заковала на него.

– Господин капитан – викна настойчиво той. Един офицер от свързочния отдел на контраразузнаването на Хасан Рахмани отиде с широка крачка към таблото. Светлината продължаваше да пулсира, операторът въртеше леко копчето, за да установи точната посока.

– Някой току-що започна да предава.

– Къде?

– Навън в пустинята, господин капитан.

Операторът се съсредоточи върху онова, което чуваше в слушалките си, докато пеленгаторите се стабилизираха към източника на вълните.

– Електронно кодирано предаване, господин капитан.

– Трябва да е той. Шефът беше прав. Каква е посоката?

Офицерът посегна към телефона, за да предупреди другите два екипа в закрити фургони, паркирани в Джара и болницата „Ал Адан“ близо до брега.

– Две две градуса по компаса.

Две две градуса означаваше 22 градуса западно от посока юг, а там нямаше нищо друго освен кувейтската пустиня, която се простираше чак до границата, където се съединяваше със саудитската пустиня.

– Честота? – кресна офицерът, когато фургонът в Джара се обади на телефона.

Операторът му я даде, много рядък канал, в диапазона на ултракъсите вълни.

– Лейтенант – нареди през рамо той, – обади се в базата Ахмади. Кажи им да вдигнат хеликоптера, засякохме го.

Далеч в пустинята Мартин каза каквото имаше и премина на „приемане“, за да чуе отговора от Рияд. Не беше онова, което очакваше. Той самият беше говорил само петнайсет секунди.

– Тук Скалиста планина. Черна мечко, върни се в пещерата. Повтарям, върни се в пещерата. Изключително спешно. Свършвам.

Иракският капитан даде честотата на двете други станции за проследяване. В Джара и в градината на болницата операторите настроиха своите приемници на дадената честота, а над главите им чиниите с диаметър сто и двайсет сантиметра започнаха да се въртят. Онази, която беше на брега, покриваше района от северната граница на Кувейт с Ирак чак до границата със Саудитска Арабия. Радиолокационните антени в Джара обхващаха територията от изток на запад, от морето на изток до иракската пустиня на запад.

Съвместно те можеха да триангулират „засечка“ с точност до стотина метра и да дадат посоката и разстоянието на хеликоптера Хайнд с десетте въоръжени войници на борда му.

– Там ли е още? – попита капитанът.

Операторът огледа кръглия екран пред себе си, разграфен по окръжността си с градусите по компаса. Центърът на кръга представяше точката, в която се намираха. Секунди преди това през екрана минаваше светеща линия, тръгваща от центъра на компаса по посока две две. Сега екранът стоеше празен. Щеше да се освети само тогава, когато онзи там започнеше отново да предава.

– Не, господин капитан, престана да предава. Вероятно слуша отговора.

– Пак ще започне – рече капитанът.

Но грешеше. Черната мечка сви вежди при изненадващите нареждания от Рияд, изключи захранването, затвори предавателя и сгъна антената.

Иракчаните останаха на тази честота до сутринта, а хеликоптерът Хайнд се приземи в базата и схванатите, уморени войници слязоха от него.

Когато телефонът иззвъня, Саймън Паксман спеше на походно легло в кабинета си. Обаждаше се дешифровчик от комуникационния център в мазето.

– Слизам – рече Паксман. Съобщението беше много кратко, току-що дешифрирано, от Рияд. Мартин се бе обадил и му бяха предали заповедта.

Паксман се върна в кабинета си и оттам се обади на Чип Барбър в апартамента на ЦРУ на една от улиците, които излизаха на Гроувнър Скуеър.

– На път е – рече той. – Не знаем кога ще пресече границата. Стив иска да отида там. Ще дойдеш ли?

– Да – отвърна Барбър. – Заместник-директорът се връща в Лангли със сутрешния полет. Но аз идвам с теб. Трябва да видя този човек.

На двайсет и втори Американското посолство и британският Форин Офис се обърнаха поотделно към Саудитското посолство за спешно акредитиране на дипломат от нисък ранг в Рияд. Това не представляваше проблем. Два паспорта, нито един от тях на името на Барбър или Паксман, получиха без бавене заверена виза, носителите им хванаха полета в 8.45 ч. вечерта от Хийтроу и пристигнаха на Международното летище „Крал Абдулазиз“, Рияд, тъкмо преди разсъмване.

Кола на Американското посолство посрещна Чип Барбър и го отведе направо в мисията на САЩ, където беше настанен страхотно разрасналият се персонал на ЦРУ, докато друга, по-малка, заведе Паксман във вилата, където се бе разположил екипът на британския СИС. Първото, което научи Паксман, беше, че очевидно Мартин не е пресякъл границата и не се е обадил.

От гледна точка на Мартин заповедта на Рияд да се върне в базата беше по-лесно да бъде дадена, отколкото да бъде изпълнена. Той се върна от пустинята далеч преди разсъмване на 22 октомври и прекара деня в приключване на операцията.

Под надгробния паметник на правоспособния моряк Шептън в християнското гробище остави съобщение за господин Ал-Халифа, че за съжаление трябва да напусне Кувейт. В друга бележка за Абу Фуад обясни откъде и как да прибере останалите оръжия и експлозиви, скрити на сигурно място в две от някога шестте му вили.

До следобеда вече бе свършил и подкара очукания си пикап към камилския развъдник отвъд Сулабия, там, където свършваха последните охранителни постове на Кувейт Сити и започваше пустинята.

Завари камилите си в добро състояние. Камилчето беше отбито и бе на път да се превърне в ценно животно, затова го продаде и така уреди дълговете си към собственика на развъдника, който се бе грижил за животните.

Току преди смрачаване възседна камилата и потегли в посока юг-югозапад, така че когато нощта падна и студената тъмнина на пустинята го обгърна, Мартин вече се намираше далеч от всякакви признаци на населено място.

Трябваха му четири часа, вместо един както обикновено, за да стигне до мястото, където беше заровил радиото, отбелязано с изкормените и ръждясали остатъци от кола, която преди много време се бе развалила и я бяха зарязали там.

Скри радиото под пакетите с фурми, които беше наредил в кошовете. И при това положение камилата беше далеч по-малко натоварена, отколкото докато мъкнеше експлозивите и оръжията в Кувейт девет седмици по-рано.

Дори и да беше благодарна, тя не го прояви, а вместо това ръмжеше и плюеше отвратена, че са я прогонили от удобното й местожителство в стопанството. Все пак, докато километрите се нижеха в тъмнината, тя въобще не намали скоростта с която се придвижваше поклащайки се.

Но пътуването се различаваше от онова в средата на август. Докато се придвижваше на юг, Мартин виждаше все повече и повече признаци за присъствието на огромната иракска армия, която бе заляла района южно от града, разпростирайки се все по на запад, към границата с Ирак.

Обикновено виждаше сиянието от светлините на различните петролни кладенци, осеяли пустинята, и пред вероятността там да има иракчани той се отклоняваше в пясъците, за да ги избегне.

В други случаи помирисваше дима от огньовете и успяваше да заобиколи навреме лагера им. Веднъж едва не налетя на танков батальон, прикрит зад стени от пясък във формата на подкова, обърнати към американците и саудитците от другата страна на границата, на юг. Чу дрънчене на метал тъкмо навреме, дръпна юздечката рязко надясно и се измъкна назад в пясъчните дюни.

При пристигането му в южната част на Кувейт имаше само две дивизии от иракската Републиканска гвардия, и то разположени право на юг от Кувейт Сити.

Сега към първите две се бе присъединила дивизията Хамурапи, а още единайсет други дивизии, предимно от редовната армия, бяха получили заповед от Саддам Хюсейн да се разположат в Южен Кувейт, за да съответстват на струпването от американски и коалиционни сили от другата страна.

Четиринайсет дивизии е много войска, дори когато е разгърната в пустинята. За късмет на Мартин те сякаш не разполагаха часови и спяха дълбоко под своите превозни средства, но поради самия си брой го изтикваха все по на запад и по на запад.

С две думи, не можеше и въпрос да става за петдесеткилометрова екскурзия от кувейтския камилски развъдник до саудитското село Хаматийят; изтикваха го на запад към иракската граница, а тя минаваше по дълбоко врязаното корито на Уади-ал-Батин, която наистина не му се щеше да преминава.

Зазоряването го завари далеч на запад от петролното поле Манагиш и все още северно от полицейския пост Ал Муфрад – един от граничните пунктове за преминаване преди възникването на извънредното положение.

Теренът беше станал по-хълмист и той намери сред няколко скали място, където да прекара деня. Докато слънцето се издигаше, той спъна камилата, която отвратена подуши голия пясък и скала и не намери дори един вкусен трънак за закуска; той се зави в одеялото и заспа.

Малко след пладне се събуди от громоленето на танкове недалеч и разбра, че се намира прекалено близо до главния път, който тръгва от Джара право на югозапад, за да пресече границата със Саудитска Арабия при митническия пост Ал Салми. След залез изчака почти до полунощ, преди да потегли. Знаеше, че границата не може да е на повече от двайсет километра южно от мястото, където се намира.

Промъкна се между последните иракски патрули към три след полунощ – час, когато човешката психика е най-уязвима и постовите започват да задремват.

На лунната светлина видя покрай него да се изнизва полицейският пост Каймат Субах, а три километра след това знаеше, че е пресякъл границата. За да е сигурен, продължи да върви, докато не пресече страничния път, който минава от изток на запад между Хаматийят и Ар-Руги. Там спря и сглоби чинията на антената.

Тъй като иракските сили се бяха окопали на няколко километра северно от кувейтската страна на границата и тъй като планът на генерал Шварцкопф предвиждаше силите включени в операцията „Пустинен щит“, също да се разположат на разстояние от граничната линия, така че ако бъдат нападнати, да се знае със сигурност, че Саддам Хюсейн е навлязъл в Саудитска Арабия, Мартин се намираше на опразнена територия, ничия земя. Един ден тази ничия земя щеше да се превърне в кипящ порой от саудитски и американски сили, устремени на север към Кувейт. Но в тъмнината, която предхождаше изгрева на 24 октомври, той разполагаше с нея.

Саймън Паксман бе събуден от младши служител от екипа на Сенчъри Хаус, който обитаваше вилата.

– Черната мечка се обади по радиото, Саймън. Пресякъл е границата.

Паксман скочи от леглото и се втурна по пижама в помещението, където беше радиостанцията. Един радист седеше на въртящ се стол пред таблото, което заемаше цялата стена на някогашната елегантна спалня. Тъй като вече беше двайсет и четвърти, шифрите се бяха сменили.

– Корпус Кристи до Тексаски рейнджър, къде се намираш? Повтарям, дай ни, моля те, местоположението си.

От говорителя на таблото прозвуча слаб, но съвсем ясен глас.

– Южно от Каймат Субах, на пътя от Хаматийят за Ар-Руги.

Операторът погледна към Паксман. Човекът на СИС натисна копчето „предаване“ и каза:

– Рейнджър, остани там. Идва да те вземе такси. Потвърди.

– Разбрано – рече гласът. – Ще чакам да дойде черно такси.

Всъщност не беше черно такси, а американски хеликоптер Блакхок, който два часа по-късно полетя над пътя, а на отворената врата до пилота стоеше привързан член на екипажа и оглеждаше с бинокъл прашната черна ивица. От 60 метра той забеляза човека до камилата и се готвеше да продължи по-нататък, когато онзи замаха с ръка.

Хеликоптерът намали, закръжи над мястото, а хората в него загледаха с недоверие бедуина. Що се отнасяше до пилота, той знаеше, че се намират в опасна близост до границата. Все пак точката, която му бе дал началникът на разузнаването на техния батальон, беше точно там, а наоколо нямаше друг човек.

Чип Барбър беше уредил американското командване във военновъздушната база в Рияд да му заеме един Блакхок, който да прибере някакъв англичанин, преминал през границата от Кувейт. Пилотът имаше точни координати. Но никой не му бе казал нищо за бедуин с камила.

Докато американските пилоти гледаха от 60 метра височина, човекът долу нареди на земята камъни. Когато свърши, отстъпи назад. Написаното беше: „Здрасти!“

Наблюдателят заговори в микрофона си.

– Тоя трябва да е. Хайде да го приберем.

Пилотът кимна, хеликоптерът направи кръг, спусна се и застана на по-малко от половин метър височина и на двайсетина метра от мъжа и животното.

Мартин вече беше свалил кошовете и тежкото камилско седло от добичето и ги бе стоварил край пътя. Радиопредавателят и личното му оръжие, автоматичен пистолет Браунинг калибър 9 мм с тринайсет патрона, бяха в брезентовата торбичка, преметната през рамото му.

Докато хеликоптерът се спускаше, камилата се подплаши и се понесе нанякъде. Мартин я изгледа как си отива. Въпреки отвратителния си нрав му бе послужила добре. Нищо нямаше да й се случи в пустинята. Тя се намираше на своя територия. Щеше да броди волно, да си търси храна и вода, докато някой бедуин я намери, види, че не е дамгосана, и зарадван я вземе за себе си.

Мартин се приведе под въртящите се перки и изтича до отворената врата. Надвиквайки шума от роторите, наблюдателят изкрещя:


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю