Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 31 (всего у книги 38 страниц)

Минута по-късно вече не я интересуваше, колко е умен Гемютлих.

Докато агентът на Мосад се любеше във Виена, Майк Мартин монтираше своята сателитна чиния, тъй като наближаваше полунощ и единайсетият ден от месеца отстъпваше място на дванайсетия.

Тогава на Ирак му оставаха осем дни до настъплението, насрочено за 20 февруари. Южно от границата най-северната част от пустинята, която принадлежеше на Саудитска Арабия, беше настръхнала от най-голямото струпване на войска и оръжия, оръдия, танкове и запаси върху такова малко парче земя от Втората световна война насам.

Безжалостният пердах от въздуха продължаваше, макар че повечето от обектите в първоначалния списък на генерал Хорнър вече бяха „посетени“, понякога два, че и повече пъти. Въпреки внасянето на допълнителни цели поради краткотрайния бараж от ракети Скъд срещу Израел, първоначалният план беше спазен. Всички известни фабрики за производство на оръжия за масово унищожение бяха направени на прах и пепел и това включваше дванайсет нови, добавени по информация от Йерихон.

На практика иракската авиация беше престанала да съществува като действено бойно средство. Нейните изтребители-прехващачи, когато се случеше да влязат в бой със самолетите на съюзниците, рядко се връщаха в базите си, а към средата на февруари вече не се и опитваха. Елитната част от изтребителната и изтребително-бомбардировачната авиация съзнателно бе изпратена в Иран, където моментално я конфискуваха. Останалите бяха разрушени в блиндираните си хангари или разбити на парчета, ако ги свареха на открито.

На най-високо равнище командването на съюзниците не можеше да разбере защо Саддам е предпочел да изпрати най-добрите си бойни самолети на стария враг. Причината бе, че той твърдо вярваше, че след определена дата нито една страна в района няма да има друг избор освен да преклони глава пред него, и тогава той щеше да си върне бойните машини.

По това време в страната почти не беше останал здрав мост или пък работеща електростанция.

Към средата на февруари съюзниците все повече съсредоточаваха усилията си срещу иракската армия в Южен Кувейт и отвъд кувейтската граница, в съседен Ирак.

От северната саудитска граница до шосето Багдад-Басра Въздушните крепости обстрелваха позициите на артилерията, танковете, ракетните батареи и пехотата. Американските А-10 Тъндърболт, получили прякора „летящите глигани“, бродеха навсякъде и правеха онова, което умееха най-добре, а именно – унищожаваха танкове. На самолетите Игъл и Торнадо също бяха възложили задачата да „мачкат танкове“.

Съюзническите военачалници в Рияд не знаеха, че има още четирийсет големи завода за производство на оръжие за масово унищожение, скрити под пустините и в планините, нито че военновъздушните бази, построени от белгийската компания „Сикско“, продължават да стоят непокътнати.

След атаката срещу фабриката Ал-Кубай настроението беше по-весело не само на четиримата генерали, които знаеха какво всъщност е имало там, а и на представителите на ЦРУ и СИС в Рияд.

Това настроение намери отражение в краткото съобщение, което Майк Мартин получи тази нощ. В началото ръководителите съобщаваха за успеха на мисията на Торнадо, въпреки загубата на един самолет. По-нататък го поздравяваха, че е останал в Багдад въпреки разрешението да се махне, както и за цялата му мисия. Накрая му казваха, че по-нататъшното му оставане е излишно. На Йерихон трябваше да се изпрати едно последно съобщение в смисъл, че съюзниците му благодарят, парите му са изплатени, а връзката ще бъде възстановена след войната. Тогава, твърдяха те, за да бъде в безопасност, той наистина трябва да избяга в Саудитска Арабия, преди да е станало късно.

Мартин затвори апаратурата си, прибра я и полежа така, преди да заспи. Интересно, мислеше си той, армиите няма да дойдат в Багдад. Ами Саддам, не беше ли той предмет на цялата операция? Нещо се бе променило.

Ако знаеше за съвещанието, което се провеждаше в седалището на Мухабарат, на около половин километър от него, сънят на Майк Мартин нямаше да е така спокоен.

Когато става дума за техническа компетентност, хората се делят на четири вида: опитни, много добри, блестящи и „родени“. Последната категория не включва просто подготовка, а попада в сфера, където всички технически знания се съчетават с вроден усет, с природен инстинкт, шесто чувство, любов към предмета и машините, която няма как да намери място в учебниците.

Когато ставаше въпрос за радио, майор Мохсен Заид попадаше в категорията „роден“. Съвсем млад, той носеше очила с дебели стъкла, които му придаваха вид на бухал, на прилежен ученик. Заид живееше заради радиотехниката. Квартирата му беше осеяна с последните западни списания, а щом попаднеше на ново устройство, което би могло да повиши резултатността на поверения му отдел, той настояваше да го получи. Тъй като ценеше своя човек, Хасан Рахмани се стараеше да му го достави.

Малко след полунощ двамата мъже седяха в кабинета на Рахмани.

– Някакъв напредък? – попита Рахмани.

– Може би – отвърна Заид. – Там е, това е сигурно. Бедата е, че използва кратки „откоси“, които са почти неуловими. Много кратки. Но с професионализъм и търпение човек понякога може да хване такава станция, дори „откосите“ да са само от по няколко секунди.

– Кога ще стане това?

– Ами сведох честотите на излъчване до относително тесен диапазон в свръхвисоките честоти, което улеснява работата. Преди няколко дни ми излезе късметът. За всеки случай прослушвахме една тясна честотна ивица и той започна да предава. Слушайте.

Заид извади един касетофон и помещението се изпълни с пълна каша от звуци. Рахмани изглеждаше объркан.

– Това ли е?

– Шифровано е, разбира се.

– Разбира се – каза Рахмани. – Можеш ли да откриеш шифъра?

– Почти сигурно не. Шифроването става със силиконов чип, в който е вложена сложна комбинация от микросхеми.

– И не може да се дешифрира, така ли? – Рахмани преставаше да разбира; Заид живееше в свой собствен свят и говореше на собствения си език. Не полагаше никакво усилие да говори с прости думи на своя началник.

– Това не е шифър. За да се превърне тази каша в първоначалните думи, е необходим още един силиконов чип. Пермутациите наброяват стотици милиони.

– Тогава какво е станало?

– Станало е това, господин бригаден генерал, че имам идея.

Хасан Рахмани се приведе възбуден напред:

– Идея ли?

– Да, при това втора по ред. И знаете ли какво? Това предаване беше излъчено посред нощ, трийсет часа преди бомбардировката над Ал-Кубай. Предполагам, че в него са се съдържали подробностите за ядрения завод. Има и още нещо.

– Продължавай.

– Той е тук.

– Тук в Багдад ли?

Майор Заид се усмихна и поклати глава. Беше запазил най-хубавата част за края. Искаше да бъде оценена както трябва.

– Не, господин генерал, той е тук, в Мансур. Смятам, че е в един квадрат от два на два километра.

Рахмани напрегнато започна да мисли. Това означаваше, че са близко, невероятно близко. Телефонът иззвъня. Той слуша няколко секунди, сетне сложи слушалката на място и стана.

– Викат ме. Едно последно нещо. Още колко прихващания ти трябват, докато го засечеш с точност? В рамките на един блок или дори на една къща?

– Ако имам късмет – едно. Първия път може да не го хвана, но при първото прихващане смятам, че ще мога. Моля се да изпрати дълго съобщение, да предава няколко секунди. Тогава ще ви дам квадрат сто на сто метра.

Рахмани дишаше тежко, докато слизаше към чакащата го кола. За срещата с президента пристигнаха в два автобуса с черни прозорци. В единия бяха седемте министри, в другия шестте генерали и тримата ръководители на разузнаването. Никой не знаеше къде отиват, а седналият отвъд преградата шофьор просто следваше моториста. На деветимата във втория автобус разрешиха да слязат от него едва когато спря в ограден със стени двор. Бяха пътували по обиколен път в продължение на четирийсет минути. Рахмани прецени, че се намират в провинцията, на около петдесет километра от Багдад. Не се чуваше шумът от движението, а светлината на звездите очертаваше смътно голяма вила със затъмнени прозорци.

В просторния хол вече стояха седемте министри. Генералите заеха определените им места и зачакаха мълчаливо. Охраната посочи на д-р Убайди от задграничното разузнаване, на Рахмани от контраразузнаването и Омар Хатиб от тайната полиция да седнат на трите стола с лице към единичния голям тапициран стол, отделен за президента.

Човекът, който бе изпратил да ги повикат, влезе няколко минути по-късно. Всички станаха, а той им даде знак да седнат.

Някои от тях не бяха виждали президента повече от три седмици. Изглеждаше напрегнат, с торбички под очите, а бузите му бяха по-увиснали.

Без предисловия Саддам Хюсейн пристъпи към темата на заседанието. Имало е бомбардировка – всички знаеха за нея, дори и онези, които преди това нямаха представа за съществуването на мястото, наречено Ал-Кубай.

Бомбардираният обект е бил толкова секретен, че едва ли повече от дузина мъже в Ирак са знаели точно къде се намира. И въпреки това са го бомбардирали. Никой освен най-високопоставените хора в страната и неколцина верни на каузата технически лица са посещавали това място, и то с вързани очи или в превозни средства с черни прозорци, и въпреки това то е било бомбардирано.

В помещението цареше мълчание, мълчание, породено от страх. Генералите Ради от пехотата, Кадири от танковите войски, Ридха от артилерията и Мусули от инженерните войски бяха вперили неподвижен поглед в килима пред себе си.

Нашият другар, Омар Хатиб, разпитал двамата британски летци, говореше президентът. Сега той щял да обясни какво се е случило.

Никой не поглеждаше към президента, но сега всички очи се преместиха към тънкия като върлина Омар Хатиб.

Мъчителя стоеше с поглед, вперен в корема на държавния глава, който седеше с лице към него от другата страна на помещението.

Летците проговорили, рече с равен глас той. Нищо не скрили. Командирът на ескадрилата им казал, че съюзнически самолети са забелязали камиони, армейски камиони, как влизат и излизат в едно предприятие за нарязване на стари автомобили. От това Кучите синове останали с впечатление, че предприятието скрива склад за боеприпаси, по-конкретно там са складирани снаряди с боен газ. Не са погледнали на него като обект с висок приоритет и не смятали, че ще има някаква противосамолетна отбрана. Така че за нападението отделили само два самолета, с още два над тях да бележат целта. Не са имали други машини, за да смажат Тройното-А, защото не са смятали, че ще има такова. Те, пилотът и навигаторът, не знаели нищо повече.

Президентът кимна към генерал Фарук Ридха.

– Вярно ли е или е лъжа, рефик?

– За тях е нормално, господин президент – отговори човекът, който командваше артилерията и ракетите САМ, – да изпратят първо изтребителите, снабдени с ракети за поразяване на отбраната, сетне бомбардировачите за обекта. Винаги правят така. Досега не се е случвало да се изпратят само два самолета без подкрепа за обект с висок приоритет.

Саддам предъвка отговора, без тъмните му очи да издават какво мисли. Това беше част от властта, която имаше над тези мъже – те никога не знаеха как ще реагира.

– Има ли някаква възможност, рафик Хатиб, тези хора да са скрили нещо от теб, да знаят нещо повече от онова, което са казали?

– Не, господин президент, те бяха… убедени да сътрудничат напълно.

– Тогава с това се приключва въпросът, така ли? – попита президентът тихо. – Нападението е било просто нещастна случайност.

Навсякъде из стаята закимаха глави. Когато отекна крясъкът, всички се парализираха.

– ГРЕШИТЕ! Всички грешите!

За секунда гласът се върна към тих шепот, но страхът се бе вселил. Всички те знаеха, че мекият тон би могъл да предшества най-страшни разкрития, най-жестоки наказания.

– Не е имало камиони, не е имало армейски камиони. Обяснение, дадено на пилотите в случай, че ги заловят. Има още нещо, не е ли така?

Повечето вече се потяха, въпреки климатичната инсталация. Винаги е ставало така, когато тиранът на племето е викал магьосника да открие вещицата и всички от племето са седели и треперели да не би жезълът му да посочи него или нея.

– Има заговор – прошепна президентът. – Има предател. Някой е предател, който заговорничи срещу мен.

Потъна в мълчание и ги остави да треперят. После се обърна към тримата мъже, които седяха точно срещу него.

– Намерете го! Намерете го и го доведете при мен. Той ще разбере какво е наказанието за такива престъпления. Той и цялото му семейство.

Напусна стаята сърдито, последван от личния си телохранител. Шестнайсетте мъже не смееха дори да се погледнат. Щеше да има жертвоприношение. Никой не знаеше кой ще бъде пожертван. Всеки се боеше за себе си, да не е казал случайно нещо, макар и това да не беше задължително. Петнайсет от мъжете стояха настрана от шестнайсетия – онзи, който щеше да посочи вещицата, човека, когото наричаха Ал-Муаззиб, Мъчителя. Той щеше да поднесе жертвата.

И Хасан Рахмани запази мълчание. Не остана време да спомене за прехванатите радиопредавания. Операциите, ръководени от него, бяха деликатни, изтънчени и основани на детективска работа, на истинско разузнаване. Последното, което би желал, беше да чуе как дебелите ботуши на АМАМ трополят по неговите проучвания.

Изтръпнали от ужас, министрите и генералите се върнаха към задълженията си в нощния мрак.

– Не ги държи в сейфа на кабинета си – каза Ави Херцог, наричан още Карим, на своя ръководител Гиди Барзилаи, докато закусваха късно сутринта на следващия ден.

Срещата беше безопасна, в апартамента, където живееше Барзилаи. Херцог се обади от телефонна кабина едва след като Едит Харденберг беше влязла в банката. Скоро след това пристигнаха хората от Ярид, направиха „кутия“ около своя колега и го придружиха до мястото на срещата, за да са сигурни, че няма и най-малък шанс да го проследят. Ако му беше пораснала „опашка“, щяха да я видят. Такава им беше специалността.

Гиди Барзилаи се приведе през покритата със съдове маса, със светнали очи.

– Чудесно, пиленцето ми, сега зная къде не държи шифрите. Въпросът е къде са всъщност?

– В бюрото му.

– В бюрото ли? Ти си луд. Всеки може да го отвори.

– Виждал ли си го?

– Бюрото на Гемютлих ли? Не.

– Очевидно е много голямо, много претрупано с украси и много старо. Истинска антика. Освен това в него има отделение, което е толкова трудно да се открие, че Гемютлих го смята за по-сигурно от какъвто и да е сейф. Според него един крадец може да се захване със сейфа, но никога няма да се сети за бюрото. А дори да го претърси, никога няма да открие отделението.

– И тя не знае къде е то?

– Не знае. Не го е виждала отворено. Той винаги се заключва в кабинета, когато трябва да направи справка.

Барзилаи премисли казаното.

– Хитро копеле. Не мислех, че е способен на такова нещо. Знаеш ли, че вероятно е права?

– Мога ли вече да скъсам, да сложа край на връзката?

– Не, Ави, все още не. Ако е така, справил си се блестящо. Но не си отивай, продължавай да разиграваш театър. Ако изчезнеш сега, тя ще се сети за последния ви разговор, ще събере две и две и ще има пристъп на разкаяние, или нещо от този род. Остани с нея, говорете, но никога повече на тема банки.

Барзилаи обмисли проблема, пред който стоеше. Никой от хората му във Виена не беше виждал бюрото, но имаше друг човек, който го беше виждал.

Той изпрати кодирано съобщение до Коби Дрор в Тел Авив. Там повикаха „наблюдателя“ и го настаниха в една стая с художника.

Наблюдателят не беше много талантлив човек, но имаше едно качество, което бе смайващо – зрителна памет. В продължение на пет часа седя със затворени очи и се връща мислено към разговора си с Гемютлих, докато се представяше за адвокат от Ню Йорк. Основната му задача тогава беше да открие следи от алармена инсталация върху прозорците и вратите, стенен сейф или жици, които говорят за сигнални датчици – всички номера, които правят едно помещение сигурно. Това беше отбелязал и докладвал. От бюрото въобще не се бе интересувал тогава. Но седмици по-късно, седнал в помещението под булевард „Цар Саул“, той можеше да затвори очи и да види всичко отново.

Чертичка по чертичка той описа бюрото на художника. От време на време поглеждаше нарисуваното, правеше поправки и пак започваше. Художникът работеше с туш, с тънко перо и оцветяваше с водни бои. След пет часа той създаде точна оцветена рисунка на бюрото, което се намираше в кабинета на хер Волфганг Гемютлих във Винклербанк, на улица „Балгасе“ във Виена.

Картината замина с дипломатическата поща от Тел Авив за посолството на Израел в Австрия. Гиди Барзилаи я получи след два дни.

Преди това прегледаха списъка на саяните из цяла Европа и сред тях откриха някой си мосю Мишел Леви, антиквар на булевард „Распай“ в Париж, смятан за един от водещите специалисти по класически мебели на континента.

Едва през нощта на четиринайсети, същия ден, когато Барзилаи получи рисунката във Виена, Саддам Хюсейн свика отново министрите, генералите и началниците на тайните служби.

И отново заседанието стана по искане на началника на АМАМ Омар Хатиб, който беше предал вестта за успеха си чрез зетя Хюсейн Камел, и отново то се проведе в една вила през нощта.

Президентът влезе в помещението и махна на Хатиб да докладва какво е открил.

– Какво да кажа, господин президент? – Началникът на тайната полиция вдигна ръце, а после ги отпусна безпомощно. Един майсторски изигран етюд на скромност.

– Както винаги президентът излезе прав. Наистина бомбардировката на Ал-Кубай не е била случайна. _Наистина е имало_ предател и той е заловен.

Стаята забръмча от подлизурски изблик на учудване. Човекът, който седеше на тапицирания стол с права облегалка, с гръб към стената без прозорци, разцъфна в усмивка и вдигна ръце да сложи край на тези ненужни овации. Те престанаха, но не веднага.

„Нали бях прав, говореше усмивката, не съм ли винаги прав?“

– Как откри всичко, рафик? – попита президентът.

– Съчетание от късмет и детективска работа – призна скромно Хатиб. – Колкото до късмета, знаем, че е дар от Аллах, който се усмихва благосклонно на нашия президент.

– Два дни преди нападението на бомбардировачите на Бени Наджите, на близкия път е имало контролно-пропускателен пост. Просто най-рутинна, случайна проверка от моите хора, които проверявали за дезертьори, контрабандни стоки… Отбелязали са номерата на колите.

Преди два дни ги проверих и установих, че повечето от тях са били местни – пикапи и камиони. Но е имало и една скъпа кола, с багдадска регистрация. Издирихме собственика – човек, който е имал причина да посети Ал-Кубай. Но като се обадихме по телефона, се уверихме, че не е посещавал завода. Защо тогава е бил в района, запитах се аз.

Хасан Рахмани кимна. Това наистина беше добра детективска работа, стига да беше вярно. Не подобаваше на Хатиб, който обикновено разчиташе на грубата сила.

– И защо е бил там? – поиска да знае президентът.

Хатиб замълча в стремежа си да постигне максимален ефект.

– За да отбележи точното описание на депото за нарязване на старите автомобили, да определи разстоянието от най-близкия отличителен белег на местността и точните посоки по компаса – всичко, от което ще има нужда една авиация, за да го намери.

Присъстващите изпуснаха шумно дъх.

– Но това стана по-късно, господин президент. Първо поканих този човек при мен в централата на АМАМ, за да си поговорим откровено.

Хатиб се върна мислено към откровения разговор в Садун, Багдад, в мазето под централата на АМАМ, известно като Гимнастическия салон.

Обикновено Омар Хатиб оставяше подчинените му да провеждат разпитите, задоволявайки се с това, да определя доколко жестоки да са и да надзирава резултата. Но случаят беше толкова деликатен, че пое задачата лично, оставяйки всички останали зад непропускащата звуци врата.

От тавана на килията се подаваха две стоманени куки, на разстояние метър една от друга, а от тях висяха две къси вериги, прикачени на дървена летва. Беше накарал да вържат китките на заподозрения в краищата на гредата, така че мъжът висеше с ръце, разтворени на разстояние един метър. Тъй като не стояха вертикално, натоварването на ставите ставаше още по-голямо.

Краката висяха на десет сантиметра от пода, като глезените им бяха вързани на друг, дълъг един метър прът. Тази поза във формата на „X“ откриваше достъп до всички части на тялото, а тъй като висеше в средата на помещението, до него можеше да се стигне от всички страни.

Омар Хатиб остави окървавената палмова пръчка на една маса и застана отпред. Маниакалните писъци на мъжа при първите петдесет удара бяха престанали, замрели до умолителен шепот. Хатиб се втренчи в лицето му.

– Ти си глупак, приятелю. Можеш толкова лесно да сложиш край на всичко това. Предал си президента, но той е милостив. Имам нужда само от признанието ти.

– Не, кълна се… уа-Аллах-ел-Адхим… в името на Великия Аллах, никого не съм предавал.

Мъжът плачеше като дете, по лицето му се стичаха сълзи на агония. Мекушав е, отбеляза Хатиб, няма да му трябва много.

– Да, предал си. Предал си Кабдату Аллах. Нали знаеш какво означава това?

– Разбира се – изхленчи мъжът.

– И знаеш къде е прибран на сигурно място?

– Да.

Хатиб вдигна коляно и го заби в откритите тестикули. Мъжът би искал да се превие на две, но не можеше. Той повърна, повърнатото потече по голото тяло и започна да капе от края на пениса.

– Да… какво?

– Да, сайди.

– Така е по-добре. А къде беше скрит Юмрукът на Бога, та нашите врагове да не знаят?

– Не, сайди, това е тайна.

Ръката на Хатиб се стрелна и зашлеви увисналия мъж по лицето.

– Манюк, мръсен манюк, а тогава как днес на разсъмване вражеските самолети го бомбардираха и унищожиха нашето оръжие?

Затворникът разтвори широко очи, шокът му надви срама от обидата. Манюк на арабски означава мъж, който играе пасивна роля в хомосексуалното съвкупление.

– Но това не е възможно. Никой, освен малцина не знае за Ал-Кубай…

– Но враговете знаеха… те го съсипаха.

– Сайди, кълна се, това не е възможно. Никога не могат да го намерят. Човекът, който го построи, полковник Бадри, го маскира така добре…

Разпитът продължи още половин час до неизбежния си край.

От размислите му го изтръгна самият президент.

– А кой е той, нашият предател?

– Инженерът, доктор Салах Сиддики.

Всички ахнаха. Президентът кимна бавно, сякаш е подозирал този човек открай време.

– Може ли да попитам – обади се Хасан Рахмани, – за кого е работила тази отрепка?

Хатиб хвърли отровен поглед към Рахмани и не отговори веднага.

– Това не каза.

– Но ще каже, ще каже – настоя президентът.

– Господин президент – промърмори Хатиб. – Трябва да ви докладвам, че за съжаление в този момент от признанията си предателят умря.

Рахмани скочи на крака, пренебрегвайки протокола.

– Господин президент, трябва да протестирам. Това е проява на смайваща некадърност. Предателят трябва да е имал връзка до враговете, някакъв начин да изпраща съобщенията си. Сега никога няма да научим.

Хатиб му хвърли изпълнен с такава омраза поглед, че Рахмани, който като ученик при господин Хартли беше чел Киплинг, си спомни за Крейт, пепелянката, която съскала: „Внимавай, аз съм смъртта!“

– Какво имаш да кажеш? – попита президентът.

Хатиб беше изпълнен с разкаяние.

– Господин президент, какво мога да кажа? Мъжете, които служат под моя команда, ви обичат като баща, не, повече дори. Готови са да умрат за вас. Когато чули мръсният предател да си признава… са се престарали.

Глупости! – помисли си Рахмани. Но президентът кимна бавно. Такива слова обичаше да чува.

– Разбираемо е – рече той. – Такива неща се случват. А ти, бригаден генерал Рахмани, който критикуваш колегата си, постигнал ли си някакъв успех?

Направи впечатление, че не се обърна към Рахмани с думата рафик, другарю. Трябваше да внимава, много да внимава.

– Има предавател, господин президент, и той е в Багдад.

И разкри онова, което му бе казал майор Заид. Мислеше да добави едно последно изречение: „Още едно предаване и ако го прихванем, смятам, че ще уловим човека, който работи с предавателя“, но реши, че за това е още рано.

– Сега, след като предателят е мъртъв – рече президентът, мога да разкрия пред вас онова, което не можех да ви кажа преди два дни. Юмрукът на Бога не е унищожен, дори не е погребан. Едно денонощие преди нападението наредих да го преместят на по-сигурно място.

Дълго не стихнаха аплодисментите, с които приближените изразиха възторга си пред невероятния гений на своя ръководител.

Той им каза, че устройството е заминало в Крепостта, чието местоположение не ги интересува, а от Каала ще бъде изстреляно, за да промени хода на историята в деня, в който първият американец стъпи на свещената земя на Ирак.

Глава 20

Вестта, че британските Торнадо са пропуснали истинската си цел в Ал-Кубай, здраво разтърси мъжа, известен просто като Йерихон. Едва намери сили да се изправи и да аплодира президента с подобаващо обожание.

В автобуса със затъмнени стъкла, седнал наред с другите генерали на връщане към центъра на Багдад, той седеше мълчалив най-отзад, потънал в собствените си мисли.

Че използването на устройството, което вече се намираше другаде, скрито на някакво място, наречено Каала или Крепостта, за което не бе чувал и чието местоположение не знаеше, би могло да причини гибелта на много хора, никак не го вълнуваше.

Интересуваше го собственото му положение. От три години беше поставил на риск всичко – разобличаване, провал и ужасна смърт, – за да предава режима в страната си. Целта му беше не просто да натрупа огромно лично богатство в чужбина; това вероятно би могъл да направи с изнудване и кражби в самия Ирак, макар и то да криеше рискове.

Целта беше да се оттегли в чужбина с нова самоличност и минало, осигурени от чуждите му господари, скрит под плаща им, в безопасност от убийците, изпратени да му отмъстят. Видял бе съдбата на онези, които просто крадяха и бягаха – те живееха във вечен страх, докато един ден отмъстителите от Ирак ги намираха.

Той, Йерихон, искаше не само богатство, а и сигурност, така че се зарадва, че вместо Израел ще го ръководят американците. Те щяха да се погрижат за него, да спазят, споразумението, да му създадат нова самоличност, давайки му възможност да се превърне в друг човек, с друга националност, да си построи палат край морето в Мексико и да заживее в разкош и безгрижие.

Сега нещата се бяха променили. Ако запазеше мълчание и устройството бъде използвано, щяха да помислят, че ги е лъгал. Това не беше вярно, но те нямаше да му повярват. Каквото и да станеше, американците щяха да блокират сметката му и всичко щеше да отиде по дяволите. Трябваше по някакъв начин да ги предупреди, че е станала грешка. Още малко рискове и всичко щеше да приключи – Ирак щеше да бъде сразен, президентът свален, а той, Йерихон, щеше да се е измъкнал надалеч.

Останал сам в кабинета си, написа съобщението както винаги на арабски, на тънка хартия, която не заема много място. Обясни за съвещанието тази вечер; че когато е изпратил последното си съобщение, устройството все още е било в Ал-Кубай, както бе казал, но четирийсет и осем часа по-късно, когато самолетите са атакували, то вече не е било там. Че грешката не е негова.

Продължи и разказа всичко, което знаеше: че има тайно място, наречено Крепостта, че устройството се намира там и от нея ще бъде изстреляно, когато първият американец пресече иракската граница.

Малко след полунощ взе кола без отличителни знаци и изчезна в покрайнините на Багдад. Никой не оспори правото му да го направи – никой не би посмял. Сложи съобщението под една плоча в стария двор край улица „Абу Науас“, сетне драсна знака с тебешир зад черквата „Свети Йосиф“ в Християнския квартал. Този път знакът беше малко по-различен. Надяваше се невидимият човек, който прибира съобщенията му, да не загуби много време.

Случи се така, че Майк Мартин напусна съветската вила рано сутринта на 15 февруари. Руската готвачка му беше дала дълъг списък от пресни продукти, които трябваше да закупи, а това щеше да е изключително трудно. Храната започваше да не достига. Проблемът беше в транспортирането, а не в производството на селяните в провинцията. Повечето мостове бяха съборени, а Централен Ирак представлява терен, прорязан от множество реки, които напояват земеделските земи. Принудени да плащат, за да ги превозят през реките, производителите предпочитаха да си останат у дома.

За късмет Мартин започна с пазара за подправки на улица „Шурджа“, сетне мина по уличката зад черквата „Свети Йосиф“. Стресна се, когато видя знака с тебешир.

На тази стена се изписваше полегнала осмица, с единична къса черта, нанесена хоризонтално там, където се пресичаха двата кръга. Но беше предупредил Йерихон, че ако някога има нещо наистина много спешно, вместо черта трябва да има две малки кръстчета, по едно във всеки от кръговете на осмицата. И днес кръстчетата бяха там.

Завъртя с все сили педалите към двора с тайника, изчака наоколо да се обезлюди, пъхна ръка и напипа тънкото пликче. По пладне вече беше обратно във вилата, където обясни на разгневената готвачка, че е положил всички усилия, но продуктите ще закъснеят повече от друг път, затова се налагало следобед пак да отиде.

Когато прочете съобщението, му стана ясно защо Йерихон е изпаднал в паника. Мартин състави свое собствено съобщение, обяснявайки в Рияд защо сега се смята принуден да поеме нещата в собствените си ръце и да взема самостоятелни решения. Нямаше време за съвещания в Рияд и по-нататъшна размяна на съобщения. За него лично най-неприятната част от доклада на Йерихон беше, че иракското контраразузнаване знае за съществуването на таен предавател, който изпраща сгъстени съобщения. Нямаше как да разбере колко близо са до него, но трябваше да приеме, че повече не може да разменя съобщения с Рияд. Затова сам взе решение.

Прочете съобщението на Йерихон първо на арабски, сетне собствения си превод. Добави към това написаното от него и се приготви да предава.

До късно през нощта нямаше „прозорец“ за предаване – винаги използваха нощта, за да са сигурни, че хората в къщата на Куликов ще са дълбоко заспали. Но също като Йерихон и той разполагаше с аварийна процедура.

Състоеше се в излъчването на единичен продължителен звук, в случая тънко пищене на съвършено различна честота, далеч извън обикновения високочестотен диапазон.

Увери се, че иракският шофьор е с първия секретар Куликов в посолството, в центъра на града, а прислужникът и съпругата му обядват. Сетне, въпреки че рискуваше да го открият, изправи сателитната чиния близо до отворената врата и изпрати сигнала.