Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 38 страниц)

Други разрешения за износ показват поръчки за тиодигликол. От него, когато се смеси с хидрохлорна киселина, се получава иприт. Тиодигликолът, в малки количества, може да се използва също за производството на мастило за химикалки.

– Колко са купили? – попита Синклер.

– Петстотин тона.

– Това са ужасно много химикалки – промърмори Паксман.

– Говорим за началото на 1983-а – рече Райнхарт. – През лятото влиза в действие големият им завод за производство на отровен газ, който произвежда иприт. Започнали са да го използват срещу иранците през декември.

По време на първите нападения на иранските човешки вълни иракчаните са използвали смес от жълт дъжд, иприт и табун. Към 1985-а усъвършенствали сместа, така че да съдържа водороден цианид, иприт, табун и зарин, постигайки 60 процента загуби сред иранската пехота.

– Можем ли само за малко да се спрем на нервнопаралитичните газове, докторе? – попита Синклер. – Те сякаш са страшно опасно нещо.

– Така е – отвърна д-р Райнхарт. – От 1984-а химикалите, които са купували, са били фосфорен оксихлорид, който е важно изходно вещество за производството на табун, и две изходни вещества за зарин, триметил фосфит и калаен флуорид. От първия са се опитали да поръчат 250 тона от една холандска компания. Това количество пестицид стига, за да убие всяко дърво, храст и тревичка в Близкия изток. Също като Ай Си Ай холандците им отказали, но по онова време те все пак купили два химикала, които не подлежат на контрол: диметиламин за производството на табун и изопропанол за зарин.

– След като не са под възбрана в Европа, защо да не са използвани за производство на пестициди? – попита сър Пол.

– Заради количествата – отвърна Райнхарт – и съоръженията за химическо производство и обработка, както и разположението на фабриките. За опитен химик или инженер-химик нито една от тези покупки не може да означава друго освен отровен газ.

– Знаете ли кой е главният доставчик през годините, докторе? – поиска да узнае сър Пол.

– О, да. В началото е имало чисто научен принос от научно естество от страна на Съветския съюз и Източна Германия, както и доставки от около осем страни, в повечето случаи малки количества неподлежащи на контрол химикали. Но 80 процента от заводите, плановете, машините, специалното оборудване за обработка, химикалите, технологията, инсталациите, проектите и ноу-хау са предоставени от Западна Германия.

– Всъщност – проточено се обади Синклер – ние от години протестираме пред Бон. Те винаги отхвърлят протестите ни. Докторе, можете ли да установите кои са заводите за газове на снимките, които ви дадохме?

– Да, разбира се. Някои фабрики се установяват по документите, други се виждат с увеличително стъкло.

Химикът нареди пет спътникови снимки на масата.

– Не познавам арабските имена, но тези числа ви говорят кои са снимките, нали?

– Да, само ни посочете сградите – отвърна Синклер.

– Ето целия комплекс от седемнайсет сгради… тук, този голям самостоятелен завод… виждате инсталацията за пречистване на въздуха, нали? И тук, този… и този целия комплекс от осем сгради… и този.

Синклер извади от куфарчето си един списък и взе да го разглежда. Кимна мрачно.

– Както смятахме. Ал-Каим, Фалуджа, Ал-Хила, Салман Пак и Самара. Докторе, много съм ви задължен. Нашите хора в Щатите дойдоха точно до същите заключения. Те ще бъдат сред целите на първите атаки.

След приключване на съвещанието Синклер, заедно със Саймън Паксман и Тери Мартин тръгнаха бавно към Пикадили Съркъс и влязоха да пият по едно кафе в „Ришу“.

– Не зная как е при вас, момчета – рече Синклер, докато бъркаше своето капучино, – но за нас най-страшна е газовата заплаха. Генерал Шварцкопф е убеден, че това е кошмарният сценарий. Масово газово нападение над всичките ни войски. Ако тръгнат, ще бъдат с противогази и противогазови наметала, завити от главата до петите. Добрата новина е, че при допир с въздуха този газ има кратък живот. Докосне ли пустинята, свършено е с него. Тери, ти не ми изглеждаш убеден.

– Този дъжд – попита Мартин, – с какво ще го изстреля Саддам? – попита Мартин.

Синклер сви рамене.

– Артилерийски бараж, предполагам. Така направи срещу иранците.

– Няма ли да смачкате артилерията му? Тя стига само 30 километра. Сигурно е някъде там, в пустинята.

– Разбира се – отвърна американецът, – разполагаме с технология, която може да засече всяко оръдие и всеки танк, въпреки окопаването и камуфлажа.

– Значи, ако оръдията бъдат разрушени, Саддам няма как да предизвика газовия дъжд?

– С изтребители-бомбардировачи, предполагам.

– Но докато тръгнат сухопътните сили, вие и тях ще сте ги унищожили – посочи Мартин. – Саддам няма да разполага с нищо летящо.

– Добре, тогава ракети Скъд. Това ще опита той. А ние ще ги унищожим, една по една. Съжалявам момчета, трябва да вървя.

– Какво се опитваше да кажеш, Тери? – попита Паксман, когато човекът от ЦРУ си отиде. Тери Мартин въздъхна.

– О, не зная. Само че на Саддам и неговите стратези всичко това е известно. Те едва ли подценяват американската въздушна мощ. Саймън, можеш ли да ме снабдиш с всички речи на Саддам през последните шест месеца? На арабски, трябва да са на арабски.

– Да, предполагам. Правителственият щаб на съобщенията в Челтнам или Арабската редакция на Би Би Си сигурно разполагат с тях. На лента или дешифрирани?

– На лента, ако е възможно.

В продължение на три дни Тери Мартин слуша гърления, пламенен глас от Багдад. Преслушваше лентите отново и отново и не можеше да се освободи от човъркащата го тревога, че иракският деспот не звучи като човек, изпаднал в такава голяма беда. Той или не разбираше колко е загазил, или пък знаеше нещо, което враговете му не знаеха. На 21 септември Саддам Хюсейн произнесе нова реч, или по-скоро беше публикувано заявление на Революционния команден съвет, в което се използваше точно неговият речник. Там той заявяваше, че отстъпление от Кувейт няма да има и всеки опит Ирак да бъде изтласкан ще доведе до „майката на всички битки“.

Такъв, беше преводът. Масмедиите бяха харесали израза и често го използваха.

Д-р Мартин разучи текста и се обади на Саймън Паксман.

– Погледнах в речника на разговорния език от горното поречие на река Тигър – рече той.

– Боже Господи, какво хоби! – отвърна Паксман.

– Работата е в израза, който е използвал – „майката на всички битки“.

– Е, и какво от това?

– Думата е преведена като битка. Там, откъдето произхожда той, тя се използва също за паднал в бой или кървава баня.

Отсреща настъпи мълчание.

– Не се безпокой за това.

Но въпреки съвета Тери Мартин продължаваше да се тревожи.

Глава 7

Синът на търговеца на цигари беше изплашен, баща му – също.

– За Бога, кажи им какво знаеш – молеше той момчето.

Когато се представиха на търговеца, двамата членове на делегацията от Кувейтския съпротивителен комитет бяха много любезни, но съвсем категорично дадоха да се разбере, че искат синът да бъде честен и откровен с тях.

Макар да знаеше, че са се представили с измислени, а не с истинските си имена, търговецът бързо съобрази, че разговаря с могъщи и влиятелни свои сънародници. Нещо повече, той беше силно изненадан, че синът му е свързан с активната съпротива.

И, което бе най-лошото, научи, че отрочето му дори не е с официалната кувейтска съпротива, а просто са го видели да подхвърля бомба под иракски камион по поръчение на някакъв непознат бандит, за когото въобще не бе чувал. Това стигаше на всеки един баща, за да получи инфаркт.

Четиримата седяха в гостната на удобната къща на търговеца в Кейфан, докато един от посетителите обясняваше, че нямат нищо против бедуина, а само искат да влязат във връзка с него, за да си сътрудничат.

Затова момчето обясни всичко от момента, когато приятелят му е бил издърпан иззад купчината камъни, преди да успее да стреля по движещ се иракски камион. Мъжете слушаха мълчаливо, само единият задаваше по някой и друг въпрос. Другият, човекът с тъмните очила, нищо не каза, а това всъщност беше Абу Фуад.

Той се интересуваше най-вече от къщата, където групата се среща с бедуина. Момчето даде адреса, сетне добави:

– Според мен едва ли има смисъл да ходите там. Той е изключително предпазлив. Веднъж ни се наложи да говорим с него непредвидено, но къщата бе заключена. Макар да не живее там, знаеше, че сме ходили. Каза ни никога повече да не го правим. Ако това се повтори, рече ни той, ще прекъсне връзката и повече няма да го видим.

Седнал в ъгъла си, Абу Фуад кимна одобрително. За разлика от другите той беше професионален войник и веднага разпозна подхода на друг професионалист.

– Кога отново ще се срещате с него? – попита тихо той.

Надяваше се да предаде съобщение или покана за разговор чрез момчето.

– Напоследък той действа така – свързва се с един от нас и той има грижата да доведе останалите. Може да мине време.

Двамата кувейтци си отидоха. Разполагаха с описанието на две превозни средства: очукан пикап, очевидно прикритие на градинар, който кара продукцията си в града, и мощен джип за пътувания в пустинята.

Абу Фуад провери с помощта на приятел в Министерството на транспорта номерата на двете коли, но не стигнаха доникъде. И двата номера бяха измислени. Единствената друга следа можеха да са личните карти, които човекът би трябвало да носи, за да мине през вездесъщите иракски бариери и контролни пунктове.

Чрез своя комитет влезе във връзка с един чиновник от Министерството на вътрешните работи. Имаше късмет. Човекът си спомни, че преди шест седмици е издал фалшива лична карта за един градинар от Джара. Направил услуга за милионера Ахмед Ал-Халифа.

Абу Фуад изпита опиянение и любопитство. Търговецът беше влиятелна и уважавана фигура в Движението. Но всички смятаха, че той се занимава само и единствено с финансовата страна на съпротивата. Как така играеше ролята на меценат на тайнствения и смъртоносен бедуин?

На юг от кувейтската граница американското оръжие продължаваше да се трупа. Когато отмина и последната седмица на септември, генерал Норман Шварцкопф, заровен в дядовата ръкавичка от тайни помещения на два етажа под саудитското Министерство на военновъздушните сили по пътя за старото летище в Рияд, най-сетне осъзна, че разполага с достатъчно сили, за да оповести, че Саудитска Арабия е осигурена срещу иракско настъпление.

Във въздуха генерал Чарлс „Чък“ Хорнър беше изградил чадър от непрестанно патрулираща стомана, бързоподвижна и обилно снабдена армада изтребители, осигуряващи въздушно превъзходство – изтребители-бомбардировачи за наземни цели, въздушни танкери за презареждане, тежки бомбардировачи и противотанкови Тъндърболт, достатъчни, за да унищожават настъпващите иракчани по суша и въздух.

Разполагаше с летяща във въздуха техника, която можеше да покрие и покриваше с радар всеки квадратен сантиметър от Ирак, беше в състояние да долови всяко движение на тежък метал по пътищата, през пустинята или във въздуха, можеше да чуе всеки разговор на иракчаните по радиото и да засече всяка точка, източник на топлина.

Норман Шварцкопф знаеше, че разполага с достатъчно механизирани части, леки и тежки танкове, артилерия и пехота да посрещне, задържи, обгради и ликвидира всяка иракска колона.

През последната седмица на септември, при пълна секретност американците започнаха да изготвят планове за преминаването от дефанзива в офанзива. Операцията се пазеше в тайна дори от съюзниците им. Настъплението срещу Ирак вече се подготвяше, макар мандатът на Обединените нации все още да се свеждаше единствено до гарантиране сигурността на Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив.

Но съществуваха и проблеми. Един от тях беше, че броят на иракските войници, оръдия и танкове, разгънати срещу него, беше двойно по-голям от онзи, който завари при идването си в Рияд преди шест седмици. Другият бе, че за да освободи Кувейт, щеше да има нужда от двойно повече коалиционни сили, отколкото бяха необходими за защитата на Саудитска Арабия.

Норман Шварцкопф беше мъж, който приемаше много сериозно завета на Джордж Патън; един убит американец, британец или французин, или който и да е друг войник или летец от коалицията вече беше прекалено много. Преди да тръгне, би искал да си осигури две неща: да се удвоят силите, с които разполагаше в момента, и такова въздушно нападение, което да гарантира „деградирането“ с 50 процента на иракските сили, разгънати северно от границата.

Това означаваше още време, повече техника, повече запаси, повече оръдия, повече танкове, повече войници, повече самолети, повече гориво, повече храна, и много повече пари. Сетне рече на смаяните кабинетни наполеоновци от Капитолийския хълм, че ако искат победа, трябва да му дадат всичко.

Всъщност посланието предаде по-изисканият председател на съвета на началник-щабовете, генерал Колин Пауъл, който посмекчи малко тона му. Политиците обичат да си играят на войници, но не понасят да се обръщат към тях с езика на войниците.

И така, планирането през тази последна седмица на септември беше изключително секретно. И толкова по-добре, че стана така. Организацията на обединените нации, която се пукаше по шевовете от мирни инициативи, щеше да чака до 29 ноември, преди да даде мандат да се използват всички необходими сили за прогонването на Ирак от Кувейт, в случай че не го стори доброволно до 16 януари. Ако планирането бе започнало в края на ноември, нямаше да свърши навреме.

Ахмед Ал-Халифа беше дълбоко смутен. Разбира се, познаваше Абу Фуад и знаеше кой е. Нещо повече, симпатизираше на молбата му. Но, както обясни, бе дал дума и не можеше да се отметне.

Дори пред своя съотечественик и колега от съпротивата не разкри, че бедуинът е всъщност британски офицер. Но се съгласи да остави съобщение за бедуина на място, където знаеше, че човекът ще го намери рано или късно.

Още на следващата сутрин той пъхна под мраморната надгробна плоча на моряка Шептън в християнското гробище писмо, в което се съдържаше личната му препоръка и настойчива молба бедуинът да се срещне с Абу Фуад.

В групата имаше шестима войника, с един сержант начело, и когато бедуинът зави зад ъгъла, те бяха не по-малко изненадани от него.

Майк Мартин беше прибрал своя малък пикап в заключения гараж и се придвижваше пеш през града към вилата, избрана от него за тази нощ. Беше уморен и с притъпена бдителност, нещо крайно неприсъщо за него. Когато видя иракчаните и разбра, че и те са го видели, той мислено се наруга. При неговата професия човек можеше да загине, ако дори за миг се разсее.

Полицейският час отдавна бе минал и той избираше само зле осветени странични улици, затъмнени незастроени пространства и черни сокаци, също както иракчаните предпочитаха главните улици и кръстовища. И като взаимно се избягваха, не си създаваха излишни неприятности.

Но след завръщането на Хасан Рахмани в Багдад и неговия унищожителен доклад за липсата на каквато и да е полза от Народната армия, започнаха да настъпват известни промени. Появиха се зелените барети на Специалните сили.

Макар да не можеха да се сравняват с елитната Републиканска гвардия, зелените барети бяха поне по-дисциплинирани от онази паплач, наречена Народна армия.

Точно шест от тях стояха кротко до камиона си на едно кръстовище, където нормално не би трябвало да има иракчани.

Мартин имаше време само да се отпусне тежко на тоягата, която носеше със себе си и да заеме стойката на старец. Хрумването му беше добро, защото в арабската култура старите се радват на уважение или най-малкото на съчувствие.

– Хей, ти! – кресна сержантът – Ела тук!

Към самотната фигура в карирана куфия бяха насочени четири бойни дула. Старецът се спря, сетне закуцука напред.

– Какво правиш навън по това време, бедуине?

– Просто един старец се опитва да се прибере у дома преди полицейския час, сайди – проплака човекът.

– Полицейският час отдавна настъпи, глупако. От два часа.

– Не знаех, сайди, нямам часовник.

В Близкия изток на часовниците не се гледа като на нещо необходимо, ценят ги като знак на благополучие. Иракските войници, пристигнали в Кувейт, бързо се сдобиваха с часовници; просто ги присвояваха. Но думата „бедуин“ идва от „бидун“, т.е. „без“.

Сержантът изсумтя. Извинението звучеше правдоподобно.

– Документи – рече той.

Старецът потупа със свободната си ръка мръсната си дреха.

– Като че съм ги загубил – отвърна той.

– Претърсете го! – изкомандва сержантът. Единият от войниците тръгна напред. Ръчната граната, прикрепена от вътрешната страна на лявото бедро на Мартин, изведнъж му натежа.

– Да не си ми пипнал топките – сопна се старият бедуин. Войникът спря. Някой зад него се изкиска. Сержантът едва сдържаше смеха си.

– Хайде, Зухаир, претърси го!

Младият войник се смути. Правеха си майтап с него.

– Само на жена ми позволявам да ми пипа топките – рече бедуинът. Двама от войниците взеха да се кискат и свалиха автоматите си. Останалите направиха същото. Зухаир още се приближаваше.

– Но да знаете, от това няма някаква полза. Отдавна не ставам за тая работа – рече старецът.

Това вече беше прекалено. Патрулът избухна в смях. Дори сержантът се ухили.

– Добре, старче. Хайде да те няма. И не оставай навън по мръкнало.

Бедуинът закуцука към ъгъла, почесвайки се под дрехите. На ъгъла се обърна. Гранатата, с взривател, щръкнал на една страна, се претърколи по калдъръма и спря при ботушите на Зухаир. И шестимата я погледнаха вцепенени. После тя гръмна. Това беше краят на войниците. Беше и краят на септември.

Тази нощ, далеч в Тел Авив, генерал Яков Коби Дрор, началник на Мосад, беше седнал в кабинета си в сградата Хадар Дафна да изпие едно питие след работа със стария си приятел и колега Шломо Гершон, известен като Сами.

Сами Гершон беше началник на Бойния отдел, или Комемют – сектора, който се занимаваше с „нелегалните“ агенти, най-опасното острие на шпионажа. Беше сред присъстващите, когато неговият шеф излъга Чип Барбър.

– Значи не смяташ, че трябваше да му кажем, така ли? – попита той, защото отново бе станало дума за това. Дрор завъртя бирата в шишето си и отпи.

– Да вървят по дяволите! – изръмжа той. – Нека сами си завербуват хора.

Спомни си как през 1967-ма, още юноша, но вече войник, стоеше в пустинята, приклекнал под своя танк Патън, и чакаше, докато четири арабски държави се готвеха да си уредят сметките с Израел веднъж завинаги, а останалият свят просто цъкаше с език.

Заедно с останалите от отряда под командването на Израел Тал направиха пробив през прохода Митла и отблъснаха египетската армия назад към Суецкия канал.

Помнеше как, когато Израел унищожи четири армии и четири военновъздушни сили за шест дни, западната преса, която преди това се вайкаше, че страната му ще бъде заличена, изведнъж обвини Израел, че действал като агресор.

Оттогава Коби Дрор си бе изработил философия: всички да вървят по дяволите. Беше сабра, роден и израсъл в Израел, и напълно лишен от широтата на възгледите и търпението на Давид Бен Гурион.

От гледна точка на политиката поддържаше крайнодясната партия Ликуд на Менахем Бегин, който бе членувал в Иргун, и на Ицхак Шамир, преди участник в групата на Стерн.

Веднъж, докато слушаше един от своите хора да изнася лекция пред новоприети служители, го чу да използва фразата „дружески разузнавателни централи“. Стана и взе думата.

– Няма такова нещо като приятел на Израел, освен може би някой евреин от диаспората – заяви им той. – Светът се дели на две: нашите врагове и неутралните. С враговете си знаем как да постъпваме. Що се отнася до неутралните, вземай всичко, нищо не давай. Усмихвай им се, тупай ги по гърба, пий с тях, ласкай ги, благодари им за дадената информация и нищо не им казвай.

– Е, Коби, да се надяваме, че няма да научат – рече Гершон.

– Откъде да научат? Само осем души от нас знаят. И всички са от службите.

Сигурно беше от бирата. Забравяше още някого.

През пролетта на 1988-ма един британски бизнесмен на име Стюарт Харис присъстваше на промишлен панаир в Багдад. Беше директор по продажбите на една компания в Нотингам, която произвеждаше пътностроителни машини. Панаирът беше под егидата на Иракското министерство на транспорта. Както всички западни гости, и той бе настанен в хотел „Рашид“, построен специално за чужденци, който винаги се намираше под наблюдение.

На третия ден от панаира, когато Харис се върна в стаята си, намери един плик, пъхнат под вратата му. На него нямаше име, само номера на стаята му.

Вътре имаше един-единствен лист хартия и друг съвсем обикновен плик за въздушна поща. На листчето пишеше на английски с големи букви: „КАТО СЕ ВЪРНЕТЕ В ЛОНДОН, ПРЕДАЙТЕ ТОЗИ ПЛИК НА НОРМАН В ИЗРАЕЛСКОТО ПОСОЛСТВО.“

Това беше всичко. Стюарт Харис изпадна в паника. Знаеше за славата на Ирак, за вдъхващата ужас тайна полиция. Каквото и да имаше в плика, то можеше да стане причина да го арестуват, измъчват, дори да го убият.

За негова чест запази самообладание, седна и се помъчи да обмисли нещата. Например защо точно той? Имаше десетки британски бизнесмени в Багдад. Защо са избрали Стюарт Харис? Нямаше как да знаят, че е евреин, че баща му е пристигнал в Англия през 1935-а като Самуел Хоровиц.

Макар и никога да не го разбра, два дни преди това в стола на панаирното градче се бе състоял разговор между двама служители на Иракското министерство на транспорта. Единият разказа на другия за посещението си в заводите в Нотингам предишната есен, как Харис бил негов домакин през първия и втория ден, сетне изчезнал за един ден, а после се върнал. Той, иракчанинът, попитал дали Харис е болен. Някакъв негов колега се засмял и рекъл, че Харис е отсъствал за Йом Кипур.

Двамата иракски държавни чиновници не се сетиха повече за този случай, но някой от съседната маса го отбеляза. Той докладва за разговора на своя началник. Началникът му сякаш не обърна внимание, но след това се замисли дълбоко и нареди да направят проверка на господин Стюарт Харис от Нотингам, което установи номера на стаята му в хотела.

Харис седеше и се чудеше какво, за Бога, да прави. Дори и неизвестният изпращач на писмото да бе открил, че е евреин, мислеше си той, имаше едно нещо, което не биха могли да знаят. По никакъв начин. По едно необикновено стечение на обстоятелствата Стюарт Харис беше саян.

Израелският институт за разузнаване и специални операции, основан през 1951-ва по лична заповед на Бен Гурион, е известен извън собствените си кръгове като Мосад. На иврит думата означава институт. Помежду си те никога не го наричат така, а винаги „службата“. Сред водещите разузнавателни централи на света тя е най-малката. Щатният й състав е незначителен. В главната квартира на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, има около 25 000 щатни служители, без да се броят онези, които са в чужбина. В най-добрите си времена Първа главна дирекция на КГБ, която има за задача, също като ЦРУ и Мосад, да събира разузнавателна информация в чужбина, разполагаше с 15 000 оперативни служители по цял свят и около 3 000 на база в главната квартира в Язнево.

Мосад никога не е имал повече от 1 200 до 1 500 служители и по-малко от 40 старши оперативни работници, наричани катса.

Това, че успява да си върши работата с толкова малък бюджет и състав и все пак да получава „продукта“, се дължи на два фактора. Единият е способността да използва ресурсите на израелското население, което продължава да е удивително космополитно и включва удивително разнообразие от таланти, езици и географски произход.

Другият фактор е международната мрежа от помагачи или сътрудници, дума, която на иврит е „саяним“. Това са евреи от диаспората (трябва да са чисти евреи по линията и на двамата родители), които, макар и вероятно лоялни към страната, в която живеят, имат симпатии и към Израел.

Само в Лондон има 2 000 такива, 5 000 в останалата част на Великобритания и десет пъти повече в Съединените щати. Тях никога не ги привличат за операции, от тях искат услуги. И трябва да бъдат убедени, че помощта, която им искат, не е свързана с операция, насочена срещу страната, в която са родени или ги е подслонила. Не се допуска конфликт между двете чувства на лоялност. Но това позволява оперативните разходи да се съкратят най-малко десет пъти.

Така например: екип на Мосад пристига в Лондон, за да предприеме операция срещу конспиративен палестински отряд. Имат нужда от кола. От някой саян, който се занимава с търговия на коли, искат да им предостави употребявана кола с редовни документи на определено място с ключовете под постелката. По-късно, след операцията, му я връщат. Саянът така и не разбира за какво са я използвали; в книгите му е отбелязано, че е дадена за пробен период на бъдещ клиент.

Същият екип има нужда от „прикритие“. Саянът, собственик на недвижими имоти, им дава на заем някакъв празен магазин, а друг саян, който се занимава с търговия на захарни изделия, го зарежда с бонбони и шоколади. Те имат нужда от тайник; саянът, който се занимава с даване под наем и продажба на недвижими имоти, им услужва с ключовете за празен офис, записан в книгите му.

Стюарт Харис прекарваше отпуската си, в израелския курорт Ейлат, когато в бара „Червената скала“ се запозна с приятен млад израелец, който говореше великолепен английски. На една от последващите им срещи израелецът доведе приятел – по-възрастен мъж, който спокойно разпита Харис как гледа на Израел. Към края на отпуската си Харис се бе съгласил, ако някога се наложи, да помогне с каквото може.

След като отпуската му свърши, той се прибра у дома, както го бяха посъветвали, и продължи да живее постарому. Две години чака някой да му се обади, но това не се случи. Само един дружески настроен посетител периодично влизаше във връзка с него – едно от досадните задължения на всеки катса, изпратен със задача в чужбина, е да следи за списъка от сътрудници, с който разполага.

И така Стюарт Харис седеше в стаята си в багдадския хотел. Паниката го обземаше все по-властно и той не знаеше как да постъпи. Писмото спокойно можеше да е провокация – ще бъде заловен на аерогарата, докато се опитва да го изнесе тайно навън. Да го пъхне в нечия друга чанта? Не смяташе, че е способен на такова нещо. Освен това как щеше да си го прибере обратно в Лондон?

Накрая се успокои, разработи план и постъпи точно както трябваше. Изгори външния плик и бележката в един пепелник, смачка пепелта и я пусна с водата в тоалетната. Сетне скри обикновения плик под допълнителното одеяло в гардероба, като преди това го изтри от отпечатъците.

Ако нахлуеха в стаята му, щеше да се закълне, че въобще не му е трябвало одеяло, че никога не се е качвал да пипа по горния рафт и че писмото сигурно е оставено от някой предишен обитател на стаята.

В един магазин за канцеларски материали си купи кафяв плик, самозалепващ се етикет и ролка скоч, от пощата – достатъчно марки за самолетна поща от Багдад за Лондон. От панаира взе рекламно списание, в което се възхваляваха успехите на Ирак, и дори подпечата празния плик с печата на панаира.

В последния ден, преди да тръгне за летището с двамата си колеги, той се прибра в стаята си. Пъхна плика в списанието и ги запечата в големия плик. Адресира го до един чичо в Лонг Итън и залепи етикета и марките. Знаеше, че във фоайето има пощенска кутия, която се събира след четири часа. Смяташе, че дори горилите да отворят плика на пара, той вече ще лети над Алпите в британски пътнически самолет.

Твърдят, че храбрите или глупавите, а най-вероятно и едните, и другите, имали късмет. Хората на АМАМ наистина наблюдаваха фоайето и следяха дали към някой от заминаващите чужденци няма да се приближи иракчанин и да се опита да му пъхне нещо в ръката. Харис носеше плика си под сакото, под лявата мишница. Един мъж го проследи, скрит зад вестника си, но точно когато Харис пускаше плика в пощенската кутия, помежду им мина количка с багаж. Когато човекът го видя отново, той стоеше на рецепцията и връщаше ключа от стаята.

Брошурата пристигна в къщата на чичо му след седмица. Харис знаеше, че човекът е на почивка, но разполагаше с ключ от дома му за всеки случай. Влезе вътре да вземе пакета. Сетне го отнесе в Израелското посолство в Лондон и пожела да се срещне с връзката си. Поканиха го в една стая и го помолиха да изчака.

Влезе човек на средна възраст, попита за името му и защо иска да види Норман. Той обясни, извади от джоба си плика за въздушна поща и го постави на масата. Израелският дипломат пребледня, отново го помоли да изчака и излезе. Сградата на посолството на „Палас Грийн“ №2 е красива, но класическите й очертания не издават безбройните предпазни мерки и охранителна техника, които потулват лондонското бюро на Мосад в мазето й. Точно от тази подземна крепост бе повикан спешно един по-млад мъж. Харис продължаваше да чака.

Без да знае, от другата страна на стената го изучаваха през едно огледало как седи с плика на масата пред него. Освен това, докато проверяваха данните, го снимаха, за да се потвърди, че наистина е саянът, а не палестински терорист. Когато снимката на Стюарт Харис от Нотингам, която фигурираше в архива, съвпадна с мъжа зад огледалото, младият катса най-сетне влезе в стаята.

Усмихна се, представи се като Рафи и покани Харис да започне разказа си от самото начало, още от Ейлат. И Харис разказа всичко. Рафи вече го знаеше (нали току-що бе прочел цялото му досие), но трябваше да провери. Когато се стигна до Багдад, му стана много интересно. Отначало не задаваше почти никакви въпроси. Сетне започна да подпитва, докато Харис отново преживя случилото се в Багдад. Рафи си водеше бележки, освен това всичко се записваше. Най-накрая той се обади от телефона на стената и каза нещо на иврит.

Последното, което направи, бе да благодари на Стюарт Харис, да го поздрави за смелостта и хладнокръвието му, да му напомни никога и пред никого да не споменава за случая и му пожела приятен път до дома. После го пуснаха да си ходи. Един мъж с предпазен шлем, предпазна жилетка и ръкавици взе писмото. Беше снимано и прегледано на рентген. Израелското посолство вече беше загубило един човек в резултат на писмо-бомба и нямаше намерение да губи втори.

Накрая отвориха писмото. Вътре имаше два листа от тънка като лучена ципа хартия за въздушна поща, изписани ръкописно. Текстът беше на арабски. Рафи не говореше арабски, още по-малко можеше да чете на арабски. Никой от останалите в лондонското бюро не можеше, поне не толкова добре, че да разчете заврънкулките на арабския ръкопис. Рафи изпрати дълъг, кодиран доклад по радиото до Тел Авив, сетне написа един още по-пълен в официалния и уеднаквен стил на Мосад, наречен НАКА. Писмото и докладът намериха място в дипломатическата поща и още същата вечер отлетяха от Хийтроу за „Бен Гурион“.