Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 38 страниц)

– Този човек говори глупости – сопна се Ланг. – Даден му е краен срок шестнайсети януари, а това е след по-малко от двайсет дни. Ще бъде смазан.

– Освен ако един от постоянните членове на Съвета за сигурност не предложи в последната минута мирен план, за да отложи крайния срок – обади се Паксман.

Ланг предрече мрачно:

– Париж или Москва, или двете заедно.

– А ако се стигне до война – попита Паксман, – продължава ли да смята, че ще победи, тоест „успее“?

– Да – каза Тери Мартин. – Но се връщаме към онова, което ви казах и преди – американските загуби. Не забравяй, че Саддам е потаен главорез. Той се чувства в собствени води не в дипломатическите коридори на Кайро и Рияд. Става дума за всички онези улички и базари, натъпкани с палестинци и други араби, а те мразят Америка, която подкрепя Израел. Всеки човек, който може да окървави Америка, независимо от вредите за собствената си страна, ще стане герой в очите на тези милиони.

– Но той не може да го направи – настоя Ланг.

– Смята, че може – оспори го Мартин. – Виж какво, той е достатъчно умен да схване, че в очите на американците Америка не може да бъде победена, не бива да бъде победена. Това просто не е приемливо. Виж какво стана с Виетнам. Ветераните се върнаха у дома и ги замеряха с боклуци. За Америка ужасяващият брой жертви, понесени от омразен враг, е вид загуба. Неприемлива загуба. Саддам може да загуби във всеки момент петдесет хиляди души. И това хич няма да го засегне. Чичо Сам обаче ще бъде засегнат. Ако Америка понесе такива загуби, ще бъде разтърсена до основи. Ще се търкалят глави, ще се съсипват кариери, ще падат правителства. Взаимните обвинения и самообвинения ще продължат в живота на цяло поколение.

– Но той не може да го направи – настоя Ланг.

– Смята, че може – отвърна Мартин.

– Бойните газове – промърмори Паксман.

– Може би. Между другото, дали въобще открихте какво означава онази фраза в прихванатия телефонен разговор?

Ланг погледна към Паксман. Отново Йерихон. Не биваше да се споменава за него.

– Не. Никой не е чувал за това. Никой не може да го разбере.

– Може да се окаже важно, Стив. Нещо друго… не и газ.

– Тери – рече Ланг търпеливо, – след по-малко от двайсет дни Америка, заедно с нас, с французите, италианците, саудитците и други, ще хвърлят срещу Саддам Хюсейн най-голямата въздушна армада, която светът е виждал. Толкова огнева мощ че след още двайсет дни ще надхвърли тонажа на всички бомби, пуснати през Втората световна война. Генералите в Рияд са много заети. Не можем просто да отидем и да кажем: „Задръжте всичко, момчета, има една фраза в прихванат телефонен разговор, която не можем да разберем.“ Да приемем нещата такива, каквито са – това е бил просто превъзбуден човек, който е призовал по телефона Бога на тяхна страна.

– В това няма нищо странно, Тери – добави Паксман. – Открай време хората, тръгнали на война, са твърдели, че Бог е на тяхна страна. Това е всичко.

– Другият човек казва на нашия да млъкне и да затваря – напомни им Мартин.

– Значи е бил зает и раздразнителен.

– Той го нарича курвенски син.

– Не го обича особено.

– Може би.

– Тери, моля те, остави тази работа. Това е просто някаква фраза. Става дума за бойните газове. Той на това разчита. С всичко останало от анализа ти сме съгласни.

Мартин си тръгна пръв, двамата разузнавачи го последваха двайсетина минути по-късно. Завити в палтата си и с вдигнати яки, те слязоха на тротоара да потърсят такси.

– Знаеш ли – рече Ланг, – той е умно момче и много ми харесва. Но е и ужасна стара мома. Чувал си за частния му живот, нали?

Мина такси, празно, но без светлини. Време за чай. Ланг изруга по негов адрес.

– Да, разбира се, момчетата от Кутията го проучиха.

Кутията, или Кутия 500, е жаргонното название на Службата за сигурност, МИ-5. Някога, много отдавна, адресът на МИ-5 е бил ПК 500, Лондон.

– Е, тогава разбираш, нали – каза Ланг.

– Стив, аз наистина не смятам, че това има нещо общо.

Ланг спря и се обърна към подчинения си.

– Саймън, повярвай ми. Втълпил си е нещо и само ни губи времето. Послушай съвета ми. Просто забрави професора.

– Ще бъде химическа война, господин президент.

Три дни след Нова година празненствата в Белия дом отдавна бяха отзвучали. Цялото Западно крило, сърцето на американската администрация, дейно бръмчеше.

Джордж Буш седеше на огромното си бюро под герба на Съединените американски щати, в тихия Овален кабинет. Беше с гръб към високите тесни прозорци със светлозелени стъкла, дебели повече от дванайсет сантиметра, през които не можеше да проникне куршум.

Срещу него седеше генерал Брент Скоукрофт, съветник на президента по националната сигурност.

Президентът сведе поглед към обобщението на анализите, което току-що му представиха.

– Всички ли са съгласни с това? – поиска да знае той.

– Да, господин президент. Онова, което преди малко получихме от Лондон, говори, че и техните хора са напълно съгласни с нашите. Саддам Хюсейн няма да се изтегли от Кувейт, освен ако не му се даде „сламка“, за която да се хване, нещо с което да запази достойнството си, а ние ще се погрижим да не го получи.

Колкото до останалото, той ще разчита на масирани атаки с бойни отровни газове срещу коалиционните сили на сушата преди или по време на преминаването през границата.

Джордж Буш беше първият американски президент от времето след Джон Кенеди, който сам се беше сражавал. Виждал бе убити в битка американци. Но за него имаше нещо особено отвратително, особено отблъскващо в мисълта за млади бойци, които се гърчат в последните мигове от живота си, докато газ разкъсва белодробните тъкани и парализира нервната система.

– А как ще употреби отровния газ? – попита той.

– Според нас има четири възможности, господин президент. Очевидната е бомби, пуснати от изтребители и ударни бомбардировачи. Колин Пауъл току-що е разговарял с Чък Хорнър в Рияд. Генерал Хорнър твърди, че са му необходими трийсет и пет дни неспирна въздушна война. След двайсет нито един иракски самолет няма да стига до границата. На трийсетия ден нито един иракски самолет няма да може да остане във въздуха повече от шейсет секунди. Казва, че гарантира това. В противен случай можете да му вземете звездите.

– А останалото?

– Саддам разполага с много ракетни установки. Това сякаш е втората възможност.

Иракските ракетни установки бяха съветско производство на основата на старите Катюши от Втората световна война. Сега много усъвършенствани, тези ракети, изстрелвани в бърза поредица от „пакет“, разположен на камион или стационарно, имаха обсег от 100 километра.

– Естествено, господин президент, поради своя обсег те ще трябва да се изстрелват от територията на Кувейт или от иракската пустиня на запад. Смятаме, че самолетите Джей-СТАР ще ги открият на своите радари и те ще бъдат обезвредени. Иракчаните могат да ги прикриват колкото си щат, но металът ще ги издаде.

Колкото до останалото, Ирак разполага със запаси от снаряди, заредени с бойни газове за танковете и артилерията си. Обсег под трийсет и седем километра. Знаем, че запасите са вече на място и че при този обсег те трябва да са в пустинята – няма как да се прикрият. Момчетата от авиацията са убедени, че могат да ги намерят и унищожат. И най-сетне имат и ракети Скъд. За тях следят непрекъснато, дори в момента, в който разговаряме.

– А предпазните мерки?

– Взети са, господин президент. С оглед на възможно нападение с антракс всички войници са ваксинирани. Англичаните също. А всички чинове имат противогази и противогазови наметала. Ако се опита…

Президентът стана, обърна се и се загледа нагоре към герба. Гологлавият орел, стиснал в ноктите си стрелите, отвърна на погледа му.

Преди двайсет години беше видял онези ужасни чували за трупове с ципове, който се връщаха от Виетнам, и знаеше, че още повече такива чували са складирани в дискретни контейнери без надписи под саудитското слънце.

Дори при всички предпазни мерки щеше да има частици непокрита кожа, някои войници няма да успеят да се доберат до противогазите си и да ги нахлузят навреме.

Следващата година трябваше да се бори за преизбирането си. Но не там беше въпросът. Независимо дали щеше да победи или да загуби, той нямаше намерение да влезе в историята като американския президент, обрекъл десетки хиляди войници на смърт, и то не както във Виетнам, в течение на девет години, а само за няколко седмици или за дни.

– Брент…

– Да, господин президент.

– Джеймс Бейкър ще се срещне скоро с Тарик Азиз, нали?

– След шест дни в Женева.

– Помоли го, ако обичаш, да дойде при мен.

През първата седмица на януари, за първи път от много време, Едит Харденберг започна да се забавлява, наистина да се забавлява. Доставяше й удоволствие да разглежда и да обяснява на младия си приятел чудесата на културата, които се криеха в нейния град.

Винклербанк разрешаваше на своя персонал четири дни ваканция, която включваше Нова година; след това се наложи да планират културните си заниманията вечерта, а това все пак им оставяше театралните представления, концертите и рециталите, или за уикендите, когато музеите и галериите бяха отворени.

Прекараха половин ден в Югендщил, възхищавайки се на _ар нуво_, и още половин ден в Сецесиона, където има постоянна изложба на творби от Климт.

Младият йорданец беше очарован и възбуден, от него се лееше непрекъснат поток от въпроси и Едит Харденберг се зарази от неговия ентусиазъм, очите й блестяха, докато обясняваше, че има друга чудесна изложба в Кюнстлерхаус, която непременно трябва да видят следващия уикенд.

След като посетиха изложбата на Климт, Карим я заведе на обяд в „Ротисри Зирк“. Тя възрази срещу големия разход, но новият й приятел обясни, че баща му бил богат хирург в Аман и не се скъпял с парите, които му дава.

Колкото и да беше невероятно, тя му позволи да й налее чаша вино и пропусна да забележи, че той я наля догоре. Говорът и стана по-възбуден и на бледите й страни изби лека червенина.

Докато пиеха кафе, Карим се наведе напред и сложи ръка върху нейната. Тя изглеждаше объркана и бързо се огледа наоколо да види дали някой е забелязал, но никой не им обръщаше внимание. Отдръпна си ръката, но съвсем бавно.

До края на седмицата бяха посетили четири от културните забележителности, които тя имаше предвид, а когато след прекараната в Музикферайн вечер вървяха към колата й, той взе облечената й в ръкавица ръка в своята и не я пусна. Тя не я издърпа, усещайки топлината му да прониква през памучната тъкан.

– Много мило от твоя страна, че правиш това за мен – рече сериозно той. – Сигурно ти е много скучно.

– О, не, съвсем не – рече разпалено тя. – Прави ми удоволствие да виждам и чувам всички тези красиви неща. Радвам се, че и ти имаше тази възможност. Много скоро ще станеш специалист по европейско изкуство и култура.

Когато стигнаха до колата, той й се усмихна, взе измръзналото й от вятъра лице между своите голи, но изненадващо горещи длани, и я целуна по устните.

– Благодаря, Едит.

Сетне се отдалечи. Тя се отправи както обикновено към къщи, но ръцете й трепереха и за малко не се удари в един трамвай.

Държавният секретар Джеймс Бейкър се срещна с иракския външен министър Тарик Азиз в Женева на 9 януари. Срещата не продължи дълго и не беше дружеска. Не беше и замислена като такава. Присъстваше само един преводач от английски на арабски, макар че английският на Тарик Азиз беше напълно достатъчен, за да разбере думите на американеца, който говореше бавно и много ясно. Посланието му беше съвсем просто.

– Упълномощен съм да уведомя вас и президента Хюсейн, че ако по време на някакви военни действия, които биха могли да се водят между двете страни, вашето правителство реши да използва забранени от международните договори химически оръжия, моята страна ще използва ядрено оръжие. С две думи, ще подложим Багдад на ядрено нападение.

Нисичкият сивокос иракчанин разбра съдържанието на посланието, но отначало не можа да го повярва. Първо, никой с всичкия си не би посмял да предаде такава открита заплаха на президента. Той имаше навика, по подобие на някогашните вавилонски царе, да излее яда си на носителя на неприятната вест.

От друга страна, в началото не беше убеден, че американецът говори сериозно. Та нали реактивните отпадъци, придружаващи атомния взрив, не биха се ограничили до Багдад? Та нали такъв взрив щеше да унищожи половината от Близкия изток?

Тарик Азиз, който силно разтревожен се отправи обратно към Багдад, не знаеше три неща.

Едното беше, че така наречените тактически ядрени бомби, създадени от съвременната наука, бяха далеч от бомбата, пусната над Хирошима през 1945 г. Новата, „чиста“ бомба с ограничено действие е наречена така, защото, макар пораженията, нанасяни от топлинната и взривната вълна да са все така ужасяващи, остатъчната радиоактивност има много кратък живот.

Второ, че в трюма на кораба „Уисконсин“, който по това време беше разположен в Персийския залив и към който се присъединяваше друг брониран кораб – „Мисури“, носеше в трюмовете си три много специални кесони от стоманобетон, достатъчно здрави, за да издържат 10 000 години, ако корабът потъне. В тях имаше три ракети Томахоук Круз, които Съединените щати се надяваха никога да не се наложи да използват.

Трето – че държавният секретар съвсем не се шегува.

Генерал сър Питър де ла Билиер се разхождаше сам в нощната тъмнина на пустинята, придружен единствено от хрускането на пясъка под краката му и собствените му тревожни мисли.

Професионален военен и ветеран от сражения, неговите вкусове бяха аскетични, както тялото му беше мършаво. Неспособен да извлече удоволствие от лукса, предлаган от градовете, той се чувстваше отпуснат и повече у дома си в лагерите и биваците, в компанията на военни. Подобно на други преди него той харесваше арабската пустиня, безкрайните й хоризонти, изпепеляващата горещина и сковаващия студ и, многократно повече, внушаващата страхопочитание тишина.

Тази нощ бе дошъл на посещение на предните линии – едно от удоволствията, които си позволяваше, когато можеше – и беше тръгнал пеша от лагера Сейнт Патрик, оставяйки зад себе си мрачните очертания на танковете Чалънджър, приклекнали под мрежите си като готови за скок животни, търпеливо чакащи да дойде техният час, и бойците, които готвеха вечерята си под тях.

Вече близък приятел на генерал Шварцкопф и участник във всички най-секретни съвещания на щаба, той знаеше, че войната наближава. По-малко от седмица преди изтичането на поставения от Обединените нации краен срок нямаше и намек, че Саддам Хюсейн има някакво намерение да се изтегли от Кувейт.

Тази нощ, под звездите на пустинята, генералът се тревожеше, че не е в състояние да разбере какво е наумил тиранинът от Багдад. Като военен британският генерал обичаше да разбира своя враг, всички негови намерения, мотивировки, тактика и цялостна стратегия.

Лично той не изпитваше друго освен презрение към човека в Багдад. Добре документираните сведения, описващи геноцид, мъчения и убийства, го отвращаваха. Саддам не беше войник, никога не е бил, а доколкото е съществувал истински военен талант в армията му, той до голяма степен го бе пропилял, защото отменяше решенията на своите генерали, дори бе наредил да екзекутират най-добрите.

Не там беше проблемът; работата се състоеше в това, че Саддам Хюсейн беше поел пълното ръководство в политическата и военната област и всичко, което правеше, беше лишено от всякакъв смисъл.

Навлезе в Кувейт в неподходящ момент и по неподходящ повод. Сторил веднъж това, той провали всички шансове да увери другите араби, че е готов на преговори, че се поддава се на убеждаване и че проблемът може да се реши в рамките на преговори между арабите. Да бе поел по този път, той, вероятно съвсем правилно, можеше да разчита, че петролът ще продължава да тече и Западът постепенно ще изгуби интерес, докато съвещанията между арабите се затлачат с години.

Той обаче доведе Запада със собствената си глупост, а в добавка към окупирането на Кувейт, изнасилванията и зверствата, опитът му да използва западни граждани като човешки щитове бе гарантирал пълната му изолация.

В самото начало имаше в краката си богатите петролни полета в североизточната част на Саудитска Арабия, но се въздържа да ги завладее. Със своята армия и въздушни сили, при добро военно ръководство би могъл да стигне дори до Рияд и да диктува условията си. Не го направи, а докато стоеше в Багдад и замисляше една след друга пропагандни кампании, които завършваха с катастрофа, пред него се вдигна „Пустинният щит“.

Може да беше опитен в мръсните игри, но по отношение на стратегията беше пълен некадърник. И все пак, разсъждаваше британският генерал, може ли човек да е толкова глупав?

Дори и пред лицето на въздушната мощ, която сега се бе изправила срещу му, всяко нещо, което правеше, беше погрешно от политическа и военна гледна точка. Имаше ли представа какъв ужас щеше да се изсипе от небето над Ирак? Наистина ли не схващаше каква огнева мощ щеше да върне за малко повече от месец бронираните му войски десет години назад?

Генералът спря и се загледа на север през пустинята. Тази нощ нямаше луна, но в пустинята звездите са толкова ярки, че тяхната светлина стига, за да се видят неясни очертания. Теренът беше равен, в края си опираше до един лабиринт от пясъчни валове, окопи, минни полета, преграждения с бодлива тел и дерета – иракските отбранителни линии, през които американските сапьори щяха да прокарат с взривове път за настъплението на танковете Чалънджър.

И все пак тиранинът в Багдад имаше коз, за който генералът знаеше и от който се боеше. Саддам можеше просто да се изтегли от Кувейт.

Времето не беше на страната на съюзниците; то принадлежеше на Ирак. На 15 март щеше да започне мюсюлманският рамадан. В продължение на месец, между изгрев и залез-слънце, мюсюлманите нямаше да поемат вода или храна. Яде се и се пие през нощта. При това положение, по време на рамадана, една мюсюлманска армия почти не е в състояние да воюва.

След 15 април пустинята щеше да се превърне в ад, като температурите щяха да достигнат 55 градуса. У дома щеше да нараства натискът момчетата да се приберат, а мъките в пустинята щяха да станат непоносими. При това положение щеше да се наложи съюзниците да се изтеглят и те никога повече нямаше да се върнат по същия начин. Коалицията беше нещо единствено по рода си.

И така, крайният срок беше 15 март. Като се имаше предвид, че войната по суша може да трае най-много двайсет дни, тя трябваше да започне до 23 февруари, в противен случай ставаше безсмислена. Но Чък Хорнър имаше нужда от трийсет и пет дни въздушна война, за да смаже иракското въоръжение, полкове и отбрана. 17 януари – това беше последната възможна дата.

Ами ако Ирак се изтегли? Щеше да остави половин милион съюзници разтеглени като последни глупаци в пустинята, увиснали в безтегловност, и за тях щеше да има само един път – назад. И въпреки това Саддам продължаваше да е непреклонен – не искаше да се изтегли.

„Какво е намислил този луд?“, запита се отново генералът. Дали чака нещо, някаква божествена намеса, сътворена от собственото му въображение, която да смаже враговете и да го направи победител?

Чу някой да вика откъм танковия лагер зад него. Обърна се. Командирът на Ирландските хусари на Нейно величество Артър Денаро го викаше на вечеря. Плещестият веселяк Артър Денаро, който един ден щеше да е в първия танк, преминал през бреша в иракската отбрана.

Усмихна се и тръгна назад. Щеше да е приятно да приклекне в пясъка с войниците, да гребе боб от канчето, да слуша на сиянието на огъня различните гласове, равния носов диалект на ланкашърците, търкалящите се „р“-та на хампшърците и мекия изговор на ирландците; смеха при закачките и шегите, грубия речник на войниците, които говорят направо, без да украсяват мислите си.

Мътните го взели онзи на север! Какво, по дяволите, чака той?

Глава 14

Отговорът на въпроса, който си задаваше британският генерал, лежеше на тапицирана количка под флуоресцентните светлини на завод, който се намираше на двайсет и четири метра под равнището на иракската пустиня.

Един инженер лъсна за последен път устройството и отстъпи бързо назад, заставайки мирно, преди двамата въоръжени мъже от Амн-ал-Хас, охраната на президента, да затворят вратата.

Четирима от присъстващите стояха почтително около мъжа в центъра. Както обикновено той носеше бойна униформа, лъснати до блясък черни ботуши от телешки бокс, препасан на кръста пистолет, зелен шарф, който скриваше триъгълника между куртката и врата.

Един от четиримата беше личният телохранител, който не го напускаше дори тук, където всеки бе проверяван по пет пъти за скрито оръжие. Между президента и телохранителя стоеше зет му Хюсейн Камел, министър на гражданската и военната промишленост.

От другата страна на президента стоеше мозъкът на иракската програма, доктор Джаафар Ал-Джаафар, геният, когото открито наричаха иракския Робърт Опенхаймер. До него, но малко по-назад, стоеше доктор Салах Сиддики. Джаафар беше физикът, а Сиддики – инженерът.

Стоманата на отрочето им лъщеше матово на бялата светлина. Беше четири и половина метра дълго и един в диаметър.

Метър и двайсет в задния край бяха заети от сложно устройство за поемане на удара, което щеше да бъде изоставено в момента, когато снарядът бъде изстрелян. Дори останалата част – триметров корпус, беше всъщност снаряден пръстен, ръкав, съставен от осем еднакви секции. Малки, заредени с взрив болтове щяха да го раздробят, когато снарядът потегли към своята цел.

Пръстенът беше необходим, за да пригоди шейсетсантиметровия диаметър на снаряда към еднометровия калибър на изстрелващото устройство и да запази четирите неподвижни перки на опашката му.

Ирак не разполагаше с телеметрични уреди за управляване на подвижни перки чрез радиосигнали от земята, но неподвижните щяха да стабилизират тялото в полет и да не му позволят да се колебае и да падне надолу.

Носовата част беше от свръх яка стомана и остра като игла. И тя щеше в даден момент да бъде отстранена.

Когато една ракета навлезе по време на полета си отново в атмосферата, въздухът, който се сгъстява в по-долните слоеве, предизвиква при триенето достатъчно висока температура, за да стопи носовата част. Ето защо при връщането си астронавтите се нуждаят от термичен щит – за да не изгори капсулата им.

Устройството, което петимата иракчани оглеждаха тази вечер, беше нещо подобно. Стоманеният нос щеше да улесни полета нагоре, но нямаше да издържи на повторното влизане в атмосферата. Стопеният метал щеше да се изкриви и нагърчи и да накара падащото тяло да се люлее, криволичи, да се обърне странично към оказващия съпротивление въздух и да изгори.

Затова той беше конструиран така, че да се пръсне на парчета при апогея на полета, отваряйки място на конус, който беше по-къс, по-тъп и направен от въглеродни влакна.

Приживе доктор Джералд Бул се опита да купи за Багдад британски завод в Северна Ирландия на „Лиър Фан“ – фалирала авиационна компания, която използвала в строителството на малки граждански самолети елементи, направени от въглеродни нишки. Доктор Бул и Багдад не се интересуваха от самолетите, а от машините на „Лиър Фан“ за оплитане на въглеродните нишки. Тези нишки са изключително устойчиви на топлина, но и много трудни за обработка.

Освен това те са съществена част от ракетната техника, а тя на свой ред е секретна и износът на такива машини строго се следи. Когато британските служби за сигурност научиха за къде е предназначено оборудването на „Лиър Фан“ й се консултираха с Вашингтон, сделката бе отменена. След това сметнаха, че Ирак няма да се сдобие с технология за обработване на въглеродни нишки.

Специалистите сбъркаха. Ирак бе опитал по друг начин и бе успял. Един американски доставчик на климатични инсталации и изолационни продукти бе убеден да продаде на подставена иракска компания машините, необходими за изпридане на първичната вълна. В Ирак те бяха пригодени за изпридане на карбонови нишки.

Между буфера отзад и носа, беше разположена рожбата на доктор Сиддики – малка, елементарна, но напълно ефективна атомна бомба, подготвена да задейства на принципа на огнестрелната цев, използвайки като катализатори литий и полоний, за да създадат урагана от неутрони, необходим за началото на верижната реакция.

Вътрешността беше истински триумф на инженерния гений на доктор Сиддики – сфера и цилиндрична свещ, които, взети заедно, тежаха 35 килограма и бяха произведени под егидата на доктор Джаафар. И двете представляваха чист, обогатен уран 235.

Под гъстите черни мустаци бавно се разля доволна усмивка. Президентът пристъпи и прокара показалец по полираната стомана.

– Ще действа ли? Наистина ли ще действа? – прошепна той.

– Да, господин президент – отвърна физикът.

Главата с черна барета на нея кимна няколко пъти.

– Заслужавате поздравления, братя мои.

Под устройството, на дървена поставка, стоеше проста табелка. На нея пишеше само:

КАБДАТУ АЛЛАХ

Тарик Азиз беше обмислял дълго и упорито как и дали въобще да предаде на своя президент американската заплаха, изразена така брутално пред него в Женева.

Познаваха се от двайсет години, време, през което външният министър бе служил на своя господар с кучешка преданост, винаги бе вземал неговата страна по време на онези първоначални сблъсъци в йерархията на партията Баас, когато имаше и други претенденти за властта, винаги изхождайки от личната си преценка, че абсолютната безскрупулност на човека от Тикрит ще победи, и неизменно се бе оказвал прав.

Те заедно се бяха домогвали нагоре по хлъзгавия прът в рамките на една близкоизточна диктатура, единият винаги в сянката на другия. Сивокосият, нисък и пълен Азиз бе успял със сляпото си подчинение да преодолее първоначалното си неизгодно положение, дължащо се на по-голямото му образование и владеенето на два европейски езика.

Оставяйки практическото насилие на други, той бе гледал и одобрявал, както трябва да правят всички в двора на Саддам Хюсейн, как при чистка след чистка цели колони офицери и някога доверени партийни дейци биват отвеждани за екзекуция – присъда, често предшествана от часове агония в ръцете на мъчителите в Абу Граиб.

Виждал бе как отстраняват добри пълководци и ги разстрелват, защото са се опитали да защитят командваните от тях войници, и знаеше, че истинските заговорници са умирали по-ужасяващо, отколкото би желал да си представи.

Бе гледал как племето ал-джубури, което някога имаше такова влияние в армията, че никой не смееше да ги предизвика, е лишено от тази си власт, доведено до смирение, а оцелелите – вкарани в пътя и накарани да се подчиняват. Мълчал бе, докато братът на Саддам Али Хасан Маджид, по това време министър на вътрешните работи, бе замислил и извършил геноцида над кюрдите не само в Халабджа, а в петдесет други градове и села, заличени от лицето на земята с бомби, артилерия и газ.

Тарик Азиз, както всички в антуража на президента, знаеше, че няма къде да ходи. Ако се случеше нещо с господаря му, и с него бе свършено завинаги.

За разлика от някои около трона, той беше прекалено умен да повярва, че режимът им е популярен. Истински го беше страх не от чужденците, а от ужасното отмъщение на иракския народ, ако някога защитното покривало на Саддам падне от него.

В този ден, 11 януари, докато чакаше за личната среща, на която беше привикан при връщането си от Европа, си блъскаше главата над един проблем – как да формулира американската заплаха, без да навлече върху себе си неизбежната ярост. Президентът, както добре знаеше, можеше съвсем спокойно да заподозре него, външния министър, че е подсказал заплахата на американците. В параноята няма логика, само първична реакция, понякога вярна, друг път погрешна. Много невинни мъже бяха загинали, а и семействата им заедно с тях, само въз основа на подозрението, зародило се във въображението на президента.

Два часа по-късно, докато се връщаше към колата си, той изпитваше облекчение и се усмихваше озадачен.

Облекчението беше лесно обяснимо – неговият президент се оказа в спокойно и добро настроение. Изслуша с одобрение бляскавия доклад на Тарик Азиз за мисията му в Женева, широката подкрепа, която доловил у всеки, с когото разговарял за позицията на Ирак, и общото антиамериканско настроение, което нараствало на Запад.

Той кимаше с разбиране, докато Тарик сипеше обвинения върху американските подпалвачи на войни, и когато най-сетне, пламнал от собственото си възмущение, той спомена какво всъщност му е казал Джеймс Бейкър, не настъпи очакваният яростен взрив.

Докато други около масата се зъбеха и кипяха, Саддам Хюсейн продължи да кима и да се усмихва.

Външният министър се усмихваше на тръгване, защото на последното заседание неговият президент го поздрави за европейската му мисия, фактът, че погледната в светлината на обикновените дипломатически стандарти тя беше пълна катастрофа – отблъснат отвсякъде, третиран със смразяваща любезност от домакините си, несполучил да въздейства по какъвто и да е начин на решимостта на коалицията, обединена срещу неговата страна, – сякаш нямаше значение.

Недоумението му се дължеше на нещо, което президентът каза в края на аудиенцията. Каза го между другото, като забележка, промърморена само на външния министър, докато президентът го изпращаше до вратата.

– Рафик, драги другарю, не се безпокой. Скоро ще изненадам американците. Все още не. Но ако някога Бени ел Калб се опитат да прекосят границата, няма да отвърна с газ, а с Юмрука на Бога.

Тарик Азиз кимна в знак на съгласие, макар и да не знаеше какво приказва президентът. Заедно с други го проумя двайсет и четири часа по-късно.

Сутринта на 12 януари се проведе последното заседание в пълен състав на Революционния команден съвет в Президентския дворец на ъгъла на улица „14-и юли“ и улица „Кинди“. Седмица по-късно бомбите я превърнаха в развалини, но птичето вече беше отлетяло.

Както обикновено нареждането да се явят на заседанието дойде в последния момент. Независимо колко високо се бе издигнал в йерархията, независимо колко му се доверяваха, никой освен шепа хора от семейството, близки и лични телохранители не знаеше къде ще бъде президентът в даден час на който и да е ден.

Това, че беше все още жив след седем големи и сериозни опита за атентат, се дължеше на манията му за лична сигурност.

Нито контраразузнаването, нито тайната полиция на Омар Хатиб, нито армията не бяха удостоени с честта да отговарят за тази сигурност.