Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 38 страниц)

– Чу ли, Абу Фуад?

– Разбира се. Целият град е на крак. Изгубили са повече от двайсет души, а останалите са ранени. – Той въздъхна. – Ще има нови репресии.

– Искаш ли да се откажеш?

– Не, но колко още трябва да страдаме?

– Американците и англичаните ще дойдат. Един ден.

– Нека Аллах направи така, че да е по-скоро. Беше ли Салах с тях?

– Той ги доведе. Имаше само един цивилен. На друг не си казвал, нали?

– Не, само на него. Той трябва да е бил. На съвестта му тежи смъртта на девет души. Няма да види рая.

– Добре. Какво още искаш от мен?

– Не питам кой си, нито откъде идваш. Аз съм професионален военен и разбирам, че не може да си прост бедуин, камилар от пустинята. Разполагаш с експлозив, оръжие, боеприпаси, гранати. Моите хора могат да направят много с тези неща.

– Какво предлагаш?

– Присъедини се към нас и ни дай запасите си. Или остани да действаш сам, но ги сподели с нас. Не съм дошъл тук да заплашвам, а да моля. Но ако искаш да помогнеш на нашата съпротива, това е единственият начин.

Майк Мартин помисли за миг. След два месеца дейност му бяха останали само половината от запасите – заровени в пустинята, или пръснати в двете вили, които не използваше, за да живее в тях, а за складове. От останалите четири къщи една беше срината и една – компрометирана. Можеше да им даде запасите си и да поиска да му бъдат пуснати с парашут нови – рисковано, но възможно, стига да не прихващаха съобщенията му за Рияд, което не можеше да знае. Или пък пак да тръгне с камила през границата и да се върне с още два коша. Но и това нямаше да е лесно – сега по границата бяха разгърнати шестнайсет иракски дивизии – три пъти повече, отколкото когато влезе.

Трябваше отново да се свърже с Рияд и да поиска указания. Междувременно щеше да даде на Абу Фуад почти всичко. На юг от границата имаше още; само трябваше да намери начин да го пренесе.

– Къде искаш да ти го предам? – попита той.

– Имаме склад на пристанището Шуайх. Съвсем сигурно е. Там складират риба. Собственикът е наш човек.

– След шест дни – рече Мартин.

Споразумяха се за времето и мястото, където верен помощник на Абу Фуад щеше да се срещне с бедуина и да го преведе до склада. Мартин описа колата, която ще кара, и горе-долу как ще изглежда.

Същата вечер, но два часа по-късно, поради разликата във времето, Тери Мартин седеше в тих ресторант, недалеч от апартамента си, и въртеше чаша вино в ръка. Гостенинът, когото очакваше, се появи след няколко минути – възрастен мъж с прошарена коса, очила и папионка на точки. Той се огледа въпросително.

– Моше, насам.

Израелецът се забърза към мястото, където се бе изправил Тери Мартин, и прочувствено го поздрави:

– Тери, мило момче, как си?

– По-добре след като те виждам, Моше. Не бих позволил да минеш през Лондон, без да се срещнем поне за една вечеря.

Израелецът беше достатъчно възрастен, за да бъде баща на д-р Мартин, но ги свързваха общи интереси. И двамата бяха учени и запалени изследователи на древните близкоизточни арабски цивилизации, на тяхната култура, изкуство и език.

Професор Моше Хадари имаше богат опит зад гърба си. Като млад беше участвал в разкопки на много места из Светата земя с Ител Ядин, професор и генерал от армията. Най-много съжаляваше, че като израелец по-голямата част от Близкия изток беше затворена за него, дори за научна работа. Въпреки това беше един от най-добрите в своята област, а специализацията му бе достатъчно тясна, че да познава всички свои колеги.

Храната беше отлична и разговорът се въртеше около най-новите проучвания, около последните прозрения за това, какъв е бил животът в близкоизточните царства преди десет века.

Тери Мартин знаеше, че е обвързан от Закона за държавната тайна, затова не можеше да говори за новото си амплоа, откак бе прикрепен към Сенчъри Хаус. Но докато си пиеха кафето, разговорът съвсем естествено се завъртя около кризата в Персийския залив и опасността да избухне война.

– Мислиш ли, че ще се изтегли от Кувейт, а, Тери? – попита професорът. Мартин поклати глава:

– Не, той не може да го направи, освен ако не му предложат отстъпки, които да използва за оправдание. Отиде ли си, гол пада.

Хадари въздъхна.

– Толкова съсипия – рече той, – през живота си видях толкова много съсипия. Всички тези пари, които можеха да превърнат Близкия изток в земен рай; толкова талант, всички тези загинали младежи. И за какво? Тери, ако има война, англичаните ще се бият ли заедно с американците?

– Разбира се. Вече изпратихме Седма бронирана бригада и, доколкото зная, Четвърта бронирана ще я последва. Това прави цяла дивизия, без да се броят изтребителите и бойните кораби. Не се тревожи. В тази война Израел не само може, но и трябва да стои настрана.

– Да, зная – рече израелецът тъжно. – Но още много млади мъже ще трябва да умрат.

Мартин се наведе напред и потупа приятеля си по ръката.

– Виж какво, Моше, този човек трябва да обуздан. Рано или късно. Ако не другите страни, то поне Израел трябва да знае колко далеч е стигнал той с разработването на оръжия за масово унищожение. В известен смисъл ние чак сега започнахме да си даваме сметка за размерите на онова с което разполага.

– Но нашите хора помагат, разбира се. Вероятно сме главната му цел.

– Да, това показва анализът на целите – рече Мартин. – Главният ни проблем е, че нямаме разузнаване на място. Просто не разполагаме с първокачествени разузнавателни сведения от Багдад. Нито англичаните, нито американците, а и твоите хора също.

Двайсет минути по-късно вечерята приключи и Тери Мартин изпрати професор Хадари до едно такси, което да го отведе до хотела.

Около полунощ по заповед на Хасан Рахмани от Багдад в Кувейт бяха въведени три пеленгаторни станции.

Тези антени бяха разработени така, че да проследяват източника на радиовълни и да го засичат по компаса. Едната беше неподвижна, монтирана на покрива на висока сграда в Ардия, един от крайните южни квартали на Кувейт Сити. Чинията й беше насочена към пустинята.

Другите две станции бяха подвижни – големи затворени камиони с чинии на покрива, вграден генератор за електроенергия и затъмнена вътрешност, където операторите можеха да седят пред таблата си и да пускат мрежите си за предавателя, който търсеха и за който знаеха, че вероятно се намира някъде в пустинята – между града и саудитската граница.

Един от камионите се намираше извън Джара, на запад от колегата в Ардия, а третият – надолу по брега, в двора на болницата „Ал Адан“, където в първите дни на нахлуването бяха изнасилили сестрата на студента по право. Пеленгаторната станция в „Ал Адан“ можеше да засече посоката на обекта, докладван от другите станции, в обсег с диаметър не повече от неколкостотин метра.

Във военновъздушната база Ахмади, откъдето навремето бе излетял Халед Ал-Халифа, в денонощна готовност чакаше боен хеликоптер Хайнд, произведен в Съветския съюз. Екипажът беше от военни пилоти, отстъпка, която Рахмани трябваше да измъкне с усилия от генерала, който командваше иракските въздушни войски. Екипите за проследяване бяха от контраразузнаването на Рахмани, доведени от Багдад и най-добрите, с които разполагаше.

Професор Хадари прекара една безсънна нощ. Едно нещо, казано от приятеля му, го бе разтревожило. Той се смяташе за лоялен израелец, произхождащ от старо семейство сефарди, което беше емигрирало в самото начало на века заедно с хора като Бен Йехуда и Давид Бен Гурион. Самият той бе роден край Яфа, когато градът беше оживено пристанище на палестински араби, и затова още от малък знаеше арабски.

Отгледа двама сина и доживя да убият единия от тях в някаква жалка засада в Южен Ливан. Беше дядо на пет внучета. Кой можеше да му каже, че не обича страната си?

Но нещо не беше наред. Ако започнеше война, щяха да загинат много млади мъже, тъй както загина неговият Зеев, макар че щяха да са англичани, американци и французи. Сега ли беше времето Коби Дрор да си отмъщава, да проявява шовинизма на малката страна?

Стана рано, плати си хотела, събра багажа си и поръча такси за летището. Преди да напусне фоайето, се повъртя край телефоните, но после се отказа.

По пътя за летището обаче каза на шофьора да се отклони от М4 и да намери телефонна кабина. Мърморейки за усилията, които това ще му струва, шофьорът все пак се подчини. Хадари извади късмет. От апартамента в Бейсуотър отговори Хилари.

– Момент – рече той, – току-що излиза.

Тери Мартин се обади на телефона.

– Аз съм, Моше, нямам много време. Кажи на твоите хора, че Институтът има източник доста нависоко в Багдад. Кажи им да попитат какво е станало с Йерихон. Довиждане, приятелю.

– Моше, сигурен ли си в това? Откъде го знаеш?

– Няма значение. Не си го чул от мен. Довиждане.

Телефонът прекъсна. Възрастният учен се качи отново в таксито и продължи към Хийтроу. Трепереше от чудовищната си постъпка. И как би могъл да каже на Тери Мартин, че той, професорът арабист от университета в Тел Авив, беше написал първия отговор до Йерихон в Багдад.

Тери Мартин намери Саймън Паксман на бюрото му в Сенчъри Хаус малко след десет.

– Обяд ли? Съжалявам, не мога. Ужасен ден. Може би утре – рече Паксман.

– Не става. Спешно е, Саймън.

Паксман въздъхна. Сигурно неговият учен бе измислил ново тълкуване на някакъв израз в иракско радиопредаване и смяташе, че то коренно ще промени смисъла му.

– Не мога да отделя време за цял обяд. Голямо вътрешно съвещание. Слушай, да пием набързо по чашка. В „Дупка в стената“ под моста Ватерло, съвсем близо до нас. В дванайсет става ли? Давам ти половин час, Тери.

– Предостатъчно – отвърна му Мартин.

Минути след дванайсет седяха в бирарията, над която прогърмяваха влаковете за Кент, Съсекс и Хампшър. Без да разкрива своя източник, Мартин разказа какво е научил сутринта.

– Майка му стара! – изруга Паксман; в съседното сепаре имаше хора. – Кой ти каза?

– Не мога да ти кажа.

– Обаче трябва.

– Виж какво, той и без това пое страшен риск. Обещах му. Той е учен, при това възрастен. Това е всичко.

Паксман помисли. Учен, свързан с Тери Мартин. Положително някой арабист. Може да е бил прикачен към Мосад. Независимо от всичко информацията трябваше час по-скоро да стигне до Сенчъри Хаус. Благодари на Мартин, остави бирата си и се забърза към неугледната сграда на Сенчъри Хаус.

Заради обедното съвещание Стив Ланг не бе напуснал сградата. Паксман го дръпна настрана и му каза всичко. Ланг отиде направо при Шефа.

Сър Колин, който не обичаше да преувеличава, заяви, че генерал Коби Дрор е „много досаден тип“, отказа се от обяда си, заповяда да му донесат нещо на бюрото и се оттегли на най-горния етаж. Оттам се обади лично по една изключително сигурна линия на директора на ЦРУ съдията Уилям Уебстър.

Във Вашингтон беше само осем и половина, но съдията беше от хората, които обичат да стават с чучулигите, и разговорът го свари вече на бюрото. Той зададе на своя британски колега няколко въпроса за източника на информацията, изръмжа недоволно поради липсата на такава, но се съгласи, че това не е нещо, което трябва да се отмине.

Господин Уебстър съобщи новината на своя заместник-директор Бил Стюарт, който избухна от ярост, а сетне се съвещава половин час с Чип Барбър, оперативен ръководител на отдела за Близкия изток. Барбър се ядоса дори повече, защото именно той бе седял срещу генерал Дрор в ярко осветената стая на хълма извън Херцлия и очевидно го бяха излъгали право в очите.

Двамата измислиха един вариант и се върнаха да го обсъдят с директора.

Следобеда Уилям Уебстър разговаря с председателя на Съвета за национална сигурност Брент Скоукрофт, а той отнесе въпроса до президента Буш. Уебстър каза какво иска и получи абсолютни пълномощия.

Потърсиха помощта на държавния секретар Джеймс Бейкър и той веднага се отзова. Същата нощ Държавният департамент изпрати спешно искане до Тел Авив, което беше представено на получателя на следващата сутрин, само три часа по-късно, поради часовата разлика.

Заместник-министър на външните работи на Израел по онова време беше Бенямин Нетаняху, красив, елегантен, сивокос дипломат, брат на Джонатан Нетаняху, единствения убит израелец по време на атаката срещу аерогарата на Ентебе, по времето на Иди Амин, когато израелски командоси освободиха пътниците на френски самолет, отвлечен от палестински и германски терористи.

Бенямин Нетаняху беше трето поколение сабра и отчасти получил образованието си в Америка. Поради свободното владеене на езика и умението му да се изразява добре, както и поради страстния му национализъм, той беше член на правителството на Ликуд, ръководено от Ицхак Шамир, и често се явяваше като убедителен говорител на Израел в интервюта със западни средства за масово осведомяване.

Той кацна на летището „Дълес“ във Вашингтон след два дни, на 14 октомври, донякъде смутен от настойчивата покана на Държавния департамент да пристигне в Америка за много важни разговори.

Смути се дори още повече, след като двата часа разговори на четири очи със заместник-държавния секретар Лорънс Игълбъргър не се оказаха нищо повече от един подробен преглед на събитията в Близкия изток след 2 август. Приключи разговорите напълно неудовлетворен, а му предстоеше да лети с късния нощен самолет за Израел.

Точно когато напускаше Държавния департамент, един сътрудник му пъхна в ръката луксозна картичка. Картичката започваше с личен знак и в текста, изписан с елегантен курсивен шрифт, авторът го молеше да не напуска Вашингтон, без да отиде в дома му за кратко посещение, за да обсъдят един доста спешен въпрос, „касаещ двете ни страни и народи“.

Познаваше подписа, познаваше човека и знаеше властта и богатството, които той притежава. Лимузината на автора стоеше пред вратата. Израелският заместник-министър взе решение, нареди на секретаря си да се върне в посолството, да вземе багажа на двамата и да дойде да го вземе от една къща в Джорджтаун след два часа. Оттам щяха да продължат за летището. Сетне се качи на лимузината.

За първи път видя къщата, но тя отговори на очакванията му – беше пищна, в най-добрата част на Ем Стрийт, не повече от 300 метра от сградите на университета „Джорджтаун“. Поканиха го в библиотека, където ламперията беше от скъпо дърво, картините и книгите – изключително редки и говорещи за изискан вкус. Няколко мига по-късно влезе домакинът му и прекоси с протегната ръка килима от Кашан.

– Драги ми Биби, колко мило от твоя страна да ми отделиш време.

Сол Нейтансън беше банкер и финансист, професии, които го бяха направили безкрайно богат, но без мошеничеството, което петнеше Уолстрийт по време на господството на Бьоски и Милкен. Същинското му богатство само намекваше за себе си, а не се заявяваше, докато самият той беше прекалено културен, за да парадира с него. Но произведенията на Ван Дайк и Брьогел по стените не бяха копия, сумите, които отделяше за благотворителност, както и даренията му, включително някои, намиращи се в Израел, бяха пословични.

Също като израелския политик той беше елегантен и с посивяла коса, но за разлика от малко по-младия от него мъж, костюмът му бе шит на Савил Роу, в Лондон, а копринената риза беше от Сулка.

Той покани гостенина си да седне в едно от двете дълбоки кожени кресла пред огъня от истински дърва и един английски иконом влезе с бутилка и две чаши върху сребърен поднос.

– Нещо, което сметнах, че ще ти достави удоволствие, докато си побъбрим, приятелю. – Икономът наля червеното вино в две чаши от Лалик и израелецът отпи. Нейтансън вдигна въпросително вежда.

– Великолепно, разбира се – каза Нетаняху. Шато Мутон Ротшилд ’61 не се намира лесно и се пие бавно, на глътки. Икономът остави бутилката наблизо и се оттегли.

Сол Нейтансън беше прекалено изискан, за да мине направо към същността на онова, което искаше да каже. Първо бяха сервирани предястията на разговора. Сетне минаха на Близкия изток.

– Ще има война, нали знаеш – рече тъжно той.

– Нямам съмнение за това – съгласи се Нетаняху.

– Преди да свърши, ще загинат много млади американци, които не заслужават да умрат. Всички ние трябва да направим каквото можем, за да бъде броят им колкото се може по-малък, не мислиш ли? Още вино?

– Абсолютно съм съгласен.

Накъде биеше този човек? Заместник-министърът на външните работи на Израел наистина нямаше представа.

– Саддам е заплаха – рече Нейтансън, загледан в огъня. – И трябва да бъде спрян. Вероятно той е по-голяма заплаха за Израел, отколкото за която и да е друга съседна страна.

– Казваме го от години. Но когато бомбардирахме ядрения му реактор, Америка ни осъди.

Нейтансън махна с ръка.

– Хората на Картър. Глупости, разбира се, все козметични глупости за пред света. И двамата го знаем, и двамата знаем, че не е така. Имам син, който служи в Персийския залив.

– Не знаех. Дано се върне невредим.

Нейтансън беше истински развълнуван.

– Благодаря ти, Биби, благодаря ти. Моля се всеки ден. Първородният ми и единствен син. Само си мисля… че в този момент… не бива да се скъпим в сътрудничеството помежду ни.

– Несъмнено. – Израелецът имаше отвратителното чувство, че се задава нещо неприятно.

– За да се намали броят на жертвите, нали разбираш. Затова те моля за помощ, Бенямин, да сведем до минимум загубите. Ние сме на една и съща страна, нали? Аз съм американец и евреин.

Редът, по който изрече двете съществителни, беше многозначителен.

– А аз съм израелец и евреин – промърмори Нетаняху. И той имаше своите приоритети, финансистът съвсем не се смути.

– Точно така. Но след като си учил тук, ще разбереш колко… как да се изразя… емоционални могат да бъдат понякога американците. Мога ли да бъда пределно откровен?

„Това ще бъде голямо облекчение за мен“, помисли си израелецът.

– Ако бъде сторено нещо, което поне малко да намали броя на жертвите, аз и моите сънародници ще бъдем безкрайно благодарни. – Другата половина остана неизказана, но Нетаняху беше прекалено опитен дипломат, за да му убегне.

– А ако по нечия вина броят на жертвите се увеличи, Америка няма да забрави това и ще намери начин да си отмъсти.

– Какво искаш от мен? – попита той.

Сол отпи от виното си и се загледа в играещите пламъци.

– Очевидно има един човек в Багдад, с кодово име Йерихон…

Когато свърши да говори и израелският заместник-министър се качи на колата, за да потегли към аерогара „Дълес“, той беше дълбоко замислен.

Глава 9

Бариерата, която го засече, беше на ъгъла на ул. „Мохамед ибн Касем“ и Четвъртия околовръстен път. Когато я видя в далечината, Майк Мартин изпита желание да направи завой и да се върне обратно.

Но надолу по пътя, от двете страни на подходите към бариерата очевидно тъкмо за тази цел бяха разположени иракски войници и щеше да е лудост да се надбягва с огъня на автоматите им. Нямаше друг избор, освен да продължи и да застане на края на опашката от превозни средства, чакащи за проверка.

Както обикновено, пътувайки през Кувейт Сити, той се бе опитал да избегне главните пътища, където имаше вероятност да бъдат устроени пропускателни пунктове, но преминаването по която и да е от шестте околовръстни артерии, обхващащи града в поредица от концентрични ленти, можеше да стане само на голямо кръстовище.

Бе се надявал също така, че като пътува късно сутринта, ще остане незабележим в хаоса на движението или пък иракчаните ще се крият от горещината.

Но в средата на октомври времето се бе разхладило, а Специалните сили със зелени барети бяха нещо съвсем различно от безполезната Народна армия. Затова остана на кормилото на бялото волво комби и зачака.

Докато пътуваше по отдалечените пътища, дълбоко в пустинята на юг, за да изрови останалите експлозиви, оръжие и боеприпаси – нещата, които беше обещал на Абу Фуад, – все още беше тъмна и късна нощ. Преди зазоряване, в един от гаражите в крайните улици на Фирдус прехвърли материалите от джипа във волвото.

Дори успя да подремне два часа на волана на комбито в заключения гараж до момента, когато прецени, че слънцето е достатъчно високо и силно, за да изпрати иракчаните да търсят прикритие на сянка. Сетне изкара волвото и вкара джипа в гаража, знаейки, че такава ценна кола скоро ще бъде конфискувана.

Най-накрая се преоблече, заменяйки изцапаните от пустинята бедуински дрехи с чистия бял диш-даш на кувейтски лекар.

Опашката пред него бавно приближаваше към иракските пехотинци, струпани около пълните с бетон варели пред тях. В някои случаи войниците просто поглеждаха картите за самоличност на шофьорите и им махваха да продължават; в други колите биваха изтеглени настрана, за да бъдат претърсени. Обикновено до бордюра караха да застават превозните средства, които носеха някакъв товар.

Той знаеше много добре, че двата големи дървени сандъка на пода в багажника зад него съдържат достатъчно „стока“, за да му гарантират незабавно арестуване и предаване на нежните грижи на АМАМ.

Най-сетне последната кола пред него потегли и той стигна до варелите. Сержантът въобще не си направи труда да иска документи. Виждайки големите сандъци отзад във волвото, той му махна бързо да се изтегли встрани и кресна заповед към колегите си, които чакаха там.

До страничното стъкло откъм шофьора, което Мартин вече бе свалил, се появи сивкавозелена бойна униформа. Униформата се приведе и на отворения прозорец се показа леко брадясало лице.

– Вън – нареди войникът. Мартин излезе и се изправи. Усмихна се учтиво. Приближи се сержант с грубо, сипаничаво лице. Един редник се завъртя около задната врата и надникна към сандъците.

– Документи – отсече сержантът. Той разучи картата за самоличност, която му подаде Мартин, и погледът му се отмести от размазаното лице под пластмасата към онова, което стоеше пред него. Не показа с нищо дали е открил някаква разлика между британския офицер и магазинера от търговската компания „Ал-Халифа“, чийто портрет красеше картата.

– Лекар ли си?

– Да, господин сержант. Работя в болницата.

– Къде.

– На пътя за Джара.

– Къде отиваш?

– В болницата „Амири“ в Дасман.

Очевидно сержантът бе доста простоват и в неговото подреждане на ценностите лекарят стоеше високо като образование и обществено положение. Той изръмжа и отиде към задната врата на колата.

– Отваряй! – нареди той.

Мартин извади от джоба на своя диш-даш няколко малки месингови ключета. Сандъците бяха големи, предназначени за багаж и имаха по две месингови ключалки.

– Знаете ли, че сандъците са хладилни? – попита небрежно Мартин, докато опипваше ключовете.

– Хладилни ли? – Сержантът остана озадачен от думата.

– Да, господин сержант. Вътре е студено. Щамовете се държат непрекъснато при ниска температура. По този начин те със сигурност не са активни. Боя се, че ако отворя, въздухът ще се стопли и те изведнъж ще се активизират. Ще направите добре да отстъпите назад.

При думите „отстъпите назад“ сержантът се намръщи и свали оръжието от рамото си, насочвайки го към Мартин, защото започна да подозира, че в сандъците има някакви оръжия.

– Какво искаш да кажеш? – озъби се той. Мартин се усмихна, за да се извини.

– Съжалявам, но не мога да го предотвратя. Микроорганизмите ще изскочат във въздуха около нас.

– Микроорганизми ли, какви микроорганизми? – Сержантът беше объркан и ядосан колкото на своето невежество, толкова и на държането на лекаря.

– Казах ли ви къде работя? – попита кротко последният.

– Да, в болницата.

– Точно така. В изолационното отделение. Тези сандъци са пълни с проби от вариола и холера за анализ.

Този път сержантът наистина отскочи повече от половин метър. Белезите по лицето му не бяха случайни – като дете той за малко не бе умрял от едра шарка.

– Махай тези неща оттук, дяволите да те вземат.

Мартин се извини още веднъж, затвори задната врата, пъхна се зад кормилото и потегли. Час по-късно го въведоха в склада за риба на пристанището Шуайх, където предаде товара си на Абу Фуад.

Държавен департамент на Съединените щати

Вашингтон

ПАМЕТНА ЗАПИСКА: до Джеймс Бейкър, Държавен секретар

ОТ: Група за политическо разузнаване и анализи

ПРЕДМЕТ: Разрушаване на иракската военна машина

ДАТА: 16 октомври 1990 г.

СТЕПЕН НА ПОВЕРИТЕЛНОСТ: Строго секретно

През десетте седмици, изминали от нахлуването на Ирак в емирата Кувейт, се извърши най-задълбочено проучване както от наша страна, така и от страна на британските ни съюзници, на точния размер, характер и степен на готовност на военната машина, с която сега разполага президентът Саддам Хюсейн.

Без съмнение критиците ще кажат, че подобен анализ би трябвало да е подготвен преди тази дата. Както и да е, сега пред нас са резултатите от различни анализи и те очертават една много обезпокояваща картина.

Сами по себе си конвенционалните сили на Ирак, с постоянно действаща армия от милион и двеста и петдесет хиляди души, с нейните оръдия, танкове, ракетни батареи и съвременни военновъздушни сили правят Ирак най-мощната военна сила в Близкия изток, която стои далеч пред останалите.

Преди две години беше преценено, че ако в резултат на войната иранската военна машина е сведена до положение, при което повече не би могла реално да застраши своите съседи, то и щетите, нанесени от Иран на иракската военна машина, са довели до същия резултат.

Сега е ясно, че в случая с Иран стриктното ембарго, съзнателно наложено от нас и от англичаните, е допринесло положението да остане до голяма степен същото и сега. В случая с Ирак обаче, изминалите две години са били запълнени с изключителна по своя мащаб програма за въоръжаване.

Ще си спомните, господин Секретар, че западната политика в района на Персийския залив, нещо повече, в целия Близък изток, отдавна се основава на схващането за равновесие; на представата, че стабилността, а оттам и статуквото могат да се поддържат единствено ако на нито една държава в района не бъде позволено да придобие такава мощ, че да принуди всички съседи да й се подчиняват и по този начин да установи господство.

Сега е ясно, че Ирак е придобил такава мощ и се старае да постигне такова господство дори само в сферата на конвенционалните оръжия.

Но настоящият доклад изразява още по-голяма загриженост поради друг аспект на подготовката на Ирак – натрупването на огромни запаси от оръжия за масово унищожение, съчетани с дългосрочни планове за нови количества, както и за съответните международни, а може би дори и интерконтинентални системи за пренасянето им.

С две думи, ако не се постигне цялостно унищожаване на съществуващите оръжия, както и на онези, които все още се разработват, и на системите за пренасянето им, перспективата в близкото бъдеще е катастрофална.

Според проучванията, представени на комитета „Медуза“, с които англичаните са напълно съгласни, в рамките на три години Ирак ще разполага със своя атомна бомба и с възможности да я изстреля където и да било в радиус от 2000 километра от Багдад.

Към тази възможност трябва да се добавят и хиляди тонове смъртоносен отровен газ и потенциал за бактериологична война, включващ антракс, туларемия и може би бубонна и белодробна чума. Дори Ирак да се ръководеше от добронамерен и разумен режим, тази перспектива е в състояние да всее ужас. В действителност Ирак се управлява еднолично от президента Саддам Хюсейн, който очевидно е жертва на две ясно изразени психиатрични заболявания: мегаломания и параноя.

При положение че не се предприемат превантивни действия, в срок от три години Ирак ще е в състояние да господства само поради заплахата, която представлява, над цялата територия от северния бряг на Турция до Аденския залив, от морето край Хайфа до планините Кандахар.

В резултат на тези разкрития трябва радикално да се промени политиката на Запада. Сега главна цел на западната политика трябва да стане унищожаването на иракската военна машина и по-специално на оръжията за масово унищожение. Освобождаването на Кувейт вече губи значение и служи само за оправдание.

Желаната цел може сега да бъде осуетена от едностранното изтегляне на Ирак от Кувейт, така че трябва да се положат всички усилия това да не стане.

Политиката на Съединените щати, подпомогната от британските ни съюзници, трябва следователно да е посветени на четири цели:

а. Доколкото е възможно, прикрито да се поднасят на Саддам Хюсейн провокации и доводи, които да осуетят изтеглянето му от Кувейт.

б. Да се отхвърля какъвто и да е компромис, който той би могъл да предложи като основа за пазарлък, за да напусне Кувейт, лишавайки ни по този начин от оправдание за планираното от нас нахлуване и унищожаване на военната му машина.

в. Да се настоява Обединените нации да приемат без по-нататъшно забавяне отдавна отлаганата резолюция 678 на Съвета за сигурност, с която да упълномощят съюзниците от коалицията да започнат въздушна война, щом са готови.

г. Привидно да се приветства, но фактически да се осуетява всеки план за мир, който би дал възможност на Ирак да се измъкне невредим от сегашната си дилема. Очевидно основната опасност тук се крие в Генералния секретар на ООН, в Париж и в Москва, от които може да се очаква по всяко време да предложат някакъв наивен план, способен да попречи на онова, което трябва да се направи. Обществеността, разбира се, ще продължава да бъде уверявана в противното.

С уважение:

Група за политически проучвания и анализи

– Ицхак, този път наистина трябва да се съгласим с тях.

Когато заместник-министърът на външните работи застана срещу него в укрепения му частен кабинет под сградата на Кнесета в Йерусалим, министър-председателят на Израел, както винаги, сякаш се губеше в големия въртящ се стол зад бюрото му. Двамата въоръжени с автомати Узи парашутисти пред блиндираната със стомана масивна врата не можеха да чуят нищо от онова, което се говореше вътре.

Ицхак Шамир гледаше свъсен иззад бюрото си, късите му крака се люлееха, без да стигат до килима, макар че разполагаше със специално изработено столче за тях. Набразденото войнствено лице под прошарената коса му придаваше още повече вид на скандинавски трол.

Заместник-министърът на външните работи се различаваше от премиера във всяко, едно отношение; той беше висок, докато държавният ръководител беше нисък; елегантен, докато Шамир беше смачкан; спокоен, докато премиерът беше холеричен. И въпреки това те се разбираха изключително добре, споделяйки същото безкомпромисно виждане за страната си и за палестинците, затова роденият в Русия министър-председател бе избрал и издигнал без каквото и да е колебание дипломата-космополит.

Бенямин Нетаняху бе представил доводите си добре. Израел имаше нужда от Америка; от нейната добра воля, която някога бе гарантирана автоматично от еврейското лоби, намиращо се сега под обсада в Капитолия и в американските средства за масово осведомяване; от нейните дарения, нейното оръжие, нейното вето в Съвета за сигурност. Наистина прекалено много, за да бъде изложено на риск заради някакъв предполагаем иракски агент на Коби Дрор.