Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 38 страниц)

След пет дни Президентският дворец бе превърнат в купчина развалини (Ден втори), Министерството на отбраната вече не съществуваше, както и телефонната централа и основната електроцентрала. Но едно нещо създаваше особено големи трудности – всичките девет моста над Тигър бяха на дъното на реката. Много дребни предприемачи обаче бяха започнали да прекосяват реката, като някои от съдовете бяха достатъчно големи да приемат на борда си камиони и коли, други бяха плоскодънни лодки за по десет пътника с велосипеди, а трети – най-обикновени гребни лодки.

Повечето главни сгради бяха незасегнати. Хотел „Рашид“ в Карч продължаваше да е претъпкан с чуждестранни кореспонденти, а и президентът със сигурност се намираше в бункера си под него. Но най-лошото бе, че централата на АМАМ – редица свързани помежду си сгради със стари фасади и осъвременена вътрешност – стоеше непокътнат. Под две от тези къщи се намираше Гимнастическият салон, който се споменаваше само шепнешком, защото там Омар Хатиб Мъчителя изтръгваше признания.

Отвъд реката, в Мансур, самостоятелният голям административен блок, където беше настанен Мухабарат, както разузнаването, така и контраразузнаването, стърчеше недокоснат. Докато се връщаше към съветската вила, Майк Мартин премисли въпроса с тебеширения знак. Знаеше, че официално му е заповядано: никакво доближаване. Да беше чилийски дипломат, щеше да се подчини на указанията, и с право. Но Монкада не бе готвен да лежи неподвижен, ако е необходимо дни наред, на един и същ наблюдателен пост и да зяпа наоколо, докато птици свият гнездо в шапката му.

През нощта на въздушните атаки тръгна пеш към зеленчуковия пазар в Касра. Тук-таме по тротоара се мяркаше някоя фигура, хукнала към къщи, сякаш схлупените жилища можеха да се спрат ракетите Томахоук. Нещо повече, онова, на което залагаше по отношение на патрулите на АМАМ, вършеше работа – и те избягваха откритите улици, докато американците кръжаха над главите им.

Ако тайникът беше под наблюдение, АМАМ щяха да използват най-малко двайсет души. А това означаваше: потропване на ботуши, покашляне, протягане на сковани мускули, драсване на кибритена клечка, светлинка на запалена цигара, дрезгавата заповед да бъде загасена й други неща от този род. Той просто не можеше да приеме, че хората на Хатиб или на Рахмани биха могли да стоят неподвижни и безмълвни в продължение на осем часа.

Точно преди четири часа бомбардировките престанаха. На пазара под него нямаше светлини. Провери отново за камера, поставена на висок прозорец, но в района просто нямаше високи прозорци. В четири и десет се смъкна от покрива, пресече уличката – частица мрак в тъмносив диш-даш, плъзнала през мрака, – намери тухлата, извади съобщението и изчезна.

То беше много просто: не е чувал нищо от девет дни; не е виждал знаци с тебешир; след последния му доклад не е осъществявал контакт; в банковата му сметка не е постъпило нищо. Но съобщението му е взето; знае, защото е проверил. Какво се е случило?

Мартин не съобщи нищо в Рияд. Знаеше, че трябва да се подчинява на заповедта, но знаеше, че той, а не Паксман, е човекът на място и има право да взема самостоятелно някои решения. Рискът, който пое тази вечер, беше преценен; трябваше да премери сили с хора, които, по негово дълбоко убеждение, бяха под неговите възможности. Ако имаше и намек, че уличката е под наблюдение, щеше да си отиде така, както бе дошъл.

Нищо чудно Паксман да излезе прав и Йерихон да се е компрометирал. Възможно беше също така Йерихон просто да е предал онова, което е чул да казва Саддам Хюсейн. Проблемът бе в онзи един милион долара, който ЦРУ отказваше да плати. Мартин подготви собствения си отговор.

Писа, че след започването на въздушната война са възникнали някои проблеми, но с малко повече търпение всичко ще се оправи. Потвърди на Йерихон, че последното му съобщение наистина е прибрано и предадено, но той, бидейки опитен човек, би трябвало да знае, че един милион долара е голяма сума и че информацията трябва да се провери. Това ще отнеме още малко време. Йерихон трябва да запази самообладание в тези смутни времена и да дебне за следващия знак с тебешир, от който ще му стане ясно, че започват отново да работят както преди.

През деня Мартин постави посланието си зад тухлата в 4 стената до пълния със застояла вода отбранителен ров на Старата крепост в Адхамия, а привечер сложи своя знак с тебешир върху ръждивата червена повърхност на вратата на гаража в Мансур.

Двайсет и четири часа по-късно знакът беше изтрит. Всяка нощ Мартин включваше радиостанцията на вълните на Рияд, но нищо не ставаше. Знаеше, че му е заповядано да избяга от Багдад, и неговите шефове вероятно го очакват да пресече границата. Реши да изчака още малко.

Диего Гарсия не е сред най-посещаваните места в света. Това е островче, малко по-голямо от коралов атол, в най-долния край на архипелага Чагос в южната част на Индийския океан. Някога британска територия, островът от години бе даден под наем на САЩ.

Макар и изолиран, по време на Войната в Залива той стана домакин на набързо сформираното 4300-то бомбардировъчно крило на американската авиация, съставено от самолети Въздушна крепост Б-52.

Може да се каже, че Б-52 са ветераните в тази война, след като бяха на въоръжение вече над трийсет години. Дълго време представляваха гръбнака На Стратегическото въздушно командване с център в Омаха, щат Небраска. Огромни летящи мастодонти, които кръжаха денонощно по периферията на съветската империя, въоръжени с термоядрени бомби.

Макар и стар, бомбардировачът беше страхотен и по време на Войната в Залива модернизираният модел „Г“ бе успешно използван в пустините на Южен Кувейт върху окопаните войници на минаващата за елитна иракска Републиканска гвардия. По време на настъплението на коалицията каймакът на иракската армия напускаше бункерите си с измъчен вид и вдигнати ръце, защото нервите им бяха разсипани и духът – пречупен от денонощните бомбардировки на Б-52.

Във войната участваха само осемдесет такива бомбардировачи, но полезният товар, който носят, е толкова голям, че те пуснаха 26 000 тона бомби, или 40 процента от общия тонаж за цялата война.

Те са толкова големи, че когато стоят неподвижни на земята, крилете им, на които са монтирани осем двигателя „Прат енд Хуитни Джей-57“ в четири двойки, се огъват надолу. При излитане с пълен товар крилете вдигат огромното туловище подобно на чайка. Само по време на полет те стърчат право встрани.

Една от причините, поради които успяха да всеят такъв ужас у републиканските гвардейци в пустинята, бе, че нито се виждат, нито се чуват; летят толкова високо, че бомбите им падат изневиделица, без предупреждение и това ги прави още по-страшни. Но макар и добри за масирани бомбардировки, точността не е най-силната им страна, както се опита да посочи сержантът.

На разсъмване на 22 януари три Б-52 излетяха от Диего Гарсия и се отправиха към Саудитска Арабия. Всеки от тях носеше максималния си полезен товар – петдесет и една триста и петдесет килограмови „чугунени“ или „глупави“ бомби. Двайсет и седем от тях самолетите носят вътре, а останалите – на шини под крилата.

Три бомбардировача представляват обикновената „клетка“ за всяка операция и екипажите им бяха разчитали да прекарат деня в плуване и подводен риболов. Примирени, те начертаха курс до далечния завод, който не бяха виждали и никога нямаше да видят.

Самолетите се отправиха на север, намериха Тармия, избраха „образа“ на определения обект и пуснаха върху завода всичките 153 бомби. Сетне се върнаха у дома в архипелага Чагос.

Сутринта на 23-и, когато Лондон и Вашингтон започнаха да настояват за повече снимки на тайнствените „фризби“, беше нареден още един полет за Оценка на бомбените поражения, но този път системата се носеше от разузнавателен самолет фантом на Въздушната национална гвардия на Алабама, който излетя от базата Шейх Иза на Бахрейн.

Изменяйки на традицията си, този път Въздушните крепости бяха уцелили обекта съвсем точно. Там, където някога стояха фризбитата, зееше огромен кратер. Лондон и Вашингтон трябваше да се задоволят със снимките, направени от капитан трети ранг Дарън Клири, с които вече разполагаха.

Най-добрите анализатори от Черната дупка видяха снимките, свиха безпомощно рамене и ги препратиха на началниците си в двете столици.

Копия от снимките бяха изпратени веднага на двата центъра за разчитане на снимки във Великобритания и Съединените щати.

Онези, които минават покрай безцветния квадратен тухлен блок на ъгъла в един изпаднал и занемарен квартал в центъра на Вашингтон, едва ли ще познаят какво се върши вътре. Единственият признак, че там е разположен Националният център за разчитане на снимки, са въздуховодите на климатичната инсталация, която поддържа необходимата температура за цяла батарея от най-мощните компютри в Америка.

Останалото – прашните прозорци със следите от струйки дъжд по тях, обикновената врата и боклукът, който вятърът носи по улицата пред сградата, биха навели на мисълта за не особено проспериращ склад.

Но точно тук пристигат направените от сателитите, снимки, точно тук работят анализаторите, които казват на хората от Националната разузнавателна служба, Пентагона и ЦРУ точно какво са видели тези прескъпи птички. Дори анализаторите, които владеят най-модерната техника, които са млади, умни и интелигентни, не бяха виждали преди дискове, подобни на тези в Тармия. Така че изпратиха снимките в архив и съобщиха за това.

Специалистите от Министерството на отбраната в Лондон и от Пентагона във Вашингтон, които познаваха едва ли не всяко конвенционално оръжие от лъка и стрелата насам, разгледаха снимките, поклатиха глава и ги върнаха.

От страх да нямат нещо общо с оръжията за масово унищожение, ги показаха на учените в Портън Даун, Харуел и Олдърмастън в Англия, както и на Сандия, Лос Аламос и „Лорънс Ливърмор“ в Америка. Резултатът беше същият.

Най-доброто предположение беше, че дисковете са част от големи електрически трансформатори, предназначени за нова иракска електростанция. Трябваше да се задоволят с това обяснение, когато, след искането за нови снимки от Рияд, стана ясно, че заводът Тармия буквално е престанал да съществува.

Обяснението беше добро, но не даваше отговор на един въпрос – защо иракските власти се опитваха така отчаяно да покрият и заличат всичко.

Едва вечерта на двайсет и четвърти Саймън Паксман, който се обаждаше от телефонна кабина, звънна на д-р Тери Мартин у дома.

– Какво ще кажеш за още една вечеря в индийски ресторант?

– Тази вечер не мога – отвърна Мартин! – Стягам си багажа.

Не спомена, че Хилари се е върнал и също иска да прекара вечерта със своя приятел.

– Къде отиваш? – попита Паксман.

– Америка – рече Мартин, – поканен съм да изнеса лекция за Абасидския халифат. Доста ласкателна покана. Изглежда им харесва проучването на законовата структура на Третия халифат. Извинявай.

– Просто има още нещо, което дойде от юг. Още една загадка, която никой не може да обясни. Но тя не е свързана с нюанси в арабския език, техническа е. Все пак…

– За какво става дума?

– Една снимка. Извадих копие.

Мартин се поколеба.

– Още една носена от вятъра сламка ли? – попита той. – Добре, в същия ресторант. В осем.

– Сигурно е точно това – рече Паксман, – само още една сламка.

Глава 17

На следващия ден, малко след три следобед, Тери Мартин кацна на международното летище в Сан Франциско, където го посрещна неговият общителен и гостоприемен домакин професор Пол Масловски, облечен в академичната униформа на американските преподаватели – сако от туид, с кожени кръпки на лактите, – и отведнъж се почувства обгърнат в топлата прегръдка на американското гостоприемство.

– Двамата с Бети сметнахме, че хотелът ще е някак безличен, и се питаме дали не би предпочел да се настаниш у нас? – попита го Масловски в колата на път към града.

– Благодаря, това е чудесно – отвърна искрено Мартин.

– Студентите очакват с нетърпение да те чуят, Тери. Разбира се, не сме много хора, нашата арабска катедра положително е по-малка от вашата в Лондон, но хората са истински ентусиасти.

– Чудесно. И аз с нетърпение очаквам да се срещна с тях.

Двамата се разприказваха оживено за общата си страст – Средновековна Месопотамия, докато стигнаха до дървената къща на професор Масловски в крайградския жилищен комплекс Менло Парк.

Там се запозна с Бети, съпругата на Пол, и се настани в топлата и удобна стая за гости. Погледна часовника си – пет без четвърт. Слезе долу и попита:

– Мога ли да се обадя по телефона?

– Естествено – отвърна Масловски. – У вас ли искаш да позвъниш?

– Не, тук. Имаш ли указател?

Професорът му даде указателя и излезе. Намери номера на Ливърмор. Националната лаборатория „Лорънс Ливърмор“ в околия Алмеда. Успя да ги хване навреме. Когато отсреща отговориха, той попита:

– Бихте ли ме свързали с Отдел „Z“? – Произнесе го като англичанин – „Зед“.

– Кой? – попита телефонистката.

– Отдел „Зи“ – поправи се Мартин. – Кабинета на директора.

– Изчакайте, ако обичате.

Обади се друг женски глас:

– Кабинетът на директора, какво обичате?

Вероятно британското произношение помогна. Тери обясни, че се обажда д-р Мартин, преподавател от Англия, пристигнал за малко в Калифорния, и ще се радва, ако може да разговаря с директора. Сега вече се обади мъжки глас.

– Доктор Мартин?

– Да.

– Аз съм Джим Джейкъбс, заместник-директор. С какво мога да ви бъда полезен?

– Вижте, разбирам, че е съвсем неочаквано, но съм тук на кратко посещение, ще изнасям лекция във факултета по близкоизточни науки в Бъркли. Сетне трябва да отлетя обратно. Всъщност въпросът е дали бих могъл да дойда в Ливърмор и да се срещна с вас?

Усети, че онзи отсреща се озадачи.

– Бихте ли ми казали за какво става дума, доктор Мартин?

– Да, но няма да е лесно. Член съм на британската част на комитета „Медуза“. Това говори ли ви нещо?

– Разбира се. Днес вече приключваме. Ще ви бъде ли удобно утре?

– Идеално. Имам лекция следобеда. Може ли да се видим сутринта?

– Какво ще кажете за десет часа?

Уговориха се. Мартин ловко избегна да спомене, че всъщност той не е ядрен физик, а арабист. Нямаше нужда да усложнява нещата.

Тази нощ, на другия край на света, във Виена, Карим спа с Едит Харденберг. Прелъсти я много сръчно, без да бърза. Всичко следваше естествения ход на нещата – първо концерт, после вечеря навън. Докато пътуваха в колата й от центъра на града до апартамента й в Гринцинг, Едит продължаваше да се залъгва, че става дума за едно кафе и целувка за лека нощ.

Когато я взе в обятията си и нежно, но настойчиво я целуна, тя му позволи; предишното й решение да протестира сякаш се изпари.

Когато я вдигна на ръце и я понесе към малката й спалня тя склони глава на рамото му и се отпусна. Почти не усети как строгата й рокля се плъзна на земята. Ръцете му бяха сръчни – нещо, с което Хорст не можеше да се похвали. Нямаше бутане, блъскане, нито заяждане на ципове и копчета.

Все още беше по комбинезон, когато се пъхна при нея, под големия виенски пухен юрган и топлината на стегнатото му младо тяло идваше като от голяма електрическа завивка в студената зимна нощ.

Не знаеше какво да прави, затова стисна очи и си рече: да става каквото ще. Бе обзета от необикновени, страшни и греховни усещания, събудени от ласките на неговите устни и нежните търсещи пръсти. Хорст никога не беше правил така.

Когато устните му се откъснаха от нейните и от гърдите й и потърсиха други лоши, забранени места, които майка й неизменно наричаше „там долу“, започна да изпада в паника.

Опита се да го бутне, протестирайки вяло. Знаеше, че всичко това е непристойно, но младият мъж беше упорит като невръстен шпаньол, попаднал на застрелян пъдпъдък.

Той не обърна внимание на нейното непрестанно: „Nein, Karim, das sollst du nicht“*, после вълните се сляха в прилив и тя се почувства като малка лодка в подлудял океан, докато и последната огромна вълна не се стовари върху нея и тя се удави в непознато за нея усещане.

[* „Не, Карим. Така не бива“ (нем.). – Б.пр.]

Притисна лицето му към малките си, невзрачни гърди и го приласка мълчаливо.

Тази нощ той я люби два пъти – малко след полунощ и преди зазоряване – и всеки път беше толкова нежен и силен, че сдържаната й дотогава обич се изля като порой, за да се срещне с неговата. След втория път си позволи да прокара ръце по тялото му, докато той спеше, учудвайки се на блясъка на кожата и любовта, която изпитваше към всеки сантиметър от нея.

Макар да не знаеше, че гостът му има и друг интерес на този свят извън арабистиката, д-р Масловски настоя да закара Тери Мартин до „Лорънс Ливърмор“ сутринта, вместо да го вкара в разноски да взима такси.

– Изглежда, моят гост е по-важен човек, отколкото предполагах – подхвърли той по време на пътуването. Мартин възрази, че не е така, но калифорнийският учен беше наясно, че не всеки може да бъде допуснат в лабораторията след едно телефонно обаждане. Д-р Масловски обаче беше дискретен човек и не зададе повече въпроси.

На главния пропуск униформената охрана разгледа паспорта на Мартин, обади се по телефона и ги упъти към един паркинг.

– Ще почакам тук – рече Масловски.

Като се има предвид какво е значението на работата, която върши лабораторията, човек остава изненадан от сградите на Васко Роуд – някои наистина са съвременни, но останалите приличат на стара казарма. За да е пълен конгломератът от стилове, между старите казармени помещения бяха наместени „временни“ бараки, оказали се, както често става, съвсем трайни. Заведоха Тери в група сгради, разположени от страната на Ист Авеню.

Нямаха внушителен вид, но точно там група учени следят разпространяването на ядрената техника из Третия свят.

Джим Джейкъбс се оказа не много по-възрастен от Тери Мартин, малко под четирийсет години, доктор на науките и ядрен физик. Посрещна Тери в безпорядъка на собствения си кабинет.

– Добро утро. Обзалагам се, че сте очаквали в Калифорния да бъде горещо. Така е с всички. Но не и тук. Кафе?

– С удоволствие.

– Захар, сметана?

– Черно, ако обичате.

Д-р Джейкъбс натисна копчето на секретарската уредба.

– Санди, може ли да получим две кафета? Моето знаеш какво, а другото черно.

И се усмихна на своя посетител. Не си направи труда да спомене, че е разговарял с Вашингтон да се увери, че в комитета „Медуза“ действително фигурира човек с името на посетителя от Англия. Член на американската част на комитета, когото познаваше, провери в списъка и потвърди това. Джейкъбс беше впечатлен. Посетителят изглеждаше млад, но очевидно имаше голямо влияние в Англия. Американецът знаеше всичко за комитета „Медуза“, защото с него и колегите му се бяха консултирали седмици наред за Ирак и те им бяха предоставили всичко, с което разполагаха – всяка подробност за глупостта и немарливостта на Запада, която едва не бе дала на Саддам Хюсейн възможността да се сдобие с атомно оръжие.

– С какво мога да помогна? – попита той.

– Зная, че стрелям напосоки – отвърна Мартин, бъркайки в дипломатическото си куфарче, – но сигурно вече сте виждали това?

И извади снимката от Тармия, която Паксман му бе връчил, независимо от заповедта. Джейкъбс хвърли един поглед и кимна.

– Разбира се, преди три-четири дни получихме една дузина такива снимки от Вашингтон. Какво мога да кажа? Нищо не ми говорят. Не мога да ви кажа нищо повече от онова, което казах на Вашингтон. Никога не съм виждал подобно нещо.

Санди влезе с кафето – ослепителна калифорнийска блондинка, изпълнена със самоувереност.

– Здравейте – рече тя на Мартин.

– О, да, здравейте. Видя ли ги директорът?

Джейкъбс се намръщи. Намекът беше, че той не е достатъчно високопоставен.

– Директорът кара ски в Колорадо. Но ги показах на някои от най-големите мозъци с които разполагаме тук.

– Не се съмнявам – кимна Мартин. Още една глуха улица. Това наистина се оказа изстрел напосоки.

Санди сложи чашите с кафе на бюрото. Погледът й падна върху снимката.

– О, пак ли тези? – рече тя отегчено.

– Пак – рече Джейкъбс и се усмихна закачливо. – Доктор Мартин смята, че трябва да им хвърли поглед някой… по-възрастен.

– Добре – отвърна тя, – да ги покаже на доктор Татко Ломакс.

И излезе от стаята.

– Кой е Татко Ломакс? – попита Тери.

– Не й обръщайте внимание. Работеше по-рано тук. Сега е пенсионер, живее сам в планината. От време на време наминава да се види със старите си колеги. Момичетата го обожават, носи им планински цветя. Странна птица.

Изпиха си кафето, но вече нямаше какво да си кажат. Джейкъбс трябваше да си върши работата. Извини се още веднъж, че не е успял да помогне. Сетне изпрати посетителя, върна се в кабинета си и затвори вратата.

Мартин изчака няколко секунди в коридора, после надникна в стаята на Санди и попита:

– Къде да намеря Татко Ломакс?

– Не зная. Живее в планината. Никой не е ходил там.

– Има ли телефон?

– Не, кабелите не стигат дотам. Но май има радиотелефон. По настояване на застрахователната компания. Трябва да знаете, че е ужасно стар.

Лицето й изразяваше искрена загриженост, каквато само калифорнийската младеж може да прояви по отношение на хора, преминали шейсетте. Порови в една картотека и му даде номера. Мартин го записа, благодари й и си отиде.

На десет часови пояса от Калифорния, в Багдад беше вечер. Възседнал велосипеда си, Майк Мартин препускаше на северозапад по улица „Порт Саид“. Току-що беше минал покрай стария Британски клуб, място, което преди се наричаше Саутгейт, и тъй като го знаеше още от детските си години, обърна глава да го огледа.

Невниманието му за малко не предизвика катастрофа. Беше стигнал до края на площад „Нафур“ и без да се замисли, продължи напред. От лявата му страна идваше голяма лимузина и макар формално да нямаше предимство, двамата ескортиращи мотоциклетисти очевидно не възнамеряваха да спират.

Единият зави рязко, за да избегне нескопосания фелах с кошница за зеленчуци на багажника си, но предното колело на мотоциклета удари велосипеда и го събори.

Мартин се просна на платното и зеленчуците се разпиляха. Лимузината удари спирачки, забави ход и зави край него, преди да продължи пътя си.

Застанал на колене, Мартин вдигна очи, докато колата отмина. Пътникът от задната седалка погледна през прозореца към селяндура, който си бе позволил да го забави дори частица от секундата.

Лицето на човека в униформата на бригаден генерал беше студено, слабо и язвително. От двете страни на носа се спускаха две дълбоки бръчки, които очертаваха ядно свити устни. За тази половин секунда Мартин забеляза очите. Не студени или гневни, не кървясали или проницателни, нито дори жестоки, а безизразни – напълно и съвсем безизразни; очи на отдавна умрял човек. Сетне лицето зад прозореца изчезна.

Беше виждал това лице и преди, но неясно, не на фокус, снимано, докато козирува, а снимката лежеше на масата в Рияд отпреди седмици. Току-що бе видял човека, от когото хората в Ирак най-много се страхуваха, може би дори повече, отколкото от президента. Наричаха го Ал-Муаззиб, Мъчителя, онзи, който изтръгваше признания, шефа на АМАМ Омар Хатиб.

По време на обедната почивка Тери Мартин набра номера, който му дадоха. Никой не се обади, чу само записа на захаросаното гласче: „Абонатът, когото търсите, не се обажда или е извън обсега на станцията. Моля, опитайте отново по-късно.“

Пол Масловски беше завел Мартин на обяд заедно с колегите от университета. Разговорът беше оживен и академичен. Набра отново номера след обяда, докато отиваше към Бароус Хол в компанията на завеждащата учебната част Катлин Келър, но отново не получи отговор.

Лекцията му се прие добре. Присъстваха двайсет и седем аспиранти и той остана във възторг от равнището и дълбочината на техните познания по всички доклади, които беше писал за халифата, владял Централна Месопотамия по времето, наричано в Европа Средни векове.

Накрая един от аспирантите стана да му благодари, че си е направил труда да прелети такова разстояние, за да говори пред тях. Всички го аплодираха, а Тери Мартин се изчерви и се кланя дълго в знак на признателност. Сетне забеляза телефон на стената във фоайето. Този път му се обадиха – един сопнат глас рече: „Да.“

– Извинете, доктор Ломакс ли е на телефона?

– Тук има само един, приятелче, и това съм аз.

– Зная, че ще ви прозвучи налудничаво, но идвам от Англия. Искам да се срещна с вас. Казвам се Тери Мартин.

– Англия, значи? Някъде далеч оттук. За какво ви е притрябвал стар бухал като мен, господин Мартин?

– Искам да се възползувам от познанията ви. Да ви покажа нещо. Хората в Ливърмор казват, че сте стара кримка, виждали сте всичко във вашата специалност. Искам да видите и това, което нося. Трудно ми е да обясня по телефона. Мога ли да дойда при вас?

– Няма да ми донесете данъчна декларация, нали?

– Не.

– Или афиш от „Плейбой“?

– Боя се, че не.

– Сега вече възбудихте любопитството ми. Знаете ли как да дойдете?

– Не. Приготвил съм лист и молив. Ще ми обясните ли?

Татко Ломакс му каза как да стигне до мястото, където живее. Това отне доста време. Мартин внимателно си отбеляза всичко.

– Утре сутрин – рече пенсионираният физик, – сега е твърде късно, ще се загубите в тъмното. Ще ви трябва джип.

Сутринта на 27 януари сигналът бе уловен от единия от двата Е-8А Джей-СТАР, участващи във Войната в Залива. Тези самолети все още бяха в експериментална фаза и екипажите им се състояха най-вече от цивилни технически лица. Но в началото на месеца ги извикаха набързо от базата им в завода „Груман“ в Мелбърн, Флорида, да дойдат едва ли не на другия край на света – на Арабския полуостров.

Тази сутрин една от двете машини, настанени във военновъздушната база на Рияд, летеше високо над иракската граница, все още в саудитското въздушно пространство, обхващайки с радара си Нордън около сто и петдесет километра от западната иракска пустиня.

Сигналът беше слаб, но говореше за метал, който се движи бавно, далеч в Ирак – може би конвой, състоящ се от два-три камиона. Но нали Джей-СТАР беше създаден точно за това. Командирът се обади на един от самолетите АУАКС, кръжащи над северната част на Червено море, като му даде точното местоположение на малкия иракски конвой.

В туловището на АУАКС-а командирът отбеляза координатите и се огледа за намираща се във въздуха двойка самолети, които биха могли да направят недружелюбно посещение на конвоя. Всички операции в западната пустиня по това време продължаваха да са насочени към търсенето на ракети Скъд, независимо от вниманието, което се отделяше на двете огромни иракски военновъздушни бази, наречени Х-2 и Х-3, разположени точно в тази част на страната. Джей-СТАР може би бе засякъл мобилна ракетна установка Скъд, макар това да не беше нещо нормално през деня.

Командирът на АУАКС най-накрая откри една двойка Ф-15Е Страйк Игъл.

Дон Уокър летеше на юг на височина 6 000 метра след изпълнението на боен полет до покрайнините на Ал Каим, където двамата с партньора си Ранди Робъртс току-що бяха унищожили една ракетна база, отбраняваща заводи за отровни газове, определени за унищожаване по-късно.

Уокър прие повикването и провери горивото. Беше малко. Нещо по-лошо, беше пуснал своите насочвани с лазер бомби и на пилоните под крилете на самолета висяха само две ракети Сайдуиндър и две Спароу. Но това бяха ракети въздух-въздух, предназначени за среща с иракски реактивни самолети.

Някъде на юг от границата го чакаше търпеливо определеният танкер и той щеше да има нужда от всяка капка гориво, за да стигне до Ал Харз. И все пак конвоят се движеше само на 80 километра оттам и само на 8 километра встрани от определения курс. Можеше да хвърли един поглед, независимо че не разполага с бомби.

Партньорът му бе чул всичко, въздухът бе чист, затова Уокър махна през стъклото на Ранди и двата самолета направиха лупинг вдясно от своя път.

От 2500 метра видя източника на светлата точка, появила се на екрана на Джей-СТАР. Не беше ракетна установка Скъд, а два камиона и два БРДМ-2, съветско производство – бронирани коли на колела, а не на вериги.

Но от тази височина виждаше много повече от Джей-СТАР. Долу под него, в дълбоко пресъхнало корито на река стоеше самотен ландроувър. От 1500 метра забеляза четиримата мъже от САС край него – мънички мравки, пълзящи по кафявата тъкан на пустинята. Но те не виждаха четирите иракски машини, които образуваха около им подкова, нито войниците, които се изсипваха от свалените капаци на камионите, за да заобиколят пропастта.

Дон Уокър бе срещал хората от САС в Оман. Знаеше, че действат в западните пустини срещу ракетните установки и неколцина от неговата ескадрила бяха влизали вече в радиовръзка с тези странно звучащи английски гласове от земята, когато те бяха засекли цел, с която не можеха сами да се справят.

От 1200 метра виждаше как четиримата англичани гледат любопитно нагоре. Както и иракчаните, на близо километър оттам. Уокър натисна копчето за предаване.

– Мини до мен, вземи камионите.

– Готово.

Не разполагаше с бомби и ракети, но прибрано в дясното му крило, точно до отвора за поемане на въздух имаше 20-мм оръдие Вулкан М-61-А1, чийто шест въртящи се дула бяха в състояние да избълват с внушителна скорост всичките 450 снаряда. Снарядът на 20-мм оръдие има размерите на малък банан и се взривява при съприкосновение. Попаднали сред войници в камион или тичащи на открито, те са в състояние да нанесат страхотни поражения.

Уокър превключи на „цели“ и „зареди“ и точно на средата на екрана над него се показаха двата бронетранспортьора плюс кръст за прицелване, при който вече бяха отчетени неговата собствена скорост и ъгълът на стрелба.

Първият бронетранспортьор получи сто снаряда и се пръсна. Вдигайки леко нос, Дон закова движещия се кръст върху плексигласа на задницата на втората машина. Видя как резервоарът за горивото експлодира, после дръпна нагоре, преобърна се и кафявата пустиня се появи над главата му.

Уокър продължи да прави лупинги, после изведе самолета си отново във водоравно положение. Синьокафеникавият хоризонт се върна на мястото си, с кафявата пустиня под него и синьото небе отгоре. И двата бронетранспортьора горяха, единият камион лежеше обърнат на една страна, другият беше превърнат на овъглени парчета. Дребни фигурки се щураха нагоре-надолу и отчаяно търсеха прикритие.

Долу в низината четиримата от САС бяха разбрали намека. Бяха се метнали в джипа и се носеха по протежение на пресъхналото корито, извън засадата. Никога нямаше да разберат кой ги е „засякъл“ – най-вероятно бродещи овчари – и бе издал местоположението им, но много добре знаеха кой им бе спасил живота.