Текст книги "Юмрукът на бога"

Автор книги: Фредерик Форсайт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 38 страниц)

– Ако обичате, кажете си името.

– Майор Мартин.

От отвора се показа една ръка, за да издърпа Мартин вътре.

– Добре дошъл на борда, господин майор.

В този момент ревът от двигателя заглуши всякакви по-нататъшни разговори, наблюдателят подаде на Мартин чифт предпазни слушалки и хеликоптерът полетя по посока на Рияд.

Когато доближиха до града, пилотът беше насочен към една самостоятелно разположена вила в околностите. До нея имаше незастроено място, където някой беше наредил три реда яркооранжеви възглавници под формата на Н. Хеликоптерът се спусна, застана на едно място и мъж в арабски одежди скочи от един метър на земята, обърна се да махне за довиждане на екипажа и закрачи към къщата, докато машината се вдигна нагоре. Двама слуги се заеха да събират възглавниците.

Мартин мина през сводестата врата и се озова в покрит с плочи двор. От вратата на къщата излязоха да го посрещнат двама души. Единия от тях бе виждал преди много време в щаба на САС в Западен Лондон.

– Саймън Паксман – рече по-младият от двамата, подавайки ръка. – Страшно се радвам да ви видя. А това е Чип Барбър, един от братовчедите в Лангли.

Барбър подаде ръка и огледа човека пред себе си: мърлява сивобелезникава дреха от шията до пода, одеяло на ивици, свито и преметнато през едното рамо, куфия на червени и бели карета с две черни върви, които да го придържат, слабо, загоряло лице с тъмни очи и прораснала черна брада.

– Радвам се да се запознаем, майоре. Чувах много за вас. – Носът му се сбръчка. – Предполагам, няма да откажете една гореща вана, а?

– О, да, веднага ще се погрижа – каза Паксман.

Мартин кимна, рече: „Благодаря“ и влезе на хладно във вилата. Паксман и Барбър го последваха. Барбър се бе изпълнил с възторг.

„По дяволите, мислеше си той, дори започвам да мисля, че този тип ще се справи.“

На Мартин му трябваха три последователни вани, за да изтрие мръсотията и потта, трупани седмици наред. Сетне седна с увит около кръста пешкир, докато повиканият за целта бръснар подстриже сплъстената му коса. После се обръсна със самобръсначката на Саймън Паксман.

Куфията, одеялото, дрехите и сандалите отнесоха в градината, където един саудитски слуга стъкна от тях доста добър огън. Два часа по-късно, облечен с чифт светли памучни панталони и риза с къси ръкави на Паксман, Майк Мартин седеше на масата в очакване на обяда.

– Бихте ли ми казали – попита той – защо ме изтеглихте?

Отговори му Чип Барбър.

– Уместен въпрос, господин майор. Дяволски уместен. Заслужава още по-уместен отговор. Нали така? Всъщност бихме искали да отидете в Багдад. Следващата седмица. Салата или риба?

Глава 10

ЦРУ бързаше, бързаше и СИС. Макар по онова време, а и по-късно да се мълчеше по въпроса, към края на октомври в Рияд вече се бе настанил много голям персонал на ЦРУ.

Не мина много време и той влезе в конфликт с военното ръководство, настанено на километър и половина оттам в множеството помещения под саудитското Министерство на военновъздушните сили. Хората там, или поне генералите от въздушните войски, живееха с убеждението, че при умело използване на смайващото разнообразие от технически магии на тяхно разположение могат да узнаят всичко, което им е нужно, за отбраната и подготовката на Ирак.

А че разнообразието смайваше, така си беше. Освен сателитите в Космоса, които осигуряваха постоянен поток от снимки на територията на Саддам Хюсейн, освен Аурора и Ю-2, които вършеха същото, но от по-близко разстояние, имаше и други внушаващи уважение машинки, предназначени да осигуряват информация от въздуха.

Друг вид сателити, намиращи се в геосинхронно положение над Близкия изток, бяха предназначени да чуят какво говорят иракчаните и улавяха всяка дума, произнесена по „открита“ линия. Но те не можеха да чуят поверителните разговори, защото те се провеждаха по близо 80 000 километра оптически кабели.

Сред самолетите първо място заемаше прочутият АУАКС (Система за ранно предупреждение и контрол от въздуха). Това бяха самолети Боинг 707, които носеха огромен радарен купол, монтиран отзад. Правейки бавно кръгове над Северната част от Персийския залив, АУАКС беше в състояние в няколко секунди да уведоми Рияд за всяко движение във въздушното пространство над Ирак. Нито един иракски самолет не можеше да излети, без Рияд да знае посоката, скоростта и височината, на която лети.

В подкрепа на АУАКС беше друга модификация на Боинг 707, Е-8А, известен като Джей-СТАР, предназначен за движещите се по земята обекти. С големия си радар Нордън, който наблюдаваше надолу и встрани, така че да обхване територията, без въобще да навлиза в иракското въздушно пространство, Джей-СТАР можеше да засече придвижването на едва ли не всяко парче метал в мрак.

Генералите живееха с убеждението, че като се съчетаят тези и много други технически чудеса, за които Вашингтон бе дал милиарди и милиарди долари, всяка изречена дума ще бъде чута, всеки движещ се обект – видян, всяка позната цел – унищожена. Нещо повече, унищожена при всяко положение, в дъжд и мъгла, нощем или денем. Никога вече врагът няма да се скрие под балдахина на тропически дървета и да стане неоткриваем. Очите в небето ще видят всичко.

Разузнавачите от Лангли бяха скептично настроени и това им личеше. Съмненията са за цивилните. Натъкнат ли се на съмнение, военните започват да се дразнят. Те имаха трудна задача, щяха да я изпълнят и не беше нужно да им охлаждат градуса.

От британска страна положението беше различно. Операцията, предприета от СИС в района на Персийския залив, не можеше в никакъв случай да се сравнява с тази на ЦРУ, но за мащабите на Сенчъри Хаус беше голяма и, в присъщия му стил, не се набиваше в очи и беше по-потайна.

Освен всичко англичаните бяха назначили за командващ техните сили в Персийския залив и за заместник на генерал Шварцкопф един необикновен военен с необикновена биография.

Норман Шварцкопф беше висок, едър мъж с изключително бойно умение и точно такъв, какъвто допада на военните. Бе известен като Норман Бурята, или Мечока, а настроението му се менеше в диапазона от сърдечна общителност до внезапни, винаги краткотрайни избухвания, за които в щаба му казваха, че „генералът влиза в балистична траектория“. Британският му колега трудно би могъл да е по-различен, отколкото беше в действителност.

Генерал-лейтенант сър Питър де ла Билиер, който пристигна в началото на октомври, за да поеме командването на британските войски, беше измамно слаб, сух, жилав мъж, затворен и неразговорлив. Взети заедно, едрият американски екстроверт и слабичкият английски интроверт представляваха странна двойка и сътрудничеството им вървеше само защото всеки от тях знаеше достатъчно за другия, за да вижда какво се крие зад външния му вид.

Сър Питър, известен сред войските като Пи Би, имаше най-много военни отличия в британската армия, въпрос, по който той не говореше при никакви обстоятелства. Само онези, които са били с него в различни военни кампании, промърморваха от време на време по нещо в чашите си с бира за желязното хладнокръвие под обстрел, което бе станало причина на куртката му да бъдат закачени всички тези „дрънкулки“. В допълнение в един период той бе командвал САС и това му бе дало изключително полезни знания за района на Персийския залив, за арабския език и тайните операции.

САС вече присъстваха на саудитската сцена със значителен контингент, настанен в собствен лагер в единия край на голяма военна база извън Рияд. Като бивш командир на тези мъже, генерал Пи Би се погрижи забележителните им способности да не се пилеят по текущи задачи, които можеха да изпълняват пехотинци или парашутисти. Тези мъже бяха специалисти по дълбоко проникване и спасяване на заложници.

Обсъждана бе възможността да ги използва за измъкване на британските заложници в „щита от хора“, попаднали в ръцете на Саддам, но планът бе изоставен, когато заложниците бяха пръснати из цял Ирак.

Настанени във вилата извън Рияд през последната седмица на октомври, хората от ЦРУ и СИС замислиха операция, която беше съвсем във възможностите на САС. Тя бе възложена на местния командващ на САС и той започна подготовката й.

Веднага след пристигането му във вилата, на Майк Мартин бяха дадени подробни обяснения за това, как англо-американските съюзници са разбрали за съществуването на ренегат в Багдад, получил псевдоним Йерихон. Все още имаше правото да откаже и да се върне в полка. Цялата вечер мисли по този въпрос. Сетне заяви на представителите на ЦРУ и СИС:

– Ще отида. Но имам условия и искам да се изпълнят.

Всички се съгласиха, че основният проблем оставаше легендата му. Това не беше мисия, при която бързо се влиза и излиза, и всичко зависеше от скоростта и смелото надхитряне на мрежата на контрашпионажа. Нито пък можеше да се надява на скрита поддръжка и съдействие, каквито имаше в Кувейт. Още по-малко да броди из пустинята извън Багдад като скитащ бедуин.

Ирак се бе превърнал в огромен военен лагер. Армейски патрули кръстосваха и онези райони, които на картата изглеждаха пусти и празни. Навсякъде из града имаше патрули от армията и АМАМ, военната полиция търсеше дезертьори, а АМАМ следеше за подозрителни лица.

Всички във вилата добре знаеха страха, който вдъхваше АМАМ; докладите на бизнесмени и журналисти, на британски и американски дипломати преди да бъдат експулсирани, даваха повече от достатъчни доказателства, че тайната полиция е вездесъща и поданиците на Ирак живеят в страх от нея.

Ако въобще отидеше там, той трябваше и да остане. Да се осъществява връзка с агент като Йерихон нямаше да е лесно. Първо, човекът трябваше да бъде открит с помощта на тайниците и да разбере, че започва отново да действа. Можеше тайниците да са компрометирани и да се намират под наблюдение. Можеше Йерихон да е заловен и принуден да признае всичко.

Освен това Мартин трябваше да се установи някъде, където да живее, база откъдето да може да изпраща и да получава съобщения. Щеше да броди из града, за да обслужва тайниците, ако отново потечеше вътрешна информация от Йерихон, макар и вече предназначена за други господари.

И най-сетне, и най-лошо от всичко, нямаше начин да има дипломатическо прикритие, никакъв щит, способен да му спести ужасите, които биха последвали евентуалното му залавяне и изобличаване. За такъв човек щяха да са готови килиите за разпит в Абу Граиб.

– Какво точно имаш на ум? – попита Паксман когато Мартин заяви, че има условия.

– Ако не мога да съм дипломат, бих искал да бъда придаден към дипломатическо домакинство.

– Това не е лесно, приятелю. Посолствата се наблюдават.

– Не съм казвал посолство, казах дипломатическо домакинство.

– Нещо като шофьор? – попита Барбър.

– Не. Твърде явно е. Шофьорът трябва да седи зад волана на колата. Той вози дипломата и го наблюдават като дипломата.

– Какво тогава?

– Освен ако нещата коренно не са се променили, мнозина от по-старшите дипломати живеят извън сградата на посолството, а ако рангът им е достатъчно висок, имат самостоятелна вила с градина. Едно време в такива къщи винаги имаше градинар – човек за всичко.

– Градинар ли? – попита Барбър. – За Бога, та това е физически труд. Ще те вземат и вербуват в армията.

– Не. Градинарят, човекът за всичко, върши каквото има да се върши извън къщата. Поддържа градината, излиза на покупки с велосипед – за риба на рибния пазар, за плодове и зеленчуци, хляб и зехтин. Живее в барака в дъното на градината.

– И какво искаш да кажеш, Майк? – попита Паксман.

– Искам да кажа, че е незабележим. Толкова обикновен, че никой не го забелязва. Ако го спрат, личната му карта е в ред и носи писмо на бланка на посолството, написано на арабски, в което се обяснява, че работи за дипломат, освободен е от военна служба и нека властите бъдат така добри да го оставят да си върши работата. Стига да не направи някаква простъпка, всеки полицай, който му създаде неприятности, ще се сблъска с официалния протест на посолството.

Служителите от разузнаването помислиха.

– Би могло да стане – призна Барбър. – Обикновен, незабележим. Какво мислиш, Саймън?

– Добре – рече Паксман, – дипломатът обаче ще трябва да е уведомен.

– Само отчасти – отвърна Мартин, – просто ще трябва да получи безкомпромисно нареждане от правителството си, а сетне да се прави, че не вижда, и да продължи да си гледа работата. Какво подозира, си е негов проблем. Ако иска да запази работата и кариерата си, ще мълчи. Стига заповедта да идва достатъчно от високо.

– Британското посолство не става – рече Паксман. – Иракчаните ще направят всичко, каквото могат, за да засегнат нашите хора.

– Също и нашите – присъедини се Барбър. – Кого имаш предвид, Майк?

Каза им и те го зяпнаха, не вярвайки на ушите си.

– Сериозно ли говориш? – попита американецът.

– Съвсем сериозно – отвърна спокойно Мартин.

– По дяволите, Майк, такова искане трябва да се отправи до… до министър-председателя.

– И до президента – допълни Барбър.

– Добре де, нали напоследък сме големи приятели, защо не? Искам да кажа, ако работата на Йерихон наистина ще спаси живота на съюзнически войници, прекалено много ли е да ги помолим да се обадят по телефона?

Чип Барбър погледна часовника си. Във Вашингтон беше със седем часа по-рано, отколкото в Персийския залив. В Лангли сигурно приключваха обяда си. В Лондон беше само два часа по-рано, но старшите служители сигурно си бяха по местата зад бюрата.

Барбър хукна към посолството на САЩ и изпрати кодирано „светкавично“ съобщение на Бил Стюарт, оперативния заместник-директор, който, след като го прочете, го занесе на директора, Уилям Уебстър. Той пък, на свой ред, се обади по телефона в Белия дом и помоли за среща с президента.

Саймън Паксман имаше късмет. Кодираното му телефонно обаждане завари Стив Ланг на бюрото му в Сенчъри Хаус. След като го изслуша, оперативният ръководител за Близкия изток се обади на шефа у дома му.

Сър Колин помисли и се обади на секретаря на Кабинета, сър Робин Бътлър.

Прието е, че ръководителят на тайната разузнавателна служба има правото, когато сметне случая за спешен, да поиска и да получи лична среща с министър-председателя, а Маргарет Тачър винаги се е отличавала с достъпност за хората, които ръководят разузнавателните служби и специалните сили. Тя се съгласи да приеме Шефа в частния си кабинет на Даунинг Стрийт №10 на следващата сутрин в осем часа.

Както винаги тя беше на работното си място преди разсъмване и вече приключваше с текущите въпроси, когато въведоха Шефа. Смръщена и озадачена, тя изслуша фантастичното му искане, поиска няколко обяснения, помисли, а сетне, както й бе присъщо, взе незабавно решение.

– Ще поговоря с президента Буш веднага след като стане от сън и ще видим какво можем да направим. Този, хъм, човек… наистина ли ще го направи?

– Такова намерение има, госпожо министър-председател.

– Един от вашите хора ли е, сър Колин?

– Не, той е майор от САС.

Тя видимо се оживи.

– Забележителен човек.

– И аз мисля така, госпожо.

– Бих искала, когато това свърши, да се срещна с него.

– Убеден съм, че може да се уреди, госпожо министър-председател.

Когато Шефа си отиде, от Даунинг Стрийт №10 се обадиха в Белия дом, макар че там все още беше посред нощ, и уредиха връзка по горещата линия за 8 часа сутринта вашингтонско време, или един часа следобед лондонско време. Обядът на министър-председателката беше отложен с половин час.

Президентът Джордж Буш, подобно на своя предшественик Роналд Рейгън, трудно отказваше на британската министър-председателка нещо, когато тя започнеше да настоява.

– Добре, Маргарет – каза президентът след пет минути, – ще се обадя.

– Може и да откаже – уточни госпожа Тачър, – а не бива. В края на краищата направихме доста за него.

– Да, наистина доста направихме.

Двамата правителствени ръководители се обадиха с разлика един час и отговорът на озадачения мъж от другата страна беше утвърдителен. Ще се срещне с представителите им тайно, веднага след като пристигнат.

Тази вечер Бил Стюарт потегли от Вашингтон, а Стив Ланг хвана последния полет за деня от Хийтроу.

Дори Майк Мартин да имаше представа каква бурна дейност предизвика с искането си, не даде никакъв признак за това. Той прекара двайсет и шести и двайсет и седми почивайки, хапвайки и спейки. Но спря да се бръсне и пусна черната четина отново да се покаже. Заради него обаче закипя работа на много различни места.

Шефът на бюрото на СИС в Тел Авив посети генерал Коби Дрор с едно последно искане. Ръководителят на Мосад се вгледа в англичанина удивен.

– Ама вие наистина ще предприемете тази операция, така ли? – попита той.

– Зная само това, което са ми наредили да ти кажа, Коби.

– Мамата си трака, на черно, а? Знаеш, че ще го хванат, нали?

– Можете ли да го направите, Коби?

– Разбира се, че можем.

– Едно денонощие?

Коби Дрор разигра отново ролята на „Цигулар на покрива“.

– За тебе, пиленцето ми, давам дясната си ръка. Но нали разбираш, че това, което предлагаш, е лудост.

Стана, излезе иззад бюрото си и прегърна англичанина през рамо.

– Да знаеш, ние престъпихме половината от собствените си правила и имахме късмет. Нормално нашите хора никога не ходят на тайник. Може да е капан. За нас тайниците са еднопосочни – от катсата към шпионина. Заради Йерихон престъпихме правилото. Монкада вземаше сведенията от тях, защото нямаше друг начин. И късметът не му измени цели две години. Но той имаше дипломатическо прикритие. Сега вие искате… това?

Вдигна малкия портрет на мъж с печален вид и арабски черти, със сплъстена черна коса и набола брада – снимката, която англичанинът току-що бе получил от Рияд. Бе донесена (тъй като между двете столици няма граждански полети) с личния самолет на генерал Де ла Билиер – комуникационен двумоторен реактивен ХС-125, който сега стоеше на военното летище в Сде Дов.

Дрор сви рамене.

– Добре. До утре сутринта. Да пукна, ако не стане.

Никой не може да оспори, че Мосад разполага с една от най-добрите технически служби на света. Освен централния компютър с почти два милиона имена и съответните данни, освен наличието на най-добрите „шперцове“ на земята, в мазето и сутерена на централата има поредица от стаи, където температурата внимателно се следи.

В тези стаи държат „хартия“. Не някакви старини, а много специална хартия. Там има оригинали на почти всеки вид паспорт на света, заедно с безброй други карти за самоличност, разрешителни за правоуправление, карти за обществено осигуряване и т.н.

Освен това има „празни листа“, непопълнени карти за самоличност, над които „писарите“ могат да работят на воля и да произвеждат, използвайки оригиналите за модел, фалшификати с изключително качество.

Специалитетът им са не само картите за самоличност. Могат да се произвеждат в големи количества безпогрешни банкноти, за да се съсипят валутите на съседни, но враждебни страни, или да се финансират „черни“ операции, онези, за които не знае и не би искал да знае дори министър-председателят, още по-малко Кнесетът.

ЦРУ и СИС се съгласиха да се обърнат за услуга към Мосад само след голямо колебание, но просто не бяха убедени, че могат да произведат карта за самоличност на един четирийсет и пет годишен иракски работник, която би издържала на обстойно проучване в Ирак. Никой не се бе погрижил да намери и измъкне оригинал, който да послужи за модел.

За щастие две години преди това Сайерет Маткал, разузнавателна група, която е толкова тайна, че дори названието й не може да се появи в израелския печат, беше направила набег през границата, за да вкара един арабски „бобър“, който трябваше да осъществи там връзка на високо равнище. Докато били на иракска територия, изненадали двама души да работят на полето, вързали ги и им взели картите за самоличност.

Както обеща Дрор, неговите фалшификатори работиха през нощта и към разсъмване бяха произвели иракска карта за самоличност, подобаващо мръсна и зацапана от дълга употреба, на името на Махмуд Ал-Хури, четирийсет и пет годишен, от едно село в планините северно от Багдад, понастоящем работещ в столицата.

Фалшификаторите не знаеха, че Мартин е взел името на същия г-н Ал-Хури, който в ресторанта в Челси провери арабския му в началото на август; нито пък можеха да знаят, че е избрал селото на бащиния си градинар, стареца, който беше разказвал на английското момченце преди много години, под едно дърво в Багдад, за родното си място, за джамията и кафенето, за нивите с люцерна и бостаните, които го заобикалят. Имаше и още нещо, което фалшификаторите не знаеха.

На сутринта Коби Дрор подаде картата за самоличност на представителя на СИС в Тел Авив.

– Това _няма_ да го провали. Но ти казвам, ей този… – и той почука по снимката с късия си показалец – този, вашият питомен арабин, той ще ви предаде или ще го хванат до една седмица.

На човека от СИС му оставаше само да свие рамене. Дори и той не знаеше, че мъжът на размазания портрет въобще не е арабин. Нямаше защо да знае, затова и не му бяха казали. Правеше онова, което му наредиха – предаде картата на самолета, който отлетя с нея обратно за Рияд.

Приготвиха и дрехи – простия диш-даш на иракски работник, кафява куфия и здрави, платнени обувки с плетени от въже подметки.

Един кошничар, без да знае какво прави или пък защо го прави, майстореше сандък от ракита с много необикновена конструкция. Беше беден саудитски занаятчия и странният неверник бе готов да му плати добре, затова работеше с желание.

Извън Рияд, в една секретна армейска база се подготвяха две доста специални превозни средства. Докара ги от основната база на САС, намираща се по-надолу на Саудитския полуостров, в Оман, самолет на Кралските военновъздушни сили и сега бяха демонтирали всичко по тях и ги преекипираха за продължително пътуване по труден терен.

Същността на преоборудването на двата ландроувъра целеше да им придаде по-голяма скорост и пробег на придвижването. Всеки от тях трябваше да носи обикновения си товар от четирима души, на единия щеше да има и пътник. Другият щеше да превозва мотоциклет с големи гуми, предназначени за пресечена местност, и снабден с допълнителни резервоари за далечно пътуване.

Американската армия отново бе помолена да предостави свои средства, този път под формата на два товарни хеликоптера Чинук с по два ротора. На тях просто им казаха да стоят в готовност.

Михаил Сергеевич Горбачов седеше както обикновено в кабинета на седмия, най-горен етаж в сградата на Централния комитет на Новая площадь и работеше с двама секретари, когато по интеркома звъннаха да съобщят за пристигането на емисарите от Лондон и Вашингтон.

От едно денонощие той очакваше с любопитство да разбере какво се крие зад молбите на американския президент и британския министър-председател да приеме личните им емисари. Та какво съобщение не можеше в днешно време да се предаде по нормални дипломатически канали? Съществуваше и „горещата линия“, която беше абсолютно защитена от прослушване, макар че при нея бяха нужни преводачи и технически персонал.

Събудено бе любопитството му, а тъй като то беше една от най-забележителните страни на характера му, той изгаряше от нетърпение да реши загадката.

Десет минути по-късно в частния кабинет на генералния секретар на КПСС и президент на Съветския съюз бяха въведени двамата посетители. Помещението беше дълго и тясно с ред прозорци само от едната страна, които гледаха към Новая площадь. Зад президента нямаше прозорци и той седеше с гръб към стената в края на дълга заседателна маса.

За разлика от двамата си предшественици, които предпочитаха мрачния, тежък стил, по-младият Горбачов обичаше светлия декор, с повече въздух. Бюрото и масата бяха от светъл бук, а отстрани стояха наредени столове с прави, но удобни облегалки. Прозорците бяха покрити с тюлени пердета.

Когато двамата мъже влязоха, той даде знак на секретарите си да излязат. Стана от бюрото си и мина напред.

– Здравейте, господа – рече на руски той. – Някой от вас говори ли моя език?

Единият, когото той сметна за англичанин, отговори на колеблив руски.

– За препоръчване е да има преводач, господин президент.

– Виталий – Горбачов повика един от излизащите секретари. – Кажи на Евгений да дойде.

Сетне той се усмихна и даде знак на посетителите да седнат. След секунди към тях се присъедини личният му преводач, който зае място от едната страна на президентското бюро.

– Моето име, ваше превъзходителство, е Уилям Стюарт. Аз съм заместник-оперативен директор на Централното разузнавателно управление във Вашингтон – рече американецът.

Горбачов сви устни и челото му се набръчка.

– А аз, ваше превъзходителство, съм Стивън Ланг, оперативен ръководител за Близкия изток на британското разузнаване.

Объркването на Горбачов стана още по-голямо. Шпиони, чекисти, какво, за Бога, означаваше това?

– Нашите две централи – започна Стюарт – поискаха от съответните правителства да се обърнат към вас с молба да ни приемете. Всъщност, ваше превъзходителство, Близкият изток се движи към война. Всички го знаем. За да бъде избегната, трябва да знаем какви са тайните планове на иракския режим. Смятаме, че публичните им изявления са съвършено различни от истинските им намерения.

– В това няма нищо ново – сухо отбеляза Горбачов.

– Съвсем не, ваше превъзходителство. Но става дума за изключително неуравновесен режим. Опасен за всички нас. Ако знаехме какво всъщност мислят в кабинета на президента Саддам Хюсейн, бихме могли да разработим стратегия, която да осуети задаващата се война.

– Та нали за това са дипломатите – посочи Горбачов.

– Нормално да, господин президент. – Но има моменти, когато дори дипломацията е прекалено открит, прекалено публичен канал за изразяване на най-тайните мисли.

Всъщност имаме основания да вярваме, че в Багдад съществува изключително високопоставен източник, който е готов да ни разкрие истинските намерения на Саддам Хюсейн. Ако ги узнаем, бихме могли да постигнем доброволно изтегляне на Ирак от Кувейт.

Михаил Горбачов кимна. И той не изпитваше приятелски чувства към Саддам Хюсейн. Някога послушен клиент на СССР, Ирак беше започнал да проявява все по-голяма независимост и напоследък неуравновесеният му ръководител се държеше безпричинно обидно към СССР.

Освен това съветският ръководител добре разбираше, че ако иска да проведе своите реформи, Съветският съюз има нужда от финансова и промишлена помощ. А за това му трябваше добрата воля на Запада. Студената война бе свършила. Такава беше действителността. Затова той бе решил СССР да се присъедини към резолюцията, с която Съветът за сигурност осъди нахлуването на Ирак в Кувейт.

– Тогава, господа, установете връзка с този източник. Дайте ни информация, която великите сили могат да използват, за да се избегне опасността, и всички ще сме ви благодарни. И Съветският съюз не желае да стане свидетел на война в Близкия изток.

– Бихме искали да установим контакт, ваше превъзходителство – рече Стюарт. – Но не можем. Източникът не желае да се разкрие и това е разбираемо. За него рискът сигурно е много голям. За да установим контакт, трябва да избегнем дипломатическия път. Дал е ясно да се разбере, че ще поддържа само нелегална връзка с нас.

– И какво искате от мен?

Двамата западняци поеха дълбоко дъх.

– Искаме да вкараме в Багдад човек, който да действа като посредник между източника и нас – рече Стюарт.

– Агент?

– Да, господин президент, агент. Който да минава за иракчанин.

Горбачов ги изгледа съсредоточено.

– И разполагате с такъв човек, така ли?

– Да, ваше превъзходителство. Но той трябва да има къде да живее. Тихо, дискретно, невинно – докато получава съобщенията и предава нашите въпроси. Молим да му се даде възможност да се представя за иракчанин на работа при един от старшите дипломати в Съветското посолство.

Горбачов опря брадичка на върховете на пръстите си. Тайните операции съвсем не му бяха чужди. Съветското КГБ беше провело не една. Сега искаха от него да помогне на старите врагове на КГБ да проведат своя операция и да позволи да използват Съветското посолство като прикритие за техния човек. Нещо така нечувано, че го напуши смях.

– Ако хванат вашия човек, ще се компрометира нашето посолство.

– Не, ваше превъзходителство, вашето посолство ще е било най-цинично подведено от традиционните западни врагове на Русия. Саддам ще повярва – рече Ланг.

Горбачов се замисли. Припомни си, че лично един президент и един министър-председател го молеха за това. Очевидно го смятаха за важно, а той нямаше друг избор, освен да смята за важна добрата им воля. Най-накрая кимна.

– Добре. Ще наредя на генерал Владимир Крючков да ви окаже пълно съдействие.

По онова време Крючков беше председател на КГБ. Десет месеца по-късно, докато Горбачов почиваше край Черно море, Крючков, заедно с министъра на отбраната Дмитри Язов и други щеше да направи преврат срещу собствения си президент.

Двамата западняци се размърдаха сконфузени.

– Нашите най-големи уважения, господин президент – обади се Ланг, – бихме ли могли да ви помолим това да е вашият министър на външните работи и само на него да се доверите?

По онова време министър на външните работи и верен приятел на Михаил Горбачов беше Едуард Шеварднадзе.

– Шеварднадзе и само той, така ли? – попита президентът.

– Да, ваше превъзходителство, ако разрешите.

– Добре. Въпросът ще бъде уреден само чрез външното министерство.

Когато служителите на западното разузнаване си отидоха, Михаил Горбачов потъна в мисли. Искаха само той и Едуард да са в течение. Не и Крючков. Дали, почуди се той, не знаят нещо, което президентът на СССР не знае?

Агентите на Мосад бяха общо единайсет, два екипа от по петима и ръководителят на операцията, подбран лично от Коби Дрор, който го изтегли от скучното назначение като лектор на новобранците в Школата за подготовка край Херцлия.

Единият от екипите беше от отдела Ярид, сектор на Мосад, свързан с оперативна сигурност и наблюдение. Другият – от Невиот, специализиран в подслушване, пробиване и проникване – с две думи всичко, свързано с неодушевени предмети или машини.

Осмина от десетте говореха добър или приличен немски, докато ръководителят на операцията го владееше свободно. Останалите двама бяха технически персонал. Авангардът за операция „Иисус Навин“ се събра във Виена в продължение на три дни, пристигайки от различни точки в Европа. Всички разполагаха с безукорни паспорти и легенди.

Както и при операция „Йерихон“, Коби Дрор нарушаваше донякъде някои правила, но никой от подчинените му нямаше да спори, тъй като „Иисус Навин“ беше обозначена с „аин ефес“, което означава „без провал“, а това предполагаше най-висок приоритет.