Текст книги "Игра на богове"

Автор книги: Норма Бейшър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 30 страниц)

Рано в петък сутринта пристигна екипът на Ай Би Ес да заснеме интервюто и останалите кадри за предаването. Докато подреждаха оборудването в библиотеката, Мередит се качи горе да види защо се бави Александър. Намери го пред голямото огледало в спалнята – оправяше си вратовръзката.

– Първо искат да заснемат външните кадри.

Тя влезе в спалнята и затвори вратата.

Извърна се да я погледне.

– До момента никога не съм допускал хора от медиите в имението, да не говорим за къщата – сподели той. – Сега го правя единствено за теб.

Тя прекоси стаята, застана до него и го хвана за ръце. Целуна го нежно по бузата.

– Знам, че не ти допадаше идеята да направим записа тук – прошепна тя. – Съзнавам, че прие само и само да прекараме още време заедно.

– И да осигуря успеха на предаването ти – подчерта той.

– И да ме убедиш, че наистина се обичаме.

Очите им се срещнаха. Изражението му беше сериозно.

– Направи нещо за мен – помоли той тихо.

– Каквото поискаш – увери го тя без колебание.

Обгърна я с ръце.

– Ожени се за мен този уикенд, преди да се върнем в Манхатън – прошепна той дрезгаво. – Не желая да чакам нито секунда повече.

– Нито пък аз – допълни тя весело. – Е, не може да се каже, че само чакаме, нали?

Екипът засне имението: следваше Александър и Мередит в конюшните, по моравата, в къщата. Пред камерата Александър показа на Мередит конете си за поло и разказа защо е купил имението.

– Предаването ще стане страхотно! – сподели Мередит в една от паузите. – Поиска да промениш обществения си имидж и ще го постигнеш. Когато се излъчи хората ще видят част от теб, за която никога не са подозирали!

Заснеха самото интервю в библиотеката. Мередит убеди Александър какво предимство за него е да сподели как се е чувствал в сянката на легендарния си баща да понася напрежението и неудобствата непрекъснато да го сравняват с него. Съзнаваше, че подобен изключително личен подход ще затрудни затворен човек като Александър, а обсъжда интимните си чувства пред камерата, но същевременно не се съмняваше в ефекта, така желан от него. Пред света щеше да се покаже човешкия облик на мъж, смятан буквално за непобедим.

Ако друг журналист вземаше интервюто, подобно обсъждане би било изключено – Мередит го съзнаваше отлично. Но понеже бяха любовници и той й имаше доверие, му беше по-лесно да се разкрие, да говори пред камерата толкова дълбоко интимни неща.

Приключиха със записа късно следобед. Мередит обичаше да заснема интервюта, но този път изпита не по-малко облекчение от Александър, докато двамата наблюдаваха как телевизионната кола се отдалечава. Обърна се към него и обви врата му с ръце.

– Докъде бяхме стигнали, когато ни прекъснаха така безцеремонно? – попита тя игриво.

– Май обсъждахме сватба.

Той я прегърна силно и тя го целуна.

– Мислех си за това – започна Мередит бавно. – Какво ще кажеш да вдигнем официална сватба?

Погледна я с подозрение.

– Преведи ми – помоли той предпазливо.

– Прекрасна и романтична церемония. Празненство само с най-близките ни приятели. Може да я направим дори навън… Тук например – предложи тя. – Да се оженим това лято… Най-късно през август.

За миг я изгледа изпитателно.

– Явно много държиш на това, а?

Тя кимна.

– Такова събитие се случва веднъж в живота.

– Добре – прие той, макар и неохотно. – При едно условие.

– О, вечно готов да преговаря – пошегува се Мередит. – Е, какво е условието?

– Да заживеем заедно отсега. Да се нанесеш в апартамента ми, щом се върнем в Манхатън – обяви той категорично.

Тя се засмя и отново го целуна.

– Само се опитай да се отървеш от мен.

Мередит стоеше до прозореца в кабинета си и разсеяно наблюдаваше движението по Петдесет и втора улица. Току-що бе прегледала записа от интервюто с Александър. Готовият продукт се оказа по-добър от очакваното. Мъжът, от когото бе взела интервю, нямаше почти нищо общо с онзи, чието име фигурираше в редица скандални заглавия през последните няколко години. Мъжът от интервюто беше друг – тя го опозна и се влюби в него: силен, амбициозен, могъщ, привикнал към невероятното си богатство. Но той също бе нежен и състрадателен, с невероятна гордост, с отношение към семейната чест и традиция; мъж, който независимо от положението и могъществото си бе изключително човечен, земен. Усмихна се. Александър ще остане доволен.

И двамата получиха от интервюто много повече, отколкото очакваха. Той търсеше ефективен начин да промени отношението на широката публика към себе си, тя – да направи интервюто на годината, което да даде тласък на кариерата й. Но и двамата откриха нещо далеч по-важно: откриха се един друг. Независимо от конфликтите и препятствията, изпречили се между тях, Мередит осъзна, че взаимното им привличане е започнало в „Залата на дъгите“ от момента, когато той я взе в прегръдките си. Ако вярваше в съдбата, Мередит щеше да приеме, че връзката им е била предопределена. Но тя знаеше, че не е така. В техния случай Александър бе режисирал съдбата им, той бе направил нещата възможни.

Любовта им бе коренно различна от любовта й с Ник. С Ник всичко беше нежно, спокойно и стабилно, а с Александър – страст, невъздържан секс и почти телепатична комуникация. Тя и той се сливаха като две звезди във вселената. Сега, когато разполагаше с време да разсъждава, й се струваше, че всъщност никога нямаше да устоят на привличащата ги сила. Нещо ги теглеше един към друг; нещо невероятно по-силно от човешките представи. С Александър животът беше вълнуващ, енергичен и непредвидим. Дълбоко в сърцето си Мередит знаеше, че няма нещо, което двамата да не успеят да постигнат.

Излезе от кабинета и тръгна по дългия коридор към студиото на „Манхатънски наблюдател“. Отваряйки тежката врата към тъмното в момента студио, погледна часовника. Девет и половина. Представа нямаше, че се е застояла толкова дълго. Беше изостанала с кореспонденцията си и откакто се върна от Саутхамптън, се бореше да навакса. Въобще не беше забелязала и кога Синди най-после е решила да се прибере. Наоколо се мяркаше само някой и друг дежурен техник.

Мередит заопипва в тъмнината – намери ключовете за лампите и изведнъж ярка светлина заля студиото. Започна да прескача навити кабели и жици – придвижваше се между камерите към мястото, където щеше да седи докато води предаването. Остана впечатлена от тъмносивия мокет, тапицираните в синьо кресла, великолепния нощен изглед към Манхатън. Пристъпи към платформата и се загледа в специално поставените в студиото пана с черно-бели фотоси: официален портрет на председателя на борда на директорите в кабинета му; шампионът по поло, яхнал любимия си кон; на палубата на яхтата му „Дионис“; баща и син – последната снимка на Константин Киракис преди смъртта му през 1982 година. Мередит се изпълни с гордост, докато гледаше засмяното лице на играча на поло. Мислеше си за онзи ранна вечер след мача в Саутхамптън.

Той се оказа прав: заедно те бяха далеч-далеч по-силни.

„Прозорци към света“, зашеметяващо заведение високо над Манхатън, се намираше на сто и седмия етаж в едната от сградите на Световния търговски център. Заградени отвсякъде със стъкло, множеството салони за хранене, зали и сепарета предлагаха незабравима гледка към града, ширнал се във всички посоки. Панорамата отвън си съперничеше единствено с прекрасния интериор. Умелото съчетание от златно, бежово и розово, многобройните огледала, бронзовите украшения и дърворезбите бяха богато украсени с цветя и зеленина. Наоколо сновяха келнери в бели униформи и златни еполети. През обедните часове великолепната зала бе частен клуб, но вечер се превръщаше в ресторант и бе отворена за всеки желаещ да се наслади на гледката и на превъзходната кухня.

Макар Мередит да бе вечеряла тук много пъти, откакто живееше в Ню Йорк, дъхът й продължаваше да секва както първия път, когато дойде. Сега, седнала срещу Александър в един от салоните, тя установи, че й е невъзможно да забелязва друго, освен откритото възхищение в сияещите му тъмни очи. Колко време мина, откакто мъж бе в състояние да я накара да се почувства така, само като я гледа? Зачуди се как въобще се е съмнявала в любовта му. Сервитьорът донесе бутилка „Дом Периньон“ и две кристални чаши.

– Тази вечер ще празнуваме – обяви Александър. Продължаваше да се диви как тя успява да изглежда все по-красива с всеки изминал ден. Във вечерната рокля с дълбоко деколте и колието, което й купи в Рим, беше наистина неотразима. Косата й се спускаше свободно по раменете, както той обичаше. Мередит се усмихна.

– И какво точно празнуваме този път?

Откакто се върнаха от Саутхамптън, всяка вечер празнуваха нещо. Предната вечер например отбелязаха три седмици съвместен живот.

– Себе си, както обикновено – отвърна той с дяволита усмивка.

Сервитьорът постави чашата пред нея. Тя посегна, но се спря. Вътре имаше съвсем малко шампанско.

– Ще ми налеете ли още…

Млъкна, защото в този миг го съзря: на дъното на чашата лежеше най-красивият пръстен, който някога бе виждала – голям син сапфир, заобиколен с диаманти. Украсата по широката платинена халка повтаряше формите на колието. Извади го от чашата и погледна Александър.

– Невероятен е! – възкликна тя.

– Годежният ти пръстен – обяви той сияещ. – Прочети надписа.

От вътрешната страна бяха гравирани думите „Сега и завинаги“. Тя се усмихна. Съвсем в стила на Александър: лаконично и прямо. Не успяваше да откъсне очи от бижуто.

– Никога не съм виждала подобен пръстен – призна тя тихо.

Той се усмихна, а черните му очи блестяха.

– Не би могла. – Пое лявата й ръка. – Уникат е. – Взе пръстена и го наниза на пръста й. – Като теб, matia mou – страшно красив и уникален.

Тя погледна пръстена, после отново Александър и усети как очите й се навлажняват. Обичаше го повече, отколкото си бе представяла.

Когато вечерта се върнаха в апартамента му, го чакаше спешно съобщение.

– От Мустафа Кафир от офиса на корпорацията в Истанбул – обясни той на Мередит. Погледна часовника. – Налага се да му се обадя.

– Сега? – изненада се Мередит.

Той свъси вежди.

– Трябва да е важно, щом ме е търсил вкъщи по това време – отвърна той. – В Истанбул е почти осем сутринта. Щом Кафир е в службата толкова рано, значи не търпи отлагане.

Мередит се насили да се усмихне.

– Започвам да свиквам – увери го тя и го целуна леко по бузата. – Но не се бави, става ли?

– Само колкото е необходимо – обеща той.

Тя отиде в спалнята и запали лампата на нощното шкафче. Съблече се бавно, наметна бяла копринена роба и вдигна косата си. Отметна чаршафите и спусна тежките тъмносини завеси.

Мина боса по дебелия бял килим до резбованата врата към банята. Обикновено някоя от прислужниците пълнеше великолепната, вкопана в пода мраморна вана, но тази вечер Мередит го направи сама. Беше късно и прислугата се бе оттеглила в помещенията си. А и желаеше да е насаме с Александър, когато приключи разговора. Искаше тази вечер да е специална и за двамата. Не всеки ден човек се сгодява.

Свали робата и я закачи на една от големите бронзови куки на вратата. Обожаваше усещането, когато пристъпваше боса по тъмносиния килим, придвижвайки се гола към бледосивата мраморна вана. Потопи се в уханните мехурчета, отпусна глава върху синята сатенена възглавница в единия край на ваната и се наслади за пореден път на заобикалящото я великолепие: от огледалата по стените до добре поддържаните палми в еднакви бели саксии; от древните статуи покрай двете страни на помещението до огромната тоалетка с позлатено огледало и идеално осветление – всичко загатваше за несметното богатство на Александър. За пръв път от години се хвана, че мисли за малката семпла спалня в скромната къща, където израсна. Семейството й не беше бедно, но не беше й богато. Мередит никога не се задоволи да се чувства само уютно. Дори като съвсем малка нещо дълбоко в душата й изискваше повече. Сега се сбъдваха всичките й мечти: успех, богатство, признание, мъж, когото истински обича. Сякаш светът й принадлежеше. Наистина ли щеше да притежава всичко това?

Излезе от ваната и взе голяма мека кърпа от закачалката с вградено отопление. Избърса се внимателно и отново облече робата. Върна се в спалнята, махна фибите и остави косата си да се разпилее свободно по раменете; разреса я енергично. Погледна към часовника на нощното шкафче. Минаваше полунощ. Александър вероятно още говореше по телефона. Угаси украсената със сребро и кристал лампа и отиде до прозореца. Разтвори леко завесите и се загледа в проблясващите светлини на Пето авеню. Тяхното царство, както Александър го наричаше шеговито. И като го гледаше сега, май беше вярно. Градът им принадлежеше. Светът лежеше в краката им. Усещането бе божествено, но я накара да се замисли. Някога попита Ник – струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност – възможно ли е човек наистина да притежава всичко и да успее да го задържи? Погледна пръстена на ръката си и се сети за надписа. „Сега и завинаги“. Ако е възможно някой да притежава всичко, което желае, то това беше вярно за нея и Александър.

В този момент усети силните му ръце върху раменете си.

– Свърза ли се с Истанбул? – попита тя все така загледана в блещукащите светлини, приличащи на съкровища.

– Да. – Той също погледна пръстена. Сапфирът напомняше синьо-бяло пламъче в тъмнината. – Харесва ли ти?

– Обожавам го. – Обърна се с лице към него. – Но не толкова, колкото обожавам теб.

Той й се усмихна и нежно я помилва по лицето.

– Знам какво бих искал да направя. – Прегърна я силно. – Открих го през последните няколко седмици.

– О? – Погледна го въпросително. – И какво по-точно?

– Да овладея мощта на любовта. – Заигра се с кичур от косата й. – Това без съмнение е най-силното нещо на този свят.

Тя обгърна врата му с ръка и отпусна глава върху рамото му.

– Да не се опитваш да ми съобщиш, че за теб съм по-важна от цялата ти империя? – попита игриво.

Той се усмихна.

– Да – отговори без миг колебание. – Не съм допускал, че някога ще направя такова признание пред когото и да било, но е така. По-важна си.

Тя го целуна по врата.

– Толкова много те обичам, че от време на време се плаша. – Сгуши се по-близо. – Иска ми се винаги да сме заедно, никога да не се налага да се разделяме.

– И аз си мислех същото. – Нежно я погали по главата. – Но за жалост ще се случи съвсем скоро.

Тя го погледна стресната.

– За какво говориш?

– Успокой се – засмя се той на реакцията й. – В четвъртък ще летя до Лондон. Има ли начин да се откъснеш от телевизионните си задължения и да дойдеш с мен?

Тя се поколеба за миг. Страшно й се искаше да го придружи, но не можеше. Не и този уикенд. Ангажиментите й я задържаха тук.

– Изключено. В петък се налага да отскоча до Далас. Ще преговарям с евентуален гост на предаването.

– Защо не го отложиш с няколко дни? Щом свърша съвещанието, ще си прекараме чудесно в Лондон.

– Ще ми се, но е невъзможно – настоя тя. – Уговорката ми е отпреди седмици. Ако отложа срещата, ще се забавя много.

– Колко време ще бъдеш в Далас?

– Връщам се в неделя.

Той се усмихна.

– Чудесно! И аз се връщам в неделя. Трябва да си планираме романтична среща.

– Където и да сме, ще бъде романтично, стига да сме заедно – отвърна тя простичко.

Александър я притисна силно.

– Не искам да се разделям с теб дори за една вечер – прошепна той.

От прозореца на апартамента в лондонския хотел „Дорчестър“ Александър наблюдаваше красивия изглед към Хайд парк. Денят се оказа дълъг и изморителен, но срещата премина изключително успешно. Обикновено ден с добре приключили преговори щеше да го зарадва, но тази вечер не беше така. Мислеше за Мередит: колко му липсва, колко желае да е с нея. Засмя се – ситуацията му се стори комична. С колко жени бе прекарвал в миналото, а после се бе разделял? Колко пъти си бе тръгвал от жена, без да помисли повече за нея? Взимаше която си иска, при това той поставяше условията. Можеше да се ожени за всяка от тях и да води безгрижно съществувание, без тя да му пречи. А се влюби в самостоятелна и амбициозна жена, мотивирана в кариерата си не по-малко от него; жена, която не бързаше да сключат брак, макар ясно да се разбираше колко го обича, а в живота й нямаше друг, освен него. Тя очевидно никога нямаше да се превърне в така наречената идеална съпруга на голям бизнесмен, ала той предусещаше, че животът му с нея винаги ще бъде вълнуващ, непредсказуем и неизменно ще му носи удовлетворение. За Александър, за когото жените отдавна бяха престанали да бъдат тайна, Мередит се оказа пълна с изненади. Беше интелигентна, красива и решителна. Силно го интригуваше нейната независимост и самоувереност, но преди всичко го впечатли неподозираната й уязвимост. А особено го привличаше добре потулваната чувствителност, която се отприщи вечерта в Саутхамптън. Мередит беше сложна личност. Все още му бе трудно да приеме като едно цяло хладнокръвната журналистка и страстната жена, с която делеше леглото си. На телевизионния екран тя имаше присъствие, беше ловка и винаги попадаше точно в целта. В светските кръгове зашеметяваше с изтънчената си елегантност, проявяваше се като отлична домакиня и владееше изкуството да води разговор. Но останеха ли насаме, ставаше огнена и страстна, невъздържана в секса, откликваща на желанията му. Яздеше майсторски, на тенис корта се оказа достоен противник. Когато я изведе на лов, не очакваше, че до него крачи човек, който не само умее да държи пушката, но е и доста точен стрелец. Откри също колко тънко познава света на бизнеса. Напоследък в леглото често говореха за компании, които той искаше да присъедини към корпорацията, или обсъждаха възникнал делови проблем. Александър, който се доверяваше на малцина мъже – дори сред висшия ешелон на „Киракис корпорейшън“, – установи колко му е лесно да споделя с Мередит. Тя ще бъде превъзходна съпруга, помисли си той, и чудесна майка.

Мередит седеше в лимузината и напрегнато наблюдаваше как частният реактивен самолет със синьо-бяла украса спира на пистата на летище „Кенеди“. Вратата се отвори и Александър се появи почти светкавично. Махна, когато я зърна, и се спусна така бързо по стълбата, че Мередит се изплаши да не падне. Втурна се към него, прегърна го и залепи устни на врата му.

– Имаш ли представа колко ми липсваше? – запита той дрезгаво, без да я пуска от обятията си.

– Колкото ти ми липсваше на мен ли?

Целуна го жадно.

– Тези четири дни ми се сториха като четири години – прошепна той и я погали по косата.

Хванати за ръце се отправиха към паркираната кола. Александър помогна на Мередит да се настани на задната седалка и седна до нея.

– Не съм правила резервация за вечеря. Не бях сигурна за какво ще имаш настроение.

– За теб – прошепна тихо и я прегърна. – В настроение съм единствено за теб.

Тя се засмя.

– Не си ли гладен? – попита тя невинно.

– Умирам от глад – увери я той и я гризна по ухото.

Тя се засмя. Шофьорът подкара колата.

Александър я пусна само колкото да натисне бутона, за да се вдигне стъклото между предната и задната седалка.

– Сега вече нито ни чува, нито ни вижда.

Той плъзна нетърпеливо ръце по тялото й.

– Най-добре веднага да се прибираме вкъщи – предложи Мередит игриво. – Опасно е мъж в твоето състояние да броди по улиците на Манхатън.

– Не ми се чака, докато стигнем вкъщи – изрече той, докато устните му търсеха нейните в тъмнината.

Мередит обрамчи лицето му с ръце и го целуна с настойчивост, съперничеща на неговата. Ръцете му се плъзнаха надолу по леката й лятна рокля. Зърната на гърдите й щръкнаха при допира му и по тялото й пробяга великолепно усещане, когато той пъхна ръка под полата й и започна да я гали по вътрешната страна на бедрото.

– Не… – прошепна тя. – Не тук…

– Желая те… сега…

– И аз… Но… Може би… – Бавно се отдръпна. Очите й сякаш грееха в тъмнината. – Хрумна ми нещо по-добро.

Той се усмихна и отново посегна към нея.

– И какво точно си намислила? – попита той предразполагащо.

– Ще ти покажа.

Тя се плъзна на пода на колата и започна да го люби, да го гали и целува, докато той не простена. Тя също започна да стене заедно с него и продължи да се движи, докато не усети цялото му тяло да потръпва.

Мередит крачеше енергично по коридора към студиото на „Манхатънски наблюдател“, а секретарката едва я догонваше и си водеше бележки.

– Изпрати бележка на Харв Петърсън с подробности за идеите ми относно отразяването на ревютата на европейските модни дизайнери – нареди Мередит на Синди. – И изпрати писмата, които подготвихме вчера.

– Вече го направих – увери я Синди. – Нещо друго?

– В момента не се сещам за нищо. – Мередит стигна до студиото.

Под ръководството на режисьора Стефан, Мейси и двама души от екипа сваляха огромните фотоси на Александър от подиума. Сега тук щяха да окачат материали за следващия интервюиран. Мередит се спря да погледне снимката на Александър като председател на директорския борд. Снимката му правеше чест, но Мередит прецени, че Александър би излязъл великолепно на всеки фотос.

– Какво да правим с тези, Мередит? – попита Стефан. – Вероятно ще искаш да ги задържиш.

– Точно така – кимна Мередит и стъпи на платформата. – Да ги отнесат в кабинета ми.

Стефан се обърна към двамата мъже:

– Хайде, момчета. – Посочи вратата. – Ще ви покажа пътя.

Мередит се настани в стола и прегледа записките си, докато Синди отиде за кафе. Толкова е тихо, помисли си Мередит. Няма нищо общо с времето, когато се снима. Тогава осветлението е включено с пълна сила и навсякъде сноват хора, за да са сигурни, че всичко тече гладко. Въобще не приличаше на деня, когато заснеха началните кадри на интервюто й с Александър.

– Очаквах да те открия тук.

Мередит вдигна сепнато глава и забеляза Кейси на прага.

– Здравей, Кейс – поздрави тя с уморена усмивка.

Напоследък постоянно се разминаваме.

– Е, така поне постовете ни са сигурни. Никой няма да ни уволни: робите ги продават.

Мередит се усмихна.

– Толкова ли е тежко?

– Още повече – увери я Кейси, качи се на платформата и седна на празния стол. – Как е животът на върха?

Мередит я погледна озадачено.

– Говоря за теб и Александър.

Мередит се засмя.

– Ще ти кажа, когато разбера – отвърна тя.

– Какво значи това? – попита Кейси изненадана.

– Значи, че ако Александър и аз не бяхме решили да заживеем заедно, сега едва ли щяхме да имаме много време да се срещаме. Знаеш ли колко е трудно да организираш сватба с натоварени графици като нашите? Вече два пъти променяме датата! Готова съм да се откажа от всичките ни намерения и да отида направо в кметството.

Кейси се засмя.

– Не те виня, че искаш да се изфукаш с голяма сватба – призна тя усмихната дяволито. – Ако аз се женех за мъж като Александър Киракис, сигурно щях да искам същото.

Мередит се усмихна. Загледа се в една от снимките на Александър, облегната на стената. Не се фукам, помисли си тя.

Просто реализирам мечта, за която не съм мислила, че е възможно да се случи в истинския живот.