Текст книги "Игра на богове"

Автор книги: Норма Бейшър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 30 страниц)

– Носи се мълва, че Том Райън залязва – не се предаваше Мередит. – Ако историята се разкрие сега, има шанс да възроди кариерата си.

– Не дава и пет пари дали кариерата му ще се възроди или не – рече Ник. – След трагедията не го е грижа почти за нищо.

– Ти не искаш да правя този материал, нали? – отбеляза тя суховато. – Със или без твоята помощ.

– Ще те излъжа, ако кажа, че искам – призна Ник. – Много държа на Том. Не ми допада идеята да го експлоатирам, особено пък ако ти си в дъното на нещата.

– Да го експлоатирам? – смая се Мередит.

– Точно така. Очевидно му е неприятно историята да стане достояние на широката публика, иначе щеше да я разкаже отдавна. И определено не би го направил, за да спаси кариерата си. – Помълча за момент. – Е, как се нарича това: експлоатация или не?

– Никога не съм поглеждала от този ъгъл…

– Мислиш само за рейтинга на телевизията, нали?

– Да, но…

– Ексклузивен репортаж ще означава голям тласък за кариерата ти, а? – Погледна я. – Не те виня за амбициите ти, бейби. И аз съм такъв, Господ ми е свидетел, но не и за сметка на друг човек. От трагедията насам Том умира бавно. Сигурно ще му се отрази пагубно, ако историята излезе отново на преден план.

– Значи е истина? – попита Мередит.

– Кое?

– Чух, че вече имал проблеми с пиенето. Заседявал се из местните барове и обикновено здравата се напивал. Дори не успявал да се прибере сам с колата.

– Не знам такова нещо – отвърна Ник лаконично. – Лично аз никога не съм го виждал пиян. Държа на мнението си: не искам никой да го кара да преживява отново случилото се.

Стана от леглото и си облече халата.

– Къде отиваш?

Мередит запали лампата на нощното шкафче.

– Трудно ми е да заспя. Слизам долу. Ще поогледам сценария. Трябва да обмисля някои неща преди снимките утре.

Обърна се и излезе от стаята.

Сутрешният въздух беше студен. На фона на червеникавозлатистия изгрев, обагрил източния небосклон, прелетяха ято гларуси. На запад малка лодка с ярки платна, опънати от вятъра, се носеше към сушата. Двама души – боси, по къси панталони – тичаха по пясъка на плажа. Мередит се усмихна уморено и се загърна по-плътно с жилетката си. Поне не е единственият идиот в това неприветливо време, помисли си тя.

Не спа добре. Думите на Ник непрекъснато се въртяха из главата й. Категорично отказваше дори да помоли от нейно име Том Райън за интервю. От друга страна, самата тя не знаеше дали наистина иска да го направи. От кратката й среща с Том у нея остана тягостно впечатление за човек с дълготрайна, дълбока, неописуема тъга в душата. Същевременно обаче журналистката у нея копнееше да направи репортажа, да узнае какво крие той от света през последните двадесет и шест години. Именно това бе причината да негодува срещу Ник, който се изпречваше на пътя й.

В началото Мередит се страхуваше да не се увлече по Ник. Беше убедена, че бързо изгряващата му звезда скоро ще затъмни нейната, а установилите се между двамата отношения не съвпадаха с плановете й, с внимателно обмисленото й бъдеще като журналист. Ник я бе убедил, че връзката им е възможна, защото ще се допълват един друг. До този момент му бе вярвала. А сега се чудеше дали да позволи дружбата на Ник с Том Райън да й попречи да направи репортажа, който със сигурност щеше да отвори много врати за нея.

– Мередит… Почакай…

Извърна се и видя Ник да тича към нея. Спря и изчака да я приближи.

– Мислех, че още спиш – промълви тя.

Той си пое няколко пъти дъх.

– Спях. Но се събудих и не те открих до мен.

– Не можах да спя – призна тя. – Още ли ми се сърдиш?

– Да ти се сърдя? Никога не съм ти се сърдил.

– Хайде, Ник! Да не мислиш, че ти повярвах, когато стана посред нощ под претекст да прегледаш отново сценария?

Докато говореше, гледаше в краката си.

– И друг път съм го правил.

– Разбира се, но снощи причината беше различна.

След кратко мълчание той подхвана:

– Добре де! Разстроих се малко, признавам. Том винаги се е отнасял добре към мен. Не желая отново да преживява неприятности. Прецених, че ако се оттегля, няма да изтърся пред теб нещо, за което после да съжалявам.

– И аз така си помислих.

– Все още ли не си се отказала да направиш интервюто?

– Не знам – призна тя. – Искам добре да обмисля решението си.

Повървяха известно време мълчаливо. Ник взе парче дърво и го хвърли във въздуха. То падна на пясъка на няколко метра пред тях.

– Наистина означава много за теб, нали – промълви той, но това не прозвуча като въпрос.

– Може да е важно, да – отвърна тя и ритна разсеяно през пясъка.

– Добре – отрони той бавно. – Да приемем, че ще те заведа при Том. Този уикенд например…

Тя го погледна.

– Готов си да ми помогнеш да направя интервюто? – попита тя изненадана. – След снощи си помислих…

– Чакай – прекъсна я той и поклати глава. – Не съм казал, че ще го моля. Това е твоя работа и не желая да имам нищо общо. Казах, че ще те заведа при него. Ако успееш да го убедиш да проговори – добре. Надявам се да постигнеш своето, след като е толкова важно за теб.

Тя го прегърна.

– Ник, нямам думи… Знам какво ти е и…

– Да, чувствам се неловко… Но и страшно държа на теб. – Помълча и добави: – Обаче поставям едно условие.

– Какво?

– Ако откаже, ако не желае да сътрудничи, да не настояваш. Достатъчно е преживял. Журналистите го преследват от години. Все някога трябва да се сложи край.

Мередит го целуна.

– Съгласна съм.

Ню Йорк

Александър се изненада от появата на майка си в апартамента му в Олимпик тауър седмица преди Коледа.

– Защо не ме предупреди, че ще идваш? – попита той и я прегърна нежно.

Сега тя изглеждаше толкова дребна и крехка.

– Ако ти бях телефонирала, нямаше да е изненада – отвърна Мелина Киракис и съблече коженото си палто. – Просто не се примирявах с мисълта да не съм със семейството си по Коледа.

През последните години не бяха празнували Коледа в Гърция на двадесет и пети декември, но Мелина, чиято майка бе англичанка, винаги настояваше да са заедно в памет на майката, която никога не бе познавала. Александър не си спомняше случай да не са прекарвали празниците заедно, ала поради натоварения му график в момента – особено след едноседмичната ваканция, която си позволи – не можеше да пренебрегне деловите си задължения. Не бе преценил обаче решителността на майка си да следва установената традиция, дори ако това означава да се противопостави на лекарското становище да не пътува.

– Мислех, че доктор Караманлис ти е забранил да пътуваш – подметна той.

– Ха! – възкликна Мелина. – Той пък какво разбира?

– Хайде, mama mou – упрекна я той развеселен. – Та той е един от най-добрите лекари в цяла Гърция. Когато те съветва, редно е да го слушаш.

– И да се откажа да прекарам Коледа с единственото си дете? Никога не бих го допуснала – не се предаваше тя. – Ако трябва да ме върнат в Гърция на носилка – така да бъде, но не съм съгласна, семейството ми да е разпиляно по всички краища на света!

– За толкова крехка жена определено имаш желязна воля, мамо – отбеляза Александър с любов. Тя притежаваше класическа красота: безупречно гладка като порцелан кожа, царствена осанка, женствена елегантност. Ако успее да си намери жена като нея… Но твърдо бе убеден, че такава не съществува. Майка му бе единствена и неповторима. – Отдалеч идваш – отбеляза той накрая. – Вероятно си уморена. Защо не дремнеш преди вечеря?

– Да дремна? С баща си само за това ли мислите? – тросна се тя. – Говориш точно като него! Държа да знаете, че далеч не съм така болна, колкото смятате!

– Мамо… – подхвана Александър.

Тя го погали нежно по бузата.

– Колко привлекателен мъж си, Александър! Кажи кога възнамеряваш да си намериш жена и да ме направиш горда баба?

Той се усмихна.

– Съмнявам се, че някога ще се случи, mama mou11
  mama mou – майчице (гр.) – Б.пр.


[Закрыть] – каза той. – Просто не е възможно да се намери втора като теб.

Усмихна му се тъжно.

– Не съм светицата, за която ме смяташ, Алекси – промълви тя тихо. – Не съм…

– В моите очи си идеална във всяко отношение.

– Предубеден си – обвини го тя. – Тревожа се за теб, сине. Вече си на тридесет и една, а още не си имал сериозна връзка. Това не е добре. На твоите години баща ти…

– На моите години вече сте били женени – довърши Александър вместо нея. – И преди сме го обсъждали, но както съм споменавал многократно и пред двама ви, още не съм срещнал жената, която бих пожелал да бъде моя съпруга. Не е толкова просто…

Разположи се на дивана и му направи знак да седне до нея.

– Александър, някога мислил ли си сериозно да се задомиш и да имаш деца?

– Минавало ми е през ума – отвърна той сковано, но избягваше да я погледне в очите.

– Повтарям: сериозно. Нали не си забравил, че винаги долавям кога ме лъжеш?

За миг се изкуши да я излъже, но осъзна, че е права – никога не бе успявал да я подведе.

– Е, не чак толкова сериозно, колкото ти би искала – призна той накрая.

– Да не би да изпитваш някакви колебания? Нещо, което би желал да обсъдим. Винаги съм готова, сине. Знаеш го.

– Да, знам – увери я той и кимна бавно.

– Досега не си срещнал жена, достойна да ти бъде съпруга, така ли? – продължи Мелина. – Но доколкото виждам, жените, които избираш, доста си приличат. Да не би нарочно да се обвързваш с неподходящи жени?

Той се усмихна леко и попита:

– О, и с психоанализа ли се занимаваш вече?

– Не е нужно човек да е професионалист, Александър, за да забележи проблема – увери го тя. – В един момент твърдиш, че няма да се ожениш, ако не откриеш жена като мен. После сякаш забравяш и се захващаш с жени, които по нищо не ми приличат. Това ми подсказва, че избягваш да се обвържеш – сериозно да се обвържеш. Затова именно избираш жени, в които със сигурност няма да се влюбиш.

Той се усмихна.

– Тревожиш се прекалено много.

– Тревожа се, защото те обичам – настоя тя. – Баща ти и аз желаем едно: да си щастлив.

– И за да съм щастлив, трябва да съм женен и да имам деца – обобщи той.

– Това много ще ни зарадва – отвърна простичко тя.

– Ти щастлива ли беше, когато Дамян почина? Щастлива ли беше да пометнеш толкова пъти? – разпали се той, но забеляза изражението й и продължи по-кротко: – Извинявай, мамо. Не исках…

Мелина поклати глава.

– Всичко е наред – увери го тя. – След време болката става по-поносима.

– Преодолява ли се въобще някога? – попита той. – Изчезва ли напълно?

– Човек се научава да живее с нея, да я приема. Болката никога не изчезва. – Мелина го погледна. – Какво те мъчи, Александър? Страх те е да се привържеш към някого, за да не го загубиш ли?

Той се замисли.

– Не съм сигурен – отвърна бавно след дълга пауза. – Не съм се замислял. Просто винаги съм го изпитвал, а не успявам да го обясня…

Мелина го дари с търпелива усмивка.

– Не бива да се страхуваш да държиш на някого – посъветва го тя. – Не е възможно да продължиш да се криеш, да избягваш света поради своите опасения. За да открие щастието, човек трябва да поеме известни рискове.

Той свъси вежди.

– Най-много от всичко ми се ще да имам брак като вашия с татко, но…

Гласът му замря.

– Тогава трябва да престанеш да се криеш зад стената, с която си се обградил. Бъди готов да положиш усилие, за да се случи – настоя Мелина. – Вярно, бракът ми с баща ти е добър, здрав, но и той не е минал без проблеми. Претърпяхме доста загуби през годините, понесохме много битки. Бракът ни просъществува, защото не допуснахме трагедиите да ни разделят. Заедно посрещахме проблемите и това ни правеше по-силни.

Александър извърна поглед и се загледа в небостъргачите на Манхатън.

– Не всички бракове се оказват толкова сполучливи, колкото вашият – отбеляза той предпазливо.

– Защото не са им дали шанс. – Мелина пое ръката му в своята. – О, Александър, в толкова неща приличаш на баща си! И двамата сте волеви, неотстъпчиви, амбициозни мъже. Но и двамата за жалост не притежавате способността да прощавате или да забравяте. – Замълча. – С годините баща ти поумня. Времето му повлия. Преживените трагедии закалиха стоманата. Ти си още млад. Надявам се да не ти се наложи да преживееш всичко, което му мина през главата, преди очите ти да се отворят. Моля се да се научиш да отстъпваш. А най-много от всичко желая да намериш щастието си.

Приближи се към нея и я прегърна силно, както не бе правил от дете.

– Мамо – прошепна той, – толкова се радвам, че дойде!

– Друго не бих допуснала, сине – увери го тя, притегляйки го по-близо. – Ще видиш, един ден ще ти се случи.

Лос Анжелис

Къщата на Райън, разположена високо на хълмовете, сега известни като Бел Еър, бе построена, преди районът да се превърне в моден квартал за знаменитостите. Беше в стил Тюдор, заобикаляха я добре поддържани морави, а дървета опасваха алеята към входа на сградата. Висока каменна стена ограждаше имението от десет акра. Ник обясни на Мередит, че Том Райън построил оградата още когато купил имота през 1948 година.

– Търсели са преди всичко уединение – уточни той, докато приближаваха с колата към къщата. – Заради безопасността на детето си. Страхували се някой да не го отвлече.

Мередит мълчаливо, но жадно поглъщаше прелестта на къщата.

– Сякаш е извадена от приказките. Никога не съм виждала по-красиво нещо – сподели тя накрая.

– Знаели са как да строят стилно по онова време – съгласи се Ник и й отвори вратата на колата. – Том стигнал върха на кариерата си през 40-те – Златната ера на Холивуд. Истинските звезди живеели като кралски особи.

– Времената са се променили – изкоментира тя.

– Поне за някои от нас – кимна той, натискайки звънеца.

Отвори им мексиканката икономка и ги въведе в кабинета, където ги чакаше Том Райън. Том сърдечно поздрави Ник.

– Отдавна не си идвал. Прекалено отдавна.

– Знаеш как е, Том – ухили се Ник. – А и ти не се отбиваш често в студиото.

Възрастният мъж свъси вежди.

– Няма какво да правя там напоследък.

– Не са ли ти предложили работа?

Том се засмя безрадостно.

– От години не са ми предлагали. Знаеш го добре.

Мередит хвърли поглед към чашата върху бюрото му.

Бърбън, вероятно неразреден. Бутилката, полупразна, стоеше до нея.

– Какво те води насам? – попита Том. – Проблеми с новия филм или с Ед Гудман?

Ед Гудман беше новият шеф на „Сентуриън“.

– Нито едното, нито другото – отвърна Ник леко смутен. – Всъщност Мередит настоя да те види.

Том се извърна да я погледне. Забеляза, че е вперила поглед в бутилката, и бързо я прибра.

– Е, какво мога да направя за вас? – попита той, като се стараеше да звучи безгрижно.

– Работя в новинарския екип…

– Знам. Често ви гледам в късните новини. Трудно ми е да спя нощем.

– Бих искала да обсъдим вероятността за интервю – започна тя. – За вас, за покойната ви съпруга…

– Не – сряза я той суховато, а настроението му видимо се промени. Обърна се към Ник. – Знаеше ли за намеренията й?

Ник кимна.

– Да. Наясно съм какво е отношението ти, Том, но според Мередит…

– Изключено – прекъсна го Том. – Лиз и Дейвид са мъртви от близо двадесет и седем години. Нека почиват в мир.

Мередит се изправи и се обърна към Том.

– Господин Райън, през годините са се появявали стотици статии и репортажи за вас и за семейството ви. Публикувани са десетки истории, все различни версии на случилото се. Предположенията са повече, отколкото за атентата срещу Кенеди! Ако не ме интересуваше истински, щях да ги поразровя и сама да стигна до някакво заключение.

– И какво ви спира?

В тона му се долавяше горчивина.

– Нямам намерение да вървя по пътя на другите. Моята цел е репортаж, който да трогне хората. Искам истината. Искам да предам събитията такива, каквито са били.

– И с какво ще помогне това сега? – попита Том Райън.

Мередит извади от куфарчето си дебел плик, пълен с фотокопия от вестникарски изрезки. Беше ги подбрала в градската библиотека и от документациите на различни печатни издания.

– Погледнете някои от тези. Това например… Пише, че след трагедията със сина ви съпругата ви починала в болница в Европа. Твърди се, че по онова време била бременна и загубила ума и дума. Опитала се да предизвика аборт с тел…

– Мередит!

Ник я докосна по рамото.

– Той има право да знае какво пишат за него, Ник – настоя тя и отново се обърна към Том. – Ето друга. Пише, че нито Елизабет, нито Дейвид са мъртви, а че тя се захванала с жена и отказала да се върне в Щатите с вас. Някои хора са готови на всичко, за да предложат статия, която се продава, господин Райън. Ами тази? Пише, че след смъртта на детето жена ви получила нервен срив и продължава да живее в институт за душевно болни някъде…

– Стига! – изкрещя Том Райън. Лицето му се гърчеше от гняв.

Ник хвана Мередит за рамото.

– Най-добре да си вървим – предложи той тихо.

– Не, Ник. Не още.

Той не бе готов да отстъпи.

– Имахме споразумение. Забрави ли?

Тя го изгледа за миг. В погледа му прочете неодобрение.

– Е, добре… – Протегна ръка към Том и му подаде плика. Той не го пое и тя го остави върху бюрото. – Моля ви, господин Райън, прочетете ги. Помислете си и ако промените решението си, се обадете.

Двамата с Ник излязоха, но Том Райън не забеляза. Взираше се в една от изрезките, които тя остави.

– Добре, увлякох се, признавам – промърмори Мередит в колата. – Увлякох се и провалих всичко.

– Имахме споразумение – отбеляза Ник тихо.

– Така е – отвърна тя и се обърна към него. – Но, по дяволите, Ник…

– Отиде прекалено далеч, Мередит! Казах ти какво изпитва.

– Не го ли е грижа какво са писали за него, за семейството му? – попита тя. – Не се ли терзае от грешните предположения?

– Според мен вече не – отвърна Ник искрено. – От трагедията насам за него всичко върви наопаки. Вътрешно е мъртъв. Вече почти нищо няма значение за него.

– Дори паметта на Елизабет?

Ник я погледна.

– Мисля, че с това привлече вниманието му – отбеляза той.

– Дали ще го накара да промени решението си?

– Съмнявам се. Но и да не го стори – спомни си за споразумението ни.

Тя кимна.

– Добре. Ако не приеме, ще се откажа. Колкото и да ми е неприятно, ще се откажа – обеща тя. – А сега, хайде да прекратим тази тема.

Мередит почти бе спряла да се надява, че ще чуе гласа на Том Райън. Ала седмица по-късно той й звънна в службата и я покани да го посети. На път към Бел Еър тя се питаше дали е променил становището си. Когато пристигна, Том я чакаше в библиотеката и се държа доста по-приветливо в сравнение с предишния път.

– Премислих нещата, които ми каза – призна той.

– И промени ли решението си за репортажа? – попита тя, докато икономката й наливаше чаша леден чай.

Усмихна се и Мередит си даде сметка, че за пръв път го вижда в такова настроение. Дори на снимките изглеждаше винаги сериозен, тъжен.

– Да кажем, че в момента го обмислям. След посещението ви прегледах изрезките. – Посочи плика върху масичката в средата на стаята. – Спрях да чета каквото и да било в пресата за Лиз и себе си, когато се върнах в Щатите след…

Млъкна внезапно.

– След трагедията ли? – попита тя предпазливо.

Той кимна.

– Нямах представа колко са изопачени събитията. Премислих и реших да ти дам шанс. Склонен съм да говоря с теб, да ти сътруднича до известна степен – обясни той. – И ако се убедя, че се получава както трябва…

– Тогава вероятно ще склониш да ми кажеш какво е станало със съпругата и сина ти?

– Да.

– Чудесно – зарадва се тя.

Погледна към камината. Над нея висеше голяма картина с маслени бои на жена и дете. Жената бе изключителна, с дълги гъсти черни коси и фини аристократични черти. Имаше най-невероятните очи, които Мередит бе виждала: тъмни и странно тайнствени. Детето забележително приличаше на майка си; имаше същите очи и деликатни черти.

– Елизабет и Дейвид – поясни Том Райън. – Портретът е завършен само три месеца преди…

Тя кимна и отново погледна картината.

– Била е много красива.

Той се усмихна тъжно.

– Истинската красота на Елизабет не можеше да се пресъздаде върху платно – промълви той и също вдигна поглед към портрета. – Тя бе специална във всяко отношение. Никога не съм познавал друга като нея. Винаги съм си мислил, че като порасне, Дейвид ще прилича на нея. Както сама виждаш, приликата е изключителна.

– Така е – съгласи се Мередит.

– Никога няма да забравя как я видях за първи път – продължи Том. – Думите не са достатъчни, за да я опишат. Тя представляваше рядка комбинация от невинност и чувствителност. Сияйна, но и невероятно уязвима. В това, предполагам, се криеше тайната на успеха й – събираше дузина различни жени в една. През петте години съвместен живот не престана да ме изненадва. Никога не знаех какво да очаквам от нея.

– Мнозина смятат, че ти си „създал“ Елизабет Уелдън – обади се Мередит.

– Лиз щеше да е голяма звезда, дори да не се бяхме срещнали – отвърна Райън искрено. – Когато играеше, тя създаваше вълшебство, което трудно се удава дори на най-добрите актриси. Притежаваше качества на звезда. Имаше присъствие не само на сцената, но и в живота.

Мередит погледна лъскавата златна фигурка върху полицата над камината – „Оскар“, спечелен от Елизабет посмъртно за последния й филм. Ако можеше да говори, помисли си тя, какви ли истории щеше да разкаже.

– Родом бе от Тексас – обясняваше Райън. – Баща й бил един от богатите петролни барони и Лиз израснала в Сан Анджело. Избягала от дома си на осемнадесет. Още тогава искала да играе, но родителите й смятали, че актрисите са само на едно стъпало над проститутките. Били предначертали цялото й бъдеще, затова решила да избяга. Планирала го месеци наред. Пристигнала тук с междуградски автобус по време на войната, записала се в актьорска школа и едва не умряла от изтощение, защото работела в ресторант за хамбургери в западната част на Холивуд, докато не започнала редовно да получава роли. Забелязах я съвсем случайно един ден. Познат агент искаше да видя негов клиент с второстепенна роля в някакъв филм. Клиентът му нищо не струваше, но Елизабет се оказа невероятна.

– Толкова добра ли беше?

Той се засмя за пръв път.

– Не това имах предвид. Неопитността й се долавяше във всяко движение, всеки жест. Но достатъчно дълго бях в бранша, за да съм наясно, когато се сблъскам с потенциал. А у нея определено имаше нещо специално. Вярно – беше красива, но ставаше дума за нещо много по-значимо. Не беше просто актриса, която играе роля. Тя се сливаше изцяло с героинята, която пресъздаваше.

– Срещнахте ли се, след като видя филма?

Той се усмихна тъжно.

– Чак седмица по-късно. Толкова дълго ми отне да я открия, да разбера коя е и как да вляза във връзка с нея – припомни си той. – Накарах секретарката си да й се обади и да я покани на обяд. Никога не беше ходила в „Браун дерби“ преди. По онова време то бе модното заведение. Влезе през вратата, огледа се и аз помислих, че ще припадне.

– В този момент ли се влюби в нея? – попита Мередит, като се молеше въпросът й да не прозвучи неделикатно.

– Май да, но си дадох сметка едва няколко месеца по-късно – призна той. – Беше толкова красива през онзи ден. Беше горещо, средата на лятото. Носеше бяла лека рокля с волани и бродирани цветя… И голяма бяла шапка с широка периферия. Спомням си как си помислих: жалко, че се е родила толкова късно и не може да изиграе Скарлет О’Хара! Беше истинска южняшка красавица. Дори в град, известен с красивите си жени, тя бе забележителна.

– Съжаляваше ли, че няма да се снима повече във филми, след като се роди синът ви? – попита Мередит предпазливо.

– Да съжалява? – Той се присмя на предположението. – Определено не. Оттеглянето и бе нейна идея. След като Дейвид се роди, тя не можеше да си представи, че нещо ще я отдели от него. За всички ни щеше да е много по-добре, ако се бе съгласила да не го взимаме с нас поне веднъж…

– За Европа ли говориш?

Той само кимна, понеже усети, че гласът ще му изневери.

– Как се случи? – попита Мередит предпазливо.

– Снимахме на терен – припомни си той. Болката вече ясно се долавяше. – Дейвид беше с нас. Опитахме да му внушим колко е важно да стои близо до нас през цялото време. Не познавахме добре местността, намирахме се в непозната страна и там малцина говореха английски. Но как да обясниш подобно нещо на толкова малко дете? Отдалечил се… Не много, но достатъчно…

Мередит не каза нищо, чакаше го да продължи. Най-после Райън се овладя.

– Паднал в някакъв кладенец, изоставен преди години. Шахтата беше тясна и изключително дълбока – поне сто метра. Четири дни се опитвахме да стигнем до него, но закъсняхме… – По страните му започнаха да се стичат сълзи. – Там умря. – Райън погледна Мередит с насълзените си очи. – Представяш ли си какъв ужас е изпитал? От къде да знае как отчаяно се опитваме да го спасим? Какво ли си е мислил, когато е умирал?