Текст книги "Игра на богове"

Глава 8

Погребаха Мелина Киракис през красива пролетна утрин в края на април. Гробът се намираше в парка до вилата, сред цветята и статуите, които винаги бе обичала толкова много.

Александър планираше да замине за Ню Йорк веднага след церемонията, но баща му го убеди да остане още няколко дни – настояваше, че не е готов нито физически, нито психически да поеме бремето на напрежението, свързано с работата, която го очаква. Киракис съзнаваше, че синът му всъщност иска само да е възможно по-далеч от острова, но бе убеден, че това ще е най-лошото за него.

Три дни по-късно Константин Киракис седеше зад бюрото в кабинета и съзерцаваше портрета с маслени бои на Мелина над камината. Неговата любима Мелина, точно както изглеждаше в сватбения им ден през 1926 година. Тогава беше изключително красива – едва осемнадесетгодишна, и най-невероятната млада жена, която познаваше. Беше ослепителна в булчинската рокля с висока викторианска якичка. Тоалетът от бяла коприна бе поръчан в Париж, защото баща й не би допуснал нищо друго. И шлейфът, разбира се – пет метра дълъг, украсен с най-фина ръчно изработена дантела и дребни перли. Гъстата й руса коса бе вдигната високо нагоре и украсена с традиционния венец от бели цветя, какъвто й двамата носеха по време на гръцката православна церемония. Киракис все още чуваше думите й, изречени през онзи щастлив ден, докато я водеше в танца по време на приема. „Коста, ти ще бъдеш единствената любов на живота ми.“ Единствената любов в живота ми. Киракис се усмихна при този спомен. През всичките петдесет години брачен живот той знаеше със сигурност, че Мелина бе готова по-скоро да умре, отколкото да позволи на друг мъж да я докосне.

По онова време Киракис си мислеше, че не е възможно да я обича повече, отколкото в сватбения им ден, но се оказа, че греши, греши дълбоко. Годините минаваха, те бяха един до друг в моменти на триумф и трагедии, а връзката помежду им ставаше все по-силна. Заедно преминаха през доста бури, но и през огромни радости. В края на краищата преживяното добро се оказа много повече от лошото, защото бяха рамо до рамо. Мелина, даде си сметка той сега, бе помъдряла. От своенравно, разглезено, буйно, но страстно предано момиче се бе превърнала в уравновесена елегантна жена, чиято грациозност и царственост я правеха уникална дори за онези, които нямаха щастието да я познават добре.

И двамата се променихме много, matia mou, помисли си той, загледан в портрета. Ти – вироглавото, мечтаещо за принцове и рицари в блестящи доспехи момиче – стана елегантна светска дама, а аз – буйното упорито хлапе от пристанище Пирея – уважаван, могъщ мъж. Господи, какво ще правя сега, когато те няма? Как ще продължа да живея без теб, любов моя?

Хелена внесе в кабинета тежък сребърен поднос с храна.

– Цяла сутрин работихте, господине – отбеляза тя, поставяйки таблата в края на бюрото. – Вероятно предпочитате да хапнете тук.

– Точно така, Хелена, благодаря – отвърна той, върнат внезапно към действителността. – Опасявам се, че днес не ми е много лесно да се концентрирам върху работата.

– Не ме изненадвате – сподели тя, докато му наливаше чаша кафе. – Ако не възразявате да ви кажа, според мен малко прекалено рано след погребението на мадам се хванахте за работа. Необходимо ви е повече време за вас самия.

Киракис се усмихна тъжно.

– Трогнат съм от загрижеността ти, Хелена, но точно от това се нуждая в момента. Така съзнанието ми е заето. – Помълча за миг. – Александър в трапезарията ли ще обядва? Ако е там, ще отида при него.

– Александър не яде нищо – отбеляза Хелена тихо, занимавайки се с подреждането на блюдата върху подноса. – Стана му навик да прескача храненето, уви.

– Казал ти е, че не иска да яде? – попита Киракис загрижено.

– Съвсем недвусмислено, сър – отвърна Хелена. – Безпокоя се за него. Яде колкото да не умре от глад. Сънят му е нарушен. Чувам го да крачи напред-назад из коридорите по всяко време на денонощието.

Киракис свъси вежди и поклати глава.

– И аз се тревожа за него – призна той. – Знаеш ли къде е сега?

– Отиде да се разходи. За пореден път – уточни Хелена. – През последните дни няколко пъти му звъняха от Ню Йорк. Отказа да разговаря с когото и да било. Не отвърна на обажданията, а мисля, че някои бяха доста важни.

– Ще поговоря с него – обеща Киракис. – Ще ми съобщиш, когато се върне, нали?

Хелена кимна и тихо излезе от стаята. Киракис замислено отпиваше от кафето и наблюдаваше през френските прозорци работещите в парка мъже. Сериозно се притесняваше за Александър. Откакто Мелина почина, синът му не приличаше на себе си. Очакваше от него да скърби, но от онази сутрин насам Александър не показваше абсолютно никаква емоция. Чудеше се какво поражда страховете му, че ще загуби контрол. Припомни си сутринта, когато погребаха Мелина. По време на дългата церемония край гроба Александър остана мълчалив и някак дистанциран – гледаше в далечината към нещо, което единствен той виждаше. Неколцината близки приятели, допуснати да присъстват на церемонията, се опитаха да поднесат съболезнованията си, ала Александър се отдалечи и отказа да контактува. После се запиля някъде сам и Киракис го видя едва късно вечерта. Не даде обяснение за грубото си държане и за безцеремонното си оттегляне; не съобщи на баща си и къде е бил.

И през следващите няколко дни Александър не даваше никакви признаци, че се примирява със загубата. Напротив – вглъби се още повече. Това продължи вече достатъчно дълго, реши Киракис и допи кафето. Време бе двамата да проведат дълъг разговор.

Късно следобед Хелена надникна в библиотеката.

– Господине, помолихте ме да ви съобщя, когато Александър се върне… – започна тя.

– Точно така. Къде е той?

– Качи се горе преди няколко минути. Вероятно е в спалнята си – отвърна Хелена. – Мина край мен, сякаш не ме видя.

– Благодаря ти, Хелена.

– За нищо.

Тя затвори вратата след себе си.

Киракис се изправи и застана за миг пред портрета на Мелина.

– Може да се окаже, че си била права през цялото време, matia mou – промълви той тъжно. – Време е да оставим миналото зад гърба си – веднъж завинаги. Сега Александър и аз трябва да гледаме към бъдещето.

Александър събираше багаж в голям сак, когато баща му влезе в спалнята.

– Не оставяш ли някой прислужник да свърши тази работа? – попита Киракис привидно непринудено. – В края на краищата им плащам за това.

Александър не вдигна поглед.

– Ще се справя и сам – отвърна той тихо. – В момента предпочитам никой от тях да не ми се мотае наоколо.

– Разбирам – отвърна Киракис бавно. – Скоро ли възнамеряваш да тръгнеш?

– Довечера – отвърна Александър. – Дълго отсъствах от офиса. В Ню Йорк ме чакат маса важни дела, които не мога да пренебрегна само защото…

Остави изречението недовършено.

– … защото майка ти е починала – завърши вместо него Киракис. – Сред подчинените ти няма ли годен да се справи с корпоративните дела в твое отсъствие?

– Има, разбира се, но… – подхвана Александър, ала спря внезапно.

– Тогава къде си се разбързал? – Киракис седна на леглото. – Според мен е по-добре да останеш тук още известно време.

Александър го погледна.

– Това нареждане от председателя на борда ли е? – попита той.

Киракис поклати глава.

– Не, Александър. Молба от баща ти. – Докато говореше, в тона му се долавяше дълбока тъга. Александър понечи да каже нещо, но Киракис вдигна ръка, за да го спре. – Знам какво си мислиш: ти си вече голям и аз нямам право да взимам решения вместо теб. Не използвам правото си на по-вишестоящ, както казват в Щатите. Но независимо колко години ще минат, нашите взаимоотношения остават същите, Александър. Дори когато станеш на осемдесет, аз все още ще бъда твой баща. Чувствата ми към теб никога няма да се променят. През последните няколко години двамата преминахме през много премеждия и съм наясно колко ти е неприятна намесата ми в личните ти дела. Смятам, че е настъпил моментът да се опитаме да загърбим неприятностите и да си оставим време отново да се опознаем взаимно. Ще ми се пак да сме си близки, сине.

Александър се поколеба, преди да заговори.

– Каква полза? – В гласа му се долавяше известна безпомощност. – Да държиш на някого е прекалено болезнено. Правиш подобно емоционално вложение в друго човешко същество и то те напуска – или умира, или те предава. Жени изоставят децата си, съпрузи мамят съпругите си. За какво е всичко това? По-добре да си свободен, да не допуснеш никой никога да се доближи до теб.

– Майка ти не те е изоставила, Александър – подхвана Киракис предпазливо, леко смутен от думите на сина си. – Майка ти почина. Разликата е съществена. Подобно съществувание би било прекалено кухо, не смяташ ли? – продължи Киракис. – Никога да не те е грижа за някого, никога да не допуснеш близо до себе си някой, който би държал на теб.

– По този начин животът определено ще се опрости – отвърна Александър хладно и отново му обърна гръб.

– Но ще отнеме и радостта от дните ти – отбеляза Киракис. – Аз започнах от нищо. Изградих атинската корабоплавателна компания от основи и те уверявам, че задачата никак не беше лесна. Но до ден-днешен съм убеден, че само амбициите ми едва ли щяха да стигнат, за да се закрепя през онези тежки времена. Движеше ме страхът от бедност… и силната ми любов. Докато растях в Пирея, човекът с най-голямо значение за мен на света – майка ми – умря от бавна и мъчителна смърт, защото бяхме бедни, и това остави дълбок отпечатък в душата ми. Кръстих компанията на нейно име. А после се появи майка ти. Без нея, без нейната любов и подкрепа едва ли щях да продължа да се боря толкова дълго, колкото бе необходимо, за да осигуря оцеляването на компанията през онези начални години. И аз скърбя за кончината на майка ти. Въобще не си представям как ще живея без нея. Но не бих заменил прекараните заедно години за нищо на света. Мелина ме правеше силен, помогна ми да се превърна в мъжа, какъвто винаги съм мечтал да бъда. Виждах се през нейните очи. Мерех собствената си стойност чрез нейната любов, чрез вярата й в мен. Преживяхме доста трагедии по съвместния ни път, но бяхме щастливи заедно.

– Дори когато Дамян почина ли? – попита Александър рязко.

Киракис го погледна. Винаги ще удари право в целта, помисли си той.

– Това бе най-трудният ни период. Нямаше да го преживея без нея. Любовта ни правеше по-силни, отколкото ако бяхме сами.

– Никога не съм те смятал за идеалист – отбеляза Александър тихо и продължи да събира багажа си.

– И аз никога не съм се смятал за такъв – увери го Киракис, поглеждайки го изпитателно. Усещаше как расте напрежението у Александър. – Не е нужно човек да е идеалист, за да го е грижа за някого, така да знаеш.

Александър не отвърна нищо, а продължи да се занимава с вещите си.

Киракис прецени, че този подход не води към успех.

– Майка ти беше изключителна жена – заяви той. – Силно желаеше да има деца. А знаеше също колко много искам да имам син. Страхувах за нея. Не исках да рискува живота си, както направи, но Мелина беше упорита. Веднъж реши ли нещо, господ да е на помощ на онзи, който й се изпречи на пътя.

– Татко, наистина няма смисъл… – прекъсна го Александър с уморена въздишка.

– Остави ме да довърша – сряза го Киракис. – След толкова неуспешни опити, след загубата на Дамян, почти не вярваше, че ще роди дете… Здраво дете. И тогава се появи ти. Ти, Александър, се оказа светлината в нейния живот. Обичаше те повече, отколкото съм си представял, че е възможно жена да обича детето си. Тя те боготвореше.

– Предпочитам да не говорим за това, ако не възразяваш… Не ми се говори за мама… в момента – промълви Александър сковано.

– Възразявам. Според мен е необходимо, Александър. В момента и двамата се нуждаем от това – настоя Киракис. – Майка ти постоянно се притесняваше за теб. Не й се искаше да си сам, но и съзнаваше, че няма да остане завинаги вкопчена в теб. Примирявахме се с това, защото искаше ти да си щастлив. Не би й било приятно да те види какъвто си в момента…

– По дяволите, знам какво не би искала! – избухна Александър, сграбчи снимка в сребърна рамка от нощното шкафче и я запрати по стената от яд. – Не съм в състояние да преодолея чувствата си, татко! Не съм в състояние да контролирам емоциите си! Просто копнея болката да си отиде.

Неволно изхлипа и Киракис се изправи, за да го прегърне – нещо, което не бе правил, откакто Александър беше дете. И двамата се разхлипаха и заплакаха, докато плачът не се превърна в задушаващи спазми.

Малибу

Ник Холидей, в смокинг, стоеше пред огледалото и ругаеше под нос, докато се опитваше да нагласи папийонката.

– Който е измислил тези проклети маймунски дрехи, трябва да е бил от Инквизицията – мърмореше той недоволно. – Явно са остатък от метод за мъчения през петнадесети век.

Мередит се засмя.

– Оплакваш се така всеки път, когато трябва да облечеш смокинг – напомни тя и прекоси стаята, за да му помогне да нагласи непокорната папийонка. – Според мен изглеждаш страхотно.

Той свъси вежди.

– Чувствам се като оберкелнер в „Чейзънс“.

– Глупости! – Целуна го леко. – Ще изглеждаш внушително, когато стъпиш на сцената да получиш своя „Оскар“.

– Ако го получа – поправи я той.

Погледна го и му се усмихна.

– Не вярвам на ушите си – пошегува се тя. – Наистина си притеснен.

– Не се занасяй. Просто този смокинг…

– Хайде, Холидей, признай си: нервен си заради наградите.

Той се поколеба за миг, след което кимна.

– Да, права си. Притеснявам се. За пръв път съм номиниран. Да спечелиш, когато си номиниран за пръв път… – Сви рамене. – Такива благоприятни залози не се падат дори и Лас Вегас.

Постави ръце върху раменете му.

– Успокой се. Ако членовете на академията имат и капка мозък, ще разпознаят истинския творец.

– Именно от това се опасявам.

– Какво стана с цялата ти самоувереност и оптимизъм? – попита тя. – Къде е онзи Ник Холидей, в когото се влюбих?

– Отиде да обядва – отвърна той мрачно.

– Не ти вярвам нито за миг – заяви тя. – Нали тъкмо ти твърдеше, че да спечелиш „Оскар“ не значи нищо, защото е свързано повече с политиката на Холивуд, от колкото с таланта или постиженията? Не сподели ли, че не ти пука всъщност дали ще спечелиш или не, защото единствено важни са касовите приходи?

– Лъгах те.

– Чуй ме – продължи тя тихо, – дори да не спечелиш, помни, че е голямо постижение даже да те номинират. Колко известни режисьори – а и звезди – в цялата си кариера не са номинирани нито веднъж?

– Просто се стараеш да ми подобриш настроението – отбеляза той с подозрително присвити очи.

– Но не лъжа – настоя тя. – А и ако случайно поради някаква грешка от страна на академията не спечелиш, има и следваща година.

Той се ухили.

– Винаги ще има следваща година.

Тя отново го целуна.

– Прав си. Единствено касовите приходи имат значение, а и двамата сме наясно, че успехът ти там е безспорен.

– Така е – съгласи се той. – За какво да се тревожа? – Прегърна я силно. – Какво щях да правя без теб?

Тя се усмихна.

– Да се надяваме, че никога няма да ни се наложи да разберем.

Той се отдръпна и я погледна изпитателно.

– Споменах ли колко се радвам, че отново си вкъщи?

– Само двадесет-тридесет пъти, но го кажи пак, ако желаеш – отвърна тя шеговито.

Ех, защо не беше винаги така, помисли си тя. Защо да не са щастливи както в началото?

Срещата й с Александър Киракис все още я тормозеше. Не бе сигурна кое я обезпокои повече: начинът, по който Александър се държа, или собствената й реакция към подчертаното му внимание. Сега беше у дома, двамата с Ник преодоляваха проблемите си и най-после Том Райън и документалният филм вече бяха зад гърба й. Прие факта, че може и никога да не получи отговор на въпросите си, че от това няма да излезе материал. Той умря заедно с Том Райън. Трудно й бе да го да забрави, особено когато поглеждаше портрета на Елизабет и Дейвид, но съзнаваше, че без Том филмът никога няма да се получи.

– Знаеш ли какво? – попита Ник, притиснал я силно. – Дори да не спечеля тази вечер, ще го преживея, стига да си до мен.

– Само се опитай да се отървеш! – предизвика го тя.

– За нищо на света! – Погледна надолу. Тя все още не беше облечена. – Май най-добре да сляза да те изчакам долу. Много съм склонен в момента да забравя напълно за церемонията.

– Няма да се бавя – обеща тя.

Ник излезе от стаята, а Мередит отиде до дрешника, извади роклята и внимателно я разгледа. Прекара цял следобед по „Родео драйв“ да търси подходящ тоалет за церемонията и сега беше убедена в точното си попадение – нещо наистина изключително. Най-нашумелият за годината моделиер бе превърнал тъмносиния копринен сатен в творение на изкуството. Прилепваше към тялото й от гърдите до бедрата и само леко се разширяваше от таза до пода. Широк набор покриваше гърдите до лявото й рамо, а провокираща цепка от средата на бедрото разкриваше доста от крака й при ходене. Облече я и обу сребърни обувки с високи токчета. Застана пред огледалото. Остана доволна – никога не бе изглеждала по-добре. Роклята подчертаваше фигурата й. Беше страшно скъпа, но си струваше парите. Тази вечер очите на целия свят щяха да са насочени към тях. Камерата щеше да проследи Ник, докато получава най-голямата награда в кариерата си. Беше убедена, че ще я получи. Чувстваше го в душата си. И тя щеше да е до него, да сподели този миг и затова искаше да изглежда възможно най-добре. Посегна към диамантената огърлица и обици върху тоалетката – подарък от Ник за Коледа. Бяха великолепни, най-изумителните синьо-бели диаманти, които бе виждала, но той настояваше, че бледнеят в сравнение със сиянието в очите й. Усмихна се, докато ги съзерцаваше. Е, скъпа моя, доста се отдалечи от мрачното си обкръжение на човек, произхождащ от средната класа, помисли си тя. Но все още ти предстои да извървиш дълъг път.

Огледа се още веднъж в огледалото. Обичам Ник, помисли си тя. Никоя връзка не е идеална. Всяка двойка си има проблеми. Защо тогава непрекъснато си повтарям…

Изведнъж лицето на Александър се появи в огледалото. Изглеждаше такъв, какъвто беше последната вечер, в „Лутек“. Това е налудничаво, смъмри се тя. Не Александър Киракис искам. Господ ми е свидетел, че той е последният човек на света, от когото се нуждая. Даде си сметка, че не Александър желае, а начина на живот, който той представлява. Именно за това копнееше тя. И все пак…

Внимателно среса косата си и я остави да се спуска свободно по раменете. Дооправи грима, взе сребристата си чантичка и слезе долу, където Ник я чакаше.

Струпани около павилиона „Дороти Чандлър“, телевизионни екипи запечатваха на лента множеството прочути личности, които пристигаха на петдесет и втората церемония по връчване на академичните награди. Репортери и фотографи – агресивни в желанието си да преследват знаменитостите – обсаждаха входа. Мередит и Ник бяха временно заслепени от несекващите проблясвания на светкавиците, когато слязоха от лимузината. Един особено напорист репортер пъхна микрофон в лицето на Ник и попита:

– Как преценявате шансовете си да спечелите наградата за най-добър режисьор?

Ник се ухили.

– Колкото и на другите режисьори – отвърна той непринудено.

– „Отражения“ ще бъде ли обявен за най-добър филм – продължи настойчиво репортерът.

– Стискам палци да се случи – отвърна Ник, стараейки се нервността му да не проличи пред камерите.

Мередит се облегна на рамото му, докато влизаха вътре.

– А аз винаги съм си мислила, че е по-трудно да си от другата страна на микрофона – сподели тя шепнешком. – Отсега нататък ще изпитвам известно съчувствие към жертвите си. Но не знам дали ще проявявам милост.

Ник се засмя.

– Слушай, бейби, някои от холивудските знаменитости може и да изглеждат раздразнени от кръжащите наоколо репортери и фотографи, но повярвай ми – ще бъдат далеч по-разстроени, ако никой от медиите не им обърне внимание – обясни той.

Седяха заедно с останалите номинирани близо до сцената. Журналисти и телевизионни екипи – всичките облечени официално и въоръжени с микрофони и камери – заеха местата си, докато режисьорът, преди да се оттегли при командния си пулт, даваше последни инструкции. Оператори обхождаха с камери публиката. Мередит знаеше от опит какво се стремят да постигнат: искаха да заловят някои от известните личности неподготвени, да дадат на публиката възможност да зърне зад тези обикновено контролирани лица чисто човешките емоции – напрежение, надежда, а понякога и разочарование. Макар Мередит да съзнаваше, че ще получи много повече внимание там, където се намира, тя изпитваше и известна тъга, защото й се искаше да е при колегите си и самата тя да отразява церемонията.

Кинематографист, починал две седмици след номинациите, получи посмъртно „Оскар“. Вдовицата и дъщеря му се качиха на сцената да приемат статуетката и Мередит се замисли за Том Райън. Какво ли му е било на Церемонията през 1954 година, когато се е качил да приеме наградата на съпругата си толкова скоро след смъртта й? Не била минала и година. Какво ли си е мислил, поемайки златната статуетка в ръце – така отчаяно жадувана от Елизабет, – след като бе загубил и съпругата, и сина си заради този филм? Мередит се сети за блестящата златна статуетка на полицата над камината в дома на Райън, до портрета на Елизабет и Дейвид. Изведнъж разбра защо Том Райън бе решил да завещае къщата на Ник: смяташе го за най-близкия човек след смъртта на Дейвид, но не бе само това. Райън познаваше Ник достатъчно добре, за да е сигурен, че Холидей ще изпълни докрай желанията му. Къщата щеше да се запази такава, каквато Райън винаги настояваше да бъде. В имението на семейство Райън годината винаги щеше да си остане 1953. Нищо никога нямаше да се промени.

Лайтмотивът на „Отражения“ – песента „В очите на непознат“ – беше номинирана за най-добра песен. Изпълнителката се появи на сцената и я изпя пред спуснат екран, на който се виждаха чифт тайнствени очи – същите, които се появиха в афишите и рекламите за филма. Ник се наведе към Мередит и сподели тихо:

– Ще спечели. Напоследък каквото и да пуснеш, отвсякъде звучи „В очите на непознат“. – Мередит се усмихна, осъзнала колко му е трудно да прикрива нервността си. Пресегна се, хвана ръката му и леко я стисна. – Той се извърна към нея и продължи: – Де да бях толкова сигурен за другите номинации…

Церемонията клонеше към своя край. Най-после обявиха номинираните за най-добър режисьор. Мередит долови напрежението на Ник, докато повтаряха петимата номинирани и режисираните от тях филми. Докосна ръката му за кураж, докато отваряха плика.

– Победител е Ник Холидей за „Отражения“!

Ник се качи на сцената, пое статуетката и се наведе към микрофона.

– Наистина не съм подготвен за това – обяви той пред публиката, – но искам искрено да благодаря на хората, помогнали да създадем „Отражения“: актьорския състав и снимачния екип, които допринесоха за крайния резултат. Задължен съм и на покойния Том Райън, който ме намери пред портите на „Сентуриън студиос“. Но преди всичко желая да благодаря на Мередит, че ме приема такъв, какъвто съм. Обичам те, бейби!

Погледна към нея и вдигна статуетката високо над главата си.

Върна се на мястото си, сияещ от гордост. Извърна се и я погледна в очите. Останаха загледани един в друг за миг, след което се наведе и я целуна. Нито той, нито тя подозираха, че една телевизионна камера открила ги сред публиката, запечатва този интимен момент помежду им.

Централата на „Киракис корпорейшън“ заемаше модерна, двадесететажна офис сграда в скъпия квартал Колонаки в Атина, близо до Националната банка. Александър отдавна не бе посещавал офисите на баща си. За последен път бе тук в деня, когато отказа висок пост в йерархията на корпорацията. Току-що бе взел научната си степен от Харвард и твърдо бе решил да остане в Щатите. Ню Йорк според него беше най-вълнуващият, най-наелектризираният град в света – неговият тип град. Независимо от възраженията на баща си искаше да се установи там. За жалост баща му така никога и не разбра докрай потребността му да контролира собствения си свят. Ако бе избрал да остане в Гърция, нямаше да постигне независимостта и безспорната власт, с които разполагаше сега в Ню Йорк. Тук той винаги щеше да е „синът на шефа“. Сега, застанал пред сградата на корпорацията на „Леофорос Венизелу“ срещу площад „Клафтомонос“, Александър прецени, че е време да се прибира в Ню Йорк. Изпитваше благодарност за последните няколко седмици; благодарност за шанса да се сближи отново с баща си. Но изведнъж изпита нетърпение да се върне в света на своя бизнес, да надзирава световни преговори и сделки за големи пари.

Влезе в сградата и през фоайето се насочи към асансьорите. Униформеният човек от охраната веднага го разпозна и повика директния асансьор, който щеше да го отведе до кабинета на баща му на двадесетия етаж.

Моржът задържа вратата отворена и кимна любезно. Александър влезе и му се усмихна мълчаливо. Докато вратата се затваряше и асансьорът започна да се изкачва, той се замисли колко ли часове наред бе работил баща му през последната седмица.

Пристигна на етажа и секретарката на баща му Елена Румелис мигом скочи да го посрещне.

– Kalimera22
  Добро утро (гр.) – Б.пр.


[Закрыть], господин Киракис – поздрави тя.

– Kalimera, Елена. Баща ми в кабинета си ли е?

– Да, но май говори по телефона в момента – подметна тя колебливо. – Очаква ли ви?

– Не – призна Александър и поклати глава. – Надявах се да го убедя да остави работата и да отидем на обяд.

– Съмнявам се дали днес ще е възможно – отвърна Елена бързо. – Сутринта беше доста тежка. Съобщиха му, че призори е имало експлозия в една от диамантените мини в пустинята Намиб. Няколко мъже са загинали. Говори с офиса в Кейптаун в момента.

– Разбирам – промълви Александър. – Но при тези обстоятелства едва ли ще възрази да вляза…

– О, не, разбира се – съгласи се Елена охотно. – Да ви донеса ли нещо? Кафе…

– Не, благодаря – отвърна Александър с усмивка.

Влезе в кабинета на баща си. Константин Киракис седеше зад бюрото с телефонна слушалка, подпряна до ухото с рамо, и нахвърляше бележки в жълт тефтер. Вдигна глава при влизането на Александър, направи му знак да седне и продължи разговора. Александър седна и се огледа. Отдавна не бе влизал в този кабинет, от където се ръководеше цялата дейност на корпорацията. Спомни си времето, когато майка му се захвана да го преобзаведе. Лично подбра тъканите, цветовете и мебелите, като се съобразяваше с вкуса и предпочитанията на съпруга си. Спря се на античното бюро, което заемаше огромна част от помещението, тапицирания с кожа диван и подходящите столове, лакираната кантонерка и ренесансовите картини по стените. Лично надзираваше обзавеждането на апартамента на Киракис до кабинета, на който гледаше като на необходимо удобство, защото по онова време вече живееха на острова и му се налагаше да пътува до града всекидневно. Настоя за шкафовете от кедрово дърво за дрехите му и други лични вещи. Пак лично подбра плочките за банята и поръча нагряващи се пръчки за кърпите. Мама наистина организираше живота ни добре, помисли си Александър.

Киракис свърши разговора, остави слушалката и се обърна към него.

– В мините в Намиб е настъпил истински ад – сподели той уморено. – Петдесет души са загинали, има и изчезнали. Налага се да отлетя.

– Искаш ли да отида вместо теб? – предложи Александър, понеже знаеше колко тежко ще бъде пътуването за баща му.

Киракис поклати глава.

– Благодаря, трябва да отида лично. Но ако желаеш да ме придружиш… – Направи пауза и изгледа сина си изучаващо. – Какво те води в Атина днес? Нали искаше да прекараш известно време сам?

– Реших, че е време да се върна в Ню Йорк, към моите задължения – обясни Александър. – Ще тръгна в близките дни. Няма да съм тук, когато се върнеш от Африка. – Помълча и добави: – Дойдох да те поканя да обядваме заедно в „Герофиникас“. – Близкият ресторант отдавна бе любимо място на баща му. – Сега си давам сметка, че моментът не е подходящ.

Киракис свъси вежди.

– Опасявам се, че не е – съгласи се той уморено. – Но защо не вечеряме по-късно в Клуба „Еленики Лесхи“? Ще изпием по едно-две, може да поиграем комар. Отдавна не сме правили такива неща заедно. Естествено, ако имаш други планове…

– Не, нямам – увери го Александър. – Искаш ли да те взема от тук?

– Да. В седем и половина – прие Киракис. – Дотогава се надявам да съм приключил.

Александър излезе от кабинета, а баща му започна следващия разговор с Кейптаун.

Обичаше да ходи пеша. Помагаше му да се отпусне. Откакто се помнеше, ненавиждаше тълпите, затворените места, макар да не можеше да си обясни защо. В Ню Йорк често освобождаваше шофьора и се придвижваше пеша. На моменти се чувстваше особено притиснат и тогава предприемаше дълги разходки по улиците на Манхатън в късните нощни часове или на зазоряване. В Париж обичаше да се разхожда по брега на Сена на свечеряване. На острова се разхождаше нощем из резервата за дивеч или по белите плажове. Вървеше при всякакво време, независимо къде по света се намираше и особено когато изпитваше нужда да се разтовари от напрежението. Сега, грачейки по шумна атинска улица, се усещаше някак въодушевен, сякаш огромен товар се е смъкнал от плещите му. Последното желание на майка му – той и баща му да се помирят – бе на път да се осъществи и Александър се чувстваше като освободен.

Озова се в таверна „Та Нисия“ на хотел „Хилтън“ – заведение с претенции за автентична атмосфера на гръцките таверни. Развеселен, Александър си помисли, че само на някой моден в момента остров биха построили нещо толкова натруфено. Високият таван беше облицован с червено дърво, подовете – покрити с мрамор, декорът изобилстваше с медни съдове; ленените покривки по масите и тюркоазените сервизи впечатляваха; листовете на менюто бяха поставени в ръчно изработени папки. Седеше сам в ъгъл на заведението и прелистваше менюто, но мисълта му бе далеч от храната. Толкова много неща се случиха, откакто пристигна в Гърция преди няколко седмици. Толкова неща се промениха. Загуби майка си, но възвърна баща си. Вече не се чувстваше заплашен от ултиматума, направен в Ню Йорк. Призракът на Мариан не го преследваше.

– Александър? Александър Киракис?

Чул името си, Александър вдигна глава. Фредерик Кокианис, дългогодишен приятел и делови партньор на бащи му, току-що бе влязъл в ресторанта. Александър от години не го бе виждал и първоначално дори не го позна. Кокианис бе поостарял – вече прехвърляше петдесетте. Косата и мустаците му бяха побелели напълно. На младини, припомни си Александър, минаваше за красавец, а дори и сега бе привлекателен.

Александър стана и се усмихна.