Текст книги "Игра на богове"
Автор книги: Норма Бейшър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 30 страниц)
Но както Александър отбеляза веднъж, с привилегиите дойде и напрежението. През годината, откакто се омъжи за Александър, тя откри, че често го защитава пред хора от международните бизнес среди, които гледаха на него като на безскрупулен партньор, а на бизнес маниерите му – като на неетични. Опитваше се да е дипломатична всеки път, когато някой го нападаше заради предполагаемото му участие в делата на Манети в Рим. На всички критики отговаряше, че е лична работа на съпруга й как да ръководи делата на „Киракис корпорейшън“. Тя не го съветва как да преговаря, а той не й казва как да води предаването си.
Колкото и да бе странно, даде си сметка Мередит, седнала пред тоалетката в спалнята им, никой никога обаче не споменаваше някоя от бившите му любовници. Нито пък подмятаха пред Александър за връзката й с Ник Холидей навремето. Остави четката за коса и погледна замислено портрета на Елизабет и Дейвид, който висеше в спалнята. Питаше се дали да не го премести отново, този път в някоя от гостните, където Александър едва ли ще го вижда така често. Той видимо се чувстваше неудобно. Отначало сякаш бе заинтригуван, но думата „объркан“ като че ли изразяваше по-добре състоянието му. Да не би Елизабет да му напомня за някоя от тъмните страстни жени от миналото, чудеше се тя. Съмняваше се дали някога щеше да узнае. Той категорично отказваше да го коментира.
Цюрих
Огромното разрастване на дейността на „Киракис корпорейшън“ в Швейцария принуждаваше Александър да търси финансова помощ от външни източници. Наложи се да уреди среща с шестима членове на швейцарски банков консорциум, за да обсъди плановете си и да ги убеди – както се надяваше – да подкрепят проектите му. Макар че срещата бе уговорена преди седмици и Мередит възнамеряваше да пътува с него, служебни задължения я принудиха да промени плановете си в последната минута. Александър отлетя сам за Цюрих с надеждата да си осигури необходимите заеми и да се върне възможно по-бързо в Ню Йорк, но без да е сигурен, че ще постигне и двете без компромис.
Първоначалният замисъл беше срещата да се състои в неговите офиси на „Рамищрасе“, но Александър се погрижи да не е там, когато банкерите пристигнат. Възнамеряваше да закъснее. Спомни си един мъдър съвет от баща си: „Не им давай възможност да видят колко го желаеш, Александър. Те са като пирани. Надушват кръвта ти, страха.“ Прецени, че десетминутно закъснение ще го охарактеризира като отговорен, но не безкрайно нетърпелив, затова изчака точно толкова, преди да се яви в офиса. Тези хора са ми необходими, повтори си той, докато се качваше сам с асансьора, но не бива да им позволя да разберат това.
Влезе в заседателната зала, спря за миг, плъзна поглед и видя недоволните изражения на петимата мъже вътре. Извини се за закъснението.
– Говорих по телефона с мой сътрудник в Истанбул – обясни той. – Вие, естествено, сте в течение, че правя проучвания за нефт в морето на Ява.
Всички кимнаха.
– Защо поискахте да се срещнете с нас, господин Киракис? – попита един от мъжете и така огласи общото любопитство.
Александър се усмихна непринудено.
– Според мен трябва да сте наясно.
– Нали не възнамерявате да настоявате за заем? – обади се друг от банкерите.
– Точно това имам предвид. – Александър направи пауза. – Има ли някакъв проблем?
– Не, разбира се – увери го същият мъж. – Просто в миналото „Киракис корпорейшън“ винаги се е самофинансирала и…
– Поправка: обикновено се е самофинансирала – прекъсна го Александър вежливо. – Но не когато планираме значително разширяване на дейността, какъвто е случаят сега.
– Разбирам.
Александър огледа мъжете.
– Мнозина от вас познаваха баща ми, нали? – попита той. – От време на време вероятно сте имали общи делови преговори.
Трима от мъжете кимнаха.
– Щом сте го познавали, знаете, че той беше брилянтен бизнесмен – отбеляза Александър. – Именно той превърна „Атина Маритайм“ в най-големия търговски флот в Източното полукълбо, а сега вече и в света. „Киракис корпорейшън“ се роди от успеха на „Атина“, както ви е добре известно. Петрол, диамантени мини, автомобили, самолетостроене…
– Привлякохте вниманието ни, господин Киракис – прекъсна го един от мъжете нетърпеливо. – Всички определено сме заинтригувани да разберем какво сте намислил. Накъде точно биете?
– Искам разширяване. В голям мащаб. – Очите на Александър бавно се местеха от човек на човек, сякаш ги изучаваше старателно. – Господа, когато заех мястото на баща ми като председател на борда на „Киракис корпорейшън“, активите й в Европа, Северна и Южна Америка, Азия и Африка възлизаха грубо на деветстотин милиона швейцарски франка. Днес те са по-близо до четиринадесет милиарда.
Банкерът отново се намеси:
– Всички сме наясно с впечатляващото досие на „Киракис корпорейшън“. Но знаем също, че обикновено е успявала да се самоиздържа финансово – добави той.
– В миналото постъпвахме така при всяка възможност. – Очите на Александър сияеха като полирани оникси. – Но за да се осъществи замисленото от мен разширяване, са ни необходими няколко големи заема. И естествено всяка банка, която предложи помощта си, може да очаква да е водеща за корпорацията при бъдещи трансакции.
Сред групата се разнесе шумен шепот и мъжете започнаха да кимат един след друг.
Сега вече ги залови! Александър почти надушваше възбудата им.
– Възнамерявам да се разширя не само в Швейцария, но и в цяла Европа. Така както постъпих в Съединените щати. Смятам да включа и нови дейности, непробвани от баща ми.
– Например? – попита един от мъжете.
– Доста от дейностите, които сега разработваме в Щатите: строителство, недвижими имоти. Възнамерявам да купя или построя хотели, жилищни комплекси, курорти. – Направи пауза. – Бих искал също да проуча възможностите за въвеждането на атомна енергетика тук, в Швейцария, и в родината си. Работата в американския ни институт дава обнадеждаващи резултати. Обмисляме дали да не се захванем и с разработването на слънчева енергетика. Всички ще се съгласите, надявам се, от какво значение в момента са енергийните източници. Набавянето на енергия е остър проблем и той трябва да бъде решен.
Отново всички кимнаха.
– За да го постигнем, трябва да се направят задълбочени проучвания, а за да се осъществят, са нужни капитали. – Александър долови ентусиазма им и изпита удоволствие. Време е да изиграе козовата си карта, реши той. – Атомно оръжие – произнесе с почтителен тон.
– Бомби ли? – попита един от мъжете.
– Приходи – поправи го Александър. – Невероятни приходи. Доктор Бари Марчуд, директор на атомния ми изследователски център в Щатите, е един от водещите световни специалисти. Скоро „Киракис корпорейшън“ ще се гордее, че притежава най-големия в света частен институт за ядрени проучвания и той ще бъде под негово ръководство. – Петимата мъже го слушаха внимателно и Александър продължи: – Ако се осъществи планът ми, след три години, господа, се очаква приходите на „Киракис корпорейшън“ да се увеличат трикратно. Ние няма да престанем да се разрастваме и естествено, ще са ни нужни заеми от водещи банки.
– Естествено – съгласиха се всички присъстващи.
– Ще имате нужда от доста големи заеми – отбеляза един от банкерите.
– Съвършено вярно – призна Александър. – Но предвид мащаба на проекта, който ви представям, не смятам искането за неразумно.
– Ще го обсъдим и ще ви се обадим – увери го един от мъжете.
– Не се бавете много – предупреди Александър, подготвяйки блъфа си. – Не бих искал да ми се наложи да заемам пари в Щатите.
При тези думи банкерът трепна, все едно му нанесоха физически удар.
– Ще изчакате ли двадесет и четири часа?
– Двадесет и четири часа – прие Александър. Изобщо няма да им отнеме толкова време, помисли си той уверено.
За миг банкерът изгледа Александър изпитателно. Бе познавал Константин Киракис тридесет години и на няколко пъти бяха работили заедно. Определено беше динамичен бизнесмен. Но и синът си го биваше. Едва тридесетгодишен, Александър Киракис имаше поведението и увереността на човек с дългогодишен опит зад гърба си. В негово присъствие банкерът се чувстваше неудобно, защото младият мъж бе така дяволски самоуверен!
Александър стисна ръцете на всички поред.
– Простете, че се налага да се разделим така бързо – подхвърли той. – Довечера имам среща в Париж и трябва веднага да тръгна.
Излезе и ги остави зяпнали след него.
Във великолепна вила на тридесет километра северозападно от Цюрих Юлиус Хауптман седеше сам в изисканата, облицована с дъб библиотека. Домашната прислуга бе получила указания: не биваше да го безпокоят по никакъв повод. Седеше в тъмнината и мислеше за срещата, която се провеждаше в офисите на „Киракис корпорейшън“. Александър Киракис не знаеше – и никога не биваше да узнае, – че Хауптман е част от консорциума; мълчаливият шести член. Хауптман съзнаваше колко предпазливо трябва да действа. Би било грешка да подценява Александър. Беше млад, но блестящ, не пропускаше нищо и се очертаваше като опасен съперник. От самото начало Хауптман си даваше сметка, че докато се занимава с този човек, е необходимо да проявява изключително внимание. Ако възбуди подозренията на Александър, младият мъж ще застане нащрек. А това би преобърнало изцяло нещата.
Хауптман запали старинната бронзова лампа в края на бюрото и извади от горното чекмедже голяма тетрадка, подвързана в зелена кожа. Бавно започна да прелиства страниците, изучавайки всяка от изрезките вътре, сякаш ги виждаше за първи път. В действителност ги бе гледал много пъти и знаеше съдържанието на тетрадката наизуст: беше пълна със снимки и изрезки за Александър Киракис. Не минаваше ден, в който хер Хауптман да не разгледа съдържанието или да не мисли как ще унищожи Александър Киракис, така както той е унищожил преди години всичко важно за него.
Извади малка изрезка от женевски вестник с дата 16 февруари 1980 година. Кратката бележка не се появи на дърва страница само заради мощта на Александър Киракис, но за Хауптман тя представляваше най-значителната част в цялата тетрадка. Това бе причината за всичките му действия и му служеше като двигател вече от пет години. Дори сега, когато взе изрезката с треперещи пръсти и отново я прочете, в сивите му очи се появиха сълзи. В краткия материал се съобщаваше за смъртта на студентка от Женева, обесила се в хотел. Не се споменаваха подробности защо е посегнала на живота си и кой стои зад това, но Хауптман знаеше подбудите й. Докато е жив, няма да забрави сутринта, когато женевските полицаи го заведоха да идентифицира тялото. В съзнанието си виждаше как е висяла от тръбата на душа в малката баня и все още помнеше предсмъртната й бележка. Чувстваше се наранен и изпълнен с омраза, която бе на път да го унищожи. Не искаше обаче да умре, преди да отмъсти за тази безсмислена смърт по свой начин.
Александър Киракис ще заплати за онова, което стори на любимата му Мариан.
Глава 21
В кабинета си Мередит седеше зад бюрото и замислено гледаше снимка на Александър. Леко почукване по вратата я изтръгна от унеса й. Главата й се стрелна нагоре.
– Влез!
Вратата се отвори със замах и Кейси внесе огромен кашон.
– Пристигна за теб, докато бях долу. От Лос Анжелис е. – И стовари кашона върху бюрото на Мередит. – Разписах се и реших да ти го кача. Човек не знае колко се мотаят онези от Вътрешна поща. – Отпусна се на стола и отметна от лицето си кичур от тъмночервената си коса.
Мередит разряза дебелите лепенки с нож.
– Чаках го. – Отвори кашона и прегледа съдържанието. – Надявах се да пристигне преди срещата ми с Харв утре следобед.
– Свързано ли е с всичките ти пътувания напоследък до Западния бряг?
Кейси посочи кашона.
– В известно отношение – отговори Мередит уклончиво.
Беше пристигнало всичко. Чудесно. До едно време се питаше дали Кей ще успее да намери каквото трябва. Този кашон, заедно с няколко други, които опакова, когато напускаше къщата на Ник, стояха на склад през последните четири години. Взе една черно-бяла снимка и я разгледа внимателно. После я показа на Кейси.
– Познаваш ли тази жена?
Кейси се изправи на стола и не прикри изненадата си:
– Елизабет Уелдън-Райън! Заради нея ли са пътуванията до Лос Анжелис, срещите с Харв…
Мередит кимна усмихната.
– Преди години, докато все още работех във филиала на Ай Би Ес в Лос Анджелис, се запознах със съпруга й Том Райън. Той е дал първоначален тласък на Ник в кариерата – подхвана тя, приседнала на края на бюрото. – Когато Ник ни запозна, ми хрумна да направя документален филм за семейство Райън – как са се срещнали, как той е подпомагал кариерата й, триумфът й като актриса…
– И да приключиш с истината за събитията около Елизабет и сина й по време на снимките на последния й филм – завърши вместо нея Кейси.
– Точно така. – Мередит се замисли за момент. – Първоначално идеята никак не въодушеви Том Райън, но най-после го убедих да ми сътрудничи. – Разказа на Кейси как Райън избягвал да й се доверява, как се наложило постепенно да го предразположи и как е бил на път да се срещнат вечерта, когато загинал в катастрофа по крайбрежната магистрала. – Телевизията се отказа от филма, защото нямах ясен финал.
– А сега ще успееш, така ли? – полюбопитства Кейси.
Мередит сви рамене.
– Определено възнамерявам да опитам – отвърна тя и разсеяно се заигра с молива. – Все си мисля, че има някой някъде – освен самия Том Райън, – който ще ми каже какво е станало по време на снимките на онзи филм. Все някак ще успея да открия човек, запознат с истината и склонен да говори с мен.
Кейси се изправи.
– Желая ти късмет. Имам чувството, че ще ти е нужен.
– Май си права – промълви Мередит под нос.
Лозана
Жалко, помисли си доктор Анри Гудрон тъжно, загледан в пациентката си. Била е толкова млада, така прекрасна и с обещаващо бъдеще! Каква ужасна загуба! Тази жена е притежавала всичко: младост, красота, успех, добър брак, красиво дете – и то й е било отнето наведнъж в една трагична нощ…
Нощта, когато са й съобщили, че синът й е мъртъв. Доктор Гудрон, един от най-уважаваните психиатри в Швейцария, беше високоетичен специалист. Никога не би си позволил да се обвърже емоционално с пациент. Но тази жена представляваше нещо специално. Всичко у нея го възхищаваше: животът й, трагичното й минало, бляскавата кариера, как се бе откъснала от неприемливата действителност. Още когато съпругът й я доведе в клиниката преди тридесет години – тогава именно я видя за пръв път, – разбра, че е по-различна. Току-що бе приключил докторската си дисертация и административният директор му предложи да поеме нейния случай. В началото прекарваше дълги часове с нея, опитваше се да пробие бариерата, да установи контакт, но след време се наложи да се примири: каквото и да кажеше, каквото и да направеше, тя не реагираше. Никога не престана да се грижи за нея, да й осигурява възможно по-голямо удобство. И така щеше да постъпва до края на дните й. Следеше персоналът да полага съответните грижи, да й обръщат по-специално внимание; обличаха я в красивите дрехи, които съпругът й носеше, правеха прически на гъстите й черни коси, извеждаха я на дълги разходки по моравата, когато времето позволяваше. През пролетните и летните месеци лично той й носеше свежи цветя от градината на съпругата си и при всеки удобен случай прекарваше с нея – говореше й, сякаш тя ще го чуе или разбере. Опита се да внуши на съпруга й да не я посещава – имаше предвид, че Том Райън все още хранеше надеждата тя да се оправи, а не му беше приятно да наблюдава страданията на клетия човек.
– Е, Елизабет – въздъхна той, – ще ми се някак да проникна до съзнанието ти. Ще ми се – как го казвате вие, американците, – да се вмъкна в главата ти.
Английският е толкова неромантичен език, помисли си той неодобрително; толкова неподходящ за жена, която буквално излъчва романтика дори сега, в тъжното си състояние. Погледна я и изпита дълбоко състрадание.
Отдавна никой не бе идвал при нея. При посещението си, преди да си отиде от този свят, последните думи на Том Райън бяха: „Доктор Гудрон, защитавайте я. Не позволявайте някога те да я видят.“ Лекарят реши, че за него те са журналистите. Райън положи огромни усилия да я предпази от всички, които биха се опитали да експлоатират трагедията й. Сега доктор Гудрон изпитваше угризения, защото никога не бе споменал пред Том Райън за другия мъж, който я посещаваше; онзи, който настояваше личността му да се запази в пълна тайна. Първия път – само няколко месеца след постъпването й в клиниката – Гудрон едва не го отпрати, ала човекът прояви искрено съчувствие към Елизабет. Лекарят остана изненадан от познанията му за процесите в дълбините на човешкото подсъзнание. Известно време дори се питаше дали и онзи мъж не е лекар. Разреши посещенията и ги запази в тайна, защото поне първоначално вярваше, че мистериозният непознат е в състояние да помогне на Елизабет.
Но със сърцето си Анри Гудрон вече знаеше – трезво, рационално и съвсем реалистично, – че това никога няма да настъпи. За да стане, би трябвало да се случи чудо. Да се възроди мъртвото й дете.
Гърция
Мередит стоеше на балкона пред спалнята и се опиваше от великолепието на залеза над Егейско море. От медения си месец не бяха идвали на острова – все не им оставаше време – и почти бе забравила колко е красив. Нашият частен рай, помисли си тя, замаяна от романтиката, витаеща във въздуха наоколо. Беше доволна, че Александър настоя да избягат от бесния ритъм на живот в Ню Йорк и да празнуват годишнината си тук. Напоследък какво ли не им се случи. Имаха потребност да се махнат, да прекарат известно време заедно.
Прибра се в стаята и легна с малката, подвързана с кожа книга, която бе пъхнала в един от куфарите, без да казва на Александър. Дневникът на Елизабет. Том Райън й го даде точно преди смъртта си. Не го беше поглеждала, откакто погребаха Том. Усмихна се. Александър я принуди да обещае, че по време на това пътуване няма да мисли за работа. Ставало въпрос за тяхна годишнина и той желаел цялото й внимание. В миналото, когато успяваха да се откъснат за няколко дни или седмици, той се дразнеше, че помъква половината си офис. Но този път тя чувстваше, че е в правото си. Александър беше долу в библиотеката и разговаряше по телефона с Джордж. Полагаха й се няколко минути да почете.
Потънала в дневника, Мередит не забеляза кога е влязъл Александър, кога е затворил вратата и е седнал на леглото до нея. Целуна я леко по челото и тя го погледна сепнато.
– Толкова ли бързо приключи с Джордж? Нямаше много за обсъждане. – Погледна книгата в ръцете й. – Какво четеш?
– Дневника на Елизабет Уелдън-Райън.
– Интересен ли е?
– Изключително.
Очите на Мередит блеснаха.
Александър взе книгата от ръцете й и я постави на нощното шкафче.
– Не сме дошли тук нито да четем, нито да работим.
– А ти какво правеше в библиотеката? Светски живот ли водеше? – пошегува се тя.
– Просто проверявах как вървят нещата. А сега, понеже приключих, до довечера искам да си единствено моя. – Усмихна се. – Всъщност за цялата нощ. Време е да си поговорим.
– Звучи сериозно – отбеляза тя.
– Така е. – Очите му срещнаха нейните. – Когато се оженихме, ти даде ясно да се разбере, че не си готова да градиш семейство. Тогава го приех.
– А сега? – попита тя колебливо, досещайки се накъде бие.
– Е, мина само една година, скъпа моя – продължи той тихо. – Положих усилия да проявя търпение, но се надявам да стана баща, докато съм още млад, за да се радвам на децата си.
– Александър, аз… – подхвана тя.
Той постави пръст върху устните й.
– Недей – промълви той. – Не казвай нищо засега. Само си помисли колко ще бъде хубаво скоро да имаме бебе. – Смъкна тънката презрамка на бледосинята й копринена нощница и наведе глава да целуне гладката златиста кожа. – Това ще направи брака ни съвършен, matia mou. Съвършен.
Свали нощницата и оголи гърдите й. Тя се отпусна върху възглавниците, а устните му се плъзнаха по топлата мека кожа. Потрепери от вълнение, когато той прокара език по зърната на гърдите й. Погали го по главата.
Сигурно има право, помисли си тя.
Ню Йорк
Минаха три седмици, но Мередит все още не бе решила дали е готова да роди дете. На деликатния натиск на Александър отвърна с твърдението, че желае деца не по-малко от него, но за тези неща е нужно време. Беше се посветила почти изцяло на историята на красивата и завършила трагично Елизабет Уелдън-Райън. Впрегна екипа си да издирят човек, свързан с производството на последния филм на Елизабет; някой, който е бил на снимачната площадка при злополуката с Дейвид Райън; някой добре запознат с това, което е станало с Елизабет след смъртта на сина й.
Мередит разпореди на секретарката си да помести обява във „Варайъти“ и в по-големите национални списания и вестници, с цел да издири информация за такъв човек.
– Ще привлечем всички откачалки в страната, но се налага да го изтърпим – каза тя на Синди.
Повечето сведения се оказаха безполезни и водеха до задънена улица. Някои бяха автентични, но така и не съдържаха информацията, необходима на Мередит. Колкото повече работеше по материала, толкова повече се изнервяше. Том Райън добре бе опазил тайната си; прекалено добре. Около смъртта на Елизабет и сина й цареше конспиративна тишина.
– Нищо чудно никога да не откриеш какво се е случило с нея – мърмореше секретарката на Мередит един следобед, докато двете преглеждаха новопостъпилите сведения. – Мъртви са и са погребани преди тридесет години. Колкото по-дълго пазиш една тайна, толкова по-лесно е да продължиш да я пазиш.
Мередит кимна и свъси вежди. Самата тя го знаеше отлично.
Синди отвори поредния плик. Извади писмото и се зачете. Отначало разсеяно, но постепенно се заинтригува. Пресегна се и докосна рамото на Мередит. Очите й не се откъсваха от листа.
– Я виж това – предложи тя.
– Какво е?
– Виж сама.
Мередит хвърли бърз поглед по редовете, но се върна към началото и се зачете по-внимателно. Авторът, Уилям Маклоски, твърдеше, че по време на последния филм на Елизабет Уелдън е бил помощник-оператор. Вече бил пенсионер и живеел в Чикаго, но още разполагал със заснет материал от филма, отпаднал по време на монтажа. Твърдеше, че когато се случила трагедията, бил на снимачната площадка. За доказателство към писмото прилагаше две стари пожълтели снимки от вестник: едната на Елизабет и други актьори в костюми от филма и сценичен грим; другата – на Елизабет, съпруга й и сина им. На гърба и на двете бе написано с молив: 26 юли 1953 година. Четири дни преди злополуката с Дейвид Райън, пресметна Мередит, спомняйки се разказа на Том.
– Изнеси другите, Синди – посочи тя купчината писма върху бюрото. – Нашият господин Маклоски е написал и телефонния си номер. Мисля да му се обадя.
Разговаря с Уилям Маклоски близо час и в крайна сметка остана с убеждението, че човекът не лъже.
– Харв Петерсън е на съвещание цял следобед. Не успях да се свържа с него – обясни тя на Синди, когато си тръгваше вечерта. – Звънни утре рано на секретарката му да предаде, че няма да съм в офиса.
– Къде отиваш? – попита Синди.
– В Чикаго.
– С удоволствие ще ви помогна, стига да е по силите ми, мадам Кортни, макар от обявата да не разбрах съвсем точно каква информация търсите. – Уилям Маклоски, висок слаб седемдесетгодишен мъж с оредяваща сива коса и обветрено лице, седеше срещу Мередит във всекидневната на дома си в Чикаго. – Кафе?
– Да, ако обичате. – Мередит извади от чантата си портативния магнетофон, който винаги носеше. – От писмото ви става ясно, че сте участвал в заснемането на последния филм на Елизабет Уелдън.
– Точно така, мадам.
Подаде й чаша.
Тя пое кафето и бавно го разбърка.
– Знам как е загинал синът й – изрече тя бавно. – Но как е умряла Елизабет? Удар ли е получила? Или инфаркт?
Маклоски се почеса по главата замислено.
– Опасявам се, че нямам ясен отговор на този въпрос – призна той. – Разбирате ли, мадам Кортни, Елизабет Уелдън изпадна в шоково състояние. Четирите дни преди потвърждението за смъртта на сина й се оказаха голямо изпитание за нея. Момчето беше паднало в онзи стар кладенец – не знам защо собствениците не са ги заринали, та да не се случват подобни неща – и в продължение на четири дни работихме редом с мъжете от селото в опит да го извадим. На четвъртия ден се наложи да се предадем. Имаше някакъв лекар – не си спомням името, някакво трудно за произнасяне чуждо име. Той твърдеше, че няма начин момчето да е оцеляло долу толкова дълго. Когато съобщиха на Елизабет, нещо в съзнанието й сякаш се прекърши. Тя изпищя един-единствен път. Приличаше на вой на ранено животно. После се строполи на пода. Повече никога не проговори, доколкото се знае. Седеше и се взираше в пространството с безизразен поглед като зомби. Не говореше, не разпознаваше никого… Дори съпруга си. Сякаш не разбираше какво става наоколо.
– Не я ли отведоха в болница? – попита Мередит.
Маклоски поклати глава.
– Там, където снимахме, си беше едно село. Трудно е да се говори за някакво медицинско обслужване. Съпругът й уреди да я откарат в болница на няколкостотин километра. Надяваше се там да й окажат истинска медицинска помощ. Никой от екипа не я видя повече – припомни си той. – Нейната роля вече беше заснета, но имахме да правим още снимки на терена – със статистите и така нататък. След това чухме, разбира се, какви ли не истории, но нищо не беше сигурно: била получила удар, един ден сърцето й било спряло. Най-натрапчива обаче беше мълвата, че се е самоубила. При дадените обстоятелства никога не съм го изключвал.
Погледна Мередит и сви рамене.
Тя не успя да прикрие изненадата си. Само за самоубийство не беше мислила.
– Господин Маклоски, сигурен ли сте, че е умряла? Не е ли жива още, в някоя частна болница, да речем?
Той свъси вежди.
– Всичко е възможно, предполагам. Но ние, от екипа си мислехме, че е мъртва – обясни той тихо. – Том Райън се върна в Щатите сам, мадам Кортни. Смяташе се, че я е погребал в Европа. А и изглеждаше вероятно. Докато беше жива, тя искаше да е близо до сина си. Защо да не й е позволил да бъде близо до детето и в смъртта?
Мередит кимна бавно.
– В цялата тази история едно нещо винаги е било мъгляво, господин Маклоски – сподели тя. – Известно е, че филмът се е снимал в Гърция, но къде по-точно?
Маклоски отвърна без колебание:
– В селцето Йоанина.
