Текст книги "Игра на богове"

Глава 12

Александър се надяваше да укрие от медиите вестта за смъртта на баща си, докато направи необходимото, за да върне тялото в Гърция, където да го погребе. Искаше да бъде сам, да мине през съответните процедури, необезпокояван от никого. Можеше да разчита поне на десетина души сред подчинените си, които да се погрижат за нещата вместо него, но предпочиташе лично да свърши всичко. Смяташе, че го дължи на баща си.

За жалост журналистите веднага надушиха новината. Тълпи репортери се струпаха пред болницата „Мемориал“. Следващите три дни го следваха неотлъчно: докато минаваше през болезнената процедура да избере ковчег и да уреди формалностите по транспортирането на трупа до летището. Причакваха го пред Олимпик тауър, а в мрачната студена петъчна сутрин, когато се готвеше да отпътува за Атина, го последваха до летище „Кенеди“. Снимаха ковчега, докато го поставяха в частния самолет. Александър ги гледаше със свъсени вежди, неспособен да прикрие гнева си. Обръщаха ли се към него, отказваше всякакви коментари. Ако преди презираше журналистите, сега направо ги ненавиждаше. Нямаха ли елементарно възпитание? Защо не го оставят на мира в този тъжен момент, питаше се той, качвайки се в самолета. Защо превръщаха последното завръщане на баща му в Гърция в сензация? Нима нищо – дори смъртта – не е свято за тях?

Самолетът набра скорост по пистата и започна да се издига във въздуха. Александър отпусна седалката и затвори очи. Чувстваше се изтощен. През последните дни не се спря. Работеше бързо, за да остави всичко в офиса наред и да подготви пренасянето на тленните останки у дома, на острова. Съзнаваше, че няма да е в състояние още дълго да продължи с подобно темпо. Намираше се на ръба на нервно изтощение. Сега, най-сетне на път, откри, че се предава на потребностите на съзнанието и на тялото си. Докато се унасяше, се запита как ще преодолее формалностите на атинското летище. Никак не беше сигурен дали ще съумее да се изправи пред журналистите, без да загуби контрол.

Погребаха Константин Киракис на острова, до Мелина и Дамян. Александър реши да не посещава мемориалната служба в Гръцката ортодоксална църква в Атина – последната почит, отдадена от приятелите и деловите партньори на баща му. Не допусна някой да присъства на погребението на острова. На всички даде ясно да разберат, че сега островът е негово владение и желае да бъде сам там. Не приемаше посетители и в седмицата след погребението не отговаряше на никакви обаждания. Дори прислужниците рядко го виждаха. Всяка сутрин ставаше преди зазоряване и не закусваше. Напускаше вилата, без да съобщава нито къде отива, нито кога ще се върне. Часове наред се разхождаше по плажа или из резервата. Случваше се да язди или да обикаля острова с някой от джиповете на баща си. Чувстваше се неспокоен и не можеше да спи. Хелена изрази загриженост за здравето му, но Александър твърдеше, че е добре.

– Просто имам да премисля доста неща – обясняваше той.

Това беше истината. Не желаеше да остане в Гърция след погребението, но съзнаваше, че е наложително. Чакаше го толкова много работа. Следващата седмица предстоеше четенето на завещанието на баща му в кабинета на атинските му адвокати. Чакаха го документи за подпис, имаше да взема решения. Беше безсмислено да лети до Ню Йорк веднага след погребението и да се появи отново в Гърция след по-малко от две седмици.

Един ден след езда откри, че Перикъл Караманлис го чака в библиотеката.

– Какво правиш тук? – попита Александър хладно, хвърли камшика върху бюрото и свали ръкавиците. – Дадох ясно да се разбере, че не желая да виждам когото и да било в момента.

– Тревожех се за теб – отвърна лекарят тихо. – Исках лично да се убедя, че си добре.

– Изключително трогателно! А сега, след като се увери колко съм добре, си върви. – Александър изобщо не опита да прикрие презрението си. – Кажи ми, докторе, винаги ли си така съвестен по отношение на пациентите си?

Караманлис го изгледа.

– Никога не съм мислил за теб само като за пациент, Александър. Мислех, че го знаеш. Родителите ти бяха мои много близки приятели години наред.

Неспособен да се въздържа повече, Александър се обърна гневно към него:

– Защо не ми каза, че баща ми умира, докторе?

Караманлис си пое дълбоко въздух.

– Изрично ми забрани да го споделям с когото и да било. Особено с теб.

– Независимо от това трябваше да се обърнеш към мен – настоя Александър. – Трябваше да ми кажеш през какво минава.

Гневът бе изписан по лицето му и ясно се долавяше и в тона.

– Много добре съзнаваш, че бе невъзможно, Александър – отвърна Караманлис строго. – Би било грубо нарушение на лекарската клетва.

– Не ми пробутвай подобни глупости за медицинската етика! – сряза го Александър. – Хич не ме интересуват свещените клетви…

– Сигурно, но като лекар аз съм обвързан с тази етика – напомни Караманлис. – Баща ти недвусмислено настояваше нито ти, нито някой друг да узнае какво е състоянието му.

– Имах това право – упорстваше Александър. – Негов син съм. Само аз бях останал от семейството му.

– Убеждавах го да ти каже – направи опит да се защити лекарят. – Обясних му, че не е редно да го премълчава, че и без това криеше доста неща от теб…

Изведнъж млъкна.

Тъмните очи на Александър се присвиха подозрително.

– Преди да почине, докато бях при него в болницата в Ню Йорк, татко спомена нещо подобно. Било време да се сложи край на тайните и лъжите. Ти знаеш какво е имал предвид, нали?

Пристъпи крачка напред.

Нервността на Караманлис беше очевидна.

– Не. Знам само, че винаги е желал да ти спести ненужни притеснения. Затова и не споделяше някои неща, като болестта например – обясни той с леко потреперващ глас. – По същия начин се държеше и с майка ти, неизменно се стараеше да я защити, или поне така изглеждаше. Мелина добре го познаваше… Не се подвеждаше лесно…

– Според мен лъжеш – прекъсна го Александър безцеремонно. – Знаеш повече, отколкото си готов да ми кажеш.

– Абсурд! – Към предишното притеснение в тона на лекаря вече се долавяше и гняв. – Познаваш Константин Киракис по-добре от всички. Трябва да ти е пределно ясно, че той никога не се доверяваше на когото и да било.

Александър рязко се извърна.

– Всичко това е безсмислено – обяви той. – Не ти вярвам. Никога няма да ми кажеш онова, което искам да знам. С идването си тук си губиш времето, а и моето. Искам да си идеш. Незабавно.

– Аз… – Караманлис млъкна – схвана колко е безполезно да настоява. Тръгна, но на вратата се спря. Отвори уста да каже нещо, отказа се, обърна се и излезе от стаята.

Александър удари силно по стената с юмрук. Изглежда не се справи както трябва. Лекарят отказа да говори, но със сигурност знаеше нещо.

Какво ли криеше Караманлис?

През май Александър се върна в Ню Йорк. Следващата година и половина се посвети изцяло на целта си да разшири и укрепи корпорацията. Лично се запозна с всеки аспект на тази дейност. Подробно проучи компаниите, които желаеше да присъедини. Непрекъснато пътуваше. Прекара няколко седмици в автомобилен завод в Германия; наблюдаваше и разпитваше и ръководителите, и работниците на поточната линия. Посещаваше рекламна агенция в Лондон, за да научи как текат кампаниите, как се оповестяват управленските решения пред широката публика. Запозна се с работата на голяма авиокомпания в Париж, за да разбере как се ръководи този бизнес и какви недостатъци има в мерките за безопасност по летищата. В Монреал посети компютърна компания. В Рим – производител на фармацевтични изделия. В Япония – телевизионна мрежа.

– Образовам се повече, отколкото в Харвард – сподели той пред Джордж Прескът.

При необходимост от съвет винаги се обръщаше към специалисти. Ако попаднеше на въпрос, чийто отговор не знае, не се срамуваше да вдигне телефона и да попита някого. Не бе необичайно да се появи ненадейно при адвокатите на корпорацията или в ранните сутрешни часове да изненада президент на голяма манхатънска банка, за да обсъдят евентуално сливане, да зададе въпроси относно финансирането или данъците. Ако се нуждаеше от техническа информация, търсеше известен специалист в съответната област. Проучваше въпросите задълбочено, интересуваше се и от най-малките подробности. И помнеше отговорите.

Веднъж Джордж му подхвърли, че се опитва да стане специалист по всичко.

– Не е необходимо, Александър. Винаги можеш да си наемеш експерти.

Александър само се изсмя.

– Каква доверчива душа си, приятелю! Смяташ ли дори за миг, че ще поверя на други важни дела, без да съм наясно какво точно става в собствената ми корпорация? Само глупак би постъпил така, когато има толкова много да губи. Ще наема, естествено, специалисти, но е редно да имам познания, за да съм наясно какво точно правят.

Джордж го изгледа изпитателно.

– Какво всъщност желаеш, Александър? – попита той накрая.

– Всичко. Искам да притежавам света – бе простичкият отговор.

Джордж се засмя.

– Ако някой знаеше как да постигне това… – подхвана той.

Александър се усмихна.

– Прояви търпение, приятел. Ще ти покажа как става.

– Малко по-наляво – посочи Мередит на работника, който се мъчеше да закачи портрета на Елизабет. – Да, така. Отлично!

– Слава богу! – отдъхна си мъжът и слезе от стълбата. – Нужен ли съм ви за нещо друго, госпожице Кортни?

Тя поклати глава.

– Не, благодаря. Това е всичко.

– Винаги на вашите услуги. – Сгъна стълбата и спря, за да погледне портрета. – Била е истинска красавица.

Мередит кимна.

– Така е.

– Гледах последния й филм – сподели мъжът и отнесе стълбата до вратата. – Беше страхотна. Жалко, че почина.

– Наистина – съгласи се Мередит и му отвори вратата. – Отново благодаря за помощта.

– Няма защо – отвърна той и махна за довиждане.

Като затвори вратата след него, тя се обърна и се огледа. Моето убежище, помисли си доволна. Истински дом – най-после!

Първият й апартамент, който пренае от колежка от Ай Би Ес, се намираше в долната част на Ийст сайт и се оказа прекалено малък. Представляваше студио в привична жилищна сграда, но кухничката бе колкото пощенска марка – така я описваше пред колегите си, – а в банята едва успяваше да се обърне. Обеща си, още докато разопаковаше багажа, да се премести веднага щом открие онова, което я устройва. Преди месец Кейси Риналди, друга колежка от Ай Би Ес, й спомена за свободен апартамент в нейната сграда на Седемдесет и първа улица и Уест енд авеню. Кейси я свърза с управителя на сградата и Мередит подписа договора в деня, в който видя апартамента.

Седмици наред работеше през свободното си време, за да го превърне в желаното от нея кътче. Сега вече приключи и бе напълно доволна от резултата. Апартаментът беше просторен, модерен и обзаведен в подчертано женски стил. Във всекидневната, решена в нюанси на бледосиньо и бяло, имаше диван и кресла – меки и удобни. За спалнята избра розово и бледомораво. Втората спалня превърна в кабинет и го обзаведе с два шкафа за книги и бюро с плъзгащ се плот, което откри в антикварен магазин.

Сега наистина имам чувство за дом, помисли си тя и погледна портрета на Елизабет и Дейвид. Несъзнателно напъха ръце в джобовете на сивите си вълнени панталони. Откакто бе напуснала Калифорния, мечтаеше за място, което да нарече свой дом, и най-после го намери. Но ще заличи ли той празнотата в душата ми, запита се тя. Все още изпитваше болка от раздялата с Ник. Горчивината, която усети при последната им среща, бе така силна, както и през онази сутрин в Малибу. Обеща си това никога повече да не се случва. Никой мъж нямаше да я нарани като Ник, защото никой нямаше да получи този шанс. Няма да позволи на никого да се доближи толкова до нея.

Имаше работата си и това трябваше да й стигне.

В студен сив следобед в средата на декември Мередит наблюдаваше от прозореца в кабинета си на деветия етаж на сградата, където се помещаваше Ай Би Ес, движението по Петдесет и втора улица долу. Мъж в костюм на Дядо Коледа стоеше на оживения ъгъл и раздаваше лакомства на струпалите се около него деца. Мередит се усмихна. Обожаваше Коледа в Ню Йорк. Тук празничната атмосфера се различаваше съществено от онази на Западния бряг. Спазваха се повече традиции, имаше сняг… Напомняха й за някогашните коледи у дома…

Върна се при бюрото. На стената зад гърба й висяха поставени в рамки отзиви от вестници, в които я споменаваха или цитираха, корици на списания, в които се разказваше за нея – това бяха резултатите от успеха й като съавтор на „Светът във фокус“. Погледна ги, сякаш ги виждаше за пръв път. „Ню Йорк таймс“, „Нюзуик“, „ТВ гайд“, „Мис“, „Уоркинг уоман“… Беше се превърнала в една от изявените, ако не и най-изявената новинарка в Ай Би Ес. В дни, когато се чувстваше добре, това я изпълваше с гордост; в дни, когато не се чувстваше така добре, й носеше утеха. Беше успяла.

Потънала в мисли, едва дочу лекото почукване на секретарката й, която отвори вратата. Мередит вдигна глава.

– Какво има, Синди?

– Получих отговори на поканите ти към бизнесмени за новата серия интервюта. – Младата жена влезе в кабинета. – Президентът на „Ексон“ прие. „Лий Йакока“ са склонни, но вероятно ще възникнат проблеми при уточняване на удобното за тях време. На Браун от „АТТ“ не му е възможно. Александър Киракис е склонен да обмисли поканата, но иска да говори с теб, преди да ни даде зелена светлина.

Мередит кимна.

– Странно защо никак не съм изненадана? – запита се тя на глас.

– Вероятно защото никога не се е оставял на разположение на медиите – подсказа й Синди.

– Какво? А, да… – промърмори Мередит, изведнъж осъзнала, че секретарката вероятно е взела думите й като отправени към нея.

– Да звънна ли? – поинтересува се Синди.

Мередит поклати глава.

– Не. Аз ще му се обадя. Но благодаря – отвърна Мередит, продължавайки да преглежда списъка.

Синди излезе. Тогава Мередит се върна към спомена за последната си среща с Александър Киракис. Така и никога не взе интервюто, което й бе обещал. Бог знае какво ще трябва да направя сега, за да го получа, помисли си тя, леко развеселена. Наистина ли обмисляше, или се държеше като човек, който се сърди? Толкова неща се промениха от онази среща! Сега Александър Киракис оглавяваше борда на директорите на „Киракис корпорейшън“, а тя водеше популярно из цялата страна новинарско предаване. Само едно оставаше непроменено – решимостта на Мередит да направи интервюто, което си бе наумила.

Прелисти бележника върху бюрото и откри номера му. Посегна към телефона. Докато набираше, се замисли за трите срещи с Александър навремето, как я ухажваше в Лос Анджелис, макар да знаеше, че тя живее с Ник. Какво ли щеше да стане сега, когато е свободна?

След второто позвъняване се обади женски глас.

– Добър ден! „Киракис корпорейшън“ – поздрави тя с лек британски акцент.

– Александър Киракис, ако обичате.

Мередит се настани по-удобно в стола.

Оставиха я да изчака известно време. После се чу друг женски глас:

– Кабинетът на господин Киракис.

– Бих искала да разговарям с него – обяви Мередит делово. – Обажда се Мередит Кортни от Ай Би Ес.

Последва пауза.

– Един момент. Ще видя дали е свободен.

Наложи се отново да изчака. Облегна се и разсеяно забарабани с молива по бюрото.

В Световния търговски център Александър преглеждаше най-новите доклади, получени от съгледвачите му – мъже и жени, разпратени по четирите краища на земята в търсене на потенциални възможности. Обсъждаше ги с Джордж Прескът, който обикновено ги проучваше внимателно един по един, преди да ги предложи за разглеждане.

– Какъв е графикът ти за следващата седмица? – поинтересува се Александър.

Джордж сви рамене.

– Нищо кризисно. Няколко съвещания, конференция в Сиатъл по сделката за дървообработващата фабрика…

– Зачеркни всичко – прекъсна го Александър. – Искам да отлетиш за Сингапур. Ще представляваш корпорацията при наддаванията на офертите за търсене на нефт в морето около Ява.

Джордж седеше в кресло близо до бюрото, а изсечените му черти бяха само частично огрени от слънчевата светлина. Прокара ръка през гъстата си пясъчноруса коса, докато премисляше чутото.

– Сигурен ли си, че искаш да се замесиш в тази история? – попита той накрая. – Чух…

– Прочетох всички доклади от геоложките проучвания – прекъсна го Александър, докато сядаше. – Данните са обнадеждаващи.

– Не се и съмнявам – отвърна Джордж бавно. – И аз се запознах с някои от докладите. Ако са точни, там долу трябва да има такова огромно количество нефт, че човек да го смуче със сламка.

– И въпреки това проявяваш резерви – подхвърли Александър.

Джордж кимна.

– Говорим за непредвидими територии – напомни той. – Все едно да играеш на руска рулетка. Отиваш и купуваш дялове, а после в някоя неизвестна индонезийска провинция избухва революция и национализират дяловете ти. Не ми се нрави. Прекалено рисковано е.

– Естествено – съгласи се Александър. – Всяко заслужаващо внимание начинание крие риск, нали? – Замълча замислен. – Пресметнах рисковете и след като ги съпоставих с потенциалните печалби, реших, че си заслужава да се опита.

– Ти взимаш решенията – отвърна Джордж, леко примирен. – Кога да тръгна?

– Понеделник сутринта рано ли ти е?

– Устройва ме.

Секретарката на Александър звънна по интеркома.

– Господин Киракис, на телефона е Мередит Кортни. От Ай Би Ес. Да й кажа ли, че не сте свободен в момента?

Александър се усмихна.

– Не. Помоли я да изчака. – Обърна се към Джордж. – По-късно ще приключим обсъждането.

Джордж кимна и му се усмихна многозначително.

– До по-късно – прие той, изправи се и излезе.

Миг след това лампичката върху телефона на Александър светна. Той вдигна слушалката и се облегна на стола.

– Здравей, Мередит! – поздрави ведро. – Очаквах да се обадиш…