Текст книги "Игра на богове"

Глава 15

Александър прелистваше разсеяно докладите върху бюрото си и не успяваше да се съсредоточи. Имаше доклади за евентуално присъединяване към корпорацията, договори чакаха неговия подпис, финансови отчети се нуждаеха от незабавното му внимание. До телефона му имаше списък от обаждания, на които да отговори. Беше разпоредил на секретарката да не го свързва с никого, за да навакса необезпокояван с работата си, но до момента не бе отметнал нищо. Мислеше единствено за Мередит, за промяната в отношенията им. Накъде отиваха, запита се той. През последните няколко месеца си задаваше все този въпрос. Какво бъдеще ги чака?

Стана и започна да крачи нервно напред-назад из кабинета. Никога досега не бе изпадал в подобно положение, а и никога не бе предполагал, че ще попадне. През последните месеци Мередит определено придоби голямо значение за него и никой не бе по-изненадан от това развитие на нещата от самия Александър. Отначало тя представляваше само предизвикателство: красива и същевременно интелигентна жена, която сякаш ни най-малко не се интересуваше от него. Той се залови да промени мнението й, да я накара да го желае толкова силно, колкото и той я желаеше. Планът му не успя. Тя продължаваше да не се предава, но той започваше да си мисли, че се влюбва в нея. Когато бяха заедно, се чувстваше по-щастлив от когато и да било. Тя го разбираше, взаимно се разбираха. Тя представляваше огледалното му отражение, второто му его, Жената, която мислеше, че никога няма да намери. Ако само успее да я накара да проумее…

Позвъняването по интеркома наруши мислите му. Отиде до масичката и натисна бутона.

– Категорично дадох да се разбере, че не желая никой да ме безпокои, Стейси – заяви той раздразнено.

– Да, сър, но Джералд Дезмънд звъни от Рим. Твърди, че е изключително важно.

Александър се поколеба за миг.

– Добре, свържи ме – съгласи се той накрая.

– Да, сър.

Александър вдигна слушалката.

– Какво има, Джералд?

– Интересува ли те още приобщаването на „Манети моторс“? – попита гласът от другата страна.

Това вече прикова вниманието на Александър. Интересът му към „Манети моторс“ не бе тайна за никого. Преди три години – тогава още не беше председател на „Киракис“ – бе хвърлил око на автомобилния производител, базиран в Италия. Винаги бе гледал на тази компания като на ценна придобивка за корпорацията, но така и не успя досега, защото ставаше въпрос или за купуване, или за сливане.

– Знаеш, че продължава да представлява интерес – отвърна той.

– И аз така си помислих. Слушай, говори се, че Карло Манети има нужда от значителни капитали, и то веднага – осведоми го Дезмънд. – Взел е няколко големи заема от римски банки. И още – бил направил страхотен нов модел. Щял да прогони всичко друго от улици те, но са му нужни пари, много пари, за да даде ход на проекта.

– Разбирам.

– Все още не е съгласен нито да продава, нито да се слива, но ако изиграеш картите си добре, ще го купиш, без дори да се усети – предложи Дезмънд. – Възможно ли ти е да отскочиш до Рим?

– Моментът сега не е подходящ.

– Тогава защо не изпратиш някой друг. Поговори с Карло. Ако все още не е склонен да те допусне, подкрепи проекта му анонимно. – Последва дълга пауза. – Според мен би имал по-голям успех пред него лично, но щом като няма начин…

Александър се замисли. Отдавна чакаше точно такава възможност. Взе решение.

– Ще летя за Рим утре сутринта – заяви той. Тази вечер трябваше да говори с Мередит.

Мередит се прибра вкъщи напълно изтощена. Свиквай, увещаваше се тя, влизайки в тъмния си апартамент. През следващите два месеца ще имаш доста работа – ще водиш вече две предавания вместо едно. Погледна часовника върху бюрото. Осем и половина. Провери секретаря за съобщения. Нищо спешно.

Взе душ и облече бродирана червена копринена роба, която си купи, докато снимаше част от „Светът във фокус“ в Япония миналата година. Извади от хладилника малко студено пилешко, сирене и плодове. Тъкмо се настани на дивана с чинията и телефонът иззвъня. Вдигна го след второто позвъняване.

– Ало?

– Мередит, Кейси се обажда. Заета ли си?

– Разбира се. Имам страхотна среща с остатъци от пиле – подметна тя шеговито. През последната година Мередит и Кейси доста се бяха сприятелили. – Какво става?

– Преглеждах материалите, които ми даде днес следобед – потенциалните интервюта за следващите предавания – и ми се ще да обсъдя някои неща с теб. Вкъщи ли ще бъдеш?

Мередит се поколеба за миг.

– Да. Ела.

– Чудесно. Ще бъда при теб след около двадесет минути, става ли?

– Тук съм.

Бавно остави слушалката. Беше от редките вечери, когато не си беше взела работа за вкъщи. Искаше да се отпусне и да си легне рано. Е, тази идея отпада, помисли си тя.

Приключваше с вечерята, когато на вратата се звънна. Кейси подрани, рече си тя и стана. Свали предпазната верига и отвори вратата.

– От къде звънна? От магазина на ъгъл…

Вдигна поглед и видя Александър.

– Добър вечер, Мередит! – поздрави той усмихнат.

Тя леко се засмя.

– Взех те за друг – обясни тя и отстъпи, за да му направи път.

– Явно. – Прекоси стаята и се обърна с лице към нея. – Очакваш ли някого?

Тя кимна и затвори вратата.

– Кейси Риналди. От есента тя поема „Светът във фокус“. Трябва да обсъдим някои неща.

– Тогава няма да стоя дълго – увери я той.

– Сядай. Да ти предложа ли нещо? Вино или…

Той поклати глава.

– Налага се да замина за Рим по работа.

– О! – Мередит замълча. – Кога?

– Излитам сутринта. Вероятно ще отсъствам седмица или повече. Исках да те видя, преди да тръгна.

Тя кимна. Той определено щеше да й липсва. Преди пет месеца щеше да наблюдава с радост как отлита за Рим и да се надява, че ще остане там. Сега обаче откри, че въобще не й харесва той да замине.

– Дойдох да те поканя да ме придружиш.

Тя се извърна да го погледне.

– Как ли пък не! – подметна привидно непринудено.

– Сериозно говоря. Била ли си някога в Рим?

Тя се усмихна.

– Не, но…

– Ще ти хареса. Рим е известен с това, че отвлича сърцата…

Тя кимна. Там той ще се чувства съвсем у дома, помисли си тя. Седна до него на дивана.

– Няма начин да се вдигна и да замина за Рим. Просто не е възможно.

– За нас всичко е възможно, Мередит – увери я той съвсем сериозно. – Ти и аз можем да го направим възможно.

Тя се усмихна.

– Нямаш раздразнителен продуцент, с който да се съобразяваш – напомни му тя. – Представям си само как звънвам на Харв Петерсън и му съобщавам, че ще замина с теб за една седмица в Рим. В момента в службата е пълен хаос. Нагърбих се да водя две предавания едновременно и помагам на Кейси да се подготви. С всеки изминал ден Харв се интересува все повече от популярността на предаванията. – Мередит поклати глава. – Ако поискам да отсъствам седмица точно сега, дори няма да успея да повторя някои от думите, които ще използва.

– Кажи му, че е част от новото ти предаване. Вземи оператор и снимай в Рим – предложи той.

Тя го погледна.

– За всичко си помислил, така ли?

– В момента мисля само как бихме могли да прекараме известно време заедно – отвърна той. – Станахме така близки през последните месеци, Мередит…

– Вярно е. И затова аз пък смятам, че точно сега е подходящо известно време да сме разделени.

Погледна я изненадано.

– Защо?

– Нещата помежду ни се промениха толкова много – прошепна тя. – И за двама ни е добре да помислим, да решим накъде искаме да вървим от тук нататък.

– Смятам, че и двамата знаем накъде отиваме.

– Знаем накъде сме се запътили, но това ли е, което искаме истински?

– Аз искам точно това – отвърна простичко той.

– Не съм толкова сигурна. Засега.

Гледаше я изпитателно.

– Какво чувстваш в момента? – попита Александър.

– Объркана съм – призна тя. – Да, държа на теб повече, отколкото бих желала, но…

– Защо повече, отколкото би желала?

Тя се поколеба, преди да отговори.

– Имаше доста нередни неща помежду ни – напомни му тя. – Вярно, всичко това вече е минало… – Пое си дълбоко въздух. – Струва ми се, че искам да кажа: страх ме е да не се обвържа прекалено.

– Защо се страхуваш?

– Защото може да не се получи нищо – отвърна тя честно. – Работих здравата, за да изградя кариера, да стигна там, където съм днес. Работата ми изисква голяма част от времето ми…

– Не ти казвам да се откажеш от това – прекъсна я той внимателно. – Но то не може да представлява целия ти живот. Никой не го знае по-добре от мен.

– Професионалният живот и на двама ни е толкова наситен, изисква толкова много време… – подхвана тя.

Постави ръце на раменете й.

– Напразно се безпокоиш – увери я той. – У теб първо ме привлече амбицията ти, тя е едно от нещата, от които се възхищавам най-много. Ти си силна, а аз съм познавал малко силни жени в живота си. Не виждаш ли? Така си приличаме… Ако сме заедно, ще бъдем още по-силни.

Мередит леко се засмя.

– Понякога ме плашиш – призна тя. – Действаш прекалено бързо. Все едно съм попаднала в окото на ураган. Нужно ми е време…

Той помълча и после кимна. Изправи се и си закопча палтото.

– Вероятно си права.

Тя го изпрати на вратата, където той отново се обърна към нея:

– Помисли какво ти казах, matia mou – помоли той. – Помисли накъде отиваме от тук нататък.

Импулсивно се наведе и я целуна нежно. Нито тя, нито той забелязаха Кейси, която ги зърна на излизане от асансьора. Дискретно сви в чупката на коридора и изчака Александър да си тръгне.

Мередит се отдръпна рязко, изплашена да не стигнат прекалено далеч.

– Най-добре е да тръгваш – промълви тя.

Той постави ръце на раменете й.

– Сигурна ли си, че точно това искаш?

Тя само кимна.

– Добре.

Тръгна си и докато стигна до асансьора, не се обърна. Вратите се затвориха, той изчезна и едва тогава Кейси се появи от скривалището си.

– Откога си там? – попита Мередит с усмивка.

– Достатъчно дълго – увери я Кейси и влезе в апартамента. – Знаеш ли, на живо е още по-привлекателен, отколкото на снимките.

– Така е.

Кейси изгледа многозначително робата на Мередит.

– Когато ви видях двамата на прага, ми се стори, че преча на нещо.

– Нищо подобно.

– На мен ми изглеждаше точно така – настоя Кейси.

– Между нас няма нищо – увери я Мередит. – Просто ме целуна, това е всичко.

– Ха-ха! – изсмя се Кейси. – Слушай, след като аз долових електричеството отдалеч, значи и ти си го уловила. Беше толкова силно, че би захранило Манхатън да свети цяла година.

– Той има богат опит да омайва жените.

– И разбирам защо. Трябва да има закон мъжете да не са толкова привлекателни.

Мередит се ухили и затвори вратата.

– Внимавай, Кейси – предупреди тя, – да не те омагьоса.

– Така ли? Ти добре се справи.

– Има номер – обясни Мередит привидно сериозно. – Никога не го гледам право в очите.

Кейси помълча за малко.

– Слушай, щом не си станала от леглото, значи си смятала да си легнеш. Ако не искаш да работим тази вечер…

– О, не – отвърна Мередит разсеяно. – Ако трябва да ти кажа истината – появяваш се в съвсем подходящ момент. Имам нужда нещо да откъсне мислите ми от… други въпроси. – Направи пауза. – Почти бях забравила, че ще идваш.

Кейси се ухили.

– Да, мъж като него, предполагам, е в състояние да те накара да забравиш доста неща.

– Александър няма нищо общо – настоя Мередит. – Просто забравих, това е всичко.

– Сигурно – отвърна Кейси скептично. – Защо просто не си признаеш, че си луда по него?

Мередит не отвърна. Докога ще отричам, запита се тя.

Рим

В света на бизнеса отдавна гледаха на Карло Манети като на колос. Беше интелигентен и агресивен мъж, започнал почти както Константин Киракис: в началото имал само една мечта и свирепа амбиция. Целта на Манети била да стане най-големият производител на коли в Италия. По време на следването си в колежа се издържал, като работел в две фабрики за сглобяване на мотоциклети, а после станал инженер в голям завод за производство на коли. Там напредвал бързо и след няколко години го издигнали до вицепрезидент. Преди двадесет години се отказал от сигурността на този пост, за да създаде собствена компания. Вложил всичките си спестени пари в една идея – спортната кола „Ринегато“, която го направила заможен мъж. Сега той бе точно онова, което винаги бе мечтал да бъде: най-големият и най-добрият. Италианците го наричаха che si a fato de sa – човек, постигнал всичко сам. Беше вдовец с една дъщеря, която – както Александър разбра – учила рисуване в Училището за изящни изкуства в Париж.

От три години Александър се интересуваше от заводите на Манети в Рим, Милано и Флоренция. Манети се справяше много по-добре от автомобилните заводи на „Киракис“ в Германия и Англия, затова Александър гледаше на италианските предприятия като на ценна придобивка за корпорацията си. Предложи две оферти, но Манети ги отхвърли категорично – заводите му не били за продан на никаква цена, нямал желание да се превръща в част от империята „Киракис“. Отказите не обезсърчиха Александър. Карло Манети, като всички други хора, имаше цена. И Александър все някога щеше да разбере каква е тя.

– Е, синьор Киракис, упорит мъж си – засмя се Манети, докато разговаряха по време на обяд. – Възхищавам ти се. Преследваш до дупка онова, което желаеш. Разбираемо е защо се радваш на такива успехи. – Отпи голяма глътка вино. – Но този път настойчивостта няма да ти помогне. Както вече съм споменавал: Манети не продава заводите си на никаква цена. Нито сега, нито когато и да е.

– Не става въпрос да продаваш, Карло – увери го Александър. – Ще продължиш да бъдеш президент на „Манети моторс“. Ще имаш и място в борда на директорите на „Киракис“.

– Та това е все едно да продам! – изръмжа Манети. – Няма аз да ръководя нещата. Не, синьор, изключено!

Александър понечи да каже нещо, но спря. Млада висока жена с изящна фигура приближаваше към тяхната маса. Беше оставила дългата си гъста черна коса да се спуска свободно покрай източеното й лице. Александър се изправи, но Манети остана седнал, ухилен до уши, когато я видя.

– Донатела – поздрави я той топло. – Как ме откри?

– Секретарката ми каза, че ще обядваш тук – отвърна тя и се наведе да го целуне по бузата. Обърна се и се усмихна на Александър. – Buon giorno!

– Buon giorno, signorina33
  Buon giorno, signorina – Добър вечер, госпожице (итал.) – Б.пр.


[Закрыть] – отвърна Александър и се усмихна ласкаво на красавицата.

– Синьор Киракис, това е дъщеря ми. Донатела, запознай се със синьор Александър Киракис.

– Радвам се най-после да ви видя, синьор Киракис – откликна тя на английски със силен акцент. – Слушала съм толкова много за вас.

– Удоволствието е мое, синьорина – увери я Александър.

– Моля, наричайте ме Дона. Донатела е прекалено официално, а „синьорина“ ме кара да се чувствам възрастна.

– Дона – прие той. – Баща ти ми разказа много за теб.

Тя се обърна към Манети.

– Какво си му разказвал за мен, татко? – попита с глезен тон.

– Нищо, което да не отговаря на истината – отвърна Манети, без да прикрива гордостта си. – Че си красива и талантлива млада жена и един ден ще бъдеш прочута художничка.

Тя отново се обърна към Александър.

– Не бива да вярвате на всички таткови думи – подхвърли тя небрежно. – Той е… Как да кажа… предубеден.

Александър издърпа стол за нея. Манети поръча ново вино за всички, но Александър забеляза, че Донатела Манети почти не докосна чашата пред себе си. Докато ги гледаше двамата заедно, прецени, че всичко чуто е вярно. Ако Манети наистина има някаква слабост, то това е дъщеря му. Старият негодник бе като мека глина в ръцете й. Александър се смееше вътрешно, наблюдавайки как Манети се мръщи сърдито на младите мъже, които й се усмихваха, когато минаваха покрай масата им. Едва ли някой мъж ще посмее да я докосне, помисли си Александър. Манети е готов да убие всеки, който би опитал да направи нещо повече от ръкостискане с нея.

– Още колко ще останеш в Рим? – попита Донатела.

– Тръгвам утре – отвърна Александър. – Чакат ме няколко неотложни задачи в Ню Йорк. Ще ми бъде изключително приятно, ако двамата ми правите компания за вечеря в „Пергола“.

Манети поклати глава.

– Моите извинения, но вече имам други планове. Среща… Изключително важна среща – обясни той.

– Аз съм свободна и с радост ще дойда – вметна Донатела бързо.

Александър се поколеба за миг. Представяше си как Манети ще приеме факта той да прекара цяла вечер сам с дъщеря му. Представяше си и какво ще си помисли Мередит, ако се разчуе в светските хроники. Някои репортери успяваха да превърнат и най-невинната среща в нещо подозрително. А от друга страна, нямаше как да се измъкне, без да я обиди.

– Не знам… – сумтеше Манети.

Очевидно се чувстваше неловко от идеята неговата невинна и наивна дъщеря да прекара вечерта сама с мъж като Киракис. Александър долови бащинската загриженост и се развесели. Да не би Манети да се притеснява, че той ще се опита да съблазни дъщеря му? Нали би изложил на риск мисията си? Манети нямаше от къде да знае, но Александър не би докоснал Донатела дори да не предстояха преговори за сливането. Не желаеше да прави нищо, с което да загуби Мередит, а личният му живот все някак се прокрадваше във вестниците.

– Моля те, татко – не спираше Донатела. – Няма нищо нередно да вечерям със сеньор Киракис, особено в такова препълнено заведение като „Пергола“.

– Няма от какво да се притесняваш, Карло – обади се и Александър. – Дона ще бъде в пълна безопасност, все едно се намира в прегръдките на майка си.

– Майка й е мъртва – възнегодува Манети.

Очевидно не бе доволен, дъщеря му да се прехласва по Александър.

– Татко, ненавиждам да стоя сама вкъщи, докато ти си на делова среща – обяви Донатела и глезено се нацупи. – Ще бъде приятно да прекарам вечер извън къщата, която си превърнал почти в затвор с подсилени мерки за сигурност.

– Хора в нашето положение трябва винаги да са предпазливи, Донатела – отбеляза баща й строго.

– Моля те, татко, нали ще ми позволиш?

Тя въобще нямаше намерение да се предаде.

Манети, неспособен да откаже нищо на дъщеря си, най-после склони.

– Е, добре. – Обърна се към Александър. – Ще се погрижиш да се прибере вкъщи, нали? Мога ли да ти имам доверие?

– Напълно.

– За мен дъщеря ми означава повече от собствения ми живот – обяви Манети с предупредителни нотки в гласа. – Поверявам я на грижите ти тази вечер. Не злоупотребявай с доверието ми, иначе ще съжаляваш.

– В никакъв случай няма да те подведа, Карло.

Александър хвърли поглед към Донатела. Тя се усмихваше.

– Той е упорит негодник, но рано или късно ще приеме. – Александър отнесе телефона в другия край на стаята, настани се на дивана и разхлаби вратовръзката си.

– Винаги става така.

– Звучиш доста уверено – отбеляза Мередит.

– Познавам Манети. А и знам колко тежко е финансовото му състояние, далеч по-лошо, отколкото признава – обясни той лаконично. – Нужни са му пари. Разбираш ли, Мередит, Карло Манети е извървял дълъг път. Започнал е от нищо и е изградил империя, но има една основна слабост. Адски се страхува от бедността. Не би издържал да претърпи финансов крах.

– Просто ми се ще всичко вече да е приключило – призна тя. – Липсваш ми.

– Не повече, отколкото ти на мен. – Нямаше думи, с които да й сподели колко му липсва наистина. Откакто бяха разделени, той започна да си дава сметка колко важна е тя за него всъщност. – Ще ме посрещнеш ли на летището, когато се върна?

– Само ми кажи кога.

– Ще ти изпратя телеграма.

– Ще бъда там – отвърна тя и се засмя.

Господи, колко обичаше нейния смях!

– Ще ми се да говорим още, но не ми е възможно – сподели той. – Имам среща.

– С Манети ли? – попита тя.

Александър се поколеба само за миг.

– С някой изключително близък до него – отвърна той.

– Тогава няма да те задържам. Лека нощ, Александър!

– Лека нощ, matia mou!

Когато слушалката щракна, го осени нещо, което закъсня да сподели с нея. Притисна слушалката към устните си и затвори очи.

– Обичам те – промълви тихо.

„Пергола“ в Хилтън на „Виа Кадоло“, бе един от най-известните ресторанти в света. Разположен на най-горния етаж на хотела, той предлагаше панорамен изглед към Рим. Силно осветеният вход бе украсен с две озъбени порцеланови пантери. Стъклени стени прозорци, приглушено осветление, модерни картини и акценти от блестящи бронзови и сребърни украшения придаваха неповторим стил на обстановката. Храната беше отлична, но Александър подозираше, че ресторантът се радва на популярност заради отпускащото въздействие, което оказва.

– Сякаш съм принцеса от приказките – заяви Донатела по време на вечерята. – Отдавна исках да се запозная с теб, а ето че прекарваме цяла вечер заедно.

Александър се чувстваше развеселен. Тя бе така млада, невинна. Колко такива като нея са останали на света, запита се той. Повечето загубваха невинността си в ранна възраст. Но пък малцина от тях имаха бащи като Карло Манети.

Донатела непрекъснато бъбреше щастливо: разказа му за детството си, за ученето из женските манастири в Рим – оприличи ги на затвори, – за взаимоотношенията с баща си – никога нищо не й отказвал, – за Париж.

– Винаги ми е било трудно да говоря с младите мъже там – сподели тя. – Затова ме смятаха за надута. Много рядко ме канеха да излизам.

Александър се усмихна търпеливо.

– Млада красива жена като теб? – попита той.

– Вярно е – настоя тя. – Ти си първият мъж, който проявява истинско внимание към мен. Като изключим татко, разбира се.

Пресуши чашата с вино и погледна Александър с очакване.

– Май стига толкова, Дона – предложи той и не напълни чашата й отново.

Виждаше, че започва леко да се напива. Тя свъси вежди.

– Говориш като баща ми. Моля те, позволи ми да се забавлявам поне веднъж.

– Не ти е нужен алкохол, за да се забавляваш.

– Не, но ми е нужно да се отпусна. – Облегна се на рамото му и се усмихна. – Разбираш ли: готвя се да те съблазня, Александър.

Неволно се засмя. Не си дава сметка какво говори, помисли си той. Пила е прекалено много. Прегърна я през раменете покровителствено.

– Май е време да те отведа вкъщи – реши Александър.

В този момент ненадейно се появи фотограф и ги снима. Тъпи папараци, помисли си Александър разгневен. Скочи и се развика, докато двама служители на ресторанта прогонваха нахалника.

– Още не ми се прибира – заяви Дона инатливо, докато Александър й помагаше да се изправи на крака. – Рано е. Искам да съм с теб.

– Прибирам те – не отстъпи Александър и я задържа по стълбите, докато се насочваха към чакащото ги такси.