Текст книги "Игра на богове"

Автор книги: Норма Бейшър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 30 страниц)

– Фредерик, радвам се да те видя – поздрави той и подаде ръка. – Отдавна не сме се срещали.

– Доста отдавна. – Кокианис замълча. – Съжалявам за майка ти, Александър. Ирен и аз бяхме в Биариц по това време…

Александър го спря с ръка.

– Всичко е наред, Фредерик – промълви той. – Никой нищо не можеше да направи.

Кокианис кимна.

– Исках да се видя с баща ти, но… – Сви рамене. – В такива моменти трудно се намират думи.

– Така е – съгласи се Александър. – Но татко се държи. Как е Ирен?

– Добре е. В момента е в Лондон. На гости на Тион.

Тион, дъщерята на Кокианис, и Александър бяха почти връстници и баща й все се надяваше един ден да стане съпруга на младежа. Александър се мъчеше да измисли начин да отклони темата, когато в ресторанта влезе жена и махна на събеседника му. Кокианис й направи знак да се приближи, а Александър изпита облекчение и същевременно любопитство. Нима слуховете са верни, запита се той. Наистина ли Кокианис се е впуснал в любовна авантюра? Определено изглеждаше така. Тази жена в никакъв случай не бе делови партньор. Докато пристъпваше към тях, Александър прецени, че е някъде към четиридесетте. Черната рокля от „Валентино“ само подчертаваше високата и добре сложена прекрасна фигура. Безупречните черти и гъстите тъмни коси, разпилени по раменете, я правеха една от най-красивите жени, които Александър бе виждал. Знаеше, че вероятно е момиче на повикване, жена, която се издържа, като задоволява нетрадиционни сексуални желания на богати клиенти. Един от тях несъмнено бе Фредерик Кокианис. Никога не би повярвал, ако не го виждаше с очите си – личеше по многозначителните погледи, които си разменяха. Съзнаваше също как баща му ще побеснее, ако разбере какво е намислил по отношение на тази жена. Но сега нищо нямаше значение за Александър. Той просто я наблюдаваше, стараейки се да не е съвсем очевидно. Имаше значение единствено фактът, че я желаеше и възнамеряваше да я има преди денят да приключи.

Погледна Кокианис – нервната му усмивка и неловкото мълчание издаваха колко е притеснен, задето е разкрит.

– Александър, това е Анна Константелос – обади се той най-после. – Анна, Александър Киракис.

– За мен е удоволствие да се запознаем.

Мекият ласкав глас на жената напомняше твърде много котешко мъркане.

Александър се усмихна сърдечно.

– Уверявам ви, че удоволствието е мое – отвърна той.

Или съвсем скоро ще бъде, добави наум.

Тъкмо се питаше как да й съобщи насаме намеренията си и Кокианис сам му предостави възможността.

– Анна, налага се да звънна в офиса. Очаквам важно обаждане от един от моите хора в Лондон. Изчакай ме тук. Няма да се бавя.

– Разбира се, Фредерик – отвърна тя любезно. – Александър положително няма да възрази да ми прави компания, докато те няма.

Кокианис отмести нервен поглед от нея към Александър.

– Ей сега се връщам – обеща той.

– Не се притеснявай – обади се Анна. – Няма да си тръгна.

Кокианис се отдалечи и Александър тутакси подметна:

– Доста си сигурна в себе си.

– Не – отвърна тя простичко. – Сигурна съм в теб.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

– О! И защо?

Тя се засмя.

– Откакто се появих, не откъсваш очи от мен. Опитваш се да го правиш незабелязано, но го долових. Е, и какво? Харесва ли ти онова, което виждаш?

– Ако отвърна положително, колко ще ми струва?

Изгледа го с престорено неодобрение.

– Майка ти никога ли не ти е казвала, че не се пита предварително за цената?

– Дори и да го е правила, баща ми пък ме е учил колко е важно да знам овреме за какво плащам и колко струва.

– Трябваше да се досетя – промърмори тя и се засмя гърлено.

– Искам да те видя.

– Къде и кога?

– При теб, днес следобед, след като се разделиш с Фредерик.

– Невъзможно. Имам друг ангажимент.

– Разкарай го. Ще бъда там в три.

Тя се поколеба за миг, но пое визитката му, върху която написа адреса си.

– Не идвай преди три – предупреди тя. – Няма да ми е лесно да убедя моя познат… да си тръгне. Нужно ми е време.

Александър се усмихна.

– Ще се справиш, не се съмнявам. – Видя приближаващия Кокианис. – Кажи му, че ми се е наложило да тръгна.

Излезе, без да погледне назад.

Анна Константелос живееше в нова висока сграда на „Патриарх Йоаким“, близо до площад „Колонаки“. Александър влезе във фоайето и погледна часовника си. Два и петдесет и шест. Докато изчакваше асансьора, се запита дали се е отървала от клиента си. Стигна до десетия етаж и откри апартамента й. Звънна. Тя не отвори веднага и той натисна бутона нетърпеливо. Най-после се появи и го пусна да влезе. Червената й копринена роба подсказваше, че отдолу е гола.

– Точен си – отбеляза тя. – Прекалено точен.

Той само я изгледа.

– Приятелят ми – бъбреше тя, докато прекосяваше боса стаята към бара – не бе склонен да си тръгне. Жена му е извън града за две седмици и той очакваше да прекарва по-голямата част от свободното си време с мен.

– Разочарованието му никак не ме засяга – отбеляза Александър с безразличие.

– Естествено – съгласи се Анна усмихната. – Той е шеф на една от най-големите брокерски къщи в Атина, но неговото богатство не е нищо в сравнение с твоето.

– Значи ли това, че имаш слабост към богати мъже?

– Разбира се – усмихна се тя. – Всичките ми любовници са богати. Само богат мъж може да си позволи да ме има.

– Ясно. – Изгледа я изпитателно. – Значи си скъпо удоволствие. Заслужаваш ли си парите?

– Любовниците ми смятат, че е така – отвърна Анна арогантно. Взе чаша. – Какво искаш?

– Теб.

Тя си наля узо.

– Доста си нетърпелив. Сигурен ли си, че няма да пийнеш с мен?

Той поклати глава.

– Не съм дошъл да пия.

– О, в това съм убедена – увери го Анна, приближи се и започна да разхлабва възела на вратовръзката му. – Но забравяш едно: още не сме уточнили цената.

– Колко? – попита той с равен тон.

– Зависи какво очакваш от мен – отвърна тя и отпи от питието си.

– Ясно. – Извади няколко едри банкноти от джоба и ги хвърли в краката й. – Това, предполагам, ще те задоволи.

Анна коленичи върху килима, събра банкнотите и бавно ги преброи.

– Доста пари са – отбеляза тя, вдигнала поглед към него.

– Искам да прекарам нощта тук. Ще се наложи да изляза по някое време, но ще се върна.

Тя кимна бавно.

– Доста пари са – повтори и приглади робата си. – Не си падаш по перверзии, нали?

– А ако е така?

Анна сви рамене.

– Ще получиш това, за което си платил. Но съм любопитна. Защо привлекателен мъж като теб плаща? Не се съмнявам, че можеш да имаш почти всяка жена, която пожелаеш.

– Не се налага да плащам, както правилно се досещаш, но в случая съм готов да направя изключение. Искам теб и съм свикнал да получавам каквото желая.

– Поне си откровен. Това е приятна промяна. Любовниците ми невинаги са млади и красиви.

Той развърза колана на робата й.

– Внимавай да не те накарам ти да ми платиш тогава.

Усмихна се и посегна към нея. Тя се засмя гърлено.

– Никой мъж не е чак толкова привлекателен за мен – увери го тя, докато ръцете й обхождаха тялото му.

Устните му се впиха настойчиво в нейните. Робата се смъкна от раменете й и падна на пода. Посегна и свали вратовръзката му.

– Да отидем в спалнята – прошепна тя, разкопчавайки колана му.

– Съблечи ме докрай, Анна – промълви той и я притисна към себе си.

– В спалнята.

– Тук и сега.

Анна покорно посегна и свали сакото от раменете му, след което се захвана да разкопчава ризата. Прокара пръсти по гърдите му и нежно докосна с език зърната. Разкопча панталона му и откри, че вече е възбуден и готов. Започна да гали члена му и усещаше как възбудата му нараства.

– Да отидем в спалнята сега – прошепна тя.

Той стисна лицето й с длани и грубо я целуна. После обхвана с ръце гърдите й и ги стисна. Тя рязко се отдръпна и пое към спалнята.

– Сега, Александър – промълви дрезгаво. – Вземи ме сега.

Той свали останалите по него дрехи и я последва. Поради спуснатите тежки завеси стаята тънеше в пълен мрак. Бутна я на леглото и легна отгоре й. Проникна в нея с такава настойчивост, че тя извика от болка.

– Ей, любовнико, предпочиташ грубата игра, така ли? – простена след повторното му проникване.

Започна да се гъне под него, а той я нападаше с непонятна и за самия себе си сила. Облада я бързо и стигна до взривяващ оргазъм, после се претърколи, легна до нея и се вторачи в тавана. Анна се обърна и го погледна. Нещо й подсказваше, че желанието му към нея е по-сложно от задоволяване на физически потребности. Приличаше й на човек, обсебен от нещо. Какво ли всъщност искаше той?

В осем и половина Константин Киракис все още продължаваше да чака Александър в офиса си. Беше бесен. Синът му знаеше колко ненавижда закъсненията. Трябваше да е тук преди час. Къде, по дяволите, беше? Или по-точно – с кого? Когато Александър, обикновено съвършено точен, закъсняваше за среща или светско събитие, причината неизменно беше жена. Синът му бе като сексуален магнит – привличаше жени от всякаква възраст и тип. Киракис се надяваше Александър да прояви достатъчно здрав разум и да не забърква скандал като онзи, с който едва се размина с Мариан Хауптман в Швейцария. Вероятно, разсъждаваше Киракис в момента, е добре, че Александър никога не се е влюбвал. Страстите му бяха силни, обикновено по-силни от здравия разум. Лесно би загубил ума си по жена, ако някога се влюби.

Киракис стоеше до прозореца и се взираше невиждащо в Акропола в далечината. Колкото и да му се искаше да разпита Александър къде е бил, ако все пак благоволи да се появи, съзнаваше, че не бива. През седмиците, последвали смъртта на Мелина, и двамата положиха неимоверни усилия да запълнят пропастта, разделяща ги от толкова години. Киракис обеща да не се меси в личните дела на Александър, а синът му от своя страна се закле да не се забърква в скандали с жени. Киракис съзнаваше, че ще загуби доверието на сина си, ако прояви любопитство.

В този момент вратата се отвори и Александър влезе с огромен плик за дрехи.

– Съжалявам, че те накарах да ме чакаш, татко – извини се той. – След като се разделихме следобед, си дадох сметка, че ще ми трябва подходящо облекло за клуба „Еленики Лесхи“. И понеже пристигнах без багаж, се наложи да пообиколя магазините. – Замълча за момент. – Ще си взема душ, но няма да се бавя.

Киракис кимна.

– Действай. – Гневът му се бе изпарил. – Най-добре е да останем да спим в Атина тази вечер. Стана късно.

Александър се усмихна.

– И аз възнамерявах да направим същото, татко – увери го той и влезе в банята.

Константин Киракис тръгна за Кейптаун на следващия ден. Макар да го придружи до летището, Александър реши да не съобщава на баща си за хрумването си да не се завръща веднага в Ню Йорк – той щеше да му задава въпроси, на които все още нямаше отговори. Как да признае, че Анна Константелос е причината да се откаже да замине? Защо да поставя на изпитание наскоро установилата се близост заради жена, с която току-що се е запознал и с която едва ли ще има нещо повече от страстни срещи до напускането на Гърция. На този етап бе сигурен само в едно: след като прекара нощта с нея, вече не бързаше да замине. Анна запълни празнина в живота му, която той признаваше единствено пред себе си.

След смъртта на майка си Александър чувстваше дълбока, завладяваща самота. Изпитваше потребност да протегне ръка към някого – който и да е – за утеха. За него сексът представляваше клапан за емоционално освобождаване; единствената форма на близост, която успяваше да постигне. Анна Константелос се появи в живота му точно в подходящия момент, готова да се погрижи за тази близост.

Александър остана в Атина още седмица и по-голямата част от времето прекара в леглото с Анна. Сексът им бе вълнуващ и непринуден, защото тя му позволяваше да прави каквото иска с нея. За Александър нямаше значение, че помежду им липсва емоционална обвързаност; нещо повече – плащаше, за да прави секс с нея. Не го интересуваше какво представлява тя или какво желае от него. Искаше единствено удоволствието, което му доставяше в леглото; бягството, макар и временно, от самотата му. Докато лежеше в тъмнината и разсъждаваше, осъзна, че не е готов да се откаже от нея. Поне не засега. Не бе склонен да се върне в Ню Йорк сам. Представа нямаше колко време ще мине, преди да престане да изпитва потребност от нея. Искаше да я задържи при себе си, докато трае усещането.

На зазоряване намери разрешение на въпроса. Ярка сутрешна светлина нахлуваше през прозорците на спалнята и очертаваше пътека по синия килим върху набързо захвърлените дрехи на Александър. Копринената роба на Анна бе като купчинка до бялото легло. Александър лежеше по гръб, със събрани на тила ръце, и се взираше напред, без всъщност да вижда каквото и да било. Анна спеше спокойно до него, а бледосините сатенени чаршафи я покриваха до кръста. Тъмната й коса бе разпиляна по възглавницата като ветрило.

Александър се извърна да я погледне – лежеше по гръб, с щръкнали твърди големи гърди, които леко се спускаха и надигаха. Пресегна се и докосна едно от зърната и то се втвърди. Сведе глава и го пое между устните си. Когато започна да го смуче, Анна отвори очи и го погледна.

– Никога ли не се изморяваш? – попита тя.

Той се отдръпна рязко.

– А, значи си будна? – отбеляза с многозначителна усмивка.

– Кой може да спи, когато правиш така? – отвърна тя и притегли чаршафа над гърдите си.

Ръката му се плъзна под чаршафа и я погали.

– Кажи, Анна, завинаги ли възнамеряваш да останеш в Гърция? Мислила ли си да напуснеш страната при възможност?

Тя се повдигна на лакът и го погали по гърдите с пръсти.

– Никога не съм пропускала да се възползвам от някоя възможност, ако ми се удаде. Предложение ли ми правиш?

– Мисля си да те взема в Ню Йорк – отвърна той, като я притегли по-близо. – Представлява ли интерес за теб?

– Може би – отвърна тя. – И какво точно ще спечеля, ако дойда с теб? В края на краищата, ако напусна Гърция, ще се наложи да се разделя с доста неща – апартамента си, многобройните щедри любовници…

– Ще станеш моя метреса – прекъсна я той, а ръцете му отново започнаха да изследват плътта й. – Ще разполагаш с луксозен апартамент в Манхатън, немалко пари за харчене и подаръци от време на време.

– Какви подаръци?

– Кожи, бижута…

– И при теб ли ще живея?

Александър поклати глава.

– Не. Ще бъдем в отделни жилища. Ще идвам всеки ден… Понякога следобед, понякога нощем. Ще се потопим в нощния живот на Ню Йорк. Искам те на мое разположение винаги, но когато отсъствам от града, времето си е твое.

– А други мъже? – поиска да узнае тя. – Привикнала съм на разнообразие.

Той отново поклати глава.

– Изключено. Налага се да се задоволиш единствено с мен, но ти гарантирам, че ще ти стигам.

Тя се усмихна.

– Звучи прекалено хубаво, за да откажа.

– Тогава ти предлагам да приемеш.

Александър отметна чаршафите, претърколи я по гръб и си помисли, че тя е точно онова, което му трябва, за да го откъсне от скръбта по майка му. Макар Анна още да не му бе дала отговор, той ни най-малко не се съмняваше какъв ще бъде.

Ню Йорк, септември 1980 година

В офиса в Олимпик тауър Александър седеше зад бюрото и преглеждаше получените същата сутрин доклади. От хората му в Сингапур относно нефтените проучвания, които корпорацията извършваше там. Цифрите бяха обнадеждаващи, не – направо отлични. Находищата в морето сега даваха по 875 000 барела на ден. Превърнато в долари – той се наведе напред и натисна няколко бутона на големия калкулатор върху бюрото, – това представляваше впечатляваща сума дори по неговите стандарти. Усмихна се. Баща му щеше да е доволен.

– Господин Киракис?

Думите на секретарката прекъснаха мислите му. Вдигна рязко глава. Тя стоеше на прага с бележник и молив в ръка.

– Да? – промълви той.

– Резервацията ви за хотел „Бевърли Уилшър“ за мача по поло следващата седмица е потвърдена, а конете ви са пристигнали в Ел Ей тази сутрин – осведоми го тя. – Необходимо ли е нещо друго?

Той поклати глава.

– Не, Стейси, благодаря.

Тя излезе, а Александър се облегна на стола и несъзнателно забарабани с молив по бюрото. Лос Анджелис… Защо не се обади на Мередит Кортни? В края на краищата нищо не се разбраха за интервюто, докато тя бе в Ню Йорк. Усмихна се. Странно защо тя присъстваше в съзнанието му. Дори сега, с опитна жена като Анна да се грижи за потребностите му в леглото, не успяваше да прогони Мередит от мислите си. Защо?

Обади се на Стейси и й нареди да открие Мередит в телевизията в Лос Анджелис. Десет минути по-късно тя го потърси по интеркома.

– Госпожица Кортни е на втора линия, сър.

– Благодаря, Стейси. – Вдигна слушалката и натисна светещия бутон. – Мередит, как си? – поздрави той весело.

– Заета – отвърна тя. Дочу шумолене на хартия в другия край. – Обаждането ти какво е: светско или делово?

– Светско.

– В такъв случай ще се наложи да си кратък – обяви тя. – Наистина съм заета.

– Всъщност е и двете – призна той, твърдо решил да привлече вниманието й. – Хрумна ми, че ако все още държиш на онова интервю, може да си уговорим среща. Ще играя в мач по поло в Ел Ей следващия уикенд…

– Съжалявам, но не отразявам спортни събития – прекъсна го тя.

– Искаш ли проклетото интервю или не? – попита той раздразнено. – Напоследък не отскачам често до Западния бряг.

В другия край на линията настъпи дълга пауза.

– Дай ми подробностите – обади се тя накрая. – Ще се видим на мача.

– Не разбирам защо се сърдиш – сподели Мередит, сгушена на дивана с няколко листа хартия в скута. – Става въпрос за интервю. Правила съм стотици такива.

– Но не и с Александър Киракис.

Ник стоеше до прозореца и се взираше разсеяно в океана.

– Никой не е правил стотици интервюта с Александър Киракис – обърна му внимание тя. – Той почти винаги отказва. Бяга от журналистите като от чума.

Ник се извърна да я погледне, изражението му бе гневно.

– Очевидно теб не те смята за заразна.

Мередит му се ядоса, че се държи като ревнив съпруг, и на себе си – че търпи тирадата му.

– Правиш голям въпрос от нищо – сряза го тя. Захвърли листата на дивана, изправи се и тръгна към стълбището. Не възнамеряваше да спори с него. – Срещнах се с Александър Киракис миналото лято, когато баща му даде пресконференция тук, в Бевърли Хилс, и…

– И в Ню Йорк – напомни Ник намусено.

Тя застина на място и се извърна да го погледне.

– Ти си знаел за това?

– Знаех още преди да се върнеш в Ел Ей – подхвърли той през стиснати устни. – Двама души от студиото са били в „Залата на дъгите“ вечерта, когато Киракис те е опипвал по дансинга. Когато се върнаха, нямаха търпение да го споделят.

– Я почакай малко! – викна Мередит, вбесена от намека му. – Не ме е опипвал, както ти се изразяваш. Танцувахме…

– И ръцете му са те обхождали цялата – настоя Ник и й наля питие.

Мередит се поколеба за миг.

– Защо не си го споменавал досега?

– Надявах се сама да ми го кажеш. Очаквах да споделиш с мен, че не става въпрос за нещо сериозно, да се посмеем заедно на случилото се и с това да се приключи.

– Разбира се, че не става въпрос за нещо сериозно – възмути се Мередит и решително се качи по стълбите към спалнята, където затръшна вратата зад себе си.

Секундите се отмерваха върху огромното табло в Конния център на Лос Анджелис. Зрителите, изправени на крака, насърчаваха с викове смела атака към вратата. Александър Киракис, яхнал едър дорест кон, водеше нападението. Беше облечен в синьо и бяло – цветовете на отбора на Киракис. Като замахна с пръчката за поло, той силно удари топката – противниковият играч не успя да го парира. Топката се търкулна по земята и спря няколко метра по-напред. Последвалият силен удар я вкара във вратата. Зрителите заръкопляскаха, а резултатът върху таблото се промени.

Мередит се облегна на перилата, увлечена от сцената, макар да не знаеше нищо за полото. Не е задължително човек да е експерт, реши тя, за да се захласне по играта и да долови мощта и пълния контрол, с който Александър Киракис доминира на полето; да прозре инстинкта и интелигентността, които му помагаха да действа светкавично, често на ръба на опасността. Елегантен е в действията си, помисли си тя заинтригувано.

– Може да язди магаре и пак ще вкара осем-девет гола – изкоментира операторът, сякаш прочел мислите й. – Безспорен експерт, играч за колектив и атлет, без да споменавам факта, че притежава някои от най-добрите коне в играта днес.

– Кой? – попита Мередит все така загледана в полето.

– Александър Киракис – отвърна Брайън и нагласи оборудването си. – Смятат го за един от най-добрите играчи в модерното поло. Доста е странно, като се има предвид, че за него бизнесът винаги е на първо място.

– Защо да е странно?

– Ами най-добрите играчи на света – Гонзало Пиърс, Антонио Херера, Хауърд Хипуд – са хора, които изцяло са се посветили на играта. Ядат, спят и дишат, като непрекъснато мислят единствено за поло. Киракис се проявява само от време на време – обясни Брайън. – Но е такъв добър атлет, че поддържа реномето си на ас в спорта въпреки невъзможността да играе редовно.

Мередит се усмихна.

– От къде знаеш толкова много за играта? – полюбопитства тя.

– Играх я в Йейл. Бях доста добър, нищо че сам се хваля.

Изблик от аплодисменти оповести края на мача. Мередит инструктира Брайън да заснеме Александър Киракис в близък план, докато поема трофея.

– Хайде – подкани го тя, запътила се към изхода. – Искам да получа коментари от някои играчи.

– Дадено, шефке – съгласи се Брайън весело.

Мередит зае позиция до входа, от където всеки играч щеше да мине при напускането на терена. Забеляза колко изтощени са мъжете – видимо копнееха да се оттеглят, но същевременно проявяваха изненадваща готовност да обсъдят мача пред камерата. Александър Киракис напусна полето последен и при изхода подаде юздите на един коняр. Съзрял Мередит, той се усмихна приветливо и свали каската си.

– Мередит Кортни – произнесе той с тон на прелъстител и тръгна към нея с атлетична лекота и притворно нехайство на същински хищник. – Радвам се да те видя отново.

– Поздравления за победата! – откликна тя, пристъпвайки напред, като се направи, че не чува последните му думи. – От мястото където гледах, определено не изглеждаше лесно.

Усмивката му бе обезоръжаваща.

– Никоя победа не е лесна – увери я той. – Но такъв вид игра ми допада най-много. Истинско предизвикателство. Няма нищо по-вълнуващо от съревнование между първокласни съперници.

Мередит си припомни наум някои от коментарите на другите играчи относно стила и начина му на игра: светкавичен… преценяващ… индивидуалист… Но същевременно изпитваше усещането, че думите му за насладата от предизвикателството, приемането на агресията в играта като вълнуваща всъщност нямат нищо общо с полото. Начинът, по който я наблюдаваше, без дори да опита да прикрие възхищението си, я накара да се замисли за последната им среща в Ню Йорк.

– Бих искала да ти задам някои въпроси пред камерата – обяви тя с ясен глас, който не издаваше неудобството, причинено от втренчения му поглед.

Александър погледна камерата, сякаш е необходимо зло. После отново погледна Мередит и кимна. Тя го попита за мнението му относно изхода на играта и някои от играчите; той отговаряше с лекота, без да обръща внимание на оператора. Когато камерата спря да се върти, Брайън събра кабелите и жиците и каза на Мередит:

– Ще се видим при колата.

Тя кимна.

– Идвам след секунди.

Понечи да го последва, но Александър я хвана за ръката.

– Според мен останаха някои неуредени неща помежду ни – напомни той, забелязал изненадания израз на лицето й.

– Интервюто – предположи тя, изтегляйки ръка.

– И то.

– Не се сещам за нищо друго.

– Вечеряй с мен тази вечер.

Тя го погледна.

– Май никога не се предаваш.

– Никога – потвърди той. – Хайде, Мередит, отговори ми.

Тя само поклати глава.

– Не мога.

– Значи режисьорът ревнува – констатира той и се ухили. – Винаги ли възразява да се срещаш с евентуални обекти за интервю?

В тона му се долавяше известен присмех.

– Не… Не, разбира се, когато е по работа – отвърна тя. – Но и двамата сме наясно, че ти няма да се примириш нещата да останат такива.

Той се облегна небрежно на стената, скръсти ръце на гърдите и я изгледа изпитателно.

– Различните хора имат различни мнения за мен – подхвана той все така усмихнат – и не всичките са ласкави. Но съм честен по отношение на желанията си и не го крия.

Мередит се огледа – молеше се да няма някой, който познава нея или Ник.

– Както и никога не приемаш отрицателен отговор – промълви тя едва чуто.

В черните му очи се появиха злоради пламъчета.

– Като не искаш да вечеряш с мен, защо не пийнем едно по-късно и да обсъдим интервюто? Отседнал съм в „Уилшър“.

– Вече ти казах, че не мога. Не и тази вечер.

– Искаш ли да вземеш интервюто, Мередит? – настойчиво попита той.

– Искам го – призна тя, – но само толкова. Ако си склонен да приемеш нещата така и да обсъдим деловата част, ще се срещна с теб утре на обяд в „Ла белла фонтана“.

Той поклати глава.

– Опасявам се, че е невъзможно. Заминавам за Ню Йорк сутринта. Много жалко, че не успяваме да постигнем някакво споразумение. Ти искаш интервюто, но аз пък искам теб.

Тя го погледна, изумена от прямотата му.

– Съжалявам.

Тръгна си, без да погледне назад.

Докато я наблюдаваше как се отдалечава, за пореден път Александър се смая от въздействието на тази жена върху него. Бе имал някои от най-красивите жени на света, които не само бяха склонни, но и копнееха да споделят леглото му. Анна го чакаше в Ню Йорк. Анна с изключително вещите си ръце, устни и опияняващо тяло. Анна, чийто еротичен опит задоволяваше и най-необичайните му желания. А той постоянно мислеше единствено за Мередит Кортни – златокосата, синеока и темпераментна Мередит, която сякаш никак не се интересуваше от него. Мередит, която дори не бе негов тип и не бе тъмна и знойна като другите му жени. Мередит, която го омайваше повече от всяка друга. Какво я правеше така специална и го караше да я желае все повече и повече? Може би твърдият й отказ да му се предаде го привличаше така, както никога не му се беше случвало. Изкушаваше се да отложи завръщането си в Ню Йорк, да остане в Калифорния и да обядват заедно. Това ще е начало, мина му през ума. Заслужава си да й даде проклетото интервю, ако това би означавало, че тя най-накрая ще му принадлежи, пък било то и за една нощ. Но Александър съзнаваше, че е изключено. Баща му пристигаше от Атина същата вечер, а за утре следобед бе насрочено събрание на борда на директорите. Последното нещо, което му бе необходимо в момента, бе да разсърди стария пират и да пропусне събранието заради опита да съблазни жена, която неизменно му отказва. Не. Ще се наложи Мередит да почака. Засега.

Следващия път, помисли си той и потъна в тълпата. Непременно следващия път.