Текст книги "Игра на богове"

Глава 17

Облегната на колата, Мередит наблюдаваше с мощен бинокъл развоя на мача по поло, а операторът на Ай Би Ес заснемаше играта. Тя прецени колко очарование и какво въздействие ще окажат няколко клипа от мача в предаването й, да не говорим за новата гледна точка, от която ще бъде показана агресивната амбициозност на Александър, но въпреки това беше склонна да се откаже от репортажа.

Не искаше да е тук. Не го бе виждала от вечерта, когато той я издебна пред службата. Знаеше, че ще се виждат често, докато не приключи с интервюто, но й се искаше веднага след това да забрави, че въобще го е познавала.

Мередит не беше познавач на полото – всъщност след като засне онзи мач в Лос Анджелис, за пръв път гледаше играта – и въпреки това благодарение на разговорите с Александър вече разбираше какво точно се случва на терена. Изглежда като гладиатор в схватка, помисли си тя, докато го наблюдаваше през бинокъла. Яздеше скопен дорест кон, по-едър от конете на останалите играчи. Сети се, че й беше говорил за предпочитанията да язди бързи коне, по-големи от типичните за играта понита. Винаги играеше преден пост – основен нападател – и подбираше конете според бързината и способността им да реагират на волята на ездача. Първа и втора позиция са нападатели, трета и четвърта – защитници, припомни си Мередит. На онези от първа им е нужна мощ и бързина.

Александър приемаше играта точно толкова сериозно, колкото и бизнеса си, и изискваше от конете и отбора си толкова много, колкото и от помощниците си в корпорацията. Захласната от вълнение, Мередит наблюдаваше как той замахна и запрати топката по полето, сякаш изстрелваше ракета. Защитникът на противниковия отбор – мъж, когото Александър веднъж описа като „експерт в играта“, – се сблъска с коня на Александър. Мередит трепна.

Полото, помисли тя, хвърляйки за миг поглед към трибуните, наистина е игра за богати хора. Жените от публиката до една бяха в елегантни маркови тоалети, а мъжете изглеждаха като слезли от страниците на модни списания. Играта, от своя страна, представляваше борба за надмощие между смелостта и интелекта, игра за най-добрите атлети. Изискваха се контрол, смелост и пресметната дързост. Това, хрумна й изведнъж, определено е игра за Александър. Той просто е роден за нея.

Играта продължи да се развива бързо и ожесточено. Александър успя да нанесе няколко успешни удара и да парира доста топки на противника. Стратегията му и проявената енергия на терена бяха сравними единствено с поведението му на обигран светски мъж, както и бе известен, помисли си тя мрачно. Добре виждаше през бинокъла стегнатите челюсти и войнствено свъсеното чело бе готов да се изправи пред всякакъв противник. Направи й впечатление с какво ожесточение се бореше и участваше в играта – нещо типично за него и във всяко друго начинание. Единствената му цел бе победата. Беше роден шампион. Съчетано с маниера му да предвижда и да властва го правеше практически непобедим.

Радостни възгласи от трибуните известиха края на играта. Осемте играчи се оттеглиха към границата на терена. Мередит свали бинокъла и с любопитство проследи как връчват на Александър огромна сребърна купа. Даде знак на оператора да спре да снима. В този момент Александър вдигна поглед и я видя. Скочи бързо от седлото и с леки стъпки се отправи към нея. Мина през тълпата, като водеше коня след себе си. Приближавайки телевизионната кола, свали каската си. Под нея гъстата му черна коса бе разчорлена и влажна от пот.

– Радвам се да те видя – поздрави той усмихнат. – Но трябва да призная и че съм изненадан.

– Защо? – Очите й дръзко се впиха в неговите. – Все пак правя предаването си, нали?

– Разбирам. – Замълча за момент. – Е, тогава се надявам да не си била път напразно.

– Не съм – усмихна се тя хладно. – Заснехме доста материал.

– Значи скоро ще си тръгвате, така ли?

– Веднага след като приберем оборудването.

Той се поколеба за миг.

– Искам да поговорим насаме, Мередит – изрече той, понижил глас.

– За интервюто ли?

– За нас.

– Няма „нас“. Вече не съществува. А и започвам да мисля, че никога не го е имало.

– Не го вярваш ни най-малко, както и аз – парира я той.

– Казах каквото мисля.

Обърна се и си тръгна.

Той я сграбчи за ръката.

– Но аз не съм – повиши той глас. – Налага се да чуеш каквото съм решил да кажа. Е, ще говорим ли насаме, или да го съобщя тук и сега?

Загубила за момент самообладание, тя се поколеба. Познаваше го достатъчно добре – той не блъфираше. А тя нямаше никакво желание да обсъждат личните си взаимоотношения пред оператора или който и да било друг.

– Добре – прие тя накрая. – Къде и кога?

– Веднага. Ела с мен.

Мередит погледна оператора.

– Прибирайте. Ако не се върна, докато се приготвите – тръгвайте.

Той й кимна.

В ледено мълчание Мередит и Александър се отправиха към конюшните. Плувнал в пот, конят на Александър крачеше бавно след тях с наведена от изтощение глава. Александър се извърна и ласкаво погали животното по шията.

– Днес следобед не бях особено нежен със Спартак – отбеляза той. – Добре е да го оставя на спокойствие за ден-два на пасбището. – Влязоха в конюшнята и той подаде юздите на младо конярче. – Хубаво се погрижи за моя приятел – нареди той.

– Да, господин Киракис.

Тръгнаха по дългия широк коридор между боксовете на конете. Раздразнени от шумните им стъпки, някои животни цвилеха тихо и неспокойно се раздвижиха. Александър вървеше напред с обичайната си бърза гъвкава походка към сектора на неговите коне. Провери ги един по един, за да се увери, че са се погрижили добре за тях, и им раздаде по няколко бучки захар. Мередит остана изненадана от нежността, с която се отнасяше към животните.

– Хадран ще излезе от строя за известно време – сподели Александър. – Тази сутрин се нарани. Не било сериозно, но няма да го яздя, докато не възстанови отличната си форма. А Цезар днес беше в лошо настроение. Внимавай… Не е чудно дори да се опита да те ухапе. Скоро предстои да пенсионирам Атила. Годините му напредват…

– Не ме доведе тук, за да ми разказваш за конете си – пресече го Мередит с досада. – Казвай каквото си намислил и да приключваме. Пътят до Манхатън е дълъг. Нямам време за губене.

Той се усмихна.

– Гневът ти би трябвало да ме стимулира – отбеляза той непринудено. – Все пак гневът е за предпочитане пред безразличието. Поне изпитваш някакво чувство към мен, макар не онова, което бих искал.

– Доставя ли ти удоволствие да ми се присмиваш?

Внезапно лицето му застина в сериозно изражение.

– Не – отвърна той честно. – Цялата тази история въобще не ми харесва. Никак не съм доволен, че не желаеш да се виждаш и да говориш с мен. Както и че не ми даваш възможност да ти обясня за проклетата снимка!

– Не ми дължиш никакви обяснения – рече тя хладно.

– Всички онези неща, които си казахме онази вечер на летището… Вече нищо ли не значат за теб?

– Значеха прекалено много. Но очевидно не и за теб.

Той пристъпи напред и плъзна длани по раменете й.

– Отидох в Рим, за да се срещна с Манети. Запознах се с дъщеря му на един обяд. – Говореше тихо. – Поканих и двамата на вечеря. Карло имаше ангажименти, но дъщеря му прие. Нямаше как да се измъкна, без да я обидя.

– Не изглеждаш особено нещастен на снимката.

– Дона Манети е много млада и неопитна – продължи той. – Прилича на оранжерийно цвете. Увлече се като ученичка по мен…

– Не прилича много на ученичка – изсмя се Мередит пресилено.

– Остави ме да довърша. Естествено, пихме вино на вечерята, но тя попрекали. Когато ни заснеха, бе доста отнесена. Опитвах се да я убедя, че трябва да я изпратя.

– До чия къща? – попита Мередит саркастично.

– Не съм спал с нея, Мередит.

– Няма значение дали си го сторил, или не.

Съзнателно избягваше погледа му – не желаеше той да види болката в очите й.

– Нима?

Тя не отвърна.

– Погледни ме, Мередит – настоя той. – Погледни ме ми кажи, че наистина няма значение, че не те интересува. Кажи ми, че породилото се помежду ни преди това не означава нищо за теб.

Тя вдигна глава.

– Добре – гневно подхвана тя. – Има значение! Искам да ме обичаш, както аз те обичам!

Очите й се впиха в неговите – двамата стояха втренчени един в друг. Той се наведе и нежно я целуна. Мередит се отдръпна и го погледна отново.

– Бях толкова сигурна, че те познавам.

– Познаваш ме по-добре от всеки друг – увери я той и отново започна да я целува.

– Чувствам се като молец, прелетял прекалено близо до пламъка на свещ – промълви тя.

Усмивката му беше тъжна.

– Въпросът е кой от двама ни е молецът и кой – пламъкът.

– Не искам да се опаря отново.

– Дай ми шанс, Мередит. Дай шанс на двама ни – настояваше той. – Ще се получи. Ние сме родени един за друг.

– И аз някога мислех така.

– Имам къща наблизо – неочаквано смени темата той. – Възнамерявах да остана до края на седмицата. Ела с мен. Дай ми възможност да ти докажа, че любовта ми към теб е истинска.

– Не мога… Чакат ме задачи… свързани с предаването…

– И аз имам задачи – увери я той, – но първата ни задача е да бъдем заедно.

– Опитай се да обясниш това на продуцента ми – въздъхна тя уморено.

Александър се замисли за миг.

– Обади му се, когато пристигнем – предложи той. – Кажи му, че съм разрешил да заснемеш интервюто в Саутхамптън, защото ще бъда там през седмицата. Да изпрати операторски екип в четвъртък или петък. Така ще прекараме насаме няколко дни.

– Не знам…

Погледна я право в очите.

– Обичам те, Мередит. Не желая да те загубя.

– Нямам други дрехи, нито…

– В селото има магазини.

Тя се поколеба за миг.

– Ти май имаш отговор за всичко, а?

– За всичко – обяви той и взе ръцете й в своите, – освен за единственото, най-важното за мен.

Къщата на Александър в Саутхамптън, разположена насред десет акра внимателно поддържани морави с изглед към Атлантическия океан, се оказа елегантна постройка с петнадесет спални – всичките с високи тавани и френски прозорци. Ако трябва да се изброяват „подробностите“ – както се изрази той, – редно беше да се отбележат широката тераса, обърната към имението, плувният басейн, сауната, винарската изба, солариумът с овален покрив и салонът за музика. Зад къщата се намираха конюшните за конете му за поло и помещенията за прислугата. Мередит с изненада установи колко много се различава вътрешното обзавеждане тук от изчистения модерен интериор в апартамента му в Олимпик тауър. Мраморните камини във всекидневната, библиотеката и главната спалня, украсените с витражи прозорци, дърворезбата по стълбището и декоративните греди в някои от помещенията напомняха за друга епоха. В пълна хармония с тях бяха меките удобни столове и дивани, многобройните, добре аранжирани антики и картини от импресионистите по стените. Стенният часовник в библиотеката – поне стогодишен – отмерваше съвсем точно времето.

– Обичам да си представям, че винаги мога да се оттегля тук – отбеляза Александър, докато Мередит се разхождаше из библиотеката и се възхищаваше на антиките и картините. – Бягам тук, ако реша да изчезна от напрежението на Манхатън или просто когато ми се иска да остана сам.

Мередит го погледна и се усмихна.

– Странно, не съм допускала, че си човек, който би си позволил да е откъснат от работата си за дълго – подхвърли тя.

– Обикновено не го правя – увери я той. – Но открих, че дори най-посветените на работата си имат нужда да се оттеглят от време на време, да си подарят малко отдих. Отначало, когато оглавих борда на „Киракис“ – а и преди това, – се опитвах да превърна корпорацията в мой живот. Убеждавах се, че тя е всичко, което искам, от което се нуждая.

– Но се е оказа, че не е така – заключи Мередит.

– Никога не се получава така – отвърна той с уморена усмивка. – Да, корпорацията е изключително важна за мен. Тя ми принадлежи по рождение, наследство е от баща ми. Но сега вече съм наясно, че е невъзможно да бъде същността на целия ми живот, точно както и твоята кариера не може да бъде всичко за теб. – Наля чаша вино и й я поднесе. – Ще ти хареса. От собственото ми лозе е.

– Значи се занимаваш и с винопроизводство? – изненада се за пореден път Мередит.

– Притежавам замък в Южна Франция. В Кот дьо Рон. За жалост напоследък не успявам да оставам там, колкото бих желал. Обикновено отскачах всяка година по време на гроздобера. Доставяше ми удоволствие да работя в лозята.

Мередит се разсмя неволно.

– Извинявай. Просто ми е трудно да си представя как изглеждаш, зает с каквато и да било физическа работа.

– Намирам го за изключително забавно. – Допълни чашата й с вино. – Бях малък, едва четиринадесетгодишен, когато баща ми се сдоби с лозята. Винаги съм имал особена слабост към Франция – наследено е от майка ми, предполагам – и затова с охота оставах там. Мама се ужасяваше, като ме гледаше как работя в лозята, но на мен ми доставяше удоволствие, а татко твърдеше, че така ще натрупам опит. Оказа се прав.

– Вероятно и двамата много ти липсват – предположи Мередит.

Александър кимна.

– Когато ги загубих, започнах да осъзнавам колко е важно да имаш семейство, да си с някого, с когото да споделяш всичко.

Мередит го погледна в очите и неволно потръпна. Дали е от виното, запита се тя, или от начина, по който я гледаше. Усети, че поруменява, но нямаше сили да спре това.

– Всеки има нужда от някого – промълви тя и замълча, преднамерено избягвайки погледа му.

Той забеляза празната й чаша.

– Още вино?

Тя поклати глава.

– Започвам леко да се замайвам. А и става късно…

Александър кимна.

– Прости ми, matia mou. Толкова ми е приятно, че загубих представа за времето. Уморена ли си?

– Малко – призна тя.

Той се усмихна.

– Ела… Ще ти покажа стаята ти.

Ярка слънчева светлина, нахлуваща през огромните прозорци, събуди Мередит на следващото утро. Седна в леглото, протегна се и погледна античния часовник върху тоалетката. Наближаваше пладне. Запита се дали Александър още спи.

Някой тихо почука на вратата. Преди Мередит да отговори, влезе прислужница.

– Госпожице, аз съм Даниел – представи се тя със силен френски акцент. – Мосю Киракис разпореди да видя как сте, да питам какво желаете за закуска и да ви предам, че тези пакети са за вас. – Посочи към куп кутии върху близкия стол. – Дрехи, които ще са ви необходими. Надявам се размерът да е точен.

Мередит не успя да скрие учудването си.

– Благодаря! – изрече бързо тя.

– А закуската, госпожице?

Замисли се за момент. Нямаше особен апетит тази сутрин.

– Нещо леко – реши тя. – Например кроасан с масло, конфитюр и кафе.

– Да, госпожице. – Жената се обърна да излезе.

– Даниел – извика я Мередит. – Александър… господин Киракис… стана ли вече?

– Да, госпожице. Той стана рано. Призори отиде в конюшнята – уведоми я Даниел. – Каза да го потърсите там, след като закусите.

Мередит кимна.

– Непременно.

– Тук ли да ви сервирам закуската, или ще слезете долу? – попита Даниел.

Мередит я погледна дружелюбно.

– Ще сляза, благодаря.

Отвори една по една кутиите и прегледа съдържанието им. Джинси, панталони, памучни ризи, дори бричове за езда. И всичко точно по нейните размери. Усмихна се. Той наистина мисли за всичко.

Избра джинси и розова риза. Докато се обличаше, се опита да си спомни откога не се е качвала на кон. Дали ще язди така добре, както някога?

Съвсем скоро ще разбера, помисли си тя.

Намери Александър в корала, възседнал великолепен дорест кон. Изглеждаше доста по-различно от безупречно облечения председател на директорския борд на „Киракис корпорейшън“. Сивите му панталони бяха напъхани във високи черни ботуши за езда, а ръкавите на бялата памучна риза – навити почти до лактите. Вятърът развяваше черната му коса. Мередит никога не го бе виждала толкова спокоен.

– Добро утро! – поздрави тя и се качи на оградата. Обърна се и й се усмихна: Добър ден, мила! Добре ли спа?

– Твърде добре, бих казала – уточни тя и се настани удобно на най-горната греда. – Но виждам, че ти не си губиш времето.

– Свикнал съм да ставам рано, независимо в какъв час съм си легнал. – Дръпна юздата на темпераментния кон. – Ще пояздиш ли с мен?

– С удоволствие.

– Яздила ли си някога?

Мередит се засмя.

– Там, където отраснах, не е ясно кое научаваш първо: да яздиш или да ходиш. Много вода изтече оттогава, но съм чувала, че не се забравя.

– Щом си сигурна – прие той. – Конете ми са доста темпераментни. За мен кон и жена без темперамент не са привлекателни.

Тя го изгледа многозначително.

– Изглежда се опитваш да ми подскажеш нещо, а?

– Ти как мислиш?

– Че си доста прям.

Александър направи знак на едно от конярчетата.

– Оседлай Аполон за госпожица Кортни.

– Да, сър.

Момчето се отдалечи, а Александър се обърна към Мередит.

– Госпожица Кортни – повтори той тихо, та само тя да го чуе. – Но няма да е за дълго така.

Щом се качи на седлото, Мередит се върна към уменията си да язди с изненадваща бързина. Почти бе забравила колко обича това занимание. Тя и Александър часове наред се разхождаха на коне из имението и завършиха с буен галоп по брега на океана. После слязоха и поведоха конете по плажа, отдадени на удоволствието от уединението си и прекрасната гледка. Мередит бе доволна, че дойде, че му даде възможност да й обясни какво е станало. Вярваше му, защото така й се искаше и защото сега вече бе убедена, че наистина я обича.

– Именно затова реших да купя този имот – обясни той, докато се разхождаха по белия пясък на плажа. – Точно така съм си представял къщата. А когато видях и плажа само на петстотин метра… Страшно ми напомня плажовете на моя остров в Гърция. Просто трябваше да притежавам това имение. Отдавна не съм се връщал на острова, но все по-често откривам колко ми липсват спокойните години от детството и юношеството ми, прекарани там. Когато за пръв път минах през тези врати… – Посочи към къщата. – Щом зърнах плажа, сякаш се прибрах у дома.

– Знам какво изпитваш – увери го Мередит. – Докато живеех в южната част на Калифорния, винаги се разхождах по плажа призори, плувах в океана, вдишвах солените пари във въздуха…

– Когато живееше с Ник Холидей ли? – прекъсна я Александър, загледан в океана. – Възнамеряваше ли да се омъжиш за него?

Тя го погледна сепнато.

– Не.

Александър взе парче дърво и го хвърли на няколко метра пред тях.

– Вероятно си го обичала.

Мередит се поколеба за миг.

– Да – промълви тя. – Някога. Но после нещата между нас се объркаха и…

Не завърши изречението.

– Липсвало ти е желание да се захващаш с друг – заключи той.

– Дълго време нямах никакво желание да бъда с някого – призна тя. – Но сега разбирам… че съм грешила.

Александър спря и се обърна с лице към нея.

– Много съм доволен да го чуя. – Гледаше я настойчиво в очите. – Искам аз да съм твоето бъдеще, Мередит. И искам ти да си моето. Няма да ми е лесно да се състезавам с някого от миналото ти.

– В миналото ми няма никого, Александър.

Взе я в прегръдките си и устните им се срещнаха. Мередит обгърна врата му с ръце и се притисна по-силно, за да откликне на страстта, която винаги се бе таила между двамата.

– Нямах представа, че ще е толкова студено.

Мередит се протегна върху големите възглавници пред камината – само тя осветяваше помещението, – за да се потопи в топлината.

– Понякога вечерите са студени дори по това време на годината.

Александър донесе бутилка „Дом Периньон“ с две чаши и седна до нея на пода.

При вида на бутилката тя се усмихна.

– Победата ти в мача ли празнуваме?

– Не – отвърна той тихо. – Празнуваме себе си… Това, че сме тук заедно.

Отваряше бутилката, без да откъсва очи от нейните. Тапата изведнъж изхвърча и шампанското заля и двамата. Мередит погледна измокрената си копринена блуза, полепнала по гърдите й.

– Току-що изхаби цяла бутилка първокласно шампанско – обяви тя поруменяла.

– Напротив – засмя се той. – Много ти отива.

Втренчиха се един в друг, обзети от усещането, че се любят с очи. Той се приближи бавно, разкопча блузата и я смъкна от раменете й. Отдолу Мередит беше гола. Целуна я нежно, отпускайки я внимателно върху възглавниците. Бавно облиза капките шампанско, стичащи се между гърдите й; само на моменти вдигаше глава, за да я целуне отново. Устните му не се откъсваха от топлата стегната кожа на тялото й, от щръкналите зърна на гърдите, по които прокара език. Продължи да вдига глава от време на време, за да я целува.

– Обичам те – прошепна той, докато дърпаше надолу ципа на джинсите й, за да ги смъкне. – Остави ме да ти покажа колко много те обичам…

– О, да! – едва промълви тя. – Люби ме, Александър…

Разкопча ризата му и се залови с колана на панталоните, а в това време устните му търсеха нейните, разгорещени от желание. Тя го погали по косата, докато той си играеше с гърдите й. Ръката му се плъзна между краката й и я докосна предпазливо. Телата им се преплетоха върху възглавниците – и двамата се възбуждаха с целувки и ласки. Мередит плъзна ръка между телата им и напипа набъбналия му член. Първоначалното й нежно галене ставаше все по-страстно. Той легна по гръб, стенейки от удоволствие – възбудата му нарастваше и ставаше почти непоносима.

– Наистина те обичам – прошепна тя. – Отне ми дълго време да го осъзная, но… много те обичам.

Сведе лице към неговото и го целуна с копнеж. Той отново я докосна между краката и я доведе до оргазъм с ръка. Тя се претърколи по гръб, все още потреперваща от възбуда, и той проникна в нея. Веднъж попаднал вътре, започна да се движи по-бързо, по-настойчиво, а бедрата й се вдигаха нагоре в стремеж да го пресрещне. Усети как той потрепери при своя оргазъм и точно тогава тя стигна до втори. Стаята се завъртя пред очите й, когато той се отпусна върху нея, и макар че едва дишаше, отново я целуна.

Дълго време лежаха неподвижни. Александър, заровил лице в шията й, нашепваше ласкави думи. Най-сетне се изправи на лакти и я погледна в лицето, огряно от светлината на загасващия огън.

– Никога не съм любил досега… – прошепна той и отметна кичур от лицето й. – До тази вечер никога не съм любил истински. Не съм си представял, че има такава разлика между секса и любенето.

По лицето и в блясъка на тъмните му очи се четеше удивление от новооткритите чувства. Никога не си бе представял, че подобни емоции са възможни. Сякаш животът му не бе напълно завършен, докато тя не се превърна в част от него. Тя го научи да се смее. Дотогава той не осъзнаваше, че е способен да го прави. Тя го караше да мисли за нещо друго, освен за бизнеса, да се наслаждава просто на факта, че е с нея.

– И аз – сподели Мередит нежно, наслаждавайки се на усещането да го докосва.

Никога не бе допускала за възможно да изпита подобна радост в ръцете на известен с похожденията си сред жените мъж като Александър Киракис, но тя бе открила една част от него, за която никой не подозираше. В прегръдките му се чувстваше понесена от такива силни емоции, от които дъхът й секваше. – Всички тези пропуснати месеци… – прошепна тя. – Колко жалко…

Той се засмя.

– Опитвах се да те убедя, любов моя, но ти си доста упорита понякога. – Целуна я по челото, по върха на носа, по устните. – Но сега вече няма значение. Заслужаваше си да изчакаме, нали?

– Определено.

Погледна го със сияещи очи.

Той я прегърна и зарови лице в шията й.

– Ще ми се да те държа така завинаги и никога да не те пускам…

На следващото утро Мередит се събуди и откри, че Александър лежи зад нея, прегръща я и нежно целува тила й. Тялото му бе плътно прилепнало към нейното. Почти не помнеше как снощи я отнесе на ръце горе. Любиха се отново и отново, а когато и двамата вече останаха без сили, той я пренесе в спалнята си и заспаха прегърнати. Това бе най-невероятната нощ в живота й.

– Добро утро! – промълви той. – Събудих ли те?

– Не знам – отвърна тя полушеговито. – Това ли се опитваше да сториш?

– Само от половин час.

Тя се обърна да го погледне. Той се надигна на лакът и й се усмихна.

– Нощта – промълви Мередит – бе като невероятен, красив сън. Почти се страхувах да се събудя.

Александър продължаваше да се усмихва.

– Беше самата действителност, уверявам те. – Целуна я нежно. – Буден съм от зори. Лежа и се мъча да измисля поне една причина да не се връщаме в Манхатън. – Докосна косата й. – Никога не съм бил суеверен, но сега ме е страх да те върна вкъщи, за да не разруша магията.

Мередит го целуна.

– Нищо не е в състояние да развали магията – увери го тя. – Дори да искаш, вече не можеш да ме загубиш. Обичам те.

Той отметна чаршафите и я разголи. Ръката му бавно се плъзна по гърдите й, а езикът му нежно докосваше чувствителните места по шията.

– Защо да не останем тук още седмица? – прошепна той и прокара ръка по щръкналите й зърна. – Само още една седмица…

– Ще ми се – промълви тя едва-едва; възбудата й нарастваше с всеки миг. – Но е изключено. Чака ме предаване…

Той сведе глава към едната й гърда и нежно я засмука. После отново се надигна на лакът и я целуна по устните.

– Толкова ли няма кой да те замести за една седмица?

– Незаменима съм – отвърна тя ухилена.

– Знам, но все ще се намери някой да води предаването ти – промърмори той й плъзна ръка между краката й.

– Не… Или…

Започна да стене от удоволствие.

– Ще намерят някого, естествено – настоя той.

Отново прилепи устни към нейните.

– Бих могла да кажа, че не ми е добре… Или че обмислям някои детайли за предаването…

Той се ухили.

– Или че се запознаваш по-подробно с обекта на интервюто си.

– Да – прошепна тя зашеметена от копнеж. – Но няма да им съобщя колко добре всъщност съм те опознала…

– Надявам се. – Целуна я отново и се отдръпна. – Все пак такива неща не се обсъждат публично по национална телевизия.

– Така е – съгласи се тя и протегна ръце към него.

Той й се изплъзна и се насочи към гърдите й, корема, бедрата. Бавно си проби път към венериния й хълм. Мередит потрепери от вълнение, когато той разтвори срамните й устни й започна да ближе клитора й. Почти веднага изживя небивал оргазъм, защото усещаше възбуда още от мига, когато той я събуди с целувки. После Александър проникна в нея и стигна до края. Във върховния миг на освобождаването цялото му тяло се напрегна. След време се поуспокои, прегърна я силно и я целуна по шията.

– Имаш ли представа как ми действаш? – промълви той.

– Да, защото ти правиш същото с мен – увери го тя. Притисна се силно – не искаше да се откъсне от него.

– Защо не останем тук цяла седмица, без да излизаме от стаята? – предложи той.

– Звучи божествено – отвърна тя и го погали по косата.

– Не мога да си представя да не си до мен, Мередит.

Изненада я настойчивият му тон.

– Няма – обеща тя. – Никога няма да те изоставя.

– Не ми е достатъчно. – Вдигна се на лакът и я погледна в очите. – Искам да ти се врека. Както и ти на мен. – Тя го погледна изпитателно и го изчака да продължи. – Желая да се оженя за теб, Мередит. Искам да станеш моя съпруга.

– Ще се наложи да облечеш това. – Александър подаде на Мередит един от копринените си халати, изваден от дрешника. – Твоите дрехи са разпръснати по пода долу.

Мередит седна в леглото и отметна косата от очите си. До този момент не се бе замислила как снощи набързо разхвърлиха дрехите си, а когато той я отнесе горе, оставиха след себе си бъркотията. Взе халата.

– Ще ми се да бях видяла изражението на прислужницата, когато е влязла в библиотеката сутринта – изхили се тя. – Или е свикнала с подобни гледки?

Той се обърна – лицето му беше сериозно.

– Не съм водил тук никога никого… досега – изрече тихо.

Мередит стана от леглото, облече халата и завърза широкия колан на талията си. Прекоси стаята, застана до него и го обгърна през кръста.

– Сигурен ли си, че желаеш да се обвържеш в брак? – попита тя игриво. – Няма ли да ти е жал да зарежеш навиците си на плейбой? Една женитба определено ще промени начина ти на живот.

– Имам всичко, което желая или ми е нужно – теб – увери я той. – А колкото до навиците ми на плейбой, ще ги изоставя без ни най-малко съжаление, matia mou. Ти си единствената жена за мен.

Ръцете му се плъзнаха по шията й към косата. Вдигна ръка и оправи непокорен кичур. Целуна я с копнеж.

Тя се отдръпна и се усмихна.

– Най-добре е да отида да се облека.

Той я погледна развеселен.

– Халатът ти стои чудесно – отбеляза Александър. – Но ти би изглеждала красива с всичко… или без нищо…

Мередит му прати въздушна целувка.

– Няма да се бавя – обеща тя.

Прекоси коридора до своята стая. Докато взимаше душ и се обличаше, мислеше за всичко станало. Александър настояваше да се оженят веднага. Ясно изрази желанието си. Но въпреки нетърпението си да се омъжи за него, Мередит не би се отказала от традиционна сватба с цялата й церемониалност. Ще мина под венчило само веднъж, мислеше си тя, и искам да запомня завинаги този ден.

Взря се в отражението си в огледалото – изуми се от образа си. За една нощ се беше превърнала в съвършено друга жена. Лицето й сияеше от страст, очите й грееха, скулите й руменееха. Все издайнически признаци за влюбена жена, помисли си тя. След нощта, прекарана в бурен секс, лицето й бе необичайно оживено.

Следващите три дни минаха бързо, несравнимо по-бързо, отколкото им се искаше. Бяха безкрайно изненадани от откритието, че въобще не бързат да се върнат към обичайния си начин на живот, който водеха в Манхатън. Отдадени един на друг и на новооткритата си любов, не мислеха за света извън пределите на убежището им в Саутхамптън. От нощта, когато се любиха за пръв път, започнаха да се наслаждават на идиличен живот, който нямаше нищо общо с бесния ритъм в Манхатън. Прекарваха всеки миг заедно. Правеха дълги разходки, говореха, споделяха мечти, изследваха дълбините на душите си. Плуваха в океана и се любеха по плажа на лунна светлина. Яздеха всяка сутрин, а понякога и надвечер. Обядваха на терасата, а вечеряха под светлината на свещи в изисканата трапезария. След вечеря изгасваха осветлението и слушаха музика пред лумтящия в камината на библиотеката огън, Александър, откри че Мередит, обожаваше класическата музика. Притежаваше не само огромна колекция от записи, но и съвършена уредба, която възпроизвеждаше музиката, сякаш се изпълняваше на живо. Вечерите неизменно завършваха със секс на пода пред камината, а после Александър я отнасяше до спалнята си, където заспиваха в прегръдките си.

Мередит намираше у Александър всичко, което искаше, от което се нуждаеше. Беше привлекателен, чаровен и богат, но това беше само външната представа. Той проявяваше изключителна нежност, привързаност и разбиране, оказа се и неочаквано романтичен, както и страхотен любовник. Беше първият мъж, който я обичаше безрезервно и не се опитваше да я промени. Не само приемаше амбициите й, но и ги насърчаваше. Самият той го подчерта: жена без темперамент не го привличаше. Нещата са прекалено хубави, за да са истински, мислеше си тя опиянена.