Текст книги "Игра на богове"

Глава 11

Атина, декември, 1981 година

– Колко време ми остава, Перикъл? – попита Константин Киракис, закопчавайки ризата си. – И не ме щади. Изключително важно е да знам, особено сега. Толкова много има да се свърши, и ако разполагам с малко време…

– Шест месеца – отвърна Караманлис мрачно. – Най-много шест месеца. Не е изключено и по-малко. Дори е по-вероятно да е по-малко.

– Даже при цялата ми мобилизация? – Киракис изгледа лекаря изпитателно. – Много е важно. Трябва да си напълно откровен с мен.

Караманлис поклати глава.

– Тези работи не се предсказват. Няма гаранции, става ли дума за рак – отвърна той искрено. – Константин, когато раковите клетки започнат да се разсейват, обикновено го правят по лимфен път. Имат свойството да атакуват първо жизненоважните органи – сърце, дробове, бъбреци, мозък…

Киракис се намръщи.

– Искаш да ми кажеш, че накрая няма да контролирам нещата ли?

– Не съм в състояние да дам никакви гаранции – отвърна Караманлис. – Не е изключено да се нуждаеш от химиотерапия или от кобалтово лечение.

Киракис го изгледа втренчено.

– Чрез тези терапии ще спечеля ли време?

– Месец-два или малко повече – отвърна лекарят тихо. – Ракът е твърде напреднал. Ако го бяхме открили по-рано…

– Няма смисъл да гадаем какво е щяло да бъде – прекъсна го Киракис мрачно. – Нищо не може да се направи, за да спре процесът или дори да се забави, ясно ми е. Сега ми предстои единствено да подготвя Александър да поеме цялостния контрол върху корпорацията.

– Възнамеряваш да споделиш с Александър състоянието си…

– Ни най-малко – увери го Киракис без колебание. – Ти също не бива да споменаваш пред него нищо. В никакъв случай! Няма да допусна синът ми да ме наблюдава през последните ми дни в очакване всеки момент да се строполя мъртъв. Не желая да го натоварвам и да се чувства задължен да бъде до мен до края. Сега има други, по-важни неща, с които Александър да запълва времето си.

– Не смяташ ли, че има право да знае? – не отстъпваше Караманлис.

Киракис се обърна гневно към него.

– Правото да му кажа, или да не му кажа, е мое, Перикъл – отвърна той ядно. – Искам да го пощадя възможно по-дълго. Толкова ли е нередно?

– Не – съгласи се Караманлис. – Но според мен ще му бъде неприятно, че си го държал в неведение по толкова важен въпрос. И без това има чувството, че вече не му казваш доста неща. Ако споделиш…

– Не – отвърна Киракис категорично.

Частният самолет приближаваше летище „Кенеди“. Киракис се облегна на седалката и затвори очи. Масажира слепоочията си с върховете на пръстите, изтощен след дългия полет. Не му се пътуваше, но се налагаше да разговаря с Александър. А разговорът трябваше да бъде лице в лице. Поне това дължеше на сина си. Предстоеше да го подготви за предстоящата му задача и след седмици колебания Киракис стигна до заключението, че начинът да го направи както трябва, е един.

С приземяването на самолета загрижен служител на летището го посрещна и му съобщи, че Александър е уредил да мине безпрепятствено формалностите. Киракис се запита защо синът му си е направил този труд. Толкова често бе пътувал до Ню Йорк – особено през последните години, – че едва ли се налагаше. Защо го прави сега, чудеше се той. Именно тогава ги видя: тълпа репортери и фотографи до оградата около мястото, където частният самолет обикновено спираше. Щом го забелязаха, започнаха да го викат по име, заблестяха светкавици.

– Господин Киракис, вярно ли е…

– Слуховете са, че смятате да се оттеглите…

– Синът ви ли ще бъде новият председател…

– Свързано ли е с вашата…

– Още една снимка, ако обичате…

Киракис махна към тях.

– Без коментар – промърмори той суховато.

Как се бе случило, запита се той. Как така бързо са стигнали слуховете за оттеглянето му до Ню Йорк? Знаеше, че разни служители от офисите в Атина тутакси заподозряха нещо, когато задвижи машината и започна да прехвърля все повече и повече власт на сина си, но се надяваше да обсъди решението си с него, преди журналистите да узнаят намеренията му. Дали Александър е дочул слуховете?

– Съжалявам за случилото се, господин Киракис – извини се придружителят му. – Нямам представа от къде журналистите са научили часа на пристигането ви.

Киракис поклати глава.

– Кой ги знае как набавят информацията си! Репортери – изсумтя той неодобрително. – Колко по-лесен щеше да е животът ми без тях!

Заради уредените митнически формалности направо го отведоха до друга част на летището – там до един от изходите го чакаше лимузината на Александър. Шофьорът му отвори вратата, а носач натовари багажа му в колата. Киракис наведе глава, за да влезе в купето, и в този момент видя сина си на задната седалка.

– Здравей, татко! – поздрави той с усмивка. – Радвам се да те видя.

– Александър… Не очаквах да ме посрещнеш на летището – не успя да скрие изненадата си бащата. – Обикновено не идваш, когато…

Чудеше се дали Александър се досеща защо пристига. Да не би да е разговарял с Караманлис?

– Знаех, че журналистите ще те дебнат. Те са същинско стадо пирани, нали? – отбеляза Александър тъжно. – Какво си направил, за да спечелиш толкова голямо внимание?

– Аз? Нищо не съм направил. Дължа го на международните методи за препредаване на информация.

– Значи пак са слухове – заключи Александър.

Баща му кимна и запали цигара.

– Какво те води в Ню Йорк, татко? – поинтересува се Александър.

Киракис го изгледа изпитателно.

– Трябва ли винаги да имам причина да видя единствения си син?

– Не – отвърна Александър, – но попитах, защото обикновено така става.

Баща му се поколеба за миг и кимна.

– Прав си – съгласи се той. – За сегашното ми посещение има причина. Много важна причина. Ще направя изявление пред пресата, но първо исках да ти го съобщя. Лично.

Изражението на Александър се промени – загриженост засенчи лицето му.

– Звучи зловещо – отбеляза той и погледна баща си въпросително.

– Зловещо ли? Възможно е. – Киракис също го погледна. – Каня се официално да обявя оттеглянето си. Както и решението ти да ме наследиш в структурата на корпорацията.

Изчака реакцията на Александър. Синът му го гледаше смаяно.

– Шегуваш се, разбира се… – Но веднага се сети колко рядко се шегуваше баща му. Във всеки случай не и за такива сериозни неща. – Кога го реши? – попита той предпазливо.

– Обмислям го, откакто почина майка ти – излъга Киракис. Нямаше нищо по-далеч от истината. След като съпругата му умря, за него работата се превърна в най-важното нещо – с изключение на сина му, разбира се. Единствено това го крепеше да живее. – Взех окончателното си решение едва преди няколко дни. Приготвил съм официално изявление пред акционерите и журналистите.

– Сигурен ли си, че така искаш да постъпиш? – попита Александър, изпълнен със съмнение.

Киракис кимна.

– Да. И очаквах да си доволен. Винаги си искал да станеш председател. Знам го със сигурност.

– Така е – призна Александър, – но все ми се струва, че решението ти е продиктувано от нещо друго. Нещо, което криеш от мен.

Отново се обърна да погледне баща си – търсеше по лицето му отговор на незададения си въпрос.

– Въобразяваш си – изръмжа Киракис.

Александър го наблюдава още минута. Нещо му изглеждаше променено, ала не успяваше да определи точно какво. И въпреки всичко долавяше разликата. Никога не се бе съмнявал, че баща му ще ръководи империята си от своята крепост в Атина до сетния си час или докато стане прекалено немощен, за да продължи да го прави. Мисълта този силен мъж да се оттегли бе равнозначна да си представи как абдикира крал, управлявал векове. Каква бе причината за решението на баща му да се оттегли, докато е все още активен и очевидно в добро здраве?

Изявлението на Константин Киракис предизвика истински шок в средите на целия международен бизнес. „Уолстрийт джърнал“, „Форчън“, „Форбс“ и други специализирани издания отразиха събитието на първа страница. Една от публикациите носеше заглавие „Промяна в «Киракис»?“ Ала след първоначалната изненада в медийното пространство на преден план излезе Александър. Същите издания, които разгласиха оттеглянето на бащата, сега публикуваха снимките на сина, обявявайки го за новия председател на борда на „Киракис корпорейшън“. Наследникът на Константин Киракис – лице, познато от колонките за светски клюки, – придобиваше нов имидж. Един репортер нарече корпорацията „империята на Александър“ и това нарицателно си остана. Не след дълго всички – от финансовите репортери до журналистите от жълтите таблоиди и хората по улицата – говореха за „империята на Александър“.

Константин Киракис изпитваше по-голяма гордост от факта, че синът му е на първа страница на вестниците и в заглавията, отколкото някога се бе гордял със собствените си постижения. И в добавка изпита истинско облекчение от положителните отзиви за сина си – нещо необичайно дотогава. Александър зае мястото си и пое контрола над корпорацията, сякаш бе роден за това. Всъщност беше точно така.

Първото му действие като нов председател бе официално да съобщи пред борда на директорите – а и за пресата, – че централата на корпорацията се премества в Ню Йорк. Очакваше се това да доведе до феноменално, небивало дотогава вътрешно разрастване на компанията. Киракис не се изненада от постъпката на сина си. Знаеше, че е въпрос на време централата да смени местонахождението си. Молеше се само за едно – заради Александър и за просперитета на корпорацията – инстинктите на сина му да са точни.

През следващите три месеца Александър бе по-зает от всякога. Не броеше работните часове – най-често започваше от шест сутрин и продължаваше до два-три след полунощ. Четеше договори и всевъзможни документи, преглеждаше предложения за евентуални делови сделки. Неизменно ги обсъждаше детайлно с баща си – Киракис остана направо смаян, когато ден след ден установяваше колко задълбочено Александър познава тенденциите и хода на международния бизнес. Готов е, ликуваше вътрешно Киракис, докато наблюдаваше мълчаливо как Александър ръководи първото събрание на борда на директорите. Беше повече от готов.

През тези три месеца баща и син съумяваха да прекарват доста време заедно независимо от хаотичния работен график. Често седяха в кабинета на Александър до късно вечерта. Със зачервени от продължително четене на договори и доклади очи, той се облягаше на стола и слушаше спомените на баща си за детството му в Пирея и началните битки да основе – а по-късно да съхрани – „Атина Маритайм“, прераснала в империя. Александър бе слушал всички тези разкази, но му бе драго да ги чуе отново. Навяваха му спомени от друго време – собственото му детство в Гърция. Времето, когато бяха близки с баща му; времето, преди да се появят конфликтите, които ги разделиха. През двете години от смъртта на Мелина и двамата положиха усилия да възстановят тази близост, но сега определено беше някак по-различно. Александър го долавяше интуитивно. Сякаш баща му бе пристигнал в Ню Йорк с мисия. Ето, вече бе официално обявено, че се оттегля от делова дейност, но изобщо не отваряше дума за завръщане в Гърция. Александър не си спомняше някога да е отсъствал от там толкова дълго и не преставаше да се чуди какво точно се върти в ума на Киракис.

В края на март Александър нае офиси в Световния търговски център – там именно щеше да се установи „щабът“ на „Киракис корпорейшън“. Списание „Пийпъл“ публикува статия и снимки: новият председател лично надзирава преобзавеждането на помещенията; новият председател се разхожда из улиците на Манхатън; новият председател пуска на вода поредния супертанкер на „Атина Маритайм“ във Великобритания. Под една снимка, на която изглеждаше особено добре, текстът гласеше: „Империята на Александър – един съвременен завоевател си е поставил високи цели.“ Статията раздразни Александър – негодуваше, защото посягаха на уединението му, но баща му остана доволен от положителния тон. Щеше да допринесе за добрата популярност на Александър, твърдеше той и не пропусна да изрази мнението си, че имиджът на сина му се нуждае от радикална промяна. Медиите и международните делови среди наистина промениха значително отношението си, ала старецът не се заблуждаваше – предстоеше дълъг и труден път, преди окончателно да бъде заличен образът на известния плейбой.

– Използвай медиите в своя полза, Александър – съветвате го Киракис. – Сега те са ти нужни. Съдействай им. Промени начина, по който те гледа светът.

Александър най-после проумя колко е прав баща му имиджът на плейбой наистина му създаваше проблеми и в професионален, и в личен план.

Беше настъпило време за промяна.

Изправен до стената прозорец в кабинета на Александър, Константин Киракис се взираше замислен в мрачното мартенско небе. Връщаше се към спомените си: като юноша стоеше по доковете на Пирея, наблюдаваше промените на времето и се опитваше да предугади появата на буря, преди да се е развихрила на сушата. Работи ли човек с кораби, припомни си той сега, важно е да знае предварително промените в метеорологичните условия. Разтърка уморените си очи. Даде си сметка, че прекарва голяма част от времето, живеейки в миналото. Дали защото му оставаше малко време на земята? Често потъваше в мисли за хора и събития, за които не се бе сещал от години: хора, с които бе работил по доковете като хамалин; за разнебитените колиби, където бе живял; как като дете гладът го тласкаше да краде на дребно от местните търговци; проститутката на средна възраст – бе на четиринадесет години, когато тя му показа как се прави секс. Вярно е, мина му през ума сега, че преди смъртта човек наистина вижда живота си като на филмова лента.

Всички, включително и Александър, възприемаха това негово посещение в Ню Йорк като завършек на активната му кариера. Всъщност друга беше основната му цел: да прекара възможно по-дълго с Александър през малкото време, което му оставаше. Толкова години бяха разделени, че сега изпитваше потребността – повече от всякога – да се сдобри със сина си. Как да накара Александър да разбере защо се съпротивляваше толкова много срещу решението му да се премести в Щатите? Как да му обясни отминалите си страхове, че колкото повече остане тук, толкова по-голям е рискът да разбере що за човек е всъщност баща му? Как да разкрие на Александър облика на човека отвъд легендата? Как да сподели на какво е бил готов, за да осигури бъдещето на империята „Киракис“?

Александър беше гъвкав бизнесмен с остър нюх. Знаеше, че понякога е необходимо да настъпиш някого, да раздадеш някой и друг удар, за да получиш желаното. Но дори Александър – въпреки всичките му амбиции – не би разбрал защо е постъпвал така. И как да го направи? Дали синът му ще прости носения цял живот грях? Как да забрави мъката и болката, които се е налагало да преживява толкова години, независимо от причината?

Киракис се замисли за Мелина и за обещанието си преди смъртта й. През изминалите оттогава години така и не го изпълни. Гласът й продължаваше да отеква в съзнанието му: „Трябва да намериш покой с Александър. Сложи край на лъжите, на тайните. Намери мир. С Александър и със себе си“. Но от къде да намери смелост да направи необходимото? Прости ми, matia mou, помисли си той. За пръв път през всичките ни години заедно ти дадох обещание, което не съм в състояние да изпълня.

В горната част на стомаха го преряза остра болка – пореден знак на изтичащото време. Преди две седмици бе провел дълъг презокеански телефонен разговор с Перикъл Караманлис, а после се консултира с доктор Ерик Лангли – водещ онколог в болницата „Мемориал“. Лангли уреди да му направят няколко изследвания, без да отсяда в болницата: сканираха черния му дроб, провериха костната система, взеха куп кръвни проби, направиха маса рентгенови снимки. Новините се оказаха лоши. Онова, което Караманлис смяташе за белодробен рак, се бе разпространило към черния дроб и гръбначния стълб. Лангли спря химиотерапията, назначена от Караманлис в Гърция, и предписа болкоуспокояващи, като обясни, че всичко друго вече е безполезно. Прекалено късно е да се направи нещо срещу смъртоносните клетки, сподели той откровено пред Киракис. Те се разпространяваха стихийно като горски пожар из организма на пациента. Химиотерапията не влияела на белодробния рак. Посъветва го да остане в болницата, но получи категоричен отказ. Не още. Първо трябваше да каже на Александър.

Киракис се закашля – същата остра, неконтролируема кашлица, която го мъчеше от месеци. При появата му в Ню Йорк Александър изрази загриженост, но Киракис твърдеше, че не е нещо сериозно – чисто и просто резултат от продължителното пушене през годините. Донякъде отговаряше на истината: започна да пуши на деветгодишна възраст. Караманлис беше убеден, че и това определено е допринесло за разпространяващия се сега в организма му рак. Продължи да кашля – всъщност не можеше да спре. Дишаше трудно. По носната му кърпичка имаше кръв. Свлече се на стола до бюрото и се опита да си поеме въздух. Най-сетне кашлицата премина и той позвъни за прислужника, който се появи незабавно.

– Мартин, веднага повикай линейка – едва прошепна той. – Ще постъпя в болницата „Мемориал“. – Извади визитка от джоба си и я подаде на младежа. – Обади се на този човек – доктор Лангли – и му кажи да ме чака там.

– Сър, ако… – започна обърканият Мартин.

– Моля те, Мартин. Няма никакво време. – Киракис се бореше за всяка глътка въздух. – Извикай линейката… Бързо. И се обади на сина ми. Кажи му къде съм.

– Да, сър.

Мартин вдигна слушалката и бързо набра.

Времето ми свършва, помисли си Киракис. По-бързо, отколкото предполагах.

Александър пристигна в „Мемориал“ минути след като приеха баща му. Пред стаята на Киракис го пресрещна доктор Лангли, въведе го в съседна зала и затвори вратата – знак, че не желае да ги безпокоят.

– Най-добре да поговорим, преди да видите баща си – започна направо лекарят. – Той сподели, че не знаете за истинското му състояние.

– Точно така – отвърна Александър суховато. – Какво точно е състоянието му?

– В болницата е регистриран като страдащ от неразположение на белите дробове и гръбнака, чернодробен карцином и пневмония – отговори доктор Лангли. – Казано на обикновен език: рак на белите дробове, гръбнака, черния дроб и вероятно на други органи. Около сърцето му се събира течност. Изследването показва наличие на злокачествени клетки. Черният му дроб почти не функционира. Пневмонията е резултат от отслабването на дихателната система. Предписах антибиотици и аерозолни пари.

– От колко време е… така? – попита Александър, без да откъсва очи от пода.

– Според мен се разпространява из организма му от година, вероятно и по-отдавна.

Александър вдигна учудено поглед.

– Знае това от година?

– Не – отвърна лекарят бързо. – Смятам, че състоянието му е такова вероятно от година. Той всъщност го знае от три-четири месеца. Открил го е лекарят му в Гърция. Препрати го при мен, когато баща ви решил да остане в Ню Йорк.

– Караманлис – произнесе Александър бавно, но в тона му се долавяше гняв.

– Да. – Лангли замълча. – Докато баща ви потърси медицинска помощ, докато ракът бил открит, той вече се е разпространил и по другите органи. Никой не е бил в състояние да направи нещо. Било е прекалено късно.

Александър кимна и стисна длани.

– Колко… – Не довърши изречението.

– Не много – отговори Лангли честно. – Прекалено немощен е. Налага се, естествено, да остане в болницата. Тук ще му осигурим съответните грижи. Ще го наблюдаваме внимателно, за да се предотврати повторно натрупване на течност около сърцето. Ще го включим и на система за дишане – той вече не е в състояние да диша сам. Предполагам, че ще остане тук до…

Сви рамене.

– Разбирам – промълви Александър. – Но не ми се вярва да иска да остане тук. Положително ще желае да се прибере вкъщи – в Гърция, – за да умре там.

Лангли поклати глава.

– Изключено! – отсече той без никакво колебание. – Дори и по въздух не би издържал такова дълго пътуване. В никакъв случай не бих дал съгласието си. Няма да го изпиша от болницата.

Александър се замисли за момент.

– Ще се опитам да го разубедя – рече той тихо, – но не обещавам нищо. Понякога баща ми проявява рядка упоритост.

– Знам – увери го Лангли с уморена усмивка.

– Бих искал да го видя.

Александър се изправи.

Лангли кимна.

– Питаше за вас – сподели той и също стана. – Но не се задържайте дълго. Дал съм му успокоителни.

В опит да се овладее Александър сведе поглед. Лекарят го заведе до вратата. Александър влезе в стаята и пристъпи към леглото. Баща му лежеше със затворени очи. От носа му стърчаха тръбички, а в свивката на ръката имаше система. Стабилното бипкане на апарата, следящ сърдечната дейност, действаше успокоително.

Наведе се и леко докосна гърдите му. Дишането на баща му беше затруднено.

– Татко – промълви Александър.

Киракис бавно отвори очи.

– Александър – прошепна той дрезгаво, – радвам се да те видя…

– Защо не ми каза, татко? Защо винаги криеш нещо от мен?

– Исках да те пощадя – отвърна баща му с пресипнал глас. – Не ми се щеше да хабиш енергия в тревоги по мен. И без това нищо не може да се направи, а сега те чакат толкова задачи… Все важни неща за бъдещето ти…

– Затова така внезапно реши да се оттеглиш, нали? – попита Александър, вперил изпитателен поглед в лицето на баща си.

– Знаех, че не ми остава много време. – Гласът на Киракис вече едва се чуваше. – Най-много от всичко желаех да прекарам това време с теб, да наваксаме онова, което загубихме през последните няколко години, да те подготвя за председател на борда… – Закашля се. Бореше се за всяка глътка въздух.

– Татко – обади се Александър с треперещ глас, – съзнавам, че изчаках прекалено дълго, за да ти кажа това, но искам да знаеш – обичам те.

През следващите две седмици Александър прекарваше дните до леглото на баща си. Понякога просто седеше, друг път разговаряше с него. Киракис минаваше през различни състояния: ту не откликваше под въздействието на обезболяващите, ту мисълта му работеше забележително ясно. На моменти дори седеше и водеше сериозни разговори със сина си. Беше блед и с изопната кожа, отслабна доста, едрата му снага измършавя, но на Александър все не му се вярваше, че баща му наистина си отива от този свят. Винаги го беше смятал за безсмъртен. Дори след кончината на майка му, когато за пръв път си даде сметка колко уязвими са всъщност родителите му, не си представяше, че баща му – живата легенда, исполин сред мъжете – ще бъде застигнат от същата участ.

Една вечер, когато Киракис бе по-бодър от обичайното, настоя да си поговорят.

– Знаеш ли, Алекси, не бих се тревожил толкова от смъртта, ако бях сигурен, че няма да си сам – сподели той.

Очите му се впиха в Александър въпросително. Синът поклати глава.

– Досега не съм извадил късмета, споходил теб и мама – отвърна той тихо.

– Сполучлив брак и деца, Александър – те са не по-малко важни от властта. Дори заслужават повече – каза Киракис. – Даже аз никога не съм се съмнявал в това.

В тона му се долавяше непонятна за Александър напрегнатост.

– Знам, татко. Но от мен положително няма да излезе добър съпруг.

– Ще напусна този свят без никакви угризения, само ако знам, че има жена, на която наистина държиш. Майка ти… постоянно се притесняваше за теб.

Взе ръката на сина си и силно я стисна.

– Притесняваше се и за двама ни, татко – промълви Александър с мокри от сълзи очи.

Киракис кимна.

– Преди да почине, поиска да й обещая, че нещата между теб и мен ще се променят.

– Така и стана, не смяташ ли?

Киракис се изкашля.

– Искаше да отиде в гроба с чиста съвест, както и аз се надявам да го направя – с усилие произнесе той. – Помоли ме да сложа край на всички лъжи, тайни… – Сега вече се разкашля неудържимо, едва дишайки. – Искаше да ти кажа… – Задави се – беше му невъзможно да продължи.

– Не говори, татко – посъветва Александър и звънна за сестрата. – Облегни се. Опитай да се отпуснеш.

Сестрата пристигна незабавно. Сложи му успокоително и включи кислородната маска – сваляха я, когато Киракис не се нуждаеше от нея. Нареди на Александър да излезе от стаята и започна да проверява показанията на апаратите. В коридора Александър видя как друга сестра и лекар влязоха забързано в стаята и застанаха до леглото. Говореха тихо и той не чу и думичка. Приближи се до вратата, но и това не помогна. Усети как го обзема леден страх.

Доктор Лангли пристигна малко по-късно и остана в стаята почти петнадесет минути. После излезе в коридора да поговори с Александър.

– Ракът задръства бронхиалните тръби и блокира дишането му. – Замълча. – А около сърцето и белите дробове отново се е натрупала течност.

– Не му остава много време, нали? – попита Александър тихо.

Лангли поклати глава.

– Опасявам се, че не.

Александър се върна в стаята веднага щом му разрешиха. Седна до леглото на баща си. Надяваше се на чудо, ала дълбоко в сърцето си знаеше, че това е краят. Спомни си разговора отпреди минути. Баща му искаше да му каже нещо, но какво? Спомни си и разговора с майка си, преди да почине. И тя се опитваше да му каже нещо, но и нейните думи не му разкриха повече от думите на баща му сега. Той спомена за миналото – искаше да сложи край на лъжите и тайните. Какви тайни, какви лъжи, питаше се Александър.

Малко след полунощ Константин Киракис изпадна в кома. Александър остана до леглото му цялата нощ и през по-голямата част от следващия ден. Баща му не се върна в съзнание нито за миг. Александър бдеше мълчаливо край леглото му и мислеше какво е преживял през последните няколко месеца – съзнавал е тежкото си състояние и предстоящата смърт; през цялото време се бе опитвал да носи сам бремето, да подготви Александър за новите му задачи. Изпита благодарност, че двамата все пак се помириха. Сега вече разбираше колко много е държал баща му на него.

В четири следобед доктор Лангли се появи в стаята на Киракис за четвърти път този ден. Готвеше се да си тръгне от болницата и посъветва Александър да стори същото.

– Нужно ви е да се махнете от тук за известно време – настоя той. – Неминуемо ще се случи, но едва ли тази вечер. Приберете се вкъщи. Излезте да вечеряте. Направете нещо – каквото и да е. Просто не стойте тук.

Макар и неохотно, Александър излезе. Повика колата си и се прибра в апартамента. Там се затвори в кабинета. Прислужникът донесе вечерята на табла, но той не бе в състояние дори да погледне храна. Върху бюрото го чакаха камари документи, ала съзнаваше, че няма да успее да се съсредоточи. Седна на ръба на бюрото и се загледа, в сивото небе навън: здрачът бавно се спускаше. Не помнеше някога да се бе чувствал така болезнено самотен. Щеше му се да има към кого да се обърне сега, за да облекчи болката си. Винаги бе смятал, че е обречен да бъде самотник, но в момента си даваше сметка колко ще му е неприятно да прекара остатъка от живота си сам. Изпитваше потребност да се грижи за някого; изпитваше потребност някой да се грижи за него. Погледна към картината на стената – портрета от златната сватба на родителите му – и усети огромна тъга.

Представа нямаше колко дълго е седял в тъмнината, телефонът иззвъня. Отначало не му обърна внимание – остави прислужникът или икономката да отговори. Но звъненето продължи и той сграбчи нервно слушалката.

– Ало?

Чу женски глас:

– Мога ли да разговарям с господин Киракис?

– На телефона.

– Господин Киракис, обажда се сестра Хановер от болница „Мемориал“. – Замълча за миг. – Баща ви почина в единадесет и петдесет и шест тази вечер.

Александър запали лампата върху бюрото и погледна Часовника. Показваше 12:03.

– Господин Киракис?

– Ей сега ще дойда – отвърна той тихо.

Бавно остави слушалката и отново погледна портрета. Баща му беше мъртъв. Когато майка му почина, тя се притесняваше кой ще се грижи за него, когато нея я няма.

Сега вече тя щеше да го стори.