Текст книги "Игра на богове"

Глава 4

Международно летище „Кенеди“

Мариан Хауптман бе нетърпелива и същевременно развълнувана – нетърпелива, защото полетът от Женева бе твърде дълъг, а развълнувана, защото никога досега не бе посещавала Ню Йорк. Освен това й предстоеше да се види с мъжа, когото обичаше.

Не изпрати телеграма на Александър от Европа, за да го извести за пристигането си. Не смяташе и да му се обади по телефона от летището. Не. Категорично възнамеряваше да го изненада. Бе минало доста време, но не се съмняваше, че той ще се зарадва да я види, както тя се радваше на предстоящата им среща. Колко време всъщност мина? Откакто бе напуснал Швейцария, нито й писа, нито й телефонира, ала тя не спираше да си повтаря, че мнозина мъже не ги бива да пишат писма и Александър вероятно е от тях. А не й телефонира, защото е бил невероятно зает и не е разполагал с време. Но вече нямаше значение. Скоро щяха да бъдат заедно – това е важното. Мариан предвиждаше реакцията на баща си, като научи, че е напуснала университета в началото на семестъра – щеше да побеснее, – но очакваше да я разбере, след като тя и Александър се оженят. Вече не й трябваше образование. Искаше единствено да се научи да е добра съпруга за Александър. А и за какво й е диплома по история, попита се тя, докато митничарят отваряше чантата й за щателен преглед.

Извади служебната визитна картичка на Александър от чантата и внимателно я прочете. Английският й бе приличен, но далеч не съвършен. Е, ще съумее да обясни на таксиджията къде се намира офисът на Александър в Манхатън. Знаеше, че живее в Олимпик тауър и офисът му също е там – на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и първа улица. Няма да е трудно да го намери. Прибра си багажа и се отправи към изхода.

Седнала на задната седалка в таксито, Мариан се отпусна и пое дълбоко въздух. Погледна през прозореца – колата вървеше по моста Куинсбъри. Виждаше как великолепните манхатънски сгради проблясват от сутрешното слънце на фона на ясното небе. Сякаш съм попаднала в друг свят, помисли си Мариан въодушевена. Точно такова място Александър би нарекъл свой дом. Съвсем не приличаше на познатите й градове. Беше по-голям от Цюрих или Базел – най-големите швейцарски градове. Припомни си – беше го прочела много отдавна, – че Ню Йорк е най-големият град в света. Не знаеше дали е истина, но сега, като го гледаше, беше склонна да повярва.

– Пристигнахме, госпожице – обяви шофьорът и спря пред Олимпик тауър.

Мариан кимна.

– Благодаря! – промълви тя и за всеки случай свери адреса с този на визитката.

Плати, добави щедър бакшиш и изчака мъжът да извади куфарите от багажника и да ги остави при портиера.

Взе асансьора и се качи до етажа, зает от офисите на „Киракис корпорейшън“. Още със слизането от асансьора най-напред й се наби в очи бюрото на момичето в приемната: полукръгла мебел с модерен дизайн от полиран махагон. Момичето – елегантно облечена блондинка, почти връстница на Мариан – обслужваше постоянно звънящия сложен телефонен апарат. На стената висеше огромна карта на света, покрита с плексиглас. Под логото на корпорацията, разположено в средата, със сребърни печатни букви бе изписано: ЦЕНТРАЛА НА КИРАКИС КОРПОРЕЙШЪН В СЕВЕРНА АМЕРИКА. Между две позвънявания момичето насочи Мариан към кабинета на Александър. Намери го без никакво затруднение, но секретарката му отказа да я пусне да влезе, без да се представи.

– Аз съм Мариан Хауптман. Идвам от Женева – със запъване обясни на английски. Какво глупаво момиче! Не съзнава ли, че пред нея стои бъдещата госпожа Киракис? – Тук ли е, или не?

– Тук е, но… – започна секретарката.

Мариан се усмихна облекчено.

– Не ме въвеждайте. Искам да го изненадам.

Преди секретарката да успее да я спре, Мариан нахлу в кабинета. Александър говореше по телефона, но приключи бързо и скочи на крака. Въобще не изглеждаше доволен, че я вижда.

– Стейси, наредих никой да не ме безпокои при никакви обстоятелства! – изсумтя той срещу разстроената секретарка.

– Опитах се да я спра, господин Киракис – отвърна жената безпомощно.

Той изгледа Мариан недоволно.

– Какво правиш тук?

– Liebchen, помислих, че ще се радваш да ме видиш. – Поведението му я озадачаваше. – Дойдох чак от Женева, за да те изненадам.

Той се вторачи за миг в нея и подхвърли на секретарката:

– Остави ни насаме, Стейси.

Тя кимна, излезе и затвори вратата след себе си. Александър се обърна отново към Мариан.

– Останах с впечатлението, че след като напуснеш Гщаад, ще се върнеш в университета – обяви той с ледени нотки.

– Така възнамерявах, но понеже не ми се обади… Много ми липсваше и трябваше да дойда…

– Доста глупаво си постъпила – отсече Александър.

Тя не разбираше странното му държание.

– Мислех, че ще се зарадваш да ме видиш, че очакваш да пристигна…

– От къде, по дяволите, ти хрумна подобна идея?

– В Гщаад… Бяхме така щастливи… – Всеки момент щеше да се разплаче. – Усещах, че ме обичаш. Убедена бях, че когато се оженим…

– Да се оженим? – Александър беше смаян. – Никога не съм ти правил предложение за женитба.

– Разбира се, че не си изрекъл думите, но смятах… – подхвана тя нервно.

Той заобиколи бюрото и я хвана за раменете.

– Това са твои догадки, Мариан. Ако желая да се оженя за някоя жена, аз ще й направи предложението. Не си ли съгласна?

Сълзите й вече се лееха на воля.

– Но в Гщаад…

– В Гщаад прекарахме чудесно. Това бе всичко, Мариан. Приятно беше и за двама ни – уточни той, снишавайки глас. Дожаля му за нея. – Съжалявам, ако някои мои думи са били причина да останеш с погрешно впечатление.

– Съжаляваш?! – Тя се отдръпна, лицето й бе зачервено и изкривено от плач. – Била съм такава глупачка! Била съм сляпа глупачка! Наистина си помислих, че ме обичаш, а ти просто си искал да ме отведеш в леглото си!

– Ние почти не се познаваме – отбеляза той тихо. – Как да се влюбим един в друг?

– Но аз се влюбих! Влюбих се! – извика тя. – Разделих се с всичко скъпо – баща ми, образованието ми, всичко. Да дойда тук, за да съм с теб. Превърнах те в най-важното нещо в живота си, а разбирам, че за теб не представлявам нищо! Добре, Александър, ще се оттегля възможно най-бързо от живота ти!

– Ако те обичах… – подхвана Александър кротко. – Не ти ли се стори странно, че нито веднъж не те потърсих? Минаха повече от два месеца, Мариан. Ако аз бях влюбен, не бих издържал на толкова дълга раздяла, без поне да ти се обадя по телефона.

Тя само кимна.

– Постъпих глупаво… – промълви тя пресипнало.

– Какво ще правиш сега? – попита той, защото продължаваше да се съмнява дали всъщност го е разбрала.

Не беше я подвел. Убеждението й, че е влюбен в нея, беше чиста проба плод на въображението й.

Тя избърса сълзите от очите си.

– Не те засяга – отвърна тя суховато.

– Нужни ли са ти пари да се върнеш в Женева? Ще ти помогна по всякакъв начин…

– Не! – възрази тя. – Достатъчно е, че допуснах да се възползваш от мен. Оставих се глупаво да повярвам, че ще поискаш да стана твоя жена. Това ми стига. Няма да приема парите ти. В момента се чувствам твърде евтина и омърсена Александър. Ако взема парите ти, ще ме преследва чувството, че съм обикновена проститутка! – Погледна го. В очите й имаше болка. – Ще те оставя, щом това е твоето желание. Ще се върна в Швейцария. Обещавам да не те безпокоя повече.

Избяга от кабинета, преди Александър да успее да я спре.

Лос Анжелис

Мередит обикновено се наслаждаваше на пътуването с кола до Малибу и никога не се отегчаваше от чудната гледка по южното калифорнийско крайбрежие, но днес дори не я забелязваше. Мислеше за последната си среща с Том Райън и се питаше дали Ник не е прав в предположенията си. Дали наистина не стигна прекалено далеч в стремежа си да направи репортажа? През последните няколко седмици забеляза обезпокоителна промяна в поведението на Райън – стана по-замислен и затворен, на моменти дори необщителен. Когато беше при него, той пиеше прекалено много и тя често съкращаваше посещенията, защото не му бе възможно да общува. Сподели с Ник, че от време на време се замисля дали да не се откаже от проекта.

Погледна дебелите албуми с изрезки на седалката до себе си. Райън й предложи да използва албумите, които Елизабет бе попълвала приживе – снимки, вестникарски изрезки и отзиви за изпълненията й. За тези отзиви Райън сподели, че често ги е подценявал, защото единствено важни за него били касовите приходи от филмите и театрите. Мередит се питаше дали след смъртта на жена си Том някога е добавил нещо към тези албуми. Едва ли. Имаше чувството, че дори не е събрал сили да ги прегледа отново. Та той дори не ги отвори, когато й ги подаваше!

Ник снимаше в Мексико, затова Мередит щеше да разполага с цялата вечер – предостатъчно време детайлно да огледа всяка снимка, всяка изрезка. Стигна до къщата на брега. Тогава се сети, че това е свободната вечер на икономката. Взе си душ, направи си лека вечеря от бъркани яйца и препечен хляб и се настани в леглото с албумите. В първия попадна на снимки на Елизабет като млада, току-що пристигнала в Холивуд от Тексас, жадна да осъществи мечтите си. Изглеждаше така уязвима на тези снимки! Мередит се опита да си представи как ли се е чувствала. Съмнявала ли се е в успеха си? Минавало ли й е през ума да се откаже? Изпитвала ли е отчаяние или разочарование?

– Какво си преживяла по онова време, Елизабет? – попита Мередит на глас. – Усещала ли си страх, че си допуснала грешка? Помисли ли да си прибереш багажа и да се върнеш в Тексас?

Попадна на студийна снимка на Елизабет от първата й голяма роля. Наистина се долавяше някаква магия: дори фотографиите излъчваха нещо специално. Нищо чудно, че е станала звезда, помисли си Мередит, изучавайки внимателно снимката.

Изчете отзивите. Някои бяха ласкави. Не се изненада ни най-малко. По правило критиците винаги се отнасяха добронамерено към всеки, постигнал търговски успех.

Към три след полунощ Мередит затвори втория албум. На последната страница от пожълтяла изрезка гледаха Том, Елизабет и синът им Дейвид – снимка на летището сутринта, преди да отпътуват за Европа. Детето наистина изумително приличаше на майка си. Ако беше останало живо, сега щеше да е зрял мъж. И вероятно щеше да разбива женски сърца, прецени Мередит. Остави албумите настрана и изгаси лампата.

Щеше й се Ник да е до нея. Изведнъж изпита непоносима самота.

Ник се завърна в Малибу в петък, изпълнен с ентусиазъм за новия филм, който снимаше.

– Очаквам да бъде най-добрият засега – обяви той на Мередит, докато тя му помагаше да разопакова багажа. – Дори не бих се изненадал, ако се окаже най-касовият за годината!

Тя се усмихна.

– Толкова ли е добър?

– Още по! – отвърна той уверено. – Чакай само да видиш суровия материал.

– Нямам търпение.

Взе един от изпразнените куфари и го прибра в дъното на дрешника.

– С известен късмет този няма да ми е нужен дълго време.

– Искрено се надявам. Започнах да изпитвам чувство то, че живея сама тук – призна тя.

Той се ухили и я прегърна.

– Не бих го допуснал, бейби. – Целуна я. – Бих те взимал със себе си, ако разполагаше със свободно време.

– Понякога ми се ще да имам. – Смени темата. – Изглеждаш уморен. Защо да не прескочим вечерята и направо не си легнем?

– Напълно ме устройва, скъпа, но си спомни – отсъствах две седмици. Ако си легнем, едва ли ще спим – намигна й Ник.

Тя шеговито се намръщи.

– Имах предвид да отидем в леглото, за да спиш! – Целуна го игриво по върха на носа. – Понякога направо ме озадачаваш, Холидей.

– Така ли? Защо?

– Погледни се. При всяко връщане от снимки на терен имаш вид на човек, неспал от седмици и отслабнал пет кила. Не отделяш ли време за такива дреболии като ядене и спане?

– Не – призна той. – Старая се да приключа със снимките възможно по-бързо, за да се върна вкъщи при теб.

– Безнадежден случай си – засмя се тя.

– Хрумна ми нещо. Нито ти, нито аз имаме работа за уикенда. Защо не се възползваме от тази възможност?

– Какво си намислил? – попита тя подозрително.

– Какво ще кажеш за дълга разходка по плажа като начало? А после да обядваме навън, да гледаме някой филм и да направим резервация в „Гладния тигър“ за вечерта?

Започна да я целува. Наболата му брада я погъделичка. Мередит се засмя и се отдръпна.

– Звучи ми страхотно, но напоследък вали всеки път, когато двамата имаме свободен уикенд. Май сме прокълнати.

– Глупости! – изсумтя той. – Според мой добре осведомен източник този уикенд ще е необичайно топло за сезона, слънчево и без облаче в небето. – Започна да разкопчава блузата й. – Няма да посмее да вали. Не и този път.

Валя през целия уикенд.

– Ето какво става, когато се заканваш, Холидей – посочи навън Мередит, застанала до прозореца на спалнята, от където наблюдаваше пороя. – Не е хубаво да си играеш с майката природа, така да знаеш.

– Разбрах намека ти. – Ник лежеше изтегнат на леглото и преглеждаше вестници. – Можем да отидем поне на кино, стига да желаеш.

– Не, благодаря. Предпочитам да остана вкъщи на сухо.

– Да, да. Хрумват ми някои други неща, на които бихме могли да се посветим тук – обяви той похотливо.

Мередит се обърна към него.

– Вие май само за това мислите, господине – ухили се тя.

– И други са ми го казвали. – Ник седна в леглото. На пода забеляза голяма купчина стари филмови списания. Взе най-горното и го разлисти. – За какво са ти тези? – попита той.

– Изследователска работа.

Той вдигна поглед.

– Ходила си пак да се видиш с Том – досети се той.

Тя кимна.

– Вчера. Запазил е всички тези стари списания през годините. Вярваш ли на очите си? Били са на Елизабет. Очевидно е събирала всяко издание, в което се е появявала.

Ник намери статия за семейство Райън и я прегледа.

– Била е страхотна, нали?

– Изключително красива – съгласи се Мередит. – Жалко. Била е едва на двадесет и осем, когато е умряла.

– Том вероятно не ти е казал всичко, случило се по време на онези снимки – предположи Ник и върна списанието върху купчината.

Мередит поклати глава.

– Май ще ми е нужно известно време да го спечеля – въздъхна тя. – След всичко преживяно гледа на журналистите като на врагове.

– Не бих се учудил.

– Не звучи особено оптимистично.

– Слушай, бейби, познавам го вероятно по-добре от всички наоколо. Никога не се доверява на никого. Не вярвам да се обърне на сто и осемдесет градуса този път. Ако ме питаш, ще претърпиш огромно разочарование.

– Остави ме аз да се кося за това, става ли? – Отиде до него и обгърна врата му с ръце. – Голямо момиче съм. Ще го преживея.

– Ъхъ… – Притегли я до себе си на леглото. – Знаеш ли, напоследък ми се струва, че говорим само за Том Райън и най-съкровените му тайни.

– Мислех, че харесваш Том – учуди се Мередит и разроши игриво косата му.

– Така е. Но се сещам за други неща, които да си говорим в редките моменти, когато сме заедно. – Целуна я нежно. – Както и какво друго да правим.

– Например? – попита тя невинно.

Усмивката му беше заканителна.

– Например…

Ню Йорк

Александър прегледа документите върху бюрото.

– Докладите са отлични – прецени той. – Хората ти са твърде изчерпателни.

Джордж, седнал от другата страна на бюрото, кимна.

– Затова съм ги подбрал.

– Е, какво мислиш?

Александър вдигна поглед. Джордж сви рамене.

– Всяка от тези компании би била чудесна придобивка – отвърна той без колебание. – Всяка или всички ще са едно разумно капиталовложение.

– Но ако трябва да се вземе решение, коя би избрал? – полюбопитства Александър.

– Е, след като държиш да чуеш мнението ми – започна Джордж ухилен, – аз лично предпочитам „Нешънъл технолоджис“. Имат впечатляващи резултати. В момента получават доста правителствени поръчки.

Александър кимна.

– Напълно си прав. Но какво ще кажеш за „Емпайър дивелъпмънт къмпани“? И те напредват доста бързо и успешно.

Джордж поклати глава.

– Затънали са – възрази той. – Огромни финансови проблеми. Бих ги присъединил само ако ми трябва средство за отбиване на данъци.

– А защо не вземем компанията и не я съживим? – подсказа Александър.

Интересуваше го разширяването на дейността на корпорацията в сферата на недвижимите имоти и му се струваше, че въпреки очевидните трудности на орегонската компания тя все пак има бъдеще.

– Дълго и задълбочено го обмислях – призна Джордж. – На твое място първо бих ги проверил старателно.

– Май си прав – прие накрая Александър. Отдели папките за двете компании настрана. – Петролната компания изглежда ще надделее.

Джордж се усмихна.

– Току-що са открили голямо находище в Залива – отбеляза той, припомняйки си разговора с един от шефовете на „Корпус Кристи“ същата сутрин. – Според мен…

Дочули гневни гласове от другата страна на вратата, и двамата мъже се извърнаха. Тя се отвори рязко и Константин Киракис нахълта в кабинета. Държеше сгънат вестник. Лицето му бе потъмняло от гняв.

Александър скочи на крака.

– Татко, не те очаквах…

– Знам, че не си ме очаквал! – сряза го Киракис. Обърна се към Джордж. – Ще ни оставиш ли насаме?

Джордж бързо се изправи и излезе от стаята. Александър отново погледна баща си.

– Какво има? Не е нещо с мама, нали?

– Майка ти е добре… при дадените обстоятелства. – Киракис пъхна вестника в ръцете на сина си и гневно посочи с пръст. – Прочети това! – нареди той.

Александър прегледа набързо кратката статия. После седна на стола и погледна баща си.

– Нямах никаква представа… – подхвана той бавно.

– Познавал си тази млада жена, нали? – настоя Киракис.

Александър кимна.

– Да, познавах Мариан. Срещнахме се преди два месеца в Гщаад, но…

– Имал си връзка с нея, нали?

Тонът на Киракис не търпеше възражения.

– Да – призна Александър. В статията пишеше, че Мариан се е самоубила. – Нямах представа, че е толкова объркана – продължи той. – Никога не ми е хрумвало, че би посегнала на живота си.

Очите на Киракис бяха ледени.

– Простила се е с живота заради теб – изръмжа той. – Това нищо ли не означава?

Александър го погледна изненадано.

– Заради мен? Татко, та аз едва я познавах – възрази той. – Прекарахме седмица заедно и…

– И тя пристигнала в Ню Йорк да те търси. Очаквала да се ожениш за нея – завърши Киракис вместо него.

– От къде знаеш? – изненада се Александър.

– Колкото и да смяташ, че Гърция е далеч, новините в бизнеса се разпространяват бързо, Александър. – Баща му не правеше никакви опити да скрие раздразнението си. – Знам всичко за разигралата се сцена в този офис. Станало е миналата седмица, нали?

Александър кимна.

– Името ми не се споменава в статията – отбеляза той. – Защо смяташ, че се е самоубила заради мен?

Челюстите на Киракис видимо се стегнаха.

– През последните няколко години отделих доста време – и пари – името ти да не се появява във вестникарските писания – отвърна той намръщено. – Понякога усилията ми се оказваха безплодни. Във всеки случай никога не оставям нещата на случайността. Връзките ми, особено в Швейцария, са отлични. За щастие някои са в полицейското управление на Женева. – Извади листче от джоба си и го подаде на Александър. – Младата жена е оставила предсмъртна бележка. За щастие един от моите хора успял да я вземе, преди пресата да узнае за това.

Александър прочете написаното три пъти. Когато погледна отново баща си, лицето му бе пребледняло.

– Представа нямах, че е толкова… обременена – повтори той. – И през ум не ми е минавало…

– Това е същността на твоя проблем, Александър. Никога не се замисляш за последствията от постъпките си!

– Тя ми се стори напълно нормална – продължи Александър бавно, припомнил си колко оживена и весела бе сутринта на пистата. – Нищо в поведението й не подсказваше, че е лабилна. Прекарахме заедно цяла седмица и нямах представа…

– А когато е дошла в Ню Йорк?

Александър свъси вежди.

– Тогава вече не бях така сигурен. Не мога да си обясня как е изтълкувала някои мои думи или от къде й е хрумнало, че ще се оженя за нея – сподели той. – Тръгна си видимо разстроена. Изключително разстроена.

– Опита ли се да я спреш? – попита Киракис.

– Не – призна Александър. – Опасявах се нещата да не се влошат още повече. Разбрахме се да се върне в Швейцария. Аз имах предвид университета. Нищо в думите й не ми подсказа, че възнамерява да се самоубие.

– Този път отиде прекалено далеч, Александър. – В тона на Киракис се долавяха предупредителни нотки. – Въпросът е сериозен. Вече не е само игра, в която се правиш на жребец пред всяка срещната жена. Това е самоубийство. Заради теб жена е сложила край на живота си. Ако стигне до пресата, не са изключени последствия. Твърде неприятни последствия. Имаш ли представа как ще се отразят върху бъдещето ти в бизнеса, а и на корпорацията?

– Това няма нищо общо с…

– Напротив! Има много общо! – изкрещя бащата. – Винаги са гледали на „Киракис“ като на солидна компания, на добър финансов партньор. Един ден ти ще я контролираш и ще зависиш от милостта на същите банкери, които в момента гледат на теб като на несериозен човек. Ако те преценят като рисков фактор, когато ти се наложи да поискаш заеми от тях, как смяташ, че ще реагират? Какво ще стане с теб тогава? Какво ще стане с корпорацията?

Александър мълчеше. Никога не се бе замислял за тези неща.

– Това е последната капка, Александър – обяви Киракис. – Омръзна ми неприемливият ти начин на живот! Нещата трябва да се променят, и то незабавно. Иначе ще те накарам дълбоко да съжаляваш, задето не си се вслушал в предупрежденията ми. Давам ти честната си дума!

– Татко, трябва да ми повярваш – обади се най-сетне Александър. – Нито за момент не съм я подвел. Не съм й давал никакви обещания. Не съм й казвал, че ще се оженя за нея. Не съм твърдял, че я обичам.

– Всичко това вече няма значение – сряза го Киракис. – Тя е мъртва и бележката свързва самоубийството й с теб. Независимо какво се е случило или не се е случило помежду ви в Гщаад, то вече не е важно. – Тръгна към вратата, но се спря. – Съветвам те сериозно да се замислиш върху думите ми.

– Почакай, татко – извика Александър. – В статията се казва само, че се е самоубила в хотелска стая в Женева.

– И какво?

– Как? Как е умряла? – попита той.

Киракис свъси вежди.

– Обесила се е.