Текст книги "Игра на богове"

Глава 24

– Все ми се струва, че пропускам нещо, че не виждам очевидното. – Мередит седеше на леглото и преглеждаше записките си за Елизабет Уелдън-Райън. Беше късно след полунощ, но тя не се чувстваше изморена. През последните няколко седмици разследването й носеше единствено разочарования и съмнения, но сега бе готова да го поднови с нова решителност. – Само да разбера докъде е стигнала след Йоанина.

На леглото до нея Александър се надигна и се подпря на лакти.

– Още е жива – това ли си мислиш? – попита той истински заинтригуван.

Мередит кимна бавно.

– Да, смятам го за възможно – призна тя. – Маклоски ясно си спомня: когато й съобщили за детето и тя разбрала, че вече няма надежда, припаднала, но не било нито удар, нито инфаркт, а нервен срив, емоционален стрес. После някои от филмовия екип я е видял; била е жива.

– Може да е умряла по-късно – допусна Александър.

– Но е възможно да е още жива – не се предаваше Мередит, готова да се хване за сламка.

– Събитията имат повече от тридесетгодишна давност – напомни той и прокара ръка през косата си. – Дори да е била жива тогава, защо сега да не е мъртва?

– Всичко това се е случило отдавна наистина, но днес би била на шестдесет – отвърна Мередит и остави бележника настрана. – Какво и пречи да си живее… някъде?

– И какво ще направиш, за да я намериш? – заинтересува се Александър. – Ще пратиш отряд по дирите й? Ще обиколиш всички клиники за душевно болни в Европа? Том Райън се е върнал сам от Европа? Ако съпругата му е била жива, трябва да я е оставил някъде, континентът е голям, скъпа, а задачата – прекалено тежка, за да я реши сама жена.

– Не е точно така – възрази Мередит. – Том Райън беше изключително богат. Ако е оставил съпругата си в институт за душевно болни, ще е нещо представително и от най-добрите. Това значително стеснява мащабите.

– Щом е искал да я защити, да я скрие от журналистите, сигурно е бил предпазлив – разсъждаваше Александър. – Човек първо ще я потърси в елитните болници.

– Не и ако са я смятали за мъртва – напомни му Мередит.

– Ако хипотезата ти е вярна, най-голяма е вероятността да я е настанил в някоя частна швейцарска клиника – подхвърли той. – Дори да се свържеш с тях, съмнявам се, че ще ти дадат информация. Обикновено не говорят за пациентите си. А ако тя въобще не е в болница? За човек с пари е лесно да купи вила, където да я настани с квалифициран персонал да се грижи за нея.

Мередит поклати глава.

– Не ми се вярва Том да е постъпил така. Положително й е осигурил възможно най-добрите грижи. Познавах го, скъпи. Човекът бе готов да брани тайната си на всяка цена. Не би рискувал. Особено когато е ставало въпрос за нея.

Александър помълча няколко минути.

– Йоанина сякаш е прокълната земя – обади се той по някое време.

Тя го погледна.

– Какво искаш да кажеш?

Поколеба се за миг, но сподели:

– Като дете, почти на годините на малкия Райън, нашите ме завели в Йоанина. Баща ми имал някаква работа там. Тогава за пръв и единствен път съм ходил там. Станала някаква злополука. Бил съм наранен и за малко да умра.

– Какво се е случило? – попита Мередит озадачена.

Александър свъси вежди.

– Там е работата, че не знам – отвърна той. – Бил съм много малък. Нямам спомен от злополуката, а родителите ми никога не говореха за нея. Поне не пред мен.

– Тогава как си разбрал?

– Един път чух мама да говори с Хелена. Строго я предупреждаваше никога да не ми казва колко сериозна травма ми е причинило преживяното. Лекарите от атинската болница „Кифисия“ смятали, че на подсъзнателно ниво съм го изтрил от паметта си. И сигурно е така, защото до ден-днешен не знам какво е станало. Като дете, а и по-късно, имах ужасни кошмари. Винаги съм смятал, че са свързани със злополука, макар да нямам никакъв спомен за такава. Виждах образи от друга епоха и изпитвах ужасното чувство, че съм погребан жив. Някога се чувствах страшно напрегнат в асансьори и затворени пространства, но с годините се научих да го преодолявам.

Мередит го погали по ръката.

– Защо никога не си ми говорил за това? – попита тя нежно.

Той свъси вежди.

– Досега не съм го споменавал пред никого. Никога не ми е било лесно да говоря за тези неща. Не обичам тъмните петна в мозъка си, въпросите без отговори; трудно ми е да призная, че съм загубил пет години от живота си. Нямам никакъв спомен какво ми се е случило в Йоанина, нито какъв е бил животът ми преди това.

– Мнозина не си спомнят толкова назад – успокои го Мередит. – Бил си малък…

– Повечето си спомнят нещо: човек, място, любима играчка – прекъсна я Александър. – А аз не помня нищо. Не е нормално.

– Каза, че си чул майка ти да говори за това с Хелена сети се Мередит. – Тя знае ли?

Александър поклати глава.

– Стана моя гувернантка, когато бях на седем – близо две години по-късно. Мама я предупреди да не ми казва, а ако желае да продължи да работи за тях, никога да не го споменава пред баща ми.

– Защо не? – попита Мередит.

Александър отново поклати глава.

– Ако са били на ръба отново да загубят дете, за тях, предполагам, е било голяма травма. Дамян вече е бил мъртъв, а мама е имала зад гърба си няколко спонтанни аборта. Бях единственото дете, което щяха да имат. Мама не можела да рискува с нова бременност. А що се отнася до баща ми – бил съм не само последният му шанс да е баща, но и единствената му надежда да има наследник за империята Киракис.

– Разбирам защо си бил толкова скъп на родителите си – отбеляза Мередит разнежена.

– Да. Тъжно е мъж и жена да искат деца толкова силно като тях, а да се налага да се примирят, че няма да имат повече. – Ръката му се плъзна по плоския й корем. – Лично аз желая голямо семейство.

– Просто искаш да ме видиш дебела – пошегува се тя.

– Не дебела, а пищна. – Целуна я нежно. – Смятам, че ще бъдеш още по-красива.

Устните му докоснаха шията й, докато сваляше нощницата й.

Мередит го обгърна през врата, когато двамата легнаха върху възглавниците. Сети се какво казваше Кейси понякога: „Най-висшият израз на любовта на една жена е да дари любимия си с дете.“ Мередит искаше дете от Александър.

– Налага ли се да заминеш за Турция? – прошепна тя. – Ще ми се да не заминаваш…

– Ще се върна при първа възможност – обеща той, отметна нощницата й настрана и покри тялото й със своето. – При първа възможност…

Истанбул

– В югоизточна Азия има доста размирици, Александър – отбеляза Кафир мрачно. – Опасявам се, че няма да се размине без политическа революция.

Всяка дума на Кафир поразяваше Александър като удар с чук.

– И как точно ще се отрази това на сондажите ни във водите край Ява? – попита той.

Говореше тихо. Седеше до прозореца и гледаше към минаретата в далечината. Кафир свъси вежди.

– Обектите, сегашна собственост на корпорацията, ще бъдат национализирани. Без съмнение ще стане така.

Александър го изгледа.

– Значи ще ги загубим – промълви той бавно. – Какво ме съветваш да предприема?

Кафир сви рамене.

– Решението трябва да вземеш ти, но е добре сега да продаваш, да спасиш каквото е възможно – изрази мнението си той.

– Да спася… – Александър свъси вежди. Сондажите бяха едно от първите му начинания, когато пое ръководството на корпорацията. Затова му лежаха така на сърцето. – Ще помисля – обяви той накрая.

Кафир стисна зъби.

– Не чакай прекалено дълго – предупреди той.

– Ще те потърся отново – обеща Александър. – Имаш там хора, на които може да се разчита, нали?

Турчинът кимна.

– Човек в Джакарта. Англичанин. Имам му пълно доверие.

– Проверил ли си го?

– Естествено – отвърна без колебание Кафир. – Не рискуваме ненужно. Баща ти ми даде този урок преди години.

Александър се насили да усмихне.

– Не съм изненадан. Татко винаги се е впечатлявал от твоята изпълнителност.

– Баща ти беше чудесен човек, Александър.

– Да, да. – Александър седна на ръба на бюрото на Кафир. – Искам да поддържаш контакт с твоя човек в Джакарта. А също и с мен. Всяко ново развитие да ми се докладва веднага, независимо кое време на деня или нощта е. Ясно ли е?

– Напълно – увери го Кафир.

– Чудесно. Ще се чуем. – Стисна ръката на турчина. – Не ме разочаровай.

Тонът му бе непринуден, но в тъмните очи имаше предупреждение, което свари турчина неподготвен.

– Никога – увери той.

Александър се обърна и в стъклата на вратата забеляза отражението от угриженото изражение на Кафир. Това го разтревожи.

Ню Йорк

Старинният часовник в кабинета на Александър показваше два след полунощ. Мередит седеше на бюрото му; очите й бяха зачервени от часовете, прекарани в четене и препрочитане на вестникарски изрезки, статии и собствените й бележки. Отказваше да се предаде, макар да беше късно и да се чувстваше крайно изморена. Откакто Александър замина за Истанбул, стоеше до късно вечер и отново преглеждаше материалите за семейство Райън.

Реши, че е време да си ляга. Беше изтощена и от работата й нямаше никакъв ефект. Потисна прозявката си и започна да прибира материалите в кашона. Вдигайки купчина стари пожълтели вестникарски изрезки, нещо хвана погледа й и тя се спря. Една черно-бяла портретна снимка на Елизабет лежеше върху бюрото до поставената в сребърна рамка снимка на Александър с Мередит, направена по време на медения им месец. Нещо в двете снимки я обезпокои. Вдигна ги бавно и ги постави една до друга. Разгледа внимателно лицата на Елизабет и Александър. Двама души от различен свят, време и държава, а такава поразителна физическа прилика! Не беше за подценяване. Направо невероятно: и двамата имаха едни и същи остри, правилни черти, еднакъв цвят на кожата, еднакви тъмни, гъсти коси. Но именно очите впечатляващо черните очи – привлякоха вниманието й. И двамата имаха тъмните, блестящи очи на цигани. Страшно си приличаха… Не, не е възможно. Александър е син на Константин и Мелина Киракис. Синът на Елизабет е мъртъв. Но в съзнанието й отекнаха думи: „Бил съм опасно наранен и за малко да умра… Родителите ми никога не говореха за това… А що се отнася до баща ми – бил съм не само последният му шанс да е баща, но и единствената му надежда да има наследник за империята Киракис… Не могли да стигнат до него… След четири дни се отказали… Когато й съобщили, тя изпищяла като смъртно ранено животно… Последният път, когато я видели, била жива…“

Мередит погледна портрета на Елизабет и сина й. Майка и дете с едни и същи черти, с еднакви черни очи, блестящи като полиран оникс. Мислено си представи портретите на Константин и Мелина, окачени във фоайето на вилата им в Гърция, и се сети как на шега бе отбелязала пред Александър: „Сигурно си подхвърлено дете. Не приличаш нито на нея, нито на него.“ Не, повтори си тя, просто не е възможно.

На следващия ден се обади на Уилям Маклоски в Чикаго.

– Забравих да ви питам нещо – подхвана тя. – Бил сте там, когато Дейвид Райън е починал. Знаете ли случайно къде е погребан?

– Не е – отвърна Маклоски без колебания.

– Не ви разбрах.

– Както ви казах, мадам Кортни, момчето почина в онзи стар кладенец, от където не успяха да го извадят. Дори след като официално обявиха, че е мъртво, така и не извадиха трупа. Тялото не беше намерено.

Берлин

Берлинската криминална полиция арестува мъж. Това бе първият от серията арести, последвани от широкомащабно разследване на незаконни финансови сделки в Германия. Чрез сложни операции бяха укривани, прани, трансферирани и претрансферирани милиарди долари. Полицията провеждаше разследването в продължение на месеци, но първата истинска улика се яви след анонимно телефонно обаждане до централата на Криминалната полиция в Берлин. Механизъм в централата не позволяваше на обаждащия се да преустанови връзката, докато специално електронно табло не го освободи. Така полицията засече от къде е обаждането. Нямаше начин да определят самоличността на анонимния доброжелател, но знаеха от къде е.

Номерът беше от сграда с офиси във Виена.

Само след час вестниците разполагаха с новината за арестите. Съобщаваше се, че първият арестуван продължавал да се кълне в своята невинност. Бил натопен преднамерено, били му устроили капан – повтаряше той пред полицията. Не знаел чие е това гнусно дело, но бил така сигурен за заложената клопка, както не се съмнявал в името си.

Мъжът беше старши вицепрезидент в „Киракис корпорейшън“.

Париж

Централата на Интерпол се намираше във впечатляваща сграда от стъкло и стомана и се издигаше над едно– и двуетажните жилищни сгради наоколо. В компютърния център на приземния етаж инспектор Адриан Десан „разговаряше“ с машините, които съдържаха масиви от база данни за тайните на множество хора.

Адриан Десан беше нисък мъж, с леко наднормено тегло, към петдесетте. Ходеше, влачейки крака, сякаш желаеше да преодолее разстоянието с минимално усилие. И говорът му беше бавен и спокоен. Обличаше се небрежно – дрехите му винаги се нуждаеха от гладене. Ала за колегите му, имали привилегията да работят в тясно сътрудничество с него, външният му вид представляваше фрапиращ контраст с невероятния детектив. Десан имаше изключително аналитичен ум и способността да запаметява и най-незначителната подробност, която понякога се оказваше разковничето при особено заплетени случаи. „Задънените“ разследвания изведнъж се разплитаха, когато с тях се заемаше Адриан Десан. Неугледният му външен вид му помагаше, защото мнозина – дори сред заподозрените – го вземаха за глупав или мързелив. Десан бе от онези рядко срещани професионалисти, чиято мисъл бързаше напред и предусещаше каква стъпка трябва да се предприеме. Веднъж попаднал на улика, никога не се проваляше.

Загледан замислено в думите и цифрите върху екрана, Десан се сети за запитване до Интерпол във връзка с арести в Берлин преди три дни. Намирисваше на пране на пари. Поклати глава. Ни най-малко не се съмняваше, че това е върхът на айсберга. Беше убеден, че задържаните са само малка част от международна престъпна мрежа, занимаваща се с незаконни финансови операции из цяла Европа. Когато говори с Валтер Мендлер, главен инспектор от берлинската криминална полиция, остана изненадан как така арестите са били предизвикани от анонимно обаждане. За него бе странно, че берлинските му колеги са разбрали от къде е обаждането, а не са успели да идентифицират кой е позвънил. Не си бяха направили труда да продължат разследването, но Десан прояви любопитство и реши да поразпита тук-там. След няколко дискретни телефонни разговора откри, че сградата с офиси, от където е дошло обаждането, не е отдадена под наем на частно лице, а на корпорация. Несъществуваща корпорация. Офиси във Виена, където никой никога не се е мяркал. Холдингова компания, която очевидно не се занимава с нищо. Никой не знаеше предмета й на дейност, нито кой я контролира. Десан звъня три пъти на номера, който Мендлер му даде, и всеки път попадаше на телефонен секретар. Не остави съобщение. Анонимният мъж, обадил се на берлинската полиция, или бе част от мрежата бизнесмени, заети с пране на пари, или е имал друга причина да иска да скрие самоличността си. Силно развитите инстинкти подсказваха на Десан, че нещо не е наред и си заслужава да го проследи.

Сред арестуваните в Берлин беше Курт Бадрут, старши вицепрезидент в „Киракис корпорейшън“. Пръстите На Десан заиграха върху клавиатурата. Задаваше въпроси за Бадрут, за мястото му във висшите ешелони на корпорацията. Научи доста интересни подробности.

Бадрут се оказа един от най-добре платените служители в цяла Европа. Притежаваше къща в града и в провинцията, наскоро си бе купил вила на италианската Ривиера. Работеше в корпорацията от двадесет и една години и върху реномето му на безупречен служител никога не бе имало петно. До този момент. За всичко, разбира се, има първи път, но любопитството на Десан не секваше. Защо именно сега? Защо след години игра по правилата човек с положението на Бадрут ще рискува всичко, за което е работил цял живот? Няма логика. Постоянно се сещаше за думите на Мендлер – Бадрут продължавал да твърди, че е невинен, че му е устроен капан. Възможно ли е, питаше се Десан. Нима Бадрут говореше истината? И ако е така – защо му е устроен капан? Поради каква причина някой иска да го съсипе? Ако Бадрут не лъже, следователно някой го преследва или го използва, за да се добере до друг. На човек най-напред му хрумва, че някой се опитва да подкопае устоите на солидната и просперираща „Киракис корпорейшън“. Доверявайки се на предположенията си – а те рядко го подвеждаха – Десан реши да се запознае по-подробно със случая. За начало си набеляза да разговаря с Бадрут.

На следващия ден отлетя за Берлин.