Текст книги "Игра на богове"
Автор книги: Норма Бейшър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 30 страниц)
Мелина се обърна с лице към него.
– Коста, знам колко е важно за теб – винаги е било – Александър да изпълни предначертаната си съдба като твой наследник. Господ е свидетел, че планираш този момент от неговата петгодишна възраст. Знам, че ти е трудно да го приемеш, но Александър е млад мъж. Има време…
– На седемнадесети ноември ще навърши тридесет и една – напомни й Киракис. – Когато аз бях на тридесет и една, вече бяхме женени от няколко години. Бях се установил и като съпруг, и като бизнесмен.
– Но както сам спомена, времената се промениха, от както ти беше на възрастта на Александър.
– Не чак толкова – настоя Киракис непреклонно.
Тя го погледна и се усмихна.
– Повече, отколкото ти се иска да вярваш.
Той отново поклати глава.
– Понякога ми се струва, че по отношение на Александър си сляпа.
– А понякога аз смятам абсолютно същото за теб – призна тя. – Целуна го ласкаво по бузата. – И двамата сме безнадеждни случаи, нали?
Той се усмихна.
– Така излиза.
– Ела да си легнеш – подкани тя. – Късно е, а и в този момент си безсилен да направиш каквото и да било относно любовния живот на Александър.
Той остави очилата си върху бюрото.
– Ти върви. Скоро ще дойда.
– Няма да работиш…
– Не, не. Ще бъда при теб след няколко минути.
Тя кимна.
– Добре.
Загледа я как изкачва стълбите с грациозността на графиня; грациозност, която не се придобива – човек се ражда с нея. Изпитваше дълбока, постоянно растяща тревога вече не само за Александър, но и за Мелина. Върна се в кабинета и си наля узо. Застана до прозореца, загледа се в спокойното величествено Егейско море и се замисли за току-що проведения разговор. Мелина обикновено се застъпваше за Александър, но бе не по-малко загрижена за сина им от него, ако не дори и повече. Киракис се усмихна. Привързаността й към Александър бе по-силна от неодобрението към неговия начин на живот. Бе готова да прости на сина им всичко.
Въпросът е, помисли си Киракис, докато загасваше лампите и се готвеше да поеме по стълбите, ще бъде ли в състояние той да прости на сина си, ако репутацията му по някакъв начин застраши бъдещето на „Киракис корпорейшън“.
Лос Анджелис, октомври 1979 година
– Винаги сменяш темата, когато те питам за детството ти. Защо? – поиска да разбере Ник.
Той и Мередит вървяха боси по пясъка на плажа на Санта Моника с навити почти до коленете панталони.
Мередит бе с широка памучна риза и без бижута, като се изключи семплият сребърен пръстен на дясната ръка. Дългата й коса се развяваше от лекия вятър и Ник намираше, че никога не е изглеждала по-съблазнителна. Мередит се засмя.
– Холидей, останах с впечатлението, че ме покани да видя как снимаш, а не да ме разпитваш – пошегува се тя, хвана го за ръката и я стисна гальовно.
– Защо избягваш да го обсъждаш? – не се предаваше Ник.
– Нищо не избягвам – настоя тя и отметна с ръка кичур от лицето си. – Просто няма какво да разказвам – това е всичко. Миналото ми е много скучно.
– Все трябва да има нещо за разказване – отбеляза той с нескрита доза недоверие.
Мередит поклати глава, развеселена от упоритостта му.
– Родена съм в малък град, забрави ли? – После явно промени решението си. – Добре, печелиш. – В гласа й се прокрадваха драматични нотки. – Най-добре да си призная всичко. Въобще не съм от малък град. Родена съм в Лондон. Баща ми беше посланик. Израснах на континента – частни училища в Швейцария, Сорбоната в Париж. Първата ми важна връзка беше на петнадесет години с вещ в светския живот син на френски винопроизводител. После се явиха състезател от ралито в Монте Карло, италиански актьор в Рим и арабски принц, който се опита да ме откупи от баща ми срещу дванадесет камили. Историята предизвика почти международен скандал.
– Говори сериозно – смъмри я Ник.
– Говоря съвсем сериозно – престори се тя на възмутена. – Нали искаше да чуеш всички мрачни подробности около миналото ми?
– Опитвам се да те опозная – възропта той, – но ти определено ме спираш.
– Извинявай. – Изведнъж стана сериозна. – Ако наистина искаш да се сближиш с мен, Ник, не ме притискай за миналото ми. Отдавна го загърбих и предпочитам нещата да останат такива.
Всъщност бих искала да го забравя, довърши тя наум.
Ню Йорк
Валеше като из ведро. Заради времето и късния час по улиците на Манхатън се виждаха сравнително малко хора. Обстоятелствата обаче видимо не влияеха върху уличното движение; таксита, автобуси и лимузини подминаваха Александър, докато той вървеше по Сентрал парк и не забелязваше нито движението, нито времето. Не се страхуваше да върви сам из Ню Йорк нощем и всъщност често го правеше. С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на палтото, енергично зави по Пето авеню. Докато пресичаше на червено, покрай него профуча такси и шофьорът го наруга, но Александър не отвърна. Други неща обсебваха ума му.
Денят се оказа дълъг и изключително труден. Излезе от офиса с пулсираща болка в тила, която вещаеше силно главоболие. Освободи шофьора – предпочете да повърви, за да се отпусне. Погледна часовника и си даде сметка, че е вървял повече от четири часа и половина. За щастие пулсирането в тила беше изчезнало. Проклетото главоболие го тормозеше редовно, откакто се помнеше. От майка си знаеше, че като дете е преживял сериозно премеждие – контузия на главата. Едва го спасили. По онова време лекарите в Атина се опасявали, да не би да е получил трайно увреждане на мозъка. Извадил късмет – нещата се оправили, останали само честите главоболия.
Разтърка тила си разсеяно. Вече завиваше по Петдесет и първа улица и видя застланото с червен килим фоайе на Олимпик тауър. Новият портиер го поздрави с усмивка и му отвори вратата на асансьора. Александър кимна на мъжа, но не го заговори. Докато вратата на асансьора се затваряше, мислеше за сделката, по която работеше през последните шест месеца. Най-накрая бе готов да я финализира.
Ако успее да убеди баща си.
Лос Анжелис
Веднага след емисията в единадесет вечерта Мередит се втурна в кабинета, за да събере вещите си. Бързаше да си тръгне. Отправи се към изхода, но я пресрещна един от операторите.
– Е, Мередит – провикна се той след нея, – къде е пожарът?
– Няма пожар, Ханк – отвърна тя засмяно. – Просто важна среща.
– Да питам ли с кого, сякаш не знам?
– С Ник и вече съм закъсняла.
Как няма да знае, помисли си тя, прекосявайки паркинга на път към колата си. Всички знаеха. Подкара, без да се съобразява с ограничението за скоростта, и си погледна часовника. Ник вероятно се пита какво ли се е случило. Трябваше да му телефонира, но се надяваше да я разбере.
Чак след полунощ стигна до Малибу, където живееше Ник. Чакаше я и тя установи, че се е постарал да подготви прекрасна вечер: в огромната каменна камина лумтеше огън, виното се изстудяваше в кофичката с лед върху бара, светлините бяха приглушени, звучеше музика.
– Превръщаш го в истинско представление, Холидей – отбеляза тя. – Надявам се да не останеш разочарован.
Той я взе в прегръдките си и я целуна.
– Няма – прошепна в ухото й. – Убеден съм.
Взе куфара й и го отнесе в спалнята си. Мередит го последва, мълчаливо преценявайки обстановката. Когато й бе казал, че живее в къща на плажа, тя си представи нещо съвсем различно. Това място бе великолепно, като палат край морето. Всичко издаваше мъжки подход.
– Купих местенцето с парите от първия си филм – обясни той, когато влязоха в спалнята. Остави куфара върху огромното легло на месингови крака и дръпна завесите, за да разкрие панорамния изглед към Тихия океан. – Какво ще кажеш за плувния ми басейн?
– Всичко ли правиш с такъв замах? – попита тя, преплитайки ръце с неговите.
Той се ухили.
– Всичко. Абсолютно всичко. – Прегърна я и я целуна страстно. Устните му се плъзнаха по шията, а ръцете под блузата нежно стиснаха гърдите й. – Господи, колко те желая, бейби! – прошепна той.
– Да, Ник… – Гласът й бе тих, но нетърпението в тона й се долавяше. – О, да…
Положи я да легне върху леглото и се надвеси над нея. Целуваше я, докато разкопчаваше блузата. Мередит обгърна врата му с ръце и му се предложи, докато той си играеше с вече напълно разголените й гърди. Потрепери, когато започна да смуче зърната й – редуваше ги и я възбуждаше. Разкопча ризата му и прокара пръсти по тъмните косъмчета на гърдите му. С върховете на пръстите леко докосна неговите зърна и те щръкнаха. Той се претърколи по гръб и тя се озова отгоре. Прокара ръце през косата му, а той дръпна ципа на панталоните й и ги смъкна до коленете. Пръстите му я докоснаха между краката и я погалиха. Възбудата й нарастваше ведно с разсъбличането. Тялото му бе стройно и силно, дори по-красиво, отколкото си го представяше.
– Преимуществата са на твоя страна – обяви тя, докато галеше раменете му. – По теб още има дрехи. Как да те любя, когато си с панталони?
Той се отдръпна и седна.
– Ситуацията може да се промени за нула време – увери я той и разкопча колана. Мередит посегна към ципа, но той я спря. – Знам колко ти се иска, бейби, но се налага да проявиш търпение за минутка. – Засмя се. Свали джинсите и отново я взе в прегръдките си. – И така, докъде бяхме стигнали?
– До тук.
Тя го претърколи и той пак се оказа легнал по гръб. Започна да го целува закачливо – устните й се движеха по врата, по гърдите, по корема; стигнаха и до набъбналия му твърд пенис, щръкнал между гъстите косми, покриващи слабините му. Колко време, запита се тя, беше минало, откакто бе желала някого по този начин? Пое члена му в уста и започна нежно да го смуче, обгръщайки тестикулите с ръце. Той потрепери от допира й. Усещаше как възбудата му нараства. Изведнъж рязко се отдръпна и я бутна. Тя легна по гръб.
– Не бързай толкова – прошепна той. – Сега е мой ред.
Плъзна се надолу и главата му попадна сред меките руси косми, покриващи венериния й хълм. Сведе глава, разтвори краката й и стигна до вагината; тя усети влажния му език върху клитора си. Започна да го ближе и смуче като човек, попаднал на храна за първи път от седмици. Блажена топлина се разля по слабините на Мередит и тя стигна до оргазъм. Докато тялото й потреперваше от наслада, той се отдръпна, застана отново над нея и тя усети силата, с която проникна в нея – настойчиво, нетърпеливо. Бедрата му започнаха да се движат ритмично, когато тя обгърна тялото му с крака. Повдигна се, за да го пресрещне, умолявайки го да се движи по-бързо. Той простена от удоволствие – беше стигнал до оргазъм. Тялото му се напрегна за няколко секунди, преди да се отпусне напълно.
Зарови глава в русата й коса. Дишаше все така учестено. Най-сетне вдигна глава и й се усмихна. Косата му бе влажна от пот.
– Е, бих казал, че си заслужаваше да изчакаме, нали?
– Определено – съгласи се тя, чувствайки се напълно удовлетворена.
Тази нощ се любиха три пъти и всеки път беше по-добре от предишния. После, прекалено изтощени, за да помръднат, останаха прегърнати в тъмнината. Ник притискаше Мередит така, сякаш нямаше намерение да я пусне. Никога, помисли си тя, не се бе чувствала по-щастлива или сигурна.
– Не можеш ли да заспиш? – прошепна Ник.
Мередит поклати глава, защото не смееше да се довери на гласа си.
Той я прегърна.
– Май и двамата имаме един и същи проблем.
– И как предлагаш да го разрешим? – попита тя.
– Шшшт… – прошепна той и леко целуна върха на носа й. – Имам да ти кажа нещо и ще го сторя сега. Не ме прекъсвай, докато не свърша, става ли?
Тя кимна и го погледна въпросително.
– Лежа и си мисля за нас. Какво трябва да направим? – започна той. – След тази вечер съм напълно убеден, че няма начин някога да те пусна. Искам те тук, при мен, през цялото време. Искам да се събуждам до теб всяка сутрин и всяка вечер да те държа в прегръдките си, като си лягам. – Седна в леглото. – Искам да се преместиш тук, да живееш с мен.
– Добре – промълви тя нежно.
Вече не си представяше, че може да живее без него. Целуна я отново.
– Господ да ми е на помощ, но мисля, че се влюбвам в теб – обяви той и я погали по косата.
– Това разстройва ли те?
– Плаши ме до смърт – призна Ник.
– Защо?
Той сви рамене.
– Винаги съм се страхувал да обичам някого, страхувал съм се да не се опаря.
Погледна го изпитателно за миг и попита:
– Кой те е наранил, Ник?
Той свъси вежди.
– Никой. Защо?
– Всеки, който се страхува да обича, обикновено е бил нараняван преди. – С теб така ли е?
– Това е дълга история – сподели той тихо.
– Разполагам с време, ако ти се говори за това.
Ник поклати глава.
– Да оставим за някой друг път, а? Не искам нищо да разваля това, което е помежду ни в момента.
Той отметна чаршафа и отново се любиха.
Глава 3
Ню Йорк Сити
– Според мен баща ми проявява ужасно тесногръдие по този въпрос – оплака се Александър, крачейки напред-назад из стаята като заловено в клетка животно. – Как не разбира множеството предимства да преместим централата на корпорацията в Ню Йорк? – Застана до прозореца на кабинета си в Олимпик тауър и се загледа замислено в небостъргачите на Манхатън. После се обърна и попита: – Нямаш ли какво да кажеш, Джордж? Какво мислиш?
Джордж Прескът, един от старшите вицепрезиденти на корпорацията и единственият довереник на Александър, седеше в тапициран с черна кожа фотьойл пред бюрото с вдигнати върху масичката крака и сплетени на тила ръце.
– Знаеш, че съм съгласен с теб – подхвана той, – но независимо какво мислим и двамата, той все още контролира нещата. Неговият глас е решаващ.
– И неговата дума е окончателна – добави Александър навъсено.
– Абсолютно. Ако не съумееш да го накараш да види нещата от наша гледна точка, централата ще остане в Атина, докато той диша и е в състояние да се бори срещу нас.
Александър свъси вежди.
– Опасявам се, че си прав. Опитвах да поговоря с него, да го накарам да чуе разумните доводи, но баща ми е упорит човек – призна той. – Надявах се да успея да накарам членовете на борда да го притиснат малко, но ако се стигне до гласуване…
Не довърши мисълта си.
– Пак ще загубиш – обади се Джордж и прокара ръка през гъстата си руса коса. – Със своите петдесет и един процента от акциите той има решаващия глас за жалост. Каквото и да предприемеш, ще загубиш.
Александър седна и се замисли.
– Ще дойде за съвещание тази седмица. Пак ще пробвам да поговоря с него.
Джордж се усмихна, но си спести коментара. Александър очевидно не смяташе да се отказва – особено щом е убеден в правотата си. Джордж познаваше приятеля си прекалено добре. Двамата се бяха сближили още докато посещаваха бизнес факултета на Харвард. Изградиха солиден съюз, базиран на взаимно уважение и възхищение. Джордж Прескът единствен в горните ешелони на „Киракис корпорейшън“ смело изразяваше мнението си пред Александър и дръзваше да спори с приятеля си, когато смяташе, че не е прав или се държи неразумно. Александър обикновено не насърчаваше никого да се приближи, но приемаше Джордж като брат, какъвто никога не бе имал. Онези, които се стремяха да привлекат вниманието на Александър, знаеха, че ключът да стигнат до него е Джордж Прескът.
За жалост, даде си сметка Джордж сега, Александър много приличаше на баща си, дори прекалено много. Константин Киракис също отказваше да промени мнението си, ако смяташе, че е прав. Интересно е да се види кой ще спечели този път.
– Защо просто не му дадеш още малко време – обади се Джордж след малко и посегна към златната си табакера. – Нали самият ти спомена колко е впечатлен от разрастването на дейността ни в Северна Америка? Цифрите говорят сами за себе си. Той не може да продължи да отрича очевидното още дълго – бъдещето на корпорацията е тук, в Ню Йорк.
– Изглежда си прав – съгласи се Александър. Помълча малко. – Имаш ли вече планове за зимната ваканция?
– Наел съм вила близо до Гщаад…
Гщаад, Швейцария
Александър пристигна в Швейцария в края на първата седмица на декември и възнамеряваше да остане поне петнадесет дни. Нае вила за целия сезон, уверен, че някои от шефовете на корпорацията ще се възползват от нея през следващите три месеца. Джордж например със сигурност нямаше да пропусне възможността. Израснал в Колорадо, като младеж той бе олимпийска надежда и буквално не слизаше от ски пистите. Дори днес, седемнадесет години след като изостави мечтите си за олимпийско злато, карането на ски представляваше важна част от живота му. Джордж винаги се бе отнасял по-сериозно към този спорт, отколкото Александър.
Установи, че е пристигнал навреме за ски кроса Гщаад – Шато д’Екс. Рекорден брой ентусиасти от целия континент се бяха струпали по склоновете, готови да мерят сили с най-добрите бегачи в Европа. Александър обаче не бе заразен от тяхната възбуда. Макар и атлет по природа – справяше се чудесно с доста спортове, включително и карането на ски, – той не се интересуваше от състезателния момент. Полото бе неговият спорт, само към него се отнасяше сериозно. Карането на ски бе колкото за отмора. Докато живееше в Гърция, прекарваше зимните си ваканции в някои от най-луксозните курорти в Европа: Гщаад, Сен Мориц, Шамони, Кицбюел. Скоро откри какво прекрасно място за мимолетни романтични връзки са тези елегантни зимни райски кътчета – бяха пълни с партньорки, охотно впускащи се в авантюри. Дните по склоновете бяха наистина приятни, но в не по-малка степен същото важеше и за нощите.
Срещна Мариан Хауптман следобеда на втория си ден в Гщаад. Бе я зърнал същата сутрин на склона и реши, че тя без съмнение е най-красивата гледка, която Гщаад предлага – стройна, с приятни форми и изваяно овално лице, обрамчено от гъсти тъмни коси. Имаше деликатни и почти съвършени черти, а големите й очи съперничеха на неговите по наситеното черно. Когато му се усмихна, те засияха. Без да губи време да се представя, Александър я покани на обяд в близко ханче.
– Виждал съм ви там горе – сподели той на френски и посочи с ръка към пистите. – Добре карате ски.
– Вие също – отвърна тя с мек глас. Френският й бе добър, но със силен немски акцент. – И аз ви наблюдавах там, на Ханенкам.
– Ханенкам? – попита Александър, който слабо владееше немски.
Тя се усмихна.
– Стръмната писта за слалом – обясни тя. – Карате като професионалист. Често ли тренирате?
– Не толкова често, колкото бих желал – призна той, докато вървяха по уличките на селцето, гъмжащи от хора.
– От Гщаад ли сте?
Тя поклати глава.
– Не, но може и така да се приеме, като се има предвид колко време прекарвам тук – засмя се тя. – Всъщност съм от Цюрих. Баща ми е служител в банка. Преместиха го в Нюшател, когато бях на осем, и именно там израснах. Сега уча в университета в Женева.
Той задържа вратата и я пропусна на влизане в ханчето.
– Често идвате в Гщаад, така ли? – попита той, докато си проправяха път в препълненото заведение.
– Карам ски при всяка възможност – отвърна тя.
Беше по-млада, отколкото му се искаше, даде си сметка Александър, слушайки я как говори с неподправен ентусиазъм за студентството си, но същевременно беше и жена. Жена, която той желаеше и възнамеряваше да притежава.
По време на обяда разговаряха – предимно за ски. Мариан имаше огромен апетит, забеляза той развеселен, докато я наблюдаваше как поглъща обяда си.
– Винаги ям прекалено много и бързо, когато съм нервна – призна тя и напъха и последната хапка в устата си. – Отвратителен навик, но ми е трудно да се преборя.
– А защо си нервна?
– Не съм сигурна – призна тя и избърса ъгълчетата на устата си със салфетката, – но вероятно защото твърде много те харесвам. Никога досега не съм се запознавала с човек като теб и много ми се иска да ме харесаш.
Черните й очи сияеха.
Пресегна се през масата и взе ръката й.
– Няма от какво да се притесняваш – увери я той. – Много те харесвам, Мариан.
Без никакви затруднения я убеди да дойде при него същата вечер. Мислеше за това, докато пътуваха с колата към великолепната вила с изглед към селцето на хълма. Не се бе съмнявал, че двамата ще се озоват в леглото. Знаеше го от момента, когато я зърна на склона.
С пристигането Александър веднага накладе огън в камината и изстуди бутилка вино. Мариан обходи вилата, възхищаваше се на великолепието й като дете по Коледа.
– Толкова е красиво! – възкликна тя, а очите й блестяха, когато се извърна към него. – Твоя ли е?
– За съжаление не – отвърна той и извади две чаши от шкафа. – Доста е хубава, нали?
– Хубава? – Мариан се засмя от сърце. – Та тя е като малък замък.
– Тогава е подходящо, че те доведох тук – отбеляза той. Настани се пред камината и й направи знак да дойде при него. – В края на краищата замъкът е единственото подобаващо място за една принцеса.
Тя се изчерви.
– Толкова си добър.
– Добър? – повтори той. – Не, Мариан, добротата няма нищо общо. – Взе я в прегръдките си. – Не знам дали съзнаваш колко красива и желана жена си. Тази вечер възнамерявам да ти го покажа.
Целуна я жадно.
– О, да, Александър – прошепна тя, а пръстите й се забиха в раменете му. – Да… Обичай ме… моля те, обичай ме.
Той я държеше в прегръдките си, целуваше я, милваше косата й, галеше тялото й през дрехите. Долови нейната плахост, колебанието й да му се отдаде. Знаеше, че няма да е лесно да я съблазни. Едва ли имаше богат опит с мъжете. Но виното щеше да премахне задръжките й, помисли си той уверено. Пусна я рязко и посегна към бутилката. Отвори я, наля й чаша и настоя да я изпие до дъно.
– Ще ти помогне да се отпуснеш.
– Ще се справя – увери го тя. – Няма нужда…
– Изпий го, Мариан – нареди той. – Искам те напълно спокойна. Искам да се насладиш на онова, което ще се случи тази вечер.
Тя кимна бавно. Повече от всичко на света искаше да му достави удоволствие. Изпи виното и му позволи да й налее втора чаша. Усети как блажената топлина се разлива из тялото й. Седяха до огъня и дълго разговаряха, докато изпиха цялата бутилка. После той отново я взе в обятията си. Целуна я, а устните му се придвижваха бавно по шията, докато я спускаше да легне върху пода. Плъзна ръка под пуловера и пръстите му стиснаха нежно едно от зърната й.
– Желая те, Мариан – прошепна той дрезгаво. – Искам да те любя.
– Да… – простена тя.
Вдигна пуловера нагоре и сведе глава към гърдите й. Заигра се с тях, а тя потреперваше от допира му.
– Отпусни се – прошепна той. – Отпусни се и се наслади на онова, което ще ти направя. – Започна да смуче зърната й и дръпна надолу ципа на вълнените й панталони, за да ги свали. Пръстите му напипаха влагата между краката й, а тя все повече се отпускаше от ласките му. – Скоро, Мариан – прошепна той, разкопча колана си и дръпна ципа на панталоните. Съблече се и се върна при нея. Притисна я силно. – Чувстваш ли колко много те желая? – промълви той. – Усети го, Мариан…
– О, да – възкликна тя, когато проникна в нея.
Дишаше учестено и я обладаваше все по-настойчиво и по-настойчиво, с онази сила, която самият той не разбираше напълно. Оргазмът му настъпи бързо, ненадейно, преди да я задоволи, но се смъкна от нея изтощен.
Дълго лежа, загледан в тавана. Накрая се обърна и наруши мълчанието.
– Ела. Да се качим в спалнята – предложи той. – Ще се любим отново и отново, докато и двамата бъдем задоволени.
Мариан не остана разочарована. Тази нощ Александър я люби няколко пъти под пухените юргани. Макар да бе лягала и с други мъже, никога не бе стигала до оргазъм. Александър – с ръце и устни, както и с великолепното си тяло – й даде възможност да изпита калейдоскоп от изключителни усещания, каквито не си бе представяла, че съществуват.
По-късно Мариан лежеше до него в тъмнината и си мислеше за случилото се помежду им. Чувстваше се изпълнена с такава радост, че чак не й се вярваше. Това е само началото за нас, реши тя. Той представляваше всичко, което тя желаеше от един мъж. Най-накрая се унесе в сън – щастлив сън за бъдещето си с Александър.
Когато сутринта се събуди, него го нямаше.
Александър седеше долу, където прекара по-голямата част от нощта. Отпуснат в кресло, той се взираше в жаравата на гаснещия огън в огромната каменна камина и се опитваше да осмисли постъпката си. Съзнаваше, че е грешка. Мариан притежаваше зряло, съблазнително тяло на жена, но всъщност все още си беше дете. Дете, по дяволите! Прокара раздразнено ръка през косата си. Въобще не биваше да я води тук, но не успя да се въздържи. Трябваше да я има.
Трябваше да я има. Не устоя на изкушението. Все същата стара история. Някои жени му въздействаха по този начин, но не разбираше защо. Забелязваше ги, пожелаваше ги и само това имаше значение за него. Но винаги след като се задоволяваше, изпитваше чувството, че се е озовал в леглото с друг мъж или момче – с някого, с когото не беше редно да бъде. Изпита физическо неразположение, сякаш ще повърне. Защо продължавам да го правя, запита се той, когато знам как ще се чувствам после?
И защо, като го знаеше, най-вероятно отново щеше да отведе Мариан в леглото?
– Толкова скоро ли ще се връщаш в Ню Йорк? – попита Мариан. Облечена в прозрачен розов пеньоар, седеше по турски върху леглото с леко свъсени вежди и го наблюдаваше как се облича. – Мислех, че ще останеш още поне седмица…
– Нямам възможност. – В тона на Александър определено се долавяше напрежение. Стоеше пред огледалото и оправяше възела на вратовръзката. – Става въпрос за работа и съм нужен там.
– Разбирам. – Заигра се с изящната златна гривна, която Александър й бе подарил. – Толкова е красива – промълви тя тихо. – Винаги ще я пазя.
Александър обаче не я слушаше. Мислеше за телеграмата от Джордж, получена сутринта. Баща му пристигаше в Ню Йорк и очакваше да се видят там. Въпреки неочакваната новина Александър бе настроен оптимистично. Ами ако е премислил предложението му да премести централата на корпорацията? Може най-после да прояви готовност да се вслуша в здравия разум.
– Не чу и думичка от приказките ми, нали, liebchen? – попита Мариан с лек укор.
– Не – призна той. – Съжалявам. В момента мисля за друго.
Тя се усмихна.
– Аз съм дъщеря на банкер. Свикнала съм с подобно поведение. Исках само да ти кажа колко много ми харесва гривната.
– О… Радвам се – отвърна той равнодушно.
Тя стана от леглото и отиде до прозореца. Долу камериерът на Александър подреждаше куфарите в багажника на колата.
– Най-много ми допада – подхвана бавно, извръщайки се с лице към него, – че щом я погледна, се сещам за теб.
Александър не каза нищо. Продължаваше да мисли за срещата с баща си.
– Ще ми липсваш – заяви Мариан.
– Какво? – попита той разсеяно. – Извинявай…
Замълча за миг, преди да го попита:
– Александър, защо винаги ме изоставяш, след като се любим? Всяка вечер заспивам в обятията ти, но когато се събудя, теб те няма.
Александър сви рамене.
– Твърде неспокойно спя. Не искам да те притеснявам.
– Безсъние ли те гони? – попита тя. – Явно е често оплакване при бизнесмените. И татко прекарва доста безсънни нощи.
Той бръкна в джоба и извади ключовете за вилата.
– Кога трябва да се върнеш в университета?
Сърцето й подскочи.
– След две седмици. Защо?
Подаде й ключовете.
– Наел съм вилата за целия сезон. Остани тук колкото желаеш.
– О, не. Не мога…
– Разбира се, че можеш. Стой тук и се забавлявай – подкани я той с усмивка. Надраска адрес на гърба на своя визитка и й го подаде. – Остави ключовете при този господин, когато тръгнеш. Става ли?
Тя кимна мълчаливо. Беше се надявала да я покани да го последва в Ню Йорк.
Камериерът се появи на прага:
– Колата е готова, сър.
Александър кимна. Облече си палтото, целуна Мариан леко по челото и тръгна, без да погледне назад. Не видя сълзите в очите й. Тя се разрида едва след като чу входната врата да се затръшва.
Погледна нагоре само веднъж, преди да се качи в колата. Тя стоеше на прозореца и му махаше. Толкова по-добре, че се наложи да съкрати ваканцията, помисли си той, докато колата потегляше. Мариан се държеше като влюбена ученичка. Най-добре бе да се разделят сега, преди положението да се изплъзне от контрол. Нямаше как да знае, че нещата не бяха под контрол от нощта, когато я доведе във вилата.
Мариан бе влюбена в него.
Лос Анжелис
Мередит се срещна с Том Райън – покровителят на Ник и вероятно един от най-преуспелите филмови режисьори за всички времена – на снимачната площадка, където Ник работеше върху последния си филм. Райън се оказа по-висок, отколкото Мередит предполагаше, строен, с атлетично телосложение, с набраздено от бръчки мъжествено лице и гъста руса коса, сресана назад. Около тази холивудска легенда, твърде рядко появяваща се на публични места, витаеше меланхолия – някаква дълбока тъга, която Мередит долови само след няколко минути, прекарани с него.
– Изглежда така отчужден, сякаш живее в друг свят – сподели тя същата вечер с Ник в леглото. – Обгръща го празнина. Имах чувството, че я усещам.
Ник гледаше към тавана.
– През главата на този човек са минали много неща, бейби – отвърна той тихо.
Мередит се надигна на лакът.
– Ник, какво точно се е случило? Искам да кажа – как са починали съпругата му и детето?
– Не знам всички подробности – отвърна Ник и се извърна с лице към нея. – Всъщност никой не ги знае, освен самия Том, а той не е склонен да си развързва езика.
– Никога на никого ли не е казвал?
– Не, доколкото ми е известно.
– Но толкова много се е писало за това! Тази история впечатлява кинофеновете от десетилетия. А и продължава…
– Да, знам – съгласи се Ник и кимна. – Но Том никога не я е обсъждал с когото и да било и най-малко с медиите. Много горчивина е натрупал в себе си, но не се е примирил с нея.
– Дори с теб ли не е говорил?
– Вече ти казах: не обича да обсъжда темата, а и аз никога не съм го питал – отвърна Ник и я погали по ръката. – Ако изпита потребност да сподели, ще го стори. Единствено съм чувал да споменава, че се случило някакво нещастие, при което момчето умряло. Били на снимачен терен – по онова време не е било честа практика, но филмът бил суперпродукция и имало разни изключения от правилата. Елизабет не могла да се примири със смъртта на сина си. Направо се сринала. Май получила удар или нещо такова.
– И след всичките тези години Том продължава да мълчи, така ли? – попита Мередит, видимо заинтригувана.
– И не го виня. След като си бил в ада, едва ли ще пращиш от желание да се връщаш към неприятните спомени – заключи той мрачно.
– Ако някой все пак успее да го разприказва…
Той седна.
– Слушай. Досещам се какво си намислила, но чуй: нищо няма да излезе. Няма да си отвори устата пред теб, нито пред друг. И най-малко пред човек от медиите. Мълчал е толкова много години. Защо да проговаря сега?
– Ако ти го помолиш… – подхвана тя.
– Не. Не ме търси! – сряза я Ник решително и видимо раздразнен. – И друг път е ставало дума, Мередит. Този човек ми е като баща. Според мен има пълното право да остави съпругата си и сина си да почиват в мир. Щом го желае. Има право сам да понася болката си, ако така е решил.
