Текст книги "Игра на богове"

Автор книги: Норма Бейшър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 30 страниц)

– Традицията – повтори Александър бавно. – Доколкото си спомням, традицията винаги е била изключително важна и за теб.

– За мен е важно щастието ти – уточни тя. – Според моето усещане начинът на живот, който си избрал, не те прави щастлив.

– Явно ме познаваш прекалено добре – промърмори той.

– Повярвай на думите ми, Александър, защото познавам баща ти толкова добре, колкото самият той се познава, а вероятно и по-добре – продължи тя. – Беше ти сърдит… Направо бесен. Ако медиите бяха надушили за авантюрата ти с младата швейцарка, щяха да вдигнат ужасен шум.

Такава публичност ще се отрази зле както на корпорацията, така и лично на теб. Чувствал се е длъжен да предприеме нещо, за да ти покаже, че това не бива да се повтаря, но всъщност баща ти не би те оставил без наследство. Никога не е успявал да ти се сърди дълго. Просто така се държи: изригва като вулкан, освобождава се от гнева си и му минава бързо. Винаги е бил такъв. Ще видиш.

– Не съм толкова убеден – отвърна той и поклати глава. – Нямаше те там, мамо. Не го видя. Аз за пръв път го видях такъв.

– А ти не беше тук, когато получи съобщението от неговите хора в Женева. Направо го изби на физическо насилие. Горката Хелена, уплаши се, че в библиотеката вилнее унищожителен ураган. Но както вече ти казах – изпуска парата и всичко приключва.

– Дано да си права – промълви Александър. – Не ми е приятно отношенията ми с татко да са така обтегнати.

– Александър… – Протегна ръка и го погали по бузата. – Искам да запомниш завинаги – а в бъдеще може да дойде време, когато ще изпиташ съмнения, – че винаги съм те обичала повече от живота си. Никога не бих направила съзнателно нещо, с което да те нараня.

– Знам.

– Знаеш го сега, сине, но ако някой ден не си така сигурен в любовта ми към теб, в любовта на баща ти към теб, спомни си това, което ти казвам сега. Ние и двамата бихме умрели за теб.

– Знам, мамо – увери я той.

Майка му очевидно бе разстроена.

– Запомни: ти си чудото, за което винаги съм се молила, Алекси. Ти беше идеалното здраво дете, каквото лекарите твърдяха, че никога няма да имам. Ти изпълни живота ми със смисъл в момент, когато почти се бях отказала.

Караманлис се появи на прага.

– Александър, време е да излезеш – заяви той решително. – Майка ти се нуждае от почивка.

Александър го погледна и отново се обърна към Мелина.

– Трябва да вървя, мамо. Ще дойда пак по-късно.

Тя кимна.

– Не се бави много – помоли го с изненадващо отпаднал глас.

Той се наведе, целуна я нежно по бузата и излезе от спалнята.

Константин Киракис нервно се разхождаше из библиотеката. През последния час изпуши половин дузина от своите египетски цигари. Обичната му Мелина – неговата съпруга, най-добрата му приятелка – умираше и той с нищо не можеше да го предотврати. Никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен. За този мъж, привикнал винаги да управлява, да контролира всяка ситуация, такова чувство бе непознато. Ужасно неприемливо беше просто да седи и да гледа как тя си отива със съзнанието, че смъртта й е неизбежна.

– Татко?

Сепнат, Киракис се обърна и видя Александър, застанал на прага. Приличаше на човек, преживял физическо насилие. Киракис махна на сина си да влезе. Александър затвори вратата, прекоси мълчаливо помещението и потъна в креслото до масивното бюро на баща си. Поклати тъжно глава, но остана смълчан.

– Видя ли вече майка си? – попита Киракис.

Александър кимна.

– Все още не вярвам, че това наистина се случва – отбеляза той. – Последния път, когато я видях – Господи, беше само преди няколко месеца, по Коледа! – изглеждаше толкова добре. Направо чудесно! Как е възможно?

Киракис поклати глава.

– И на мен ми е трудно да повярвам – призна той. – През последните няколко месеца, откакто се върнахме от Ню Йорк, тя се справяше отлично. По-добре, отколкото я бях виждал напоследък. – Облегна се в единия ъгъл на бюрото. – Но после, преди няколко дни… – Сви рамене. – Все още не съм напълно сигурен какво стана. Нито пък защо.

Александър вдигна поглед към него.

– Преди няколко дни? – попита той. – Това се е случило преди няколко дни? Защо изчака толкова, преди да ми се обадиш?

– Никой не смяташе, че има повод за тревога… първоначално. – Баща му угаси гневно цигарата. – Чувстваше се леко неразположена, това бе всичко. Виждал съм я, когато е била и по-зле, затова не се притесних. Оплакваше се, че е уморена повече от обикновено, но иначе изглеждаше добре. До тази сутрин, когато изпратих телеграмата, самият аз нямах представа колко е сериозен проблемът. Тогава повиках и Перикъл.

– Караманлис знае ли какво да прави? – попита Александър. – Не я е отписал, нали?

Погледна баща си въпросително. Киракис поклати глава.

– Не, Александър, не е възможно – отвърна той убедено. – Перикъл никога не би я отписал, както ти се изрази. Прави възможното според силите си да я задържи при нас.

– Мама е решила, че всичко е в ръцете на Бога – сподели Александър, припомнил си разговора с нея.

Киракис се усмихна тъжно.

– О, да – въздъхна дълбоко той. – Вярата на майка ти винаги е била силна. Непоклатима. Цял живот ми е било трудно да споделям вярата й.

Александър поклати глава, за да изрази мълчаливо колко добре го разбира.

– И за мен е трудно, особено сега – съгласи се той мрачно. – Но в този момент бих казал и направил всичко, за да е щастлива. Обещах й, че поне ще опитам. За нея това изглежда много важно.

Киракис кимна.

– И аз се чувствам точно така – сподели той. Замисли се какво обеща на Мелина точно преди да дойде Александър. Обещание, което нямаше представа дали ще изпълни въпреки дадената дума. – Готов съм да направя всичко, за да са спокойни последните й часове.

Известно време Александър остана мълчалив.

– Смятах, че съм подготвен за това – обади се той след време. – Откакто се помня, знам за болестта й и си въобразявах, че съм готов за деня…

Поклати глава, неспособен да продължи.

– И аз – призна Киракис тъжно.

Александър се облегна и здраво стисна клепачи. Чувстваше се изтощен. Едва сега усети ефекта от часовата разлика, комбиниран с емоционалния стрес. Опасяваше се, че всеки момент ще се срине. Киракис го изгледа изпитателно и за пръв път си даде сметка как се отразяват на сина му разликата във времето и пропътуваното разстояние – и физически, и психически.

– Отдалече идваш, Александър – отбеляза той тихо. – Защо не се опиташ да поспиш?

Синът решително тръсна глава.

– Изтощен съм, но няма да спя – отвърна той. – Не сега.

– Знам какво изпитваш. – Александър не бе го чувал от години да му говори с такова разбиране. – Но сега сме безсилни да направим каквото и да било за майка ти. Остава ни само да чакаме… и да се надяваме. Тя спи. Няма да се събуди до сутринта, предполагам.

– Възможно е въобще да не се събуди – отбеляза Александър мрачно. – Не, татко, ще си наложа да остана буден. Необходимо е. Трябва да съм тук, ако тя ме повика.

– Но ти вече си тук – напомни му Киракис. – Ще те събудя, ако… нещо стане.

Александър го погледна.

– А ти, татко? Кога ще си починеш?

– Скоро. – Киракис се отдалечи от бюрото и през френските прозорци погледна към парка. – Хеликоптерът е още тук.

– Казах на пилота да изчака – обясни Александър. – От Ню Йорк тръгнах, без да си взема дори бельо. Ще го пратя в Атина да ми вземе някои неща.

Киракис кимна.

– Хелена ми каза, че си дошъл без никакъв багаж.

– Нямах време. Тръгнах незабавно, щом получих телеграмата ти. – Александър помълча и успя да се усмихне леко. – Виждам, че Хелена все още е непоклатимият основен източник на всякаква информация тук.

– Старите навици трудно се преодоляват, нали? – След кратка пауза Киракис добави: – Положително никой не е отварял дрешниците ти, но ако желаеш друго…

Продължи да говори за обикновени неща, безцелно и без да разсъждава, защото се опасяваше, че ако спре, ако настъпи тишина, ще се замисли и сълзите отново ще избият.

– В самолета на път за Атина, а и по-късно в хеликоптера – подхвана Александър, – си мислих за всички приятни мигове, прекарани тук, за щастливите ми спомени. Най-спокойните дни от живота ми са свързани с острова.

Киракис се усмихна – и той се върна назад в годините:

– И аз се сещам за по-щастливи времена. Когато беше дете, човек трудно успяваше да те контролира. Двете жени, които те обожаваха, постоянно се застъпваха за теб. Помня как майка ти и Хелена винаги съумяваха да ме спрат да ти налагам строги наказания. Още не съм сигурен коя от двете има по-голяма вина за глезенето ти.

– Определено знаеха как да угаждат на едно дете, нали? – съгласи се Александър и се усмихна.

Киракис се засмя за пръв път, откакто Александър пристигна.

– Помня, когато счупи античната ваза, дето я бях купил за майка ти в Рим. Не се съмнявах, че е било случайно, и нямах никакво намерение да те наказвам, но майка ти не искаше да допусне никакъв риск. Настояваше, че тя я е счупила. Готова бе да направи всичко, за да не те накажа.

– Май си прав. – За миг Александър се загледа в лицето на баща си и си даде сметка, че за пръв път от много години двамата са заедно, без да се хващат гуша за гуша; за пръв път, откакто напусна острова, за да заживее в Щатите, седяха един до друг, отдадени на спомени. До този момент Александър не бе съзнавал колко много му липсва това. – Мама никога не е била моят истински възпитател – завърши той, припомняйки си неизчерпаемото й търпение към него.

Киракис поклати глава.

– Не, не беше. – Разплака се и този път остави сълзите да текат свободно. Не се притесняваше да плаче в присъствието на сина си. – Нямам представа какво ще правя, когато нея я няма – сподели той. – Сякаш целият ми живот, смисълът на съществуването ми е изтръгнат от мен. След петдесет години брачен живот просто не знам какво ще правя без нея.

В този момент Александър бе готов да подаде ръка на баща си. Искаше да го увери, че всичко ще бъде наред, двамата ще бъдат рамо до рамо. Искаше най-после да хвърли мост през пропастта помежду им, но както винаги го спря невидимата стена, която ги делеше от толкова много години, наскоро укрепена от нелепата постъпка на една объркана млада жена в някаква хотелска стая в Женева. Александър се запита дали нещата между него и баща му щяха да се оправят някога. Преди бяха изключително близки. Преследваха общи цели, движеха ги еднакво силни амбиции. Чувстваха се обвързани помежду си чрез общите си мечти – да превърнат „Киракис корпорейшън“ в най-големия международен конгломерат. Майка му твърдеше, че баща му никога няма да го остави без наследство. Александър съвсем не беше толкова сигурен.

Пое си дълбоко въздух, протегна ръка и докосна нежно баща си по рамото.

– Сега и двамата, татко, трябва да сме много силни – каза той тихо. – Длъжни сме да опитаме заради мама.

Киракис погледна сина си в очите и кимна бавно. Не по-малко от него желаеше да подаде ръка, но през последните няколко месеца ги сполетяха толкова много събития, толкова неща помежду им се бяха объркали. Въпреки всичко, което ги разделяше, Киракис обаче разбра, че е достатъчно само да погледне сина си, да зърне болката в тъмните му очи, за да разбере, че не е сам в ада, който ги връхлетя.

Мелина Киракис издъхна кротко в съня си, точно преди зората на следващия ден. В този момент Константин седеше при нея, продължаваше да я държи за ръка и й говореше, сякаш тя би го чула и би разбрала какво й казва. Той неизменно признаваше как никога не е споделяла дълбоката и искрена вяра на съпругата си, ала откакто бе влязъл в стаята й четири часа по-рано, всъщност мълчаливо се молеше да се случи чудо. Молеше се животът на Мелина да бъде пощаден още веднъж. Ако Бог съществува, мислеше си той, наблюдавайки я как постепенно се отдалечава от него. Той едва ли би се вслушал в молитвите на такива като мен. И както се молеше, нещо в съзнанието му подсказа, че всъщност си губи времето. Вече бе прекалено късно.

– Такава е Божията воля, Константин – заключи Караманлис и закри с чаршафа бледото й безжизнено лице. – През последните няколко седмици сърцето й постоянно замираше. Отказваше да работи. Неизбежно щеше да спре. Прекалено увредено беше.

Киракис кимна.

– Колкото и отдавна да живея с това… толкова много години… откривам, че не съм готов – сподели той.

Караманлис кимна.

– Според мен ние никога не сме подготвени за смъртта, независимо откога сме предупредени за нейното приближаване – рече лекарят. – Самата Мелина вероятно е била по-примирена с нея, отколкото ние.

Киракис го погледна.

– Наистина ли мислиш така?

– Да – отвърна Караманлис без никакво колебание. – Смятам, че ти успя да направиш в това отношение повече за нея, отколкото аз.

Киракис го изгледа озадачено.

– Как?

– Аз се потрудих да облекча болката й, да й създам известен физически уют. Но ти, приятелю, й даде нещо, което тя желаеше от доста време – отвърна Караманлис. – Точно преди Мелина да загуби съзнание, докато ти беше с Александър, ние си поговорихме. Сподели, че е готова да напусне този свят без страх, защото най-после си й обещал да поправиш едно зло, сторено толкова отдавна.

Киракис се напрегна.

– Каза ли ти какво точно има предвид? – попита той предпазливо.

– Не, но май се досещам за какво става дума. – Караманлис прибра инструментите си в черната лекарска чанта. – Не е тайна, че от известно време се тревожеше за теб… и за Александър.

Киракис кимна.

– Да, точно така – промълви той бавно. – Така беше. – Киракис застана пред френските прозорци и се загледа към морето. – Бях готов да й обещая всичко, за да успокоя душата й – обади се той след време. – Но дали ще съумея да изпълня това обещание?

– Нищо друго няма да й донесе по-голямо удовлетворение. Не е нужно да ти го напомням, нали? – попита лекарят.

Киракис се извърна с лице към него.

– Как стана всичко? – попита той. – Защо се случи толкова внезапно? Привидно се справяше успешно. Дори Александър е забелязал колко добре изглежда…

– Трудно е да се каже – прекъсна го Караманлис. – Вероятно някои хора ще разправят, че Мелина е знаела. Съзнавала е колко малко време й остава и е събрала всичките си сили, за да направи тези последни три месеца най-добри и за трима ви – пътуването й до Ню Йорк например, за да бъдете заедно по Коледа, въпреки изричната ми забрана да предприема дълги пътувания.

– Пътуването се е оказало прекалено натоварващо за състоянието й, така ли? – попита Киракис.

– Възможно е.

– Предпочитам да не го споменаваш пред Александър – заяви Киракис решително. – Той и без това се обвинява, че е причинил прекалено голям емоционален стрес на Мелина.

Караманлис кимна и попита:

– Някога да съм му казвал нещо, което не сте желаели той да знае?

Киракис поклати глава.

– Не, не си и съм ти дълбоко благодарен – отвърна той тихо.

– Съзнавам нежеланието на Мелина той да се чувства по някакъв начин отговорен за ситуацията – сподели Караманлис. – Александър вече е мъж, Константин. Кога най-после ще го приемеш като такъв?

Киракис въздъхна дълбоко.

– Понякога ми се струва, че се случи прекалено бързо. Синът ми стана мъж прекалено рано. – Отново се загледа навън към Егейско море. – Мелина бе склонна да таи нещата в себе си. Защо не ми е казвала колко й е било трудно?

– Не е искала да те тревожи, нито Александър да разбере колко много всъщност й е струвало пътуването до Ню Йорк – обясни Караманлис. – Каза ми колко се е притеснил от ненадейната й поява. Допускаше, че той се самообвинява, задето не се е върнал вкъщи въпреки всичките й молби. Решила да не споделя с никого.

– Мелина разбираше служебните задължения на Александър – обади се Киракис. – Господи, та тя цял живот е живяла сред бизнесмени – баща й, аз, Александър! Просто не си представяше да сме разделени по време на празниците. – Удари с юмрук в стената, неспособен да въздържа повече горчивината и раздразнението си. – Имаш ли представа, Перикъл, какво е да стоиш и да наблюдаваш как ти се изплъзва човекът, когото обичаш и с когото си живял през почти целия си живот?

– Заради професията си многократно съм се сблъсквал с това усещане – предпазливо напомни Караманлис.

Киракис тъжно поклати глава.

– Трябва да отида да съобщя на Александър – промълви той. – Няма да допусна просто да влезе тук неподготвен и да види…

Не можеше да завърши изречението.

– Няма да го откриеш в стаята му – подметна Караманлис, докато Киракис вървеше към вратата. – Видях го преди час в библиотеката. Спеше в едно кресло.

Киракис кимна.

– Беше решил твърдо да остане буден, да е тук, ако Мелина го повика – припомни си той неотдавнашния разговор със сина си. – Но беше напълно изтощен. Вероятно не е могъл да стои повече на крака.

Сви рамене в израз на безпомощност.

След като Киракис излезе от стаята, Караманлис се зае да напише смъртния акт – нещо, което не искаше да прави в присъствието на Киракис. Тревожеше се и основателно се питаше кой ще понесе по-тежко смъртта на Мелина – Константин или Александър.

Александър се събуди рязко. Първоначално не осъзна къде се намира. Надигна се, съобрази, че е вкъщи и е заспал в библиотеката. Бе сънувал кошмар, но въпреки преживяния ужас не си спомняше много от него. А после изведнъж си спомни: то не беше сън. Намираше се на острова, у дома. Беше се завърнал вкъщи, защото майка му умираше. Надигна се и светна настолната лампа. Вратът и раменете му бяха сковани. Запита се колко ли е спал. Къде е баща му? Явно нищо не се е случило, иначе той непременно щеше да го повика.

Именно в този момент Киракис влезе и Александър бързо се изправи.

– Мама… – подхвана той.

Киракис поклати глава.

– Всичко свърши, Александър – промълви той тъжно.

Александър си пое дълбоко дъх и поклати глава.

– Аз… не я… Много ли я е боляло накрая? – успя да попита той със сведени очи, защото нямаше сили да погледне баща си.

– Караманлис твърди, че не – отвърна Киракис тихо. – Понесла доста спокойно последните мигове.

Александър кимна бавно.

– Това е добре – прошепна той. – Опасявах се да не страда, преди да… – Извърна се и вторачи невиждащ поглед през прозореца. – Радвам се, че е успял да я облекчи. Съвременната медицина е в състояние да стори поне това, ако не…

Гласът му замря.

Киракис изгледа сина си изпитателно. Очакваше да се разстрои, очакваше сълзи, дори необуздан гняв. Но това не бе очаквал. Александър изглеждаше зашеметен. Протегна ръка и докосна сина си по рамото.

– Всичко е наред, Александър – увери го той тихо. – Няма нищо лошо да си поплачеш в такъв момент.

Александър поклати глава решително.

– Не! С какво ще помогнат сълзите? Ще прогонят ли болката? Ще върнат ли мама при нас?

В тона му се долавяше горчивина, а дланите здраво стискаха ръба на бюрото.

Киракис поклати глава и сведе поглед.

– Не… Нищо не е в състояние да я върне вече – промълви той бавно, – но не е хубаво човек да държи чувствата затворени в себе си, Александър. Трябва да ги изразиш, да ги приемеш.

– Няма да помогне – отвърна Александър сковано. Взе сакото си от гърба на стола и го облече. – Ако ме извиниш, татко, искам да остана сам известно време. Мисля да се разходя из резервата.

Киракис не направи опит да го спре. Александър тръгна към вратата и там почти се сблъска с Хелена. Тя се извърна след него, после погледна Киракис. В очите й се долавяха загриженост и мъка.

– Александър добре ли е? – попита тихо.

– Ще се оправи – отвърна Киракис също така тихо.

– Не трябва да е сам в този момент – продължи тя разтревожено. – Не е на себе си.

– Напротив, Хелена. Само така ще успее да превъзмогне загубата. Той никога не е показвал открито най-съкровените си чувства, освен когато е убеден, че не го наблюдават. – Замълча и добави: – Александър е вече мъж – факт, който трябва да ми се напомня от време на време. Щом се нуждае от това, няма да се намесвам. Разбирам сина си доста по-добре, отколкото той допуска. Освен това и аз изпитвам желание да съм сам в момента.

– Оседлай ми Казабланка, Никос – нареди Александър рязко, влизайки в конюшнята.

Младото конярче кимна.

– Да, сър – отвърна то приветливо. – Веднага.

Обърна се на пети и тръгна между боксовете, за да изведе любимата кобила на господаря си.

Александър крачеше нетърпеливо и нервно удряше с дръжката на камшика дланта си. Имаше усещането, че в него е заложена бомба със закъснител, която ще избухне всеки момент. Повтаряше си, че всичко ще е наред, стига да даде воля на сълзите си. Защо не е в състояние да изрази мъката си? Току-що загуби майка си. Защо не плаче? Защо сега над чувството за загуба и тъга у него вземаха връх гневът и усещането за предателство? Вместо Да скърби, да страда, Александър изпитваше единствено ярост, сякаш майка му съзнателно го бе изоставила.

– Никос! – изрева той, понеже нетърпението му нарастваше с всеки изминал миг. – Никос!

Конярчето се появи от бокса в дъното, повело темпераментната черна арабска кобила.

– Ще я оседлая ей сега… – подхвана то.

– Не си прави труда – сряза го Александър. – Ще я яздя така.

Метна се върху гърба на кобилата, пое юздите и заби пети в хълбоците, с което я накара да хукне в галоп. Яздеше, сякаш самият дявол го преследва.