Текст книги "Игра на богове"
Автор книги: Норма Бейшър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 28 (всего у книги 30 страниц)
Обърна се и погледна Караманлис въпросително. Караманлис кимна.
– Спомена ми, че все още не е изпълнил обещанието, дадено пред Мелина, и трябва да ти каже, преди да стане прекалено късно. За жалост изпитваше невероятни болки и се налагаше да го държат под въздействието на силни опиати, но това ти е добре известно.
– Да, помня – Александър замълча. – Ала дори след като почина, никой не е сметнал за редно да ми каже.
– Прекалено дълго всички живеехме с лъжата, Александър. Бяхме започнали да я приемаме. А когато баща ти се спомина… Ти придоби мощ в ръцете си. Тогава беше гневен, изпълнен с горчивина и се налагаше да се съобразяваме. Представа нямах как ще реагираш, ако ти съобщя. След като го бяхме отлагали толкова дълго, реших, че не е добра идея да ти го кажем.
– Естествено. Колко от хората, посветени в тайната, все още са живи? – попита Александър.
Караманлис се поколеба за миг.
– Малцина. От онези, които бяха в Йоанина тогава, само двама. Георг Дамос, съдията, и един друг – май се казваше Паперсенос. Чиновникът, който издаде документа за осиновяване, загина при самолетна катастрофа през 1957 година. Останалите са прекалено възрастни и повечето страдат от типични за старостта разстройства.
– Този Дамос къде е сега? – попита Александър.
– Живее, струва ми се, в Трикала. Твоите хора ще го открият.
Александър кимна мълчаливо и прибра документите в куфарчето.
– Александър, може ли да ти задам един личен въпрос?
– Да, но не е задължително да отговоря.
Караманлис го разбра.
– Естествено. Това е твое право – съгласи се лекарят. – Исках само да те попитам не беше ли щастлив през всичките тези години.
Александър го изгледа странно. Какво имаш предвид?
– Не беше ли щастлив като син на Константин и Мелина Киракис? Не се ли отнасяха и двамата добре към теб? Не се ли обичахте?
– Отнасяха се изключително добре и ги обичах повече, отколкото някога ще узнаеш – призна Александър.
– Тогава, моля те, не ги мрази. Те платиха за престъплението си. За тях ти беше всичко. Бяха готови да умрат, но да те защитят. Повярвай ми.
Александър го изгледа продължително и изпитателно.
– Доктор Караманлис, в този момент не знам на какво да вярвам.
– Е, сега вече си наясно с истината, Александър – каза Мередит на път към частния им самолет на летище „Елиникон“ в Атина. Вятърът рошеше дългата й коса, а страните й бяха поруменели от декемврийския студ. Вдигна яката на визоновото си палто, за да се предпази. – Не намираш ли за разумно да се откажеш вече, да се приберем вкъщи и да приемеш положението такова, каквото е?
Той поклати глава.
– Преди да се замисля за бъдещето и да реша накъде ще поема от тук нататък, искам да направя още нещо.
Трябва да се отбием на едно място.
– Къде? – попита тя.
Погледна я, преди да отговори.
– В Лозана.
Административният директор на клиниката се учуди искрено от внезапния интерес на Александър да види Елизабет Райън. Гръцкият милиардер Константин Киракис плащаше, наистина, разходите от постъпването й през 1953 година и беше правил значителни дарения на клиниката през годините, но младият Киракис никога не бе проявявал желание за среща с госпожа Райън; дори не бе питал за нея. Администраторът се чудеше каква ли е причината за този обрат.
Сега, лице в лице с младия грък, любопитството му растеше. Александър Киракис обясни, че доскоро изобщо не е знаел за съществуването на дамата. Прояви непресторена загриженост към нея и увери администратора, че фондация „Киракис“ и в бъдеще ще посреща изцяло разходите й. При това настоя да й се осигурява най-доброто, разбира се, без оглед на цената.
– Вече разговарях с лекаря. Обеща, че мога да видя госпожа Райън – уведоми го Александър.
– Естествено. Говорили сте с доктор Гудрон. Той ви очаква. – Наведе се напред и натисна бутона на интеркома. – Соланж, намерете доктор Гудрон и го поканете да дойде в кабинета ми.
– Oui, monsieuor.55
Oui, monsieuor. – Да, господине (фр.) – Б.пр.
[Закрыть]
– Mersi.66
Mersi. – Благодаря (фр.) – Б.пр.
[Закрыть]
Обърна се отново към Александър.
– Доктор Гудрон ще се появи всеки момент, господин Киракис. Желаете ли кафе?
Доктор Анри Гудрон, нисък набит мъж на около петдесет и пет, плешив и видимо весел човек, приличаше по-скоро на банкер или търговец на диаманти, отколкото на високоуважаван психиатър, какъвто беше. За разлика от административния директор, който се чувстваше неловко, лекарят бе откровен и спокоен в присъствието на Александър.
– Току-що бях постъпил в клиниката, когато приехме госпожа Райън – разказваше той, докато крачеха по дългия коридор. – Беше през есента на 1953 година.
– И оттогава няма никакво подобрение, така ли? – поиска да узнае Александър. – Може ли да попитам защо?
– Естествено, че можете да попитате, но не е лесно да се отговори. Психиатрията, мосю, за разлика от другите клонове на медицината, не е точна наука. Ако човек счупи крак, наместват костта и я държат в гипс, докато заздравее; ако заболее от рак, лекарят обмисля терапия. При психиатрите обаче… – Пое си дълбоко въздух. – За жалост не можеш да излекуваш съзнание, до което нямаш достъп.
– Опасявам се, че не ви разбирам, докторе – призна Александър. – Какъв точно е проблемът на госпожа Райън?
– В емоционално отношение се свежда до едно: не е в състояние да се справи със смъртта на сина си – обясни психиатърът. – Мозъкът е забележителен и сложен орган. На практика е невъзможно да се предвиди как ще реагира на необичаен стрес или шок, ако предпочитате.
Понякога единственото приемливо решение е да изключи болката и да отрече действителността.
– Как възприемате терапията с опиати? – осведоми се Александър.
– Терапия с опиати ли? – Неодобрението на лекаря беше очевидно. – Обмислял съм го много пъти. Един нов тип психиатри, особено в Америка, смятат, че всички – или повечето – емоционални разстройства са на химическа основа. Третират депресиите с антидепресанти, възбудата – с успокоителни. Когато нищо друго не даде резултат, прибягват до електрошокова терапия – обикновено така я наричат. Не ме разбирайте погрешно. Не твърдя, че тези методи не са ефективни. Напротив. Понякога се постигат изумителни резултати. Но винаги съм смятал, че да се третират емоционални разстройства с опиати или електрошокови вълни, без да се опиташ да определиш причината, е прекалено опростяване на нещата.
– Значи ли това, че не сте пробвали опиати или шокова терапия при госпожа Райън? – продължи да разпитва Александър.
– Опитал съм всичко, мосю – отвърна лекарят високомерно.
– И не сте в състояние да й помогнете?
– За жалост не. – Доктор Гудрон свъси вежди. – Както вече споменах, когато съзнанието предпочита да изключи реалността, до него не може да се достигне. Ще се отвори само ако то реши. За съжаление в нейния случай успяваме единствено да й създадем максимално удобство и до края на дните й да я пазим от външния свят, където биха я сметнали за малоумна. И да се молим за нея.
– Значи не правите повече опити да й помогнете?
– Нищо подобно! Никога не бих се отказал. Но аз съм психиатър и човек, който вярва в логиката. Същевременно съм реалист. Не вярвам тя някога да се оправи. Тридесет и три години са страшно дълъг период.
– Един господин е идвал да я посещава, нали? Грък.
– О, да. Бил е тук много пъти. Отлично разбираше проблемите й, затова не му отказвах свиждания – припомни си Гудрон. – По едно време дори смятах, че ще е в състояние да й помогне.
Значи Караманлис все пак не го беше излъгал, отчете за себе си Ачександър поразен.
– А идвали ли са други посетители?
– Само съпругът й. Много внимаваше никой никога да не разбере къде се намира тя, нито какво е състоянието й. Мосю Райън силно обичаше жена си. Не се съмнявам в това. Избра да я доведе тук, защото предпочиташе тя да живее в уединение, вместо да я върне в Щатите, където щеше да бъде безпомощна мишена за медиите. – Доктор Гудрон направи пауза и се замисли. – Трудно му беше, но идваше веднъж месечно, точен като часовник, и носеше скъпи подаръци. Оставаше няколко дни и винаги му бе трудно да се раздели с нея. Върху мосю Райън тежеше товарът да живее и със загубата на сина си, и със състоянието на съпругата си. Но дори след като стана жертва на алкохола, продължи да я посещава всеки месец до самата си кончина през 1980 година.
– Загинал е при автомобилна катастрофа, доколкото знам – подметна Александър.
– Да, точно така.
Александър погледна лекаря изпитателно.
– Искам да я видя.
Лекарят сви рамене.
– Щом настоявате. Но ви предупреждавам: тя едва ли ще осъзнае, че сте там.
– Няма значение. Аз ще знам – отвърна Александър напористо.
Александър не бе подготвен за прилива от емоции, които го заляха още при първото му влизане в стаята на Елизабет Райън. Тя беше най-красивата жена, която бе виждал някога. Наближаваше шестдесет, но лесно би минала за тридесет и пет годишна. Сякаш времето бе спряло за нея. По забележителното й овално лице нямаше бръчки и изглеждаше младолико; гъстите коси бяха блестящи и жизнени. Единствено очите – тъмни като неговите – бяха бездушни и пусти.
– Как сте днес, мадам? – попита доктор Гудрон; говореше й сякаш тя ще го чуе и разбере. – Изглеждате прекрасно. Роклята ви май е нова. – Обърна се към Александър. – Жените от персонала често отскачат до града, за да пазаруват за пациентите. Понякога водя фризьорка да се погрижи за дамите тук. Смятам, че на пациентките им е приятно.
Александър се настани на посочения от лекаря стол.
– Разбира ли ви, когато говорите, доктор Гудрон? Чували ви?
Лекарят сви рамене.
– Няма как да се разбере. Приемам, че да. – Обърна се към мълчаливата жена. – За вас имам специална изненада днес, мадам. Дошъл е посетител. – Отново се обърна към Александър. – Никой не е идвал при нея от смъртта на съпруга й – обясни той. – Изглежда й липсва.
Александър вече не го слушаше. Взираше се в жената пред себе си.
– Елизабет, това е господин Киракис.
Тя не даде признак да е забелязала когото и да било от двамата.
– Мосю, да ви представя мадам Елизабет Райън.
Александър се пресегна, взе ръката й, сведе глава и я целуна.
– Изключително щастлив съм да ви видя, мадам Райън – промълви той с тих нежен глас.
Елизабет Райън не отговори. Седеше, взряна в нещо пред себе си, което единствено тя виждаше. Александър се обърна към доктор Гудрон.
– Все така ли е?
Психиатърът кимна с мрачно изражение.
– Да. Тъжна работа. Тъжна и безнадеждна.
Александър погледна лекаря изключително сериозно.
– От опит съм научил, докторе, че нищо не е безнадеждно.
– Бизнесът е по-различен от медицината, мосю Киракис. Невинаги има надежда. Някои пациенти умират, някои ни се изплъзват – като мадам Райън. Човек престава да вярва в чудеса. Господ е твърде зает.
– Ние не бива да се отказваме по отношение на нея – настоя Александър упорито.
На доктор Гудрон му допадна как Александър Киракис каза „ние“, но се опасяваше, че този мъж очаква невъзможното.
– Вече споменах…
– Чуйте какво ще ви кажа аз, докторе. Поемам финансовите грижи за нея от тук нататък. Тя си няма друг на този свят – прекъсна го Александър рязко и премести стола, за да е с лице към лекаря. – Вече заявих на административния ви директор, че не бива да жали никакви средства, но очаквам срещу парите си нещо повече от елементарни грижи. Искам да се положат всички максимални усилия.
Лекарят почти се възмути.
– Винаги съм полагал всевъзможни усилия. Но ви повтарям: състоянието й няма да се подобри. До края на дните си ще остане точно каквато е днес.
За миг Александър погледна Елизабет изпитателно и енергично поклати глава.
– Ще видим, докторе.
– Усещането е странно… Много странно – сподели Александър с Мередит. – Сякаш я познавам… и съм я познавал цял живот.
Мередит видимо се тревожеше.
– Започвам да си мисля дали не беше по-добре да не идваме в Лозана – предпазливо отбеляза тя.
– Не. Трябваше да дойда. – Разкопча ризата си. – Радвам се, че я видях. Предстои ми да си отговоря на още толкова въпроси.
Свали ризата и я метна върху облегалката на стол.
– И като я видя, отговори ли си на някои от тях, Александър? – В гласа й звучеше съмнение.
Той свали ципа на панталоните и ги събу.
– На някои – да. Доктор Гудрон ми оказа голямо съдействие. – Замълча. – Все се опитвам да си представя какво ли е да си в нейното състояние… – Сви безпомощно рамене. – Не успявам.
– Какво очакваше да откриеш тук? – попита тя накрая.
Той отново сви рамене.
– Не знам. Но имам чувството, че тази жена знае за мен повече, отколкото аз самият.
Ню Йорк
Александър се мяташе бясно в съня си, а тревожното му бълнуване потъваше във възглавницата, където бе забил глава.
– Не ме оставяй… – умоляваше той. – Не… Моля те… Не ме оставяй… Мамо… Мамо! – Седна в леглото. Целият трепереше, а очите му бяха пълни с ужас. – О, Господи! Мамо… – простена той.
Мередит, събудена от виковете му, също седна и го прегърна, готова да го успокои.
– Лош сън. Това е всичко – увери го тя.
– Връща се, за да ме преследва – прошепна той, едва успял да си поеме дъх. Продължаваше да трепери. – Проклетият кошмар не ме е спохождал от години! Мислех, че най-после съм се отървал от него.
Мередит го погледна.
– Все същият ли е?
Той кимна.
– Преди никога не си го спомнях. В съзнанието ми оставаха само отделни фрагменти. Но този път си припомних всичко – обясни той. Погледна портрета на Елизабет. – Видях лицето й. Познах я.
– Елизабет ли? – попита Мередит.
Кимна, най-после осъзнал защо портретът винаги го бе притеснявал.
– Тя беше, но облечена странно: в дълга рокля и сплетени коси… Като жена от друга епоха.
– Костюмът й от филма – сети се Мередит. – И какво още, Александър? Какво друго си спомняш?
– Тъмнина. Малко тясно пространство под земята… Сигурно е кладенецът. Чувствам се като в капан. Все едно съм заровен жив – нареждаше той бавно. – Не преставам да викам, но никой не ме чува. И тогава я виждам. Не знам от къде се е появила или как е попаднала там, но е красива като ангел. Прави ми знак да се приближа, повтаря ми, че ме обича и ще ми покаже как да се измъкна… Но когато протегнах ръце към нея, тя просто изчезна. – Продължаваше да се взира в портрета. – През всичките тези години се чувствах така изоставен, така предаден… А не разбирах защо. Заради нея ненавиждах всички жени! Мислех, че ме е оставила да умра!
Изхлипа, готов да заплаче за пръв път от години насам.
Беше готов да заплаче за себе си, но и за майка си.
Саутхамптън
През нощта Мередит се събуди и установи, че е сама в леглото. Седна и се огледа за Александър, но той не беше в спалнята. Отметна косата от лицето си и посегна към робата. Откакто се върнаха от Европа, той не е на себе си, помисли си тя, докато обличаше зелената роба и завързваше колана. Беше замислен, неспокоен и трудно се съсредоточаваше. Часове наред разглеждаше старите фотографии, взираше се в лицето на Елизабет Райън, сякаш се опитваше да проникне в душата й. Слушаше записите на Мередит с Том Райън. Безброй пъти препрочете всички изрезки, всички статии в списанията – наизусти всяка дума. Многократно сподели с Мередит, че се чувства като в ад; вече не знаеше кой е всъщност.
Слезе боса по стълбите и се огледа. Не го видя. Зърна тясна ивица светлина изпод вратата на прожекционната зала. Бавно отвори вратата. Александър се бе отпуснал в креслото, заровил лице в ръцете си. Филмът беше свършил и лентата се удряше бясно в прожекционния апарат; това бе единственият шум в помещението. Острата бяла светлина на екрана придаваше призрачен вид на стаята. Мередит погледна големите метални кутии за филмова лента на пода до краката на Александър. Без съмнение отново бе гледал филмите на Елизабет. Запали лампата и прекоси помещението, за да изключи прожекционния апарат. Пресегна се и нежно докосна Александър по рамото.
– Два след полунощ е, скъпи – промълви тя тихо. – Не е ли време да си лягаш?
Не я погледна, само поклати глава.
– Не мога да спя – призна той уморено.
Тя кимна към апарата.
– Наистина ли смяташ, че това ще ти помогне?
– Представа нямам. Знам само, че трябва да опитам… Да се опитам да помогна на нея и на себе си. – Бавно вдигна глава. – Аз не мога да си спомня, а тя не може да забрави.
Мередит коленичи на килима пред него.
– Вероятно лекар би могъл да помогне – предложи тя.
– За психиатър ли говориш? – попита той с упрек в гласа.
Тя кимна.
– Мередит, не ми трябва психиатър – настоя той. – Нужно ми е единствено да възстановя паметта си.
– Не говоря да те подлагаме на дълги анализи. Хрумна ми, че хипнозата…
Той енергично поклати глава.
– Ако и когато паметта ми се възвърне, ще трябва да стане от само себе си – заяви той непреклонно.
Тя се отказа, защото разбираше колко е безсмислено да настоява. Той сам трябваше да вземе това решение.
– Постоянно гледам тези стари филми – подхвана той – и се опитвам да си представя каква ли е била тя, преди това да се случи. Странно е да видиш майка си на екрана и същевременно да я усещаш като напълно непозната.
– Нужно е да мине известно време – предположи Мередит. – Не си си спомнял нищо цели тридесет години. Изключено е да стане за една вечер. Усмихна й се тъжно.
– Била е невероятна жена, нали?
– Мнозина я смятат за бляскава актриса – подкрепи го Мередит.
– Не само умението й да играе я е превърнало в звезда – продължи той бавно. – Когато я гледам на екрана, долавям особена жизненост, вълнение… Сякаш вътре в нея лумти огън.
Мередит се усмихна.
– Том казваше, че когато заставала пред камерите, не играела просто ролята, а заживявала друг живот, превръщала се в друг човек.
– Има широк диапазон на изразяване. Излъчва осезаема сила, която те завладява, докато я гледаш. Ще ми се да можех да си я спомня. Ще ми се да знаех каква всъщност е била Елизабет Райън.
– Том твърдеше, че за нея синът й бил всичко – сети се Мередит. – Гледала на ролята си на майка като на най-важната в живота й. Оттеглила се от сцената за известно време, защото не желаела да се разделя с теб.
– Иронично е, не намираш ли? – изсумтя Александър със свъсени вежди. – След като се е оттеглила, приела само една роля и тя именно ни е разделила завинаги.
– Не завинаги – поправи го Мередит нежно. – Нали отново я откри?
Той се пресегна и я докосна по косата.
– Да, но ще го осъзнае ли някога? Ще разбере ли, че не съм мъртъв? Ще се върне ли в действителността, за да разбере кой съм?
Мередит го погали по бузата. Заради него искаше да вярва, че ще се случи.
Цюрих
Сам в просторния си кабинет с изглед към езерото, Юлиус Хауптман седеше зад бюрото и препрочиташе докладите, получени сутринта. В ъгъла на устните му се появи тънка усмивка. „Киракис корпорейшън“ изпитваше сериозни затруднения, заключи той с огромно задоволство. Корпоративният гигант, известен вече като „Империята на Александър“ започваше да се руши. Беше въпрос на време да се срине и така да се стигне до крайния разгром на Александър Киракис. Очертаваха се реални възможности корпорацията да бъде превзета. Скоро той и консорциумът ще направят нужната крачка – ще поискат да им бъдат върнати заемите. Вероятно Киракис вече е уведомен. Съвсем скоро Александър Киракис и неговата империя ще бъдат унищожени.
Глава 28
Дювил
Дювил, шикозният курорт на нормандския бряг, е изключително привлекателен и през юни, и през юли, и през август, и през септември, но именно през август населението му нараства на шестдесет хиляди – дванадесет пъти повече от броя на постоянните му жители. Никъде по света градче с неговите размери не може да се похвали през август с повече богати обитатели на квадратен метър. Знаменитости от цял свят напускаха яхти, вили, имения и островите си, за да се включат в сезонното оживление в Дювил: феномен, който привличаше два типа хора – онези, които обожават конните надбягвания, и любителите на полото. Богати и влиятелни мъже и жени от цял свят се струпваха в анклава на северното френско крайбрежие за едно и също: бързи коне, бързо спечелени пари и впуснали се в бурен живот тълпи.
Откакто се ожениха, Мередит ходеше всяка година с Александър в Дювил и вече бе напълно наясно как се сключват делови сделки до яслите на конете или до игрището за поло. Винаги когато времето им позволяваше, двамата посещаваха разпродажбите на коне; приличаха се на горещото слънце до басейна на хотел „Роял“ и обядваха в „Льо бар Солей“ или „Сиро“, а вечер се смесваха с някои от най-прочутите хора от световния светски елит в бляскавите салони на казиното. Беше забелязала – многократно, – че през август името на всеки по-известен моден дизайнер присъства в Дювил не само по витрините на бутиците из главната търговска улица, но и върху гърбовете на елегантните дами по трибуните, в казиното и по крайбрежния булевард. Правилата за обличане в Дювил, прецени тя, са съвършено прости: памучни и ленени тъкани през деня и скъпи и открояващи се бижута вечер.
Сега, в апартамента им в хотел „Норманди“, Мередит лежеше върху леглото с копринена нощница и слушаше шума от течащата вода, докато Александър си взимаше душ. Тревожеше се за него. Откакто напуснаха Ню Йорк, беше в особено настроение. Неволно свъси вежди. Страшно се бе променил, след като видя Елизабет. В деловите си отношения винаги бе настъпателен и непреклонен, но сега бе направо безскрупулен. На игрището за поло винаги бе опасен противник, но сега играеше, сякаш участва във война. Беше забелязала и някои малки промени в поведението му в спалнята. В секса се появи непозната настойчивост – напрегнатост, която я плашеше от време на време. Сякаш изпитваше потребност – по-силна от обикновено – да се докаже като бизнесмен, атлет и дори като мъж.
Той излезе от банята, увил голяма синя кърпа около кръста, а гъстата му черна коса се спускаше на мокри кичури покрай лицето. Застана пред огледалото да се среши, а Мередит седна на леглото и обгърна колене с ръце. Гледаше го замислено. Беше необичайно мълчалив по време на вечерята и в последния момент промени решението си да идат в казиното. Изглеждаше уморен.
– Радвам се, че тази вечер предпочете да си легнем рано – сподели тя. – И на мен не ми се излизаше.
Той се обърна към нея.
– Веднага ли трябва да се връщаш в Ню Йорк?
Мередит поклати глава.
– Разполагам със свободно време до края на седмицата – отвърна тя. – Нещо специално ли си намислил?
– Мислех да отскочим до Лозана за ден-два, преди да се приберем.
Тя кимна бавно.
– Добре… Щом искаш.
Опря брадичка върху коленете си.
– Не изглеждаш особено ентусиазирана – отбеляза той и тръгна към леглото.
Тя се пресегна, за да го улови за ръката.
– Не е това – отвърна предпазливо. – Просто не искам да бъдеш по-наранен, отколкото си сега. – Очите им се срещнаха. – Ако състоянието й не се подобри, ако никога не настъпи промяна…
– Вярвам, че ще настъпи. – Седна на ръба на леглото. – Убеден съм, че ще стигна до съзнанието й, че един ден ще осмисли кой съм и ще се върне в действителността.
– Не те е виждала от четиригодишен, скъпи – отбеляза Мередит нежно и постави ръце на раменете му. Силният му загар изпъкваше, понеже кожата му беше още мокра от душа. – Дори да те чуе…
– Ще ме разпознае – отвърна той уверено. – Първия път, когато я видях, усетих нещо… Щях да го усетя дори да не знаех истината. Мисля, че и тя ще го долови… някога.
– Но ти знаеше коя е, скъпи – напомни му Мередит. – Тя не се е променила през годините. Ти много приличаш на нея, но тя те помни само като малко дете.
Тъмните очи на Александър бяха пълни с решителност.
– Трябва да опитам, matia mou – отвърна той тихо, но непоколебимо. – Докато има и най-малка надежда, няма да престана да опитвам. Запомни го.
Мередит го изгледа изпитателно. Понечи да каже нещо, но се отказа и само кимна.
Александър я взе в обятията си.
– Знаех, че ще ме разбереш – промълви той нежно.
Устните му намериха нейните – отначало я целуна внимателно, а после по-настойчиво. Тя не се пусна от него, когато той я сложи да легне, целувайки я непрекъснато. Устните му се плъзнаха по шията й. Спря само колкото да махне кърпата и да свали нощницата й. Мередит започна да трепери, когато устните му се плъзнаха надолу по гърдите, когато тялото му покри нейното.
И за пореден път бе понесена от вихъра на взаимната им страст.
Лозана
Елизабет седеше близо до прозореца в тапициран с кадифе фотьойл, облечена в бледожълта копринена роба, а гъстите й коси се спускаха свободно по раменете. В светлината на топлото обедно слънце бледото й лице и прозрачната й кожа изглеждаха младежки и почти незасегнати от времето.
Александър я държеше за ръка и й говореше, сякаш тя го чува и разбира думите му – така постъпваше всеки път, когато я посещаваше през последните осем месеца. Беше убеден, че тя го чува и осъзнава присъствието му, но още не съобразява кой точно е той. Вярваше, че комуникира с нея и рано или късно ще проникне до съзнанието й. Съжали, че не е донесъл снимките от документацията на Мередит. Може би ако види старите си снимки и тези на съпруга си и сина си, паметта й ще се пробуди.
– Сигурно има нещо, което съм в състояние да направя за теб, мамо – промълви той тихо и нежно. – Нещо, което ще те освободи – ще освободи и двама ни – от миналото.
Замисли се какво би накарало паметта й да заработи – снимки, познати места. Дори да не успее да възвърне паметта на майка си, не е изключено да възвърне своята. Сети се какво му бе разказала Мередит за имението на семейство Райън в Калифорния, за снимките и спомените, които Том Райън съхраняваше грижливо във вилата. Неговият дом. Неговият дом през първите четири години от живота му. Вероятно в старата къща бе пълно със спомени.
Погледна безжизнените пусти очи на Елизабет и си наложи да се усмихне с лека надежда.
– Мамо – прошепна той нежно…
– Как ти се стори тя? – попита Мередит в колата на път за летището.
Александър свъси вежди.
– Все същата – отвърна той тъжно. – Каквото и да направя, колкото и да й говоря, седи, взира се в пространството и прилича на красива статуя.
Мередит се пресегна, хвана ръката му и нежно я стисна.
– Представям си как се чувстваш, скъпи – подхвана тя бавно. – Но доктор Гудрон изглежда ще се окаже прав. След толкова години…
– Най-после започвам да приемам тази възможност – призна той и я погледна в очите. – Дори си мисля… Ако не успея да си възвърна паметта чрез Елизабет, има шанс тя да възвърне своята чрез мен.
Мередит го погледна изненадано – не бе сигурна доколко го разбира.
– Ако успея да възвърна паметта си, като се върна на познати места и преживея отново мигове от детството си, вероятно ще й бъда от по-голяма полза.
– Какво точно имаш предвид? – попита Мередит.
– Искам да посетя имението на семейство Райън.
– Реших да зарежа проекта за семейство Райън – обяви Мередит на Харв Петерсън. – Бия си главата в стената вече трета година, а нищо не се получава. Не виждам защо да упорствам повече. Посветих доста време, което можех да употребя за други проекти, а в резултат разполагам само с няколко нишки, които ме водят до задънени улици и куп главоболия.
Пое си дълбоко въздух. Налагаше се да изиграе ролята си превъзходно. Не биваше да сподели истината с никого. Заради Александър трябваше да се откаже от материала веднъж завинаги. Той мина през достатъчно изпитания. Нямаше защо медиите да му се нахвърлят отново.
– Бях останал с впечатлението, че вече си напреднала. – Петерсън бе изумен от внезапното й решение. – От Кейси разбрах за огромния брой отговори на запитванията, които разпрати.
– Много са, наистина, но всичките ме отвеждат до задънена улица – излъга Мередит. – Или бяха луди, или не знаеха достатъчно, за да ми помогнат.
– Съжалявам, че не си открила онова, което търсеше. – Дръпна от пурата, преди да остави острият дим да се разстеле из кабинета. – Е, все пак не съм чак толкова изненадан. Репортери се опитват да разнищят историята повече от тридесет години. Ти стигна най-далеч, ако не се лъжа.
Тя само кимна.
– И аз съжалявам.
Брюксел
В хотелска стая близо до пазара за цветя на „Гран плас“ бе открито тяло на мъж. Според аутопсията смъртта бе настъпила преди около седем часа. В куфара му намериха паспорт, карта на Лондон и плик с няколко хиляди франка. По данните от паспорта беше четиридесетгодишен, роден в Торес Ведрас, Португалия. В Брюксел пристигнал в деня, преди да бъде убит. Като причина за смъртта се посочваше рана от огнестрелно оръжие.
Полицията намери в джоба му снимка на жена. На гърба, доста нечетливо, бе изписано името Каролин Грейсън.
Саутхамптън
Мередит наблюдаваше Александър крадешком – той нареди цепеници в камината и обилно ги заля със запалителна течност. Цяла вечер бе мълчалив, потънал в мислите си, а и тя имаше достатъчно неща, за които да помисли.
Александър драсна клечка кибрит и я хвърли в камината. Между дървата мигом плъзнаха ярки оранжеви пламъци и изпълниха стаята с топлина и златисто сияние. Той свали ризата си и коленичи на пода пред камината. Не си даваше сметка, че тя го наблюдава, че се опитва да прочете мислите му.
– Какво ще кажеш за малко вино? – наруши мълчанието Мередит. – От нашите лозя е.
Той само поклати глава.
– Може би по-късно – отвърна уморено.
Седна на пода до нея.
– Вчера се видях с Харв Петерсън – съобщи му тя. – Отказвам се от материала за семейство Райън. Мисля, че е редно да го знаеш.
Погледна я.
– Съжалявам – промълви той тихо. – Знам колко отдавна работиш по него, колко е важен за теб.
Ръцете й обвиха врата му.
– За мен никой материал не е по-важен от теб – увери го нежно. – Не знаех какви са намеренията ти, затова му казах, че нищо не съм открила.
– И той повярва ли?
Тя кимна.
– По-скоро се питаше защо не съм се отказала по-рано – обясни тя. – Просто споделих, че всичко води до задънена улица.
Той я целуна леко по устните.
– Баща ми… Биологичният ми баща Том Райън се е постарал да защити Елизабет от нежелани контакти с медиите. Сигурно би искал и аз да продължа да я защитавам. Дължа й го. Длъжен съм и пред двамата да я браня до края на дните й – изрече той, загледан в огъня. – Ако се разчуе, тя няма къде да се скрие. Ще се случи това, от което Том Райън се е страхувал най-много: ще я обявят за малоумна. Няма да го допусна.
– И аз си мислех, че не би го позволил – увери го тя и го погледна в очите. – Сигурна бях, че ще разбереш защо е постъпил така.
Погледна я с нарастващ интерес.
– Що за човек беше той? – попита Александър внезапно.
– Добър, но истински самотник. Издигаше емоционална бариера около себе си. Не знам дали искаше да изключи външния свят, или просто се опитваше да задуши болката. Беше твърд като скала, но подозирам, че е било само фасада. Всъщност бе човек с дълбока чувствителност. С всеки изминал ден умираше по една частица от него. Сега, като погледна назад, смятам, че през всичките тези години единственото, което го е крепяло да живее, е било отговорността му към Елизабет, потребността да я защитава на всяка цена.
