Текст книги "Игра на богове"

Глава 26

Лондон

Инспектор Десан последва полицейския офицер по дългия тесен коридор на моргата. Съвсем ясно долавяше странната, малко призрачна тишина и усети студени тръпки да пробягват по гърба му. Смъртта витае наоколо, помисли си той. Усещаше я почти като физическо присъствие. Полицаят отвори някаква врата и Десан влезе в мрачна, боядисана в сиво стая, опасана с метални шкафове – тук държаха труповете. На тясна метална маса в средата на помещението един труп, изцяло покрит с голям бял чаршаф, беше оставен за разпознаване. Служителят пристъпи напред и откри лицето.

– Това ли е тя, инспекторе? – попита полицаят.

Десан кимна и усети как леко му се повдига.

– Да – отвърна той. – Тя е.

Погледна за последен път лицето на мъртвата жена, преди отново да го покрият с чаршафа. Нямаше съмнение: това е жената, която търсеше от две седмици.

– Как е починала? – попита той.

Служителят свъси вежди.

– Ударила я кола, която изчезнала. Пресичала улица „Глочестър“ недалеч от Хайд парк. Според онова, което чух, шофьорът дори не намалил скоростта.

Десан се обърна към полицая:

– Някой забелязал ли е колата? Марка, цвят? Или регистрационния номер?

Полицаят поклати глава.

– Случило се е късно през нощта. Малцината очевидци са единодушни: всичко станало толкова бързо, че дори нямали време да различат колата. Шофьорът карал бързо…

– Мъж ли е бил? – прекъсна го Десан.

– Начин на изразяване, сър – обясни полицаят.

Десан кимна и попита:

– Сега ли ще уведомите сестра й?

– Да, сър. Веднага.

– Разполагате с телефоните ми в хотела и в Париж – напомни Десан. – Ще ми звъннете, ако има ново развитие, нали?

– По произшествието ли? Естествено.

Французинът гледаше навъсено.

– Това – отбеляза той – съвсем не е случайно произшествие.

В таксито на път за хотела Десан мислеше по случая. Никога не бе виждал Каролин Грейсън на живо, но никак не се затрудни да я разпознае. Снимката й се появи в централата на Интерпол в Париж две седмици по-рано. Тя бе старша секретарка на Дрю Дъглас-Кент, вицепрезидент на „Киракис корпорейшън“ и управител на дейността й в Лондон. Преди три седмици бе изчезнала с дипломатическо куфарче, пълно с поверителни документи. Уведомиха Интерпол, защото се подозираше, че е била замесена в незаконни сделки, довели до арестуването на Курт Бадрут в Берлин. Десан така и никога не повярва на тази версия. Тя бе само секретарка и едва ли е участвала в толкова високоспециализирана и деликатна операция. Дори да е изпълнявала ролята на куриер на Дъглас-Кент – или на друг, – нещо в цялата работа просто не се връзваше. Десан бе разговарял със сестра й – репортерка в Би Би Си. Люси Грейсън Тейлър му съобщи, че Каролин й е телефонирала вечерта, преди да изчезне. Била ужасена, припомни си Люси. Споделила, че съвсем случайно попаднала на нещо, което я изплашило. Не споменала на сестра си за какво точно става дума, но твърдяла, че е изключително важно и че е получавала анонимни заплахи от мъж по телефона. Доверила на Люси, че е взела документите и щяла да ги предаде на властите. Това бил последният разговор на Люси със сестра й. Дипломатическото куфарче обаче не било с Каролин Грейсън при смъртта й, сети се Десан, докато плащаше на шофьора и слезе пред хотел „Роял Уестминстър Касъл“. От друга страна, Люси се кълнеше, че не го е открила и в апартамента на сестра си. Претърсила го най-обстойно, защото се питала какво е било толкова важно, та да убият Каролин заради него.

Десан спря на рецепцията да провери дали има съобщения за него. Нямаше. Качи се в стаята си. Размисли се дали да не провери какви ги вършат във висшите ешелони на „Киракис корпорейшън“ – разследване, което му се въртеше в главата от шест месеца. Сети се за дългите часове пред компютрите в централата на Интерпол, където изучаваше материалите от разпечатките. Отначало Десан реши да се зарови в делата на „Киракис корпорейшън“ по света, воден от неясно предчувствие. Провери старателно Курт Бадрут и човекът се оказа „чист“ във всяко отношение. Десан прекара седмица в Германия, за да се запознае подробно с банковите досиета и документите в кредитни институции.

До края на седмицата разполагаше с подробен портрет на Курт Бадрут – бляскав и преуспяващ бизнесмен, безупречен във всяко отношение. Нямаше криминално досие, дори не бе глобяван за неправилно шофиране. Близо двадесет и пет години беше женен за дъщерята на германски дипломат и имаха две деца. От четири години издържал любовница, десет години по-млада от него, работила през по-голямата част от живота си като момиче на повикване. Малко неразумно от страна на Бадрут, помисли си Десан, но едва ли представляваше мотив да бъде замесен в нещо, което вероятно ще завърши с дълга присъда за излежаване в затвора. Не. Десан вече не се съмняваше, че го е натопил същият човек, който е бил заинтересован да разкара Каролин Грейсън от пътя си – същият, който стои зад всички проблеми на „Киракис корпорейшън“. Бадрут и Грейсън са просто пионки. Онзи, който дърпаше конците, преследваше далеч по-голяма цел. След изчезването на Грейсън преди две седмици бе насочил вниманието си към „Киракис корпорейшън“. Дълги дни рови в компютрите из цяла Европа и наученото го смая. Корпорацията бе най-големият международен конгломерат – това беше всеизвестно, но Десан бе убеден, че никой – с изключение вероятно на самия Александър Киракис – не знае колко е огромна всъщност империята му. Тя бе като гигантски октопод, чиито властни пипала обгръщаха глобуса. Нямаше бизнес или индустриална сфера, недокосната от нея. Броят на наетите работници и брутната й печалба в световен мащаб я правеха по-голяма и мощна от редица държави – наистина завидно постижение за компания, започнала през 20-те години като скромна корабоплавателна фирма.

По време на Депресията геният на Константин Киракис и богатството на тъста му Дамян Катрамопулос спасили клатушкащата се фирма „Корабни превози Атина“. После Киракис се бе захванал и с други начинания. Фирмата му процъфтявала дори когато войната раздирала Европа и „Корабни превози Атина“ се превърнала в компанията „Атина Маритайм“, върху която по-късно била основана „Киракис корпорейшън“. Константин Киракис бе изградил империята си бавно, но стабилно и без да се сблъсква с особени проблеми. Накрая предал властта в ръцете на единствения си жив син Александър. И именно тогава започваха неприятностите.

Разрастването на „Киракис корпорейшън“ през последните години бе по-голямо, отколкото през всичките петдесет и пет години преди това. Александър Киракис явно беше динамичен бизнесмен, но и човек, който лесно печели врагове. Постигнал доста, ала по пътя се бе сдобил с редица могъщи и опасни противници. Не може да станеш толкова властен и влиятелен, колкото Александър Киракис, без да породиш известна враждебност.

Десан премисляше информацията за сериозните проблеми на корпорацията през последните години. А сега една нейна служителка загина при подозрителни обстоятелства.

Десан установи, че за да осъществи разширяването на империята си, Александър Киракис е взел няколко големи заема от група швейцарски банки, които досега не бе успял да погаси. Банкерите го притискаха. Странно, замисли се Десан: шеф на корпоративна империя, изправен пред сериозни проблеми и под натиск да върне големи финансови задължения. Вероятно гледам в грешна посока, допусна инспекторът. Възможно е мишената да не е „Киракис корпорейшън“.

Може да е самият Александър Киракис.

Летище „Шипхол“, Амстердам

В залата седеше мъж и четеше „Интернешънъл хералд трибюн“. На две страници се описваше смъртта на секретарка от „Киракис корпорейшън“ в Лондон. Отново лоши новини. Чудесно, помисли си мъжът, сгъна вестника и го прибра в куфарчето си. Всичко се движи по план. Само въпрос на време, преди…

Ню Йорк

В кабинета си Мередит диктуваше писмо на секретарката. На бюрото пред нея лежеше жълт бележник, изпълнен със записки за предстоящи предавания, евентуални гости и възможни контакти; камара писма чакаха да ги прочете; виждаше се и последният брой на „Мис уъркинг уоман“, с нейна снимка на корицата. Всички материали от проучването й по случая Райън се намираха в кашон на пода вдясно от бюрото й. Докато диктуваше на Синди, и погледът, и мислите й постоянно се насочваха към кашона. Сякаш беше отворила кутията на Пандора и вече бе прекалено късно да я затвори. Връщане назад нямаше. Беше длъжна да открие истината – повече заради Александър, отколкото заради себе си.

Преди седмица проведе дълъг телефонен разговор с администратора на болницата „Кифисия“ в Атина. При нормални обстоятелства щяха да й откажат всякаква информация, защото досиетата на пациентите бяха строго поверителни. Но когато разбра, че говори с госпожа Александър Киракис, човекът обеща да направи всичко възможно и да удовлетвори молбата й. Още повече че през годините и Константин, и Александър бяха правили щедри дарения на болницата. Само година преди смъртта си Константин Киракис бе дал средства да се изгради ново крило, което да бъде наречено на името на съпругата му.

Като начало Мередит поиска информация за Александър. От него знаеше, че навремето, след злополуката в Йоанина, е бил настанен в тази болница. Поне така казала майка му някога на Хелена. Поинтересува се и за една американка, вероятно постъпила там през юли или август 1953 година. Казвала се Елизабет Уелдън-Райън. Маклоски бе споменал на Мередит, че след злополуката взели Елизабет от Йоанина и Том Райън я отвел на място, където да й осигурят подходяща медицинска грижа. Атина бе най-близкият голям град. Ако е била пациентка там – дори за кратко, – това би подсказало на Мередит къде е отведена после, независимо жива или мъртва. „Ако… ако, помисли си Мередит. Прекалено много ако“.

По-силно от когато и да било сега инстинктите й подсказваха, че Елизабет е жива… някъде. И ако успее да я открие, има вероятност да разбули тайните, заровени в Йоанина. Има вероятност да освободи Александър от демоните от миналото. Странно, помисли си Мередит. Отначало главното за нея беше историята – стремеше се да наруши конспиративната тишина около „смъртта“ на Елизабет Уелдън-Райън, продължаваща вече три десетилетия. Това бе нейната мечта, но сега тя се превръщаше в кошмар. А и историята вече не беше важна. Тя трябваше да разбере какво наистина се бе случило с Александър в Йоанина. Трябваше да разбере дали той е възкръсналият Дейвид Райън – красивото момченце, чието тяло не е извадено от кладенеца. И ако е така – как бе оцелял? И защо Том и Елизабет Райън са били сигурни, че момченцето е мъртво?

– Това ли е всичко, Мередит?

Думите на Синди прекъснаха мисълта й.

– Какво? О, да… Това е всичко засега – отвърна тя разсеяно.

Секретарката я изгледа озадачено, после стана и излезе от офиса. Мередит извади от кашона снимка на Елизабет и я доближи до поставената в рамка снимка на Александър върху бюрото си. Невероятно! Все едно гледаше отражение в огледало.

Мередит внезапно потрепери. Всичките й разследвания водеха към Александър. Сега излизаше, че собственият й съпруг е липсващото парче от загадката, която тя се опитва да разреши от години; очевидната брънка, която й бе убягвала. От едната страна бяха Том Райън и Елизабет Уелдън – златната двойка на Холивуд от времето на златната филмова ера; от другата – Константин и Мелина Киракис – богати, могъщи и със солиден брак. Една династия, прокълната трагично. Разполагали с всичко, освен с единственото, което и двамата желаели най-много – силно, здраво дете; наследник на империята. Мелина Киракис бе преживяла три спонтанни аборта, преди да роди Дамян, умрял на петгодишна възраст. А след това се бе появил Александър. Като отговор на молитвите им. Дете, минало през ужасно изпитание. Беше оцелял, но нямаше спомен какво му се бе случило. Мъж, който до ден-днешен не успяваше да си спомни своето детство. Какво всъщност е станало през онова лято в Гърция, запита се Мередит.

Разтвори тайните от Йоанина и с това разтвори и тайните за миналото на Александър, помисли си тя. Също като кутията на Пандора.

Париж

Посветил се изцяло на задачата да научи възможно повече за Александър Киракис, инспектор Десан предприе редица пътувания из Европа и зададе куп въпроси на компютрите почти във всяка страна. В Гърция посети Бюрото по статистика, Националната банка и Банката за индустриално развитие. В Париж влезе в базата данни на компютрите на „Креди Лион“ и „Ашуранс Насионал“. Прекара известно време в Рим и посети отново Берлин. Събра данни от различни източници в Лондон, Мадрид и Копенхаген. Прегледа архиви на вестници във всички страни. Процесът се оказа дълъг и отне много време, но резултатите си заслужаваха усилията.

Когато приключи, Десан знаеше, че Александър Киракис е роден на 17 ноември 1948 година в Гърция. Според медицинското му досие има една от най-редките кръвни групи: АВ, отрицателна. Не успя да открие акта му за раждане, но се примири, че от време на време дори компютрите правят грешки. Докато стане на осемнадесет Киракис получил образованието си чрез частни учители в имение на остров в Егейско море, собственост на семейството. През 1971 година завършил Харвард – бил първенец на випуска. Беше известно, че младият Киракис обожава да пътува, живее в лукс, харчи много пари по жени и коне за игра на поло, макар и невинаги точно в тази последователност.

Вестниците пишеха постоянно за това. Беше предприемал множество кратки любовни авантюри с някои от най-зашеметяващите жени в света. Преди да се ожени за американската журналистка Мередит Кортни през 1984 година беше издържал близо година гъркиня като своя метреса. Десан откри, че Александър си е създал толкова много врагове в личния си живот – предимно жени, – колкото и при деловите си сделки. Интересно, помисли си детективът. Александър Киракис се оказа по-противоречив от огромната империя, която ръководеше. Корпорацията напоследък понасяше всевъзможни удари, печелеше си лоша слава в медиите, беше принудена да плаща астрономически суми за съдебни процеси, имаше значителни задължения към банки, които започваха да стават нетърпеливи. Може би Александър Киракис бе на ръба на отчаянието, а отчаяните хора правят отчаяни неща. Изглежда бе дошло време да се срещнат лично.

Десан взе следващия полет на „Ер Франс“ до Ню Йорк.

Лос Анжелис

В читалнята на библиотеката един мъж внимателно проучваше от екрана пред себе си данни от микрофилми, достъпни за публиката. Денят се оказа дълъг, но резултатен. Сблъска се с някои трудности, докато набави медицинските досиета, които му възложиха да открие, но накрая успя. Сдобиването с тази информация, помисли си той, означава шестцифрен хонорар.

Представа нямаше кой го е наел. Никога не бе срещал човека, за когото събираше тази поверителна и донякъде деликатна информация. Дори нямаше представа дали работи за мъж или за жена. Винаги контактуваше с посредник: жена, от която получаваше поредната задача. Плащаха му редовно – вноските постъпваха в банковата му сметка. Знаеше единствено, че поръчителят е изключително богат, влиятелен и твърдо решен да остане анонимен.

Но защо този човек се интересуваше толкова сериозно от медицинското досие на дете, умряло преди повече от тридесет години?

Ню Йорк

Александър се бе затворил в кабинета си в Световния търговски център цяла сутрин. Отказваше да се види с когото и да било и не приемаше телефонни обаждания. Опитваше се да се концентрира, но не успяваше. Мередит се оказа права, помисли си той. Стана, отиде до прозореца и се загледа в поемащите към открито море кораби. Наистина бе необходимо да се махне за известно време, да подреди всичко в главата си, да овладее проблемите. Изпита задоволство, че Мередит настоя да заминат за Саутхамптън. Очакваше с нетърпение да прекара известно време насаме с нея, да поговорят на спокойствие.

След два часа му предстоеше среща с неколцина банкери. Не я очакваше с нетърпение и му се искаше да я отложи, но щяха да обсъждат твърде важни въпроси и не биваше да се бави дори ден. Пое дълбоко въздух. Е, поне е последният делови ангажимент, преди да заминат за уикенда.

Изжужаването на интеркома наруши потока на мислите му. Наведе се и ядосано щракна лостчето.

– Стейси, казах, че не желая да ме безпокоят!

– Да, сър, но тук един господин настоява да ви види. От Интерпол е – обясни тя задъхано.

– Интерпол ли? – Какво общо има Интерпол? Поколеба се за миг. – Добре, пусни го.

– Да, сър.

Вратата се отвори и влезе някакъв мъж. Никак не отговаряше на очакванията на Александър: беше нисък, набит, на средна възраст с разрешени коси и бавна, провлечена походка. Прекоси усмихнат кабинета, за да подаде ръка на Александър. Двамата се здрависаха и той се представи:

– Инспектор Адриан Десан от Интерпол. Удобно ли е да ви задам няколко въпроса?

– Относно какво? – попита Александър нетърпеливо.

– За някои… несполуки в дейността на корпорацията ви – отвърна Десан. – Разрешавате ли да седна? На крак съм от сутринта и съм малко уморен.

Александър кимна, но предупреди:

– Не разполагам с много време. След час-два имам среща в града и…

– Няма да ви задържам дълго – увери го Десан и седна. – Знаете, естествено, че един от вашите висши ръководители е арестуван в Берлин по обвинение, че е извършвал незаконни действия, нали?

– Разбира се.

– Бях в Берлин. Говорих надълго и нашироко с него. Кълне се, че е невинен – подхвана Десан. – И съм склонен да му вярвам.

Александър го изгледа изпитателно.

– Защо?

– Защото смятам, че е бил злепоставен преднамерено. Който го е направил, всъщност се е целил във вас, мосю Киракис.

– Интересна хипотеза, инспекторе – отбеляза Александър предпазливо.

– Според мен е напълно очевидно – продължи Десан и изброи всички злополуки, сполетели „Киракис корпорейшън“ през последните няколко години. Показа на Александър компютърните разпечатки и другата събрана информация по време на разследването си. – Излиза, мосю Киракис, че корпорацията ви се крепи на разклатена основа.

– Да, преживяваме известни затруднения – призна Александър. – Но това се случва и на най-солидните компании.

– Възможно е. – Десан направи пауза. – Не ви ли се струва обаче странно, че до 1982 година, когато вие оглавихте борда на директорите, делата на „Киракис корпорейшън“ бяха относително спокойни?

– Накъде точно биете, инспекторе?

– Мен ако питате, някой много държи да ви изхвърли от бизнеса завинаги – изстреля Десан направо.

Александър се усмихна.

– Положително мнозина биха го желали – съгласи се той. – Но е малко вероятно да го постигнат.

– Сигурен ли сте?

Александър го погледна.

– Да – отвърна той решително. – Напълно.

Десан затвори куфарчето си и го остави на пода.

– Когато арестуваха Курт Бадрут, мосю, в Интерпол се получи запитване дали е свързан с прането на пари. От самото начало нещо в обстоятелствата около арестуването му не беше наред. Бадрут настояваше, че е бил съзнателно натопен, и аз бях склонен да му повярвам още тогава.

– Защо? – попита Александър. – Казахте същото преди малко. Защо му вярвате?

– А вие не му ли вярвате? – контрира го Десан.

– Вярвам му, естествено – отвърна Александър без никакво колебание. – Но аз го познавам от години. Никога не би направил нещата, за които го обвиняват.

– И аз го познавам – увери го Десан и разказа на Александър за проучванията си около Курт Бадрут. – Убеден съм, че е бил само пионка, мосю Киракис. Истинската мишена всъщност сте вие.

– Аз ли? – Александър направи усилие гласът му да прозвучи спокойно.

Десан му разказа какво бе научил за „Киракис корпорейшън“ и приключи със смъртта на Каролин Грейсън в Лондон.

– Според официалната версия е било злополука – завърши той.

– Но вие не вярвате, така ли? – попита Александър бавно.

– Не. – Десан свъси вежди. – Някой е искал да изглежда като злополука и е свършил добра работа да убеди хората, че е така. Но мен не може да ме подведе. – Замълча за момент. – Настъпвал сте интересите на доста хора, откакто поехте активно юздите на „Киракис корпорейшън“, нали?

Александър се усмихна кисело.

– Когато си в бизнеса, инспекторе, не е възможно да постигнеш голям успех, без да си създадеш някой и друг враг по пътя.

– Но съперниците в бизнеса обикновено не прибягват до убийство, за да спечелят – отбеляза Десан. – Не, мосю Киракис, според мен онзи, който действа, има нещо персонално против вас. Тук съм с надеждата да изразите някои предположения кой може да е.

– Списъкът, опасявам се, е доста дълъг – призна Александър. – Личните ми взаимоотношения са създали почти толкова враждебност, колкото и деловите ми сделки. – Направи пауза и погледна часовника си. – Трябва да вървя. Банкерите не обичат да чакат. Времето е пари – това е философията им. Но ако ми оставите координатите си…

Десан написа телефона на хотела, където бе отседнал.

– Ще бъда тук няколко дни – съобщи той.

– Но аз ще отсъствам. Тръгвам утре късно следобед и вероятно ще се върна едва в началото на следващата седмица – обясни Александър.

Французинът посочи картичката, която му бе връчил.

– Телефонът ми в централата на Интерпол в Париж е от другата страна. Ако се сетите за нещо – каквото и да било, – което да е полезно за разследването, моля не се колебайте да се свържете с мен.

– Непременно – обеща Александър.

Неприкрито загрижен, Десан впи очи в Александър.

– Мосю, моля ви не гледайте лековато на въпросите, които обсъждаме – предупреди той. – Ако предположението ми е вярно, вашите бизнес интереси – а и животът ви – вероятно са в опасност.

Дълго след като Десан си тръгна, Александър размишлява върху думите му. Инспекторът си бе свършил работата отлично. Знаеше какво се случва в корпорацията почти толкова добре, колкото и самият Александър. Споделяше теорията на Десан, че нищо не е случайно – всеки проблем, всяка криза са били внимателно режисирани с една-единствена цел: да го провалят. Зад целия кошмар стоеше умен човек. И изключително опасен.

Александър пое дълбоко дъх. Десан искаше имена; имена на хора, чийто стремеж бе да го унищожат. Едва не се разсмя. Как да посочи от безкраен списък име на човек, готов да го унищожи? Та той дори не знае от къде да започне. Сдоби се с някои изключително мощни врагове в света на бизнеса, а с още повече в личния си живот – бяха не само могъщи, но и несравнимо по-безскрупулни. Всеки от тях имаше и мотиви, и средства да го смаже. Но кой точно – или кои, защото не изключваше вероятността да са се обединили – стоеше зад всичките му грижи?

Кой го ненавижда толкова много, че полага такива усилия да го срине?

– Защо не се откажеш, Лари? – попита Мередит и се засмя, отдалечавайки се от познатия сиво-син декор на „Манхатънски наблюдател“. – В битка на интелекти ти ще си напълно безпомощен!

– Радвам се, че си възвърна чувството за хумор – отбеляза помощник-продуцентът и се размърда на високия стол, от където наблюдаваше Мередит по време на репетицията. – Днес цял ден беше в отвратително настроение.

– Кой на мое място нямаше да е? – попита тя, престорено сърдита. – Прекарвам по четиринадесет часа дневно – а и повече – в тази зоологическа градина. Съпругът ми е в командировка и когато ми звънне, едва си държа очите отворени…

– Ти искаше да си звезда, скъпа – напомни й той дружелюбно.

– Така е.

Мередит тръгна към кабинета си и по пътя се сблъска с Кейси.

– Ако се наложи да работя още един сезон с Лари, ще поискам да ми плащат вредни – оплака се тя. – Подлуди ме по време на репетициите сутринта.

– Подлудява всички – увери я Кейси засмяна. – Свободна ли си на обяд? Има едно страхотно местенце на Тридесет и шеста и Медисън. Защо да не опитаме…

– Изключено. Ще поръчам да ми донесат нещо – прекъсна я Мередит. – Искам да си тръгна от тук довечера в разумно време.

– Александър ли се връща? – попита Кейси.

Мередит поклати глава.

– Ще ми се да беше така – въздъхна тя. – Но работа го задържа в Париж. Представа нямам кога ще си дойде.

Мередит вече наближаваше, когато секретарката й изскочи от кабинета и по лицето й се изписа видимо облекчение.

– Обадих се в студиото. Стефан каза, че вече си тръгнала – подхвана Синди и кимна към вратата. – Вътре те чака куриер. Носи плик за теб.

– Защо не го взе ти? – учуди се Мередит.

Синди поклати глава.

– Имал инструкции да ти го връчи лично. Реших, че е важно.

Мередит кимна. В офиса я чакаше млад униформен куриер. Изправи се и попита любезно:

– Мередит Киракис?

– Да.

– Бихте ли се разписали тук? – помоли той. – Трябва лично да ви го връча.

Тя драсна името си на разписката и пое плика. Куриерът излезе и тя затвори вратата. Щом е толкова важно, за да й го връчат лично, значи не е предназначено за други очи. Взе ножа за отваряне на писма и разряза плика. Вътре имаше един-единствен лист: фотокопие на документ от септември 1953 година. Нямаше придружителна бележка. Впрочем обясненията бяха излишни. Всичко беше от ясно по-ясно. Някой друг се бе ровил в миналото на съпруга й и на Елизабет Уелдън-Райън. Някой друг бе открил истината, доказателството, което самата тя търсеше, за да потвърди връзката между Александър, семейство Киракис и евентуално семейство Райън. Но кой? Кой бе открил следата? Кой знаеше за това? Усети как и последната капка кръв се дръпна от лицето й, докато се взираше в официалния документ от гръцкия съд в Атина. Свидетелство за осиновяване. Осиновяването на Александър.