Текст книги "Игра на богове"
Автор книги: Норма Бейшър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 30 страниц)
Глава 9
Ню Йорк, януари 1981 година
От прозореца на спалнята в апартамента на Сентрал Парк Саут Анна наблюдаваше падащия сняг с отвращение. Цяла нощ валя. Бяла пелена, засега неизцапана от пешеходците, покриваше парка, където скоро щяха да нахълтат тълпите. На повечето хора, разсъждаваше тя, гледката би се сторила красива. Но за Анна Константелос – жена нито сантиментална, нито романтична – това означаваше просто поредния студен, неприятен за пазаруване ден. По Пето авеню такси се намираше трудно дори при обичайни обстоятелства, а в ден като този щеше да е направо невъзможно.
Дяволите да го вземат Александър, помисли си тя с горчивина. Защо не й разреши да използва лимузината му поне докато отсъства от града? Дори след неколкократните й протести ясно й даде да разбере, че е изключено. Шофьорът, обърна й внимание той, трябва да бъде на негово разположение двадесет и четири часа в денонощието и да осигурява колата при първо повикване.
Напомни колко много е получила вече от него: живее в апартамента, който по-рано държеше празен, за да оказва гостоприемство на високопоставени шефове от корпорацията и на делови партньори; има много пари, за да задоволява страстта си към красиви дрехи и всякакви луксозни прищевки; купува й бижута и кожи; води я в най-изискани заведения. В замяна очаква тя да се грижи за сексуалните му потребности. Анна бързо схвана, че е по-щедър, когато го задоволява в леглото. Там той проявяваше грубости и особена настойчивост, а сексуалните му апетити нямаха граници. Когато я обладаваше, тя продължаваше да изпитва чувството, че страстта му е резултат от някаква ярост, а не на горещо желание. Помежду им не съществуваше истинска близост. Не че Анна я желаеше – правеше го единствено заради парите, – но на моменти дори тя се плашеше от поведението на Александър. Той вече не си правеше труда да се посвещава на дълги любовни игри. Просто се задоволяваше и я оставяше сама. Сексът бе бърз и брутален; тялото му така я насилваше, че после се чувстваше, сякаш са я били. А изразът в очите му… Приличаше на обсебен от демони мъж. Никога през осемте месеца, откакто му стана метреса, не го попита за това. Анна знаеше мястото си при Александър. Докато го задоволява сексуално, щеше да й дава почти всичко, което поиска, а това бе единствено важното.
Тя имаше една грижа: възможно по-скоро да задели и натрупа максимално количество пари – сигурна гаранция за деня, когато Александър ще се отегчи от споразумението им и ще си намери друга. Беше неизбежно – Анна го знаеше от опит. Рано или късно женените винаги се прибираха при съпругите си, а на необвързаните им омръзваше и те встъпваха в брак или си намираха любовница. Перспективата не притесняваше Анна докато това се случи, тя ще е натрупала достатъчно и бижута, за да живее съвсем охолно до появата на следващия мъж.
Доста далеч стигна, помисли за себе си тя. Доста, да – за незаконно дете на продавачка от Плака. Доста далеч за копеле на нацистка свиня, чиято самоличност нямаше да узнае…
– Успял си да приобщиш „Донован асошиейтс“? – Дори понякога лошите телефонни връзки през океана не заглушаваха кънтящия глас на Константин Киракис. – Чудесно! Представа нямам как си го постигнал, Александър, но съм доволен. Изключително доволен.
– Знаех, татко, и затова исках лично да ти го съобщя.
Александър добре помнеше провалените опити на баща му преди десет години да приобщи същата компания.
– Радвам се, че се обади, Александър – продължи Киракис. От другата страна на линията последва напрегната пауза. – Има още нещо, което според мен трябва да обсъдим.
– Делово ли е?
– Лично.
Александър се досети какво ще последва. Баща му е узнал за споразумението му с Анна.
– Татко, знам какво ще…
– Изчакай да свърша, Александър – прекъсна го Киракис. – Вярно, обещах да не се бъркам в личните ти дела. Не възнамерявам да ти казвам как да живееш живота си или с кого да спиш. Но се питам дали сегашната ти връзка е разумна стъпка.
– Говориш за Анна Константелос – уточни Александър.
– Съзнаваш, естествено, що за жена е тя.
– Знам всичко за нея – увери го Александър.
– Не очакваш ли да възникнат проблеми?
– Татко, ти осъди кратката ми връзка с Мариан Хаупман, защото смяташе, че възползвам от уязвима жена. – Напомни му Александър. – Анна не е невинна, нито уязвима. Когато се запознахме, тя бе високоплатена компаньонка на повикване в Атина. Не храни никакви илюзии. Наясно е, че когато нямам повече нужда от нейните… услуги, споразумението ни ще приключи.
– Бъди предпазлив, Александър – предупреди Киракис. – Сигурно ще й се прииска да замени онова, което всяка жена има между краката си, за мощта, която ти се полага по рождение.
Александър се засмя.
– Анна не би използвала секса, за да се пазари – отвърна той. – От самото начало съм й дал да разбере, че аз съставям правилата.
– И вярваш, че тя ще спази своята част от уговорката? – попита Киракис.
Александър се засмя гръмко при тази идея.
– На Анна нямам доверие за нищо, татко – отвърна той без колебания. – Но тя е прагматична. Извървяла е този път и преди с други мъже. Няма да се самоубие, когато връзката ни приключи.
– А ако реши да вдигне скандал?
– Няма да вдигне скандал – отвърна Александър уверено. – Предпочита да не се набива на очи по обясними причини. Миналото й не би издържало при по-внимателно взиране.
Киракис помълча.
– Кажи ми, Александър, ще намериш ли някога подходящата жена, та да се задомиш?
Александър се поколеба за миг.
– Намерих я преди близо година – промълви той бавно.
– Ти… – Киракис замлъкна. – Омъжена ли е? Това ли се опитваш да ми съобщиш?
– Не – отвърна Александър тихо. – Има връзка с друг мъж. Сериозна връзка.
– Сигурен ли си?
Александър си пое дълбоко въздух.
– Татко, предпочитам да не го обсъждаме – сподели той тихо, но с овладян тон. – Звъннах само да ти кажа за сделката с „Донован“…
– Добре – въздъхна Киракис. – Но не мога да не се притеснявам за теб, синко. Вече ми остана само ти и искам да си щастлив.
– Знам, татко – произнесе Александър уморено. – Трябва да затварям. Звъни другият телефон.
Не беше истина, но бързаше да приключи разговора.
– Ще се чуем ли по-късно през седмицата?
– Естествено.
Александър бавно остави слушалката. Това, че бе споделил нещо толкова съкровено, го изненада повече, отколкото изненада дори баща му. До момента не се бе замислял особено как точно го привлича Мередит. Желаеше я за леглото, разбира се, така както желаеше всяка жена. Нещата обаче не свършваха до тук. От самото начало се оказа по-различно – не изпитваше потребност да доминира над нея сексуално. Нямаше и следа от необяснимата ярост, която изпитваше към Анна или Франческа, или – до известна степен – към Мариан. Липсваха чувствата, поради които неизменно губеше интерес към жената. Ето, вече започваше да се отегчава и от Анна. Желание имаше, разбира се, но имаше и още нещо – неуловимо, неопределимо…
Забарабани раздразнено по бюрото. Защо не успява да я прогони от мислите си? Какво я отличава от другите? И защо докато прави секс с Анна, мисли за Мередит?
Какво всъщност изпитва към нея?
Александър се взираше замислено в снимките върху бюрото пред него – снимки на Анна с други мъже, влизащи или излизащи от апартамента. Именно тези снимки, помисли си той мрачно, потвърждаваха опасенията му, че тя не спазва своята част от споразумението им. Оказа се невярна любовница. Погледна седналия пред него мъж.
– Знаете ли кои са? – попита той.
Частният детектив кимна.
– Очаквах да ме попитате. Ето, приготвил съм справка. – Извади плик от куфарчето си. – Отбелязал съм не само имената, но и професиите, и биографични данни; не съм пропуснал и датите на съответните посещения, както и времетраенето им.
Александър пое справката, бързо я прелисти и отново погледна детектива.
– Впечатлен съм – обяви той. – Добра работа. Сведенията са изчерпателни и подробни.
Извади плик от чекмеджето и го плъзна по бюрото. Мъжът го взе и внимателно го отвори. Вътре имаше няколко едри банкноти.
– В брой ли? – попита той изненадано.
– Предпочитам да се разплатим по този начин, господин Хейс – отвърна Александър, без да си прави труда да дава обяснения, и подаде на мъжа подготвен документ. – Подпишете тук – потвърждение за получената сума.
Мъжът кимна и изписа името си на посоченото място.
– Да продължавам ли да се занимавам със случая, господин Киракис? – попита той, връщайки листа.
Александър поклати глава.
– Не е нужно. Вече ми набавихте цялата необходима информация. Или по-скоро… желана информация. Но ако сте така дискретен, както сте и изчерпателен, в бъдеще положително ще работя с вас.
– Никога не обсъждам клиентите си. Уверявам ви, господин Киракис. – Хейс стана. – С никого.
Александър се понадигна и протегна ръка.
– Тогава ще се срещнем отново – обеща той.
Хейс си тръгна, а Александър се съсредоточи върху справката и я изчете внимателно. Въобще не се изненада, че мъжете, с които Анна се бе срещала, бяха свързани до един по някакъв начин с развлекателната индустрия. Значи, помисли си той развеселен, е говорила сериозно за желанието си да се пробва в шоубизнеса. Съвсем типично бе Анна да се опитва да прави капитал от даденостите си, за да постигне своята цел. Но и защо да не е така? В края на краищата те й бяха служили вярно в миналото.
Странно, но Александър не се ядоса, както би било нормално. Напоследък откри колко малко го удовлетворява вече споразумението им. Отначало Анна успяваше да задоволява потребностите му, и то доста добре. Но сега тези потребности се бяха променили. Той се беше променил. Чисто физическата връзка с жена отстъпваше на втори план. Породи се потребност да се нуждае някого, да държи на него, да изпитва нещо повече от сексуално влечение, когато вземе жена в обятията си. Даде си сметка, че няма да се терзае, ако Анна изчезне от живота му.
Натисна копчето на интеркома върху бюрото. Секретарката му се обади веднага.
– Да, господин Киракис?
– Стейси, излизам след малко – обяви той. – Смятам да не се връщам в офиса следобед.
– Да повикам ли колата? – попита тя.
– Не. Възнамерявам да повървя.
– Да, сър.
Пъхна снимките и справката от детектива в голям кафяв плик и отиде до дрешника да си вземе палтото. Няма да звънне предварително. Ако поради някаква причина Анна не е там, ще я изчака. А ако случайно е там и не е сама, ще поиска обяснение.
Време е да сложи край на този фарс.
– Наредил си на детектив да ме следи? – Анна погледна към разхвърляните по леглото снимки, а после към Александър; очите й бяха присвити от гняв. – Защо?
– Не е ли очевидно дори за теб, скъпа Анна? – попита хладно с блеснали от ярост очи. – Имахме споразумение, но ти не изпълни своята част.
– Винаги съм била на твое разположение – ще отречеш ли? – изрече тя разпалено с разкривено от яд лице.
– Когато те доведох тук, дадох съвсем ясно да се разбере какви са условията, Анна – напомни й той. – Уговорихме се, докато те издържам, докато плащам сметките ти, да не се виждаш с никого, освен с мен. Подчертах, че няма да търпя никакви други твои любовни авантюри. Не прие ли думите ми сериозно?
Тя го изгледа – ярост замрежваше като воал очите й.
– Не разбирам – промълви накрая. – За теб явно не представлявам нищо повече от средство за задоволяване физическите ти потребности. Какво те е грижа дали се виждам с други мъже или не? Защо те засяга, щом никога не е пречило на плановете ти?
– Засяга ме, защото си плащах, за да ползвам само аз услугите ти. Обичам да получавам точно онова, за което плащам – сряза я той сърдито. – Всички тези мъже са свързани с театъра или шоубизнеса. Доколкото се досещам, смяташ да попаднеш в тези среди.
– Дори да е така – какво? – не се предаваше тя. – Да не би да твърдиш, че при всичките ти отсъствия от града не си се занимавал с други жени? Да не мислиш, че не съм чула как си се държал с онази новинарка след мача по поло в Калифорния…
Той сграбчи реверите на лилавата й копринена блуза и я притегли към себе си.
– Май наистина не разбираш, Анна – просъска той с тон, който не вещаеше нищо добро. – Не ме интересуват доводите ти. Въобще не е твоя работа какво правя, когато не съм тук. Надявам се не си забравила, че аз определям правилата.
– Пусни ме!
Красивото й лице се изкриви от гняв.
– С удоволствие. – Пусна я така внезапно, че тя залитна назад зашеметена. – Сигурно ще ти е драго да узнаеш, че детективът няма да те следи повече. Вече не ме е грижа с кого се виждаш или с кого прекарваш времето си. Дойдох тук да ти съобщя нещо важно: от този момент разтрогвам така нареченото ни споразумение.
Събра снимките и листата и ги пъхна обратно в плика.
– Не говориш сериозно, нали? – попита тя изумена.
– През живота си не съм бил по-сериозен – увери я той. – Искам да напуснеш този апартамент, а още по-добре и Ню Йорк – веднага. Разрешавам да вземеш дрехите си и личните си вещи. Нищо друго. И да те няма до довечера.
– До довечера? – Тя го погледна с ококорени очи. – Изключено.
– Направи всичко възможно да стане, Анна, защото ако си тук, когато се върна, ще те изхвърля лично – предупреди той.
– Времето няма да ми стигне…
Тя разпери безпомощно ръце.
– Да беше мислила за това, когато приемаше другите си клиенти – прекъсна я той суховато. – До седем тази вечер да те няма!
Обърна се и тръгна към вратата. Анна хукна след него.
– Негодник! – изкрещя тя. – Не можеш да постъпваш така с мен!
Той спря и се извърна, за да я погледне в очите.
– Грешиш, Анна. Не само мога, но и ще го направя.
– Но за такова кратко време… Къде ще отида?
– Това е твой проблем.
На излизане от апартамента затръшна вратата с такава сила, че една от картините падна от стената.
– Много, много ще съжаляваш, че постъпваш така с мен, Александър – извика Анна, запращайки по вратата кристална чаша за вино. Тя се разби в дървото и се посипа на хиляди парченца по килима, а Анна не преставаше да крещи обиди на родния си език.
Александър излезе от асансьора и прекоси фоайето към стъклените врати към Сентрал Парк Саут. Гневът му се бе охладил значително. Анна винаги го провокираше да показва най-лошите си черти, прецени той, поемайки към Пето авеню. Дори в момента чувстваше, че не е под контрол. Беше изпитал желание да я удари, да се разправи физически с нея заради предателството й, а не знаеше защо. Защо се чувстваше предаден? Какво значение имаше нейното поведение? Дълбоко си пое въздух. Връзката бе грешка от самото начало. Е, поне се опомни навреме.
Вървеше по Пето авеню. Не забелязваше тълпата от хора в дебели зимни палта с пакети и големи пазарски торби; не усещаше и острия зимен вятър, който рошеше косите му и зачервяваше бузите. Напусна Анна така разгневен, че дори не закопча широкия колан на палтото си, и сега пешовете се вееха яростно на вятъра. Александър не забелязваше и това. Ликвидирайки връзката си с Анна, изживяваше изненадващо за него чувство.
Чувството, че е пуснат на свобода.
Глава 10
Лос Анжелис, май, 1981 година
Мередит излезе от дежурната кола и хукна през паркинга към входа на телевизията. Чувстваше се изтощена. Прекара мъчителна сутрин – отрази банков обир в Марина дел Рей. По време на напрегната тричасова драма четирима мъже държаха под дулата на пистолети половин дузина банкови служители и още толкова клиенти, като заплашваха, че ще убият заложниците, ако полицията не изпълни исканията им.
В новинарската стая вече бе в ход истерията да се завършат репортажите и да се спази крайният срок за излъчване на новините в пет часа. Мередит си проби път между хора и бюра, покрити с хартия, пълни пепелници, смачкани опаковки от цигари и полупразни чаши кафе, и стигна до писалището на дежурния. Тед Хамънд, шефът на новинарите, едър мъж на петдесет и пет, наблюдаваше подчинените си. Усмихна се, като я видя.
– Вече се върна? – попита той шеговито. – Какво стана? Да не би Отрядът за бързо реагиране да се е появил прекалено бързо и да е провалил деня ти?
– Много смешно! – Мередит се облегна на бюрото. – Между нас да си остане, но съм доволна, че приключи. Пък и заснех доста материал.
– Чудесно! Добре е да се чуе, че днес поне едно нещо върви както трябва. – Наклони се настрани, защото се приближи друг репортер с подредбата на събитията – списъкът се променяше многократно до последния момент. – Досега денят се оказа истински ад.
– Какво става, Тед? Да не би…
Замълча – нещо в големите карти на стената зад бюрото на дежурния привлече погледа й. В средата на една от тях се виждаше сградата на телевизията и точно над нея някой бе прикрепил с кабарче малка снимка, вероятно изрязана от вестник, на бомбардировач В-51, изсипващ смъртоносния си товар. Мередит се засмя неволно.
– Кой направи това?
– Аз – отвърна Тед със смутена усмивка. – Казах ти, че сутринта беше истински ад.
– Хайде, хайде, Тед! И двамата сме наясно, че няма да знаеш какво да правиш със себе си, ако тук всичко е мирно и спокойно – присмя се тя.
– Възможно е, но все пак някой ден ми се ще да проверя.
– Мередит!
И двамата се обърнаха. Чък Уилард стоеше на прага на кабинета си.
– Трябва да те видя. Веднага!
Мередит се обърна към Хамънд.
– Чудя се какво ли ще е този път.
Хамънд се ухили.
– Ами ако е някаква изненада?
Мередит свъси вежди.
– Навремето е трябвало Пърл Харбър да е изненада, Тед, а всички знаем какво стана.
Прекоси пълното с хора помещение към кабинета на Уилард.
– Какво има, Чък? – попита тя, влизайки.
– Затвори вратата – разпореди той и се настани зад бюрото.
Тя го послуша и седна срещу него. Чък извади официална бланка от чекмеджето си.
– Явно шефовете са впечатлени от работата ти в Ню Йорк миналата пролет – обяви той и се облегна назад.
– Но не достатъчно, за да ми предложат мястото на Карла Гранели, когато тя не поднови договора си през януари – напомни Мередит.
До този момент това бе най-голямото й професионално разочарование.
– Но все пак достатъчно – натърти Уилард. – Запозната си със „Светът във фокус“, нали?
– Естествено.
Това бяха най-гледаните сутрешни новини на телевизията. През последните шест месеца се носеха слухове, че водещата на предаването Тифани Гордън няма да поднови договора си през юли, но нито Тифани, нито администрацията го потвърждаваха.
– Тифани Гордън няма да остане при нас – обяви Уилард, сякаш прочел мислите й. – Продуцентът Харв Петърсън иска ти да я замениш. Интересува ли те?
– Що за въпрос? – засмя се Мередит. – Не само ме интересува, но още сега ще ти връча оставката си, ако се налага.
– Трябва да се появиш в Ню Йорк навреме, за да започнеш през първата седмица на юли – обясни той. – Някакви проблеми?
Тя поклати глава.
– Иска ми се да тръгна от Ел Ей месец по-рано – сподели тя замислено. – Ще ми е нужно време да си наема апартамент и да се установя. Има ли шанс да ми намериш заместник тук?
– Да – отвърна той. – Никакъв проблем.
Тя се усмихна.
– Значи всичко е уговорено.
– Ще се обадя в Ню Йорк да съобщя, че приемаш – уведоми я Уилард.
Тя вдигна ръка да го спре.
– Ако не възразяваш, предпочитам аз да им се обадя.
Той се ухили.
– Добре. Знаеш ли – предчувствах, че ще приемеш, но не очаквах да стане толкова лесно.
Мередит се изправи и отвори вратата.
– Нито пък аз – призна тя. – Но от друга страна, никога не съм се съмнявала, че ще приема, ако ми направят предложение.
Наистина се оказа лесно, помисли си тя докато вземаше острия завой от Шосе номер 1 по пътя за Малибу същата вечер. Доста по-лесно, отколкото очакваше. Нямаше нужда да го обмисля – просто не се налагаше. Предложението откриваше чудесна възможност пред нея. Беше работила усърдно, за да го получи, и твърдо вярваше, че е напълно заслужено. Нямаше никакви задръжки да приеме, абсолютно никакви.
Когато прие, не прецени само едно – какво ще бъде отношението на Ник. Преди вероятно нямаше да вземе толкова важно решение, без поне да го обсъди с него. Но откакто се върна от Ню Йорк миналата година, нещата между тях двамата се промениха. Опита се – вероятно не толкова настоятелно, колкото беше редно, прецени тя, – но наистина се опита да разпали отново пламъка помежду им. И Ник се постара, но така и не успя да я убеди изцяло, че не я ревнува от кариерата й. Все пак не криеше колко по-щастлив би бил, ако тя се откаже от работата си и го следва навсякъде, където го отведат снимките му.
В този миг, сякаш ударена от гръм, Мередит си даде сметка, че нещата помежду им никога няма да са същите. Страстта бе започнала да затихва. През последната година и двамата изпитаха огорчение един към друг. Тя му се сърдеше заради опитите да доминира, да възпира професионалното й израстване, а той – защото не поставя неговите потребности пред своите. Така го бе научила самопожертвувателната му майка – винаги го поставяше на първо място. А сега не разбираше защо и Мередит не постъпва по същия начин. Командировката й в Ню Йорк се оказа повратна точка, моментът, който разкри истината и за двамата.
– Вече си приела? – Ник зяпаше Мередит потресен. – Как си могла да отговориш ей така, без първо да го обсъдиш с мен?
Тя издържа на погледа му.
– Нямаше какво да обсъждаме! – заяви без колебание. – Ако щеше да снимаш филм и това означаваше да си на терен няколко месеца, щеше ли да се консултираш първо с мен, или щеше да дадеш отговора си на студиото още преди съвещанието да е свършило?
– Това са различни неща – парира той. – Знаеш го.
– Нищо подобно не знам! – сряза го тя. – Именно в това е проблемът, Ник. Вече имам чувството, че изобщо не те познавам!
– Нещата са двупосочни, забрави ли? – избухна той. – Не ти ли казах миналата година, че ако приемеш ангажимента в Ню Йорк, всичко между нас ще се промени? Не предсказах ли, че е просто въпрос на време да ти предложат нещо постоянно? Господи, та ти не си същата, откакто се върна! Какво ли не предприех да закърня нещата…
– Не е така! – възнегодува Мередит. – Само ти си се старал, така ли? А аз съм злодейката, задето не съм го разбрала и не ти позволявам да контролираш живота ми? Не съм майка ти, Ник! Просто няма да се откажа да следвам хода на своя живот, за да направя теб щастлив!
– Та ти само дето не си ме изключила от живота си! – не й остана длъжен той. – Да не мислиш, че не забелязвам? Господи, дори когато те любя, имам чувството, че не си истински с мен…
Мередит го погледна невъзмутимо.
– Хрумвало ли ти е някога, че тази липса на ентусиазъм може да се дължи на твоето отношение?
В гласа й звучеше обвинение.
– Не – отвърна той редено. – А на теб?
– Някога ми се струваше, че сме нещо специално – заяви тя. Произнасяше думите отчетливо, сякаш оставяха неприятен вкус в устата й. – Имахме толкова общи разбирания, самите ние сме толкова еднакви. Ти знаеше какво е да водиш битки. Наистина смятах, че има шанс нещата помежду ни да вървят идеално. – В очите й се появиха сълзи. – Исках да е идеално.
– Но явно не достатъчно силно.
Ник грабна сакото си и с решителни стъпки се отправи към вратата.
Мередит се загледа след него.
– По този начин ли ще разрешиш всичко, Ник? Просто ще избягаш от проблема.
Той не отвърна.
– Къде отиваш?
Извърна се да я погледне в лицето.
– Наистина ли ти пука?
– Разбира се!
– Излизам! И не си прави труда да ме чакаш. Не че би го направила всъщност.
Излезе и затръшна вратата така силно, че цялата стена се разтресе.
Мередит обгърна раменете си с ръце, по бузите й се стичаха сълзи. Къде се объркаха нещата, запита се тя.
В три сутринта Ник още не се бе върнал. Мередит седеше на дивана в тъмнината, прегърнала голяма декоративна възглавница. Предстоеше му да замине за Шри Ланка след броени часове. Отново снимки на терен. Няма начин да не се прибере вкъщи, за да опакова багажа си. Но дали тя щеше да е тук, когато се появи?
Ник бе прав, макар първоначално тя да не го признаваше. Наистина се беше променила. Откакто се върна от Ню Йорк, не беше същата. Там вкуси стандарт на живот, за какъвто бе мечтала от детските си години, а сега вече копнееше за него. Животът й с Ник беше действително бляскав и вълнуващ – коктейлите, събиранията и премиерите й доставяха удоволствие, – но в Ню Йорк се оказа различно. В Манхатън тя попадна под светлината на прожекторите и подобно внимание твърде много й допадаше. Забелязваха нея, а не Ник и това потвърди нещо, което винаги бе усещала дълбоко в себе си: не е жена, способна да живее в сянката на който и да било мъж, независимо колко го обича.
Обичам те, Ник, помисли си тя. Въпреки всичко случило се напоследък помежду им, никога нямаше да забрави колко чудесно бе началото.
Докато той не се опита да й отнеме мечтите.
Мередит не усети кога е заспала. Събуди се рязко и отначало не осъзна къде се намира. Видя възглавницата в ръцете си и се сети. Къщата беше тъмна и тиха. Нищо чудно този път Ник изобщо да не се върне вкъщи, помисли си тя. Погледна часовника над камината. Пет и половина. Реши поне да си легне в леглото и да открадне още два-три часа сън, преди да отиде на работа.
Тръгна нагоре по стълбите и чу шум в спалнята. Спря и се заслуша с разтуптяно сърце. Ето – отново. Разбира се! Ник все пак се е върнал. Вероятно още й се сърди и затова не я е събудил. Стигна до площадката и отвори вратата. Най-напред забеляза куфара. Ник, приведен над шкафа, взимаше купчина фланелки.
– Събираш си багажа и смяташе да тръгнеш? Без дори да си кажем довиждане? – попита тя.
Той не я погледна.
– Казахме си всичко още снощи – отвърна ледено.
– Значи дори няма да го обсъдиш с мен?
– Какво да обсъждаме? – Ник не скри раздразнението си. – Нали вече си взела решение? Налагало се е да решиш нещо и си го сторила, без дори да ти хрумне да поговориш първо с мен. За какво да говорим тогава?
– Става въпрос за моята кариера. Затова аз взимам решението – отвърна тя хладно. – Бихме оправили нещата, стига да подходиш разумно.
– Излиза още, че съм и неразумен – сряза я той и хвърли фланелките в куфара. Обърна се и за пръв път я погледна. – Я да чуя, Мередит: какво да оправяме? Какво е останало помежду ни?
– Бихме могли да продължим да сме заедно и…
– През уикендите, така ли? – В тона му се долавяше откровено презрение. – Според мен няма да имаме време да бъдем заедно. Ти ще си в Ню Йорк по цяла седмица, а аз през повечето уикенди ще снимам, така че какъв е смисълът?
– Защо например да не прескачаш до Ню Йорк? Колежка от Ай Би Ес ми спомена за апартамент, който може да се наеме от неин познат – обясни Мередит. – А и аз ще отскачам на терените, където снимаш…
– Най-добре да престанем да се навиваме – прекъсна я той суховато. – Обичам те, Мередит, но не желая непълноценна връзка. До гуша ми е дошло от това: тъкмо обикнеш някого и един ден той просто си тръгва и не се връща!
Тя го изгледа, сякаш я е зашлевил. Досещаше се, че намеква за смъртта на баща си, и понеже знаеше какво изпитва Ник в този момент, съобрази, че ако остане при него, вероятно нещата никога няма да се променят. Помежду им винаги ще има клин.
– Сега ли тръгваш?
– Няма защо да отлагам.
Тя изправи рамене.
– Няма да съм тук, когато се върнеш.
Той застина на място, но не се обърна.
– Както решиш – отвърна с равен тон.
Мередит не промълви и дума. Отиде до площадката на стълбището и го видя как се отдалечава. Едва когато чу входната врата да се затръшва, заплака.
– Обаждай се. – Кей стоеше на прага на малкия кабинет и я наблюдаваше как опакова личните си вещи в кашон. – Отбивай се да се видим, когато си тук, става ли?
– Непременно – обеща Мередит. – А и ти ще ми се обаждаш, когато си в Ню Йорк, нали?
– Да, разбира се. – Кей свъси вежди, всъщност трудно се сдържаше да не се разплаче. – Едва ли някога обаче ще се озова в Ню Йорк.
Мередит си наложи да се усмихне. Старата й приятелка и довереница определено щеше да й липсва.
– Имаш възможност да отделиш време през отпуските – напомни й тя.
– Да, да… – промълви Кей скептично.
Мередит взе от бюрото снимката на Ник в рамка и я загледа.
– Сигурно е редно да я разкарам – обяви тя, но я постави в кашона.
– Ще боли… Поне известно време – сподели Кей. – Но чуй някой, минал по този път: времето наистина е голям лечител.
– Никога не съм допускала, че историята ни ще приключи по този начин – отрони Мередит тихо, като че на себе си.
– Никой от нас не го вярва, когато се стигне дотам – философстваше Кей. – Всеки път си въобразяваме, че мъжът до нас е завинаги. Но ти… Всяка жена като теб ще си намери нов мъж за нула време.
Мередит поклати глава.
– Не – промълви тя замислено. – Ще трябва да мине много, много време.
Мередит отнасяше куфарите долу, за да ги постави до подредените вече сакове. Спря за момент да огледа всекидневната и се запита дали не е забравила нещо. Още от сутринта компанията за въздушен превоз на багаж взе определени вещи. Беше продала колата си, а наетата под наем щеше да остави на летището. Закри и банковите си сметки, съобщи в пощата за промяна на адреса. Да, всичко е уредено, помисли си тя изненадана. Сякаш се разтрогваше бизнес партньорство. Всичко се свеждаше до това, кое на кого принадлежи.
Прекоси помещението и вдигна поглед към портрета на Елизабет и Дейвид. Щеше й се да го вземе със себе си, но не беше сигурна доколко е редно.
А защо не, внезапно се запита тя. Ник ми го подари – следователно е мой! Поколеба се само за миг. После свали картината от стената и я отнесе до вратата. В никакъв случай няма да посмее да си го поиска обратно, помисли си тя.
Затършува из чантата, за да открие ключовете. Внимателно освободи ключовете за къщата от голямата златна халка и ги остави в адресиран до Ник плик. Последното ми „довиждане“ – помисли си тя.
Независимо от проблемите им, независимо от натрупалата се помежду им горчивина, напускането на тази къща – и на Ник – се оказа болезнено.
Сякаш приключваше с една страница от живота си и започваше нова, без да знае какво точно ще съдържа. Сега, хвърляйки последен поглед към стаята, се запита защо се оказва толкова болезнено да скъса с някого, макар да й е ясно, че е изключено да продължи живота си с него.
Вярно е, мина й през ума. Част от живота й приключи…
