Текст книги "Игра на богове"

Глава 20

Александър и Мередит напуснаха Сен Тропе и се отправиха с кола по брега към Марсилия, после поеха на север по Рона към Арл и Авиньон. Спряха за няколко дни в замъка на семейство Киракис на двадесет километра североизточно от Авиньон.

– Знаеш ли, постоянно се мъча да си представя как си работил тук заедно с работниците – не се стърпя Мередит да подкачи Александър при една разходка из лозята. – Колкото и да се старая, не те виждам отдаден на физически труд. – Погледна го дяволито и добави: – Освен в леглото, разбира се.

– Зла жена – обяви той с дрезгав глас и я притисна към себе си. – Не си ли наясно с разликата между труд и удоволствие?

Тя обгърна врата му с ръце.

– Би трябвало. Достатъчно дълго вече съм с теб.

Напуснаха замъка с намерението да не се отбиват никъде до Лион, където имаха предварителна резервация за една вечер в хотел „Роял“, но и двамата не очакваха мистрала – студения, сух и особено силен вятър, който често вилнее из долината на Рона. Поради силния вятър Александър на няколко пъти почти загуби контрол над колата и накрая и двамата решиха, че е неразумно да продължават.

– Ще останем в Монтелимар, докато вятърът утихне – каза той на Мередит. – Тук има великолепен замък превърнат в хотел „Император“. Само четиридесет стаи. Много уютен и уединен. Ще отседнем там.

– Често ли се случват такива неща? – попита Мередит, все още замаяна от силния вятър.

– По-често, отколкото жителите на долината биха искали – отвърна той. – Разправят, че когато мистралът вилнее, жителите по долината на Рона беснеят.

Мередит продължаваше да се впечатлява колко спокойно и непринудено Александър се разбираше с всеки, с когото контактуваше. Сега го наблюдаваше как безгрижно бъбри на безупречния си френски с хотелиера мосю Роже Льотре и очарователната му съпруга и остана с впечатлението, че са приятели от дълги години.

– Отсядал съм тук много пъти – обясни Александър, докато ги отвеждаха към стаята. – Мосю Льотре има удивителния талант да предразполага всички гости да се чувстват уютно, сякаш са у дома си. Дадоха ми стаята, където обикновено отсядам. Номер петнадесет. Дъщерята на мосю Льотре – красивата млада жена на рецепцията – май ме смята за суеверен, защото винаги искам тази стая.

Мередит спря за миг да се възхити на старинните прозорци с витражи.

– Накъдето и да погледна, виждам все картини от живота на Наполеон – изкоментира тя. – По прозорците, портретите по стените…

Александър се засмя.

– Хотелът е кръстен на него. Императорът е отсядал тук четири пъти – все в тази стая – с четири различни любовници.

Влязоха в стаята; той даде щедър бакшиш на пиколото и затвори вратата.

– А ти? – шеговито попита Мередит. – Колко любовници си водил тук?

– Само теб, matia mou. – Взе я в прегръдките си. – Преди винаги съм идвал сам. С изключение на веднъж…

– И кой беше с теб тогава?

– Майка ми – отвърна той ухилен. – Беше по време на първото ми пътуване из южна Франция, когато бях на четиринадесет.

– Обзалагам се, че дори тогава си очаровал всички госпожици – предположи тя и го целуна по носа.

– Бях по-скоро стеснителен недодялан младеж.

Тя го целуна отново – този път по устните.

– Много ми е трудно да го повярвам.

– Хммм… Значи репутацията ми е далеч по-лоша, отколкото си давам сметка – промърмори той.

Прегърна я силно и я погледна с дяволит блясък в тъмните очи.

– Е, защо не престанеш да се съпротивляваш и не покажеш, че репутацията ти наистина е заслужена? – подразни го тя.

Той се усмихна многозначително.

– Не се сещам какво друго бих направил с по-голямо удоволствие.

Мистралът продължи три дни, като през последните два и валя проливно. Докато изчакваха бурята да премине, Александър и Мередит не излязоха от хотелската стая. Когато огладняваха, а това не се случваше често, искаха да им сервират в стаята. На четвъртата сутрин дъждът спря и вятърът се укроти значително. Когато Мередит се събуди, Александър – вече облечен – стоеше до прозореца и наблюдаваше изгрева.

– Спря ли? – попита Мередит, седна в леглото и притегли чаршафа, за да се покрие.

Тръсна глава, за да отметне коси от лицето си.

Той кимна и се обърна към нея:

– Добре е да тръгнем рано. Пътят до Париж е дълъг.

Тя се усмихна и протегна ръце към него.

– Изглеждаш разочарован.

Александър прекоси стаята и седна на леглото.

– Не бих се оплакал, ако бе продължило още няколко дни. – Целуна я нежно. – Принудителното ни затворничество тук ми допадна.

Очите й се впиха в неговите.

– И на мен – призна тя тихо. – Но и двамата знаем, че не може да продължава вечно, скъпи.

Той се насили да се усмихне.

– Както винаги си права, мила. И въпреки това не ми е лесно да се разделя с идиличния ни живот тук.

– Животът ни винаги ще бъде идилия, стига да сме заедно – обеща тя. – А колкото до романтичните бягства, които така майсторски уреждаш, разполагаме с време до края на живота си да ги реализираме.

– За пръв път дойдох тук, когато бях на дванадесет – разказваше Александър на Мередит, докато се разхождаха по брега на Сена във вечерния здрач. – Майка ми беше болна и не й позволяваха да пътува сама. При всяко желание да пътешества баща ми винаги я съпровождаше. После пораснах и започнах да го замествам, ако имаше неотменими ангажименти. – Спряха да се възхитят на изключително красивия мост Александър – най-впечатляващия от мостовете над Сена; насладиха се и на гледката към Гран и Пти Пале срещу Инвалидите. – Мама обичаше всичко във Франция – продължи Александър. – Предаде тази своя обич и на мен. От всички градове, които съм посещавал по света, Париж остава моят любим град.

Спря за миг, бръкна в джоба си и извади монета, която хвърли във водата. Мередит го погледна въпросително, но си замълча.

– Старите навици трудно се забравят – подметна той непринудено. – Така правехме с мама – също като туристите, които винаги хвърлят монета във Фонтана Ди Треви в Рим. Та тогава, при първото ми идване тук, тя ми каза, че ако хвърля монета в Сена и си пожелая нещо, то непременно ще се сбъдне. Никога не й споделих, че не вярвам. Просто го правех, за да й доставя удоволствие. Продължавам да го правя по навик и защото – поради някаква налудничава причина – ми създава усещането, че съм по-близо до духа й.

– Що за човек беше тя, Александър? – попита Мередит, доловила желанието му да говори за майка си.

– В много отношения приличаше на теб – отвърна той с тъжна усмивка. – Силна, енергична, решителна. Беше невероятна жена – красива и женствена, – но и изключително смела. Въпреки състоянието си водеше пълноценен щастлив живот. Мама беше от оцеляващите. Никога не бе имала собствена професия – дъщерите на аристократите трябва само да са красиви и културни, – но когато по време на войната баща ми я оставил в Ню Йорк, за да постъпи в Кралския гръцки флот, именно тя ръководила корпорацията от Ню Йорк, взимала главните решения и му докладвала при всяка възможност. Доста сериозно постижение за жена без никакъв опит в бизнеса, освен ако човек не приеме, че да си госпожа Константин Киракис си е работа само по себе си.

– Разбирам – промълви Мередит бавно. – Майка ти е била богатото момиче, оженило се за бедното момче, и двамата живели щастливо и честито до края на живота си.

Александър кимна. Облегнат на парапета, той замислено гледаше водата.

– В началото семействата на мама и на татко сякаш били от различни планети. Нейното се родеело с почти всички кралски особи в Европа. Притежавали огромно наследство. Мама имала прислужнички за всичко. Дори я обличали, ако пожелаела. Татко бил съвсем друго нещо.

Син на пристанищен хамалин, тринадесето дете в семейството, израснал по доковете на Пирея. Никога нямали достатъчно пари и храна, та да стигне за всички. Съществуванието им било постоянна битка за оцеляване. Когато децата се бият за последната трохичка, нещо става с тях. Това е начин на живот, който или пречупва духа на човек, или го бута да се стреми нагоре. Татко се оказал боец. Искал да получи повече и го направил.

– Като теб – отбеляза Мередит.

Александър я погледна и се усмихна.

– Моите битки в миналото бяха от друго естество – уточни той непринудено. – Никога не съм водил битка за оцеляване, макар на моменти да ми се е струвало, че се боря за живота си.

Тя го прегърна.

– Никога няма да те оставя да се бориш сам, скъпи – увери го Мередит. – Винаги ще бъда до теб, през цялото време.

Той я притегли още по-плътно към себе си.

– Ти си онова, което винаги ми е било нужно…

– Но вече съм до теб – прошепна тя.

Още преди самолетът на корпорацията да кацне на „Кенеди“, новината за тайната женитба на Александър Киракис и Мередит Кортни бе стигнала до медиите. Репортери и фотографи, струпали се при портата, очакваха нетърпеливо завръщането на младоженците от медения месец. Но Александър отдавна си бе изработил шесто чувство да долавя присъствието на папараците – преди още да ги бе зърнал, знаеше, че ще ги причакат на слизане от самолета.

– Готова ли си да се изправиш лице в лице с глутницата? – попита той, докато се спускаха заедно по стълбичката.

– Да се изправя лице в лице с тях ли? – засмя се Мередит. – Забрави ли, че съм една от тях.

– Не и този път, любов моя – напомни й той. – Днес си тяхна плячка.

– Сигурно, но след толкова време, прекарано от другата страна на микрофона, знам как да се справя с тях – отвърна тя уверено.

Посрещна ги официален представител на летището и се извини за неудобството, което журналистите създават. Съпроводи ги до друга част на летището – там бързо минаха през митническите формалности – и после ги заведоха до паркираната лимузина, заобиколени от малък взвод бодигардове. Миг преди колата да потегли, журналистите ги догониха, заобиколиха автомобила и затрудниха изтеглянето им. Докато бавно си пробиваха път през тълпата, проблясващите светкавици на фотоапаратите заслепиха Мередит. Журналистите крещяха въпроси, викаха имената им, настояваха за изявление и снимка. Тя се премести по-близо до Александър, който я прегърна, за да я предпази. Той не откликна на молбите им за изявление и остана непреклонен. Най-сетне колата задмина тълпата и се насочи към изхода.

– От къде ли са разбрали? – ядосваше се Александър. – Само двама души знаеха за намерението ни и бяха предупредени да мълчат. Вероятно твоят продуцент…

Мередит се усмихна уморено.

– Не, Харв не би го направил – увери го тя. – Но ще се изненадаш с какви източници разполага добрият репортер. – Отпусна глава на рамото му. – Хотелски служители, сервитьори, дочули част от разговор по време на вечеря, продавачи в магазини…

– Или стара циганка врачка от Сен Тропе?

Беше средата на декември. В студената сива сутрин почти нищо не се виждаше през високите от пода до тавана прозорци в кабинета на Александър в Световния търговски център, но той не го забелязваше. Дори сега, три месеца след като се върна от меден месец, още не насмогваше да се справи с натрупалата се писмена работа по време на отсъствието му. Всеки ден се срещаше с Джордж – обсъждаха докладите, договорите, евентуално разрастване на корпорацията. Докато го нямаше, Джордж се бе справил чудесно.

– В бъдеще ще работим много по-плътно заедно – довери му Александър. – С облекчение виждам, че като се измъкна за малко, оставям корпорацията в добри ръце. Да ти призная, ще ми се от време на време да се покриваме с Мередит и никой да не ни безпокои по делови въпроси.

Джордж се ухили.

– Следващия път обаче ме предупреди навреме, става ли? Веднага щом замина, се сблъсках с някои проблеми. Ако се взреш по-внимателно, ще забележиш няколко сребърни нишки сред златните.

Прокара ръка през пясъчнорусите си коси. Александър се засмя.

– Давам ти дума: никакви внезапни женитби повече!

Джордж запали цигара.

– Мередит е в командировка, нали? – попита той и дръпна от цигарата.

– За няколко дни. – Александър свъси вежди и докато говореше, завъртя разсеяно платинената халка на пръста си. – За втори път, откакто се върнахме. Иска да вземе някакво важно интервю. – Стана и заобиколи бюрото, за да се приближи отново до прозорците, но не забеляза мъглата навън. – Видя ли новия брой на списание „Пийпъл“?

Лицето на Джордж засия.

– Статията за младоженците ли? – Ухили се. – Много е ласкава. Мередит май успя да промени имиджа ти повече, отколкото бяха очакванията и на двама ни.

Александър се усмихна.

– Когато се ожених за нея, най-малко мислех за промяната на имиджа – призна той и погледна снимката на съпругата си в сребърната рамка върху бюрото.

– Сигурно, но дори да беше предварително планирано, едва ли щеше да е по-успешно – обърна му внимание Джордж. – Кралската двойка на Манхатън – нали така ви наричат сега? Императорът и прекрасната му съпруга. Откакто се оженихте, за вас писаха шест от основните издания. Публиката е във възторг. Забравила е всичко за миналото ти. Страшно им допада романтиката; гледат на теб и Мередит като на любовната двойка на десетилетието. Направо съвременна приказка.

Александър поклати глава, но продължаваше да се усмихва.

– Защо ли не те направих вицепрезидент и директор на отдел „Връзки с обществеността“?

– Приемаш го пренебрежително, но съпругата ти е истинска ценност, Александър. Изключително важна. Възползвай се от това – посъветва го Джордж.

– Да се възползвам? – повтори Александър леко развеселен. – Точно това правя.

– Разбираш какво имам предвид – настоя Джордж. – Излизайте по-често сред хора, посещавайте всички благотворителни балове, които така старателно избягваше в миналото. Не пропускайте нито едно важно място.

Александър се засмя.

– Определено не възразявам да показвам съпругата си – отвърна той непринудено, – но както самият ти вече каза: сватбата подобри имиджа ми. Защо да си правя труда…

– Защото по-важните клечки от международната делова общност продължават да гледат на теб като на неблагонадежден, безскрупулен, студенокръвен негодник – отговори Джордж честно. – Страхуват се от теб.

Александър се обърна да го погледне. По лицето му сияеше усмивка.

– Това ме устройва – съобщи той очевидно доволен. – Нека оставим нещата такива.

Рим

Карло Манети се тревожеше. Съдбата, някога така благосклонна към него, сега му бе обърнала гръб. Напоследък бизнесът не вървеше; всъщност не можеше да е по-зле. Продажбите на тъй популярните доскоро спортни коли на Манети бяха спаднали драстично. Пресата направо заяви черно на бяло, че Манети е загубил дарбата си да превръща всичко в злато като „цар Мидас“. Повечето хора считаха твърдението за пресилено, но самият Манети бе склонен да се съгласи.

Наложи се да предприеме крайни мерки. Затвори заводите за монтаж на колите във Верона, Флоренция и Неапол и остави хиляди италианци без работа. Намали производството – и персонала – в останалите заводи в Рим и Милано и направи съкращения дори в управителния съвет на компанията. С течение на времето, вместо да се подобрява, положението продължи да се влошава и Карло Манети започна да се чувства като осъден, който чака да го качат на електрическия стол. Продължаваше обаче да поддържа фасадата си. Заставаше усмихнат пред банкерите си, макар че дълговете му към тях се увеличаваха с всеки изминал ден, – защото съзнаваше колко е важно да излъчва оптимизъм за бъдещето на затъналата в проблеми компания. Публично пред репортерите твърдеше, че затрудненията му са само временни, нищо „повече“. Обаче пиеше прекалено много и спеше малко. За дни се състаряваше с години. Държеше се раздразнително и нетърпеливо. Дъщеря му, която го познаваше по-добре от всеки, се разтревожи, но при всеки опит да поговори с него той веднага я срязваше.

Последното му пътуване до Милано му вдъхна надежда за икономическото възстановяване на „Манети моторс“. Автомобилните му инженери – най-добрите в Европа – бяха сътворили нова спортна кола, за която предричаха, че ще надмине дори ползвалата се с невероятен успех „Ринегато“ и по продажби, и по популярност. Както и самият Манети трябваше да признае, тя беше великолепно возило с невероятно привлекателен дизайн. Манети се изпълни с ентусиазъм, но и се тревожеше на глас, че производството й ще бъде скъпо и следователно самата кола щеше да излезе с висока цена на пазара.

– Разбира се, синьор Манети – съгласи се един от младите инженери, – но предвижданията са тя да се превърне в емблема за хора с определен статус. Като ферарито или ролс-ройса. Всеки, който се мисли за велик, ще иска да я притежава.

– Сигурно – съгласи се Манети бавно, – но същевременно това ще изисква големи капиталовложения от моя страна, нали?

– Естествено, щом произвеждате автомобил от подобен клас, синьор – посочи другият инженер разумно. – Но ще си изплати вложението, убедени сме.

– Ще помисля – обеща Манети. – Сега не е най-подходящият момент, както и вие си давате сметка, но ще го обмисля.

– Едва ли ще има по-добър момент, синьор – възрази първият инженер. – Имате финансови затруднения, нали. Тази кола ще ви измъкне от тях.

Манети свъси вежди. Финансови затруднения бе меко казано.

– Ще помисля – повтори той. – Ще ви се обадя след около седмица.

Карло Манети никога нямаше да признае, но с всяка фибра на тялото си усещаше, че оцеляването на компанията му, собственото му оцеляване, зависят от успеха на този нов модел.

Само да успее да намери парите, за да го свали от чертожната дъска и да го покаже в изложбените салони…

Ню Йорк

Водата бе топла и уханна, а огромната мраморна вана преливаше от мехурчета. Мередит се облегна върху рамото на Александър и с наслада отпи от изстуденото „Дом Периньон“. Това, реши тя, вероятно е най-приятният начин да се отпуснеш след изтощителен ден. Поднесе чашата към устните му.

– Още шампанско, скъпи? – попита тя.

Той поклати глава.

– Пих достатъчно за тази вечер – отвърна тихо.

– Нещо ти е повече от достатъчно, но не съм сигурна, че е шампанското – отбеляза тя и го погледна загрижено. – Искаш ли да поговорим какво точно те тормози?

– Днес беше дълъг ден, matia mou. Дълъг и изключително труден – сподели той. – Без големи кризи, но с купища дребни проблеми, които възникват едновременно. И сякаш това не ми стига, та един от моите хора в Рим ми се обади по повод Карло Манети. Компанията му е изправена пред сериозни проблеми, а италианската преса не го оставя на мира и вини мен за положението му. Така съм бил замислил да му отнема компанията. – Усмихваше се уморено. – Иронично е. Карло и аз сме съперници от доста години. В едни други времена вероятно щях да прибегна до коварен план, за да получа контрол над компанията му – по-скоро да се докажа, не заради друго. Но това… За пръв път го чух днес.

– Карло Манети – повтори Мередит бавно и изведнъж се сети. – Богатият италиански авто магнат със сексапилната дъщеря като ученичка, която си пада по тебе.

– Падаше – поправи я Александър.

– Кое те кара да смяташ, че те е забравила? – попита Мередит шеговито. – Не беше кой знае колко отдавна.

Смехът на Александър не бе особено весел.

– Повярвай ми, скъпа, единственото, което Дона Манети изпитва към мен в момента, е дълбока омраза – увери я той. – Никога няма да забравя как ме изгледа онзи път, когато я изпратих до вкъщи след епизода в ресторанта. Ако ме питаш, беше готова да ме убие. Така се стараеше да бъде прелъстителка, а аз се държах към нея като към дете, каквото си е.

– Това още не означава, че не те желае, любов моя – обясни Мередит с разбиране и го погали по бузата. – Колкото и да ти се сърдех заради нея, никога не съм преставала да те желая.

– А в момента? – попита той тихо.

Очите им се срещнаха.

– В момента ли? Желая те повече от всякога – отвърна тя искрено.

Той се усмихна, взе чашата от ръката й и я постави встрани. После я прегърна и жадно я целуна. Тя се облегна върху стената на ваната, почувствала се в безопасност в обятията му, докато той разпалваше пламъка на страстта й. Телата им се сляха. Александър я погледна. Лицето й беше без грим, а дългата й коса лепнеше по главата и шията. Гледката напълно го опияни.

Дори в този момент тя бе най-красивата жена, която бе виждал.

Макар преди женитбата Мередит да се радваше на известна лична слава, тя бързо откри колко се е променил социалният й статус, откакто стана госпожа Александър Киракис. В най-добрите магазини на Манхатън преди й оказваха специално отношение, даваха й най-добрите маси в ресторантите – но само ако имаше резервация. Дрехите й от модни дизайнери бяха безплатни, ако ги носеше по време на предаванията си. А сега хората сами идваха при нея. Дизайнери от Ню Йорк, Париж и Рим изпадаха в екстаз, когато тя проявяваше интерес към техен модел. Уреждаха проби в часове, удобни за нея. Някои от тях изработиха тоалети специално за нея. Желаеше ли нещо от някой по-престижен магазин в Манхатън, беше достатъчно секретарката й да звънне, за да й донесат въпросния артикул в Олимпик тауър. Когато пътуваха с Александър, във всеки хотел, където отсядаха, тя получаваше внимание, равно на оказаното нему. Александър се наслаждаваше да я глези. Поне веднъж месечно агент на някои от първокласните бижутерски магазини в града пристигаше в апартамента с голяма колекция пръстени, гривни, огърлици и обици и бе достатъчно Мередит само да се възхити от нещо, за да го притежава. Разполагаше с повече бижута, отколкото би могла да носи; дрешник с кожени палта и друг – с размерите на предишната й спалня, – пълен с дрехи, обувки и аксесоари.