Текст книги "Игра на богове"

Автор книги: Норма Бейшър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 30 (всего у книги 30 страниц)

Той се усмихна уморено и я взе в прегръдките си.

– Какво щях да правя без теб? – промълви той.

– Нямам никакво намерение да ти дам възможност да разбереш – отвърна тя делово. – Да се връщаме в къщата. Ще направя горещо какао. Започва да става студено.

– В момента ураганът Сибила е приблизително на сто и петдесет километра южно от нос Хатерас, Северна Каролина – съобщи безизразният глас на метеоролога по радиото. – Очаква се да премине през източната част на Северна Каролина, от там да се придвижи на североизток и да засегне Вирджиния, Мериленд, Делауер и Ню Джърси. Ефектът от урагана ще се почувства във всички части на Нова Англия.

Мередит, сгушена на дивана до Александър, се разтревожи.

– Не идва ли право към нас? – попита тя.

Той се усмихна и я погали по косата.

– Не се притеснявай, matia mou – прошепна той. – В момента е доста далеч. Дори да стигне дотук, силата му вероятно ще отслабне, преди да връхлети Ню Йорк.

– Вероятно ли? – попита тя.

– Ураганите са непредвидими – обясни той. – В момента ветровете на Сибила връхлитат брега с двеста километра в час. Но това може да се промени, преди ураганът да стигне на север чак дотук. Приливните вълни сега са високи, но нищо чудно да спаднат, преди да стигнат Лонг Айлънд. – Целуна я по челото. – Не искам да се безпокоиш. Не искам да се безпокоиш за нищо – повтори той натъртено. – Трябва да си почиваш и да си възможно по-спокойна. Ще следя движението на урагана. Ако се окаже, че ни грози опасност, ще вземем мерки.

– Как може да си така спокоен? – учуди се тя.

– Израснах в Гърция, скъпа – напомни той. – Бурите, които връхлитаха редовно островите, твърде много приличат на ураганите тук, само дето бяха по-чести. Свикнал съм с такова време.

Мередит го погледна и се усмихна. Странно, но се чувстваше в пълна безопасност в прегръдките му, независимо дали ураганът щеше да ги връхлети или не. След всичко, което му се струпа на главата през последните няколко месеца, първата му мисъл отново бе за нея. Обгърна врата му и го целуна; отначало нежно, а после по-настойчиво. Отдръпна се и отново му се усмихна.

– Обичам те – обяви тя простичко.

Той също се усмихна.

– Кажи ми, доктор Холанд наложи ли някакви забрани в секса? – попита той с тих дрезгав глас.

– Засега не – отвърна тя. – Какво си намислил?

– Предпочитам да ти покажа, вместо да обяснявам.

Изправи се, взе я на ръце и я отнесе в спалнята. Положи я нежно върху леглото, затвори вратата и свали ризата си. Върна се при Мередит, легна до нея, взе я в прегръдките си и я целуна страстно и продължително.

– Опитваш се да отвлечеш мислите ми от бурята, нали? – попита тя, когато той най-после я пусна.

– Мислиш ли? – отвърна той с многозначителна усмивка.

– Мисля, че е най-добре да довършиш онова, което започна.

Притегли го жадно към себе си и го целуна, докато разкопчаваше колана му.

Той свлече блузата й.

– Виждам, че ураганът вече не те притеснява – подметна той закачливо.

– Какъв ураган?

Целуна го отново, а ръцете му се плъзнаха по гърдите й. Разкопча ципа на сивите й вълнени панталони и ги свали. И двамата бяха голи. Той я прегърна и я целуна с изненадваща нежност.

Нито тя, нито той чуваха силния дъжд, който плющеше по прозорците. Целуваха се с копнежа, характерен за връзката им от самото начало. Не бързаха.

– Станала си малко по-закръглена – отбеляза Александър, когато ръката му се плъзна по корема й. – Скоро вече ще ти личи, нали?

– Още другия месец. – Прокара пръсти през косата му. – Как ще се чувстваш да те виждат на публични места с дебела жена?

– Горд – отвърна той без колебание. – За мен винаги ще си останеш най-красивата жена на света, независимо дали си бременна или не.

Отново я целуна.

– Какво искаш: момче или момиче?

– Теб. Момче или момиче – няма значение, стига да имам теб.

В два след полунощ Александър слезе на долния етаж да чуе извънредната прогноза за времето по радиото, докато Мередит спеше спокойно горе.

– … се очаква да стигне до Лонг Айлънд в петък. Засега силата на Сибила не е отслабнала. Ветровете продължават да се движат с двеста километра в час…

Александър застана до френските прозорци към терасата. Ураганът със сигурност щеше да ги връхлети. При сегашната си скорост вероятно щеше да удари Ню Йорк в петък на обед и после да стигне до Лонг Айлънд. Трябваше да върне Мередит в Манхатън снощи, когато за пръв път чуха предупреждението. Ако нещо се случи, тя остава далеч от всякакви лекари. Но сега бе изключено да се върнат в Манхатън; беше прекалено рисковано. Небесата вече бяха неспокойни. До сутринта положението щеше да се промени. Не. Налага се да останат.

Ураганът приближаваше Манхатън, а градът се готвеше за бедствието. Затвориха Световния търговски център. Целият бизнес замря в деня, когато се очакваха движещите се с двеста километра в час ветрове. Обикновено претъпканите с хора улици на Манхатън сега бяха странно пусти. Кметът Кох обяви, че всеки, „който тръгне с кола към Манхатън в петък, трябва да си прегледа главата“. Изтеглиха корабите от пристанището на Ню Йорк нагоре по реката. Екипи работници прибраха контейнерите за боклук от улиците, за да не се превърнат в неуправляеми снаряди от бурните ветрове. Всички полети от и за „Кенеди“ и „Ла Гуардия“ бяха отменени.

На летище „Кенеди“ инспектор Десан упорито звънеше на Александър Киракис по телефона. Най-после се свърза с апартамента му, но отговорът беше: господин и госпожа Киракис са в къщата си в Саутхамптън за седмица. Опитът да изкопчи от иконома им адреса в Лонг Айлънд бе равен на усилието да изтръгне държавна тайна от заловен агент. Ала Десан най-накрая убеди Джоузеф да му го съобщи, като го увери, че е от Интерпол, а случаят е спешен. Молеше се единствено да не се окаже, че вече е закъснял.

Потърси пилот да го откара с хеликоптер до Саутхамптън, но се сблъска с ново препятствие.

– Никой с акъла си няма да предприеме полет в това време – уверяваше го собственикът на малка чартърна компания. – Не знаете ли, че се задава ураган, господине? Всеки момент ще ни връхлети.

– Но вие, мосю, не разбирате – настояваше Десан. Английският му бе със силен акцент. – Случаят е спешен. Въпрос на живот и смърт!

– И аз ти обяснявам същото, човече – не отстъпваше мъжът. – Очаква се проклетият ураган да връхлети Ню Йорк със силата на атомна бомба. Да се лети с хеликоптер в това време е равно на самоубийство!

Най-накрая Десан се отказа от намерението си да наеме частен пилот. Предприе единствения възможен вариант – обърна се към пътната полиция на Ню Йорк.

– Не се безпокой, всичко ще бъде наред – уверяваше Александър, седнал на леглото до Мередит.

Когато тя най-после заспа, той тихо стана и отиде на поста си долу. Изправи се до френските прозорци и се загледа в небето на юг. Часовникът показваше единадесет и половина.

Бурята сигурно вече връхлиташе Манхатън.

В този момент Десан и двама полицаи от пътната полиция се намираха в патрулна кола на петнадесет километра от Белпорт и се движеха с бясна скорост. Ако предположението на Десан беше вярно, мъжът, тръгнал да унищожи Александър Киракис, щеше да се появи съвсем скоро.

На инспектора му оставаше единствено да се моли да пристигне пръв.

Александър наблюдаваше усилването на вятъра по плажа. Във въздуха хвърчаха отломки от дървета. Непрекъснато слушаше извънредните метеорологични прогнози. Силата на урагана бе отслабнала значително, когато връхлетя Манхатън малко след пладне. Скоростта на вятъра бе паднала до осемдесет километра в час. Съобщаваше се за минимални щети. Бурята щеше да връхлети Лонг Айлънд по време на отлива, следователно силата й щеше да е намаляла още повече. Изпита облекчение. Опасността избледняваше. Реши да не буди Мередит. Тя изкара донякъде неспокойна нощ, а трябваше да си почива. Опита се да позвъни в апартамента им, но не успя. Бурята бе прекъснала телефонните връзки.

Иззвъняването на входната врата го изненада. Не очакваше в ден като днешния човек да е излязъл навън. Отвори, но не позна мъжа насреща.

– Да?

– Господин Киракис – отвърна мъжът тихо, явно разпознал Александър.

– Да? – повтори Александър озадачен.

– Не ме познавате, нали? – попита мъжът със странна усмивка.

– Не – призна Александър.

Чувстваше се объркан и някак неспокоен. Усещаше нещо странно у този човек, но не успяваше да определи защо.

– Казвам се Юлиус Хауптман. – Говореше английски със силен немски акцент. – Аз съм шестият член на банковия консорциум в Цюрих. Искам да поговоря с вас. Много е важно. Ще позволите ли да вляза?

Александър се поколеба за миг; продължаваше да изпитва странно неудобство.

– Разбира се, хер Хауптман. Влезте – покани го той накрая и отстъпи, за да му направи път да мине.

Докато затваряше вратата, безпокойството му нарасна.

Инспектор Десан се опита да се свърже с Александър от външен телефон в Уестхамптън, но откри, че линиите са прекъснати. Изтича обратно до полицейската кола; полите на шлифера му се вееха бясно от вятъра, а из въздуха се носеха клонки и дребни отломки.

– Трябва да стигнем до Саутхамптън възможно най-бързо – заяви той на двамата полицаи. – Няма време за губене!

– Май ще се наложи да изчакаме – обади се един от полицаите. – Опасно е да се кара при такъв вятър. Всичко може да се случи.

– Ако не успеем, може да ги заварим мъртви – обяви Десан мрачно.

– Не знаете кой съм, нали? – попита Хауптман, застанал до камината.

Александър, седнал на дивана, го погледна изненадан.

– Знам. Нали вече се представихте – хер Юлиус Хауптман, единственият член на консорциума, когото не съм виждал по време на преговорите с банкерите в Цюрих.

Мъжът се държеше странно и това безпокоеше Александър. Защо е дошъл? Какво желае? Посещението определено не бе официално.

Хауптман впи студени очи в Александър.

– Точно така си и мислех… Ти дори не си спомняш Мариан, нали?

– Мариан? – повтори Александър. В следващия миг се сети. – Мариан Хауптман… О, Господи…

Бавно поклати глава.

Хауптман го изгледа унищожително.

– Мариан беше моя дъщеря, Киракис – обяви той и хвърли пожълтяла изрезка от женевски вестник пред Александър. – Почина преди седем години. Да ти кажа ли как умря?

– Вече знам – увери го Александър, а мислите му бушуваха.

От всички хора, за които подозираше, че имат желание да го унищожат, нито веднъж не бе му хрумнало, че това ще се окаже бащата на Мариан. Очите му се стрелнаха към горната площадка на стълбището и той мислено се помоли Мередит да не се събуди.

Лицето на Хауптман бе изкривено от гняв.

– Обеси се в онази мизерна хотелска стая заради теб! – изкрещя той. – Отне живота си, защото те обичаше, а ти й обърна гръб! Съблазни дъщеря ми, поигра си с нея и я изхвърли, когато се отегчи. Мариан бе прекрасно невинно създание. И толкова наивно! Тя наистина бе повярвала, че я обичаш и ще се ожениш за нея!

– Никога не съм искал да я нараня… – подхвана Александър в опит да успокои Хауптман.

Мъжът видимо не бе на себе си и Александър бе твърдо решен да го разкара от къщата, преди Мередит да се събуди.

– Млъкни! – изкрещя Хауптман гневно. – Никога не те е било грижа за чувствата на дъщеря ми… Беше известно как захвърляш жените като износени дрехи! Знам всичко за теб, за онези, които си унищожил. Колко жени са се опитвали да се самоубият заради теб? Гордееш ли се с това?

– Изслушайте ме…

Александър се изправи, но застина на място – бе видял пистолета в ръката на Хауптман.

Паднало насред пътя дърво забави Десан и полицаите в покрайнините на Саутхамптън. Докато се бореха да го изместят, колкото да могат да минат, Десан погледна към сивото заплашително небе.

Бяха ли закъснели вече, запита се той.

Мъжки гласове, които се караха, разбудиха Мередит. Единият беше на Александър, но другият беше непознат. Седна в края на леглото и се опита да определи какво точно става долу. Понеже не чуваше ясно, облече робата и отиде тихо до стълбищната площадка. Долу определено се случваше нещо нередно. Виждаше Александър, но не и лицето на другия. Те не я забелязаха.

– Отдавна чакам този момент. – Мъжът млъкна за кратко. Дишаше тежко и очевидно бе силно афектиран. – Седем години болка… През цялото време търсех оръжие, с което да те унищожа… Дълъг период, но си заслужаваше чакането…

– Чуйте ме, човече!

Тонът на Александър бе напрегнат. Мередит виждаше изписаната по лицето му тревога. Усети как сърцето й лудо заби.

– Каквото и да кажеш, вече няма значение – сряза го мъжът и потрепери от гняв. – Знаеш ли какво е да загубиш човека, който е смисълът на живота ти? Съмнявам се. Не вярвам някога да ти е пукало за когото и да било и едва ли си изпитвал болката, която е неизменна част от мен от онова утро в Женева.

– Знам какво изпитвате… – започна Александър.

– Не, не знаеш! – изкрещя Хауптман. – От къде може да знаеш? Ти си човек, който винаги е използвал хората за свои цели!

– Знаете за мен само онова, което сте чел – подхвърли Александър предпазливо, внимавайки да не предизвика повече враждебност.

– Знам що за човек би използвал невинна уязвима млада жена заради егоистичното си удоволствие! Що за човек е този, който довежда жена до самоубийство? – Гласът на Хауптман стана толкова остър, че Мередит неволно потрепери. – В деня, когато погребах дъщеря си, хер Киракис – продължи мъжът тихо, – дадох обет да посветя живота си да те принудя да заплатиш за греховете си. Отне ми време – повече, отколкото бе по вкуса ми, – но сега съм удовлетворен.

Александър го погледна смаяно.

– Значи вие…

Смехът на мъжа бе горчив.

– През годините натрупах достатъчно пари и власт, за да те унищожа – злорадо сподели той. – Внимателно съм подготвил краха на мощната ти империя. Именно аз, хер Киракис, уредих пожара в Монреал, но той бе само началото, както ти е добре известно.

Александър го гледаше мълчаливо.

– Хората ми… Добре си свършиха работата, нали? Те създадоха проблемите в атомната централа – продължи той тържествуващо. – Не е лесно да се подкупят вашите американски политици, но както ти сам си повтарял нееднократно, всеки си има цена. – Замълча. – Същото важи и за твоя човек в Турция.

– Кафир? – обади се Александър. – Какво общо има Кафир с това?

– Той всъщност се оказа много полезен за мен – сподели Хауптман и тънките му устни се извиха в злобна усмивка. – След като открих слабото му място, съвсем лесно го убедих да постъпи според желанията ми.

– Слабото му място ли? – попита неволно Александър.

– Кафир е страстен комарджия – обясни Хауптман високомерно. – Изненадан съм, че не си го знаел. – Изсмя се подигравателно. – Заплатих всичките му дългове и той стана моя собственост.

– Разбирам – промълви Александър, досетил се за странното поведение на Кафир през онази сутрин в Истанбул.

– Пак моите хора устроиха капан на Курт Бадрут – продължи Хауптман и се наслади на страха, появил се в очите на Александър. Нямаше представа, че той не се страхува за себе си, а за бременната си съпруга. – Щяхме да купим и твоя човек в Англия, но онази жена се натъкна на информацията, която се готвехме да използваме срещу него. Ако не бе разбрала какво става… За жалост трябваше да… загине.

– Наредил сте Каролин Грейсън да бъде убита?

Хауптман се усмихна ледено.

– Да кажем, че уредих да я сполети злополука.

Александър го погледна. Човекът срещу него бе хладнокръвен убиец. А обвиняваше Александър за смъртта на Мариан!

– А Карло Манети? – попита той предпазливо. – И това ли е ваше дело?

– Естествено – призна Хауптман без миг колебание. – Манети отлично пасваше на замислите ми. Когато се наложи да обявят компанията му за продан, всички, включително и самият Манети, бяха убедени, че ти стоиш зад това. – Замълча за минута. – Глупакът реши да се самоубие и това дойде като допълнителен бонус. Дъщеря му изля доста помия по твой адрес в пресата, нали?

– Господи, това е лудост! – възкликна Александър.

– Аз причиних всичките ти проблеми, хер Киракис – продължи Хауптман. – Фармацевтичната компания, спекулациите в пресата, че империята ти е нестабилна… Но най-големият ми удар бе, когато узнах истината за теб!

Александър го погледна смаяно, но веднага се досети, че Хауптман знае и за Елизабет, и за Йоанина.

– Следях хода на разследването на съпругата ти и реших и аз да проверя някои неща – заяви Хауптман. – Изпратих хора в Атина, в Йоанина, дори в Лос Анжелис. Именно аз, хер Киракис, изпратих на жена ти доказателството, което тя търсеше.

– Вие?

Александър изглеждаше потресен. Горе на площадката Мередит имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне.

– Мислех да изнеса данните в пресата – продължи Хауптман. – Всичко, хер Киракис! Истината за случилото се в Йоанина, истината кой си всъщност, къде се намира майка ти сега, докъде е стигнал Константин Киракис в желанието си да осигури бъдещето на империята си. Та ти дори не си истински Киракис! – Усмихна се злобно. – Но после реших, че е по-добре да продължиш да живееш, като знаеш, че още някой е посветен в истината за теб. Човек, чиято самоличност не ти е известна, но е в състояние да огласи фактите всеки момент. За жалост се наложи да променя първоначалния си план. Онзи мъж… инспекторът от Интерпол… започна да се приближава прекалено много до истината. Опасно близо.

Смени позата и Мередит видя пистолета. Бързо и тихо се върна в спалнята, за да звънне на полицията, но линията се оказа прекъсната. Огледа трескаво стаята и изведнъж се сети за пушката, която Александър държеше в дрешника на спалнята. Извади я с треперещи ръце и се помоли да е заредена. Провери я – наистина беше заредена. Върна се на площадката. Двамата още се караха. Мъжът продължаваше да държи пистолета насочен към Александър. Говореше неща, които се струваха безсмислени на Мередит. Тя тръгна да слиза бавно по стълбите. Александър, с лице към стълбището, вдигна глава и я видя.

– Мередит! – извика той. – Качи се обратно горе! Бързо!

Стреснат, Хауптман натисна спусъка. Чу се един-единствен изстрел и Александър падна върху дивана. Реагирайки инстинктивно в готовността да защити съпруга си, Мередит вдигна пушката и натисна спусъка. Хауптман се стовари на пода, а от тила му потече кръв. Мередит седна на стълбите и затрепери неконтролируемо. Сърцето й биеше като лудо, когато Александър, притиснал лявото си рамо, се изправи бавно и приближи до неподвижното тяло в подножието на стълбището. За да не рискува, ритна пистолета настрана, където Хауптман не би го стигнал. Забеляза лъскав предмет до тялото. Наведе се и го вдигна. Беше минало много време, но още го помнеше: гривната, която бе подарил на Мариан в Гщаад.

Погледна Мередит: тя продължаваше да седи на стълбите и да трепери.

– Добре ли си, matia mou? – попита той и тръгна към нея.

Тя кимна и плахо попита:

– Мъртъв ли е?

– Да – увери я той.

– Кой е той, Александър? Защо искаше да те убие?

– Историята е дълга, скъпа. Аз…

Някой започна да тропа силно по входната врата и той млъкна. Отиде да отвори, все така придържайки лявото си рамо. Светлосивата му жилетка вече бе подгизнала от кръв. Отвори вратата. При вида на Десан и двамата полицаи изпита неимоверно облекчение. Десан го погледна и се обърна към полицаите:

– Извикайте линейка – нареди той и отново го погледна. – Хауптман, нали?

Александър кимна.

– Във всекидневната е.

Десан влезе бързо и приклекна до неподвижното тяло на Юлиус Хауптман. Провери пулса.

– Ще ни е нужен и съдебен лекар – добави той тихо. – Този човек е мъртъв.

Глава 30

Ню Йорк, юни, 1988 година

Финансовият свят жужеше от вълнение. Заглавията в „Уол стрийт джърнал“ огласяваха едно от най-големите сливания на корпорации за всички времена. „Киракис корпорейшън“ се сливаше с „Хамънд – Транскон“ – третия по големина конгломерат в света. След година на неволи и неочаквани обрати – година, през която се говореше, че „Киракис корпорейшън“ е прокълната и Александър Киракис е пред унищожаване – корпорацията изплува по-голяма и мощна от всякога. В бележка към статията пишеше още, че ядреният институт на Киракис в Лос Анджелис ще поднови работата си.

Атина

Музеят, само седмици по-рано открит от Александър Киракис и прекрасната му съпруга, бе посветен на паметта на покойните му родители Константин и Мелина Киракис. Многобройните тълпи бяха привлечени преди всичко със забележителната колекция от платна на Моне, Реноар и Мане. Всички продължаваха да коментират трогателната реч на Александър Киракис при откриването и очевидно силната му привързаност към покойните му родители.

Лозана

Доктор Гудрон не бе склонен да вярва в чудеса, но сега буквално ставаше очевидец на чудо. Откакто преди година Александър Киракис направи смайващото си признание, в състоянието на госпожа Райън се забелязваше известно подобрение. След тридесет и пет години мълчание и никаква реакция по отношение на външния свят, сега доктор Гудрон категорично смяташе, че е постигнат пробив. Александър Киракис посещаваше майка си редовно и според тренираното око на психиатъра той установяваше ползотворна комуникация. Елизабет все още не говореше, но лекарят бе убеден, че е просто въпрос на време, преди да стане и това. Питаше се дали наистина съществува вроден инстинкт, който помага на човек да разпознае детето си при всякакви обстоятелства.

Париж

Александър и Мередит слязоха от частния самолет с дъщеричката си. Репортерите и фотографите тутакси се скупчиха край оградата. Всеки искаше пръв да заснеме най-новото продължение на династията Киракис. Бебето беше вече на шест месеца, но негова снимка още не се бе появявала в пресата. Предполагаше се, че след всичко, което Александър и Мередит Киракис бяха преживели през последните две години, те се опасяват някой да не се опита да отвлече детето им. Говореше се, че бременността на Мередит е протекла трудно и на два пъти за малко да загуби бебето – първия път веднага след инцидента в Саутхамптън.

Сега, когато стъпиха на земята, Александър прегърна Мередит, която държеше детето в ръце. Журналистите се провикваха един през друг и молеха за коментар или снимка. Мередит погледна съпруга си усмихната.

– Да го направим ли? – попита тя.

Той също се усмихна.

– Защо не?

Заедно пристъпиха към оградата. Мередит свали дантелената шапчица на бебето, което поразително приличаше на баща си – гъсти тъмни коси и същите блестящи черни очи.

– Дами и господа – обяви Александър гордо, – нашата дъщеря Алексис Елизабет Киракис.

Назад к карточке книги "Игра на богове"