Текст книги "Игра на богове"

Глава 16

Александър стоеше до прозореца и наблюдаваше движението по „Виа Венето“. Колите вече задръстваха улицата. Рим, прецени той, е единственият град в света с обременен трафик, който наистина съперничи на Манхатън. Ще се наложи да тръгне рано, ако иска да стигне до летището навреме. В далечината видя гъсти черни облаци да приближават града. Предричаха тежки гръмотевични бури. Потисна прозявка, закопча ризата си и посегна към златните ръкавели. Не спа добре. Дълго лежа буден и размишлява. Вечерта, прекарана с Донатела Манети, го накара да осъзнае по-болезнено колко му липсва Мередит. Беше влюбен, вече не се съмняваше… Тя се оказа права – и двамата се нуждаят от време да помислят, да изяснят чувствата си един към друг. Времето, през което не бяха заедно, му отвори очите. Да, желаеше я, но още повече искаше да се ожени за нея! Щом се върне в Щатите, ще й направи предложение, а ако тя му откаже, няма да се отчайва – ще продължи да настоява, докато тя в крайна сметка осъзнае, че са предопределени един за друг. Долавяше колебанията й, но това щеше да се промени. Усмихна се. Никога не се бе смятал за търпелив човек, а какво постоянство проявяваше сега! Не бе допускал, че може да бъде сантиментален, а с нея се държеше така романтично, и то от самото начало! И въпреки това минаха месеци, преди да осъзнае, че е влюбен в нея. Погледна телефона. Чудеше се дали да не й звънне, за да й съобщи, че се прибира вкъщи, при нея. Посегна към слушалката, но се отказа. Не, ще се въздържи. Искаше да я изненада. Всичко, което желае да сподели, ще й го каже лично. Тя трябва да разбере колко е сериозен и колко държи на всяка своя дума.

Докато колата си пробиваше път през задръстването, Александър обмисляше как ще признае на Мередит, че я обича. Искаше тази вечер да е специална и направо да замае главата й. Тази вечер, реши той, ще бъде паметна и за двамата.

Идеята му хрумна, когато шофьорът, за да избегне най-тежкото задръстване, сви по „Виа Национале“ – оживена търговска улица. Минавайки край малък бижутериен магазин, Александър се сети, че при посещенията си в Рим баща му често се отбиваше тук, за да купи подарък за майка му. Магазинът се славеше с колекцията си от редки, уникални бижута – точно каквото му трябваше.

– Спри! – нареди той на шофьора.

– Нещо не е наред ли, синьор?

– Не – увери го Александър и слезе още преди колата да е спряла напълно. – Изчакай. Няма да се бавя.

В магазина нямаше никакви клиенти. Огледа съкровищата в огромните витрини. Възхити се от впечатляваща изумрудена гривна. В този момент от задната стаичка се появи млад продавач.

– Buon giorno – поздрави той. – Мога ли да ви помогна?

Александър посочи гривната и попита колко струва:

– Двеста хиляди лири – отвърна младежът.

Премисли за миг. Гривната беше красива, но не точно онова, което търсеше.

– Всъщност търся пръстен – обясни той. – Нещо по-различно, специално.

Лицето на продавача грейна.

– А, да… Май разполагам с точно такова нещо. Ето тук.

Александър го последва до витрината в другия край на магазина. Спря пред колекция от най-необичайните пръстени, които бе виждал някога: с диаманти, рубини, изумруди, сапфири – все в уникални форми и модели. Всичките бяха красиви и изключително скъпи. Започна да ги оглежда. Поклати глава.

– Не. Тук няма това, което търся.

– Бих ви помогнал, синьор, стига да ми обясните какво точно желаете – предложи продавачът с приветлива усмивка.

– И аз не съм напълно сигурен – промърмори Александър бавно. – Но ще го позная, ако го видя.

Продавачът се замисли.

– Интересува ли ви декоративна карфица? – попита той. – Току-що пристигна от Индия. Нещо много красиво, много специално. Ако желаете да я видите…

– Да.

– Отзад е. Ще я донеса.

Докато чакаше продавачът да донесе бижуто, Александър се разходи из магазина и се възхити на прекрасните скъпоценни камъни. Именно тогава нещо привлече вниманието му. Приближи се да го разгледа по-отблизо. Беше най-красивата огърлица, която някога бе виждал.

Продавачът се завърна с карфицата.

– Ето я, синьор…

Александър го спря.

– Колко струва? – попита той и посочи огърлицата.

– Шестстотин и петдесет хиляди лири.

– Мога ли да я видя?

Продавачът извади колието от витрината и го постави върху парче черно кадифе.

– Уверявам ви без никакво колебание, синьор, че това е най-красивото бижу в цял Рим. То е почти на двеста години. Камъните са несравними.

– Изумителна е – съгласи се Александър и я разгледа по отблизо.

Сапфирите имаха цвета на очите на Мередит.

– Това е специална огърлица, синьор… Сигурно е за някой специален човек – предположи продавачът.

– Опаковайте я – прекъсна го Александър и извади чековата си книжка.

През прозореца на боинга Александър наблюдаваше дълбоките сини води на Атлантическия океан. Докъдето поглед стигаше, не се виждаше нищо друго, освен вода. Колко измамно гладко изглежда на повърхността, помисли си той. Съвсем като очите на Мередит: така спокойни и сини на пръв поглед, прикриващи огнената й природа. Колко пъти се бе взирал в тези очи и се бе опитвал да си представи какво точно мисли тя, какво чувства?

Извади малката кожена кутия от джоба на сакото си и бавно я отвори. Огърлицата лежеше върху тъмносиньо кадифе. Повдигна я и я огледа от различни страни под ярката слънчева светлина, нахлуваща през прозореца. Преди година, ако някой му бе казал, че ще заплати такава сума за подарък на жена, щеше да му се изсмее в лицето. Но след като срещна Мередит Кортни, всичко се промени. Тя представляваше точно това, което винаги бе търсил у една жена. Най-после разбра какво е да си влюбен, истински влюбен. Искаше да й покаже тази любов. Да я накара и тя да го обича повече от всичко друго на този свят. Сега вече знаеше, че ще направи всичко – абсолютно всичко, – за да й докаже колко много я обича. Чувстваше се на седмото небе от щастие. Парите не означаваха нищо за него, ала най-после да се влюби, да постигне онова, което винаги бе смятал за невъзможно, бе нещо, което наистина нямаше цена.

Сега разбираше колко се е заблуждавал през цялото време. Говореше, че я желае, че копнее за нея, че двамата са подходящи един за друг; беше се опитвал да я възбуди физически. Но никога – нито веднъж – не й каза магическите думи – че я обича. Не бе сигурен, че до снощи и той самият го знаеше. Усещането бе прекрасно и екзалтиращо и той нямаше търпение да го сподели с нея.

Лимузината на телевизията спря пред блока и Мередит слезе, а портиерът се втурна да поеме тежкото й куфарче. Направи му знак, че не е нужно.

– Всичко е наред – увери го тя. – Ще се справя.

Той задържа вратата, за да мине.

– Щом като сте сигурна, госпожице Кортни…

– Сигурна съм. – Усмихна му се вежливо. – Но ти благодаря, Чарли.

Прекоси фоайето до асансьорите и се качи на дванадесетия етаж. Денят се оказа крайно изтощителен и тя се чувстваше уморена. Започваше да усеща напрежението от воденето на две предавания едновременно. Макар да правеше „Светът във фокус“ всекидневно и почти винаги на живо, установи колко по-трудно е „Манхатънски наблюдател“ – това бе нейното предаване и за него отговаряше единствено тя. Тази вечер не искаше нищо друго, освен да хапне съвсем леко, да си вземе гореща вана и да си легне рано. Чакаше я обаче пълно куфарче с бележки, изрезки и снимки – трябваше да ги прегледа, за да се подготви за предстоящото интервю с Александър. Усмихна се. Как й се искаше да прекара една вечер с него сега! Той беше в Рим и с всеки изминал ден тя установяваше колко много й липсва; липсваше й повече, отколкото допускаше, че е възможно. Звънеше й всяка вечер – обикновено късно – и говореха с часове. След това Мередит лежеше будна и се опитваше да усмири емоциите ей. Осъзнаваше, че започва да се влюбва в него. Не знаеше обаче дали е възможно двамата да имат съвместно бъдеще.

Влезе в апартамента, остави куфарчето до вратата, пусна чантата си върху стола и си съблече палтото. Седна на дивана и докато прослушваше съобщенията от телефонния секретар, си събу обувките. От Александър нямаше нищо – нито телеграма, нито обаждане. Вероятно няма да се прибере тази вечер. Сигурно ще й се обади по-късно.

Позвъняването на вратата прекъсна мислите й. Отиде да отвори.

– Телеграма за госпожица Мередит Кортни – обяви униформеният куриер.

Подписа се на разписката, взе плика и затвори вратата. Разкъса плика и бързо прочете телеграмата.

„Пристигам на Кенеди в 22:45 точка Един час престой до отлитане за Монреал точка Колата ми ще бъде пред блока ти в 21:30 точка Трябва да те видя точка Много важно точка

С обич Александър“

Мередит остана загледана в телеграмата. Беше я подписал „с обич“. Никога не бе споменавал тази дума; не го направи дори вечерта, когато се опита да я съблазни. Явно не я използваше често. Щом прибягваше до нея сега, когато се налага да лети до Канада, все едно по каква причина… Изведнъж осъзна, че независимо от усилията си, независимо от решимостта си да не допусне да се случи, наистина се е влюбила в Александър. А и той е влюбен в нея. Сега вече няма връщане назад, помисли си тя. Тази вечер трябва да му кажеш, че го обичаш, да му покажеш, че го обичаш!

За майска вечер беше необичайно студено. Мередит седеше в притъмнената лимузина и наблюдаваше напрегнато как частният самолет на „Киракис корпорейшън“ – рулира на пистата. Щом вратата се отвори и Александър се появи на върха на стълбичката, тя взе решение. Разполагаха само с час, но трябваше да сподели с него мислите и чувствата си.

Излезе от колата и тръгна към самолета, докато Александър слизаше по стъпалата. Когато стъпи на пистата, двамата се затичаха почти едновременно и се прегърнаха. Целунаха се – отначало нежно, а после с настойчивост, която заплашваше да загубят контрол. В прегръдките на Александър Мередит имаше чувството, че дълбоко в душата й се е отприщил бент, и тя позволи на всички толкова дълго задържани емоции да я залеят. И Александър откри непознати дотогава чувства: изпитваше копнеж да е близо до нея – копнеж, който нямаше нищо общо с физическото влечение.

Най-после Мередит наруши тишината.

– Липсваше ми – прошепна тя и нежно прокара пръсти по лицето му, както слепец търси път в тъмнината.

– И ти на мен. – Отново я целуна. – Толкова, колкото и очаквах да ми липсваш.

Хванати под ръка, се отправиха към колата. Той задържа вратата, а после се настани до Мередит.

– В телеграмата споменаваш, че било спешно. Защо трябва да отидеш в Монреал още тази вечер?

Той свъси вежди.

– В офисите на корпорацията е избухнал пожар. Властите подозират умишлен палеж – отвърна мрачно. – Трябваше да летя директно от Рим за Монреал, но исках да те видя… макар и за час.

– Радвам се, че си решил така – сподели тя нежно.

– Тръгнах от хотела рано, но летището беше затворено поради лошото време. Докато чаках, се обадих в офиса и Джордж ми съобщи за пожара. – Поклати глава. – Кроях такива прекрасни планове за тази вечер, за нас двамата…

– Всичко е наред – увери го тя. – Ще разполагаме с достатъчно време, когато се върнеш.

– Ела с мен – предложи той. – Имаме толкова неща да си кажем…

– Ще ми се да можех, но няма да стане – отвърна тя. – Никога не съм била толкова натоварена, колкото сега. Да се вдигна и да замина посред нощ…

Той кимна.

– Разбирам, но от това не ми става по-леко. – Притегли я към себе си. – Мисля само колко силно желая да съм с теб… Особено сега. – Погледите им се срещнаха. – Мередит, обичам те…

– Обичам те…

Изрекоха думите едновременно. Продължиха да се гледат, смаяни от силата на емоциите си, а после отново се прегърнаха.

– Мога и да не отида до Монреал – обяви той между целувките.

– Както и аз бих могла да забравя за предаването утре – едва промълви тя, останала без дъх. – Но и двамата сме наясно, че не бива.

– Бих могъл да изпратя Джордж…

Не довърши, а започна да я целува по врата. Тя прокара ръце през косата му.

– Няма да стане. Те имат нужда именно от теб.

Тайно обаче се надяваше той да не тръгва тази вечер…

– Бих могъл да пътувам сутринта – прошепна той дрезгаво. – Или да те любя тук… и сега…

Тя се отдръпна рязко, защото не бе сигурна дали говори сериозно.

– Чакахме толкова дълго. Един ден едва ли…

Запечата устата й с целувка.

– Аз чаках дълго. Прекалено дълго…

Обгърна врата му с ръце и силно се притисна към него.

– Ще бъда тук, когато се върнеш. Ще те чакам – обеща тя.

– Няма да ти позволя да се отметнеш от дадената дума – шеговито я заплаши той.

– Изключено е вече да се отървеш от мен, дори да искаш.

Той бръкна в джоба на палтото си и извади кожената кутийка.

– Купих това за теб в Рим. Докато го гледах във витрината, то сякаш каза всичко, което никога не съм изрекъл. Създадено е за теб.

Погледна го за миг, пое кутията и я отвори. Остана смаяна от великолепното колие. Макар да бе привикнала с изискани бижута – сега притежаваше доста и все хубави – и макар диаманти и сапфири вече да не й правеха кой знае какво впечатление, огърлицата я порази.

– Антика е – обясни Александър. – Най-малко на двеста години.

Извади бижуто и го постави на врата й.

– Никога не съм виждала нещо толкова красиво – прошепна Мередит.

– Аз пък съм виждал – убедено заяви той и потърси устните й в тъмнината.

Когато започнаха да се целуват отново, кутията падна на пода.

Мередит мислено се помоли следващите четиридесет и осем часа да минат бързо.

Лист хартия с три написани реда стоеше вече цяла сутрин на бюрото й. Чаша кафе – изстинало и недокоснато – се мъдреше в единия край на бюрото. Купчина писма все още не бяха отворени. Мередит, застанала до прозореца, се взираше навън, но не виждаше нищо. Стискаше в ръка брой на списание „Пийпъл“ от миналата седмица, отворено на страницата със снимка на Александър в римски ресторант. До него седеше красива млада жена – Донатела Манети, дъщерята на италианския автомобилен магнат Карло Манети. Двамата се усмихваха, изглеждаха щастливи и погълнати един от друг. Дяволите да те вземат Александър, помисли си Мередит разгневена. Приятно ли ти бе да ме правиш на глупачка? Малката ти игричка – да ме накараш да се влюбя в теб – достави ли ти удоволствие? Това ли е начинът ти да ми го върнеш, задето в началото те отблъснах? Колко забавно трябва да ти се е сторило всичко!

– Господи, как можах да съм такава глупачка? – запита тя на глас и хвърли списанието на пода.

Потъна в стола и извади познатата кожена кутия от чекмеджето. Отвори я бавно и дълго съзерцава огърлицата, припомняйки се вечерта, когато й я подари. Беше най-щастливата вечер в живота й. Най-после призна истинските си чувства, сподели, че го обича. Беше напълно готова да му се отдаде. През онази вечер щеше да се люби с него, ако не се налагаше да отлети за Монреал. Най-сетне той щеше да получи онова, което всъщност желаеше от нея.

Мередит се стараеше да не заплаче, колкото и да й беше мъчително. Той не го заслужава, повтаряше си тя. Но и не бива да го виня изцяло, призна тя. Грешката е толкова негова, колкото и моя. Аз съм виновна, че се държах като глупачка. Допуснах да ме заплени. Не биваше да го правя! Знаех що за човек е. Какво ли не бях чувала за него.

Прилоша й, докато мислеше как е допуснала да се размекне, чарът му да я покори, евтините му любовни слова да я зашеметят. Любовни слова! Беше готова да прихне. Той наистина не прощава и не забравя, мина й през ума. Отказах му първия път, когато се опита да ме отведе в леглото, и той си отмъсти, като ме накара да се влюбя в него. Защо изобщо го послушах?

На прага се появи секретарката й.

– Мередит, Александър Киракис е на първа линия…

– Кажи му, че ме няма.

– Твърди, че е спешно.

– Няма ме! – избухна Мередит сприхаво.

Синди я зяпна.

– Ами интервюто? Забрави ли крайния срок…

– Нищо не съм забравила! Ще се обадя, когато съм готова да разговарям с него… за интервюто – процеди тя през зъби. – Дотогава не съм тук, когато звъни!

В Световния търговски център Александър даде една от редките си пресконференции, за да обяви официално, че корпорацията е на път да влезе в сферата на ядрените проучвания. Разказа за новия атомен център в района на пустинята Моджав в южната част на Калифорния. Защити назначаването на доктор Бари Марчуд – един от водещите световни специалисти по атомна енергетика – и отхвърли упреците, че евентуално би се захванал с разработването на атомни оръжия. Призна, че подобна възможност не е изключена, но отказа по-нататъшни коментари по темата.

– Е, пак го постигна – подметна Джордж развеселен докато се връщаха към офиса на Александър след пресконференцията. – Утре ще бъдеш на първа страница на всички вестници по света. Отсега виждам заглавията: „Киракис насърчава надпреварата в ядрените оръжия.“

Александър вървеше мрачно смълчан. Джордж го погледна. Откакто се върна от Монреал, през цялата седмица Александър бе в странно настроение. Джордж споделяше безпокойството му от вероятността за умишлен палеж в офисите там, но му се струваше, че нещо друго терзае Александър по-дълбоко; значително по-дълбоко. Бе като бомба със закъснител. Човек никога не знаеше кога ще избухне Александър. Реши да го остави насаме с грижите му. Още повече че ясно демонстрираше нежелание да обсъжда личните си въпроси, а Джордж отлично знаеше колко е безполезно да настоява. Извини се и се оттегли в своя кабинет.

Секретарката посрещна Александър на вратата.

– Специален куриер донесе пакет за вас, господин Киракис. Оставих го на бюрото.

– Благодаря, Стейси – промърмори той разсеяно.

Влезе и затвори вратата. Разопакова пакета и видя малката кожена кутия от Италия. Отвори я внимателно и се загледа в колието. Тя му го връщаше. Нямаше бележка, нищо, просто му го връщаше. Беше така близо най-после да я направи своя съпруга, да осъществи лелеяната си мечта, а онази проклета снимка в „Пийпъл“ унищожи всичко. Сега вече никога няма да успее да си върне Мередит. Побеснял, замахна и стовари купчина листа върху пода. Направо трепереше. Все пак си наложи да се овладее и взе решение. Натисна бутона на интеркома.

– Стейси, след няколко минути излизам. Днес следобед няма да се връщам.

– Къде мога да ви открия, ако се налага? – попита тя.

– Никъде!

Мередит прекоси бързо претъпканото фоайе и излезе през вратите към Петдесет и втора улица. Вън брулеше такъв силен студен вятър, че с усилие запази равновесие. Целият май месец времето беше шантаво – един ден валеше дъжд, следващият се оказваше студен и ветровит.

Не беше предвидено лимузината да я чака тази вечер. Щеше да вземе такси, за да отиде на пазар. Много вечери прекара затворена в апартамента си. Нямаше търпение веднъж завинаги да остави последните няколко седмици зад гърба си.

Забеляза лимузината, паркирана на ъгъла, едва когато вратата се отвори и Александър излезе, за да й препречи пътя.

– Добър вечер, Мередит!

Погледна го, в очите й имаше гняв.

– Беше добра досега – отвърна тя хладно.

– Редно е, мисля, да поговорим. Важно е… И за двама ни.

– Нямам какво да ти казвам.

– Но аз имам – настоя той.

– Не желая да го чуя.

– Става въпрос за интервюто – уточни той, защото тя понечи да се отдалечи.

Мередит спря на място и се обърна.

– Какво? – попита тя лаконично.

– Не мислиш ли, че е време да го запишем? – Облегна се на колата. – Крайният ти срок съвсем наближава, нали?

– Загрижеността ти е трогателна. Но те уверявам, не съм забравила крайния срок. Ще се свържа с теб, когато съм готова за записа.

– Добре е да поизбързаш – подметна той. – В края на месеца няма да бъда в града.

– По работа ли заминаваш?

Той поклати глава.

– Този път за удоволствие. Един от редките случаи, когато си го позволявам.

– Как се казва тя? – попита Мередит с леден тон.

Александър свъси вежди.

– Няма жена – отвърна той тихо. – В събота ще играя поло в Саутхамптън. Ще отсъствам седмица или по-дълго.

– Тогава ще уредя да направим записа, след като се върнеш – реши Мередит.

– Хрумна ми, че ще е интересно за предаването да запишеш поне част от мача – сподели той.

Тя помисли за миг.

– Вероятно. Ще ти съобщя какво съм решила.

Той кимна.

– Нещо друго? – попита тя.

– Да – заяви той. – Обичам те.

Направи се, че не го е чула, и обяви:

– Трябва да вървя. Ще се обадя, ако реша да заснема мача.

Александър се загледа как тя изчезва в тълпата. Не се опита да я спре. Знаеше, че няма да успее. Но не се предаваше, въобще не се предаваше. Бе използвал интервюто, за да се съберат, а сега ще го използва, за да си върне Мередит.