Текст книги "Игра на богове"

Глава 1

Лос Анжелис, юли 1979

Мередит Кортни, новинарски репортер за телевизионната станция Кей Екс Ел Ей, паркира колата си срещу хотел „Бевърли Уилшър“ и погледна часовника си. Девет и четиридесет и пет. Добре. Беше подранила. Погледна в огледалото за обратно виждане и прекара гребен през гъстата си пепеляворуса коса. Провери грима си – бе добила този навик след забележката на една колежка, че изглеждала натруфена пред камерата. Извърна се на седалката и забеляза, че подвижната телевизионна станция спира зад нея. Операторът беше пристигнал. Слезе от колата си и махна на Брайън – той вече разтоварваше оборудването си. Ухили се, като я видя.

– Здравей, мадам! – поздрави той весело. – Отрано са те накарали да работиш днес. Още няма пладне.

Мередит се усмихна.

– Е, не всички сме нощни птици – възрази тя шеговито. – Разглезил си се, откакто се захвана с нощните снимки при Хари Джейкъбс.

– Кой е този тип все пак? – попита Брайън, докато пресичаха булевард „Уилшър“. – Чуждестранен дипломат или какво?

– Константин Киракис ли? – Мередит се разсмя. – Къде живееш, Брайън? Той е просто един от най-богатите хора в света. Наистина ли никога не си чувал за него?

Операторът сви рамене.

– Вероятно досега съм живял прекалено затворен.

– Така е – съгласи се Мередит развеселено. – За да си наясно: Константин Киракис е честен гръцки бизнесмен. Оперира с кораби, петрол, диамантени мини – всичко, което се сетиш. Класическата история за бедното момче, превърнало се в богаташ и изградило империята си единствено благодарение на собствените си амбиции.

– И това го превръща в новина?

– Определено.

Докато Мередит прекосяваше фоайето на „Бевърли Уилшър“, към нея се извърнаха доста глави, но тя не се смути. Вече бе свикнала да я разпознават. В края на краищата, както добре съзнаваше, професията я водеше сред хората. Никога не й бе хрумвало, че ще привлича погледите дори да не е в тази професия. Мередит беше жена, която правеше силно впечатление: стройна, с бронзов тен, деликатни изваяни черти, големи сини очи, каквито се срещат по кориците на списания, и великолепна дълга грива от бухнали руси коси – истинско калифорнийско златно момиче.

Тя си проби път към претъпканата банкетна зала и намери къде да седне, а операторът потърси подходяща позиция за пряк поглед към подиума, от където щеше да говори Киракис. Брайън наистина не знаеше нищо за Константин Киракис, но съзнаваше колко важен е за Мередит този материал и това му беше достатъчно. Освен че беше перфекционистка, тя изискваше от всички, които й асистираха, да проявяват тотална посветеност и професионализъм. Брайън знаеше как Мередит се превръща в истински кошмар, ако задачата не е изпълнена безупречно. Направи някои последни приготовления и зачака сигнала й.

Докато представяха Константин Киракис, Мередит измъкна от чантата си дебел бележник и наръч моливи. Бързо записваше, благодарна, че бе отделила време да научи стенография. Бележките щяха да са й от полза при подготовката на материала за излъчване. Вече й хрумнаха няколко идеи какво да каже за обекта си в ефир, а записките й гарантираха, че няма да пропусне нищо. Направи знак на Брайън да снима близък кадър. Константин Киракис беше впечатляващ мъж и тя искаше да го покаже и на зрителите, които ще гледат новините в единадесет вечерта – да почувстват и те могъществото и авторитета зад силните черти, в уверения му глас, който произнасяше английските думи със силен акцент. Беше изключително едър мъж – висока, мускулеста, импозантна фигура в черен костюм, който остро контрастираше на загорялото му обветрено лице и шокиращо белите му коси и мустаци.

Сигурно е бил изключително привлекателен на младини, помисли си Мередит.

Докато конференцията течеше, Мередит се запита дали не е загуба на време, че дойде. Дразнеше я маниерът на репортерите от „Флотски вести“ – обсебиха пресконференцията, смятайки събитието за отлична възможност да разпитат Киракис за тонажа, таксите за превоза на товари, морските пътища, предимствата и недостатъците на корабния пред самолетния превоз. Нейните зрители едва ли биха проявили интерес към подобна информация – те предпочитаха да чуят за многобройните проекти на „Киракис корпорейшън“, разгърнати в САЩ. Проекти, които означаваха не стотици, а хиляди нови работни места. Интересуваха се от великолепната, обсипана с диаманти и смарагди огърлица, оценена според слуховете на два милиона долара, която Киракис бе подарил на съпругата си Мелина по случай петдесетгодишнината от сватбата им. Искаха да чуят за сина на Киракис – Александър, наследник на империята Киракис, Казанова сред новото поколение бизнесмени, чиито романтични похождения се следяха от всички жълти хроники по света. – Но както се развиват нещата – помисли си Мередит раздразнено, – нищо чудно и да я накарат да се откаже от заснетия репортаж.

В единадесет и четиридесет и пет човек от отдел „Връзки с обществеността“ на „Киракис корпорейшън“ преустанови конференцията и предложи всички да се съберат за обяд в зала „Ла белла фонтана“ един от многобройните ресторанти на хотела. Ако успее да се уреди и да седне до него по време на обяда, ще бъде направо идеално! Хората започнаха да се изнизват от банкетната зала, а тя се спря да даде някои последни указания на Брайън. Нямаше да им позволят да снимат в „Ла белла фонтана“, но ако успееше да поговори с Киракис, се отваряше шанс по-късно да заснеме интервю в апартамента му. За огромно нейно разочарование репортерите от „Флотски вести“ я изпревариха. Същински гладни лешояди, помисли си тя с нарастващо раздразнение и се запъти към свободна маса. Разсеяна от несполуката, неволно се сблъска с мъж, отправил се в същата посока.

– Извинявайте, не…

Не беше от колегите й репортери. Бе висок поне метър и деветдесет, носеше костюм, който вероятно струваше малко състояние. Смугъл, с остри, правилни черти, той имаше най-невероятните очи, които някога бе виждала – толкова тъмни, че сякаш нямаха ириси. Косата му, също тъмна, бе грижливо подстригана, а по челото се спускаше игрив кичур. Усмихна й се и очите му засияха като шлифован оникс.

– Александър Киракис – представи се той.

В плътния му звучен глас едва се долавяше акцент – нещо, което го отличаваше от баща му.

– Мередит Кортни от новините…

Зяпаше го като идиот, но не бе в състояние да откъсне очи от него.

– Репортерка, така ли? – попита той леко развеселен. – Никога нямаше да предположа. Прекалено прелестна сте, за да бъдете нещо друго, освен модел или актриса.

Тя се усмихна.

– Комплимент ли долавям? – попита Мередит.

– От моя страна? Никога! – Засмя се. Дълбок, гърлен смях. – Простете ми… Възпитан съм да спазвам някои старомодни традиции…

Тя вдигна ръка.

– Няма нужда от обяснения. Извинението ви е прието, господин Киракис.

– Александър – поправи я той.

– Александър – повтори тя бавно.

Александър Киракис хвърли поглед през рамо към масата, където седеше баща му с четирима души от „Флотски вести“.

– Надяваше се да обядваш с него, нали?

Тя кимна и промълви:

– За жалост акулите ме изпревариха.

– Най-жалко е за баща ми – отбеляза Александър. – Не му се удава често възможност да е в компанията на красива жена при тези пътувания – обясни той с ослепителна усмивка, а Мередит неволно се изчерви.

– Благодаря, но…

– Аз обаче никога не пропускам подобна обещаваща възможност – продължи той. – За мен ще е чест, Мередит, ако решиш да обядваш с мен.

– С удоволствие – отвърна тя без колебание.

– Чудесно! – Хвана я за ръка и тя усети как през тялото й премина тръпка. – Ела ей там. – Поведе я към сепаре, отделено със завеса – гаранция за пълна изолация. – Предпочитам усамотението, когато може да се осигури. Толкова рядко ми се случва напоследък. Не възразяваш, надявам се.

– Ни най-малко – отвърна тя бързо.

Мередит се огледа. Отдавна не бе идвала тук и бе забравила колко е прелестно. Облицованите с червено кадифе стени и ромолящият фонтан в центъра придаваха на помещението елегантна атмосфера. Цветя имаше навсякъде, буквално навсякъде. Сякаш се бяха пренесли по магически начин в някое великолепно тайнствено място в Европа, например във Виена или в Будапеща.

– Напомня ми за място, където отседнах веднъж в Австрия – отбеляза Александър, сякаш прочел мислите й. – Хранила ли си се тук преди?

– Един-два пъти, но отдавна – призна Мередит.

– Как е храната?

– О, отлична! – увери го тя. – Почти несравнима.

– Ще се доверя на преценката ти.

Тя се усмихна:

– Дано не се разочароваш.

Не бе изключено все пак да вземе интервю. Едва ли има някой по-близък до Киракис от собствения му син. Зачете се разсеяно в менюто – осъзна, че той я наблюдава.

– Надявам се престоят ти в Ел Ей да е приятен – подхвърли тя.

Начинът, по който я погледна, я накара да се почувства като ученичка.

– Определено. – На лицето му цъфна усмивка. – Всичко видяно до този момент е страшно красиво.

Мередит отново се изчерви.

– Според мен тукашният смог се понася трудно. Там, от където идваш…

– От където идвам ли? – Той се засмя гръмко. – Живея в Ню Йорк!

– Но си израснал в Гърция?

– Да. – Направи пауза. – Май не си ходила там.

– Не, не съм.

– Атина много прилича на Лос Анджелис – увери я той. – Често дори я наричат Лос Анджелис с руини. И там има смог, улични задръствания, тълпи туристи. Някога беше прекрасен стар град, но през последните години доста се комерсиализира.

– Изглежда не одобряваш това – заключи тя и потисна усмивката си.

– Никак – отвърна той искрено. – Атина е град с богата история, с традиции. Превръщайки се все повече и повече в туристическа атракция, започва да губи от уникалността си. Намирам това за доста тъжно.

– Явно животът ти в Ню Йорк не е причина да прекъснеш гръцките си корени.

Той я погледна изненадано:

– От къде ти хрумна подобно нещо?

– Всеизвестно е, че живееш в Щатите повече от тринадесет години. И всички знаят, че баща ти е против. Не намираш ли, че донякъде си се американизирал?

Той се усмихна.

– Възможно е в някои отношения. Но съм склонен да смятам, че човек никога не се измъква напълно от влиянието на родовите си традиции. Все се хващам колко много от нравите, с които израснах, спазвам и сега, независимо къде живея.

По време на обяда Александър разказа за родителите си, за детството си в Гърция. Забавляваше я с анекдоти за хора и ситуации, с които се бе сблъсквал по време на многобройните си пътувания като старши вицепрезидент на „Киракис корпорейшън“. Мередит осъзна, че в главата й се върти почти натрапчив въпрос: това същият човек ли е, за когото бе чела толкова много? Не виждаше арогантен, самовлюбен плейбой в седналия насреща й приветлив, остроумен и изключително чаровен мъж, който не щадеше сили да се държи като съвършен кавалер. Но, напомни си тя, това вероятно е част от чара му, част от силата да омайва някои от най-красивите жени в света. Нали днес сутринта го бе видяла в „Лос Анджелис таймс“ на снимка с жената, с която се срещаше – италианската филмова актриса Франческа Коренти.

Александър й отвърна честно на въпроса каква възможност има да интервюира баща му.

– Тръгваме веднага след обяда. Следобед летим за Ню Йорк. Наистина съжалявам. Не се съмнявам, че на татко щеше да му е изключително приятно.

Безсмислено е, предполагам, да се моля гъста мъгла да падне над летището – помисли си Мередит.

– Е, тогава може би следващия път – обяви тя оптимистично.

– Ако има следващ път – отвърна Александър бавно. – Татко не идва често в Щатите. Не и откакто поех ръководството на корпорацията и дейността й в Северна Америка. Напоследък рядко пътува извън Гърция. Опасявам се, че в залеза на годините си се е превърнал в нещо като отшелник.

– Тогава може би ти ще ми дадеш интервю следващия път, когато се видим?

Усмихна й се спонтанно.

– Давам ти дума – обеща той. – Ако… и когато се срещнем отново, ще ти дам интервю.

– Очаквам да го изпълниш – закани се тя.

Сякаш някога пак ще се сблъскам с него, помисли си мрачно.

Същия следобед Александър и Константин Киракис излязоха от „Бевърли Уилшър“, заобиколени от бодигардовете, за които бащата настояваше да го следват навсякъде. Лимузина щеше да ги закара до летището, където чакаше частният им самолет.

– Наистина ли няма да се върнеш с мен в Гърция, Александър? – попита Киракис, докато колата пътуваше на юг по магистралата към Сан Диего. – Майка ти страшно ще се радва да те види.

– Не ми е възможно да се откъсна точно сега и ти го знаеш, татко. В момента движа толкова неща, имам толкова преговори…

Бащата го погледна навъсено.

– Единствено работата ли те възпира да се върнеш вкъщи? – Подбутна сгънатия брой на „Лос Анджелис таймс“ към сина си така, че да се вижда снимка на Александър с Франческа Коренти. – Или тази дама е причината?

– Едва ли – отвърна синът безразлично.

Знаеше, че Франческа ще е там и ще го чака, когато и да се върне, колкото и дълго да отсъства. Винаги бе там, готова за него. На моменти предаността й го задушаваше и му се искаше да се раздели с нея за известно време. Не си представяше нищо по-привлекателно от завръщане в Гърция за седмица-две. Не беше виждал майка си от месеци и тя страшно му липсваше. Напоследък имаше тревоги със здравето и лекарите я съветваха да не предприема дълги пътувания, дори със самолет. Това й пречеше да гостува на Александър в Ню Йорк, както често правеше в миналото.

Старият Киракис погледна навъсено снимката във вестника.

– Не е зле да си по-дискретен, Александър.

– Снимката е направена…

– … когато ти и дамата сте влизали във фоайето на „Плаза“, където тя е отседнала – завърши вместо него баща му. – Връзката ви е така афиширана, сякаш е поместена реклама на цяла страница в „Ню Йорк таймс“.

– Доста трудно е да си дискретен, татко, когато папараците те следват навсякъде – опита да се защити Александър. – Напоследък почти не успявам да се уединя.

– Да. Защото сам си се превърнал в мишена за тези хора – не отстъпи Киракис, видимо недоволен. – Знаят, че ако са плътно по петите ти, рано или късно ще им предложиш нещо достойно за снимане. Днес е госпожица Коренти. Коя ще е следващата седмица или следващия месец? Станал си мишена за медиите, сине. За жалост твоята публичност ти вреди.

– Порицаваш ли ме, татко? – попита Александър ледено.

– Майка ти и аз не одобряваме как се справяш с личните си дела, Александър. Никога не сме го крили, но и си даваме сметка, че не можем да се месим в живота ти – отвърна Киракис, внимателно подбирайки думите си. – Желаем единствено да проявяваш необходимата дискретност. Майка ти е доста чувствителна, когато семейните дела станат обществено достояние.

Александър си пое дълбоко въздух.

– Добре, ще се постарая да уважа желанието ви – отвърна той. – А сега да поговорим за друго. Тази тема ми омръзна.

– Не се и съмнявам – увери го Киракис. – Но кажи, Александър, никога ли не си обмислял сериозно възможността да се ожениш? Не си ли мислил да създадеш семейство, да имаш деца?

В тона му се долавяше искрена загриженост. Александър плахо се засмя.

– Не съм готов за женитба, татко. И определено не съм готов да стана баща – отвърна той. – Но дори и да бях, все още предстои да срещна жената, която бих преценил като подходяща съпруга.

– Когато аз бях на твоите години… – подхвана Киракис раздразнено.

– … ти и мама сте били женени от близо десет години. Вече си бил изградил атинската корабоплавателна компания, която по-късно станала „Атина Маритайм“ – основата на „Киракис корпорейшън“. Мама е имала вече два спонтанни аборта и са я предупредили, че може да умре, ако опита да забременее трети път – завърши Александър, като отмяташе фактите на пръстите на лявата си ръка. – Да, татко, добре знам историята на нашия знатен род. Наизустих я още като дете, както другите деца обикновено запомнят приказки.

– Говориш лековато за неща, които са твоето наследство, твоите корени, Александър. Когато мен ме няма, ти ще си единственият наследник на всичко, което така усилено се борих да постигна – напомни му Киракис. – И подобно на всички империи, корпорацията трябва да има наследници.

Александър погледна баща си.

– Значи затова хората имат деца, така ли? – попита той с лека горчивина в гласа. – Кажи ми, татко, защо тогава и бедните раждат деца? Те нямат какво да им оставят.

– Опитвам се да проявявам търпение към теб, Александър, но ти никак не ме улесняваш – промълви Киракис тихо, загледан в уличното движение. – Мислех, че ти по-добре от всички ще разбереш. Корпорацията винаги трябва да се ръководи от човек с името Киракис. Той трябва да държи основния пакет акции.

– И къде е написано това, татко? – попита Александър хладно.

– О, няма смисъл да говоря с теб! – изсумтя бащата.

Александър се държи така неразумно понякога, помисли си той. Ще бъде ли след време готов да изпълни призванието си като единствен наследник на империята Киракис?

В малкия си кабинет в сградата на телевизията Мередит разказа на Кей Уилсън, една от техническите директорки, за неуспеха да вземе така желаното интервю и сподели колко впечатляващ е синът на Константин Киракис.

– Очаквах да видя Синята брада, а той се държа като Очарователния принц – призна тя. – Наистина се оказа приятна изненада.

– Очевидно – подхвърли Кей, наливайки си кафе от машината в единия ъгъл на кабинета. Взе две бучки захар от купичката и затършува из чекмеджето за бурканчето със сметана. – Я кажи, наистина ли е толкова привлекателен като на снимките?

– Повече – увери я Мередит без колебание. – Странно… Въобще не изглежда самовлюбен. Човек с такъв външен вид трябва да го съзнава, освен ако никога през живота си не е заставал пред огледало.

– Хммм… Явно си силно впечатлена – отсъди Кей.

– Няма нищо общо с мислите из подозрителното ти мозъче – сряза я Мередит. – Оказа се много симпатичен, но естествено е трудно да опознаеш някого за един час в претъпкан ресторант.

– Разбира се – съгласи се Кей. – Я ми кажи, след като толкова ти харесва, защо не интервюира него?

– Мина ми през ума – призна Мередит. – Беше страшно открит. Помислих си, че лесно ще го разприказвам. Но колкото повече време седяхме заедно, толкова повече усещах, че е безсмислено дори да го попитам. Всъщност се плъзгаше по повърхността. Държеше се мило и чаровно, но не се изпусна за нищо важно. Непрекъснато е нащрек.

– Аха… Тайнствен мъж. Звучи интригуващо. – Приседна върху края на бюрото и надникна в записките на Мередит. – Кого ще интервюираш утре, или не е редно да те питам?

– Ник Холидей, по-известен на киноманиаците като най-нашумелия нов режисьор. Уточнявам: това са думи на студиото, не мои. – В тона на Мередит прозвуча скептицизъм. – Вероятно егото му надхвърля всякакви граници.

– Човек никога не знае – напомни Кей.

Мередит направи кисела физиономия.

– Като си гледам късмета напоследък, по-добре да не се обзалагам.

Кей се изсмя сърдечно.

– Явно днес имаш тежък ден. Нарича се синдром Нямам-запис-за-предаването-довечера – диагностицира тя. – Изчакай и ще видиш. Ветровете ще се променят.

Ню Йорк Сити

– Няма ли да промениш решението си и да дойдеш с мен? – попита Константин Киракис сина си, докато крачеха по пистата на международното летище „Кенеди“ към познатия бяло-син самолет на корпорацията.

– Татко, нищо не би ме направило по-щастлив от възможността да се върна вкъщи и да прекарам известно време с мама, но сега ми е направо невъзможно да се откъсна – увери го Александър уморено.

В подножието на стълбичката Киракис вдигна ръка.

– Да, да… Бизнесът, както винаги – въздъхна той. – Сигурно трябва да съм доволен от огромния ти интерес към него. Добре. Ще се опитам да го обясня на майка ти. Но те предупреждавам – доста ще се разстрои.

– Не повече от мен – настоя Александър. – Ще й предадеш, че съжалявам, нали?

Киракис се поколеба за миг и се взря в сина си със странен поглед.

– Разбира се. Но ти се върни вкъщи при първа възможност. – Импулсивно го прегърна силно – нещо, което не бе правил от години. – И на мен ще ми липсваш, синко.

– И ти на мен. – Александър отвърна на прегръдката и си пожела раздорът, възникнал между него и баща му, откакто се бе преместил да живее в Ню Йорк, да изчезне. Много обичаше баща си и желаеше неговата обич и уважение. Все му се искаше да намери начин да му обясни, но на моменти самият Александър не разбираше защо постъпи точно така. – Лек полет, тате! – промълви той. Не бе наричал баща си „тате“ от години. – Ще се върна вкъщи при първа възможност.

– Обещание, което се надявам да спазиш.

Възрастният мъж пусна сина си. Обърна се и изкачи стълбичката. Горе спря и махна още веднъж. Александър му отвърна, извърна се рязко и пое към лимузината.

Киракис седна и затегна предпазния колан. През прозореца видя как лимузината се отдалечава. Съжали, че не бе успял да убеди сина си да се върне с него. Много време измина, откакто Александър не се бе прибирал, прекалено много. Освен това Константин Киракис се безпокоеше за него.

Повече, отколкото бе склонен да признае.

– Алекс, caro, трябва да се научиш да се отпускаш. – Франческа Коренти седна в леглото. Чаршафът се спусна до талията и разкри великолепните й гърди, но Александър не ги погледна. – Научи се понякога да забравяш за бизнеса и да се съсредоточаваш върху насладата – посъветва го тя.

Той стоеше гол до прозореца и гледаше разсеяно ширналата се пред него панорама на Сентрал парк. Има фантастично тяло, помисли си Франческа. Като статуите в световните музеи, от които често се възхищаваше. Съвършено, направо съвършено. На Франческа Коренти, любила се с някои от най-привлекателните мъже в света, й се струваше, че този определено е създаден с невероятна магия. Такова абсолютно съвършенство, повтаряше си тя, не е възможно да се получи от случайна игра на гените; само уникално сливане на гени и хромозоми можеше да даде такъв перфектен резултат.

Както беше гола, стана от леглото и прекоси стаята с леки, но решителни крачки. Обгърна врата му с ръце и нежно го гризна по ухото.

– Върни се в леглото, caro mio – прошепна тя. – Върни се при мен и ще се любим отново и отново…

Той се засмя тихо.

– И ще ме научиш как да отделям повече време на насладата ли?

Ръцете му обхождаха тялото й.

– О, не би могъл да попаднеш на по-добър учител, diletto mio. – Прокара пръсти през косите му. – Аз, carissimo, съм специалистка в изкуството да давам наслада.

– Нима? – Отдръпна глава и я погледна. Усмивката му бе злорада. – И как ще го докажеш?

Тя също се усмихна.

– Доказателство ли ти е нужно?

Франческа прие предизвикателството. Всъщност той знаеше, че ще го направи. Целуна го жадно, докато с върховете на пръстите си докосваше мускулестия му гръден кош. Отдръпна се преднамерено лениво и коленичи. Взе пениса му в ръка, а с другата започна да го гали бавно, нежно, без да спира да нашепва италиански любовни слова.

– Вземи го в устата си, Франческа – помоли той настойчиво.

– И това ще стане, carissimo, но прояви търпение – прошепна тя. – Научи се да се контролираш, иначе всичко ще приключи прекалено бързо.

Пое върха на органа му между устните си и бавно го засмука, докато той постепенно наедряваше. Пое го по-дълбоко в устата си. Пръстите й леко галеха тестикулите му. Александър усещаше как желанието му се надига, обгръща го като приливна вълна. Стисна здраво главата й с ръце и започна да движи бедра. Само какви неща му правеше тя с уста, език… Едва успяваше да се контролира, едва се въздържаше да не избухне.

Затвори очи. Не, помисли си той, призовавайки цялата си воля, за да запази контрол. Още не, още не… Ала започваше да отслабва, да губи контрол. Трябваше да я има сега или… Измъкна се рязко и я бутна да легне върху килима. Отпусна се отгоре й и проникна с едно бързо движение. Настойчивостта му накара Франческа леко да простене.

– Не се заблуждаваш, cara mia – прошепна той, едва поемайки си дъх, – наистина си специалистка по насладата.

Продължи да прониква отново и отново в нея, вече го правеше по-дълбоко и по-бързо. Тя започна да следва движенията му, да повдига бедра от пода, за да го пресрещне, като през цялото време забиваше нокти в плътта му.

– Опитвам се да ти доставя наслада, diletto mio, защото те обичам – промълви тя. – Обичам те, откакто те срещнах.

Александър я изгледа странно, сякаш я виждаше за пръв път. Устните му се впиха в нейните напористо и грубо.

– Не – промърмори той. – Не. Постоянно го повтаряш, но не ме обичаш. Лъжеш!

Франческа го погледна смаяно – не разбираше защо се съмнява в нея.

– Наистина те обичам! Ти си моят живот. Защо не ми вярваш?

Той тръсна гневно глава, очевидно неспособен или нежелаещ да повярва.

– Не… Не ме лъжи!

С наближаването на оргазма проникванията му ставаха все по-силни. В очите му се забелязваше болка, която се появяваше винаги, когато се любеха, но Франческа така и не намираше обяснение за нея.