Текст книги "Игра на богове"

Глава 14

В кабинета си в Световния търговски център Александър с интерес наблюдаваше как Мередит интервюира енергичен американски сенатор за „Светът във фокус“. Страшно му допадаше нейният прям и напорист стил при задаване на въпросите. Ни най-малко не го щадеше. Александър имаше чувството, че тя е прекалено талантлива, за да прави спокойни, неангажиращи интервюта. По-добра щеше да е във вечерния новинарски екип. Усмихна се, изучавайки лицето от телевизионния екран. Невероятно фотогенична! Не беше за вярване – дори за него, – че толкова красива жена е и тъй непреклонна. Макар да минаха две седмици от нощта, когато тя го заряза в апартамента му, нито ден не минаваше, без да помисли за нея. Съпротивата й не само довъзпламени желанието му. Искаше я повече, отколкото бе искал която и да е жена.

С надписите по екрана предаването й свърши. Александър взе дистанционното и изключи телевизора. Тежък махагонов капак автоматично се плъзна над големия екран. Остана за миг неподвижен, загледан в телефона върху бюрото. Щеше му се да й се обади, да й каже какво мисли за интервюто и да я покани на вечеря, но знаеше какъв ще бъде отговорът. По-добре да изчака тя да го потърси – беше убеден, че рано или късно ще се случи. Помежду им все още имаше недовършени неща. Интервюто, помисли си Александър и се усмихна. Запита се какво ли ще каже тя, ако разбере, че за него то е не по-малко важно, защото представляваше част от плана му да промени обществения си имидж. Но да караме поред, реши той.

Първо му предстоеше да промени имиджа си в нейните очи.

Харв Петерсън, главният продуцент на „Светът във фокус“ – висок, към шестдесетгодишен мъж със силно обветрено лице и рядка сивкава коса, – бе отразявал навремето Корейската война от фронтовата линия като вестникарски кореспондент. Имаше остър глас и маниери като на сержант от морската пехота. Заемаше впечатляващ кабинет с орехова ламперия на десетия етаж на телевизионния център.

Мередит влезе в кабинета, питайки се защо я вика и толкова ли е важно, че не търпи отлагане. Съобщението му с дебели печатни букви гласеше „При първа възможност“.

– Сядай, Мередит – покани той с нехарактерна любезност.

Тя кимна и се настани удобно.

– Какво е чак толкова спешно, Харв?

Той пристъпи направо към въпроса.

– Чух, че се готвиш да вземеш ексклузивно интервю с Александър Киракис. – Запали пура и се облегна на стола. – Според мълвата двамата сте в доста приятелски отношения: вечеря в „Четирите сезона“, цветя…

Мередит го погледна учудено.

– Знаеш за това?

Той се ухили.

– Тук новините се разпространяват бързо. В края на краищата занаятът ни е такъв, дори когато става дума за някой от нашите редици. Особено тогава, бих добавил.

– Слуховете, опасявам се, са силно преувеличени – върна му топката Мередит. – Съжалявам, ако ще разочаровам всички.

– Не излизате ли заедно?

– Не бих казала – отвърна тя. – През последните години съм се срещала с него три пъти – за кратко. А вечеряхме в „Четирите сезона“, за да обсъдим вероятността да направя интервюто. Това е всичко.

– И то е повече, отколкото други са постигнали досега.

– Но едва ли гарантира, че интервюто ще бъде дадено.

– Някакъв шанс обаче съществува, нали?

– Винаги има шанс. Но Александър Киракис е човек, на когото не бих заложила много – отвърна тя развеселено тв. – Прекалено непредвидим е.

Ако той го разбере някога, ще превърне живота й в ад.

– Този път ще се наложи да дадеш повече от себе си – подметна Петерсън.

Тя го погледна озадачено.

– Какво значи това?

– Ако направиш интервюто, ще се отрази доста благоприятно върху кариерата ти – обясни Петерсън. – От есента нататък телевизионната компания смята да пусне ново предаване в най-гледаното време. Изградено е изключително на интервюта. Ще се казва „Манхатънски наблюдател“. Ще бъде седмично едночасово предаване, съсредоточено върху политика, бизнес и други сериозни въпроси. Интервютата ще бъдат по-задълбочени от тези, които взимаш сега. Искат да се представят световни лидери и други влиятелни личности, които или живеят тук, или посещават Манхатън.

– Александър Киракис не е политик…

– Не, но никой не може да отрече, че е един от най-могъщите мъже в света – напомни той. – „Киракис корпорейшън“ е толкова голяма, че само като започне някоя делова операция в дадена държава, може да тласне цялата национална икономика… или да я срути.

– Какво точно се стараеш да ми кажеш по заобиколен начин? – попита Мередит предпазливо.

– Ти си кандидат номер едно за водеща на предаването и направо ще получиш работата, ако успееш да вземеш интервюто с Киракис – отвърна Петерсън и тръсна пепелта от пурата в големия пепелник в край на бюрото. – Обществена тайна е колко ненавижда медиите. С него е по-трудно да се свържеш, отколкото с Пентагона. Хвани го и ще отстраниш всичките си съперници за водещата новото шоу.

– Добре, Харв, схванах посланието ти – увери го Мередит и се изправи. – Нищо не гарантирам, разбира се, но той все пак обеща да премисли. Ще говоря отново с него.

Докато се връщаше към кабинета, в душата й се надигаше гняв. Несправедливо е професионалното й бъдеще да зависи от капризите на мъж, който желае едно-единствено нещо от нея.

Мередит пресичаше оживената улица, за да влезе в една от сградите на Световния търговски център, изпълнена с мрачни предчувствия за предстоящата среща. Молеше се само да не й личи, колебанията й да останат скрити за него. Струваше й се, че Александър притежава чувствителността на най-съвършената радарна техника и почти винаги улавя настроенията и мислите на другите. На този етап Мередит нямаше представа какво да очаква. Изненадващо лесно се свърза с него, той разговаряше любезно, макар и делово, но прие да се срещнат в кабинета му.

– Мога ли да ви помогна? – попита момичето на рецепцията.

– Мередит Кортни от Ай Би Ес – представи се тя. – Имам среща с господин Киракис в десет часа.

Момичето се поколеба за миг, после се пресегна към един от телефоните на бюрото и натисна бутон.

– Госпожица Кортни е тук, за да се види с господин Киракис – съобщи тя. Последва кратка пауза. – Да. Добре. – Остави слушалката и погледна Мередит. – През онези врати. Тръгвате по коридора и в дъното завивате наляво. Очаква ви.

– Благодаря!

Лесно откри кабинета на Александър. Посрещна я главната му секретарка Стейси Харкорт.

– На господин Киракис му се наложи да излезе за малко, но разпореди да ви въведа и да ви съобщя, че всеки момент ще се появи.

Мередит кимна. Погледна гравираната сребърна плочка на стената до вратите със сложна дърворезба: „Александър Киракис – президент на борда на директорите.“ Самата тя би добавила още нещо, но не беше подходящо за публично огласяване.

Секретарката отвори вратите и я въведе в кабинета. Оказа се доста голям и по-впечатляващ, отколкото очакваше. На двете външни стени имаше прозорци от пода до тавана, а махагонова ламперия покриваше вътрешните. Вдясно от бюрото имаше вградени шкафове за книги, а в центъра им – голям телевизионен екран и видео уредба. Бюрото му представляваше солиден блок от черен махагон, а столът с висок гръб беше тапициран със сива кожа. Зад бюрото се намираше плот с телефони, които го свързваха с офисите на корпорацията по цял свят: два червени телефона, интерком и компютърен терминал. Диван и няколко кресла – тапицирани със същата сива кожа като стола – бяха поставени в различни части на помещението. В далечния край се виждаше добре зареден бар в красив античен шкаф. На стената над него висеше огромен портрет на Константин Киракис.

След известно време Мередит започнала се пита какво го задържа. Погледна часовника си. Десет и половина. Секретарката му каза, че веднага ще се появи, а ето че чака вече половин час. Размърда се на стола и погледна очаквателно към вратата. Дали наистина са го извикали, или нарочно я кара да чака? Тя имаше уговорена среща за обяд – с друг потенциален гост на предаването, – но знаеше, че ако си тръгне, без да се срещнат, може и да не получи втори шанс. Нуждаеше се от Александър повече, отколкото някога ще допусне той да узнае. Ще седи и ще чака, независимо колко време ще отнеме.

В единадесет и петнадесет двойните врати се отвориха и Александър влезе усмихнат.

– Добро утро! – поздрави той с познатия си плътен глас и се настани зад бюрото. – Радвам се да те видя отново, но – честно казано – съм изненадан.

Огледа я, впечатлен от гълъбовосивия й костюм, и отново й се усмихна.

– Защо? – попита Мередит съзнателно хладно. – Все пак между нас останаха някои недовършени делови въпроси. – Забеляза как я гледа и се досети какво си мисли. – Пък и обеща да ми дадеш интервю.

Очите й безстрашно се впиха в неговите.

– А, да… Интервюто – промърмори той сговорчиво. – Мислех, че си се отказала.

– От къде ти хрумна подобна идея? – изненада се тя.

– От две седмици не си ми се обаждала. Откакто ме заряза – напомни й той. – Тогава беше доста ядосана, доколкото си спомням.

– Не и неоснователно – подметна Мередит предпазливо. – Но не съм тук да обсъждам личностните ни противоречия. Дойдох да разбера дали ще приемеш да направя интервюто и ако си съгласен, да уговорим среща, за да уточним подробностите.

Той я изгледа изпитателно.

– Какъвто и да съм, Мередит, аз съм и човек, който спазва думата си. Ще получиш интервюто, но… при определени условия, разбира се.

Погледна го подозрително.

– Какви условия?

– Искам да видя предварително всички въпроси, които възнамеряваш да ми зададеш, както и какви теми ще обсъждаме – поясни той. – Отказвам интервю на живо. Ще бъде записано и аз трябва да го видя и одобря, преди да се излъчи.

Наведе се напред, постави лакти върху бюрото и сплете пръсти.

– Доста очакваш.

– Това са условията ми – отвърна той простичко. – Или приемаш, или не.

Смята да направи нещата възможно по-трудни, помисли си тя.

– И ако приема? – попита Мередит на глас.

– Тогава ще се срещнем отново. Очаквам да ми предоставиш списъка на темите.

– Вече съм го приготвила – заяви тя. – Съставих го, когато за пръв път възникна възможността за това интервю.

– О! И в теб ли е?

Тя поклати глава.

– Реших да изчакам, докато бъде сигурно, че ще приемеш.

Александър кимна.

– Какво ще кажеш да го обсъдим по време на вечеря?

– Не – отвърна Мередит бързо. – От цялата тази история ще излезе нещо единствено ако поддържаме само професионален контакт. Никакви романтични вечери, никакви последни питиета. Делови отношения – и толкова. И за предпочитане – тук, в този кабинет. Според мен така и двамата ще си спестим доста проблеми.

Той забарабани с молив по бюрото, без да откъсна очи от нея.

– Опасявам се, че вече възниква един проблем. Графикът не ми позволява да се срещна с теб в редовните работни часове. Ако желаеш да направиш интервюто, налага се да бъде във време, удобно за мен.

– Разбирам – отвърна тя суховато. – Нови условия.

Погледна го с блеснали от гняв очи. Ненавиждаше го, задето така я води за носа.

Той се усмихна.

– Ако се притесняваш от светски срещи или да си насаме с мен заради случката в апартамента ми, искам да те успокоя – подхвана той търпеливо. – Никога не съм обладавал жена против волята й и не възнамерявам да започвам сега.

Мередит го изгледа изпитателно, но си замълча. Очевидно си играеше с нея и тя събра цялата си воля, за да удържи гнева си.

– Както схващам нещата, настояваш за строго професионални отношения. С други думи, след като запишеш интервюто и то се излъчи, няма да се видим повече. Прав ли съм?

Тя се позабави да даде отговор:

– Да.

Той кимна.

– Така да бъде, щом ти го желаеш. – Погледна я въпросително. Тя мълчеше и той продължи: – Относно интервюто ще разполагаш с пълното ми сътрудничество, стига да се изпълнят условията ми.

– Не виждам никакви затруднения.

Беше сигурна, че Петерсън няма да възрази да му покаже интервюто преди излъчването.

Той продължи да я гледа, после понечи да каже нещо и отвори уста, но се отказа. Седяха в неловко мълчание, което продължи сякаш цяла вечност. В един момент Мередит не издържа.

– Ако няма какво друго да уточняваме, си тръгвам. Имам и друга среща. Вече закъснявам.

Той кимна.

Тя бавно се изправи.

– Ако си свободен в сряда вечер, да се срещнем тогава?

Александър кимна отново.

– Ще ти се обадя – обеща той.

– Чудесно.

Едва в асансьора Мередит си позволи да се замисли какво точно стана в кабинета. Очакваше той да създава трудности, очакваше дори да е ядосан. Но определено не допускаше подобно развитие на нещата: Александър съвсем ясно даде да се разбере на какво се надява – за какво настоява – в замяна на интервюто, но същевременно прие да го даде. Не само се съгласи, но и обеща пълно сътрудничество. Защо, запита се тя. Беше изпълнена с подозрения.

Каква игра играеше той всъщност?

През следващите седмици Александър и Мередит се срещнаха няколко пъти, за да разговарят за интервюто. Макар че се виждаха в най-елегантните ресторанти на Манхатън, първоначално отношенията им напомняха въоръжено примирие. Разговорите протичаха трудно и напрегнато. Почти по всички въпроси имаха различно мнение. Все пак в резултат на това общуване постепенно се отпуснаха и дискусиите станаха по-приятни. Александър се държеше очарователно и внимателно, но никога повече не я покани в апартамента си след вечеря, дори не намекна за подобно нещо. Държи се като безупречен джентълмен, оцени Мередит, отърсвайки се от всичките и подозрения. От мен единствено се е искало да му покажа, че интересът ми е строго професионален. Откри, че започва истински да го харесва.

Точно както свирепите студени зимни ветрове най-после отстъпиха пред обещанията на задаващата се пролет, така и враждебността между Александър и Мередит се превърна в нарастващо взаимно възхищение и привързаност. Сексуалното напрежение, неизменно витаещо помежду им, продължаваше да се долавя, но и двамата се бяха научили да се справят с него и го бяха приели. За Мередит това означаваше да признае – само пред себе си, разбира се, – че Александър силно я привлича, макар да не възнамеряваше никога да предприеме стъпка в тази посока. За Александър означаваше да държи физическите си страсти под контрол и да потиска желанието си, докато си проправяше път в тази донякъде объркваща връзка.

В началото на април дойде официалното съобщение от президента на Ай Би Ес Остин Ферис, че от есента започва ново предаване – „Манхатънски наблюдател“ с водещ Мередит Кортни. Той оповести, че три откъса от новото шоу ще бъдат излъчени в ефир през юни, юли и август, а от септември предаването ще стане седмично и именно тогава Мередит официално ще напусне „Светът във фокус“. Ще я замести Кейси Риналди, в момента редовен сътрудник на предаването. Остин Ферис потвърди още и слуховете, че първото предаване на „Манхатънски наблюдател“ ще бъде с Александър Киракис, което вече се подготвя.

– Започна се – обяви Мередит на Александър, докато вечеряха в „Залата на дъгите“. – Журналистите, които се занимават със светската хроника, ще решат, че сме в разгара на страстна връзка.

Александър я погледна. Дори на притъмнената светлина черните му очи сякаш сияеха.

– Това притеснява ли те? – попита той и облегна вилицата си върху ръба на чинията.

– Отначало да – призна тя. – Не ми харесваше идеята всички да си мислят, че съм спала с теб, за да получа интервюто.

– А сега? – попита той и допи виното в чашата.

– Вече развих нещо като имунитет – отвърна тя с кисела усмивка. – Май свикнах.

Той се ухили.

– Никога не съм те смятал за жена, която се притеснява какво мислят другите за нея – сподели той леко развеселен.

– По принцип е така – съгласи се тя. – Но когато се захванах с този занаят, когато започнах да изграждам кариерата си… Да кажем, че ми се случиха някои неща, които ме накараха да заема отбранителна позиция.

– Разкажи ми по-подробно – подкани той.

– Не е важно.

– Очевидно е, иначе нямаше да продължава да те тормози. – Пресегна се през масата и хвана ръката й. – Ти май още продължаваш да не ми вярваш, Мередит, нали? – попита той нежно.

– Доверието няма нищо общо. Всичко е история и едва ли би заинтересувало друг, освен колега, попаднал в същото положение.

– Грешиш. – Впи очи в нейните. – Аз наистина се интересувам.

Тя се поколеба за миг. Даде си сметка, че интересът му е искрен, и заговори. Откри, че му разказва нещо, което никога не бе споделяла с друг, и дори докато говореше, се питаше защо го прави. Изреждаше какви проблеми и пречки се е налагало да преодолява, изграждайки кариерата си; с какъв скептицизъм от страна на колегите си мъже се е сблъсквала; каква ревност и съперничество са проявявали някои жени. Докато говореше, в очите на Александър забеляза единствено търпеливо разбиране.

– Имаме повече общо помежду си, отколкото си представяш – заключи той. – И аз съм преодолявал доста пречки и множество предразсъдъци.

Погледна го изненадана.

– Ти?

– Не е лесно да си син на Константин Киракис – обясни той простичко.

– Според мен това само би направило живота по-лек.

– В някои отношения вероятно да. Наистина израснах с доста привилегии. Докато не станах официално президент на „Киракис“, всичко, което притежавах, ми беше давано – изрече той тихо. – Личното ми богатство е наследено. Дори президентското място в „Киракис корпорейшън“ приех по право. – Поклати глава. – Давам си сметка, че за мнозина това изглежда идеалното положение, достойно за завист, но аз открих, че с привилегиите идва и натискът.

– Какъв натиск? – учуди се Мередит.

– Главно, че постоянно ме сравняват с баща ми и непрекъснато ми напомнят, че лежа на неговите лаври. Това, наред с някои други неща, създаде враждата между мен и медиите и тя се бе превърнала в кървава разправа. – Направи пауза. – Това е една от причините да дам съгласие за интервюто.

Мередит го изгледа въпросително, несигурна дали го е разбрала правилно.

– Обмислях как да подобря отношенията си с медиите и съответно – имиджа си пред обществото, когато дойде твоето предложение – обясни той. – Запознат съм с предаването, естествено. А и съм гледал някои от твоите интервюта. Харесаха ми…

– Почакай – прекъсна го Мередит, без да прикрива изненадата си. – Използвал си ме, така ли?

– Сърдиш ли се? – попита той със закачливи пламъчета в очите.

Мередит се засмя. Същевременно с радост бе готова да го удуши.

– Щях да съм бясна, ако всичко не е толкова смешно! – обяви тя. – Ние двамата сме си лика-прилика, нали? Аз те използвам, за да напредна в кариерата си, и се притеснявам да не се отметнеш от интервюто, а през цялото време ти си използвал мен и предаването, за да промениш имиджа си! Винаги съм смятала, че добре преценявам хората, досещам се какво се върти в главата на обектите ми, но ти напълно ме подведе. Наистина ме надмина, Александър.

– Съмнявам се – отвърна той небрежно.

– Дори сега не знам какво се върти в главата ти, какво всъщност целиш искаш?

Александър само се усмихна.

Мередит прекоси пълното с хора фоайе на телевизионния център на Ай Би Ес, махна на дежурния от охраната и излезе през тежките врати към западна Петдесет и втора улица. Спря, за да вдъхне от свежия нощен въздух, и вдигна яката на синьото си палто. Тръгна към лимузината на ъгъла, предполагайки, че е колата на телевизията, която ще я отведе вкъщи. Изведнъж задната врата се отвори и се появи Александър.

– Добър вечер! – поздрави той с ослепителна усмивка.

Застина на място.

– Александър… Какво правиш тук? – попита тя, но той я обгърна с ръце и така бързо я пъхна вътре, че не й остана време да протестира.

– Дойдох да те отвлека – обяви с необичайно весел тон и се настани до нея. – Дойдох да те отведа в закътано романтично скривалище, където никой никога няма да ни открие.

– Говори сериозно – смъмри го Мередит и се засмя.

– Сериозно говоря – настоя той, затвори вратата и даде знак на шофьора да потегли.

– Къде отиваме? – поиска да узнае тя.

– Днес следобед имах съвещание на западна Петдесет и втора и ми хрумна да те отведа вкъщи.

– Но аз имам кола на разположение… – започна тя.

Той само поклати глава.

– Погрижих се да я освободя – увери я той.

– Но…

– Прекалено много възразяваш – отбеляза той леко развеселен, докато колата бавно си пробиваше път по „Бродуей“. Когато наближиха „Таймс скуеър“, Мередит хвърли разсеян поглед към неоновите светлини на рекламите, проблясващи сякаш отвсякъде, и към боклуците, които вятърът вихреше. – Не искам да те тревожа, Александър – подхвана тя бавно, – но вървим в погрешна посока.

– Нима? – попита той и си придаде невинен вид. – Е, след като и без това сме попаднали тук, се сещам за едно местенце, изключително тихо и уютно, където да вечеряме.

– И да обсъдим интервюто? – попита тя усмихната.

– Естествено – съгласи се той с кратко кимване.

През последните няколко седмици вечеряха заедно почти всеки ден. Тя го придружи при откриването на изложба в престижна галерия на „Медисън авеню“ и тогава той настоя, че имал да обсъди нещо важно с нея. „Важното“ се оказа предложението да вземе операторския си екип и да заснемат на летище „Кенеди“ частния му самолет – наскоро придобит Боинг 747. Вътрешността, сподели той, бе дело на топдизайнер, който го бе превърнал в летящ палат. Спазваше обещанието си да поддържат професионална дистанция помежду си, за което тя бе настояла в началото. Или поне се стараеше да го прави. Защото продължаваше да я желае. Желаеше я повече от всякога. Мередит се питаше колко от привличането се дължи на постоянния й отказ да му се отдаде сексуално, докато сума жени с готовност биха станали негови любовници.

Погледна го сега, седнал в тъмната кола до нея, и установи, че я очарова колкото и първия път, когато бяха заедно в „Ла белла фонтана“. Откри още, че е толкова нащрек спрямо него, както в „Залата на дъгите“, и толкова привлечена, колкото на мача по поло. Александър Киракис, заключи тя, е мъж загадка, която сякаш няма разрешение. Би го оприличила на великолепен диамант – хладен и полиран на повърхността, искрящ и огнен във вътрешността. Мередит се запита дали някога истински ще го опознае, дали ще стигнат толкова далеч.

– Е, какво ще кажеш? – наруши той мълчанието. – Ще вечеряме ли заедно?

Тя се усмихна.

– Не съм облечена за вечеря – възрази Мередит. – Трябва да се преоблека…

– Няма нужда – увери я той. – Изглеждаш чудесно.

Тя пак се усмихна.

– Благодаря, но наистина не съм облечена подходящо – настоя тя. – Ако не възразяваш…

Александър се усмихна и вдигна ръце, сякаш се предава.

– Добре.

Направи знак на шофьора и му даде адреса на Мередит.

– Няма да се бавя – обеща Мередит, когато влязоха в апартамента й. Остави чантата си върху дивана и свали палтото. – Направи си питие. Вече знаеш кое къде е.

Той кимна.

– Спокойно. Не бързам.

Да вечерям, довърши той наум.

Тя изчезна в спалнята, а Александър отиде до бара и си наля бренди. Вдигна чашата до устните си и се загледа замислено в портрета на актрисата и детето й. От една страна, той го интригуваше, от друга – го безпокоеше, но не успяваше да си обясни причината. Все още не го долавяше, но нещо у нея му се струваше странно познато. В някои отношения му напомняше Франческа. В други приличаше на някои от жените, с които се бе запознавал през годините. Вероятно това бе обяснението. Беше от типа жени, които винаги го привличаха. До появата на Мередит. Беше тъмна, знойна, величествена. Продължи да се взира в портрета, без да разбира какво точно го тревожи.

– Нещо не е наред ли?

Сепнат, Александър се извърна. Мередит стоеше на няколко крачки зад него и изглеждаше още по-красива.

– Какво? – попита той леко смутен.

– Нещо не е наред ли? – повтори тя.

Той се усмихна, трогнат от нейната загриженост.

– Вече не.

– Винаги ли вървиш по този начин? – попита Мередит леко задъхана, докато се стараеше да не изостава от Александър, който крачеше с големи забързани крачки.

Когато й звънна тази съботна сутрин, за да я попита дали желае да се разходи с него, тя нямаше никаква представа, че трябва да преброди целия Манхатън пеша.

– Не – призна той. – Не го правя толкова често, колкото би ми се искало. – Пресегна се и я хвана за ръката.

– Понеже ми се налага да прекарвам дълги часове затворен в офиса, приветствам всяка възможност да прекарам деня – или поне следобеда – навън.

Нищо чудно, че е в такава добра форма, помисли си Мередит. Само професионален атлет би издържал да следва темпото му.

– Отскачам до къщата си в Лонг Айлънд, когато мога – сподели той. Бяха спрели пред витрина на галерия на „Медисън авеню“ да се възхитят на стъклена скулптура.

– Конете ми за поло са там, а аз трябва да тренирам по-често. – Извърна се към нея. – Един ден – скоро – ще те отведа там.

Мередит само се усмихна. Ако някой друг й го бе казал, щеше да го отмине като случайно подмятане, но понеже думите бяха на Александър, тя знаеше, че е обещание, което възнамерява да спази.

Тръгнаха на север по „Медисън авеню“, стигнаха до Петдесет и девета улица и поеха на запад към Сентрал парк. Навлязоха в парка и Александър погледна заплашителните сиви облаци, изпълнили небето. Предричаха гръмотевични бури, но той нямаше никакво намерение да позволи перспективата за лошо време да наруши плановете му да прекара деня с Мередит.

– Скоро трябва да спрем да обядваме – погледна той часовника си. – Къде да отидем?

– За мен няма значение – отвърна тя ведро, защото истински се забавляваше. – Според твоето настроение.

Той се обърна, усмихна се и за миг се изкуши да й каже за какво точно има настроение. Посегна и я хвана за ръка. После бързо я пусна. Не още, смъмри се той наум.

– „Плаза“ е наблизо. Да отидем ли там?

– Звучи ми чудесно.

Минаха край езерото.

– Май е най-добре да побързаме – отбеляза Мередит, хвърляйки разтревожен поглед към мрачното небе. Протегна ръка и усети първите капки дъжд. – Започва да вали.

– Не е страшно – успокои я Александър.

Дари го със скептична усмивка.

– Сигурен си, така ли? – попита тя, изпълнена със съмнение.

– Абсолютно.

В този момент капките се превърнаха в порой. Мередит прихна.

– Какво точно твърдеше?

Александър се ухили, а в тъмните му очи се мярнаха дяволски пламъчета.

– Казах, че май наистина ще вали и е редно да се отправим веднага към „Плаза“ – отвърна той с престорено достойнство.

Хвана я за ръка и хукнаха край езерото. Докато стигнаха югоизточния край на парка, вече валеше като из ведро. Все още хванати за ръце, тичаха към „Плаза“. Спряха едва при бетонните стъпала към главния вход. Спогледаха се: и двамата бяха подгизнали до кости. Започнаха да се смеят неудържимо.

– Смееш ли да влезеш вътре в този вид? – попита Александър.

– По-скоро въпросът е дали ще ни пуснат – ухили се Мередит.

– Разбира се.

Вирна величествено глава и пристъпи по-близо до нея, за да направи място за двамата пиколо, натоварени с куфари, извадени от бял ролс–ройс на входа.

– Сигурен ли си? – подразни го Мередит.

– Абсолютно.

– Кога за последен път чух тази дума? – попита тя престорено сериозно.

Пристъпи напред, но залитна. Александър се пресегна и я хвана за лактите, за да я задържи да не падне. Очите им се срещнаха и двамата останаха така известно време. В следващия миг внезапно и импулсивно Александър вдигна ръка, хвана я за брадичката и поднесе устните си към нейните. Отначало се целунаха нежно, а после – в недвусмислен порив – той я обгърна с ръце. Тя жадно отвръщаше на целувките му. И двамата забравиха напълно за любопитните погледи на портиерите на „Плаза“ и на случайните минувачи.

Скоро, помисли си Александър. Съвсем скоро.

– Доколкото схващам, баща ти е имал огромно влияние върху твоя живот – заключи Мередит по време на обяда.

Слава богу, дрехите й вече започваха да изсъхват! Имаше чувството, че всички в ресторанта ги зяпат.

Александър се усмихна.

– Той имаше най-важното влияние върху живота ми – уточни Александър без колебание. – Майка ми непрекъснато твърдеше – и то без особено удоволствие, ако трябва да съм честен, – че татко е започнал да ме подготвя да го наследя от деня, в който съм се родил. Тя често се оплакваше, че не съм имал истинско детство. Твърдеше, че гледа на корпорацията като на свое царство, а на мен – като наследник на трона.

– Трудно ти е било, предполагам – прояви съчувствие Мередит. – Малко дете да носи такова огромно бреме.

Александър поклати глава.

– Никога не съм се замислял по въпроса, защото не знаех нищо друго – призна той. – Брат ми починал точно преди да се родя и аз съм бил следващият наследник. Всъщност последният. Майка ми не можела да има повече деца. – Бодна от салатата. – Откакто се помня, знаех, че един ден ще заема мястото на баща си като председател на борда на директорите. Колкото и да е странно, но дори като много млад очаквах този ден с нетърпение.