Текст книги "Игра на богове"

Глава 2

Бърбанк, Калифорния

Мередит намали скоростта на синия си открит автомобил и спря пред портала на „Сентуриън студиос“. Търпеливо изчака човекът на пропуска да потърси името й в списъка и да я упъти как да стигне до кабинета на Ник Холидей. Оказа се съвсем не такъв, какъвто очакваше. В малкото разхвърляно помещение я въведе хубаво червенокосо момиче на не повече от осемнадесет години, облечено в избелели джинси, фланелка и гуменки.

– Ник ви очаква – съобщи с писклив глас. – Ще се върне всеки момент… Вероятно е отскочил до тоалетната.

Мередит се усмихна и се огледа. Наоколо цареше пълна неразбория, а бюрото бе отрупано със сценарии, неотворени писма и изрезки от вестници. Вероятно са отзиви за филмите му, предположи тя. По стените висяха плакати на режисираните от него филми. Върху малкото столове в помещението имаше кашони с разнообразен реквизит. Прочутото му дънково яке висеше на закачалка, а купчина стари броеве на „Варайъти“ почти смазваха кантонерката в ъгъла. Обитателят на този офис е или извънредно зает, или невероятен мърляч, прецени Мередит, или и двете.

Със забит в сценарий нос и молив зад ухото той нахълта през вратата. Изглеждаше по-млад от очакванията й – около двадесет и девет – тридесетгодишен. Носеше джинси и синя работна риза. Косите му бяха тъмни, гъсти и непокорни, но брадата му бе добре поддържана. Не видя очите му заради тъмните очила.

– Извинявайте за закъснението – подхвърли той. – Днес тук е истинска лудница. Отдавна ли чакате?

– Не – поклати глава Мередит. – От десет-петнадесет минути.

Младият мъж нахвърли няколко реда по оръфаните полета на сценария, после го остави и отмести кашон с играчки от един стол.

– За филма са – обясни той, посочвайки кашона.

Тя кимна усмихната.

– О… извинете! Забравих да се представя. Аз съм Ник Холидей. – Ухили се и свали очилата. Откриха се закачливо проблясващи сини очи. – Както казах, тук днес е истинска лудница.

– Представям си – промълви тя сговорчиво. – Аз съм Мередит Кортни от новините на телевизията.

Веждите му се стрелнаха нагоре в престорена изненада.

– А, вече съм новина, така ли?

– Новина сте най-малкото заради любителите на киното – отвърна тя. – Някой от екипа ви е предупредил, нали?

– О, да. Къде и кога? – попита той. – Знаете ли, в момента съм готов да се възползвам от всичката публичност, която ми падне. – Сведе гласа си до конспиративен шепот. – Напоследък бизнесът не върви особено.

Тя се засмя.

– Аха – промълви бавно. – Приготвила съм списък с въпроси и ако ги одобрите, следобед ще доведа оператор тук и ще запиша интервюто.

Ник погледна въпросника, а после отново Мередит.

– Изглеждат доста безобидни. Не се споменава за неприятностите ми във връзка с притежаване на наркотици, за оргиите в Малибу, за разправиите при раздаването на роли. Да, днес следобед е удобно. Доведете човека на снимачната площадка и ще запишем интервюто между заснемането на епизодите. Става ли?

– Чудесно – съгласи се тя. – Ако сега разполагате с малко време, бих искала да уточним някои подробности.

Той кимна.

– Звучи ми разумно. – Погледна часовника си. – Почти обяд е. Ядохте ли вече?

– Не.

– Гладна ли сте?

– Ами да – призна Мередит.

– Какво ще кажете да хапнем нещо в бюфета на студиото? Храната не е върхът, но от седмица не сме имали случай на смърт вследствие на хранително отравяне, следователно сме в безопасност.

– Добре. Защо не?

– О, значи наистина сте готова да рискувате! Такива момичета са ми по вкуса – сподели той. – Трябва да се отбия на снимачната площадка за миг, но обещавам да не се бавя.

Докато минаваха през лабиринта от високи сгради, Мередит наблюдаваше Ник Холидей леко развеселено. Изглеждаше постоянно забързан и разговаряше, жестикулирайки бурно. Ентусиазмът от работата му граничеше с маниакална възбуда.

Отидоха на снимачната площадка, и той даде на техническия екип последни указания, преди да заведе Мередит в бюфета. Докато обядваха – храната се оказа доста по-добра от неговите описания, – обсъдиха плана за интервюто и той даде някои идеи. Разреши й да заснеме част от работния му ден, за да го използва в репортажа, и Мередит се зарадва. Той се превръщаше в един от най-сговорчивите обекти, с които бе работила. Нищо чудно Кей да излезе права, помисли си тя – може пък късметът й да заработи.

Ник Холидей говореше открито за произхода си и студентските си години в университета на Лос Анджелис. Разказа й за човека, благодарение на когото направил дебюта си.

– Постоянно висях пред порталите на студията – припомни си той. – Бях чувал, че доста хора са си намерили работа по този начин. Един ден ми провървя. Том Райън ме забеляза. Сигурен съм, че си чувала за него.

Мередит кимна. Та кой не го знаеше? Мнозина считаха Том Райън – истинска холивудска легенда – за един от най-преуспелите режисьори и продуценти в историята на киното.

– Райън се смили над мен и поиска да види някои от работите ми. Хареса ги и ето ме тук. – Ник се ухили. – Аз, разбира се, не съм първият, на когото е дал тласък в кариерата. Той е движещата сила зад някои от най-големите имена в Холивуд – Сара Галисън, Грант Малори, Елизабет Уелдън, Тара Спенсър…

– Май беше женен за Елизабет Уелдън – припомни си Мередит.

За пръв път видя Ник да свъсва вежди.

– Да. Близо пет години, докато тя починала през петдесет и трета – отвърна той тихо. – Но това е затворена тема. В наши дни никой не говори за това.

– Представяте ли си, че ще се радвате на успех като сегашния? – попита Мередит, доловила желанието му да смени темата. – Дори с подкрепата на Том Райън, известен като човек, който превръща хората в звезди, допускахте ли, че толкова скоро ще постигнете подобни успехи?

Ник се ухили и попита:

– Истината ли?

– Разбира се.

– Не. Трябва да призная, че не допусках – отвърна той честно. – Връхлетя ме внезапно. Искам да кажа: винаги съм бил наясно, че ще успея, но все още щях да вися пред портала, ако в онзи момент не се бе появил Том Райън. Сега кариерата ми надхвърля и най-смелите ми мечти.

Мередит направи пауза.

– Как си обяснявате колосалния успех и на трите си филма? – попита тя. – Превърнаха се в най-големите касови удари всички времена.

– О, не мога да кажа. – Прокара пръсти през косата си. – Може би защото… Израснах в най-типичната американска средна класа, която може да си представите. Преди татко да умре, бяхме толкова обикновени хора, колкото хотдогът е неизменна част от бейзболния мач. Вероятно имам вродена връзка с господин Среден Кинозрител. Вероятно хората харесват моите филми, защото аз харесвам тях, защото съм един от тях.

Тя се усмихна. Отначало възприе всичко като фасада, като внимателно обмислен имидж. Но ако е така? Възможно бе невероятният му успех да се дължи наистина на вродената му хармония с вкуса на кинопубликата, на произхода му от средната класа.

Записът мина по-добре, отколкото Мередит очакваше. Ник настоя да я изпрати до колата и тя му благодари за сътрудничеството.

– Няма за какво – настоя той. – Както вече споменах: всякаква реклама, особено безплатната, ще ми е от полза в момента. Освен това май съм влюбен.

Тя се засмя, без да приема думите му сериозно.

– Винаги ли така бързо припламвате – попита с любопитство.

– Не, невинаги. – Пресегна се и я хвана за ръката. – Какво ще правиш тази вечер?

– Вероятно ще работя извънредно – отвърна тя, като се стараеше тонът й да е непринуден.

– Сериозно говоря, Мередит – настоя Ник. – Какво ще вечеряш?

– Сигурно ще поръчам да ми донесат китайска храна и ще я изям на бюрото си.

Съзнаваше накъде бие и искаше да го отклони.

– Какво ще кажеш да отделиш това време, за да вечеряш с мен? Знам едно страхотно италианско ресторантче в Глендейл…

– Не. Наистина не мога.

– А утре? – не се предаваше Ник.

– Работя до късно почти всяка вечер.

Искаше да влезе в колата, но той не пусна ръката й. Очевидно беше непреклонен.

– Тогава да се срещнем за закуска. Има едно кафене до плажа… Ще ядем навън и ще наблюдаваме изгрева.

– Не мога. Наистина. – Най-после тя успя да измъкне ръката си и се настани зад волана. – Но благодаря за поканата.

– Знам, че нито си омъжена, нито обвързана, защото звъннах в службата ти и попитах. Да не съм те засегнал, или нещо подобно?

– Не, причината не е у теб. Аз… просто не смесвам работата с удоволствието. Не излизам с никого, когото интервюирам – обясни тя плахо.

Тактиката му я затрудняваше да откаже. Запали двигателя, благодари отново и замина, мислейки, че го вижда за последен път.

Нямаше от къде да знае втората причина за успеха на Ник Холидей: никога да не се отказва от нещо, което истински желае.

– Цветя за Мередит Кортни – обяви високо разносвачът на пощата, понесъл дълга бяла кутия през новинарската стая към малкия й кабинет. – За трети път тази седмица – припомни той, ухили се и й подаде кутията. – Някой явно здравата е хлътнал по теб.

– Ще ми се да не го огласяваш из цялата сграда – тросна се тя и отвори кутията.

Не се налагаше да чете картичката. Знаеше кой ги изпраща.

Младият мъж подсвирна леко.

– Този път рози. Добре върви. Чуй съвета ми – не се примирявай с нищо по-малко от женитба.

Мередит свъси вежди и размаха нож за отваряне на писма пред носа му.

– Изчезвай! Иначе ще стана тема номер едно в новините довечера, защото ще те убия пред свидетели.

Той се отдалечи със смях.

Мередит отвори картичката. Посланието винаги гласеше едно и също:

„Защо не ми дадеш възможност да ти докажа, че съм свестен тип?

Обич, Ник.“

Обич! Увлечение може би, но не и обич, помисли си тя. Та той дори не я познаваше! Ами ако това е начинът да го отстраня, мина й през ума. Защо пък да не излезе с него веднъж?

– Пак ли цветя?

Мередит вдигна поглед. Кей стоеше на прага на кабинета й.

– Пак – кимна тя. – Явно не е склонен да приеме „не“ като отговор.

– Защо не излезеш с него? – попита Кей, влезе и затвори вратата.

– Какво?! – Мередит я изгледа искрено смаяна. – Шегуваш се.

Кей обаче имаше сериозен вид.

– Защо да се шегувам? Или много те харесва, или е собственик на цветарница. Дава си доста труд да те впечатли.

– Така е – мрачно отвърна Мередит. – Нали знаеш как действат кинаджиите. Уверяват всяко срещнато момиче колко го обичат, за да го вкарат в леглото, а после…

– Явно здравата си се опарила от някого – заключи Кей.

– Какво те кара да мислиш така?

– Разпъждаш мъжете. Но да знаеш – не всички са чудовища. – Кей започна да бели портокал. – Ако ме питаш…

– Не те питам! – сряза я Мередит.

– Ако ме питаш – не отстъпи Кей, – според мен проявяваш ненужни предразсъдъци.

– Предразсъдъци ли?

– Точно така. Втълпила си си, че щом Холидей е нашумял режисьор, значи е развратник. Очевидно никога не ти е хрумвало, че в киноиндустрията има и свестни хора, които въобще не се занимават с наркотици, не сменят съпругите си, както ние сменяме дрехите си, и не си падат по упадъчните нрави на Холивуд. Някои от тях дори ходят на църква в неделя и се радват на дълги и щастливи бракове.

– Добре. Каза каквото си бе наумила – въздъхна Мередит примирено. – А сега, ако обичаш, би ли затворила вратата на излизане?

– Още нямам намерение да си вървя.

– Именно от това се опасявах – простена Мередит.

Кей придърпа стол.

– Слушай, не познавам този тип, но от думите ти съдя, че е свестен. Явно доста е хлътнал по теб, защото от две седмици цветята и телефонните обаждания не секват. Според мен е редно да му дадеш шанс. Не се налага да се омъжваш за него. Само излез на вечеря. Ами ако останеш приятно изненадана?

– Напоследък съм толкова заета…

– Оправданието ти е глупаво – сряза я Кей. – Не може да прекараш целия си живот в работа.

– Може… И трябва, за да напреднеш в нашия бизнес. Особено ако си жена – настоя Мередит.

– Кари Хамонд се омъжи, а тя е водещата ни новинарка.

– Какво се опитваш да ми внушиш? – попита Мередит и остави молива.

Вярно, че не бе имала кой знае какъв светски живот, откакто постъпи в телевизията, но това бе личен избор. Сега искаше изцяло да се съсредоточи върху кариерата си. Сериозна връзка само би й пречила. Кей го знаеше по-добре от всеки друг, защото бракът й приключи с развод миналата година.

– Амбицията е хубаво нещо – съгласи се Кей, – но успехът е твърде самоцелен, ако нямаш с кого да го споделиш. Нали знаеш какво твърдят – по върховете е доста самотно.

Мередит се усмихна за пръв път.

– Добре, добре. Печелиш. Следващия път, когато видя Ник Холидей, ще приема поканата му. И тогава ще го осветля какъв поддръжник има в твое лице.

Кей се ухили.

– Чудесно. Защо не му го съобщиш веднага? Той е във фоайето.

– Често ли идваш тук?

Мередит седеше срещу Ник Холидей на ъглова маса в малък уютен ресторант с притъмнени светлини в Глендейл и отпиваше от чаша бяло вино.

Той кимна:

– Открих „Анджелино“, когато ме наеха в „Сентуриън“. Веднага ми хареса, главно защото няма нищо общо с така наречените „модни“ ресторанти. Никой не идва да види някого или да го видят. – Ухили се. – А дори и да се случи, ще останат разочаровани.

Мередит огледа малкия празен салон.

– Очевидно – съгласи се тя с весели нотки в гласа.

– Лично аз се надявам заведението да си остане такова – сподели Ник и остави вилицата. Мередит се усмихна.

– В такъв случай ще фалира до година – предрече тя и отметна кичур коса.

Ник поклати глава.

– Невинаги е така спокойно. – Помълча и я изгледа одобрително. Носеше семпла бледозелена ленена рокля с тънки презрамки и съвсем малко бижута: наниз дребни перли и малки обици. Косата й падаше свободно върху раменете. – Особено красива си тази вечер – увери я той.

Тя прие комплимента спокойно.

– Благодаря! – Взе си от лазанята. Беше точно каквато я обичаше – обилно полята с разтопен кашкавал. – Май не участваш активно в светския живот в Холивуд.

Той сви рамене.

– Просто си затварям вратата за него. Не ми е в стила.

– Когато те интервюирах, подметна за произхода от средната класа – спомни си тя, докато сервитьорът пълнеше отново чашата й с вино. – От къде си всъщност?

– Лос Анджелис. Израснах в долината Сан Фернандо. – Гребна от спагетите. – А ти от къде си?

За миг Мередит се поколеба.

– Едно от онези градчета в средните щати, за които никой не е чувал. Те са толкова малки, че дори не ги отбелязват на картата и там всеки знае всичко за другите.

– Като в Холивуд – уточни той.

Тя се засмя.

– Не съвсем, но схващаш за какво говоря.

– Защо се махна от там? – попита Ник, леко притеснен да не поема в грешна посока. – Кое те накара да се включиш в тази налудничава надпревара тук?

Тя помисли малко.

– Не знам. Доколкото си спомням, винаги съм изпитвала потребност да се махна. Сякаш не принадлежах истински на онзи свят. Исках да стана някой и съзнавах, че там няма да се получи. – Тонът й даваше ясно да се разбере, че не желае да обсъжда повече темата. – Ами ти? Изпитвал ли си някога потребност да се откъснеш от налудничавата надпревара, както я наричаш?

Той сви рамене.

– Не толкова, колкото исках да скъсам с произхода си – призна Ник. – Постоянно ми се струваше, че животът ми е объркан. Татко беше католик, а мама – еврейка. Семействата им никога не се примириха с този брак, да не говорим за факта, че имаха дете. Излишно е да споменавам, че не ги виждах особено често, докато растях.

Мередит го погледна с очакване да продължи. Господи, помисли си, сблъскал се е със същата емоционална изолация като дете, каквато и тя бе преживяла!

– Татко умря, когато бях на седем – сподели Ник, свъсил леко вежди. – Беше търговски представител. През по-голямата част от времето пътуваше. И един ден просто не се върна. Или поне така си мислех по онова време.

Мередит сведе очи към чинията си.

– Съжалявам – промълви тя.

И продължи наум: добре познавам това чувство.

– Липсваше ми. Но го ненавиждах, задето умря и ни остави без предупреждение, ей така – един ден беше с нас, а на следващия го нямаше – припомни си Ник. – Известно време ми бе трудно да се приспособя. Останахме само с мама, а аз бях единственото еврейче в училището. Доста ме тормозеха. Започнах да прекарвам повечето време вкъщи… Сам… Или ходех на кино. Филмите бяха единственото ми спасение, бягството ми от действителния свят, към който никога не бях принадлежал истински.

Известно време Мередит остана смълчана. Кой би допуснал, че веселяк и оптимист като Ник може да е имал самотно, обременено детство?

– Тогава ли ти стана интересно как се прави кино? – попита тя.

Той кимна.

– Имах евтин фотоапарат. Постоянно снимах, но все в определена последователност. После подреждах снимките в албум и пишех текстове под тях: получаваше се някаква история – припомни си той, притиснал върховете на пръстите си и подпрял лакти на масата. – Когато станах на четиринадесет, бях спестил достатъчно, за да си купя древна камера от местната заложна къща. Правех филми за всякакви неща – движението по аутобана, хлапетата на плажа, спортни събития. Експериментирах от различен ъгъл. – Направи пауза, преди да продължи. – Един ден съобщих на мама с какво искам да се занимавам и тя ме подкрепи напълно. Хвана се да работи на две места – и така цели пет години, за да се изуча в калифорнийския университет. Доволен съм, че сега имам възможност да се грижа за нея.

– Тя къде е? – попита Мередит, докато сервитьорът поднасяше десерта.

– В Израел. Съкровената й мечта бе да го посети, за това я изпратих. Там е от четири месеца, но от писмата й съдя, че не бърза да се върне.

– Малцина от преуспелите мислят за семействата си – подхвърли Мередит.

Самата тя не се бе виждала с близките си от години.

– Не бих постъпил по друг начин. – Ник си погледна часовника. – Слушай, още е рано. Защо не отскочим до едно страхотно местенце…

Тя поклати глава.

– Не мога. На работа съм от пет сутринта.

– Какво ще кажеш за утре?

Тя се пресегна през масата и нежно го стисна за ръката.

– Много приятно прекарах, Ник, но нека не бързаме, става ли?

Атина, септември 1979 година

Константин Киракис се взираше със зачервени очи в документите върху бюрото. Денят се оказа дълъг, но бе работил много и резултатите го радваха. Подписа договори, чрез които „Киракис корпорейшън“ щеше да се включи в нови дейности на стойност милиарди долари. Ставаше въпрос предимно за проекти в Северна Америка и той бе доволен. В Ню Йорк Александър се справяше чудесно. И въпреки това Киракис щеше да е много по-щастлив, ако синът му бе останал в Гърция, за да работят рамо до рамо в централата на корпорацията. Винаги бе мечтал и се бе надявал лично да подготви сина си за момента, когато той ще стане председател на борда. Един ден корпорацията ще се превърне в най-голямата мултинационална организация и Александър трябваше да е подготвен за това.

– Късно е, Коста. Защо не приключиш с работата и не дойдеш да си легнеш?

Киракис вдигна глава. Съпругата му Мелина стоеше на прага на кабинета в бледосиня кадифена роба. Тежката й руса коса, обикновено събрана във висок кок, сега се спускаше свободно по раменете и Киракис си помисли, че това я прави поне с десет години по-млада. Дори на шестдесет и седем тя беше привлекателна жена. Времето се бе отнесло милостиво към нея.

– Съжалявам, matia mou – рече тихо той, докато Мелина се приближаваше. – Загубих представа за времето.

Прегърна я нежно. Стори му се изключително крехка.

– Явно. – Вдигна поглед към него и му се усмихна. – Вече не си млад, Коста. Научи се да се отпускаш по-често.

И той се усмихна.

– Говориш точно като онзи стар мърморко Караманлис – упрекна я той. – Двамата да не сте подновили конспирацията да ме пенсионирате?

– Няма никаква конспирация – успокои го Мелина и седна до бюрото му. – Двамата просто се притесняваме за теб. Прекалено много се натоварваш.

– Глупости! Върша само необходимото, това е всичко.

– Необходимо е, съгласна съм, но ти ли трябва да свършиш всичко? Останах с впечатлението, че Александър ще получи по-голям контрол върху корпоративните задачи – подметна тя тихо. – Не е ли способен…

– Александър е повече от способен – прекъсна я Киракис бързо. – Брилянтен е и показва голям потенциал. За жалост други фактори ми пречат да му прехвърля властта.

– Какви други фактори? – полюбопитства Мелина. – Още ли си недоволен, че предпочете да изгради живота си в Ню Йорк?

Киракис поклати глава. Застана до прозореца и се загледа към кораб в далечината. Лунна светлина огряваше спокойните води на Егейско море.

– Няма нищо общо с желанието му да остане в Щатите, макар да признавам, че съм разочарован. Не, Мелина. Става въпрос за начина на живот, който си е избрал. – Извади от джоба сгъната изрезка от вестник и й я подаде. – Това се появи, докато бях в Лос Анджелис.

Мелина я разтвори внимателно и я разгледа. Беше снимка от вестник – снимка на Александър и жена, чието лице Мелина Киракис добре познаваше.

– Франческа Коренти – промълви тя. – Отново ли се върна в живота му?

– Очевидно – отвърна Киракис суховато. В гласа му ясно се долавяше неодобрение. – Тя като че ли се задържа повече от останалите.

– Защо да не се чувстваме насърчени от това? – подхвана Мелина бавно, все още загледана в снимката.

– Насърчени? – Киракис се обърна и я изгледа смаяно. – Не очаквах да чуя такова нещо от теб. Да не искаш да видиш сина ни оженен за нея?

– Не, разбира се. – Мелина сгъна изрезката и му я върна. – Не желая да видя Александър женен за нея, дори не желая да му хрумва подобно нещо. Но исках да ти обърна внимание, че може би най-после се е научил да поддържа постоянна връзка, а това е крачка в положителна посока, нали? В миналото никога не се срещаше с една жена по-дълго от няколко седмици.

– Права си. Насърчително е, ако не беше сериозен точно към тази жена – съгласи се Киракис. – Но от всички възможности… Франческа Коренти е актриса, жена с много любовници. Не е най-добрата партньорка за Александър. Поне не за постоянно обвързване.

– Обвързване? – Мелина тихо се засмя. – Господи, Коста, говориш сякаш сме в Средните векове. Изненадана съм, че не се намесваш лично да уредиш женитбата му.

– Много добре знаеш, че в нашите социални кръгове браковете се уреждат – напомни й Киракис и си наля малко узо. – Искаш ли? – попита той, вдигайки чашката.

Мелина поклати глава.

– Но нали си наясно, съпруже мой, че Александър никога няма да приеме подобно нещо?

– Да. Нашият син определено има собствена воля – съгласи се той. – Но си мисля, след като съм виждал някои от „избраничките“ му, че аз бих му подбрал по-добра съпруга. Ако въобще някога си избере съпруга.

– Ще ми се да вярвам, че е на път да се откаже от така обичания си статут на стар ерген и да се задоми – промълви Мелина.

– И на мен ми се ще – сподели Киракис с въздишка. – Но не очаквам да се случи скоро.

Мелина остана смълчана няколко секунди.

– Това ли имаше предвид под други „фактори“? – попита тя. – Допускаш ли, че личният му живот ще повлияе на възможностите му да се справя със задълженията си?

Мелина добре познаваше съпруга си. Умееше почти да чете мислите му.

Киракис свъси вежди и отпи от узото.

– Да приемем, че Александър никога не е проявявал мъдрост по отношение на жените – отвърна той тихо. – Спечелил си е доста лоша слава, поне що се отнася до медиите. Според мен не минава и ден без името или снимката му да се появи във вестник или списание някъде по света. Такава публичност не е добра за имиджа на корпорацията.

– Това ли те вълнува най-много? Имиджът на корпорацията?

В тона на Мелина прозвуча гняв. Никога не бе одобрявала как той бе започнал да подготвя Александър за тази приемственост още от детството му; постоянно обвързваше бъдещето на сина им с корпорацията, сякаш нямаше да има друг живот.

Киракис поклати глава.

– Мелина, по-сложно е, отколкото си го представяш. Имаме работа с някои от най-големите световни банки. От време на време сключваме заеми – големи по размер, – за да финансираме проекти на корпорацията в различни части на света. В добри отношения сме с тези банки. Засега. Фактът, че „Киракис“ е солидна, консервативна корпорация, не е маловажен за сигурността, която тези банкери изпитват, когато работят с нас.

– И според теб лошите отзиви за Александър през последните години ще накарат консервативните банкери да се въздържат да работят с него? – попита Мелина.

Киракис се обърна и тя видя отговора в очите му.

– Да, matia mou – произнесе той бавно. – Четат за него, чуват всички истории за живота, който води. И понеже са предпазливи по природа, започват да се съмняват в способността му да взима правилни делови решения. Смятат го за безотговорен.

– Не е честно да съдят за него от личния му живот – възнегодува Мелина. – Ако татко се позоваваше само на първите си впечатления от теб, никога…

– Ако баща ти не бе отделил време да надникне под повърхността, двамата с теб никога нямаше да се оженим… И никога нямаше да финансира старта на флотилията Киракис – завърши съпругът й с лека усмивка. – Но Александър може и да не извади същия късмет. Времената сега са други и нашият син не проявява здрав разум като мен да се влюби в дъщеря на банкер.