Текст книги "Игра на богове"

Автор книги: Норма Бейшър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 30 страниц)

– Интересувам се, естествено!

Тя дори не направи опит да прикрие ентусиазма си.

– Приемаш, значи?

– Нима си се съмнявал и за минутка? – смая се тя. – Кога трябва да замина за Ню Йорк?

– Искат те там в петък, но ще се появиш в ефир едва в понеделник. Нужно ти е време да се подготвиш. Съвсем не е като да правиш местни новини. А и ще трябва да се запознаеш с шефовете там и хората от новинарския екип.

– Тогава защо да не тръгна веднага след предаването в четвъртък? Така ще разполагам с достатъчно време, за да свърша всичко необходимо.

– Нямам нищо против – увери я Чък. – Ще звънна днес следобед да им съобщя.

– Остави ме аз да го направя – предложи бързо тя.

Той само сви рамене.

– Добре.

Мередит се изправи и тръгна към вратата.

– Сигурно е редно да се почувствам обидена – подхвърли тя шеговито. – Май си доволен, че се отърваваш от мен.

Намигна му и затвори вратата след себе си.

Мередит ликуваше. Докато се прибираше вечерта с колата, й се струваше, че целият свят се оцветява от нейната еуфория. Дори тежкото движение не я дразнеше. Билбордовете, рекламите, телефонните стълбове по лъкатушещата петнадесеткилометрова магистрала между Лос Анджелис и Малибу, които обикновено възприемаше като грозилища в иначе живописния пейзаж, сега й се струваха някак красиви. Затананика си. Опита се да си представи следващите три седмици и с нетърпение очакваше да се залови с предоставяне на новините. Мечтаеше за такова нещо, откакто реши да се занимава с телевизионна журналистика. Отначало целта й се струваше далечна като Марс, но Мередит работеше усилено. Най-после получи отплата за своята отдаденост и решителност. Вярно, ставаше въпрос за нещо временно, но тя бе убедена, че това е само началото, първото от предизвикателствата, които й предстоят.

Нямаше търпение да сподели новината с Ник. Щеше й се да я отпразнуват с романтична вечеря на свещи, но не беше възможно. Ник отново снимаше на терен – този път в Сан Франциско. Щеше да се върне късно през нощта, когато тя вероятно ще е заспала. Ще му каже утре на закуска. Даже ще помоли Пилар да приготви нещо по-специално. Ще хапнат на терасата и ще му съобщи страхотната новина.

Когато наближи острия завой, където бе станала фаталната катастрофа с Том Райън, забеляза работници да слагат нова, здрава мантинела. Запита се дали щеше да спаси живота на Райън, ако я бяха монтирали по-рано. Прекалено късно е за подобни въпроси, прецени тя.

Спря колата на светофара. Наистина бе безсмислено да се задълбочава в темата. Изпитваше разочарование, защото документалният филм пропадна, но кариерата й определено нямаше да пострада от това. Нюйоркското предложение бе отлична възможност да покаже на какво е способна. Ако изиграе добре картите си, ако направи правилните ходове в подходящия момент – беше почти сигурна, – предстоящото временно водене на новините ще се превърне в нещо постоянно. Възнамеряваше да положи всички усилия.

На следващото утро Мередит се събуди и с изненада откри, че е сама в леглото. Седна, отметна коси назад и се запита дали някакво закъснение в последния момент не е било причина Ник да остане в Сан Франциско. В следващия миг забеляза багажа му до отворената врата на дрешника. Джинсите и ризата бяха метнати върху облегалката на стола. Мередит се усмихна, придърпа колене към гърдите и опря брадичка на тях. Ник бе станал рано, както обикновено. Защо я изненадваше това? Вероятно тича по плажа. Обичаше да прави крос всяка сутрин, независимо къде се намира или какво е времето. Някъде към средата на снимките и особено когато се сблъскваше с трудности, ставаше изключително напрегнат и чрез тичането се разтоварваше както физически, така и емоционално.

Мередит се надигна от леглото и отиде до прозорците с изглед към плажа. От Ник нямаше и следа. Облече се и прекара гребен през косите си. Доволна бе, че Чък Уилард й предложи да си вземе свободен ден. През следващите няколко дни, докато се приготви за Ню Йорк, щеше да настъпи пълен хаос, а сега имаше възможност да прекара цял ден с Ник и дано никой отвън не ги безпокои. Отдавна трябваше да го направят. Знаеше, че днес Ник няма да ходи в студиото. Снощи бе оставил съобщение на телефонния секретар, че приключва със снимките по „график“ и два-три дни възнамерява да не се занимава с нищо. Днес ще бъде прекрасен ден, обеща си Мередит. Всяка секунда ще е специална.

Слезе долу и завари Ник до масата от червено дърво на терасата. Вдигна поглед и й се ухили, докато тя отваряше плъзгащите се стъклени врати.

– Добро утро, поспаливке! – поздрави той и протегна ръце към нея.

– Добро утро! – отвърна тя и се наведе да го целуне. – Рано-рано си станал. Защо не ме събуди?

– Нарочно. Намерих бележката ти, че си взела свободен ден, и реших да те оставя да си поспиш. – Отмести настрана броя на „Варайъти“, който четеше. Почивката ще ти е необходима. Довечера празнуваме.

Тя го погледна изненадано. От къде знаеше той? Разбира се – звъннал е в службата й снощи, след като си е тръгнала, и някой му е издрънкал новината. Вероятно Кей.

– Кой е издайникът? – попита тя.

Погледна я озадачен.

– Издайник ли?

– Няма защо да го прикриваш. Явно, разговарял си с някого от телевизията. – Настани се на стола срещу него. – Не се сърдя, но ми се щеше лично да ти го съобщя.

– Представа нямам за какво говориш, Мередит.

– Хайде, Ник…

– Сериозно. Представа нямам какво става в службата ти. А след последната ни вечеря с Кей не съм разговарял с никого от колегите ти – уточни той.

– Значи наистина не знаеш?

– Какво да знам?

– Следващите три седмици ще бъда в Ню Йорк като водеща на новините. – Забеляза странното му изражение. – Карла Гранели е командирована в Европа. Имали нужда от заместник и Чък Уилард ми каза, че са се спрели на мен. Преди време им изпратил мои записи – очевидно са останали впечатлени. Затова си взех свободен ден. Исках да прекарам малко време насаме с теб, преди да замина.

– Кога тръгваш? – попита той предпазливо.

– В четвъртък, веднага след излъчването. Чък твърди, че работата ми страшно им допаднала. Това може да се окаже само началото. Ако харесат представянето ми в Ню Йорк, нищо чудно да ми дадат постоянно място там. Не е ли забележително?

– Да, да – промърмори той раздразнено.

Извърна очи от нея и се загледа разсеяно към океана. Погледна лицето му – сякаш го виждаше за пръв път. Приличаше на разярено животно.

– Какво става, Ник? – попита тя. – Очаквах да се зарадваш за мен.

– О, направо съм очарован! Не ми ли личи? – попита той язвително. – Защо да не се радвам? Хукваш в Ню Йорк за три седмици…

– Не хуквам, както се изразяваш – спря го Мередит и посегна към кафето. – Това е част от работата ми… Съществена част.

– Част, която може да те остави в Ню Йорк за постоянно – обърна й внимание той.

Тя го изгледа за миг.

– Не бива да се изненадваш, Ник – промълви тя тихо. – Знаеш от самото начало какво огромно значение придавам на работата си. Наясно си, че не си представям цял живот да бъда местен новинар.

– Така е. Но не знаех, че май доста повече мислиш за напредък в кариерата си, отколкото за мен, за нас – сряза я той. – Досега не си давах сметка, че не би се поколебала и за секунда да ме зарежеш, ако телевизията ти направи по-добро предложение.

Вдигна ръка и ядно се почеса по тила.

– Не е вярно… – започна тя, изненадана от реакцията му.

– Не е ли? – Сините му очи я гледаха студено. – Да не се готвиш да ми съобщиш, че когато отидеш в Ню Йорк и ако ти направят предложение за постоянно място, няма да приемеш?

– Ами… Бих приела – отвърна Мередит искрено.

– И според мен е така – заяви Ник навъсено. – Никога не те е бивало да лъжеш. Прекалено прозрачна си. Емоциите и се изписват по лицето като неонов надпис.

Очите му бяха ледени.

– Тогава защо се съмняваш в чувствата ми към теб?

– Как да не се съмнявам, когато кариерата ти винаги е с приоритет?

– Не е лесно, Ник! – подхвана тя бързо. – Никога не съм възразявала срещу нещо, което трябва да направиш, за да напреднеш в твоята кариера. Не се оплаквам, когато снимаш на терен седмици наред. Винаги съм го приемала, защото знам колко ти е важно и го разбирам. Защо не постъпиш и ти по същия начин?

Чувстваше се едновременно и обидена, и ядосана.

Ник само поклати глава.

– Не виждаш ли какво става с нас? – не се предаваше той. – Вече се отдалечаваме. Когато аз не снимам на терен ти работиш извънредно в преследване на някакъв репортаж. Ние и без това разполагаме с прекалено малко време да сме заедно сега, а какво ще стане, когато отидеш в Ню Йорк?

– Разговорът е безсмислен, Ник – промълви Мередит уморено. – Заминавам за Ню Йорк само за три седмици. Не са ми предложили нищо постоянно. Може да го направят, може да не го направят. Нищо не е окончателно.

– Хайде, хайде – възрази той хладно. – И двамата сме на ясно, че си достатъчно добра, за да си в постоянния им екип, и те – освен ако не са слепи – ще го разберат.

Мередит го изгледа.

– Ами ако наистина ми направят предложение? – попита тя. – И друг път сме били разделени за по-дълго време. Ще успеем да се справим – ако и когато се случи, стига и двамата да проявим добра воля.

– Разбира се. – Тонът му бе саркастичен. – Отначало ще прекарваме по два уикенда в месеца заедно. От време на време ще прелитам до Ню Йорк за ден-два, или ти ще отскачаш до Западния бряг да направиш репортаж. Може да успеем да откраднем по някоя нощ или две, ако имаме късмет – стига да не съм на снимки. Отначало ще се радваме на всяка минута заедно, но скоро ще се окаже, че и двамата сме прекалено заети, че ще се уморим да се опитваме. Ще си изградиш нов живот в Ню Йорк, възможно е дори да се увлечеш по някого. Нищо чудно и с мен да се случи.

– Определено не вярваш много в силата на нашата любов – промълви тя, забила поглед в масата.

– Не мога да се състезавам с кариерата ти – отвърна Ник троснато. – Когато се стигне до избор, за теб работата винаги е на първо място. Започва да ми омръзва да съм все втора цигулка.

– Да не би да искаш да кажеш, че трябва да избирам? Или теб, или кариерата ми? – попита тя предпазливо.

Сега вече бе истински ядосана.

– Като имам предвид как стоят сега нещата, не виждам начин да се избегне.

– Разбирам. – Мередит се стараеше да не загуби контрол. – За теб няма никакво значение колко усилено съм работила, за да получа този шанс, нали? Не бих могла, а и няма да се откажа сега. Никога не съм пречила на твоята кариера и не смятам за редно ти да се бъркаш в моята.

Той я изгледа студено.

– Значи ли това, че все пак възнамеряваш да заминеш за Ню Йорк?

– Естествено – отвърна тя, ядосвайки се все повече и повече. – Такава възможност не се появява всеки ден. Съжалявам, ако не го разбираш.

– И аз съжалявам.

Ник хвърли салфетката на масата и така рязко се изправи, че разля кафето си върху жълтата ленена покривка. Очите му блестяха от гняв. Изчезна в къщата, затръшвайки толкова силно стъклената врата, че тя се спука. Мередит гледаше след него, все още смаяна от реакцията му.

Моля те, Ник, помисли с тъга, не ме принуждавай да правя избор!

По залез-слънце Мередит се разходи сама по плажа, дълбоко замислена. Ник още не се беше върнал. Никога не го бе виждала толкова ядосан. През петте месеца, откакто живееха заедно, бяха имали разногласия, дори спореха, но не и подобна сцена. Тя никога не бе допускала вероятността да й се наложи да избира между любовта си към него и страстта си към работата. Ако се подчини на желанието му, ако откаже предложението, ще пропусне рядка възможност. Замине ли за Ню Йорк, рискува да загуби Ник завинаги. Решението й го вбеси ужасно – не е изключено когато се върне в Ел Ей, да открие, че връзката им е приключила. Защо не подкрепя амбициите ми, както аз се опитвам да подкрепям неговите, запита се тя. Диаметрално противоположните им позиции от сутринта накараха Мередит да се замисли за шансовете им за съвместно бъдеще. Докато вървеше по плажа в тъмнината, осъзна нещо, за което никога не се бе замисляла: колкото и да обичаше Ник, колкото и да искаше да задържи всичко, което бе помежду им, дълбоко в сърцето си знаеше че ако я принуди да направи избор, без колебание ще предпочете кариерата си.

Прибра се в къщата късно. Загаси лампите в кабинета и всекидневната и провери отново дали входната врата е заключена. Ник ще си отключи, ако реши да се прибере през нощта, прецени тя, качвайки се по стълбите. Но едва ли ще се върне. Запита се дали изобщо възнамерява да се появи преди нейното заминаване, или ще изчака да се убеди, че е тръгнала за Ню Йорк.

Влезе в спалнята, запали лампата до леглото, отметна чаршафите и се съблече. Няма защо да го чакам, – рече си тя. Отиде в банята и пусна водата да напълни ваната. Бе дяволски уморена, а утре я чакаше тежък ден.

Не е честно, помисли си Мередит. Вдигна косите си и ги закрепи на тила с няколко шноли. Отношението на Ник помрачи доброто й настроение, но тя нямаше да се поддаде на мрачни мисли. Стъпи във ваната и се потопи в облачето ухаеща пяна. Топлата вода с аромат на жасмин галеше кожата й като коприна. Изпитваше необходимост да се отпусне, да прогони напрежението, да забрави макар и за малко – за избора, който Ник я принуждавате да направи.

Стори й се, че чува шум откъм спалнята, но го отдаде на въображението си. След известно време реши, че е най-добре да си легне, за да не заспи във ваната. Изправи се и излезе от водата. Взе голяма кърпа, загърна се с нея и отиде в спалнята. Ник лежеше върху леглото със скръстени под тила ръце и гледаше безизразно, сякаш не я вижда.

– Започнах да мисля, че няма да се върнеш – сподели тя, докато прекосяваше стаята.

– Щеше ли да ти пука? – попита той с леден тон.

Мередит го погледна.

– Разбира се – отвърна тя и махна кърпата. Облече прозрачна копринена нощница и седна на леглото. Той се обърна с гръб към нея. – Според мен се държиш неразумно, Ник – промълви тя тихо. – По този начин нищо няма да се реши.

Извърна се с лице към нея.

– Държа се неразумно, защото те обичам и защото не желая да те изгубя?

Тя го погледна озадачено.

– Кое те кара да си мислиш, че ме губиш?

– Стига, Мередит – обади се той хладно. – За сляп ли ме вземаш? Да не смяташ, че не съм го предусещал?

– Представа нямам за какво говориш – отвърна тя суховато.

– От първия миг съм наясно колко си амбициозна – обясни той. – Но все се надявах, че онова, което открихме заедно, ще придобие за теб по-голямо значение от кариерата ти.

– А ти? – не се въздържа тя. – За теб то придоби ли по-голямо значение от твоята кариера?

– Как може въобще да питаш?

– Отговори ми – не се предаваше тя.

– Естествено!

Дори в тъмнината усещаше напрежението му.

– Тогава ми обясни нещо, защото наистина съм объркана. Защо аз автоматично трябва да знам, че държиш повече на мен, отколкото на работата си? А в същото време ти си убеден, че на мен не ми пука за теб, само защото съм приела предложение за работа в Ню Йорк за три седмици. Ти си отсъствал много дълги периоди. Имало е моменти, когато те е нямало по месец – напомни му тя.

– Ако ставаше въпрос само за три седмици, не бих се замислил за миг. – Той се надигна и се облегна на лакти. – Но и двамата сме наясно, че това е едва началото, нали? Имаш талант и си мотивирана. Залагаш твърде много на кариерата ти. Онези от телевизионната компания ще го забележат. Веднага ще ти предложат нещо постоянно и тогава какво ще стане с нас?

– Все още ще си принадлежим, Ник – промълви тя. – Няма да разполагаме с много време един за друг, – вярно, но винаги ще успяваме да се възползваме напълно от времето си заедно.

– Мередит, според теб колко дълго може да продължи това? И сутринта ти го казах: когато ти ще си седмици наред в Ню Йорк, а аз – на терен, ще ни става все по-трудно да откъсваме дори по ден, за да бъдем заедно. Ще започнем се отчуждаваме, преди да се усетим.

– След като е толкова лесно да бъдем разделени, излиза, че от самото начало не е имало никакъв шанс – възрази ти рязко.

– Случвало се е и с двойки, които са били заедно по-дълго от нас.

– Но ние досега издържахме заедно въпреки многото ни раздели? – обърна му внимание Мередит.

– Нито са били толкова много, нито толкова дълги, колкото ако приемеш постоянна работа в Ню Йорк – уточни той. – Въобще не си представям как точно ще вървят нещата.

– Може поне да опитаме.

Изгледа я продължително.

– Защо е толкова важно за теб?

Въпросът съдържаше нещо средно между любопитство и загриженост.

Мередит се отдръпна, сякаш я удариха.

– Не разбираш ли, Ник? Държа на кариерата си. Искам да съм финансово независима. Не желая да разчитам на друг, освен на себе си. Не желая да съм свързана с когото и да било – любовник, съпруг, който и да е – само защото ми плаща сметките. – Изгледа го разгневено. – Няма да прекарвам дните си в салони за красота или в пазаруване по „Родео драйв“! Никога няма да се задоволя с организиране на благотворителни мероприятия и да се усмихвам, докато лицето ми застине в изкривена гримаса. Моята работа ми доставя удоволствие! Допада ми вълнението, признанието за постигнатото от мен, а не заради мъжа, с когото живея! Толкова ли е нередно?

– След като независимостта ти е над всичко, защо изобщо дойде да живееш при мен? – попита той раздразнено.

По лицето й се изписа гняв.

– Защото се влюбих в теб, защото исках да споделя живота си с теб, а не заради банковата ти сметка! Не разбираш ли, Ник? Тук съм, защото го желая. Ти би ли приел нещата да са по друг начин?

– Не искам да те губя – промълви той навъсено. – Единствено това ме интересува в момента.

– И аз не искам да те губя – отвърна тя и нежно го докосна по ръката. Изражението й се смекчи, защото си даде сметка, че той е по-скоро изплашен, отколкото ядосан.

– Не искам да те губя – повтори той напрегнато.

Наблюдава го няколко секунди.

– От какво се страхуваш, Ник? – попита Мередит накрая. – Откакто те познавам, не ме напуска усещането… Отначало като че ли не бе склонен да ме допуснеш прекалено близо. Но най-после си позволи да се увлечеш, макар и тогава да не се отпусна напълно. А сега гледаш на кариерата ми като на заплаха за връзката ни. Защо?

– Просто мислех, че кариерите ще ни попречат, и май съм се оказал прав. А после, когато те опознах и се влюбих в теб, започнах да си мисля, че сигурно съм сгрешил. Въобразявах си, че ни свързва нещо по-специално, че нищо не може да застане между нас… Нито твоята кариера, нито моята… Нищо – обяви той и се изправи. – А сега вече не съм толкова сигурен… За каквото и да било.

– Искам те, Ник! Искам те, както никога никого не съм искала досега. Ще ми се да мисля, че имаме общо бъдеще.

– Е, поне за едно нещо сме единни – промърмори той с горчивина.

– Обичам те, но не бива да очакваш да се откажа от всичко, за което съм работила.

Погледна я.

– Никога досега не съм те молил да се отказваш от нищо.

– А сега настояваш да откажа най-доброто предложение, което съм получавала, откакто съм в този занаят…

– Само защото се опасявам, че ще поискат да те задържат там. – Ник свъси вежди. – Съзнавам колко егоистично звучи, но така се чувствам. Не съм в състояние да понеса мисълта да те загубя. Искам да си тук, при мен. Искам да живеем добре… заедно.

Мередит прекоси стаята и го прегърна.

– И аз те обичам, Ник, и също желая да сме заедно – увери го тя. – Но никога не бих се отказала от постигнатото като репортер. Ако го приемеш, ще измислим как да се справим.

Целуна го, но когато той я притисна силно, тя се запита дали наистина са разрешили проблема.

Следващата сутрин, по време на закуската на терасата, между двамата витаеше неловко мълчание. Макар да се споразумяха да положат усилия да разрешат проблемите, Мередит съзнаваше, че Ник всъщност никога няма да приеме яростната й посветеност на професията. Погледна напуканото стъкло на вратата. Напълно го бе забравила. Днес е добре да повика човек да го смени. Жалко, че не е в състояние да се погрижи така безболезнено и за голямата пропаст, която зейваше между нея и Ник.

– Когато се прибирах онзи ден, работници поставяха нова мантинела на завоя, където загина Том – подхвърли тя в опит да поведат разговор.

Ник вдигна глава от испанския омлет.

– Да, знам – обади се той тихо.

– Крайно време беше.

– Да. За съжаление. Том си отиде преди това – промърмори Ник мрачно и отново насочи вниманието си към чинията.

Лек бриз откъм океана разроши косите му. Мередит сипа канела в кафето си и го разбърка, разсеяно загледана в далечината.

– Какво ли ще стане с имението му сега? – попита тя. – Няма кой да го наследи, нали?

– Не, доколкото ми е известно. – Ник поклати глава и замислено потърка брадичка. – Том никога не е споменавал роднини и – какъвто си беше – сигурно не е оставил и завещание.

– Тогава вероятно ще стане собственост на щата.

– Вероятно – съгласи се Ник. – Освен ако не се появи някой и не докаже, че е кръвен роднина. – Взе последната хапка от чинията и я сложи в устата си. – Но едва ли.

Мередит отпи от кафето.

– Ами къщата? Надявам се да я обявят за продан.

– Сигурно – промълви Ник и я погледна леко развеселено. – Да не си намислила да я купиш?

Тя се усмихна.

– Не мисли, че не бих искала. Но не. Само се питам какво ще стане с всички вещи – портрета на Елизабет и Дейвид, нейния „Оскар“, старите снимки. Том така се стараеше да запази всичко, както е било по нейно време. Сякаш се надяваше един ден тя отново да се върне.

Ник сви рамене.

– Вероятно всичко ще бъде разпродадено на търг. Колекционери ще отнесат повечето неща – предположи той.

– Ще бъде жалко. – Мередит замълча. – Том искаше да запази спомена за нея. Виждал ли си някога стаите горе?

Той поклати глава.

– Никога не е предлагал да ме разведе из къщата, а и аз не съм го молил.

– Не бях виждала такова нещо. В стаите като че ли все още е 1953 година – припомни си тя деня, когато Том й показа цялата къща. – Будоарът на Елизабет прилича на изваден от старите филми.

Ник се усмихна.

– Защо не отидеш на търга – ако обявят такъв – и не купиш всичко? За да почетеш паметта му, естествено.

– Не мисли, че не ми е минавало през ума – увери го тя.

Сините й очи грееха от вълнение.

– О, стига, Мередит! Шегувах се.

– А аз не – заяви тя. – Защо да не отидем? Наистина страшно ми се иска да притежавам онзи портрет.

– За какво? – Изгледа я втренчено. – Никога не съм забелязвал у теб признаци на колекционерска страст.

– Не съм в състояние да го обясня – призна тя. – Захласната съм по него от първия миг, когато го видях. Страшно ми се иска да го притежавам.

Той сви рамене.

– Нямам нищо против да го купиш, като толкова искаш. – Изправи се. – Трябва да тръгвам. Имам среща в студиото.

– Очаквах да си вземеш няколко почивни дни.

– И аз така смятах, но понеже ще бъдеш в Ню Йорк, по-добре да работя, да се занимавам с нещо. Ще се срещна с шефовете на студиото да обсъдим следващия ми филм.

Когато мина край нея, тя го хвана за ръката. Вдигна поглед към него, придърпа ръката му към устните си да я целуне, а по лицето й се изписа угрижено изражение.

– Ще се справим – промълви убедено. – Ще видиш.

Той се поколеба за миг, после се наведе и я целуна.

– Продължава да не ми харесва, но предпочитам да съм поне за малко време с теб, отколкото никак.

– Разбираш ме, нали?

Тя копнееше да получи подкрепата му.

– Опитвам се.

Отдръпна се и влезе в къщата.

Мередит свъси вежди. Прав ли ще се окаже Ник, запита се тя. Нима е само въпрос на време, преди дългите раздели да надвият любовта им?

Ню Йорк

Трите седмици в Ню Йорк се оказаха за Мередит най-трескавият период в професионалния й живот. Прекарваше дълги часове в масивната сграда на телевизионния център на Западна Петдесет и втора улица – или пред камерите, или във временния си кабинет, където пищеше и редактираше материали за вечерната емисия. Свободното си време – малкото, което й оставаше, – прекарваше в опознаване на колегите и шефовете с надеждата да й помогнат да постигне целта си. Никога не би признала пред Ник, но всъщност се бореше да си осигури постоянно място в екипа. Той обеща да идва, за да прекарват заедно уикендите, но натоварената програма му пречеше. Освен всички други ангажименти, малко след като Мередит замина за Ню Йорк го сполетя страхотна изненада: адвокатите, занимаващи се с имота на Том Райън, го информираха, че Том все пак е оставил завещание и е посочил Ник като наследник на къщата в Бел Еър заедно с цялото имущество вътре.

– Направо не ми се вярва – призна объркано Ник пред Мередит по телефона. – Никой от кантората не ми казва нищо. Дори не съм виждал проклетия документ… Не ми го показват, но твърдят, че волята на Том била аз да получа къщата ведно с вещите вътре, защото съм му бил най-близкият – едва ли не син.

За миг Мередит си помисли дали това все пак не е нейният шанс да завърши документалния филм, ала бързо прогони хрумването. През целия си живот Том Райън бе крил ревниво миналото. Съмняваше се дали би открила нещо любопитно в къщата.

През последната си седмица в Ню Йорк Мередит прие без капка колебание поканата на Сам Клифърд – шефа на вечерната програма на Ай Би Ес – и заедно с групата на новинарите отиде на вечеря.

„Залата на дъгите“, на шестдесет и петия етаж над Пето авеню, предлагаше страхотен изглед, а и вътре атмосферата беше впечатляваща. Мередит откри, че се захласва по интериора в стил арт деко от 30-те години, а от гледката на блестящите небостъргачи в центъра на Манхатън й секна дъхът. Докато ядеше превъзходното предястие с телешко, изпитваше чувството, че хората от екипа я наблюдават и преценяват внимателно, но не се дразнеше. Беше уверена в способностите си и смяташе, че се е представила добре. Даде всичко от себе си, за да се възползва от предоставената възможност, и знаеше, че е готова. Дори повече от готова.

– Трябва да призная, че се справи отлично – сподели Клифърд по време на десерта. – Ти…

Млъкна и Мередит усети нечие приближаване зад гърба й.

– Възразявате ли да ви отнема госпожица Кортни за няколко минути?

Мередит безпогрешно позна гласа, прекъснал разговора. Всички на масата бяха обърнали любопитно очи към Александър Киракис, който вече стоеше до Мередит и й се усмихваше. Сърцето й биеше лудо, докато се мъчеше да се овладее. Пое си дълбоко въздух и го погледна. Той все още беше най-привлекателният мъж, когото някога бе виждала. Защо ми въздейства по този начин, запита се тя.

– Отдавна не сме се виждали – изрече с равен тон.

– Прекалено отдавна. – Протегна й ръка в мига, когато оркестърът засвири. – Ще танцуваш ли с мен? – попита той учтиво.

Тя се поколеба за миг, усетила как погледите се преместват върху нея. Нека зяпат!

– Разбира се – отвърна и се изправи.

Докато Александър я водеше за ръка към дансинга, погледите на хората в помещението направо я изпиваха. Сърцето й продължаваше да бие неистово и тя се запита дали и той го усети, когато я прегърна за танца. Дано не, помоли се Мередит.

– Пълен сте с изненади, господин Киракис.

– Александър – поправи я той.

– Александър.

– Много време мина, нали? – попита той и я поведе в ритъма на музиката.

– Поне шест месеца – отвърна тя привидно небрежно. – Изненадана съм, че ме помниш.

Имаше чувството, че той не би разпознал жена и час след като са се срещнали, освен ако не беше спал с нея.

– Никога не забравям красива жена – увери я той. – И особено толкова впечатляваща като теб.

Мередит погледна зад рамото му. Видя как всички от масата й я наблюдават и се сети за първата си среща с Александър в Лос Анджелис.

– Щом ме помниш – започна тя предпазливо, – значи не си забравил и обещанието си в „Ла белла фонтана“.

– Обещание ли? – попита той невинно.

– Каза, че ако и когато се срещнем отново, ще ми дадеш интервю.

– Така беше. – Притисна я малко по-силно и я завъртя. – А не е редно човек да не спазва думата си, нали?

– Определено – съгласи се тя.

– Непременно ще си помисля. – Ръката му се плъзна по голия й гръб. – В Манхатън ли живееш сега?

Тя поклати глава.

– Тук съм временно. Това е последната ми седмица.

Усещаше как ръката му се плъзга по гърба й, но нямаше никакво желание да го спре. Защо ли, запита се отново.

Той я гледаше проницателно.

– Тогава не е ли най-добре да се срещнем и да го обсъдим, преди да заминеш? Какво ще кажеш да вечеряме заедно утре?

Тя се замисли за миг и се сети, че има други планове. Поклати глава.

– Утре вечер не съм свободна.

– Ами освободи се – предложи той простичко.

Мередит го изгледа – в обезоръжаващата усмивка, в невероятните тъмни очи имаше нещо, което не разбра напълно.

– Не е толкова просто.

– Разбира се, че е.

Колебаеше се. Ако вземе интервю от недостъпния за толкова много журналисти Александър Киракис, ще впечатли всички в телевизията.

– Ще измисля нещо – промълви тихо.

– Постарай се. – Наведе се напред и тя усети топлия му дъх върху шията си. – Тази вечер си прекрасна – прошепна той. – Дори по-прекрасна от първия път, когато те видях.

Мередит усети как устните му леко докоснаха шията й. Отдръпна се и го погледна подозрително.

– Поканата ти за вечеря няма нищо общо с желанието ми да направя интервю с теб, нали?

– Ти как мислиш?

Тъмните му очи блестяха изпитателно.

– Мисля, че е редно да ми кажеш защо всъщност искаш да се срещнем – настоя тя.

– Според мен е очевидно.

– Губиш си времето.

– Нима?

Даже не направи опит да прикрие съмнението си.

– Да.

Постара се тонът й да е строг.

Той продължаваше да я гали по гърба.

– Човек никога не знае, докато не опита, нали? При първата ни среща прекарахме кратко време заедно, защото бързах за летището с баща ми. Обещах си да поправя тази грешка, ако някога отново те срещна. А сега…

Той не довърши изречението, но смисълът беше ясен. Тя се усмихна леко. Преди шест месеца вероятно щеше да се изкуши.

– Просто малко си закъснял – заяви на глас.

– О? – Веждите му се стрелнаха нагоре въпросително.

– Съпруг или любовник?

– Не е твоя работа.

В очите му се появиха весели пламъчета.

– Май докоснах болезнено място.

– Не. Просто не обичам да ме разпитват за личния ми живот.

– Разбирам. – В плътния му ясен глас се долавяше присмех. – Но не виждаш нищо нередно ти и твоите колеги да се ровичкате постоянно в моя личен живот, така ли?

– Различно е и ти добре го знаеш.

– Значи аз може да съм плячка, а ти не?

– Ти си новина – уточни тя. – Обществото се интересува какво правиш, с кого се виждаш.

– А мен ме интересува какво правиш и с кого се виждаш ти – парира я той. – Миналото лято трябваше да остана в Ел Ей. Не биваше да допускам да ми се изплъзнеш тогава.

– Срещнахме се по чисто професионален повод, ако си спомняш.

– Не по моя вина – не се предаваше той.

– Трябва да спазвам професионална дистанция.