355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Норма Бейшър » Игра на богове » Текст книги (страница 29)
Игра на богове
  • Текст добавлен: 17 октября 2016, 03:28

Текст книги "Игра на богове"


Автор книги: Норма Бейшър


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 29 (всего у книги 30 страниц)

– Вероятно я е обичал много – предположи Александър, отново загледан в пламъците.

– Обичаше и двама ви – уточни Мередит. – Никога обаче не забравяй колко много са те обичали Константин и Мелина Киракис. Сякаш си бил тяхна плът и кръв. И каквото и да говорим, осигурили са ти прекрасен живот.

Александър поклати глава.

– Живот, изграден върху лъжи – процеди той с горчивина.

– Живот, изграден върху любов – поправи го Мередит, твърдо решила да го накара да разбере, че не всичко е било напразно. Съзнаваше колко важно е за Александър да им прости. Бяха постъпили така с него само защото отчаяно са искали дете, а после са го обичали толкова много. – Сгрешили са. Но и двамата са били смъртни, независимо от мощта си, били са като всички нас. Искали са дете, а не са могли да го имат, след като Дамян е починал.

– Дамян – повтори Александър. – Смъртта на Дамян е предопределила моята съдба.

– Знаеш ли, скъпи, бил си много по-щастлив от редица други деца – обърна му тя внимание. – Виж колко деца нямат дом, никой никога не ги е обичал. А ти имаш двама бащи и две майки – обичали са те и са искали да ти предоставят целия свят. Дали са ти целия свят. Имаш Том и Елизабет Райън – те са те родили и са хранили големи мечти за теб; имаш Константин и Мелина, които са те приели като свое дете, обичали са ти оставили империя, както и огромна любов.

Той се усмихна уморено. Излегна се на килима и я прегърна силно. Тя се сгуши в него и зарови лице в гърдите му, заслушана в ударите на сърцето му. Ще преминем през това, помисли си. Непременно ще успеем. Трябва да успеем.


Слизайки от паркираната пред Олимпик тауър лимузина, Мередит вдигна ръка – вятърът блъскаше косата в лицето й. Погледна малкия платинен часовник с диаманти, който Александър й бе подарил за рождения й ден през юни. Девет часа. Изпитваше изтощителна умора и се радваше, че денят най-после свърши. Не се чувстваше особено добре, но го отдаваше на многото работни. Часове, съчетани с напрежението, на което тя и Александър бяха подложени през последните няколко месеца, беше по-уморена от обикновено и загуби апетит. Започна и да й се гади, но не се консултира с лекаря си, защото смяташе, че става въпрос само за стрес. Дано нещата се успокоят, дано се разбере каква е причината за нещастията, които сполетяха корпорацията, дано и Александър най-после приеме миналото си такова, каквото е! Тогава ще заминем за известно време, помисли си тя, крачейки през фоайето към асансьорите. Защо да не се покрием за малко, както през медения ни месец? Ще пообиколим с яхтата Средиземно море или просто ще поживеем на острова. И на двамата ще ни се отрази добре.

През последните шест месеца Александър бе посетил Елизабет няколко пъти и бе разговарял с доктор Гудрон, който продължаваше да твърди, че съпругът й само си губи времето.

Мередит знаеше отлично колко е безсилна да разубеди Александър по този въпрос. Затова запази мълчание.

Качи се в асансьора. Следващата седмица щяха да отлетят за Западния бряг до имението на семейство Райън. Не бе сигурна с какво точно щеше да помогне това посещение, но той настояваше, че ако види къщата – неговия дом през първите четири години от живота му, нещо в паметта му може да превключи. Молеше се той да има готовност да се справи с всички спомени, които евентуално биха се отприщили, или с вероятността да не си спомни нищо. В края на краищата независимо от многобройните посещения при Елизабет нямаше напредък. Сега Александър поне разбираше от къде идва усещането му, че е бил предаден. Като четиригодишен, заклещен и изплашен в кладенеца, първичният му инстинкт го бе тласнал да вика единствения човек, който винаги го е защитавал – майка си. И понеже е бил твърде малък, не е разбрал, че независимо от силното й желание тя не е могла да стигне до него. Съзнанието му бе обсебено от мисълта, че майка му е извършила предателство: въпреки че той я е обичал, тя го е изоставила, и то в момент, когато най-много сее нуждаел от нея. Това обясняваше безуспешните му връзки с жените, анализираше Мередит. Представи си всички жени, с които се бе появявал в клюкарските колони. Всичките бяха смугли и чернокоси като Елизабет. Подсъзнателно ги е избирал заради приликата им с нея, а после се бе отнасял лошо с тях, наказвал ги бе заради онова, което е смятал като нейно предателство.


Лос Анжелис

Мередит спря пред вратата на къщата в стил Тюдор и погледна Александър въпросително.

– Сигурен ли си, че искаш да го направим?

Той кимна.

– Миналото ми е тук – отвърна той, загледан в сградата. – Ако нещо вътре ми върне дори един-единствен спомен, ще бъде първата крачка.

Мередит се поколеба само за миг, после бръкна в джоба на палтото, извади ключа и отвори вратата. Бутна я и влезе. Александър я следваше по петите.

– Невероятно! – промълви тя и се огледа. – Оставили са я непокътната от времето на Том Райън. Всичко е така, както беше, когато той живееше тук.

Александър кимна, но нищо не каза. Мина край нея и започна да наднича по стаите, взираше се в предметите, сякаш някой щеше да му навее спомен от детството. Тя го последва. Обиколиха гостната, всекидневната, трапезарията и кухнята. Чакаше го да реагира, да си спомни нещо, но той мълчеше. Влязоха в кабинета на Том Райън. По библиотеката все още стояха снимки в рамка. Негови снимки, на съпругата му и сина им. Александър взе една и я разгледа внимателно.

– Майка ми и аз – отбеляза той замислено.

Мередит кимна.

– Веднъж Том спомена, че е правена точно преди тримата да заминете за Европа – обясни тя тихо.

Той се усмихна.

– Вероятно сме били много щастливи по онова време.

– Вероятно – съгласи се Мередит и преплете ръка с неговата.

Той взе блестящата златна статуетка от полицата и дълго я разглежда.

– Тя май никога не е разбрала, че най-после е получила „Оскар“, нали? – попита той.

Мередит поклати глава.

– Била е в клиниката, когато са раздавали наградите – отвърна тя и нежно го погали по ръката.

Усмивката на Александър беше тъжна.

– Толкова силно се е стремяла към нея, а така и никога не е разбрала, че е постигнала целта си. – Направи пауза. – Висока цена е заплатила за тази чест. Кара те да спреш и да се замислиш колко важен е всъщност успехът.

Мередит го погледна.

– Ако бе имала избор, щяла е да запази сина си.

Той я прегърна.

– Ще ми се да стигна до нея, да й кажа, че съм жив – сподели той с копнеж.

– Възможно е някой ден да успееш – каза Мередит оптимистично.

Моля се и за двама ви това да стане, довърши тя наум.

Качиха се горе и разгледаха стаите. Будоарът на Елизабет беше точно какъвто го помнеше Мередит; дори розовият копринен пеньоар бе метнат върху един от столовете. Винаги бе смятала тази стая за най-красивата в къщата: бежови тонове, дебели килими и изящни мебели, тапицирани с брокат. Имаше и дълга тоалетна масичка, като онези в студията, но несравнимо по-елегантна, гардероб от кедър и прозорци от пода до тавана с изглед към задната морава до къщата. На стената висяха снимки в рамки – предимно на съпруга и детето й. Александър ги разглежда дълго. Особено го привлече една – Дейвид Райън седеше на моравата пред къщата и си играеше с кутре.

– Скъфи – произнесе внезапно той.

Мередит го погледна.

– Какво?

– Името на кученцето е Скъфи – обясни той бавно. – Намерих го на плажа. Беше толкова отдавна. Бяхме ходили на пикник. Мама и аз вървяхме по пясъка и намерихме това кутре. – Усмихна се. – По-скоро кутрето ме намери. – Обърна се и погледна Мередит смаяно. – Спомних си! – възкликна той. – Спомних си пикника и кутрето от плажа!

Мередит се усмихна и кимна.

– Добро начало – окуражи го тя.

– Искам да видя на Дейвид… моята стара спалня – настоя Александър.

– Добре – съгласи се тя колебливо.

– Имаш ключ, нали?

Мередит кимна.

– Насам. Странно – отбеляза тя, хвърляйки последен поглед към стаята на Елизабет, – помещението е било затворено толкова дълго, а изглежда непокътнато… Сякаш Том, съпругата му и детето им продължават да живеят тук.

Тръгнаха към вратата и тогава едно от шишенцата с парфюм върху тоалетната масичка на Елизабет – недокосвано от десетилетия – се пръсна.

Мередит спря пред спалнята на Дейвид. Държеше ключа в ръка и погледна въпросително Александър.

– Да изчакаме ли до утре? – попита тя. – Да не се окаже прекалено много за един ден…

Александър поклати глава.

– Стигнахме дотук – отвърна той. – Връщане назад няма.

Макар и неохотно, тя пъхна ключа в бравата и го завъртя. Влязоха и тя запали лампата.

Александър застана пред нея и се огледа. Лицето му бе пребледняло. Стаята, недокосвана от близо тридесет и пет години, беше прашна и миришеше на застояло, но също създаваше у него странното чувство за нещо познато. Не бе само защото миналото му е свързано с тази стая; той буквално помнеше тази стая и предметите в нея. Беше я виждал на части в сънищата си, в неочаквани моменти имаше проблясъци на паметта, но винаги изчезваха, преди да успее да ги осмисли. В стаята бяха тайните от първите четири години на живота му.

Седна на леглото и пое дълбоко въздух. Прокара ръка по меката синя постелка. Плюшеното мече върху леглото, ръкавицата за бейзбол, която и сега изглеждаше нова, защото никога не бе използвана, играчките в големия скрин, детските дрешки в дрешника – всичко му бе познато по един призрачен начин. Всичко беше част от едно минало, което той не успяваше да си спомни.


Цюрих

Хер Хауптман беше любопитен. Защо инспекторът от Интерпол желае да го види? Беше доста зает и не разполагаше с много свободно време, но реши все пак да се срещне с инспектор Десан.

– Не се сещам за никаква причина, поради която да настоявате да ме видите, инспекторе – подхвана той бавно. – Бихте ли ми обяснили?

Десан се усмихна; топла, дружелюбна усмивка, като към най-добър приятел.

– В течение сте, естествено, относно сериозните финансови проблеми на „Киракис корпорейшън“, нали? – попита той.

– Разбира се, но не допусках, че Интерпол се интересува от подобни неща – обяви Хауптман и събра пръсти.

– При нормални обстоятелства, хер Хауптман, Интерпол не би се намесила – призна Десан. – Но има редица злополуки – донякъде будещи подозрения, – свързани с хора, които по един или друг начин са обвързани с „Киракис корпорейшън“. Знаете вече за това, нали?

– Ако трябва да съм напълно честен, не се интересувам от такива неща – увери го швейцарският банкер.

Десан се ухили.

– О, стига, хер Хауптман – непринудено подметна той. – Човек с вашето положение…

– Точно това имам предвид. Човек с моето положение не се интересува от подобни неща… Поне не професионално… – Хауптман не довърши.

– Та нали именно вие основно финансирате „Киракис корпорейшън“? – попита Десан дружелюбно.

– Това е поверителна информация – обърна му внимание Хауптман.

– Да, така е – съгласи се Десан. – Но е добре известно, че банкерите се вълнуват, когато недоброжелателна гласност заплашва устойчивостта на техните вложения. Какво ще кажете?

– Да, естествено. „Киракис корпорейшън“ обаче е солидна, и то от години – настоя Хауптман. – Документите им са безупречни. Консорциумът, който се състои от основните банкери на конгломерата…

– Сред които сте и вие – подметна услужливо Десан.

Хауптман поклати глава.

– Не. В това отношение грешите.

– Не съм убеден – парира го Десан спокойно. – Източниците ми, ако мога така да се изразя, са благонадеждни.

Банкерът се поколеба за миг.

– Професионални причини налагат да държа участието си в консорциума под секрет – уточни той твърде неохотно. – Бордът реши да откаже офертата на хер Киракис да участва в разширяването на корпорацията му, затова вложих лични средства. Ако го бях признал, щеше да доведе до сблъсък на интереси.

– Разбирам. – Десан се облегна и извади лулата си. Вдигна я. – Не възразявате, нали?

Хауптман поклати глава.

– Не, разбира се.

Десан запали лулата и дръпна няколко пъти замислено. Из въздуха плъзна сладникав аромат.

– Имам една теория – започна той, внимателно подбирайки думите. – Смятам, хер Хауптман, че някой силно желае да изхвърли Александър Киракис от бизнеса.

– Това е абсурд! – моментално реагира Хауптман. – Киракис извършва мултимилиардни доларови операции. Трудно е да си представи човек, че компанията има сериозни проблеми.

– Нима? – Десан го изгледа странно. – Тогава защо се опитвате да убедите колегите си банкери да поискат от Киракис да си върне заемите?

Глава 29

Мередит стъпи на платформата, но се наложи да се хване за стол, за да запази равновесие. Докато пресичаше студиото, където се снимаше „Манхатънски наблюдател“, изпита лек световъртеж. Седна пред камерите. Смъмри се мислено, че сутринта не закуси. След записа ще си взема сандвич и плодов сок, за да имам сили до обяд, обеща си тя. Заедно с Кейси щяха да отидат до италианския ресторант. И непременно трябва да говори с Харв за ваканцията. Александър щеше да се вбеси, ако разбере, че още дори не е повдигнала въпроса пред продуцента си. Вдигна поглед към техника, който нагласяваше осветлението. Поради някаква странна причина то й се стори прекалено ярко и горещо. Непоносимо горещо. Чувстваше се отпаднала, но твърдо бе решила да направи записа.

– Защо не си сложиш грим, Мередит – провикна се режисьорът иззад камерата. – От тук ми изглеждаш като анемична.

Тя се насили да се усмихне.

– Чувствам се анемична.

– Добре ли си? – попита той загрижено.

– Ще оцелея, но ми се ще записът да свърши по-скоро – увери го тя и погледна бележките пред себе си.

– Добре. Хайде да го проиграем поне веднъж, за да сме сигурни – предложи той.

– Чудесно. – Мередит погледна към камерата и се усмихна. – Добър вечер! Аз съм Мередит Кортни. Вие сте с „Манхатънски наблюдател“. Гостът тази вечер е човек… мъж, който… – Спря, защото не си спомняше името на госта си. Опита отново, но обърка текста. – Извинявай, Дейв… Не знам какъв е проблемът… – Погледна към бележките си. Думите се размазаха пред очите й.

– Хайде да направим пауза – извика режисьорът към екипа. – Мередит, най-добре днес да се откажем от записа.

– Не, Дейв. Нищо ми няма – енергично поклати глава тя. – Искам само да пийна малко вода. Тук е толкова горещо…

Изправи се, залитна и припадна.


– Кога беше последната ви менструация, госпожо Киракис? – попита доктор Холанд, докато старателно разглеждаше медицинския картон.

Мередит мълчеше. Не си спомняше. Толкова неща се случиха през последните месеци.

– Не съм сигурна – призна тя. – Важно ли е?

– Да – отвърна той и отбеляза нещо в картона. – Редовно ли взимате хапчетата си против забременяване?

– Не – отговори тя и се загърна по-плътно в бялата престилка, с която бе наметната за прегледа. Усети как студени тръпки пробягваха по тялото й. – Спрях да ги гълтам преди няколко месеца.

– Тогава обяснението е ясно.

Отново отбеляза нещо в картона.

– Какво е? – запита Мередит разтревожена.

– Симптомите – припадането, повдигането, изтощението – да не говорим, че малко сте напълняла… – Погледна я усмихнат. – Бременна сте, госпожо Киракис.


Лозана

Александър бе посетил многократно клиниката в Лозана, но така и не забеляза пищната обстановка. Сега, по време на разходката с крачещата апатично по моравата Елизабет, той установи, че мястото въобще не правеше впечатление на болница, а още по-малко – на най-добрата психиатрична клиника в Европа. Почти можеше да се нарече изискано; напомняше му на хотела в Дубровник, където веднъж бе отсядал.

При нито едно от посещенията му досега Елизабет не бе проговорила, нито бе дала знак, че осъзнава присъствието му, ала Александър упорито отказваше да се предаде. Някога, закле се той, ще намери начин да разчупи бариерата, която я отделя от света. Трябва да я провокира да осъзнае кой е той, че още е жив и се е върнал при нея. Сега, докато се разхождаха под ръка, той водеше дълъг разговор с Елизабет; по-точно говореше й, сякаш тя го чуваше и следеше мисълта му. Ако има и най-малка вероятност тя да съобразява, че той е до нея, че го чува, тогава ще продължи с опитите. Съвсем точно си даваше сметка, че отдавна миналите събития в Йоанина са извън неговия контрол, а и той самият е тяхна жертва, но не го напускаше чувството за отговорност пред нея заради сегашното й състояние. Погледна я замислено и се опита да си представи какво ли изпитва.

– Как са могли да ти сторят това? – попита той на глас.

Бяха стигнали до брега на езерото. Ято патици плуваха лениво, а ярката слънчева светлина се отразяваше в гладката повърхност на водата като милиони скъпоценни камъчета. Александър погледна лицето на майка си, взря се в големите тъжни очи. Търсеше най-малък знак да му подскаже какво става в съзнанието й, ала не откри нищо – лицето й беше безизразно. Копнееше да си припомни каква е била преди злополуката, преди да ги разделят един от друг. Копнееше да си припомни нещо за близостта между тях. Сигурно е била добра майка, помисли си той тъжно.

Усети, че тя започва да се уморява, и я отведе до пейката под сянката на голяма върба. Елизабет седеше до него и мълчаливо се взираше в далечината. Хвана я за ръка и се опита да й говори, но се почувства леко обезкуражен. До нея изглежда не стигаше нищо.

Зърна туфа диви цветя и се сети няколко думи от записите с Том Райън: „В парка синът ни често береше цветя за майка си – бе казал Том на Мередит. – Обикновено това бяха бурени, но Лиз се отнасяше към тях като към най-изящни рози. Подреждаше ги в кристални вази и сменяше водата им, докато съвсем увехнат.“ Александър стана. Откъсна няколко стръка и ги подаде на Елизабет.

– Това е за теб, мамо – промълви той нежно. – Надявам се да ти харесат.

Постави ги в ръката й и сви пръстите й около стеблата.

В нейното съзнание пробяга образ – дете й поднася глухарчета, – но в следващия миг изчезна. Една-единствена сълза се появи в крайчето на окото й и се стече по бузата, но Александър не я забеляза. Почувствал се победен от липсата на реакция, той отново седна до нея и покри лице с ръце. Трябваше да събере сили да продължи. Поклати глава.

– Мамо – промълви той така тихо, че почти не се чуваше, – какво е необходимо? Какво да направя, за да стигна до теб? Как да те накарам да ме чуеш?

За пръв път се чувстваше на ръба на психически срив.

Неочаквано нещо го докосна леко по главата. Сепна се и извърна глава. Елизабет бе протегнала ръка и нежно докосваше косата му. Гледаше го, но очите й все още бяха пусти, сякаш не го виждаше. Не проговори, но все пак това бе начало. Александър я хвана за ръката.

– Мамо! – прошепна той.

Точно тогава видя сълзата. Протегна ръце и прегърна Елизабет силно.

– Все пак ме чу! – промълви той, едва поемайки си въздух. – Все пак ме позна! Вече знаеш, че съм се върнал.


– В бъдеще – подхвана доктор Гудрон – ще съм ви благодарен, ако съгласувате с мен намеренията си да извеждате Елизабет от стаята й.

Александър крачеше напред-назад из кабинета на психиатъра като животно в клетка.

– Не вярвам на ушите си! – заяви той с равен тон, за да прикрие гнева и раздразнението си. – Не сте чул и думичка от онова, което ви казах!

– Напротив – възрази Гудрон. – Разбирам вълнението ви при този нов развой на събитията. Но аз съм не само лекар, а и реалист. Грижа се за госпожа Райън от тридесет и четири години. Определено я познавам по-добре, отколкото вие някога ще я опознаете.

Александър се обърна с лице към него. Черните му очи искряха.

– Какво точно значи това? – настойчиво попита той.

– Значи, мосю, че ако очаквате чудо, ще бъдете разочарован – отвърна доктор Гудрон. – Засега едва ли е разумно да се говори за пробив.

– Но тя ме позна! Разбра, че съм там!

В тона на Александър се долавяше трескаво напрежение.

– Нека се опитам да ви обясня – предложи доктор Гудрон търпеливо. – Дълги години мадам Райън е изолирана от външния свят. В някои случаи като нейния въобще не сме сигурни колко от действителността стига до болното й съзнание. Възможно е и нищо да не стига. Но е възможно и всичко да достига, ала тя да предпочита да не показва. Не може да се каже със сигурност каквото и да било.

Събра длани, а върху лицето му се изписа замислено изражение.

– Но цветята… Защо те да не са предизвикали… – започна Александър.

– Да, възможно е. – Лекарят замълча. – В психиатрията винаги има възможности.

– Опитвате се да ми кажете, че това е нищо, просто… щастлива случайност? – попита Александър със съмнение.

– Не знам. Но се опитвам да ви кажа, че онова, което се е случило веднъж, не е задължително да се повтори. Не за пръв път пациент като госпожа Райън реагира при изолиран инцидент, а после – никога повече – добави доктор Гудрон тихо.

Александър застана до прозореца и се загледа към езерото, където бе седял с майка си само преди час.

– Странно, но единственият пробив през всичките тези години стана именно когато аз бях с нея – отбеляза той бавно, внимателно подбирайки думите си.

Доктор Гудрон го погледна.

– Проявявате огромно търпение – обясни той. – Изненадан съм, че човек като вас е така заинтересован от жена като госпожа Райън, която на практика ви е непозната.

Александър се усмихна.

– Човек като мен – повтори той кисело. – Колко пъти съм чувал тази фраза…

– Исках да кажа… – подхвана лекарят, леко смутен.

– Няма значение. – Александър махна небрежно с ръка. – Свикнал съм.

– Но моля ви да разберете – доктор Гудрон говореше тихо и премерено, – съзнанието е сложен механизъм. При травма, която намира за непоносима, то се защитава по различни начини: понякога изключва само неприятния спомен, понякога се оттегля напълно и се изключва от външния свят. Не може да се стигне до него, ако е решило да се съпротивлява. В случая с госпожа Райън скъсването е било тотално. След като съм се грижил толкова дълго за нея, вече съм убеден, че в момента едно-единствено нещо би й помогнало. А не е изключено дори и то да не свърши работа. Но за жалост никога няма да се случи.

– Какво е? – попита Александър, все така загледан в езерото.

– Възкръсването на мъртвото й дете – обяви лекарят тъжно и пое дълбоко дъх.

– А ако синът й е още жив? – попита Александър предпазливо.

Доктор Гудрон го погледна смаяно, понеже се усъмни дали го е разбрал правилно.

– Но, мосю, вие знаете, че синът й е умрял през 1953…

– Ако ви кажа, че е още жив и знам къде се намира? – прекъсна го Александър.

Лекарят сви рамене.

– Както споменах, няма никакви гаранции. Но ако е жив, ако успеете да докажете…

– Мога.

Доктор Гудрон мълчеше – продължаваше да не вярва на думите му.

– И къде е той сега? – попита лекарят скептично.

Александър се поколеба – съзнаваше какви сериозни последствия може да има разкриването на тайната му. От друга страна, това вероятно бе единствената възможност да помогне на майка си. Сега държеше съдбата й в свои ръце, тя зависеше от готовността му да довери на лекаря нещо толкова съкровено. Беше изправен пред избор и в този момент той го направи. Обърна се с лице към доктор Гудрон.

– Стои пред вас – обяви той тихо.


На следващия ден Александър пак дойде в клиниката. Не се обади на доктор Гудрон, но не очакваше повече възражения от психиатъра кога и по колко време да прекарва с Елизабет. След изненадващото му откровение се надяваше лекарят да погледне нещата от негова гледна точка, макар че отначало определено не му повярва. Изключено е Гудон да не разбира, че колкото повече време прекарва с майка си, толкова по-голям е шансът да стигне до нея.

По време на разходката с Елизабет – отново по брега на езерото – той затананика мелодия. Таеше я в съзнанието си от детството, без да е сигурен коя е и кой му я е пял. Тананикаше я продължително и забеляза странна промяна в изражението на Елизабет. По устните й се появи наченка на усмивка. Нима тя му бе пяла песента, запита се той. Окуражен, продължи да подпява мелодията. Устните на Елизабет леко потрепериха, а една сълза се отрони от крайчето на окото и се стече по бузата.

– Мамо – прошепна той и я хвана за ръката, – ти пак ме чу!


Ню Йорк

Мередит вечеряше, потънала в мислите си. Ненадейно Джоузеф се яви в трапезарията.

– Търсят ви по телефона, госпожо Киракис – съобщи той. – Обажда се господин Киракис от Швейцария.

Мередит стана.

– Ще се обадя от кабинета, Джоузеф. – Бързо отиде в кабинета и затвори вратата. Настани се на стола с висока облегалка и взе слушалката. – Готово, Джоузеф – каза тя на иконома. По изщракването разбра, че той е затворил във всекидневната, и продължи: – Александър?

– Здравей, скъпа – чу познатия глас от другия край. – Звънях и по-рано, но от Джоузеф разбрах, че си почиваш, и не пожелах да те безпокоя. Добре ли си?

– Никога не съм се чувствала по-добре. Само дето съм уморена – увери го тя. – Но защо не ми е казал, че си се обаждал?

– Джоузеф никога не пренебрегва нарежданията ми.

– Как е Елизабет? – попита Мередит.

– Изглежда започва да ме разпознава – отвърна Александър окуражен. – Не е кой знае колко – онзи ден ме докосна по косата, днес се усмихна, но все пак е някакво начало. Определено разбираше, че съм там.

– Чудесно! – възкликна Мередит. – Лекарят какво смята?

– Според него е прекалено рано да празнуваме. – Александър направи пауза. – Казах му всичко.

Изненадана, Мередит се поколеба за миг.

– Разказал си му за Йоанина и… кой си? – попита тя и стисна здраво слушалката.

– Според мен беше редно да постъпя така – отвърна той простичко. – Ако с изнасянето на истината на бял свят съм в състояние да й помогна, ако съществува и най-малък шанс, реших, че съм длъжен да го направя.

– Разбирам – промълви тя тихо.

– Може да му се има доверие, сигурен съм – сподели Александър. – В края на краищата е опазил тайната на Елизабет през всичките тези години.

– Прав си, предполагам – съгласи се тя и се облегна назад, защото усети, че отново й се повдига.

– Мисля си – продължи той, – дали не е добре да остана още няколко дни в Лозана…

Сърцето на Мередит се сви, но се постара да прикрие разочарованието си.

– Смяташ ли, че е разумно? – попита тя. – Особено при всичко, което става с корпорацията…

– През последните няколко седмици нещата са относително спокойни.

– А ако е затишие преди буря?

– Нещо не е наред ли, скъпа? – разтревожи се той.

Улавяше настроенията й дори по телефона.

– Напротив – отвърна тя. – Но имам изненада за теб и искам да я споделя.

– Не може ли да почака два-три дни?

– Тя ще почака, но не знам дали аз ще мога – призна Мередит. – Вчера бях при доктор Холанд, Александър. Бременна съм в третия месец.

Уж не искаше да му го съобщи по този начин, и то по телефона, но не бе в състояние да чака и миг повече.

– Бременна? – повтори той. – Сигурна ли си?

Тя се засмя.

– Напълно, скъпи.


Париж

Адриан Десан вече бе проверил всички факти поне по няколко пъти. Сега, седнал пред компютърния терминал в приземния етаж на сградата на Интерпол, почеса замислено брадичка и отново погледна данните на монитора пред себе си. Запита се дали не е допуснал грешка. Не изглеждаше логично, но все пак… Натисна клавиш и екранът се промени – изписаха се нови данни. Съвпадение ли е? Не. Десан не вярваше в съвпаденията. Как не го е забелязал досега, учуди се той. Как е пропуснал нещо толкова съществено? Фактите придобиваха застрашителен смисъл.

Ако интуицията му бе вярна – а тя рядко го подвеждаше, – далеч по-голяма опасност, отколкото бе допускал, застрашаваше Александър Киракис. Да, този човек желаеше да опропасти Киракис, но мотивът бе такъв, че само унищожаването на корпорацията едва ли щеше да задоволи налудничавото му желание за отмъщение. Ако Десан бе прав, в момента един луд се бе отправил към Ню Йорк с една-единствена цел: да убие Александър Киракис и всеки, който му се изпречи на пътя. Десан сграбчи телефона до компютъра и се опита да звънне на Киракис. Не успя да го открие и затова се свърза с „Ер Франс“, за да резервира място за следващия полет до Ню Йорк. Непременно трябва да намери младия грък. Дано само успее да го направи навреме.


Саутхамптън

– Задава се буря – предупреди Александър по време на разходката им по плажа, докато лекият бриз рошеше косите им. – Погледни на юг. Виж черните облаци. Ще бъде доста сериозна.

Посочи струпалите се облаци в далечината. Тя се усмихна.

– Кога си научил толкова много? – попита тя и се загърна по-плътно в бялата си вълнена жилетка, за да се предпази от студа.

– Когато растях в Гърция – отвърна той, все още загледан в мрачното небе. – Татко ме водеше при лодките. Понеже живеехме на острова, постоянно следяхме промените на времето. Той ми обясняваше какво значат различните облаци, променящите се климатични условия. Самият той ги изучил още като дете.

– Чу ли се? – прекъсна го Мередит. – Нарече Константин Киракис „татко“.

Той свъси вежди.

– Човек трудно скъсва със старите навици – отбеляза тихо.

Продължи да гледа небето на юг, тъмните му коси се вееха, а очите му бяха по-черни и по-заплашителни от смръщеното небе.

– Нима? – Мередит спря и го хвана за ръцете. – Никога ли няма да им простиш, Александър?

– Ти би ли могла, ако беше на мое място? – парира я той с изкривено от гняв лице.

– Мисля, че да – отвърна тя искрено. – Каквото и да са направили, те са те обичали повече от всичко на света. Никога не съм се срещала с тях, разбира се, но ги опознах доста добре по време на разследването. Наистина са били готови да умрат за теб.

– Или да убият, какъвто е бил случаят – допълни той ледено.

– Приеми го, скъпи, и го остави в миналото – подкани тя настойчиво. – Ако продължаваш така, само ще донараниш себе си… и мен. Не издържам да те гледам как се измъчваш по този начин.

– Как да простя и да забравя, когато целият ми живот се е сринал? – не се предаваше той. – Проблемите в корпорацията, сега това… Имам чувството, че целият свят – моят свят – се стоварва с все сила върху главата ми.

– Сега вече знаеш истината. Знаеш, че майка ти – биологичната ти майка – е жива. Знаеш, че Константин Киракис се е опитал да поправи грешката си, че двамата с Мелина са искали да ти кажат всичко – напомни му Мередит.

Той вдигна поглед. Целият трепереше от гняв.

– Но аз не знам кой съм! – провикна се той. – Дейвид Райън ли съм или Александър Киракис?

Тя помълча известно време. Накрая подхвана:

– В известен смисъл Дейвид Райън е умрял в Йоанина. Дейвид е умрял и се е преродил в Александър – нова идентичност и нов живот. Ти си станал човекът Александър. Не можеш да се върнеш, дори да искаш. Остава ти единствено да вървиш напред. Ти си Александър Киракис от деня, когато са те намерили в пещерата през 1953 година. Лист хартия не е в състояние да го промени. Налага се да оставиш миналото зад гърба си и да продължиш живота си. За да го постигнеш, трябва да намериш сили да простиш на Константин и Мелина. Все още дълбоко държиш на тях. Виждам го, дори ти да не го осъзнаваш. Прости им и остави болката зад гърба си.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю