Текст книги "Игра на богове"

Глава 5

На Александър му се искаше да вярва, че най-лошото отминало, че преди баща му да си тръгне разгневен, е изрекъл всичко, което мисли за самоубийството на Мариан. Съзнаваше обаче какво предстои – това беше само началото. Старият Киракис обикновено не обсъждаше лични въпроси – особено от такъв скандален характер – на публични места. Инцидентът в кабинета на Александър се оказа изключение от правилото. Баща му не успя да овладее гнева си. Сега, останали насаме, Александър изпита неприятната убеденост, че най-лошото всъщност предстои.

– Не съм в състояние да понасям повече откровено безотговорното ти поведение, Александър. – Константин Киракис стоеше в другия край на стаята с гръб към сина и, сякаш му бе непоносимо да го погледне. – В миналото си затварях очите за доста неща, или – ако трябва да съм по-честен – опитвах се да ги затварям. Когато не успявах, плащах скъпо и прескъпо името ти да не се появява във вестниците. Отначало се самоуспокоявах – разбираемо е, казвах си, млад е и разните там сексуални подвизи са естествени. Уверявах майка ти, че няма нещо тревожно – постепенно всичко ще отшуми. Непрекъснато й повтарях, че е въпрос на време да си намериш жена и да се задомиш. – Обърна се да погледне сина си. – Но последната случка е непростима, Александър. Кара ме да се съмнявам дали си подходящ за мой наследник, дали си готов да поемеш тази отговорност.

Александър, седнал зад бюрото си, погледна мрачно баща си.

– Какво точно имаш предвид? – попита той предпазливо.

– Не съм ли пределно ясен? Съмнявам се, че си подходящ да ме наследиш като председател на борда на директорите – отвърна Киракис.

Александър стана и се втренчи в баща си изумен.

– Не е честно, татко – възрази той. – Държиш ме отговорен за постъпката на психически лабилна жена, която сама е сложила край на живота си!

– След като ти си я отблъснал – сряза го Киракис ядно. – Възползвал си се – неоправдано – от чувствителна, объркана млада жена. Употребил си я. Прелъстил си я и си я използвал за свое удоволствие, с което си я унищожил!

– Как можех да предположа, че това ще се случи! – извика Александър в своя защита. – Прекарахме заедно една-единствена седмица. Не ми е минавало през ума…

Киракис му направи знак да млъкне. Лицето му отново бе потъмняло от гняв. Заговори с нисък глас и изключително сериозен тон:

– Редно е да знаеш, че обмислям промяна на завещанието си. Не се шегувам.

Потресен от думите на баща си, Александър вдигна очи.

– Ще промениш завещанието си? Това не е истина, нали? Заради тази случка?

– Говоря абсолютно сериозно, Александър – увери го Киракис. – След като не съм сигурен в способността ти да контролираш личния си живот, изпитвам съмнения дали е редно да станеш мой наследник. Няма да допусна корпорацията да се провали. Убеден съм, че ясно си даваш сметка за това.

– Но кой… – подхвана Александър, видимо разстроен.

– Кой ще наследи контролния пакет акции на корпорацията ли? – Киракис поклати глава. – Представа нямам… засега. Не съм имал възможност да премисля алтернативите. Опасявам се, че ти, сине, ме поставяш в доста трудно положение. Дори не ми е минавала през ума вероятността някога да се изправя пред подобен проблем. Нито за миг не съм допускал, че не ти, а някой друг ще ме наследи.

Лицето на Александър стана пепеляво.

– Не ми се вярва наистина да постъпиш така – промълви той бавно и така стисна ръба на бюрото, че кокалчетата му побеляха.

– Повярвай, защото непременно ще го направя – отвърна Киракис тихо. – Не бих искал, но ако не ми оставиш друг избор, ще бъда принуден да постъпя така. Ако в бъдеще не се държиш по-отговорно, ще поверя контролния пакет акции на корпорацията в ръцете на човек, който ще я ръководи както трябва, за да оцелее. – Отново се извърна към прозореца. – Приеми тези думи като последно предупреждение, Александър. Ти си Киракис. Засега последният и единствен наследник. Постарай се да поемеш отговорността си, преди да стане прекалено късно.

Обърна се и бързо излезе от стаята.

Дълго след това Александър седя в кабинета и размишлява върху поставения ултиматум. Добре познаваше баща си и нито за миг не се усъмни в заплахите му. Константин Киракис не отправяше напразни закани. Никой не знаеше това по-добре от Александър. Ако прецени за необходимо, старият щеше да постъпи точно така въпреки цялото си нежелание да лиши сина от контрол над корпорацията.

Александър си пое дълбоко въздух и се пресегна към купчината доклади върху бюрото пред него. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, се отказа да ги преглежда, защото не успяваше да се съсредоточи. Остави листата настрана и разтърка слепоочията си, за да намали напрежението. Изпитваше чувството, че нещо стяга черепа му. Бавно се изправи и заобиколи бюрото. Силният аромат от египетските цигари на баща му все още витаеше във въздуха.

Застана до прозорците и се загледа в тъмнината, ала всъщност не виждаше нищо. Питаше се дали някога нещата помежду им пак ще бъдат същите. Като сложи край на живота си и го спомена поименно в предсмъртното писмо, Мариан заби клин между Александър и баща му, а това заплашваше да се окаже невъзвратимо. Каква ирония, помисли си Александър – толкова жени минаха през живота му и всяка се кълнеше, че ще си „отмъсти“, а именно Мариан, на която едва ли й бе минала мисъл за мъст, посегна на живота си, нанасяйки му удар, от който едва ли някога ще се съвземе. Смъртта й заплашваше рожденото му право – единственото нещо в живота му, на което истински държеше. За него „Киракис корпорейшън“ бе изпепеляваща страст, негова изкусителна, капризна любовница. Тя изтръгваше силни емоции от най-дълбоките кътчета на душата му, непробудени от никоя жена. Вероятността да загуби корпорацията плашеше Александър повече от самата смърт.

Трябваше да намери някакъв начин това никога да не се случи.

Лос Анжелис

– Ще стане фантастичен документален филм – уверяваше Мередит Чък Уилард, директора на Кей Екс Ел Ей. – От години хората проявяват интерес към тази история, най-вероятно защото Том Райън винаги е отказвал да говори за нея. Никой никога не е успял да стигне до истината… досега.

– А кое те кара да мислиш, че ще предразположиш Райън да говори, след като никой друг репортер не е успял? – попита Уилард скептично.

– Не мисля, Чък, а съм убедена – отвърна Мередит уверено.

– И друг път съм чувал подобни приказки. – Личеше си, че не е оптимистично настроен. – Знаеш ли, Мередит, тъкмо се захващах с този занаят, когато това се случи. Помня как ми се щеше именно аз да стигна до Райън, да измъкна цялата история от него още при слизането му от самолета. Всеки репортер в този град, естествено, мечтаеше за същото. Още тогава той отказа да разговаря с когото и да било и доколкото ми е известно, никога не го е правил.

– С мен ще разговаря. Всъщност вече разговаряхме.

– Вече си разговаряла с него? – В тона му се долавяше изненада. – Как успя, след като на другите дори не вдига телефона?

Мередит се усмихна.

– Никой от другите не живее с Ник Холидей, Чък – отвърна тя простичко.

– А, ясно – кимна той. – Стигнала си до него благодарение на близката си връзка с Холидей. Трябваше да се досетя.

– Чакай, чакай – намеси се тя бързо, напрегната от явния намек, че само благодарение на Ник е уредила интервюто си с Райън. – Искам да ти е ясно едно: Ник е против тази идея. Не желае да има нищо общо. Той само ме запозна с него. Това е всичко.

– Но Райън би погледнал на теб по-благосклонно именно заради връзката ти с протежето му – заключи Уилард.

– Може да е така, но може и да не е. Щом ми дава възможност, защо да не се възползвам от нея? – попита Мередит. – Няма да съм първият репортер, прибягнал до малка хитрост, за да осъществи намеренията си.

Уилард поклати глава.

– Не, няма – съгласи се той. – Кажи ми с какво точно го убеди да се разкрие пред теб?

– Не беше толкова с думи, колкото с нещо, което му показах. – Мередит му разказа какви изрезки е дала на Том Райън. – Съзнавах, че няма да промени решението си за една нощ. Дори бях сигурна, че ден-два няма да погледне изрезките. Нужно му бе време да събере смелост – отдавна не е чел нищо от пресата за себе си или за семейството си. Но след като разполагаше с възможността да премисли, бях убедена, че ще се навие.

– Само с това ли го постигна? Малко ласкави приказки и някакви си стари изрезки?

Уилард я гледаше смаяно.

– Не бих казала – сподели тя с кисела усмивка. – Постарах се да спечеля доверието му, да го убедя, че не възнамерявам да го експлоатирам – нито него, нито мъката му.

– И смяташ, че няма да се отметне? – зачуди се Уилард.

Мередит бе напълно уверена.

– Не би си правил труда да ми се обади, ако не възнамеряваше поне да ми даде шанс – отвърна тя.

Уилард кимна.

– Май си права.

– Струва си рискът – настоя Мередит. – Аз го виждам така: нямам какво да губя, а мога да спечеля, ако съм настоятелна. И ако спечеля, ще бъде най-големият удар от постъпването ми тук. В противен случай си оставам там, от където тръгнах, но ще знам, че съм опитала.

Той се замисли.

– Ами ако дам съгласието си за този проект, а Райън се откаже? Няма да имаме предаване и ще ме разпънат на кръст.

– Не е задължително.

Погледна я.

– Как така?

– Ще се уговорим да правя репортажа както всеки друг. Ако не излезе нищо, се отказваме и забравяме цялата история. Но ако успея да го разприказвам, ти ще ми дадеш ефирно време и ще пуснем репортажа като специално предаване. Това е начин доста да вдигнем рейтинга си, и то не само на местно, но и на национално ниво. А после ще помислим как да го продадем на други, нали знаеш?

– Възможно е – съгласи се Чък.

– Ще продължа да преследвам Райън и всячески ще се опитам да измъкна историята от него – обеща Мередит. – Ако се проваля, ти няма какво да губиш.

– Добре. Съгласен съм, но при споменатите условия – прие той накрая. – Иди и се постарай да осигуриш репортажа.

Том Райън си наля поредното питие. Забеляза, че в бутилката вече няма нищо, и я пусна в кошчето до бюрото. Отиде до бара за нова, но двете бутилки там също се оказаха празни. Погледна в шкафа – полиците бяха голи. Къде ли е пиенето, запита се той. От магазина за алкохол направиха редовната си доставка миналата седмица. Значи отново е проклетата икономка! Тя трябва да го е скрила. Нямаше да й е за първи път. Постоянно му натякваше, че пие прекалено много. Знаеше, че го прави за добро, опитва се да се грижи за него, но това не го спираше да й се гневи.

Вдигна глава към картината над камината. Дори сега, след повече от двадесет и шест години, при всеки поглед към портрета имаше чувството, че някой изтръгва сърцето му. Все още не успяваше да приеме реалността. Как така се случи именно на тях, запита се той за пореден път. Как? Бяха шеметно щастливи. Разполагаха с всичко, което желаеха: прекрасен брак, красиво дете, напълно съвместими кариери, невероятен успех и овации. Бъдещето им не можеше да изглежда по-бляскаво. А после, за една кошмарна нощ, всичко им бе отнето внезапно и жестоко. Дейвид го нямаше, Лиз я нямаше, а на него му се щеше да е мъртъв.

Дълго гледа картината. Припомни си деня, когато бе завършена. Дейвид, енергично четиригодишно дете, проявяваше нетърпение и неспокойство по време на дългите часове позиране пред художника. С изключение на последния ден. Бе се държал като истинско ангелче, по думите на Елизабет. Позирал търпеливо и без да се оплаква. Художникът бе успял да улови истинския лик на Детето в прегръдките на майка му. Лиз се бе засмяла и твърдеше, че това е добра поличба. Смехът й… Господи, как му се щеше да го чуе отново! Онзи красив, вълшебен смях, омайващ всеки, който го чуе. Припомни си колко щастлива беше Елизабет през онази сутрин. Току-що бе узнала, че е получила ролята, за която половината актриси в Холивуд биха извършили убийство; роля, за която бе сигурна, че ще й донесе номинация за „Оскар“. Когато през 1948 година се оттегли от сцената, съобщи на репортерите, че актьорството няма да й липсва, защото, макар безспорно да е звезда, никой в бизнеса не гледа на нея сериозно като на актриса. Беше й омръзнало да я третират като сексапилна богиня. Но този филм – в това бе убедена – щеше да промени всичко. Нямаше начин да не се превърне в класика. Щеше да докаже, че е актриса от първа величина.

Беше така изпълнена с оптимизъм за ролята! Дори сутринта, когато отпътуваха за Европа, каза пред журналистите, че това е най-хубавото нещо, случило й се в професионално отношение. Том Райън зарови лице в ръце, като си припомни думите й пред тълпата репортери на летището. Ранното й предсказание за филма се сбъдна: превърна се в класика, доказа, че Елизабет е бляскава актриса – каквато той бе убеден, че ще стане – и й донесе „Оскар“.

Но цената на звездния миг се оказа прекалено висока. Тя им струваше всичко на света, което имаше значение за тях двамата: детето им, любовта им, великолепният им съвместен живот. Само ако можеха да предвидят какво ги очаква… Само да бяха получили някакво предупреждение…

Отново вдигна глава към портрета и премигна, за да пропъди сълзите. На полицата, вдясно от портрета, стоеше нейният „Оскар“. Като го видя сега, изпита такъв гняв, че едва се въздържа да не запокити проклетата статуетка през прозореца. Защо въобще прие да разговаря с Мередит Кортни, запита се той. Нейните въпроси събуждаха всички болезнени спомени, които се опитваше да зарови през последните десетилетия.

Замисли се за миг, после посегна към телефона на бюрото и набра познатия номер на швейцарските авиолинии в Лос Анжелис. Бе го набирал толкова пъти през годините, че го знаеше наизуст.

– Искам да направя резервация… Да… За първия възможен полет до Лозана. Тази вечер ли? Да, би било чудесно…

– Ще празнуваме довечера – обяви Мередит на Ник, когато той й звънна в службата. – Сутринта разговарях с Чък Уилард и той ми даде зелена светлина за документалния филм за Райън.

– Страхотно, бейби! – поздрави я Ник. – Но не само ти имаш добри новини днес. И двамата имаме какво да отпразнуваме.

– Ооо? – Ник обичал да представя нещата грандиозно, помисли си тя развеселена. – Не ме дръж под напрежение, Холидей. Какви са добрите ти новини?

– Чух ги тази сутрин. „Отражения“ е номиниран за най-добър филм от академията. А твоят любим – за най-добър режисьор – съобщи той.

Мередит усети въодушевлението му дори по телефона.

– Чудесно – зарадва се тя. – Но я си признай: не очакваше ли да бъдеш номиниран?

– Не бях съвсем сигурен – отвърна Ник. – Според мен филмът е достатъчно добър, естествено, но всеки знае, че номинациите са преди всичко холивудска политика и едва след това отразяват качествата на филмите. Припомни си някои от наградените досега.

– Може и да е така, но ти наистина заслужаваш да спечелиш – настоя Мередит. – И не говоря като изкушен критик, между другото и влюбен в режисьора. „Отражения“ е страхотен филм.

– Да се надяваме, че и от академията ще са на същото мнение – подметна Ник привидно безгрижно. – Къде искаш да отидем да празнуваме?

– О, не знам. Какво ще кажеш за онова италианско ресторантче в Глендейл?

– „Анджелино“ ли? – Ник се засмя. – Господи, откога не сме ходили там!

– Прекалено дълго, ако питаш мен. Какво ще кажеш, Ник?

– Не бих пропуснал срещата за нищо на света – увери я той. – Представа нямах, че си толкова сантиментална.

Мередит направи пауза, преди да продължи:

– Знаеш ли… Как приемаш идеята да поканим и Том Райън? И двамата нямаше да имаме какво да празнуваме тази вечер, ако не беше той.

– Щом искаш – промърмори Ник бавно, но без особен ентусиазъм.

– Май идеята не ти допада особено?

– Просто си представях празненство в по-камерен състав.

Мередит се засмя.

– Не се притеснявай. Ще си направим нашето празненство, след като се приберем вкъщи. Давам ти дума – увери го тя. – Какво ще кажеш? Да звънна ли на Том да проверя дали е свободен?

Ник не отговори веднага.

– Добре. Защо не? – прие той накрая. – Стига да не забравиш: когато се приберем вкъщи…

– Невъзможен си, Холидей – пошегува се тя. – Но май няма да се откача от теб. Ще звънна на Том, преди да тръгна от тук следобед.

– Защо не опиташ още сега? – предложи Ник. – Аз и без това трябва да бягам. Днес на снимките цял ден възникват проблеми. Нямах време дори да обядвам.

– Горкичкият – съжали го тя шеговито.

Ник затвори. Тя се поколеба, но реши все пак да набере номера на Том Райън. Звънна няколко пъти, преди той най-после да вдигне.

– Том, Мередит Кортни се обажда.

– Здравей, Мередит – отвърна той със странен глас. – Опасявам се, че ме хващаш в лош момент. Точно излизам…

– Само за секунда – увери го тя. – Тази вечер Ник и аз излизаме да празнуваме. Току-що е разбрал, че „Отражения“ е номиниран за наградата на академията, а аз получих зелена светлина за идеята ми за документален филм. Наистина ще се радваме да дойдеш и ти.

– Няма да мога. – В тона на Райън имаше напрежение, което озадачи Мередит. – Ще пътувам извън града за няколко дни.

– Съжалявам. Съжалявам, че няма да си с нас. Но…

– Хайде да се разберем така: ще ти се обадя, щом се върна. Ако всичко при мен мине добре, ще си поговорим надълго… И ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

– Добре, Том – прие тя, не вярвайки на ушите си. Сериозно ли говореше? Наистина ли бе готов да й каже какво се е случило? – Няма да те задържам. Ще се видим, когато се върнеш.

Последва пауза.

– Да, да… Ще ти се обадя.

Телефонната линия замлъкна.

Мередит дълго гледа в слушалката. Къде ли отива, запита се тя. Защо съдбата на замисления от нея документален филм зависи от изхода на това пътуване?

С кого отиваше да се срещне той?

– С риск да ти прозвучи като клише, готов съм да дам всичко, за да разбера за какво мислиш, прекрасна лейди – подметна Ник шеговито. Усмихна й се, а сините му очи направо затанцуваха. – От няколко минути седиш с поднесена към устата вилица и отнесен поглед.

И Мередит му се усмихна. Лицето й, гъстата й руса коса – сега падаща свободно по раменете, – дори розовата коприна на роклята отразяваха златистите отблясъци от пламъка на свещта.

– Просто си мислех за предишния път, когато бяхме тук – отвърна тя бавно и обходи с очи препълнения ресторант. – Помниш ли?

Той простена престорено и изви очи нагоре.

– Как мога да забравя? Така силно се опитвах да те впечатля през онази вечер, само дето не се изправих на глава.

Мередит се засмя.

– А аз страшно се стараех да не се впечатлявам. – Замълча и погледна към чинията си. – Знаеш ли, истинско чудо е, че се събрахме.

Ник се пресегна и взе ръката й в своята.

– Не знам как точно стана, но съм доволен – увери я той.

Тя го погледна. Сините й очи блестяха от светлината на свещта. Пресегна се и със свободната си ръка хвана неговата.

– И аз – сподели нежно.

– Знам колко ти се искаше Том да е с нас тази вечер – продължи той, – но се радвам, че не е имал възможност. Наистина ми се иска да съм насаме с теб.

Мередит се усмихна и огледа помещението.

– Трудно е да се каже, че сме сами.

– Знаеш какво имам предвид.

Тя кимна. Дребните диаманти, които украсяваха ушите й, проблеснаха.

– Съвсем точно знам какво имаш предвид. – Посегна към чашата си. – Какво ще кажеш за тост? Все пак сме тук да празнуваме.

Той кимна и пусна ръката й, за да вземе своята чаша.

– Напълно си права. – Вдигна чашата. – За нас! За мен, номинирания за „Оскар“, и за теб и твоя документален филм! Нека успехът винаги ни съпътства!

Мередит докосна чашата му със своята. После отпи и заговори:

– Не е минало толкова много време от онзи път, когато бяхме тук, но са направили доста промени.

Ник се огледа и замислено почеса брадичка.

– Разширили са се – отбеляза той замислено. – Преди нямаше дансинг. Мястото бе толкова малко, че едва се минаваше между масите. Танцуването беше изключено, но то така и не ми липсваше.

– Не обичаш ли да танцуваш? – попита Мередит и се сети, че през всичките месеци, откакто бяха заедно, никога не са танцували.

Той се ухили.

– Не искай да танцуваш с мен, бейби – помоли той. – Известен съм с двата си леви крака.

– Вечно се подценяваш. Понякога се питам дали не го правиш, за да ти възразявам.

– Не бих казал. – Гледаше я предано в очите. – Но и няма да твърдя, че ми е неприятно, когато ме уверяваш колко съм чудесен.

Тя се засмя.

– Излишно е да ти го повтарям. Просто продължавай да четеш „Варайъти“.

– За мен е по-сладко, когато го чувам от теб.

Музикантите заеха местата си на подиума и засвириха. Мередит погледна Ник.

– Е, ще ме поканиш ли да танцуваме? – поиска да знае тя.

Той се ухили.

– Ама ти наистина обичаш да живееш опасно. – Стана и й подаде ръка. – Твоите желания са закон за мен, принцесо – обяви той галантно.

Мередит се изправи. За миг останаха с преплетени ръце. После я отведе на дансинга. Тя постави длани на раменете му и се отпусна; двамата уловиха ритъма на музиката. Вдигна лице и му се усмихна.

– Два леви крака ли? – промълви тихо. – Танцуваш много по-добре, отколкото твърдиш.

Той се ухили.

– Само почакай.

Положи глава на рамото му. Колко време беше минало, запита се тя. Колко време, откакто можеха да се наслаждават на часовете, прекарани заедно, без никой да ги прекъсва?

– Трябва да го правим по-често – прошепна тя.

– Да излизаме да танцуваме ли?

– Всичко, стига да сме заедно.

– Звучи ми добре.

Ник погледна надолу и остана трогнат от израза на любов в очите й. Докато я водеше по пълния с хора дансинг, телата им се докосваха под звуците на нежната, чувствена музика и той изпита копнеж по нея – не бе сигурен дали ще успее да се овладее. Мередит също го долови и се остави усещането да я обгърне. С всеки изминал миг възбудата и на двамата нарастваше. В един момент, неспособен да се контролира повече, Ник наведе глава и я целуна зад ухото.

– Да се махаме от тук – прошепна той. – Да си идем вкъщи.

Тя го погледна и се усмихна многозначително.

– Празненството свърши, така ли?

– Не – увери я той дрезгаво. – Едва сега започва.

Докато чакаше Чък Уилард в кабинета му, Мередит се запита колко пъти е била тук през последните две години, без да забележи обстановката. Обикновено влизаше в разгара на някаква криза, но днес оцени напълно модерния дизайн – от хромираните повърхности до строгото бюро и тапицираните със сива кожа кресла. До огромните прозорци имаше засадени в сандъчета палми. Когато пердетата не бяха спуснати, Уилард можеше да наблюдава хаоса в новинарската стая през стъклената стена, която го отделяше от подчинените му. Никой не би успял да направи нищо незабелязано, помисли си Мередит. Погледна часовника си. Девет и половина. Къде е Чък, зачуди се тя. Нямаше навика да закъснява. Когато й позвъни вкъщи вечерта и каза, че иска да я види рано тази сутрин, Мередит го прие съвсем сериозно и се постара да пристигне преди обичайния си час. Приглади полата на коленете. Обичаше този сив костюм. Кройката имитираше моделите на Диор от 40-те години: сакото бе вталено, с леко разширени рамене. На гарнираните с черно кадифе ревери бе сложила малката диамантена игла, която Ник й донесе от Рим. Мередит обичаше този костюм заради изисканата му, ненатрапчива елегантност.

Чък Уилард нахлу в кабинета с куфарче в ръка и ядосано изражение.

– Извинявай за закъснението – промърмори той, затваряйки вратата. – Отдавна ли чакаш?

– От известно време – отвърна Мередит откровено.

Уилард свали палтото си и го закачи. Седна зад бюрото и звънна на секретарката по интеркома.

– Не ме свързвай с никого, докато не ти кажа, Сали – нареди той. Отново погледна Мередит. – Първоначално уговорих тази среща, за да разбера искаш ли да заместваш Дана, докато е в болница – обяви той направо.

Дана Уелс, водещата на вечерните новини, бе постъпила в болница предишната седмица за биопсия на гърдата и сега се възстановяваше от двойна мастектомия. През изминалите седем дни я заместваше Рой Макалистър – ветеранът водещ от Сиатъл, наскоро включил се в екипа. Защо Чък търси заместник на Рой? – запита се Мередит.

– Тази сутрин ми се обади Дана – продължи Уилард. – Още е в болница, но сметнала за необходимо да ме предупреди навреме, че напуска. Обсъдила го със съпруга си – опасността от рак доста ги разтърсила – и решили да не се връща на работа, след като я изпишат. Бих искал да заемеш мястото й за постоянно, ако представлява интерес за теб – завърши той.

– Интересува ме, разбира се – отвърна Мередит предпазливо. – Но какво ще стане с Рой? Според мен се справя чудесно.

– Така е – призна Уилард, но поклати глава. – За жалост обаче зрителите не го приемат добре. Предпочитат жена за водеща. Намирам, че ти си най-подходящата.

Мередит премисли бързо.

– Кога искаш да започна? – попита тя.

– Още днес. От този момент.

Лозана, Швейцария

Отвън клиниката в Лозана изобщо не загатваше, че е болница, при това най-добрият психиатричен институт в цяла Европа. На пръв поглед приличаше на луксозен хотел. Намираше се сред хектари безупречно поддържани морави, а висока стена ограждаше целия терен. На единствения вход тежки порти от ковано желязо се отваряха към дълга, опасана с дървета алея, която водеше до главната сграда – огромен замък от седемнадесети век. Вътре стаите представляваха елегантни апартаменти и осигуряваха на обитателите пълно уединение. Охраната на клиниката беше засилена, защото сред пациентите често имаше знаменитости от света на политиката, шоу бизнеса, световния светски елит, изкуствата и – още по-често – съпругите или децата на тези видни личности. Медицинският състав включваше водещи психиатри и психоаналитици от целия континент. Клиниката предлагаше на пациентите и семействата им най-доброто, което можеше да се получи срещу пари.

Работещите тук – от медицинските сестри и санитарите до поддържащия персонал – се гордееха с умението си да проявяват дискретност не по-малко от първокласните грижи, които полагаха. От време на време ги преследваха журналисти или фотографи с надеждата да се доберат до някой пациент, но те винаги отказваха, независимо колко пари им предлагаха. Обещанията за богатство не ги впечатляваха, както и лицата на пациентите им – често пъти прочути хора.

– Иска ми се да можех да ви дам надежда, мосю, но би било жестоко от моя страна – обясни доктор Анри Гудрон, главен лекар в клиниката. – В случаи като този травмата е толкова голяма, че съзнанието не е в състояние да се справи с нея. Когато не успява да я приеме, то се затваря – нещо като защитен механизъм.

Том Райън свъси вежди.

– Искате да ми кажете, че няма никаква надежда? Нито сега, нито някога?

– Не ви казвам нищо различно от онова, което многократно съм ви повтарял – уточни доктор Гудрон тихо. – Двадесет и шест години, мосю, са доста време. Колкото по-дълго е откъсната от действителността…

Той сви рамене безпомощно. Том Райън запали цигара.

– Всъщност смятате, че никога няма да излезе от това състояние, така ли?

– О, мосю, винаги има шанс – парира го Гудрон бързо. – Но в случая с мадам той е нищожно малък. Почти несъществуващ. Толкова е малка вероятността…

– Разбирам – промълви Райън.

– Както съм споменавал и друг път, според мен е загуба на време и пари да я посещавате всеки месец, както правите през всичките тези години. Тя не ви разпознава. Дори не знае, че сте при нея.

– Но аз знам – отвърна Райън.

Доктор Гудрон си пое дълбоко въздух.

– Е, щом душата ви се успокоява, когато я виждате, правете го, мосю – промълви той бавно. – Но за мадам то няма да допринесе с нищо.

– Мога ли да отида при нея сега? – попита Райън нетърпеливо.

Доктор Гудрон кимна.

– Разбира се.

Двамата мъже се изправиха и излязоха от кабинета на психиатъра. Минаха мълчаливо по пустите коридори на клиниката и се изкачиха по широко резбовано стълбище до втория етаж. Лекарят отвори една врата и даде път на Том Райън. Влизайки в стаята, Райън я видя в голямото, тапицирано с кадифе кресло до прозореца. Красивото й лице се къпеше в меката топлина на следобедното слънце. Изглеждаше невероятно: през последните десетилетия се беше променила съвсем малко. Продължаваше да е красива както някога, преди това да й се случи, преди животът им да се превърне в истински ад. Годините не бяха оставили следи по лицето й. Гъстата й тъмна коса бе все така бляскава и добре поддържана, както винаги. Сякаш времето в тази стая бе спряло. Коленичи до стола и пое ръката й. Както всеки път, тя продължи да гледа безизразно напред – нито премигна, нито подсказа с нещо, че е доловила присъствието му.

– Здравей, Лиз.

Полетът от Лозана до Ню Йорк продължи тринадесет часа. По средата на океана боингът попадна в турбуленция, но пилотът веднага се обади по радиоуредбата и успокои пътниците, че няма нищо тревожно. Том Райън никак не се бе притеснил. В този момент нищо не би го направило по-щастлив от падането на самолета в океана или избухването му във въздуха – така животът му щеше да свърши светкавично. Мъртъв съм вече четвърт век, помисли си той поразен. Просто още не са ме погребали.

Стюардесата му предложи възглавница, но той отказа. Не му се спеше, не беше нито гладен, нито жаден. Желаеше единствено да остане насаме с мислите си, с болезнените спомени, които винаги изригнаха с пълна сила след посещение при Елизабет. Спомени за нощта, когато загубиха детето си. Спомени от нощта, когато съобщи на Лиз, че вече няма никаква надежда – Дейвид беше мъртъв. Споменът как тя рухна – отначало се разкрещя истерично, после се отпусна в ръцете му и млъкна завинаги.

Премигна, за да прогони появилата се сълза. Господи, наистина щеше да продължи така до края на живота й! Гудрон го призна. Думите на лекаря отекнаха в ушите му: нищожна надежда… почти несъществуваща… двадесет и шест години са много време… Том Райън стисна очи. Разкъсваше се между потребността да сподели агонията си с някого – който и да е – и отдавна взетото решение да защитава Елизабет от външния свят до последния й ден. Макар многократно да бе мислил да сложи край на собствения си живот, съзнаваше, че е изключено да го направи, докато Лиз е още жива. Кой ще се грижи за нея, ако него го няма? На кого можеше да повери това задължение? Замисли се за Мередит Кортни и разговора с нея в деня, когато замина за Лозана. Обеща да й каже всичко. Искаше да й го разкаже. Райън не само харесваше Мередит, но й имаше доверие. Убеден беше, че тя няма да злоупотреби с Лиз и болестта й, както бяха правили други през годините. И все пак какво щеше да се случи с Лиз, ако той допусне истината да се разгласи? Дори днес, след толкова години, Елизабет Уелдън-Райън продължаваше да е новина, особено в Холивуд. Ще успее ли да я защитава и в бъдеще, да я опази от вълците?