Текст книги "Игра на богове"

Глава 6

Сутринта, когато погребаха Том Райън, валеше. Голяма група опечалени се събраха под сивото мрачно небе на Форест Лоун да отдадат последна почит на своя приятел и колега. Скупчените около гроба хора, предпазени от черни чадъри, бяха все холивудски знаменитости – филмови звезди, известни продуценти и режисьори, водещи журналисти. Мнозина познаваха Райън от първите му дни в бизнеса. Вероятно са познавали и Елизабет, помисли си Мередит. Стоеше до Ник в семпъл черен костюм и черна шапка с широка периферия. При започването на церемонията сведе очи. Стори й се странно, че Райън притежава гроб тук – от няколко години, както спомена Ник. Елизабет и Дейвид не бяха погребани на това място. Защо? Каква е причината да не ги погребе там, където един ден са щели да положат и него?

Престани, смъмри се сама. Престани с опитите да свържеш отделните нишки. Вече е безсмислено. Том е мъртъв, както и документалният ти филм. Но дори сега, загледана в обсипания с цветя ковчег, се улови, че мисли за последния разговор с него, и за пореден път се запита какво толкова наложително го е накарало да напусне града внезапно. Какво е станало по време на пътуването, та се бе решил да й каже всичко?

Обърна се да погледне Ник. Забеляза болката в очите му. Понесе далеч по-тежко, отколкото тя очакваше, вестта, че неговият приятел и покровител е мъртъв. Направо беше съсипан. Сякаш за втори път загубих баща си, бе споделил Ник. Тя се поколеба, но се пресегна и го хвана за ръката. Той й хвърли кос поглед, а усмивката му бе тъжна.

Според доклада на съдебния лекар към момента на смъртта алкохолното съдържание в организма било високо. Мередит не се изненада. Ник, който го познаваше по-добре от всеки, отказваше да го обсъжда, но Мередит подозираше, че Райън е водил губеща война с бутилката от години. Шофьорът на камиона бе заявил пред полицията, че Райън сякаш изгубил контрол над колата върху хлъзгавия път, а самият той едва избегнал сблъсъка с ролс-ройса. Първо е загубил контрол над себе си, а после – над колата, прецени Мередит. Макар всички старателно да избягваха думата „пиян“, тя подозираше, че той вероятно е бил доста пийнал. Трябвала му е смелост за онова, което се е готвил да направи; смелост, каквато просто не му е достигала. Сигурно се е напил, за да набере кураж… или да убие болката.

Церемонията свърши и тълпата започна да се разотива. Мередит стоеше мълчаливо до Ник – беше се заприказвал с двама колеги. Отново хвърли поглед към ковчега. Скоро щяха да го спуснат в гроба и старателно пазената му тайна щеше да бъде погребана заедно с него. След двадесет и шест години терзанията му най-сетне бяха свършили. Надявам се най-после да си намерил спокойствието, което толкова дълго ти убягваше, помисли си тя тъжно.

Хванати под ръка, с Ник се върнаха при колата, без да продумат. Той нямаше настроение да говори, да й сподели чувствата си. Реши да го остави насаме с мъката му известно време.

Докато Ник отключваше вратата тя погледна към тъмните облаци, забулили небето. Почнало бе да вали. Сивото време превърна и без това депресираната сцена на погребението в още по-мрачна картина.

– Доволен съм, че този ден най-после свърши – призна Ник, влизайки в спалнята. Разкопча ризата, съблече я и я метна върху облегалката на близкия стол. Пристъпи към прозореца, отвори го и вдъхна от студения вечерен въздух. – Знаеш ли – подхвана той, – все още не го вярвам… Не вярвам, че е мъртъв.

Мередит, в прозрачна изумруденозелена къса нощница седеше по турски в средата на леглото и решеше дългата си руса коса. Спря и го изгледа изпитателно. Дълбоката болка бе сложила отпечатък върху очите, по тъмните кръгове под тях, по изострените бръчки на лицето, състарявайки го с десетина години.

– Знам – промълви тя. – И аз се чувствам така. – Остави четката. – Ник, какво ще кажеш и двамата да си вземем няколко свободни дни? Може да останем тук или да заминем нанякъде. Сами. И двамата се нуждаем именно това.

В първия момент той се поколеба.

– Не знам… Все си мисля, че ако работя, ако се занимавам с нещо, няма да се сещам.

Отпусна се уморено върху леглото. Мередит коленичи до него и започна да масажира раменете и врата му.

– Не бих ли могла да откъсна мислите ти? – попита тя с преднамерено лековат тон.

– Ако някой може, това си само ти – увери я той с измъчена усмивка и я целуна по бузата.

– Е искаш ли?

– Какво си намислила?

– Нещо за отмора – отвърна тя и продължи да разтрива напрегнатите мускули по раменете и горната част на гърба. – Защо просто не останем тук? Да си лягаме рано и да спим до късно. Ще закусваме в леглото и ще правим дълги разходки по брега. През последните няколко седмици толкова рядко бяхме заедно. Именно такова нещо ни е нужно в момента: време насаме, за да си говорим, да споделяме разни неща, както в началото.

Той се замисли.

– Да, отдавна не сме били заедно. Ако не снимам на терен, ти кръстосваш щата по работа. Напоследък наистина се виждаме рядко.

Мередит се усмихна леко.

– Това пък прави малкото време, когато сме заедно, изключително вълнуващо. Ако имах избор, бих искала да съм по-често с теб.

– И аз. – Изправи се, свали ципа на панталоните си и ги смъкна. – Време е да се замислим за ваканция… Истинска ваканция. Само ти и аз и възможно по-далеч от Лос Анжелис. Винаги си искала да посетиш Париж. Защо да не отидем там за две седмици?

Мередит се усмихна.

– Ще се погрижа да спазиш това обещание – заяви тя и загаси лампата.

Ник се настани в леглото и Мередит се сгуши до него в тъмнината. Усети как ръцете му я обгръщат и притискат. Тя отчаяно се нуждаеше точно от тази топлина. Смъртта на Том Райън я разтърси много повече, отколкото бе склонна да признае. Накара я да се замисли за неща, които никога преди не бе осъзнавала. Двамата с Ник бяха така уверени в себе си, във връзката си, че започваха да гледат един на друг като на даденост. Всеки бе зает, потънал в кариерата си, и напоследък разполагаха с малко време да подклаждат огъня помежду си. По-късно… Постоянно отлагаха за по-късно. И двамата не спираха, за да се замислят, че такъв момент може и да не настъпи. Никога не си представяха, че някаква трагедия, сериозна болест или драстичен служебен конфликт са в състояние да сложат край на съвместния им живот. Никога не бяха мислили какво би се случило, ако единият си тръгне някой ден и никога не се върне. Мередит го погледна за миг и нежно прокара пръсти по страните му. Той лежеше смълчан, неподвижен, загледан в тавана. Докосна устните му с показалец.

– Искаш ли да поговорим?

Все така загледан невиждащо напред, Ник свъси вежди.

– Какъв смисъл има? – попита той отчаяно.

– Сигурно ще ти олекне.

– Съмнявам се.

– Не ме изолирай, Ник – промълви тя нежно. – Вярно е, не бях близка с Том като теб, но и аз държах на него. Разбирам какво изпитваш. Знам през какво минаваш. Искам да ти помогна, ако ми позволиш.

Погали я по косата и се обърна се към нея.

– Извинявай, бейби, не те изолирам. Просто не съм наясно как да изразя с думи чувствата си.

– Ами обясни какво изпитваш – предложи тя.

Той въздъхна дълбоко.

– Когато за пръв път се срещнах с Том, когато започнах да го опознавам, той сподели, че съм връстник на сина му. Винаги бил хранил големи надежди по отношение на Дейвид… Надежди, че и той един ден ще влезе в същия занаят. Затова, предполагам, бяхме така близки: запълвах празнината от смъртта на сина му, а той заемаше мястото на баща ми.

Мередит го погледна.

– Липсва ти, нали? Имам предвид баща ти. Рядко говориш за него.

Ник кимна.

– Да – промълви той. – Май никога не е преставал да ми липсва.

– Що за човек беше?

– Добър човек, работеше прекалено усилено и рядко се връщаше – припомни си той. – А когато си беше вкъщи, постоянно се чувстваше уморен. Но беше добър баща. Винаги намираше време за мен, независимо колко беше уморен…

– Честите му отсъствия са те потискали, нали?

– Да. – Ник свъси вежди. – Разбирах защо е така, но болката не намаляваше. Нуждаех се от него. На едно хлапе му трябват и двамата родители. Ако единият го няма, сякаш нямаш никого. Когато ние имаме деца някой ден, ще се наложи да направим коренни промени в начина си на живот, нали си наясно?

Мередит се изненада от тези думи. За пръв път загатваше истински да се обвърже с нея. Тя нищо не каза, но положи глава на рамото му и го прегърна силно.

В този момент не си представяше бъдеще за себе си, което не включва и него.

В подвижната телевизионна станция номер 9 – една от петнадесетте коли на новинарския екип – оператор и техник чакаха пред сградата на телевизията. Мередит бе при дежурния за указания. Появи се на входа, бързо прекоси паркинга и се качи при тях.

– Ей, Мередит, къде отиваме? – попита техникът, седнал зад волана.

– В северен Холивуд има пожар – гори стар склад, пълен с филмови ленти и костюми. – Мередит се настани на седалката, пъхната между шофьора и цялата натикана в задната част на микробуса техника – видеокамери, монитори, магнетофони, прожектори, за предаване на живо. – Все на мен ще ми се случи! Да отразявам пожар в деня, когато съм си облякла рокля!

Операторът се ухили.

– Откровено казано, изненадан съм да те видя отново хукнала на репортаж. Смятах, че след като те направиха водеща в новинарския екип, няма да се мернеш повече сред нас.

Мередит се засмя.

– Господ да ми е на помощ, ако някога реша да се откажа изцяло от репортажите на живо – рече тя. – Не ми се ще да остана завинаги прикована към бюрото. Как ще съм в крак със събитията навън?

Хвана се за седалката, защото техникът започна да прави сложни маневри из невероятно натовареното движение по магистралата към Санта Моника, сякаш бе на автомобилно състезание.

– Ей, Барни, внимавай! – възнегодува операторът. – Още не съм готов жена ми да прибере застраховката ми живот.

– Кога искаш да пристигнем там – преди или след като изгасят пожара?

– Я ме чуйте вие двамата – обади се Мередит, заслушана в предаване по радиото. От конкуренцията също бяха изпратили хора да отразят събитието. Не се изненада, понеже в склада имаше безценен материал от класически филми на Холивуд. – Държа да ви съобщя, че аз искам да пристигна там цяла, преди да потушат пожара. Ако ще се разправяте, оставете го за на връщане, а?

Барни се засмя.

– Не ни обръщай внимание, Мередит. Ние постоянно си говорим така.

– Наистина – съгласи се операторът. – Помага, когато ни изпратят да отразяваме някое мрачно събитие – например злополуката на Шосе номер 1.

Мередит ровичкаше из голямата си чанта, но при тези думи вдигна глава.

– Злополуката с Том Райън ли?

– Да. Бяхме с Джули Морган, когато извадиха тялото от водата – припомни си операторът. – Той не ти ли беше приятел?

– В известен смисъл – отвърна Мередит. – Исках аз да съм там, но…

– Радвай се, че не си била – прекъсна я той. – Доста неприятно беше. Наложи се буквално да го изрежат от колата.

– Мисията изпълнена! – обяви Барни, удряйки рязко спирачки зад една от колите на пожарната.

Мередит се наведе напред и източи врат, за да види по-добре издигащите се от сградата пламъци. Отвори вратата и слезе. Към небето се вдигаха облаци тъмен дим. Взе дебел бележник и химикалка от чантата и тръгна преди екипа. Започна да си пробива път между пожарните коли и зяпачите. Вече мислеше за репортажа: случилата се трагедия и има ли жертви; вероятността да се наложи да евакуират съседните сгради; потенциалната загуба на работни места заради пожара. От минал опит знаеше, че събирането на основните данни – как, кога и къде е избухнал пожарът – е лесна работа. Ще разпита пожарникарите, полицаите, очевидци. Няма да има проблем: в това отношение.

Двамата от екипа й, повлекли тежката техника, се стараеха да не изостават, докато тя напредваше сред обгорените развалини в търсене на свидетели или работници от склада. Оглеждаше се за хора, готови да се изправят пред камерата и да й дадат необходимата информация, за да отрази случилото се от чисто човешка гледна точка – това именно се бе превърнало в запазена марка на стила й.

Мередит забеляза отворените врати на склада и мигом прецени, че е най-добре да застане на техния фон. Изправи се пред димящия вход, за да представи анонса – темата в едно изречение, което да се излъчи в началото на емисията, и обещанието, че ще последва репортаж от мястото на събитието. Когато застана пред камерата, заработи професионалният й инстинкт. С ясен и висок глас тя обяви:

– Пожар, нанесъл щети за милиони долари, унищожи три десетилетия от историята на Холивуд и остави десет души без работа. Аз съм Мередит Кортни и ще ви предложа подробен репортаж.

Понеже насочиха екипа й към друг обект, Мередит се върна в телевизията със специално изпратен шофьор. Цял следобед монтира заснетия материал – излезе почти тридесет минути. Помагаше й Дан Белами – опитен редактор, който я насочи как да го сведе до три минути, за да бъде излъчен още в бюлетина в пет часа. Мередит харесваше Белами и обичаше да работи с него, защото той бе професионалист от висока класа. Имаха еднакъв усет за редактирането на материала и обикновено оставаше доволна от резултата.

– Страхотно стоиш в кадър – отбеляза Белами, докато гледаше снимките. – Камерата направо те обожава.

Мередит се усмихна, но не отвърна. Не откъсваше очи от монитора. Винаги внимателно преглеждаше по няколко пъти работата си, следеше за грешки, търсеше начини да подобри представянето си. Добре съзнаваше, че голяма част от първоначалния й успех се дължи на онова, което Чък Уилард наричаше „екранно присъствие“. Според него тайната на невероятната й популярност бе пряко свързана с външния й вид. Безброй пъти й бе повтаряй колко е фотогенична – високите скули, светлосините очи и гъстите руси коси привличали всички, особено мъжката част от зрителите. Мередит се радваше, че излиза така добре, но бе твърдо решена да не разчита единствено на физическите си данни. Та тя бе сериозен журналист, а не фотомодел и желаеше не само зрителите, но и колегите й да я приемат сериозно като професионалист. Искаше да изгради славата си с добри репортажи, а не само с хубавото си лице. Все още помнеше неодобрението на някои нейни колежки новинарки, когато Уилард реши да я включи в екипа. Повечето от тях бяха работили по-дълго и имаха по-голям опит. Зад гърба й подмятаха недобронамерени реплики – Чък Уилард я бил издигнал заради външния й вид. Мередит се правеше, че не ги чува, защото бе твърдо решена да им покаже колко грешат.

Чък Уилард се появи на прага.

– Мередит, трябва да говоря с теб, когато приключиш. Важно е – съобщи той. – В кабинета съм.

Тя кимна.

– Хайде след двадесет минути, става ли? Почти свърших.

Той направи знак, че е съгласен. Тя отново се съсредоточи върху монитора. Запита се разсеяно защо ли иска да я види. Ако се канеше да й съобщи официално, че документалният филм отпада, беше излишно да си прави труда. Със смъртта на Том Райън това се подразбираше. Без Райън историята оставаше без истински завършек, а без заключение няма филм.

С Дан Белами огледаха за последно репортажа и тя тръгна към Уилард. Влезе в кабинета му – той говореше по телефона, но й направи знак да седне. Разположи се на стола пред бюрото му и изчака да приключи. Чък се обърна, оставяйки слушалката.

– Е, както се казва: имам една хубава и една лоша новина.

– Прескочи лошата, Чък – посъветва го тя уморено. – Досещам се – няма да се прави документалният филм.

Изгледа я за миг и кимна.

– Да, така е. Но не за това те извиках – уточни той. – Добрата новина ще компенсира разочарованието, което – убеден съм – изпитваш в момента.

– Чудесно. Точно нещо хубаво ми е необходимо сега – призна тя и опря брадичка върху юмрука си.

Той се облегна назад на стола.

– Преди няколко месеца получих искане от Ню Йорк – подхвана той. – Телевизионните босове проявиха интерес към записи на местни таланти. Предположих, че обмислят евентуални смени в предаванията. Изпратих им записи на няколко твои интервюта.

– И? – попита Мередит, защото очакваше да има още.

– Харесали са ги. Както съм ти казвал многократно: имаш екранно присъствие. Камерите те обожават, Мередит. Страшно си фотогенична, а притежаваш и добър, силен глас. Но шефовете са забелязали и нещо друго. Твоята честност. – Замълча. – Според тях нищо не въздейства върху публиката повече от честността и безпристрастно поднесения материал. По този пункт са ти дали изключително високи оценки.

Усмихваше се широко като горд баща.

– Направиха ли някакво предложение? – поиска да разбере тя.

Направо я влудяваше, като избягваше да й съобщи най-главното.

– Може и така да се каже. – Уилард се поизправи на стола. – Карла Гранели, водещата на вечерните новини, заминава следващата седмица за Европа, за да направи серия от интервюта с политически лидери. Трябва им човек да я замества, докато е в командировка. И искат точно теб, ако се интересуваш!