Текст книги "Игра на богове"

Глава 27

Мередит лежеше на леглото и усещаше как главата й пулсира. Щом видя съдържанието на онзи плик, най-лошите й предчувствия се потвърдиха. Наистина отвори кутията на Пандора и освободи всички демони, обитавали миналото на Александър. Защо въобще не се отказа от материала, запита се тя за пореден път; защо не остави миналото – тайните от Йоанина – заровени, както искаха Том Райън и Константин Киракис? Как ще му го съобщя, чудеше се тя и усещаше, че коремът й се стяга на възел.

Погледна листа в ръката си. Макар имената на родителите, отбелязани върху документа за осиновяване, да бяха непознати за нея гръцки имена, тя се досещаше каква е истината. Александър е синът, за когото Том и Елизабет смятаха, че е починал в онзи стар кладенец в Йоанина. Александър е Дейвид Райън!

Как са успели, питаше се Мередит. Как са уредили да получат акт за раждане и документ за осиновяване, без никой да разбере? Дали са го направили, без да събудят нечии подозрения? И какво е струвало на Константин Киракис да скрие истината от света? А и от самия Александър.

Чу стъпки отвън и бързо напъха листа в дамската си чанта, после отново легна. Вратата се отвори и Александър влезе. Спря, изгледа я загрижено за миг, прекоси стаята и седна на леглото до нея.

– Искаш ли да ми кажеш какво не е наред? – попита той с нежни нотки в гласа и я погали по косата.

– Май съм чумава.

Постара се гласът й да прозвучи безгрижно.

Когато преди час влезе в сградата и портиерът я уведоми, че Александър я чака горе, се изплаши как ще застане лице в лице с него, защото той мигом щеше да разбере, че нещо не е наред. Александър инстинктивно долавяше, когато нещо я измъчваше.

– Истината – настоя той твърдо, но проявявайки търпение. – Какво има?

– Сериозно – изглежда съм хванала някакъв вирус – инатеше се тя. – Докато те нямаше, работех по четиринадесет часа на ден, ако не и повече, за да подготвя новите материали за излъчване. Преуморих се, не се хранех добре и се опасявам… Явно е срив.

– Защо не си вземеш един-два свободни дни – предложи той и отметна кичур коса от челото й.

– Ако си взема почивка сега, Харв ще прати полиция по петите ми – усмихна се тя плахо.

– Неговите проблеми са негова грижа. Ти си моя и затова настоявам, matia mou. Няма да позволя да се преумориш до смърт.

– Не намираш ли за редно да правиш същото, което проповядваш? – попита тя полушеговито. – Колко пъти напоследък си лягаш доста след полунощ?

– В моя случай е различно и ти го знаеш – отвърна той със свъсени вежди. – Нося отговорност за корпорацията, аз съм Киракис! Преди да стане твърде късно и да бъдат нанесени прекалено много щети, налага се да разбера кой е тръгнал да ме разорява. Съдбата на Ай Би Ес не лежи на плещите ти, макар от време на време да ти се струва така. Настоявам да си вземеш няколко почивни дни. Не желая да те видя как припадаш от изтощение.

Погледна го и почувства, че всеки момент ще се разплаче.

– Обичам те – промълви тя и обгърна врата му с ръце. – Каквото и да стане, както и да ти изглеждат нещата, моля те, никога не забравяй колко много те обичам.

Александър я прегърна силно. Нещо я терзаеше и не беше маловажно, независимо от усилията й да го заблуди. Защо не сподели с него по каква причина е толкова изплашена?

Мередит прочете бавно писмото и го хвърли на бюрото по-скоро раздразнена, отколкото ядосана. От клиниката в Лозана, Швейцария, й изпращаха отговор на запитването относно Елизабет Уелдън-Райън – вероятна пациентка в болничното заведение през септември 1953 година. Също като двете предишни писма – от администрацията на институтите в Женева и Давос-Дорф – и това беше официално и не съдържаше никаква информация. Мосю Мишел Буве, административният директор, обясняваше любезно колко иска да й помогне, но политиката на клиниката била да брани интересите на пациентите. За жалост не бил в състояние да й даде никаква информация, за който и да е пациент; дори не можел да й съобщи имена.

Стана и отиде до прозореца. Коледната украса по улиците подсказваше, че празникът наближава, но тази година Мередит беше далеч от приповдигнатото настроение. Насилваше се да изглежда весела само за да не събуди подозренията на Александър. Винаги така много се радваха на Коледата. Празнуваха по американския календар на двадесет и пети декември, а после втори път – на шести януари, за да спазят традицията, при която бе израснал Александър. Мередит свъси вежди. Вече толкова години той живееше с гръцките традиции и ценности. През целия си живот – поне откакто се помнеше – се мяташе за грък, за син на Константин и Мелина Киракис. Какво ще стане с него, когато му кажа истината, питаше се Мередит.

Влезе секретарката й.

– Мередит, това току-що пристигна за теб. Пише ЛИЧНО – поясни Синди и й подаде плика.

Мередит го пое и погледна адреса на подателя – адвокатска кантора в Лос Анжелис. Докато отваряше плика, си даде сметка колко се страхува да разбере какво е съдържанието. Нямаше сили да поеме нова изненада толкова скоро след онази в петък.

Прочете бързо писмото. Къртис Хармън, старши съдружник в кантората, движеше делата на имението на госпожа Райън и фонда, учреден на нейно име. Беше научил за интереса на Мередит относно имота на Томас Райън. Молеше да се свърже с него при първа възможност, за да обсъдят какви грижи се полагат за госпожа Райън от фонда, основан от „Фондация Киракис“ със седалище в Атина. „Фондация Киракис“ ли? Засега не виждаше никаква връзка, но нещата щяха да се изяснят веднага след като разговаря с господин Хармън. Погледна секретарката си.

– Синди, не ме свързвай с никого – нареди тя. – Известно време ще бъда заета.

Синди кимна и излезе.

Мередит звънна в Лос Анжелис. Съобщи името си на телефонистката и Къртис Хармън се обади почти веднага.

– Получих писмото ви, господин Хармън, но трябва да призная – малко съм объркана. Проявявам интерес към имението Райън, но какъв е този фонд?

– Искате да кажете, че не знаете? – изненада се той.

– Не, не знам.

– Госпожо Киракис, през ноември 1953 година „Фондация Киракис“ е учредила фонд в полза на госпожа Райън. Съвсем естествено предположих, че сега го ръководи съпругът ви, понеже Константин Киракис е покойник от няколко години. Корпорацията учреди този фонд, защото господин Киракис – Константин Киракис имам предвид – се чувстваше отговорен за смъртта на детето на госпожа Райън и за злощастното й психическо състояние след злополуката – обясни Хармън.

Не се и съмнявам, помисли си Мередит гневно, но на глас попита предпазливо:

– Какво точно осигурява фондът за госпожа Райън?

– Винаги е покривал всички разходи в клиниката в Лозана, Швейцария – отговори Хармън. – Не знаехте ли?

– Пропуснала съм го – излъга Мередит. – Съпругът ми е оставил фондацията в много добри ръце, но няма време да следи как вървят нещата.

– Естествено. Напълно ви разбирам – обади се той любезно. – Всъщност винаги съм поддържал връзка с доктор Караманлис.

– Сега май той оглавява фондацията – подметна Мередит привидно небрежно.

– Знам, че движи всичко, свързано с фонда – потвърди Хармън, – включително и имението в Бел Еър, където някога са живели семейство Райън.

– Имението ли? – Мередит се обърка. Нали според завещанието на Том Райън къщата остана на грижите на Ник Холидей. – Не разбирам…

– Преди две години фондът я пое от Ник Холидей, който я наследил от господин Райън – уточни Хармън. – Господин Холидей имал известни финансови затруднения по онова време и…

– Защо? – прекъсна го Мередит. – Искам да кажа за какво му е била нужна къщата на фонда?

В главата й се завъртяха всевъзможни мисли.

– Представа нямам, госпожо Киракис – отвърна адвокатът искрено.

– Споменахте, че госпожа Райън е пациентка в клиниката в Лозана, нали?

– Точно така. Доколкото ми е известно, тя е там, от както е постъпила през септември 1953 година.

Мередит се опита да подреди мислите си. Административният директор на болницата „Кифисия“ в Атина й обясни, че Александър Киракис никога не е бил пациент там – което въобще не я изненада при дадените обстоятелства, – но госпожа Елизабет Уелдън-Райън бе прекарала там шест седмици – от 2 август 1953 до 15 септември 1953 година. Всичко започваше да си идва на мястото.

– Госпожо Киракис? – обади се плахо Хармън, опасявайки се да не би линията да е прекъснала.

– Чувам ви – увери го Мередит. – Благодаря, господин Хармън. Много ми помогнахте.

– Ако и друг път съм в състояние да услужа, моля не се колебайте да ме потърсите – предложи великодушно той.

– Непременно.

Тя остави бавно слушалката и се опита да осмисли всичко чуто. Картината се изясняваше, с изключение на едно: как е оцелял Александър, когато всички са го смятали за мъртъв? Някой непременно знае отговора на този важен въпрос. Пое си дълбоко въздух, защото си даде сметка, че е изправена пред най-трудната задача през целия си живот.

Тази вечер трябваше да каже на Александър.

Александър прочете документа няколко пъти мълчаливо. Най-сетне се обърна към Мередит, която го гледаше загрижено.

– От къде ти попадна това? – попита той с напрегнат тон.

Тя си пое дълбоко въздух.

– Представа нямам. Донесе ми го специален куриер в телевизията. Нямаше съпровождаща бележка, нищо.

– Следователно знае и друг.

– За жалост – промълви тя тихо. – Отначало помислих, че някой го е открил, докато се е опитвал да ми помогне в разследването, но…

– Чудя се – подхвана той бавно, чувствайки как гневът му расте, – за колко ли други неща са ме лъгали. – Хвърли ужасен документа, сякаш бе влечуго, готово да го ухапе смъртоносно. – Лъжи! Целият ми живот е бил изтъкан от лъжи!

– Не те разбирам.

– Защо никога не са ми казали? – зададе въпроса, сякаш тя можеше да му отговори. – Оставиха ме да вярвам, че съм техен роден син!

– Но за тях ти си бил такъв!

Изгледа я.

– Ти пък от къде знаеш? – попита той ледено. – Никога не си ги познавала. Господи, излиза, че и аз не съм ги познавал! Живях с тях цял живот… откакто се помня, а всъщност не ги познавам.

– Познавам и двамата, Александър – обади се тя търпеливо. – Прекарах месеци да ги опознавам. Започнах да долавям мислите им, усещах емоциите им. Майка ти Мелина е била готова да умре, за да дари баща ти със син.

Той се изсмя мрачно.

– Щеше да е най-добро разрешение на проблема. – Гласът му потрепери. – Да бяха платили на някое младо момиче да износи дете от него. Определено е щяло да им излезе по-евтино от онова, което са предприели. А и щеше да е законно. Не като отвличане…

– Александър… – Мередит се опита отново да вземе думата.

Той поклати енергично глава да й даде знак да замълчи.

– Не, не ги защитавай! – прекъсна я рязко. – Посегна за палтото си. – Имам нужда да остана сам за малко. Отивам да се поразходя.

Обзе я дълбока тъга; не за себе си, не за Александър, а за Константин и Мелина Киракис – бяха дали всичко възможно за детето, което считаха за свой син. Само Господ бе наясно с какво чувство за вина са отишли в гроба.

Той се върна късно. Мередит го чакаше в спалнята. Събра всички материали за Елизабет Райън – искаше да му ги покаже. Никакви лъжи повече, помисли си тя, докато разглеждаше фотографиите. Той и без това смята, че е бил предаден. Ако ги укрия, ще се обърне и срещу мен.

Когато се прибра вкъщи, Александър нямаше никакво желание за разговори. Опита се да избегне каквито и да било приказки, но Мередит прояви настойчивост. Поиска да му обясни как е научила за уредения от Киракис фонд за Елизабет преди тридесет и три години, как е издирвала фактите, коя е единствената нишка, свързваща семейство Райън с родителите му. Добави, че не знае всички отговори, но не се е отказала.

– Значи… нови тайни – процеди той ледено. – Това само доказва, че човек и цял живот да живее с някого пак не го познава.

– Те са те обичали, Александър. Положително са имали сериозни основания, за да постъпят така – не спираше да му повтаря тя.

– Естествено. На Константин Киракис му е трябвал подходящ наследник за империята му. – Александър не криеше презрението си. – Готов е бил на всичко, за да осигури бъдещето на тази империя. Дори да открадне дете, след като не е бил в състояние да има свое!

– Знаеш, че не е така. И двамата са те обичали. Очевидно е.

Тя не бе сигурна дали той е чул и думичка от аргументите й. Стоеше и гледаше като омагьосан портрета на Елизабет и детето й.

– Защо никога не са ми казали истината? – негодуваше Александър.

Крачеше напред-назад из стаята, а думите му бяха пълни с горчивина.

– Вероятно са ги посъветвали да си мълчат – предположи Мередит.

– Защо? По каква причина?

– Сам призна колко те е травмирала случката – дори си я изхвърлил от паметта си. Ами ако са се страхували, че ще превъртиш, като ти я напомнят?

– Или са се страхували да не си възвърна паметта, защото ще се сетя кой съм и какво са направили с мен! – сряза я Александър. Погледна снимката на Елизабет, която сега държеше в ръцете си. – Какво ли е било за нея – а и за баща ми – да повярват, че съм мъртъв? Какво ли е почувствала, когато са й съобщили, че детето й е умряло?

– Тя не чувства нищо – отбеляза Мередит тихо. – Когато е узнала, че си мъртъв, е изпаднала в особено състояние.

Извърна се да я погледне.

– Значи е още жива?

Мередит кимна.

– В Швейцария, в клиниката в Лозана – уточни тя. – Там е от 1953 година. Оказа се, че „Фондация Киракис“ не само се е грижила за разходите й там, но и за поддържането на имението на семейство Райън.

– „Фондация Киракис“ – бавно повтори Александър, отчетливо изговаряйки думите, сякаш е захапал кисел плод. – Караманлис.

– Какво? – не разбра тя.

– Когато баща ми почина, фондацията премина в ръцете на добрия му приятел и личен лекар Перикъл Караманлис – обясни Александър. – Той има пълен контрол над нея.

– Значи затова не си знаел за този фонд… – изрече тя бавно и усети как парчетата от загадката се наместват в съзнанието й.

Той поклати глава.

– Не, бях в неведение, но се обзалагам, че милият доктор знае всичко. – Спомни си за проведения с Караманлис разговор веднага след смъртта на баща му. – Нещо ми подсказва, че знае всичко. Ако го намеря, ще разбера истината.

– Къде е той сега?

– Нямам представа, но едва ли ще ми отнеме много време да го открия.

Мередит се безпокоеше за Александър. Струваше й се, че е обсебен от идеята да научи истината, да възстанови някак паметта си. Той не се спираше пред нищо: изпрати свой човек в Лос Анджелис да събере филмите на Елизабет Райън от архивите на „Сентуриън студиос“; прати частни детективи из цял свят, за да открият служителите на баща му, които са били в Йоанина по време на трагедията; проведе куп телефонни разговори и откри Перикъл Караманлис.

– Живее в Рафина – съобщи той на Мередит. – Там разполага с вила, за която несъмнено е платил баща ми… Константин Киракис.

– Ще му се обадиш ли? – попита Мередит загрижено.

– Не. Заминавам за Рафина – отвърна той мрачно. – Когато разговарям с него, искам да го гледам в очите. Искам да съм наясно дали ми казва истината.

– Идвам с теб – обяви тя без колебание.

На следващото утро отлетяха за Гърция.

От Атина до Рафина Александър и Мередит пътуваха с хеликоптер. Кацнаха на хубавата морава пред великолепната вила на Караманлис в средиземноморски стил, с изглед към морето. На слизане от хеликоптера Александър вдигна поглед и видя доктора на верандата, опасваща третия етаж на сградата.

– Знае – съобщи той на Мередит, докато двамата бързаха по моравата, за да се отдалечат от вятъра, който перката на хеликоптера завихряше. – Отнякъде знае и ни очаква.

Във вилата ги въведе момче от азиатски произход и ги съпроводи до голяма стая, богато декорирана в скъпи тъкани в тежки цветове.

– Доктор Караманлис ще слезе всеки момент – обяви момчето и излезе.

– Много е красиво – отбеляза Мередит тихо, обърнала поглед към панорамния изглед на Егейско море през превърнатите в арки прозорци.

– Би трябвало да е – отвърна Александър навъсено. – Мълчанието му, несъмнено, е било добре платено.

Перикъл Караманлис се появи. Беше по-дребен, отколкото го помнеше Александър, и сякаш доста отслабнал. Авторитетът, излъчван някога от силното лице с изсечени черти и остър нос, ясният му глас, увереното поведение, дори начинът, по който се движеше – всичко това бе изчезнало. Докато прекосяваше стаята, изглеждаше крехък. Направи им знак да седнат.

– Радвам се да те видя, Александър – заговори той тихо на английски. – Мина много време.

– Това е съпругата ми Мередит – обади се Александър с ледени нотки в гласа. – Мередит, това е Перикъл Караманлис, изключително добър приятел на баща ми.

Не си даваше труд да скрие презрението си. Караманлис се здрависа учтиво с Мередит и пак се обърна към Александър.

– Разочарован съм, че не си идвал досега тук.

– Нима? – възкликна саркастично Александър.

Караманлис се направи, че не е забелязал тона му.

– Седнете, ако обичате. Нещо за пиене?

– Не желая нищо за пиене. Искам отговори на някои въпроси – рязко го прекъсна Александър.

Седна до Мередит на дивана.

– Разбира се. Какъв е проблемът?

Караманлис се бе настанил срещу тях и продължаваше да се диви колко много прилича младият мъж на Константин Киракис.

– Интересувам се от една американка, актриса – изстреля Александър. – Казва се Райън. Елизабет Уелдън-Райън.

Караманлис трепна, сякаш го удариха. Направи безуспешен опит да прикрие реакцията си.

– Значи я познаваш – констатира Александър.

– Знам за нея, но никога не сме се срещали лично.

– Кажи ми какво знаеш, докторе – подкани Александър със заплашителен тон.

– Не си спомням много… Едно от неудобствата на възрастта. – Гласът на Караманлис потреперваше. – Беше в Гърция да снима филм, ако не се лъжа. Детето й загина при нещастен случай.

– Нещастният случай е станал в Йоанина, нали? – не преставаше с въпросите си Александър.

– Не знам…

– Не може да не си спомняш – настоя Александър. – От Хелена съм чувал, че ти си се грижил за мен след моята злополука…

– Какво общо има това със семейство Райън…

– Ти ще ми кажеш, докторе – сряза го Александър. – При някаква злополука в Йоанина съм бил критично наранен. Синът на семейство Райън е загинал при подобни обстоятелства. И двамата сме били четиригодишни.

– Това не означава, че двамата сте свързани…

– Не ме лъжи, докторе! – избухна Александър и скочи на крака. Извади няколко листа от голям плик и ги хвърли на масата пред Караманлис. – Разгледай ги добре, а после ми кажи истината.

Караманлис ги прегледа внимателно: актове за раждане, медицински досиета. Този момент бе очаквал с ужас тридесет години. Докато преглеждаше документите, всичко изплува ясно в съзнанието му. Две деца, родени почти по едно и също време, и двете с рядък тип кръвна група. Съвпадение? На някой непосветен в истината вероятно би се сторило и така.

– Обясни ми го, ако можеш, докторе – предизвика го Александър.

Лекарят поклати глава.

– Александър, ти не разбираш… – започна той.

Александър сграбчи възрастния мъж за ризата и го изправи на крака.

– Никакви лъжи повече, Караманлис! – предупреди той гневно. – Живея в лъжа цял живот. Сега искам истината!

Мередит бързо се изправи, готова да се намеси при необходимост.

– Не знам…

Александър понечи да удари Караманлис.

– Истината, докторе! – настоя той непреклонно. – Или да ти напомня, че сега аз контролирам щедрия фонд, който баща ми остави на твое име? Имам власт да те унищожа… Да те унищожа напълно.

Караманлис кимна победен.

– Седни, Александър. Ще ти кажа всичко, което желаеш. Те трябваше да го направят преди години.

Почувствал се внезапно изтощен, Александър се отпусна на стола.

– Слушам те – промълви той тихо.

Караманлис стана и отиде до прозореца. Загледа се в морската шир, сякаш събираше смелост от нея.

– Познаваме се с баща ти от деца. Живеехме в Пирея, бяхме най-добри приятели. Имахме еднакъв произход, споделяхме едни и същи мечти. Привързаност като нашата не се среща често. Бях край него, когато се влюби в Мелина. Когато се ожениха, я предупредих, че няма да може да има деца. Но тя бе упорит човек, както сам знаеш. – Разказа за трите спонтанни аборта на Мелина и как е загубила Дамян. – Беше бременна, когато Дамян умря, а на другото дете не му бе писано да се роди.

Откакто бяха пристигнали, Мередит се обади за първи път:

– Тя е имала и четвърти спонтанен аборт, така ли докторе?

Чу как той рязко си поема въздух.

– Да – потвърди той. – Беше в петия месец. И двамата бяха така уверени, че този път всичко ще бъде наред, че бебето ще се роди живо и здраво. – Поклати глава. – Загубата на това дете почти уби Мелина, едва не унищожи и двамата. Така мечтаеха за голямо семейство, а ето че въобще нямаше да имат деца. Мелина искаше да си осиновят, но… – Караманлис отново поклати тъжно глава. – Константин не искаше и да чуе. Беше изключително горд и упорит човек. Искаше свои деца – синове, които да носят името му и да продължат делото му…

– Тогава как…

– Законите за осиновяване в нашата страна са доста строги, Александър. Когато Мелина се посъветва с властите как да осинови дете, тя се натъкна на редица трудности – припомни си Караманлис. – В Гърция процесът е дълъг. Когато става въпрос за доброто на детето, съдът взима под внимание всичко: религията на евентуалните родители, финансовото им състояние, причините за осиновяването. Нужно е да се вземе съгласието и на двамата биологични родители, ако детето е законородено. Възрастта се оказа препъникамъчето за Мелина. Съдът прояви неотстъпчивост: Константин и Мелина били прекалено възрастни да осиновят бебе по онова време.

– Но при толкова много пари… – обади се Александър.

Лекарят сви рамене.

– Понякога помагат, понякога – не. Както и да е. Скоро Мелина установи, че осиновяването може да им отнеме години. Години, с които не разполагаха. Ставаха все по-възрастни и шансовете им за успех намаляваха. Не беше на себе си от мъка.

– И затова решили да откраднат дете? – попита Александър.

– Моля те, Александър, не ме разбирай погрешно. Те не планираха онова, което се случи. – Караманлис свъси вежди. – Когато екипът на американската филмова компания пристигна в Гърция, баща ти им даде под наем терена в Йоанина. Той и без това не ставаше за друго и Константин възнамеряваше да го продава.

– Ясно – промълви Александър, разпускайки и свивайки машинално ръце в юмруци.

– Когато Константин се отказа да строи там хотел, разпореди да запушат старите кладенци, та да не представляват опасност за децата от селото. Не знаеше, че инструкциите му не са били изпълнени – продължи Караманлис. – Мелина, очарована от възможността да наблюдава как се снима американски филм, уговори баща ти да прекарат лятото в Йоанина. Той все още беше депресиран от загубата на Дамян и другото дете. В Йоанина се запознали със семейство Райън – твоите биологични родители.

Мередит отмести очи от Александър, погледна лекаря, после отново съпруга си, който сякаш всеки момент щеше да избухне. Пресегна се и нежно го докосна по ръката, но той я отдръпна.

– Тогава как…

– Константин бе запленен от теб. Ти бе едва четиригодишен и представляваше всичко, което той се бе надявал Дамян да бъде. Прекарвал часове наред с теб и Мелина изпитала облекчение, защото изглеждал така щастлив – истински щастлив – за пръв път след смъртта на Дамян. Щяло й се тази идилия да продължи вечно, но съзнавала, че веднага след като приключат снимките на филма, семейство Райън ще се върне в Америка. Сподели с мен по телефона, че той вече има друго отношение към осиновяването и ако съдът приеме…

– Как са го направили? – попита Александър ледено. – Как са успели да убедят родителите ми, че съм мъртъв?

– Не беше планирано – отвърна Караманлис тихо. – Стана по време на последната седмица от снимките. Мадам Райън приключи с ролята си, но искаше да остане в Гърция колкото е възможно по-дълго. Решението се оказа злощастно за нея.

Александър кимна. Целият трепереше и имаше заплашителен вид.

– Детето… Един ден ти си се отдалечил и си паднал в кладенец. Когато й казали, майка ти изпаднала в истерия и се наложило да й дадат успокоителни – припомни си Караманлис. – Била под въздействието им цели четири дни. Спасителни отряди работели ден и нощ и се опитвали да те намерят. След четиридневни издирвания те отписали като мъртъв. Не знаели обаче, че Константин Киракис вече те е бил извадил от кладенеца.

– И как е успял? – попита Александър с горчивина в гласа. – О, забравих… Когато парите на Киракис говорят, всички слушат. Дори самият Господ.

– Не е забавно, Александър.

– Никак, докторе – отвърна той рязко, а черните му очи гневно проблясваха. – Продължавай. Трябва да чуя края на историята.

Караманлис кимна.

– Да, разбира се. – Замълча за момент. – Проектът с кладенци за питейна вода бе зарязан, защото работниците постоянно се натъквали на подземни пещери. Константин се сетил за това и се свързал с хората, работили по кладенеца. Минали през пещерите и те открили. Накарал ги да те занесат в наетата от него и Мелина вила и изпратил да ме повикат.

Очите на Мередит се ококориха от смайване. Значи така е оцелял!

– Колко удобно! – просъска Александър през зъби.

– Когато пристигнах в Йоанина, състоянието ти беше критично. Беше изпаднал в кома и силно измръзнал. В кладенеца било страшно студено, а ти си бил само по къси панталонки и тениска. Коста даде да се разбере, че никой не бива да знае къде се намираш. Мелина доста му се разсърди. Умоляваше го да отиде при семейство Райън и да им съобщи, че си жив, но той отказал. Подозираше какво му се върти в главата… Четеше мислите му. Довери ми се. Опасяваше се, че Коста никога няма да им каже за теб и ще ги остави да си мислят, че си мъртъв.

– Очевидно – промълви Александър.

– Ти се възстанови, поне физически. Но не беше в състояние да си спомниш нито кой си, нито какво е станало с теб. Всъщност не си спомняше нищо за живота си преди злополуката.

– Продължавам да не си спомням – призна той и нервно разтърка ръце.

– Константин се надяваше именно на това. Накара всички ни да му обещаем никога да не споменаваме кой си и какво се е случило с теб. Възнамеряваше да те отведе на острова. Твърдеше, че там ще бъдеш в безопасност, че сега вече си негов син, че Бог те е пратил. Вярваше го с цялото си сърце. – Лекарят замълча. – Никой не бе склонен да му противоречи… Дори и ние, които му бяхме най-близки. Беше отмъстителен човек, когато някой го предаде.

– А майка ми? Искам да кажа… Мелина…

Александър изглеждаше като човек, подложен на изтезание.

– О, Мелина се страхуваше да не полудее. Искаше да отиде при родителите ти и да им каже истината, но се боеше не по-малко от нас, останалите, макар и по друга причина. Съпругът й вече бе прежалил пет деца. Опасяваше се да не се самоубие, ако изгуби и теб.

– И явно никой не го е било грижа как това ще се отрази на мен самия – заключи Александър.

– Въобще не беше така – възрази Караманлис. – Коста беше луд по теб. Беше готов да ти поднесе целия свят. Ти бе неговото спасение. А Мелина направо те боготвореше. Ти беше идеалното дете, синът, който мечтаеше да даде на съпруга си, а не успя. Тя бе силна жена, но традиционна гръцка съпруга – никога не противоречеше на мъжа си. След известно време й стана по-леко да живее с лъжата. Толкова искаше да си нейно дете, че след време започна да вярва, че е така.

Александър бясно размаха документа за осиновяване, а лицето му бе изкривено от гняв.

– Кажи ми, докторе, след като е било толкова трудно да се осинови дете по онова време, как са се сдобили с това? – почти изкрещя той.

– Ти вече живееше с тях на острова. Когато представиха искане пред съда в Атина, разполагаха с фалшив акт за раждане, според който си дете на далечен роднина на Константин – мъжът починал и го бил определил за настойник. Фредерик Казомидес работеше в „Атина Маритайм“, преди да се спомине, и всичко изглеждаше автентично. При случаи между кръвни роднини съдът не повдигаше възражения, а и богатството на Константин Киракис се оказа от полза.

Александър си пое дълбоко въздух и бавно кимна.

– И са подкупили съдията…

– Няма гръцки съдия, който да може да бъде подкупен – обяви Караманлис решително.

– Всеки може да бъде подкупен – настоя Александър.

– Дори ти ли?

– Да, но съм доста скъп. Както би ти казала госпожа Райън, ако можеше да говори…

Караманлис го погледна смаяно.

– Ти…

– Знам къде е, докторе – увери го Александър все още с блеснали очи. – Знам всичко.

Изправи се и закрачи из стаята като бесен.

Мередит се молеше наум Караманлис да не го предизвиква. Александър бе опасно близо до мисълта да посегне на възрастния мъж. Караманлис кимна.

– След като й съобщиха, че си мъртъв, нещо в мозъка й прещрака. Съпругът й я отведе в атинска болница. Казаха му, че мястото й е в психиатрична клиника, където ще се грижат за нея както трябва. Той направи няколко дискретни проучвания и се спря на клиниката в Лозана – една от най-добрите в Европа. Предпочитал да я остави в Европа, за да я спаси от интереса на медиите, които нямало да я оставят на мира, ако я върне в Америка. Това бе най-милостивото нещо, което можеше да направи за нея.

– Милостиво? – Александър не вярваше на ушите си. – За каква милост говориш, след като самият ти си участвал в унищожаването й?

– Александър…

– Но Константин Киракис ви е купил всички и всъщност не сте имали избор, нали?

Тонът на Александър бе необичайно рязък.

– Трябва да проумееш… – подхвана Караманлис безпомощно.

– Няма да проумея, докторе! Никога няма да проумея как ти – как всички вие – сте допуснали да откраднат дете от родителите му, как сте наблюдавали какво става с майка му, без да изпитате капка съжаление!

Сега Александър стоеше до прозорците с оловни стъкла, гърбом към двамата. Лекарят поклати глава.

– Съжалявахме. Но след известно време човек свиква да живее с това. На всички ни беше ясно, че връщане назад няма. Трябваше да се примирим. – Гласът на Караманлис бе пълен с тъга. – Всички живяхме дълги години с чувство за вина, колкото и да ти е трудно да си го представиш.

– Дали ми е трудно? Да, доста ми е трудно…

Александър продължи да се взира в спокойните води на Егейско море.

– Мелина се тревожеше, защото паметта ти така и не се възстанови. Силно се притесняваше от кошмарите ти. Разговаряли сме многократно и тя споделяше, че е готова да ти каже истината, но Константин не позволяваше. Това бе единствената тема на раздор помежду им. – Караманлис замълча. – Дори на смъртния си одър Мелина го умоляваше да ти каже истината. Да освободи душата ти, както тя се изрази.

Александър се замисли за миг.

– В нощта, когато почина, той се опита да ми каже нещо. Да не би да се е канел да ми разкрие истината?