Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 31 страниц)

24

„САН БИАДЖО“, ВЕНЕЦИЯ

Един облак закрива утринното слънце, когато Антонио Павароти запалва мотора на старата семейна лодка, вързана близо до „Сан Биаджо“, и потегля към Изола Марио. Поглежда часовника си и преценява, че ще пристигне двайсетина минути по-рано – достатъчно, за да се отклони малко и да огледа хангара откъм водата. Дава малко повече газ, когато навлиза в един от добре очертаните плавателни канали на лагуната.

Баща му Анджело беше купил старата деветметрова лодка преди двайсет години и я подари на сина си за двайсет и първия му рожден ден. Беше поддържана добре през всичките тези десетилетия, а в последните години Антонио ѝ направи почти основен ремонт. Последното, което направи с много любов, бе да смени прозорците и да поправи надеждния стар дизелов мотор. Следващата точка в списъка е да пребоядиса вечно нуждаещия се от освежаване син нос, който сега започва да се клати твърде силно нагоре-надолу между неравните вълни. Антонио скоро вижда причината. Точно пред него се движи воден автобус номер 41, от гарата за Мурано. Да попаднеш в следата на някое от тези корабчета, е почти толкова неприятно, колкото да те влачат гол за краката през прясноизорана нива.

Антонио отваря манерката с чай, която носи, и я поставя на една поставка в предната част на контролната кабина. Всичко тук е изящно реставрирано, с гладко лакирани дъски и безупречно лъснати месингови части. Той отваря вратата към голямата бордова кухня, обзаведена със своенравна газова фурна и два котлона, които са участвали в приготвянето на много от вкусните гозби на майка му. Отзад има пътнически отсек, където могат да спят един-двама души.

През водните пръски и изтъняващата мъгла пред него се показва Изола ди Сан Микеле – но сега Антонио е далеч от мислите за дядовците, бабите и другите души, почиващи в гробището на острова. Спомня си щастливите моменти, които е преживял на тази лодка. Първото плаване с майка си и баща си. Риболовните екскурзии с приятели. Прекрасните вечери насаме с гаджетата, преди да се изнесе от апартамента на родителите си и да заживее самостоятелно.

Последният спомен го кара да се засмее, докато натиска копчето на котлона, за да запали първата си цигара за деня. Скоро ще ги откаже. Може би след като свърши тази мисия под прикритие. Майка му ще бъде много доволна, когато спре цигарите.

За частица от секундата усеща, че нещо не е наред.

Изведнъж въздухът в кабината сякаш изчезва. Като изсмукан през гигантска невидима сламка.

Болка пронизва тъпанчетата му и тялото му се разтриса. Метални отломки от печката се забиват като шрапнели в лицето му.

Той вижда всичко на забавен каданс – миг на осъзнаване, в който разбира какво се случва и че не може да направи нищо.

Антонио е заслепен и замаян. Оглушителният гръм на газовата експлозия отеква в откритото море.

Той усеща плискането на вълните върху лицето си, но не вижда нищо.

Туристите в задната част на водния автобус гледат със зяпнали усти, все още неосъзнали целия ужас на случващото се.

Ярко оранжево кълбо пронизва сивата мъгла, последвано от гъст облак дим.

Дъски и пластмасови отломки хвръкват във въздуха и се посипват във водата.

Минаващите плавателни съдове изключват двигателите. В зловещата тишина свидетелите на взрива гледат ужасено и се питат дали е безопасно да продължат.

Пламъците стихват.

Сред лъщящите мазни петна и отломките от разбитата лодка тялото на Антонио Павароти бавно се поклаща във вълните.

Capitolo XIX

666 Г. ПР. ХР.

ДОМЪТ НА ПЕСНА, АТМАНТА

Тетия се чувства виновно, че излъга Тевкър.

Каза му, че отива при Песна, защото магистратът искал да ѝ даде поръчка за своята гробница. Тевкър беше толкова уморен и изнемощял, след като се любиха, че не възрази.

Тази лъжа е последната от поредицата, започнала, когато Тетия увери съпруга си, че е унищожила глинената рисунка, издълбана от него в свещената горичка – поредица, която я довежда в пищните покои на Песна, за да подари на магистрата керамичната гравюра, която е сътворила от насечената глина.

Херха влиза в стаята, където чака Тетия. Поглежда подигравателно бледата дребногърда жена и отбелязва:

– Не си негов тип. Бременна, ниска и мръсна. Със сигурност не.

Скулпторката не ѝ обръща внимание. Тя се възхищава на безбройните прекрасни керамични съдове. Гръцки вази със закривени дръжки, криволинейни шарки и причудливи образи на горгони, грифони, сфинксове и сирени. Широки гърнета с фигури в червено и златисто на лъскав черен фон.

– Чу ли? – Херха се приближава. – Песна предпочита изтънчени жени с пищни форми. Не дрипли.

Тетия накланя глава и се навежда ниско, за да огледа две елегантни бутилки от алабастър, с високи гърла и без дръжки, украсени с екзотични пъстри птици на матов фон. Очите ѝ се разширяват от почуда, когато вижда няколко по-стари произведения: гръцки канички за зехтин с кръгли дръжки и дълги цилиндрични тела, изящно прищипнати в основата. Приказно украсените кратери⁴ с къси като свински ушички дръжки, изработени от лъскав метал, за който е сигурна, че е сребро, са истински празник за очите. Херха се измъква от стаята, мърморейки:

– Не стига, че е дебела и глупава, ами сигурно е глуха и няма. Определено не приляга на един аристократ.

Тетия дори не забелязва, че е излязла. Свежда очи към покрития с парче плат релеф в ръцете си. В присъствието на всички тези прекрасни шедьоври той вече не ѝ изглежда одухотворено произведение на изкуството, а груба буца пръст, одялана от непохватните ръце на аматьор.

Песна влиза.

Той е бос и носи туника, изработена от същия кремав плат като тази на Херха. Мирише на секс и яде печена пилешка кълка от очукан сребърен поднос.

– Хареса ли си нещо?

– Всичко! – възкликва смаяно Тетия. – Тук няма нищо, което да не е празник за очите.

– И мен ли включваш в това число?

Той се приближава с безшумни стъпки, като гладен вълк, готов да остави месото на една жертва и да заръфа друга.

Тетия усеща опасността и отстъпва назад.

– Господарю, донесох ти това. – Тя му подава вързопа от парцали. – Завърших го и смятах, че е достоен подарък, но сега, след като видях всички тези чудеса, се съмнявам, че ще ти хареса.

Песна изгубва интерес към нея. Разопакова с поглед пакета в ръцете ѝ.

– Както ти казах при последната ни среща, остави аз да преценя това. – Отива от дясната страна на стаята, където има дълга дъбова маса, долепена до стената. – Донеси го тук. Трябва да си избърша ръцете.

Излиза през една странична врата, а Тетия изпълнява заповедта. В бързината старите ѝ сандали се закачват на една неравност в пода. Тя се препъва и полита напред. Керамичната плоча не пада на пода, но се стоварва тежко върху масата. Много по-силно, отколкото е здравословно за нея.

Тя се изправя. Обхваща я страх, че се е случило най-лошото.

Колебливо развива най-великото произведение на живота си. Сърцето ѝ се свива.

Плочата се е счупила.

Още преди да развие целия релеф, тя разбира какво се е случило. Пукнал се е. Пропукал се е точно по двете дълбоки линии, с които Тевкър бе разделил божествената фигура на три части.

За неин ужас Песна влиза в този момент. Оставил е подноса с пилешкото и бърше ръце в дебела ленена кърпа.

– Дай да видим сега това чудесно произведение.

– Съжалявам. – Тя отгъва последния слой грубо платно и се дръпва назад. – Ужасно съжалявам.

Песна мълчи. Отдръпва се леко и се втренчва в релефа.

– Милостива майко на Менвра! – Той почти скача върху плочката. – Това е удивително! – Изблъсква Тетия настрани. – Суровата глина, върху която работеше, изглеждаше обещаващо, но изобщо не съм очаквал това. Създала си три еднотипни и самостоятелни сцени, всяка от които изглежда прекрасно сама по себе си, но трите заедно оформят възхитителна картина.

Тетия поглежда и вижда, че той има право. Виденията на Тевкър са подредени едно до друго, разделени от нейната небрежност, но лесно могат да бъдат долепени и мозайката – сглобена.

Песна събира парчетата с изражение на истинска наслада.

– Това е вдъхновено и фантастично произведение. То мами окото и освобождава въображението. Припомни ми, как си го нарекла?

Тетия се поколебава. Ненадейно думите на Тевкър сами излизат от устата ѝ:

– Това са „Портите на Съдбата“.

– Разбира се. – Името на произведението сякаш още повече го ентусиазира. Отдръпва се и на лицето му се изписва възхищение. Вдига ръце. – Но талантлива млада Тетия, това не е съвсем завършено.

– Какво имаш предвид, господарю?

Той се усмихва многозначително:

– Сребро.

Тя се намръщва.

– За да отдадем дължимото на това произведение – на таланта ти – искам да поработиш с моя ковач и да запечатате красотата на творението ти в сребро за вечни времена.

– Но...

Магистратът я прекъсва, като вдига ръка:

– Мамарс е най-добрият в цяла Етрурия. Ще направи калъпи от твоята глина и ще покрием видението ти с най-чистото сребро, което можем да добием. Ще накарам Ларт веднага да го уреди.

Тетия започва да се тревожи. Беше достатъчно рисковано, че се принуди да подари релефа на магистрата, но ако сега той го обезсмърти в сребро, веднага ще тръгнат слухове, които неминуемо ще стигнат до съпруга ѝ.

– Господарю, какво ще правите с него, когато бъде завършено? Тук при останалите си съкровища ли ще го държите?

– Още не знам. – Очите на Песна светват. – Първо, мъжът ти ще го благослови при откриването на новия храм. После ще реша. Може би ще го оставя там за известно време като благодарност към боговете.

Тетия навежда глава. Вече вижда как измамата и лъжите я застигат.

– Господарю, размислих. Наистина мисля, че е най-редно да подаря това на съпруга си. Ще направя за теб нещо много по-красиво и по-величествено.

Тя се опитва да завие отново релефа с плата.

– Стой! – изревава Песна. – Как смееш! – Очите му запламтяват. – Ще правиш това, което аз кажа и когато кажа.

Силна болка изведнъж прерязва корема ѝ и единият ѝ крак се подгъва. Тя се опира на стената и дълбоко си поема въздух. Песна не обръща внимание на страданието ѝ. Лицето му е мораво, очите му – изцъклени и гневни.

– Казах ти да се примириш. Това е положението. Сега се махай! Изчезвай, преди да заповядам ти и онзи безполезен гадател да бъдете изкормени и вътрешностите ви хвърлени на свинете.

⁴ Характерни за Древна Гърция керамични съдове за смесване на вино и вода. – б. р.

25

В НАШИ ДНИ

БОЛНИЦА „САН ЛАДЗАРО“, ВЕНЕЦИЯ

Студеният стерилен въздух в моргата кара Валентина да разтърка ръцете си, за да ги стопли. Том не чувства хладината, а професор Монтезано изглежда свикнал. Майор Карвальо прокарва език по зъбите си, сякаш иска да се отърве от лош вкус в устата или може би да изчисти думите, преди да ги изрече:

– Питахме се дали изваждането на черния дроб на Моника има някакво религиозно значение.

Том стои втренчен в тялото на момичето. Положено е на металната маса като парче месо на сребърен поднос.

– Може би имате предвид сатанинско значение?

– Si.

– Преди векове много общества са отдавали по-голямо значение на черния дроб, отколкото на сърцето. – Том поглежда Монтезано. – Предполагам, че причината е отчасти свързана с медицината.

– Така е – съгласява се медикът. – Черният дроб е най-голямата жлеза и вътрешен орган в тялото и както човек не може без сърце, така не може и без дроб. Той е възхитително творение на природата. Върши на практика всичко: обезврежда отровни вещества, синтезира протеини, участва в храносмилането. Освен това е доста тежък – достига до килограм и половина. При възрастен човек има размерите на топка за американски футбол.

Том приема последното като знак да продължи:

– Но освен медицинските съображения, на черния дроб и на сърцето отдавна се приписват свръхестествени свойства. Съществуват сведения чак от далечна Коста Рика за сатанисти, използващи кози, овчи и дори конски сърца и черни дробове в черните си литургии и церемонии за посвещаване. И те не са единствените, които придават символично значение на тези органи. Древните египтяни са балсамирали сърцето отделно от тялото, за да бъде претеглено в деня на Страшния съд. Ако сърцето е натежало от грях – или е било вече отстранено от тялото – покойникът нямало да бъде допуснат в отвъдния живот. Етруските, вашите предци, са вярвали, че черният дроб е дори по-важен от сърцето. Считали са, че при човека той е мястото, където се помещава душата, а при животните бил свещеният орган, с чиято помощ гадаели за благоразположението на боговете.

Вито се почесва по върха на носа – нервен тик, който се появява, когато е замислен.

– Защо му е на някого да вади черния дроб на Моника? – пита той.

– Сатанистите отдават голямо значение на различни телесни части както сексуално, така и символично. Обикновено сексуалното фиксиране носи непосредствено лично удовлетворение, но когато се съсредоточат върху други части, като очи, уши или вътрешни органи, това е свързано с по-стари, произхождащи от много дълбока древност ритуали и оскверняване.

Том отново поглежда раните върху голото тяло на Моника. Беше си представял, че след аутопсията патологът ще я зашие, но очевидно не става така. Вътрешностите ѝ все още са изложени на показ. Гледката е покъртителна. Тялото сега е само обвивка, загубила всякаква връзка с човека, с духа и личността му.

– Отнемането на млада душа е върховното оскърбление за Бог – продължава американецът. – Ако убиецът има връзка със сатанизма, като изважда черния дроб, той се подиграва на Бог, като осквернява човешкото му творение. Може да се предположи също, че е искал да вземе дроба за някой извратен личен или групов ритуал.

Настъпва тишина. Всички гледат Моника. Единствените шумове са бръмченето на хладилната система и пращенето на мухите, умиращи върху електрическите мрежи срещу насекоми, поставени на различни места в помещението.

Майор Карвальо сваля гумените ръкавици и казва:

– Том, знам, че Валентина ви е обещала, че тази среща ще е последната, за която ви молим...

Лицето му подсказва края на изречението. Том се досеща:

– Но не е.

Майорът се усмихва:

– Не, не е. Имаме нужда от помощта ви. Както за религиозните страни на разследването, така и за всичко, което можете да откриете от времето на етруските и би могло да ни е от полза.

– За колко време?

– Не за дълго. Седмица. Или две.

– Не съм сигурен, че ще съм ви полезен.

– Уви, мисля, че ще бъдете. – Карвальо поглежда трупа на масата. – Заради нея трябва да ни помогнете.

Том кимва. Майорът стиска ръката му, после се обръща към Монтезано:

– Професоре, grazie mille. – Хвърля последен поглед към трупа: – Grazie, Monica. Che Dio ti benedica⁵.

⁵ Благодаря, Моника. Бог да те благослови. – б. пр.

26

„САН БИАДЖО“, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо получава обаждане по мобилния телефон точно когато излиза от моргата. Заповядва да не съобщават новината на никой друг, особено на Валентина.

Когато пристига на местопроизшествието, водолазните екипи вече претърсват неспокойните води на лагуната за останките от старата семейна лодка на Антонио. Гледката е шокираща. Въпреки целия си полицейски опит Карвальо трудно запазва самообладание. Смъртта е поносима, стига да не те засяга лично. Антонио беше негов любимец. Майорът се гордееше с него. Понякога го чувстваше като роден син.

Карвальо сяда на кея и се опитва да осмисли информацията. Антонио е мъртъв. Експлозия на лодката. Засега никой не знае каква е причината. Да, сигурни са, че е той. Да, Вито може лично да види трупа. Не, никой не е казал на семейство Павароти. А на Валентина? И на нея никой още не е казал или поне не би трябвало да са ѝ казали. Но новината неминуемо ще се разчуе. Скоро, много скоро.

Все още замаян, Вито следва младия полицай, който го води до бялата палатка, където е сложено тялото.

Антонио е. Няма грешка.

Вито не казва нищо, само кимва утвърдително и преглъща тежко. Каква загуба! Каква ужасна загуба!

Той се прекръства и се отдалечава. Вероятно ще им е необходим целият днешен ден, а може би и голяма част от утрешния, докато съберат двигателя, електрическата инсталация и всичко друго, което би могло да им подскаже какво се е случило. Пожарите в морето са много редки, експлозиите – още повече, но Вито не вижда основание да подозира, че смъртта на младия полицай е причинена от друго освен от нещастна случайност.

Решава лично да съобщи вестта на родителите на Антонио. Не иска да я научат от чужд човек. Не иска друг да бъде до тях в най-лошия момент от живота им.

Въпреки целия си опит Вито спира пред вратата на апартамента им и си поема въздух.

Телевизорът работи. Натиска звънеца и отвътре се чува мъжки глас. През матовото стъкло вижда женски силует, който се приближава.

Майката на Антонио отваря вратата и наднича да види кой звъни. При други обстоятелства Вито би я посъветвал да сложи предпазна верига.

– Синьора Павароти?

– Да?

Тя го поглежда разтревожено. Усетила е, че нещо не е наред.

– Казвам се Вито Карвальо. Майор Карвальо.

Той показва служебната си карта. За секунда на лицето ѝ се изписва облекчение, сякаш се успокоява, че това не е посещението, от което цял живот се е страхувала. После обаче се намръщва, прочита лицето му – изражението му казва всичко.

Краката на Камила Павароти се подкосяват.

Вито я улавя, преди да падне. Оказва се по-тежка, отколкото е очаквал.

– Aiuto! Signore! Aiutami!⁶

Анджело Павароти дотичва за секунди. На лицето му се изписва тревога, когато вижда непознат мъж да държи припадналата му жена. Вито му показва картата, която все още държи, и се представя.

Внасят Камила в дневната и я поставят на едно кресло.

Майорът сяда насреща и изчаква търпеливо, докато Анджело донася вода и коленичи до жена си, за да я свести. Тя отпива колебливо. Изглежда изнемощяла и бледа. Вито се извръща, докато Анджело избърсва устата ѝ.

Навсякъде има снимки на Антонио. С липсващи предни зъбчета и в първата си ученическа униформа. С рошава коса като юноша. Спретнат в униформата на карабинерите. Майорът поглежда отново към креслото. Двамата старци го гледат.

Моментът настъпва.

– Вашият син, Антонио... Съжалявам – мъртъв е. Нещастен случай. Моторната лодка, с която е плавал през лагуната, се е взривила. Все още не знаем причината.

Бащата изглежда почти развеселен. Не може да повярва. Това е абсурд. На лицето му се появява мрачна усмивка, сякаш е сигурен, че е станала грешка.

– Не може да бъде. Сигурен ли сте, че е нашето момче? Антонио Павароти. Той...

– Абсолютно сигурен, синьоре. Аз лично го разпознах.

Двамата родители се споглеждат. Изненадата преминава в шок.

– Много съжалявам. Ужасно съжалявам. – Карвальо знае, че трябва да очертае ясна граница. Да съобщи ужасяващите факти и да замълчи. – Антонио беше добро момче. Отличен полицай и колегите му много го обичаха.

Анджело кимва храбро. Думите на майора може да му помогнат, могат дори да го накарат да се почувства горд. Но точно сега нямат значение.

– Някой от колегите ми ще дойде утре. Ще уреди да видите тялото, ако искате. – Карвальо вижда болката на лицата им. – Ще дойдат и разследващи. Ще ви разпитат за Антонио, къде е ходил, с кого се е виждал и разбира се, за лодката.

Камила стиска ръката на Анджело и изглежда така, сякаш отново ще припадне.

– Валентина? Как е тя?

– Още не знае. – Карвальо се намръщва. – Никой не ѝ е казал. Дойдох направо от местопроизшествието. Вие сте първите, които научават.

– Вие ли ще ѝ кажете? Лично? – Това е повече молба, отколкото въпрос.

Карвальо закопчава якето си.

– Разбира се – уверява ги. – Ще я видя веднага щом се върна.

Двамата понечват да се изправят.

– Недейте, моля ви. Сам ще изляза. – Вито изчаква секунда, докато отново седнат. – Още веднъж – искрени съболезнования за загубата ви.

Те кимват и се притискат един в друг. Нежелана прегръдка.

Вито оставя визитната си картичка върху масичката пред тях и излиза тихо от стаята като черна мъгла.

⁶ Помощ! Господине! Помогнете ми! (ит.) – б. пр.

Capitolo XX

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Тетия реже билки пред колибата, когато той идва. Палачът слиза от големия си бял жребец и се приближава. По гърба ѝ преминават тръпки като от лед, топящ се по стената на пещера.

Не е очаквала, че ще дойде толкова скоро. От срещата ѝ с Песна е изминал само ден.

Ларт държи юздите уверено и потупва животното по главата.

– Идвам да те заведа при Мамарс, ковача на сребро.

– Моментът не е подходящ. – Тетия посочва колибата. – Трябва да се грижа за мъжа си.

– Точно сега е моментът. Щом съм дошъл, тръгваш с мен.

Погледът му я предупреждава, че няма намерение да спори.

Тетия кимва:

– Трябва да му кажа. Да уредя някой да се грижи за него.

Ларт накланя глава към коритото с вода:

– Давам ти време, докато напоя коня. Не повече.

Тетия влиза бързо в къщата. Тевкър спи. Тя коленичи и поставя длан върху лицето му.

– Мъжо – отначало шепне, после казва по-силно: – Тевкър, чуваш ли, мили?

Кожата му е топла и грапава. Устните му най-сетне се размърдват и за миг очите му се отварят. Там, където навремето горяха искри, възпламеняващи чувствата ѝ, сега се вижда само мъртвешка млечна белота. Сърцето ѝ се къса да го гледа така.

– Тевкър, чуваш ли ме?

Той се усмихва сънливо.

– Аз съм сляп, не глух. Пак бях заспал. Сега, когато не виждам, умът ми като че ли по-често търси утехата на съня.

– Магистратът Песна изпрати човек да ме заведе при него. Чака отвън, трябва да тръгвам. Ще се забавя известно време.

На лицето му се изписва тревога.

– Защо? Магистратът знае за състоянието ми. Уменията ти ще са по-необходими за моята гробница, отколкото за неговата.

– Не говори така! – Паника стяга гърдите ѝ. – Ти си този, който му разказа за занаята ми. Вчера ми каза, че ще си помисли какво иска. Предполагам, че праща да ме заведат, защото е решил. – Тя се опитва да звучи въодушевено. – Това е голям шанс за нас, Тевкър. И двамата ще имаме полза, ако угодим на магистрата.

Тевкър не казва нищо. Чувства, че вече нищо не зависи от него. Превърнал се е в предмет, който хората местят насам-натам, както им е угодно.

– Ще помоля майка ти да се грижи за теб – Тетия стиска ръката му. – Скоро ще се върна. Пожелай ми късмет.

Целува го по челото.

На Тевкър му се иска да беше по устните. Иска му се да бяха само той и жена му, без онзи ужас, който расте в корема ѝ; без срамната тайна, която се опитват да забравят.

– Нека съдбата да е благосклонна към теб.

Тя не го чува в бързината да излезе и за малко не се сблъсква с Ларт, който очевидно се кани да влезе в къщата, за да я вземе.

Тетия изтичва покрай мъжагата.

– Трябва да се обадя на майка му и после съм готова – извиква тя, не смеейки да се обърне.

Като провокира търпението на Ларт, човек рискува да освободи ярост, пред която и най-големите смелчаци треперят. Тетия е готова за гневния му рев, за юмрука или за ботуша му, но извергът явно владее гнева си. Въпреки това тя не се бави и щом Ларция ѝ обещава да се грижи за Тевкър, изтичва обратно при Ларт, като държи събрана роклята си, за да не се оплете в старите кожени сандали, и в същото време се стреми да не се разголва прекалено, за да не събуди похотта му.

Той възсяда коня и я издърпва с една ръка при себе си. Още преди Тетия да се настани съвсем, животното хуква в галоп и тя се принуждава да се вкопчи в кръста на Ларт, за да не падне. Насочват се на север с бясна скорост. Първо по кардото на града, после по декумана – пътят, преминаващ в посока изток – запад. Кръстовището на двете улици е специално място, тържествено определено от Тевкър при основаването на селището, и къщите са разположени покрай тези две главни артерии. Препускат, докато стигат сребърните мини на Песна.

– Работилницата на Мамарс е отчасти под земята – обяснява Ларт, докато завързва коня за един стълб и сваля Тетия. – Ще ти покажа къде е, но няма да сляза с теб.

Тетия го поглежда изненадано:

– Защо? Да не те е страх?

– Не ме е страх от нищо земно. – Той я хваща за лакътя и я повежда бързо. – Разходките под земята са за гризачите, а аз не търпя компанията на плъхове.

Постройките на мината са разположени зигзагообразно, отчасти вкопани в скалата, като външните части сключват четиридесет и пет градусов ъгъл, преди да изчезнат под земята.

Ларт отваря една очукана врата, зад която се разкрива мрачен влажен коридор, осветен с факли. Пламъците им потрепват от течението.

– Ще те чакам тук – казва Ларт. – Когато свършите, Мамарс ще изпрати да ме извикат.