Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 31 страниц)

Capitolo XLI

1777 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

На трептящата прасковена светлина на свещта в монашеската килия Томазо Фрасколи се опитва да овладее емоциите си, докато чете писмото, написано от майка му преди две десетилетия.

От монашеското обучение знае много за текстовете. Изборът на хартия, мастилото, писецът, дори предпочетеният шрифт говорят много за автора.

Първото, което му прави впечатление, е това, че материалът, на който е написано писмото, не е евтин. Скъп кремав пергамент, не много по-различен от важните документи, вързани с червена копринена лента, които стоят на величественото бюро на абата.

Второто, което го впечатлява, е това, че текстът е украсен с резки, дебели линии и красиви камшичета, изписани над и под въображаемите, невероятно прави редове, които буквите следват. Стилът е труден за определяне; буквите b, d, h и l са изящно изписани и му напомнят за курсивния шрифт „Бастарда“ от шестнайсети век. Но пък личи и маниеризъм, характерен за стегнатия „Канчелареска“.

Томазо осъзнава, че се вглъбява прекалено много във външния вид за сметка на съдържанието. Трябва да преодолее любопитството си, за да вникне в значението на текста, преди да научи повече за авторката. Накланя пергамента в светлината на свещта и започва да изучава преливащите се букви от черно като пръст мастило, натиска на тънкия, но здрав писец. Това е почерк на изтънчена ръка. Не на обикновена уличница, работеща на пристанището. Майка му сигурно е била една от интелигентните куртизанки, които – както твърдят слуховете – умеят да свирят като ангели и да рисуват като Каналето. А може би се заблуждава. Да, Томазо добре съзнава, че от самото начало му се иска да мисли само най-хубавото за авторката на писмото.

Той изглажда пергамента върху масичката, където са поставени Библията и свещта, и най-сетне го прочита:

Мило мое дете,

Помолих добрите монаси да те кръстят Томазо. Това не е името на баща ти, просто винаги съм си мечтала да нарека детето си така, ако имам син.

Когато пиша тези редове, ти си на два месеца и знам, че няма да доживея дори до момента, когато ще пропълзиш, камо ли да проговориш. Ако не носех болестта, която лекарите казват, че със сигурност ще ме убие, както чумата отнесе мнозина от нашето семейство, никога нямаше да те изоставя.

Млякото ми все още не е засъхнало по устните ти и целувките по главицата ти, когато те оставям при светите братя. Повярвай ми, те са добри хора. Обичам те с цялото си сърце и винаги ще те обичам.

Нашата раздяла ще ти причини голяма мъка, в това съм сигурна. Но като го уредя сега, поне ще си в безопасност и в добри ръце. Ако бях чакала смъртта да ме отнесе ненадейно, нямаше да знам какво ще се случи с теб.

Един ден, Томазо, ще разбереш защо трябваше да се погрижа ти и сестра ти да бъдете оставени под грижите на Всевишния. Оставям ти и едно ковчеже – в него ще намериш нещо, което трябва да пазиш не само на цената на живота си, а и на душата си. Значението му е твърде голямо и твърде сложно, за да бъде обяснено в едно обикновено писмо. Никога не се отделяй от този предмет.

Сестра ти е с една година по-голяма от теб и я оставих на грижите на монахините. Подобна кутия и задължение съм поверила и на нея.

Дете мое, разделих ви с пълно основание. Колкото и мъчително да е за вас, повярвай ми, най-добре е (за теб, за нея и за всички) да не правиш опити да я намериш.

Отговорността, която оставям на двама ви, ще бъде по-лека, ако никога не се срещнете.

Шансовете ви за дълготрайна любов, щастие и спасение зависят от това, никога да не се съберете.

Томазо, обичам те с цялото си сърце. Моля те, прости ми за това, което правя, и разбери, че нямах друг избор.

Миличък, на смъртното си легло ще се моля за теб и сестра ти. Дава ми сили убедеността, че ще станете такива, каквито съм мечтала да бъдете, и с благоволението на Бог и тримата ще се съберем един ден.

С цялата ми любов, завинаги,

Мама

Стомахът на Томазо се свива. Едва се сдържа да не заплаче. Последните ѝ думи го трогват най-много: С цялата ми любов, завинаги, мама. Чувства се така, сякаш всеки миг ще се разпадне на прах.

Какво ли би било, ако я познаваше? Ако бе изпитал тази любов?

Той отново вдига пергамента. Притиска го до сърцето си и се втренчва в каменната стена на килията. Как ли е изглеждала майка му? Каква болест я е покосила? Ужасният сифилис? Тази страховита френска зараза? Или едра шарка?

Замисля се за сестра си – пита се дали някога са лежали един до друг при майка си. Дали са се гледали в очите. Дали тя все още е жива и здрава. Едва след стотици други мисли и съмнения Томазо поглежда в обикновената дървена кутия до скромното му легло. Бръква вътре.

Изважда малък пакет.

Нещо увито в голяма копринена кърпа. Сребърно, както изглежда. Семейно наследство? Подарък за куртизанката от богат и щедър клиент? Или може би компенсация от мъжа, който я е заразил?

Има нещо написано на език, който той не разбира, може би египетски.

Томазо завърта плочката.

Вижда лице на свещеник, на древен гадател с конична шапка, подобна на епископска митра. Той е млад, строен и висок, прилича на него самия.

Космите на врата му настръхват.

Камбаната за повикване поехтява долу. Време е за общата вечеря. Скоро другите монаси ще се заредят покрай килията, ще занадничат през вратата му, ще го питат дали иска да слезе с тях.

Томазо увива всичко, отново го прибира в кутията и я пъха под леглото си.

Слиза с бързи крачки за вечеря. Животът му е променен завинаги.

43

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Том Шаман е последният член на екипа, който влиза в хипарската комуна на Марио Фабианели. Вмъква се зад двама млади униформени полицаи и изчезва към западното крило. Указанията на Вито са ясни:

– Не се набивай на очи. Постарай се да си невидим.

Цялата сграда го безпокои. Със самото прекрачване на прага почувства неприятна атмосфера. Просторните студени помещения са му абсолютно непознати, но когато минава от стая в стая, му се струва, че знае точно какво ще намери по-нататък. С всяка крачка чувството се засилва.

Том минава покрай спалните помещения на приземния етаж, залите за събиране на общността, мястото, където чистачите държат нещата си. Вижда как полицаите откъртват дъски и панели от тавана. Минава покрай декари скъпа дъбова ламперия и тъпче цели планини от древен мрамор.

Отваря една врата и влиза в тъмна стаичка без прозорци. Вътре е топло и той подушва позната миризма. Много позната. Миризма на свещи.

Свещи – но и нещо друго. Том се опитва да напипа ключа за лампата.

Изведнъж се досеща.

Още преди лампата да светне, той вижда покапалия черен восък върху дъбовия перваз и разбира какво е ставало в тази стая.

Литургия.

Но не християнска литургия. Въздухът вони отровно.

Миризма на низост.

Оскверняване. Разврат. Може би дори кръв.

Черна литургия.

Всеки нерв на тялото му е изопнат.

На пода има следи. Драскотини от тътренето на нещо.

Маса. Платформа за публично оскверняване.

Видял е достатъчно. Обръща се и посяга да изгаси лампата.

– Сатанисти – казва женски глас зад него, толкова близо, че той подскача.

Том се обръща. Жената вдига вежди, сякаш го предизвиква:

– Позволяваме им да използват помещението. Предполагам, че като бивш свещеник знаете много за тях.

Том има чувството, че темето му е свързано с невидими конци, които някой дърпа. Същото чувство, както в „Санта Мария дела Салуте“, когато се наложи да се опре на ръце и колене пред странната кървава рисунка до олтара.

В лицето му блясва светкавица на фотоапарат.

Сърцето му затуптява. Дланите му се потят.

В заслепяващата белота от светкавицата му се привижда обезобразеното тяло на Моника Видич, наръгана шестстотин шейсет и шест пъти.

Том се опитва да запази спокойствие. Поема си бавно въздух.

– Аз съм с карабинерите.

Посочва към белезникавата светлина в основния корпус на сградата.

– Разбира се, че сте с тях – казва фотографката. – Аз съм Мера Тийл. Гаджето на Марио. Имам визитна картичка, на която пише „личен асистент“, но всъщност му служа единствено за секс.

Зрението на Том се прояснява и той вижда протегната към него татуирана ръка. Стиска я и се заглежда във върволицата изрисувани фигури, танцуващи по кожата ѝ.

Тя се ухилва похотливо; забавлява се от шокираното му изражение. А той наистина е шокиран – от това, че го разкриха и фотографираха, и от екзотичната ѝ външност.

– Извинете, трябва да намеря останалите.

Том се опитва да мине покрай нея, но тя му препречва пътя.

Лицето ѝ излъчва сексуално предизвикателство. С тези очи и с устните, блестящи от някакъв гел, сякаш го приканва да отиде с нея в леглото.

– Знам кой сте, отче Том – казва игриво. – Знам какво обичате. Какво искате.

Той се вглежда в нея; пита се дали я е виждал някъде. Със сигурност му изглежда позната. Има мъничка сълза, татуирана при ъгълчето на окото. На лявото око – страната на злото. Знак, който е сигурен, че е виждал и преди.

Виждал го е на пет хиляди мили и цял един живот разстояние.

Capitolo XLII

1777 Г.

НОВОТО ГЕТО, ВЕНЕЦИЯ

Нито евреинът Ермано, нито католичката Танина вярват в някакъв Бог, но и двамата се молят да не ги види никой, докато той я изпраща до дома ѝ близо до „Риалто“. Венеция може да се смята за най-развратния град в света, но там все още има силна дискриминация срещу евреите и ограничения за свободното им движение извън гетото. Младежите, имащи неблагоразумието да следват повика на сърцата си извън стените, рискуват да бъдат глобени, арестувани или пребити.

Минава полунощ и за първи път от седмици нощното небе е ясно и звездите изглеждат току-що лъснати. Влюбените се притискат един до друг, с качулки на главите, хванати за ръка, топлейки се взаимно.

Когато наближават дома ѝ, Ермано изпитва нуждата да сподели нещо:

– Приятелят ми Ефран е посредник. Урежда доставки от турците. Семейството му се занимава с такива неща отдавна – търгуват с палта от камилска вълна и кашмир.

Танина се намръщва.

– Знам, че си прекалено изтънчена, за да носиш такива груби дрехи, но чуй ме, не е това основното, което искам да ти кажа.

– Кое е основното?

– Той познава много куртизанки.

– Еврейки ли?

Ермано се засмива:

– Разбира се, че еврейки. Има много еврейски курви, които задоволяват католиците и необрязаните им пениси. Мислех, че знаеш.

Тя поклаща глава и свежда очи.

– Не съм мислила за това. Знам, че майка ми е била куртизанка, и в метоха, където съм отраснала, имаше много други момичета, родени от леки жени. Всичките обаче бяха католички. Или поне така си мислех.

– Танина, била си млада и заслепена от предразсъдъци. Някои със сигурност са били еврейки. Но това няма значение. Нямах това предвид.

Тя се обръща и го поглежда. Лицето ѝ е светло като луната, с развеселено, дяволито изражение.

– В такъв случай, любезни господине, недейте да отлагате. Какво искате да ми кажете?

– Гатусо държи куртизанки. Много куртизанки. Ефран се вижда с тях.

Танина занемява. Тя познава работодателя си и жена му Бенедета от близо десет години. Те ѝ дадоха работа и подслон след бягството ѝ от метоха. Бенедета я насърчаваше да рисува, а Гатусо винаги се е грижил да получава достатъчно пари и да има достатъчно храна и дрехи.

– Не вярвам – заявява тя, като поклаща глава.

– Вярно е.

Тя кипва:

– Дори не съм виждала този Ефран, тъй че защо да вярвам на това, което казва? И не виждам откъде той може да познава работодателя ми.

– Имал е отношения с една от куртизанките на Гатусо. Тя му е казала.

– Една от тях? – Тя спира и го поглежда гневно. – Казваш „една от тях“, сякаш има цял легион. Сякаш управлява куртизанките като... като търговия.

Тази мисъл я шокира. Дълбоко в съзнанието ѝ изплуват фрагменти от стари събития. Неща, които навремето не са ѝ направили впечатление, но сега някак се подреждат. Една евтина маска, която веднъж намери в склада. Изцапано дамско бельо в боклука. Празно шишенце от парфюм, различен от този, който ползва госпожа Гатусо.

Ермано пак хваща ръката ѝ.

– Съжалявам, любов моя. Реших, че трябва да знаеш. Не исках да те разстройвам. Помислих си, че трябва да те предупредя, в случай че той по някакъв начин ти намекне нещо.

– Това е абсурдно! – Тя дръпва ръката си. – Гатусо ми е като роден баща.

Двамата неловко и мълчаливо стигат до вратата ѝ. Думите на Ермано развалиха настроението ѝ и когато двамата си вземат довиждане, в целувката им няма страст.

Танина освобождава косата си от качулката, когато влиза в къщата. Поглежда назад.

– Ермано, никога повече не ми говори за синьор Гатусо. Той е добър човек и не искам да чувам никакви глупости за куртизанки.

Той кимва и си тръгва. От това, което е чувал, Лауро Гатусо изобщо не изглежда добър човек. Всъщност „добър“ е последното определение, което би дал за него.

44

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо седи срещу милиардера на антикварно кресло, за което предполага, че струва повече от годишната му заплата. Опитва се да прецени домакина, но не му се удава. Марио Фабианели далеч не изглежда пристрастен към наркотиците и агресивен. Точно обратното – прилича на манекен от корицата на „Менс хелт“ и може дори да се каже, че е чаровен.

Двамата пият еспресо и студена вода близо до голям прозорец с гледка към вътрешната част на имението. Дино Анчелоти, верният като куче пазач адвокат на Марио, се е свил на крайчеца на един стол и няма търпение да се захване за работа.

Разговарят на различни теми. За целта на комуната, за целта на полицейското посещение. Марио обяснява, че „Хевън“ – или H3V3N, изписано на английски – е културен център. И то доста луксозен. Пълен е със скъпи скулптури и картини, а обзавеждането е по хотелски стандарти. Четири звезди най-малко. Със сигурност не е типичното хипарско свърталище.

– Всички тук живеят безплатно – казва домакинът. – Единственото, което искам от тях, е да рисуват, да пишат или да свирят всеки ден.

– Защо?

– В миналото Венеция е била световноизвестна в тази област. Била е водещо средище за културни начинания и забавления. Искам отново да поеме тази си роля.

Вито не може да обвинява Марио за идеализма. Все пак, когато напусна отдел „Убийства“ в Милано, самият майор имаше доста наивни планове за оттеглянето си. Той оставя чашата и изважда една снимка от сакото си.

– Познавате ли този човек?

Марио поглежда.

– Не мисля. – Връща снимката на полицая. – Предполагам, че е мъртъв, така ли е? Обикновено, когато някой полицай ти показва снимка, човекът на нея или е загинал, или е изчезнал.

– Загинал. – Вито прибира снимката. – Антонио Павароти. Същата фамилия като тенора. Загина в лагуната. Недалеч от тук.

– Съжалявам. – Марио показва съчувствие. – Какво е станало и как мога да ви помогна?

– Лодката му беше взривена. В двигателя е имало пластичен експлозив. Знаехте ли, че работи за вас?

– Не. – Марио изглежда искрено изненадан. – Като какъв?

– Охранител. Идвал е насам, за да застъпи на смяна, когато е бил убит.

Анчелоти се провиква от другия край на стаята:

– Клиентът ми не познава хората от охраната. Тези услуги се осигуряват от външна фирма, с която контактувам аз. Марио има да се занимава с по-важни неща от наемането на персонал.

Вито се усмихва:

– Не се съмнявам. – Поглежда милиардера. – Защо всъщност използвате охрана? От загриженост за живота ви? Или заради хората от комуната?

– И двете. Много ме е страх да не бъда отвлечен. – Марио докосва ухото си. – Не искам приятелят ми Дино да получава части от тялото ми по пощата с искания за няколко милиона в замяна на останалото. Освен това мисля, че съм длъжен да осигуря безопасността на тези, които са дошли да живеят при мен.

Майорът поглежда часовника си и се приготвя да излиза.

– Разбирам. Благодаря за информацията. И за напитките. – Обръща се към адвоката. – Сега бих искал да говоря с началника на охраната, ако не е проблем.

Анчелоти кимва, докато другите двама мъже си стискат ръцете. В коридора, на път към изхода, виждат Том и Мера Тийл. Татуираната жена ги спира.

– Дино, това е Том Шаман – отецът ебач от вестниците.

Марио и Дино я поглеждат неразбиращо.

– Мистър Шаман – добавя тя – е „със“ карабинерите, но не е от тях, ако разбирате какво искам да кажа.

Вито побързва да се намеси:

– Той е цивилен, който ни помага в разследването. Един вид експерт.

– Експерт по сексуалните въпроси – изкисква се Тийл, като поглежда Том. – Поне така беше представен в пресата – добавя, като намигва.

Анчелоти се изпъчва и заявява:

– Синьор Шаман не е споменат в заповедта за претърсване. Можете да избирате, майоре: или си тръгва, или ще анулираме заповедта и всички се махате.

Вито поглежда сърдито адвоката, после се обръща виновно към Том:

– Съжалявам, трябва да си тръгнеш. Може да слезеш да изчакаш в лодката или да се върнеш в града. Както пожелаеш.

Тийл се усмихва широко и заявява:

– С удоволствие ще се погрижа да не се изгуби.

Том изобщо не е разочарован, че го карат да си тръгне. По пътя към кея задава на приказливата лична асистентка на Марио въпроса, който го измъчва през цялото време:

– Имате татуировка при окото. – Посочва на лицето си. – Къде си я направихте?

– Във Вегас.

– Защо?

– Нали знаете старата поговорка? – Тя потърква носа си. – Каквото се случи във Вегас, остава във Вегас.

– Изповедта е полезна за душата.

Тя се засмива:

– Беше петък тринайсети, когато всички студиа правят по една татуировка подарък, за да отпразнуват случая.

– Да отпразнуват фаталния ден? – изненадва се Том.

– Философията на татуираните е да правиш точно обратното на това, което правят обикновените хора.

Той поглежда над рамото ѝ. Нещо на близкия хълм привлича вниманието му. Бавно движещ се силует. С походка, която му е позната.

Сърцето му прескача. Кръвта му сякаш закипява. Тина!

Сигурен е, че това е Тина.

Том хуква към нея. Тя върви с някакъв мъж. Двамата влизат през малка врата, водеща вероятно към някаква кухня или килер. Когато Том стига дотам, вратата е заключена. Той започва да блъска с юмрук.

– Тина! Тина, аз съм Том!

Никой не отговаря.

Изтичва при един прозорец. Събира ръце около лицето си, за да засенчи стъклото, и се взира вътре.

Празно е.

Обръща се и вижда Мера Тийл да говори разтревожено по една радиостанция, като гледа към него.

Дали си фантазира? Дали умът му играе номера? Или Тина наистина е там?

Capitolo XLIII

1777 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Зората се разлива като моминска руменина върху бледото лице на църквата „Сан Джорджо“ в Паладио. След няколко часа, когато слънцето се вдигне високо над острова, прекрасната фасада с колоните ще заблести и ще флиртува за вниманието на онези, които гледат от Пиацетата. Сега обаче е просто блед силует, очертаващ се в утринната мараня. Томазо я гледа от лодката.

При нормални обстоятелства щеше да се носи с пълна скорост по спокойната повърхност, гребейки с всички сили. Днес обаче няма намерение да стига до канала.

Вместо това е сам в хангара и скрит зад лодката, разглежда студената сребърна плочка в ръката си. Защо е била у майка му? Защо е била толкова важна за нея? Защо е толкова важно в какви ръце ще попадне?

Размишлява над всички тези въпроси, докато с молив прави груба скица на предмета върху лист хартия, който е взел от килията си. На дължина плочката достига от китката до върха на средния му пръст. На широчина е малко повече от четири пръста. Гърбът ѝ е гладък и с надпис на език, който Томазо не е виждал досега. Той знае латински, еврейски и малко египетски, но никоя от буквите не е от тези азбуки. Някои приличат на гръцки. При други обстоятелства би отишъл направо при абата и би го попитал за мнението му, но нещо го спира.

Томазо обръща плочката от другата страна. Тежка е и очевидно – скъпа. Може би това е причината майка му толкова да я цени. Пословичното семейно сребро. Да бъде съхранено на всяка цена. Никога да не излиза от притежание на семейството. Да се продава само в най-краен случай.

Гравюрата отпред е много красива. Сложна и смайваща. Героят очевидно е божи човек. Закривеният жезъл на който е набучен, прилича на онези, които носят епископите. Томазо се пита дали образът не е арабски или исаврийски. Колкото повече гледа, толкова повече мъжът му прилича на скиците на жреци и гадатели, които римляните са наричали харуспекси, а етруските – нецвиси. Ако е нецвис, надписът е на етруски и това обяснява защо някои букви са като гръцки, а други са му непознати. Зад човешката фигура има порта от хоризонтално и вертикално разположени преплетени змии. Той знае, че змията е символ на Сатаната и предполага, че това изобразява битката на жреца със злото. Змиите, като че ли изливат от двете страни на плочката, което подсказва, че тя може би не е единствена по рода си. Отново си спомня думите на майка си: Сестра ти е с една година по-голяма от теб и я оставих на грижите на монахините. Подобна кутия и задължение съм поверила и на нея.

Томазо се пита как ли изглежда сестра му, къде е, какво е станало с нея и какво е направила с поверената ѝ кутия. Замисля се и за майка си – чувство, което е потискал дълги години, сега – с откриването на плочката и бележката, мъчително изплува в съзнанието му. Притиска сребърния предмет до тялото си и тръгва обратно към манастира, съзнавайки, че между него и плочката се е създала някаква връзка. За миг си представя майка, която дава на детето си първата му играчка, и мисълта го успокоява.

Много прозорци са осветени от мъждукащи свещи. Братята са заети със задълженията си преди закуска, с учене или писане на лични документи. Докато Томазо изкачва хладното стълбище и минава по свещените коридори, предупреждението на майка му звучи в главата му:

Колкото и мъчително да е за вас, повярвай ми, най-добре е (за теб, за нея и за всички) да не правиш опити да я намериш. Отговорността, която оставям на двама ви, ще бъде по-лека, ако никога не се срещнете.

Томазо решава да направи това, което знае, че е трябвало да стори от самото начало. Отива в кабинета на абата. Със свито сърце почуква на масивната дъбова врата.

– Да. Влез.

Младежът натиска черната дръжка от ковано желязо и влиза. Абатът е закръглен мъж към шейсетте, с катраненочерна остра коса и рунтави прошарени вежди. Седи с наведена глава зад голямото бюро под масивно златно разпятие, от двете страни на което има два високи месингови свещника.

Абатът очевидно пише някакво официално писмо – на бяла хартия с воден знак във формата на гълъб. Сигурно е предназначено за епископския двор или за канцлерството. Пише с ръчно обработено гъше перо и черно мастило – цветът, определен от протокола за човек с неговия ранг.

Най-сетне абатът оставя перото и поглежда.

– Да, братко? Как мога да ти помогна?

Томазо се приближава до бюрото.

– Когато ме е донесла тук, майка ми е оставила една кутия за мен. Току-що я отворих и ето какво намерих вътре.

Вдига ръце и поставя сребърната плочка на бюрото.

Абатът се обляга назад. Скръства ръце и поглежда Томазо по начин, който го подтиква да разкаже цялата история.

– Украшението изглежда сребърно. Някакво семейно наследство. Но има странен надпис и гравюра на нещо, което прилича на древен жрец или харуспекс. Бих искал да науча повече за този предмет и защо майка ми го е оставила.

Абатът се пресяга над попивателната и издърпва плочката пред себе си.

– Остави ми я, братко. Аз ще проуча нещата вместо теб.

Томазо си спомня думите на майка си: Никога не се отделяй от този предмет.

– Моите уважения, отче, но желанието на майка ми е никога да не се отделям от този предмет.

Абатът се усмихва успокоително:

– При мен е в безопасност, синко. Едва ли бих могъл да намеря отговора, който търсиш, ако продължиш да го притискаш до гърдите си, нали?

Томазо се засрамва, но не се отказва:

– С удоволствие ви го показах, но не съм съгласен да го оставя. Не е ли достатъчно само да го огледате?

– Братко, къде е вярата ти? – сопва се ядосано абатът. Поглежда го предизвикателно. – Липсата на доверие към мен е липса на вяра в Бога. Това нещо те развращава. Дай ми го веднага.

Томазо още се колебае.

Абатът става от стола и заобикаля бюрото. Двамата мъже застават лице в лице.

– Идваш и ме молиш да ти помогна, а после ме оскърбяваш с арогантност и недоверие. Дай ми предмета или ще ти наложа наказание до неделя.

Томазо все още е готов да спори. Иска да запази плочката и да излезе с нея. Но не смее да не се подчини на абата. Оставя сребърния предмет в протегнатата пред него ръка и сърцето му се свива.

Абатът се обръща и се връща зад бюрото.

– Сега отивай да изпълняваш задълженията си. Приятен ден.

Томазо кимва, обръща се и излиза. Знае, че е допуснал грешка. Не е оправдал доверието на майка си.

Знае също, че трябва да стори нещо, за да я поправи.