Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 31 страниц)

51

В НАШИ ДНИ

ТАЙНИЯТ АРХИВ НА ВАТИКАНА

Алфредо Джордано изобщо не бе изненадан, когато Том Шаман го помоли да проникне – само веднъж – във влажното подземие на тайния архив.

Това, което го озадачи, е, че се съгласи. Убеди го аргументът, че макар в наши дни архивът да е по-скоро частен, отколкото таен, ако карабинерите поискат право на достъп по официалния ред, Ватиканът ще ги размотава с бюрократщини до Второ пришествие.

И така сега Алфи отива към входа на архива до Музея на Ватикана през „Порта ди Санта Ана“ на улица „Порта Анджелика“. Навлиза в студените коридори и гърлото му се свива от страх. Знае, че когато бъде разкрита двойната му игра – защото той съзнава, че дори днес да успее, ще трябва да се изповяда за действията си – ще бъде наказан строго, може би дори уволнен.

За негов късмет, познава добре безкрайните коридори и зали, а също и някои от служителите там. Като библиотекар Алфи често контактува с архиварите, предава им за съхранение нови документи и книги и дори се е виждал с главния архивар, кардинал Марк ван Беркел.

Когато наближава целта си, той отново се замисля за главния проблем, пред който е изправен. Хората с достъп до архива трябва да спазват строги ограничения, като главното от тях е, че дори упълномощените посетители нямат право да ровят по рафтовете и да търсят каквото поискат и е абсолютно забранено да се изнася каквото и да било. С други думи, Алфи трябва да знае точно коя книга или документ иска – а той не знае – и трябва да изчака някой да му ги донесе.

Стиснал тетрадка с емблемата на Ватикана и няколко каталожни папки от общата библиотека на Светия престол, той се приближава до млад стажант с люспеста кожа и рибешки очи на натовареното главно гише.

– Аз съм отец Алфредо. Идвам от главната библиотека и трябва да проверя един документ.

Рибешкия поглед поставя пръстите си върху компютърната клавиатура пред себе си.

– Имате ли каталожния номер?

Алфи отваря тетрадката и разлиства няколко страници, после я обръща към колегата си, за да препише номера.

Компютърът почегъртва, докато търси. Архиварят присвива очи и се вглежда в монитора.

– Чакайте да пробвам друго търсене. За какво става дума?

– Един етруски документ, който подсказва, че външният вид на ранните църковни олтари може да е бил повлиян от един древен предмет.

Рибешкия поглед изсумтява и пак затраква по клавиатурата.

– Съжалявам, не мога да го намеря. Кога го изпратихте?

И така, в продължение на половин час Алфи измъчва младия архивар. После, когато преценява, че моментът е дошъл, удря с ръка по плота като човек, чието търпение се е изчерпало.

– Това е безобразие – заявява на висок глас. – Трябва да говоря с кардинала. Не може така да се губят документи.

Архиварят го поглежда уплашено. Плахо посяга към вътрешния телефонен указател.

– Чакайте! – прекъсва го Алфи, като се опитва да звучи ядосан, но разумен. – Не искам да създавам проблеми, нито на вас, нито на себе си. Нека да говоря с архиваря, който подрежда тази част от хранилището. Ако му опиша документа, сигурно ще си го спомни. – Посочва компютъра. – Понякога тия машини не вършат много работа.

След пет минути Алфи е зад бариерите, между рафтовете, на които се пазят счетоводни отчети, документи за дарения, дипломатическа кореспонденция с чужди правителства и хиляди други тайни.

Няма никакво намерение да се среща с новия си приятел архивар отец Карло. Вместо това намира мястото, където би трябвало да се срещнат, и се скрива зад една колона. След няколко минути се появява слаб млад свещеник и започва нервно да крачи напред-назад. Явно е много отговорен, защото остава доста дълго време, преди да се откаже и да се оттегли към работното си място зад една масивна странична врата. Алфи тръгва само няколко крачки зад него.

Скоро става ясно, че отделът на Карло е дълъг колкото цяла улица – безкраен коридор, от двете страни на който се издигат метални етажерки от пода до тавана.

Добрата новина за Алфи е, че е намерил правилния отдел, успял е да влезе, има много малък шанс да бъде забелязан и разполага с добро оправдание, ако го разкрият.

Лошата е, че дори не знае откъде да започне да търси.

Capitolo L

1778 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Украсеният със стъклописи прозорец на абатската канцелария е плътно затворен с външните капаци. Навсякъде са разпръснати сини, зелени, златисти и бели стъклени отломки. Всички чекмеджета на бюрото са извадени и изпразнени на земята. Заключените шкафове са разбити. По пода са разхвърляни празни листа и официални документи, като всички нарочно са залети с мастило.

Абатът отпраща двамата си помощници и заключва вратата. След като остава сам с Томазо, посочва бъркотията.

– Изглежда, пожарът в хангара за лодки е бил само за отвличане на вниманието, братко.

Томазо очаква най-лошото:

– Подаръкът на майка ми е бил откраднат?

– Да – отговаря абатът, все още несигурен дали монахът няма нещо общо с грабежа. – Изчезнали са. – Вглежда се внимателно в лицето на младежа, после посочва останките от една дъбова плоскост в ламперията. – Бяха заключени в таен шкаф отзад. – Вдига една верижка от кръста си. – Само аз имах ключ. Разкажи ми всичко, което успя да научиш за плочката.

Томазо не казва нищо.

– Братко, знам, че си разпитвал из Венеция.

Младият монах смутено отмества очи. Целият гняв, който очакваше да излее върху абата, е потушен от срама, след като тайните му проучвания са разкрити.

– Плочките са общо три. Заедно са известни като Плочите от Атманта и датират от времето на етруските.

Нарочно не споменава другите имена, с които са известни.

Абатът мълчаливо се вглежда в него. Вътрешно се ядосва на предшественика си, че не е взел предпазни мерки просто да отвори кутията, когато момчето е било оставено в манастира. Ако го беше направил, сега нямаше да имат тези проблеми. Пита се също дали Томазо има нещо общо с кражбата. Сребърната плочка може да бъде продадена за малко състояние – богатство, способно да преобрази живота на един беден монах.

– С кого си говорил? Кажи ми точно пред кого спомена за плочката.

Томазо разказва накратко всичко, като споменава само Ернесто и Ефран. Решава, че е по-добре да не казва за жената – тя изглеждаше толкова невинна, че му се струва неуместно да петни името ѝ, като я поставя в един кюп с двамата търговци.

– Ефран изглеждаше много компетентен. Начетен и услужлив. Сега се чувствам като глупак.

– Професионални измамници. Хубаво ще е да си спомняш този урок, докато изтърпяваш наказанието за наивността си.

Томазо смирено свежда глава.

– Да, отче. – Нервно опипва броеницата и разпятието на врата си, после пак вдига глава. – Отче, ще ми разрешите ли дързостта да задам и аз няколко въпроса?

Абатът кимва неохотно.

– Когато ви показах плочката, знаехте ли какво представлява?

– Имах подозрения – отговаря абатът, досещайки се накъде отива разговорът. – Считах обаче, че има голяма вероятност да греша, затова не споделих мислите си.

– Защо не бяхте сигурен?

– Изглеждаше малко вероятно толкова важен предмет да се появи тук, сред мизерните вещи на едно изоставено дете. Единствената логика беше в това, че според мнозина плочките са били създадени недалеч от мястото, където сега се намира нашият манастир.

– Писмото на майка ми ли ви убеди?

– Отчасти. В интерес на истината, имах съмнения допреди кражбата. Но фактът, че някой е готов да си направи труда да проникне тук и да открадне плочката, доказва, че това е оригиналът. Извиках експерт от Ватикана. Беше болен, иначе щеше да дойде по-рано.

Томазо поглежда абата обидено:

– Отче, щях на драго сърце да ви покажа писмото, ако бяхте поискали. Нямаше нужда да пращате някого да го вземa тайно от килията ми.

– Съжалявам за това. – Изражението на абата се смекчава. – Но, Томазо, трябва да разбереш, че не бях сигурен за много неща – включително за теб.

Монахът се изчервява засрамено. Не е изненадващо, че абатът се съмнява в него.

– Ами писмото? – Той свежда очи към пода. – Тук ли е някъде. – Коленичва и започва да рови из изсипаните на земята неща, после поглежда счупения шкаф. – Или и то е откраднато?

Абатът се приближава, внимателно го хваща за ръката и го кара да се изправи.

– Братко, със съжаление трябва да ти кажа, че е изчезнало. Крадецът на плочката е взел и кутията, и писмото, оставени от майка ти.

Порой от мисли изпълва главата на Томазо. Подаръкът на майка му е изчезнал. Дори почеркът ѝ – единственото свидетелство за нейния характер – е изгубен. Нещо по-лошо – този, който е откраднал плочката, сега знае, че другата е у сестра му.

Тя е в голяма опасност.

Томазо освобождава ръката си от пръстите на абата.

– Простете ми, отче, но моите дни при вас свършиха. Искам да си тръгна веднага.

На лицето му е изписана твърда решителност. Абатът я вижда. Осъзнава предизвикателството.

– Няма да го сториш, братко. Ако стъпиш извън манастира, тутакси ще изпратя инквизиторите да те заловят.

52

В НАШИ ДНИ

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

В щатския затвор „Сан Куентин“ излежават присъдите си над пет хиляди затворници, включително най-многолюдната популация от осъдени на смърт в Америка.

Всеки ден става някакъв инцидент. Днес не прави изключение. Надзирателите отварят прозорчето на килията на Ларс Бейл и с ужас го виждат проснат на земята.

Лицето му е мъртвешки бледо. От очите, носа и ушите му тече кръв. Устните, брадичката и вратът му са омазани с повръщано.

Задействат алармата. Викат лекар. Бързо отключват вратата на килията.

Надзирателят Джим Тифани влиза пръв. Навежда се и проверява пулса на затворника. Осъденият на смърт изстенва тихо.

– Жив е!

Тифани коленичи и понечва да му направи изкуствено дишане, но в този момент затворникът внезапно се разтриса – от смях.

– Боже мили! Какво става?

Тифани се дръпва. Колегата му, надзирател Пит Хачър, за малко не изпуска радиостанцията си. Бейл се изправя, кикотейки се като малко дете, което е чуло мръсен виц.

Надзирателите изведнъж осъзнават какво се е случило.

Лудият мръсник е боядисал лицето си, за да изглежда умрял.

Бейл се ухилва:

– Шегичка, момчета. Реших да ви направя малка демонстрация на последния ми ден. Скоро ще дойде краят на земния ми живот. Но не плачете за мен, ще се върна. Ох, как само ще се върна!

– Побъркан изрод! – Тифани се втренчва в лицето му. – Светът ще си отдъхне, когато умреш и те заровят, боклук такъв!

Бейл се ококорва. Разперва широко ръце, озъбва се и изсъсква като змия.

– Кучи син!

Тифани го блъсва в стената, а Хачър скача да сложи окови на ръцете и краката му. Държат се адски грубо с него, но той продължава да се кикоти и да съска.

– Млъкни бе, кретен! – изкрещява Тифани в лицето му. – Директорът иска да говориш с един човек по телефона. Ако нямахме заповед да те заведем и да те принудим да говориш, до обяд щеше да си плюеш зъбите в медицинския център.

Изблъскват го от килията и го карат да върви толкова бързо с оковите, че той едва успява да ги следва, без да се спъне.

В помещението за телефонни разговори го избутват в един ъгъл да чака, докато осъществят връзката.

Бейл и Тифани се гледат свирепо. Надзирателят явно в уплашен, но се държи мъжки. Бейл се усмихва и заговаря с най-приятелския си глас:

– Надзирател Тифани, може ли да ти кажа нещо?

– Няма да ми казваш нищо, скапаняк!

– Жена ти Сюзан – може би още не знаеш, но има рак в путката. Ще умре от него. Бавно и мъчително.

Тифани изпуска нервите си. Не знае откъде Бейл знае името на жена му. Но и не се интересува. Удря го толкова силно с юмрук в корема, че затворникът се превива на две и пада. Замахва с крак да го изрита в главата, но Хачър го възпира:

– Джим! За бога!

Телефонът на стената иззвънява и всички се сепват и го поглеждат. Прозвучава като звънец за края на боксов рунд. Хачър взема стол, стоварва останалия без въздух Бейл на него, като не изпуска от поглед все още вбесения Тифани. Вдига телефона и като закрива слушалката, се обръща към затворника:

– Да не си продумал и думичка за това, което се случи току-що, Бейл. – Поглежда го заплашително и казва в слушалката. – Да. Да, тук е. Ще ви го дам.

Подава я на затворника и изчаква той да вдигне стегнатите си с белезници ръце от корема си.

Бейл едва успява да говори.

– Ларс? Ларс Бейл?

Затворникът успява да си поеме дъх.

– Да.

– Ларс, аз съм Том Шаман. Срещали сме се преди години, когато бях свещеник.

– Ааа, отец Том! – лицето на Бейл светва. – Чудех се кого ли ще прати Бог, за да му свърши мръсната работа.

Capitolo LI

1778 Г.

КАНАЛЕ ГРАНДЕ, ВЕНЕЦИЯ

Бледата пълна луна виси в утринното небе като пътник, който е изпуснал последния рейс и сега трябва да чака цял ден до следващия.

При обичайни обстоятелства Томазо би спрял да погледа, докато изчезне и последната бледа светлина.

Не и днес.

Той бърза. Бърза повече откогато и да е през живота си.

От мига, в който излезе от манастира, съзнава, че това е състезание на живот и смърт. Състезание не само с времето, а и с крадците на плочката, и с цялата мощ на католическата църква.

Заплахата на абата да уведоми държавните инквизитори го смразява до мозъка на костите. Ермано и Ефран със сигурност ще бъдат арестувани като еретици и изтезавани до смърт. Самият Томазо ще бъде съден за вероотстъпничество, но може да извади късмет да се спаси.

Когато притичва до хангара и приближава водата, го обхваща паника. Моли се паметта да не го е излъгала. Не е.

Само една от лодките е изгоряла при пожара. По-малката – онази, с която всяка сутрин гребе около острова, е изтеглена встрани от пламъците от някой съобразителен монах.

Томазо я пуска във водата и се качва. Няколко други монаси изскачат от манастира и хукват надолу по склона към него. На главния вход се вижда строгият, неподвижен силует на абата.

Има отлив и монахът скоро се отдалечава от брега, оставяйки зад себе си единствените хора, с които е споделял живота си. Когато островът се превръща в смаляващо се петънце зад него, от лагуната излиза прохладен ветрец и тревогата му започва да отслабва. Ще изминат поне няколко часа, преди някой да дойде на останалия без нито една лодка остров, с малко късмет може да мине цял ден – има добра преднина. Освен, разбира се, ако експертът от Ватикана не пристигне точно днес. Тогава ще имат на разположение лодка и инквизиторите ще бъдат предупредени.

Тази мисъл отново възбужда паниката му и той се отказва от първоначалния план да спре открито при Двореца на дожите. Вместо това се насочва на запад по Големия канал. Когато пред него се открива базиликата „Санта Мария дела Салуте“, съмненията го заливат с още по-голяма сила, но той продължава да гребе задъхано. Насочва се на север, докато накрая едва не припада от южната страна на моста „Риалто“, където завързва лодката на един малък кей.

Уморен и обезводнен, бързо пресича мост след мост, улица след улица, докато намира това, което търси.

Вижда табела над един магазин за произведения на изкуството – „Гатусо“.

Томазо допира омазаното си със сажди лице в измитата витрина. Танина вдига очи от малкия пейзаж с маслени бои, който тъкмо опакова. Когато го вижда, се стряска, но бързо се овладява. Веднага след като завършва продажбата, излиза под претекст, че иска да изпрати клиента.

Приближава се до Томазо. Тя е единствената му връзка с мъжете, които вероятно са откраднали подаръка на майка му; първата брънка от верига с неясната последователност, която той се надява, че ще му помогне да намери другите плочки и сестра си. Танина затваря вратата след себе си.

– Братко?

Томазо се опитва да звучи спокойно:

– Дете мое, намираш се в голяма опасност. Абатът знае за кражбата, извършена от приятелите ти, и скоро за това ще научат и инквизиторите.

Танина е объркана:

– Не разбирам за какво говориш, братко.

– Приятелят ти и онзи Ефран влязоха с взлом в абатството и откраднаха предмета, за който говорихме вчера.

– Глупости! – възразява тя. – Ермано и Ефран не са крадци! Няма причина инквизицията да се интересува от нас.

Томазо я хваща за ръката.

– Няма време за лъжи и глупави шеги! – Оглежда се. – Снощи приятелите ти влязоха в канцеларията на абата и откраднаха сребърната плочка, която ми принадлежи.

Танина се дръпва и възкликва:

– Не! Не е вярно.

– Опасявам се, че е. Казах на абата имената на приятеля ти и помагача му, но не и твоето. Ако тръгнеш с мен, има шанс да се спасиш.

Танина поглежда назад през витрината. Дългото ѝ отсъствие е накарало Гатусо да тръгне да я търси. Тя го вижда да наднича през прозореца при щанда за опаковане.

– Братко, допускаш ужасна грешка. Снощи Ермано беше с мен. Цялата нощ. А Ефран може да е всякакъв, но не е крадец.

Томазо вижда само истина в очите ѝ, но все още е скептичен.

– Дете мое, може да си права, а може и да грешиш. Но и в двата случая трябва да тръгнеш веднага.

Танина осъзнава, че е прав. Страховитите съдии на инквизицията няма да се поколебаят да ги измъчват, дори да са невинни.

– Изчакай малко.

Тя влиза в магазина. Лицето на Лауро Гатусо издава безпокойство.

– Какво има, Танина? Какво е станало?

Тя грабва пелерината си и се опитва да измисли някакво обяснение:

– Една съседка е много болна. Добрият брат отвън се грижи за нея и тя е поискала да ме види. – Намята пелерината на раменете си. – Нали нямаш нищо против да отида? Ще се върна възможно най-скоро.

– Разбира се. Върви. И без това нямаме много работа. – Той поглежда джобния си часовник. – Трябва да отида до банката след два часа. Моля те, върни се дотогава.

Тя му се усмихва и след секунда звънчето над вратата оповестява излизането ѝ на улицата.

Гатусо я познава от дете. Тя никога не е умеела да лъже. Нито навремето. Нито сега. Отива при витрината и я вижда да се отдалечава с разтревожения млад монах. Едва ли някой ще покани брат от островния манастир да се грижи за болен енориаш в града.

Търговецът взема палтото си и завърта табелката на вратата на Chiuso. Затворено.

53

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ВЕНЕЦИЯ

Свещениците не са като полицаите.

Те инстинктивно усещат нещата. Забелязват леки промени. Колебания в говора. Предпазливост в отговорите. Всичко, което им помага да разкрият истината. Въпреки че с Бейл ги делят хиляди километри, Том забелязва достатъчно подробности – не на последно място сред които е фактът, че затворникът звучи коренно различно от последния път, когато се срещнаха преди десетина година. Гласът му е напрегнат. Гърлен. Сякаш в корема му обикаля и ръмжи диво животно.

Има обаче и друго. Нещо обезпокоително необичайно за човек, който съвсем скоро ще умре.

Звучи спокоен.

Том се връща на една предишна реплика на затворника:

– Ларс, какво имаше предвид, като каза, че си се чудил кого ще изпрати Бог?

Бейл се изкисква, сякаш се сеща някаква шега, която само той знае:

– Ти си избран, Том, точно като мен. Обади ми се, защото знаеш, че всичко е свързано с мен. Всичко, което ще се случи, ще бъде резултат от мен.

Том се стъписва. Този начин на изразяване е толкова егоистично двусмислен, че може да означава много неща.

– Какво имаш предвид? Все още не разбирам.

– О, мисля, че разбираш. Ти си във Венеция, преследваш духове. Духове в лагуната, призраци в църквата – заявява Бейл и се разкисква весело.

Том не може да си обясни откъде затворникът знае за местонахождението му. Може би директорът на затвора му е казал. Може би телефонният код се вижда на някакъв дисплей. Иска му се да вярва, че има разумно обяснение – всичко друго, само да не е това, което изглежда очевидно.

– Писано е пътищата ни да се кръстосат, Том. Предречено е столетия, преди да се роди вашето заченато без чукане дете Христос.

Том няма време да поправя богохулството му. Решава да говори направо:

– Спомням си една от многото ти татуировки. Нали имаш една под лявото око – нещо като сълза?

Бейл се преструва, че не е чул въпроса:

– Кажи ми, отче, мислеше ли за Бог, когато я изчука първия път? Когато напъха дебелия си член в сладката Тина, призова ли Исус?

Тръпки побиват Том. Тина? Откъде знае името ѝ? После си спомня статията в списанието и предполага, че е стигнала по някакъв начин в затвора – или по-лошо, че други вестници разпространяват историята.

– Ларс, попитах те нещо. Имаш ли татуировка на сълза?

– Знаеш, че имам. – Бейл звучи така, сякаш му е забавно. – Сега ти ми кажи нещо. Какво те надървяше, когато попският ти член търсеше влажните устни на вагината ѝ? Мислите за Бог или мислите за нейната плът и за собственото ти удоволствие?

Том запазва самообладание.

– Тази татуировка емблема на някаква банда ли е, Ларс? Другите членове на сектата ти и те ли имаха такива?

Убиецът отново игнорира въпроса му; гласът му е тих и похотлив:

– Какво изкрещя, когато почувства, че ще свършиш, отче Том? Когато трескаво изпразни всички тези години на въздържание в нея, извика ли името на своя бог, спомена ли напразно името Господне?

Том се опитва да прогони образите от съзнанието си. Устните на Тина, гърдите ѝ, ароматната ѝ кожа.

– Събуждаш ли спомените, Том? Сигурен съм, че да. – Бейл симулира страст в гласа си: – О, боже! О, шибан Исусе! Ще свърша!

Изхилва се смразяващо. Том се сопва:

– Отговори ми! Какво означава тази татуировка?

Ларс сподавя зловещия си смях. Гласът му става дълбок и по телефона звучи като ръмжене, излизащо от яма с разтопен катран:

– Не е сълза, глупако. Никога ли не си поглеждал картините ми? Никога ли не си обръщал внимание на изкуството ми? Скапан невежа!

Нервите на Том са обтегнати. Умът му започва отчаяно мисловно пътуване назад в годините, търси архивирани в паметта му картини. Неясни образи от килията на Бейл минават пред очите му – сивите чаршафи, закованото за пода легло, липсата на семейни снимки, миризмата на маслени бои, куп платна, натрупани до стоманената тоалетна чиния... но нищо друго.

– Ти си глупак, отче Том, както всички други кретени в църквите и полицейските участъци по целия свят.

Бейл пуска слушалката и я оставя да се люлее на металната жица. Надзирателите Тифани и Хачър се приближават. Той изкрещява към клатещата се слушалка:

– Ще се видим в ада, отче Том! Ще видя глупавия ти шибан задник в ада!