Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 31 страниц)

8

Майор Вито Карвальо изчаква, докато хората му отведат американеца. Това убийство е последното, което петдесетгодишният полицай би искал. Премести се във Венеция именно за да не се занимава с такива гадости. Премести се, за да си почине, а не да става нашумял детектив с купчина досиета и неразгадани случаи на бюрото.

– Какво имаме? – извиква на двамата млади лейтенанти при ръба на канала.

Валентина Мораси и Антонио Павароти са братовчеди – от онези, които произхождат от големи фамилии и са близки още от възрастта, на която децата престават да смятат, че всички момичета смърдят или всички момчета са свине. В участъка има свободно място за капитан и всеки от тях е подходящ кандидат.

Вито плясва с ръце, за да привлече вниманието им.

– Хайде, спрете за малко със семейните клюки! Казвайте бързо, не искам да провалям целия си ден.

Те се обръщат към него и се дръпват встрани. Жертвата е просната на черен найлон. Купчина осакатена плът, изпускаща мръсна вода и буболечки от всяка рана и отверстие.

– Жена, между петнайсет– и двайсетгодишна, наръгана твърде много пъти, за да ги броим – прочита Антонио от бележника си.

Наближаващ трийсетте, той е дребен, хилав и в момента – брадясал. Изобщо не прилича на полицай. Съвсем съзнателно. Обикновено работи под прикритие и до следващата му задача остава само ден.

Вито поглежда мъртвото момиче. Поставя ръка върху рамото на лейтенанта.

– Добре ли си, Валентина?

– Si. Grazie¹, майоре. – Двайсет и шест годишната полицайка закрива устата си и се опитва да не повърне. – Просто... – Поглежда очите на момичето, частично изядени от ракообразните и рибите. – ... никога не бях виждала такова нещо.

Вито усеща болката ѝ. Спомня си своя първи случай с намерен в морето труп. Свиването в стомаха. Бясното препускане на смесени емоции в главата и сърцето.

– Никой от нас не е виждал такова нещо преди. Връщай се в участъка, Валентина. Подготви доклад. Опитай се да разбереш кое е убитото момиче.

Когато тя се обръща, Антонио докосва утешително ръката ѝ. Хваща я малко срам, че няма достатъчно опит, за да преживее шока и да си свърши работата.

– Grazie – извиква, докато се отдалечава.

Оттегля се с достойнство. С големи крачки. С вдигната глава. С изпънати рамене. За всеки случай, ако шефът ѝ гледа. Знае, че той гледа.

– Сестра ѝ е приблизително на възрастта на жертвата – обяснява Антонио. – Затова го приема малко лично.

Вито си слага гумени ръкавици и кляка до трупа.

– Нормално е да го приемаш лично, Антонио. Няма нищо по-лично от това, някой да отнеме чужд живот.

– Да.

Вито оглежда раните. Десетки са.

– Cazzo²! – изругава. – Какво, по дяволите, е станало тук?

– Патологът всеки момент ще се появи. Докато дойдете, преброих над триста прободни рани и спрях. – Лейтенантът го поглежда смутено. – Честно казано, не помня докъде бях стигнал. Не знам откъде да продължа.

Вито се усмихва:

– Не се притеснявай. Ще пишем „множество пробождания“.

Антонио казва още нещо, но майорът не го чува. Момичето е било красиво, преди някой изверг да го накълца така. Дъщеря, каквато той и жена му биха били щастливи да имат, ако Бог ги бе благословил с деца.

– Изчакай пет минути, после се обади на Валентина и се погрижи криминалистите да си свършат работата. Провери самолетните резервации за излитащите от Венеция полети. Прати хора на гарите и автогарите. Да търсят мъже, пътуващи сами; всеки, който изглежда неспокоен. Някой да се обади в хотелите и да провери за гости, които са си тръгнали рано сутринта.

Антонио записва в бележника си.

– Вече изпратихме отряди да търсят изцапани с кръв дрехи и ножа. – Кимва към канала. – Какво да правим с водата?

– Изпрати екипи да направят оглед на всяко място, откъдето може да е хвърлена. – Вито се изправя. – Както вече казах, приемам всяко убийство лично.

¹ Да. Благодаря. (ит.) – б. пр.

² Cazzo (итал.) – пенис, думата често се използва като ругатня и участва в много нецензурни изрази на италиански. – б. р.

9

Когато Валентина Мораси стига в участъка, бащата на убитото момиче вече чака в студената приемна. Подал е сигнал за изчезването на дъщеря си и още не знае ужасяващата истина.

Валентина бързо научава, че жертвата е петнайсетгодишната Моника Видич – хърватска ученичка, дошла във Венеция с баща си на нещо като сплотяваща семейството екскурзия. Разводът на родителите нанесъл тежък удар на момичето и Горан се е надявал, че пътуването ще ѝ помогне да се съвземе.

Отишли заедно до „Сан Марко“, но след вечерята тя си тръгнала ядосана, след като се скарали с кого ще прекарва уикендите. Баща ѝ мислел, че ще я намери в хотела, но тя не се появила. Малко след полунощ с помощта на нощния пазач проверил баровете, клубовете и гарата. Документацията на бюрото на Валентина показва, че е подал сигнал за изчезването ѝ в полицията, но тялото ѝ е намерено, преди да бъде обявена за издирване на сутрешния брифинг.

Валентина изпраща Горан в моргата заедно с двама свои колеги, мъж и жена, макар че снимката, която той ѝ даде, не оставя съмнение, че накълцаното момиче, намерено в канала, и усмихнатото дете, показващо вдигнатия си палец, докато се вози на въртележка, са едно и също лице. След разпознаването ще го заведат в хотела. Ще останат при него, докато телефонира на бившата си съпруга, после ще видят дали има нужда да говори с психолог и ще му помогнат за преодоляване на бюрократичните затруднения, съпътстващи всеки смъртен случай в чужда страна.

Според записките, които Валентина намира на бюрото си, колегите ѝ вече са разпитали пенсионирания продавач на риба, който е открил трупа. Прочита показанията на Луиджи Грациузо, докато отива към стаята за разпити, където чака свидетелят. Старецът разказва, че излязъл да разходи кучето си и видял момичето, закачено за въжето. Отначало си помислил, че се е подхлъзнала и се е хванала, за да не потъне, затова извикал за помощ. Едва след като пресипнал от крещене и дърпал няколко минути, осъзнал, че е мъртва.

След малко дотичал младият американец. Той останал при трупа, а Луиджи изтичал до близката сграда, за да потърси някой, който да се обади на карабинерите. Валентина спира за момент пред стаята и поглежда през замреженото прозорче американеца – Том Шаман. Турист без постоянно местопребиваване. Странно. Тя го наблюдава внимателно известно време. Обикновено свидетелите, които са открили човешки труп, не изглеждат толкова спокойни. Обикновено проявяват външни признаци на смущение. Напрегнатост. Потиснатост. Седят с наведена глава, дълбоко замислени. Но този тип не се държи така. Изглежда безгрижен. Спокоен. Дори отегчен.

Тя отваря вратата и американецът поглежда към нея. Бляскави кафяви очи. Естествено топли. Висок, когато се изправя. Един от онези мъже, които те посрещат със смачкващо дланта ръкостискане.

– Buongiorno³, аз съм лейтенант Валентина Мораси. – Тя поглежда записките си. – А вие сте Том, Том Шаман, нали?

– Да.

– Извинявайте, че ви накарах да чакате. Моля, седнете. Говорите ли италиански?

Той се усмихва. Хубава усмивка. Небрежна. Може би заучена.

– Не достатъчно, за да проведем този разговор.

– Добре. Тогава моля да ме извините за лошия английски.

Том не вижда голямо основание за извинение. Полицайката изглежда интелигентна. Малка умница, както казваше майка му.

– Говорите перфектно. В училище ли сте учили английски, или сте живели в чужбина?

Тя демонстративно отминава въпроса му, без да отговори.

– Бихте ли ми разказали какво се случи тази сутрин? Как се натъкнахте на младата жена във водата?

Дава му да разбере, че държи на краткостта.

– Разхождах се и чух някой да вика. Пресякох няколко моста и видях стареца, който се опитваше да изтегли момичето от канала. Имаше някакво кученце, което лаеше и тичаше в кръг. Сигурно е било негово.

– Да. Териер.

Том се зачудва За момент Том се замисля какво е станало с кученцето. Сигурно се е прибрало вкъщи.

– Старецът не можеше да изтегли момичето, въпреки че дърпаше с всички сили. Май си мислеше, че е още жива.

– А вие?

На лицето му се изписва лека тъга.

– Не.

– После какво стана?

– Издърпах я на брега. През това време старецът отиде да повика помощ. Седях при него, докато вашите хора се появиха и ме поканиха да дойда тук. – Том поглежда часовника си. – Това беше преди около три часа и една чаша гадно кафе.

Валентина се намръщва:

– Съжалявам, прав сте, кафето не е хубаво. Но съм сигурна, че ще ни разберете – в момента сме заети с по-важни неща от приготвянето на напитки.

– Радвам се да го чуя.

Остроумните му отговори правят впечатление на Валентина. Обикновено харесва това качество у един мъж. Но не и в стаята за разпити.

– Казали сте на колегите, че сте американец. Живеете в Лос Анджелис и сте тук на екскурзия.

Том поклаща глава:

– Не им казах точно това. Наистина съм американец. Но вече не живея в Лос Анджелис и не съм на екскурзия, само минавам.

– На път закъде? – Въпросът прозвучава малко по-агресивно, отколкото е възнамерявала.

Том се изкушава да ѝ каже, че не ѝ влиза в работата. Да ѝ обясни, че наскоро е преживял истински ад и сега просто иска да се върне в хотела и да си вземе продължителна вана.

Валентина повтаря въпроса:

– Къде? На път закъде?

– Все още не знам. Може би за Лондон. Може би за Париж. Не съм виждал голяма част от света и реших да поправя тази грешка.

Подобно обяснение би подхождало на бивш затворник, току-що излязъл на свобода. Валентина си записва да се върне на темата по-късно.

– Кажете нещо повече за Лос Анджелис. Вече не живеете там, така ли?

– Не.

– Къде тогава?

– Днес и през следващите седем дни съм тук. После ще видя.

– В какъв смисъл?

– Буквален. Домът – както се казва в една песен – е там, където оставя шапката си.

Изражението ѝ подсказва, че не е в настроение за песни.

– Защо напуснахте Лос Анджелис, господин Шаман?

Том се обляга назад. Трудно е за обяснение, макар да очакваше, че ще му се наложи. Беше неизбежно. И ако съди по изражението в очите ѝ, няма да повярва на нищо друго освен на подлежаща на проверка истина. Затова той решава да ѝ я каже. Поне по-голямата част.

– Защото преди няколко месеца убих човек.

Опитва се да звучи спокойно, но във всяка негова сричка се усеща чувство за вина.

– Всъщност не, убих двама души.

³ Добър ден (ит.) – б. р.

Capitolo V

666 Г. ПР. ХР.

СВЕЩЕНАТА ГОРИЧКА, АТМАНТА

На връщане към къщи Тевкър е обзет от различни мисли. Изпитва облекчение, че истината за него и Тетия не е разкрита. Истината, че са убийци. Още по-голямо е облекчението, че не бе изпитал жестокостта на Ларт. Разбира се, мисли и за това какво да направи, за да изпълни желанието на магистрата Песна. Но най-вече мисли за Тетия.

Тревожи се за връзката им и за нероденото им дете. Между тях се е отворила пропаст. Той чувства отчуждението. Ден след ден, малко по малко то се засилва. Тевкър знае, че е безумно, но има чувството, че вината е на детето. Колкото повече расте то, толкова повече отслабва любовта между него и жена му. Сякаш плодът изсмуква привързаността ѝ.

Иска му се онзи съдбовен ден преди осем луни да не се е случвал. Той промени толкова много неща. Оттогава Тетия не го допуска до себе си. Преоблича се и се къпе скрита от него. Вече не го гледа по начина, който кара кръвта му да кипи и подклажда желанията му. Травмирана е от изнасилването. Чувства се мръсна. Употребена. Покварена. Всяко негово усилие за близост, като че ли събужда мъчителните спомени.

Гадателят болезнено си представя образа на онзи мъж, наведен над обичаната му съпруга, сношаващ се с нея, с разкривено от удоволствие лице. Сега пак би го пронизал с ножа. С радост. Би го насякъл дори на по-дребни парченца от Тетия и би нахранил с тях прасетата.

Остава и проблемът с детето.

Бебето, за което и двамата копнееха. Последната частица, с която семейството им трябваше да стане пълно.

Но чие е то? Негово?

Или на изнасилвача?

Тевкър мисли, че знае отговора. Подозира, че и Тетия го знае. Самият факт, че тя не иска да обсъжда въпроса с него, му го подсказва. Нещо повече – има знаци, ясни знаци и той притежава силата да ги познае. Тетия се вълнува, когато то рита. Моли мъжа си да почувства движенията му. Но когато той постави ръка на корема ѝ, детето престава да мърда, сякаш го е страх. Хрумва му греховна мисъл: Ами ако тя го изгуби? Ако боговете в мъдростта си решат да се роди мъртво? Няма ли да бъде благословия?

Тевкър спира коня си в повяхналата горичка сред равнината и се опитва да пропъди лошите мисли от главата си. Есенният ден вече клони към розов залез и въздухът е прохладен като планински ручей. Изпитва вина, докато води животното нагоре по склона към колибата, представяйки си как Тетия се грижи за златния огън, горящ в огнището им непрестанно. Точно пред това огнище се ожениха преди няколко медени луни, веднага след слънцестоенето, когато медът бе станал на прекрасна церемониална медовина, благословена от Фуфлунс, бога на виното. Тетия изглеждаше толкова красива, докато баща ѝ я водеше към огнището на Тевкър. Съвършена.

Той завързва коня и влиза в къщата.

– Тетия, върнах се.

Тя е като онемяла. Седи до огнището. Огънят е изгаснал. Тевкър коленичи. Духва силно пепелта. От сухите клони хвръкват сребристи парцалчета. И двамата знаят, че никога не бива да допускат огънят да угасне. Божеството, което живее там, забранява.

Тя поставя ръка на гърба му.

– Не знам как стана. Прости ми.

Тевкър изважда пресните клони, които не са се запалили. Поставя длан върху пепелта. Студена е. Няколко часа са минали, откакто е била обгърната от топъл пламък.

Огънят е мъртъв.

Това е поличба – зловеща поличба. Това неуважение и пренебрежение към домашното божество ще бъде наказано. Няма съмнение.

Capitolo VI

Новият ден донася нова зора и нов огън в огнището на Тевкър.

Но не и ново начало.

Днес с Тетия не седнаха да гледат изгрева заедно. През нощта дори не спаха един до друг. Цяла нощ ясновидецът поддържа огъня, пъхаше дърва в гладната пещ на божеството, като молеше за прошка и се опитваше да пропъди мрачните мисли.

Сега поглежда жена си, заспала между кожите, с които е покрито леглото им. Дългата ѝ черна коса е разпиляна като счупени криле на паднал гарван. Спокойствието ѝ го привлича и му напомня за любовта им. Той пъха още съчки в огъня и се приближава до леглото. Вмъква се при нея и я прегръща откъм гърба. Ръцете му докосват издутия корем. Той устоява на отвращението и на желанието да ги дръпне.

– Тетия, Тетия, будна ли си?

Тя сънено измърморва нещо неразбираемо.

– Трябва да поговорим.

– Какво? – пита тя, без да отваря очи.

Тевкър отмята с ръка косата от лицето ѝ.

– Кажи ми – няма да ти се сърдя – детето мое ли е?

Тя потръпва:

– Твое е. Мое е. И е наше.

Дръпва се от ръката му.

– Нямах предвид това. Знаеш какво те питам. – Тевкър чува въздишката ѝ. – Трябва да поговорим за това. Детето на изнасилвача ли носиш?

Тя не казва нищо. Събира кожите и сяда изправена. Опира стройния си гръб в студената стена. Косата ѝ се посипва като дъжд върху раменете.

– Не знам, Тевкър. – Звучи изтощена. – Знам само, че ще имаме дете, и се моля на боговете да е от теб и да е здраво.

Той се отдръпва от нея. Очите му горят предизвикателно.

– А ако не съм бащата?

– Тогава не си бащата – раздразнено отвръща тя.

Отмества очи и поглежда светлите лъчи, проникващи през дупките на стените от плет. Отново се обръща към него и протяга ръка.

– Тевкър, въпреки всичко това е нашето дете. Ние пак ще го обичаме, ще го отгледаме и ще го направим свое.

В очите му блясва омраза:

– Няма да отгледам детето на звяра, който изнасили жена ми! – Дръпва се от леглото. – Което идва от злото, носи само зло. Ако в теб расте семето на злото, не трябва да му позволяваме да живее.

На лицето ѝ се изписва ужас. Тя инстинктивно притиска корема си с ръка. Детето се размърдва, несъмнено почувствало страха ѝ.

– Съпруже, ти си разгневен. Не говори такива неща.

Намята една кожа върху раменете си, изправя се и се приближава до него.

Тевкър не помръдва. Ненавижда се заради мислите си, заради онова, което току-що изрече, и заради начина, по който се чувства. Но знае, че е прав. Тетия замята кожата около него, тъй че и двамата да са загърнати.

– Ела, легни до мен. Прегърни ме и ме вземи. Да опитаме да се намерим отново.

Въпреки целия си гняв, той го прави. Ляга при жена си и я оставя да го целува и милва, да поеме члена му. Позволява ѝ да го направи, защото копнее за нея, копнее за това, което е било и се надява отново да бъде. Притиска я по-силно, отколкото го е правил някога. Целува я толкова страстно, че и двамата едва поемат дъх. И когато свършва в нея, удоволствието е по-върховно отвсякога.

Проснати в блажено замайване след съвкуплението, те мълчаливо решават да не обсъждат повече темата. Тетия не споменава за най-ужасните си страхове. Най-дълбоките и мрачни тревоги, че мъжът ѝ може би е прав; че в утробата ѝ може да расте нещо истински зло. Тевкър не споменава нищо за решението, което е взел. За онова, което смята да предприеме. Да убие детето им веднага щом се роди.

10

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Валентина изслушва разказа на Том, като го прекъсва само два-три пъти за въпроси, после го оставя сам в стаята за разпити.

Историята му не е за вярване.

Заради разликата в часовите пояси ще се наложи да почака, докато провери дали Шаман наистина е този, за когото се представя, и дали наистина е извършил онова, което казва.

За по-бързо проверява в Гугъл.

– Шефе, няма да повярваш! – Тя пресича оперативната зала с разпечатките в ръце, за да отиде при началника си. – Нашият свидетел, мъжът в стая 3, е бивш свещеник и е убил двама души.

– Свещеник убиец?

– Не, не точно. Герой.

Вито Карвальо се изсмива с глас:

– Свещеник–убиец–герой! Не си спомням да съм чувал друг път тези три думи, произнесени заедно.

– Ето че сега ги чуваш. Виж това. – Тя му подава листата. – Натъкнал се на някаква улична сцена. Трима срещу един. Не успял да спаси момичето от изнасилване, но убил двама от нападателите. Той ми разказа основното, но исках да проверя, преди да ти кажа.

– Странен отец, така да се бие с улични бандити – измърморва Вито, след като взема листата. – Как изглежда?

Тя вдига очи, опитва се да звучи делово:

– Около метър и деветдесет висок, бих казала деветдесет килограма, може би малко повече – едър мъж. Сух и мускулест. Около трийсетте.

Вито я поглежда над листовете:

– Ей, не забравяй, че е свещеник и свидетел на убийство. Не е потенциално гадже.

– Бивш свещеник.

– Но все още свидетел. – Вито я поглежда бащински. – И все още не е потенциално гадже. Между другото, интернет не е надежден източник. Погрижи се да провериш всички тези подробности и онова, което ти е разказал, по каналния ред. Накарай Мария Сантани да го направи, тя е старателна.

– Si.

Валентина изважда телефона си.

– Остави това за по-късно – прекъсва я началникът. – Нека първо да поговорим с твоя свещеник–убиец–герой.

– Бивш свещеник! – отново изтъква Валентина и тръгва след него.

Вито Карвальо не спира пред стаята за разпити, както бe направила полицайката. Влиза директно. С максимален шум. Максимална изненада. За да провери колко е нервен мъжът от другата страна на вратата.

Том Шаман седи присвит на ниския твърд стол, с брадичка, спокойно опряна на сключените му пръсти. При шумното нахълтване поглежда към вратата и проследява Карвальо с очи. Изправя се на стола едва след като вижда Валентина. В знак на уважение, нищо повече. Лицето ѝ издава, че вече го е проверила. Това не го изненадва. Може да се очаква от полицай. Дано сега да го освободят.

– Здравейте отново – казва на Валентина.

– Това е началникът ми, майор Карвальо. – Тя махва към шефа си, докато двамата сядат от другата страна на сивата маса. – Той води разследването за смъртта на Моника.

– Коя е Моника?

Майорът го осветлява за подробностите:

– Моника Видич. Баща ѝ я разпозна. Петнайсетгодишна хърватка.

– Горкият човек. Сигурно му е много тежко.

Том за момент си спомня ужаса, който изпита, когато вадеше момичето от канала. Карвальо наблюдава всеки негов жест, всяка бръчица на лицето му, всяко движение на устните.

– Защо не ни казахте веднага, че сте свещеник? Че съвсем наскоро сте напуснали църквата?

Том се размърдва на стола.

– Защо да ви казвам? Какво значение има за вас дали съм свещеник или ракетен инженер?

– Може би няма никакво значение – измърморва Карвальо, като забарабанява с пръсти по масата, – но свещеник, който е напуснал олтара след преживяването, през което вие сте преминали... може да представлява някакъв интерес, не мислите ли?

– Не ми се стори важно, за да ви го казвам. И сега не мисля, че има значение.

Карвальо се опитва да го атакува от друг ъгъл:

– Откакто съм полицай, не вярвам в съвпадения. Твърдения като „Просто бях там и се натъкнах на трупа“ отдавна не ми звучат убедително. И ми е трудно да повярвам, че сте оставили два трупа в Лос Анджелис, долетели сте тук и по чиста случайност точно вие измъкнахте трето тяло от каналите на Венеция. Разбирате ли какво искам да кажа?

Том се усмихва:

– Разбирам. Много добре разбирам какво искате да кажете. Обаче, с риск да ви подразня, ще ви кажа, че наистина се озовах там случайно. Попитайте стареца, който първи откри момичето – Моника.

– Той я е открил – намесва се Валентина. – Но може би вие сте я оставили там. Убийците обичат да се връщат на местопрестъплението, когато жертвата бъде намерена.

Том поклаща глава:

– Сама не вярвате в това, което казвате. Нито за секунда. Знам, че е част от работата ви да проверите и тази версия. Но не вярвате в нея.

– Добре, хайде да поразсъждаваме малко. – Майорът се навежда напред и опира ръце на масата. – Какъв човек според вас би могъл да убие млада жена по такъв начин?

– Някой много объркан. Или изпаднал в моментна лудост. Или по-лошо – може би е обладан от силите на злото.

– Силите на злото? – подигравателно повтаря Карвальо.

Нещо в тона на майора подразва Том.

– Виждал съм много убити хора – казва той. – Може би повече, отколкото сте видели вие. Слушал съм изповедите на много серийни убийци, педофили и изнасилвачи. И ви уверявам, че това, с което си имате работа, е дело на дявола. Неговите ръце са напътствали острието така точно, сякаш самият той е стоял там на козите си копита и лично я е убил.

Том поглежда през масата и вижда засилващ се скептицизъм в очите на слушателите си, затова добавя:

– Добре де, това с козите копита може би беше малко преувеличено. Но за останалото съм сигурен. Абсолютно сигурен.