Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 31 страниц)

Capitolo LVIII

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

– Изправете ги!

При тази команда на Гатусо забулените му помощници се показват от сенките.

Един як мъж се навежда и вдига трупа на Ефран. Увисналата глава на младежа се отърква в скута на Танина, но тя е твърде уплашена, за да изпищи. Някаква жена я вдига и я повлича нанякъде.

– Ермано! – извиква момичето; погледът ѝ среща този на Лидия. – Моля те, не го наранявайте!

– Колко трогателно! Каква загриженост за любимия – възкликва саркастично Гатусо. – Кой би помислил, че един евреин ще възбуди такива емоции. – Опира подметката си в гърдите на безжизнения младеж и го изритва. – Изнесете го навън. Можем да го използваме за нещо.

Докато гледа всичко това, Томазо още се опитва да преодолее тройния шок, който преживя този ден.

– Ставай, братко – ухилва се Гатусо. – Ти ще бъдеш главният герой в днешното представление. Трябва да те подготвим подобаващо.

– Ще гориш във вечен огън, Гатусо – заканва се монахът, докато се изправя. – Деянията ти надхвърлят всяко зло. Ще страдаш вечно за греховете си.

– Леле, леле! Какъв гняв! – Гатусо подигравателно потупва раменете му, сякаш оправя дрехите му, после махва на двама от помощниците си. – Накарайте го да гледа всичко. Отворете насила очите му, ако трябва. Искам да стане очевидец за любимия си и всемогъщ Бог. – Пак поглежда Томазо и се ухилва. – Искаш ли да се помолиш, братко? Можеш да коленичиш, ако искаш. Хайде. Нямаме нищо против. Спокойно призови великия си Исус да те спаси.

Томазо не казва нищо. Вече няма сили – нито физически, нито религиозни.

– Добро решение – отбелязва Гатусо. – Няма смисъл да си хабиш дъха. Не ти остава много.

Лидия и другите сектанти отвеждат младия монах.

Навън той вижда мястото, старателно подготвено за церемонията.

На земята е разчертан идеален правоъгълник, разделен на три, и във всяка от третините има издигнат жертвен олтар от сурово дърво.

Три места, на които ще се пролее прясна кръв.

Ермано вече е вързан на единия олтар.

Танина стои права до другия.

Третият е празен. Той очевидно е предназначен за Томазо.

До всеки олтар застават двама сектанти.

Запалват факли около правоъгълника.

В центъра има сребърна поставка. На нея са трите Плочи от Атманта. Портите на ада чакат да бъдат отключени.

Лидия застава близо до Гатусо. Томазо забелязва, че черните им наметала с червена подплата са с различна кройка от тези на другите сектанти. Явно двамата са водачи на сборището.

Той поглежда Танина.

Тя също го гледа.

Очите ѝ задават толкова много въпроси. Казват толкова много. Приисква му се да имат време да се опознаят. Да си поговорят за майка си, за живота, за чувствата си.

Тя се усмихва. Сякаш се досеща какво мисли той. Сякаш разбира.

Гатусо вижда, че се гледат, че осъществяват духовна връзка и скъсяват пропастта, която ги е разделяла.

Той отива при Танина. Поглежда Томазо:

– Братко, противоположно на това, което учи католическата църква, моят повелител Сатаната е милостив бог. И макар че съм призован да пролея кръвта ви в негова възхвала, аз мога да ти доставя голяма радост и щастие. – Хваща Танина за косата. – Имам едно предложение за теб. Мога да пожаля сестра ти. Но в замяна искам да се откажеш от своя бог – от бога, който очевидно те изостави, от бога, на който дори не виждаш смисъл да се молиш. Отречи се от него, отречи се от така наречената Света Троица. Обяви, че кръщението ти е било богохулство срещу истинския повелител, Сатаната. – Докосва лицето на младия монах. – Томазо, ако коленичиш и се закълнеш във вярност към Сатаната, истинския бог на всичко, ще я пожаля.

Отива при един от подчинените си, взема от един сребърен поднос тънък нож – като онези, с които скулпторите оформят глината – и отива до първия олтар.

– И още едно условие. Искам да отнемеш живота на любимия ѝ. Ти ще го отнемеш, братко, и в замяна аз ще ти дам живота на сестра ти. – Гатусо обръща ножа с дръжката към Томазо. – Какво решаваш? Сестра ти или един мъж, който не ти е никакъв?

66

4 ЮНИ

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Главен агент Стив Лърнър от ФБР и партньорът му Хилари Бабкок вървят след един надзирател по коридорите на затвора към стаята за разпити, където, окован и с оранжева униформа, ги чака Ларс Бейл.

Лърнър е дребен, хилав мъж с женствена външност и грижливо подстригана прошарена брадица, която постоянно поглажда. Бабкок е пълна противоположност. Тя е висока, със святкащи очи, коса, приличаща на раздърпан черен парцал за миене на под, и изпепеляващ език.

– Спомням си тоя шибаняк още от постъпването ми „Куонтико“ – казва тя. – Превъртял надут мръсник от най-чиста проба. На шести юни ще си изключа лампите, та да имат малко повече ток да опекат това копеле.

– Добра идея, Хилари – иронично отбелязва Лърнър, – но няма да е необходимо. В „Сан Куентин“ не екзекутират с електрически ток.

– Тоя боклук заслужава да го пържат дълго. Сигурна съм, че на близките на жертвите му ще им хареса. А не както сега, да си тръгне по най-хуманния начин – вкусна последна гощавка и после леко боцване в ръката, преди да си заспи.

Двамата продължават да си бъбрят до входа на стаичката, където надзирателят им припомня мерките за безопасност:

– На масата има паник бутон; до вратата – още един. Натиснете някой от тях, ако има проблеми, или когато свършите, и ще ви изведа.

Лърнър и Бабкок сядат на завинтените за пода столове до завинтената за пода маса.

– Господин Бейл, аз съм агент Стив Лърнър, а това е агент Хилари Бабкок от ФБР. Работим в Отдела за психологическо профилиране и бихме искали да ви зададем някои въпроси. Съгласен ли сте?

– Питайте колкото искате – казва Бейл, като се втренчва в Бабкок, – но ще ви отговоря само ако ми стане интересно.

– Разбирам – учтиво казва Лърнър.

Разкопчава сакото си и изважда малък кафяв бележник и жълта химикалка. Бавно сваля капачката и започва да драска на една страница, докато химикалката пропише.

– Побързай, господинчо – изсмива се Бейл. – Както се туткаш, може да ме екзекутират, преди да започнем.

Лърнър продължава, сякаш не е чул забележката:

– Вие сте художник, доколкото разбрах. Много добър при това. Кой ви вдъхнови да рисувате?

– Смъртта на Христос и избиването на невинни хора – отговаря Бейл и очите му проблясват насмешливо. – И двете са много мотивиращи и вълнуващи.

– Имах предвид художник. Кой художник ви вдъхнови да рисувате? Пикасо? Дада? Дали?

– Ааа, разбрах – презрително изсумтява Бейл. – Използвате стария трик с търсене на общи интереси, за да предразположите разпитвания да проговори. Колко умно и находчиво.

– А вашият отговор?

– Пикабия – изстрелва Бейл, сякаш се изплюва. – Пикабия. Ще го кажа бавно и ясно, за да не объркате, когато го записвате. Пи-ка-би-я. Той ме вдъхнови. Това върши ли ви работа? Или нямате представа за кого говоря?

Агентът прилежно записва името, после замислено поглажда брадата си. Поглежда разсеяно към тавана, сякаш се опитва да се сети. След малко поглежда Бейл и се усмихва:

– Франсис Мари Мартинес Пикабия. Трябваше да се досетя. Неговата „Хера“ от 1929 г. използва подобна образност като във вашите картини.

Бейл изръкоплясква, доколкото му позволяват белезниците:

– Браво! Значи не сте такъв тъпак, каквито обикновено са ченгетата. – Изпухтява подигравателно. – Повечето педали в професии като вашата са чувствителни и умни. Заради интровертността е. Търсили ли сте утеха в изкуството, агент Лърнър? Обръщахте ли се към него за успокоение, докато криехте сексуалността си от своите мъжествени колеги?

Лърнър отговаря с небрежен тон, граничещ с безразличие:

– Вероятно. Изобразително изкуство и поезия. Вие чели ли сте някога поезия, господин Бейл?

Затворникът се озъбва:

– Моите престъпления са моята поезия. Кръвта на жертвите ми е моето мастило. Гробовете им са страниците, които съм оставил в историята.

– Зловещо – подигравателно отбелязва Лърнър, като записва нещо в бележника. – Евтино и мелодраматично, но въпреки това интересно и зловещо.

Бабкок не е толкова въздържана:

– Поезия ще бъде след няколко дни, когато те напомпат с отрова и отърват света от мръсния ти задник.

– Искате ли да ми го излижете, агент Бабкок? Защото аз искам да ви лижа – той завърта език срещу нея.

Лърнър хваща партньорката си за ръката за всеки случай, ако изпадне в някой от ония редки моменти – както веднъж в Канзас, когато реши, че няма нищо нередно, ако прескочи масата и започне да налага с юмруци затворника.

Бейл забелязва всичко.

– Тая кучка май иска да хапе, агент Лърнър. Усмирете домашния си любимец, защото не ми се иска да омацам с кръвта ѝ тази хубава чиста килия.

– Почти свършихме. – Лърнър слага капачката на химикалката и я завърта така, че оребренията им да се изравнят идеално. – Много благодаря за отделеното време. Знам колко малко ви остава и колко ви е ценно.

Натиска бутона, за да извика надзирателя.

Бейл се изправя на крака. Дори с оковани ръце и крака изглежда смъртно опасен. Лърнър не прибира химикалката, а я насочва напред, за да я използва като оръжие, ако се наложи. Ако я забиеш в окото на нападателя, може да бъде изненадващо ефективна.

Надзирателят отключва множеството електронни ключалки и двамата агенти се оттеглят в коридора, без да изпускат затворника от поглед.

– Откачалка! – измърморва Бабкок. – Трябваше да ме оставиш да го фрасна.

– Щеше да те убие. Мен също. Идеята не беше добра.

– А това малоумно бърборене добра идея ли беше? Изглежда ми пълна загуба на скапаното ми време.

– Не беше загуба на време.

– Как така?

– Пикабия е част от течението сексион д’ор, или „златното сечение“ от френски.

– Това да не би да е важно?

Тя се подписва и за двамата в книгата на посетителите.

– Търпение, Хилари. Търпение. – Лърнър присвива очи под ярката светлина, докато отиват към колата. – „Златното сечение“ получава името си от „Трактат за живописта“ на Леонардо да Винчи, преведен на френски през 1910 г. от Жозефен Пеладан.

– Стига, шефе, знаеш, че съм гола вода в тия работи. Чета „Ю Ес Ей тудей“ и гледам „Шоуто на Опра“. Не съм зубър и писарушка като теб.

– Начетен човек, Хилари. Думата, която се опитваш да си спомниш, е „начетен“.

– Добре, не съм начетена като теб. Сега би ли ми казал това, което моят неначетен мозък пропуска?

– Ще стигнем и дотам. – Лърнър въздъхва за повече тежест. – Пеладан е придавал мистично значение на златното сечение и на други геометрични конфигурации.

– Изведнъж нагазихме в геометрията.

– Това е повече от геометрия, Хилари. В математиката и изобразителното изкуство има една велика формула, която се нарича златно сечение. Ако паметта не ме лъже, то се означава с гръцката буква фи. Накратко а плюс b върху а е равно на а върху b, което е равно на фи.

– Мамка му, нищо не разбрах! Чакай да си включа сателитната навигация, за да ти следя мисълта.

Стигат до лексуса на Лърнър и той отключва с дистанционното.

– Съчувствам ти – казва той. – Това всъщност е една ирационална математическа константа. Точно затова е толкова специална, почти магическа. Може би ще го разбереш по-лесно, ако ти кажа следното: златното сечение стои в основата на пирамидата, пентаграма и петоъгълника. В световната история то оказва влияние върху архитектурата, астрономията и всички изкуства. Виж например илюстрациите на Леонардо да Винчи от De Divina Proportione1 и ще разбереш как използва така наречения „златен правоъгълник“, за да прави геометрични илюстрации на човешкото лице.

Двамата се качват в колата.

– Правоъгълници ли? – отбелязва облекчено Хилари. – Като символа, който видяхме в рисунките на Бейл?

– Ето че и ти започна да загряваш. Не се бях замислил за тези неща, докато Бейл не спомена Пикабия. Тогава всичко си дойде на мястото. Ако погледнеш златния правоъгълник, ще видиш, че в основата му стои идеален квадрат, разтеглен в съгласие със златното сечение – очертанията му оформят правоъгълника и той е разделен на три абсолютно еднакви части.

Хилари започва да проявява някакъв ентусиазъм:

– Добре, значи нашият откачен е добър художник, повлиян от този стар френски майстор, който е част от някаква мистична група интелектуалци, наричащи себе си „златното не-знам-си-какво“, но – извинявай – с какво тази шибания може да помогне на колегите в Италия?

Лърнър отчаяно вдига очи към тавана.

– Какво правят картините, Хилари?

Тя го поглежда смутено:

– Висят на стената?

– По-дълбоко? Разрови се по-дълбоко в този празен мозък. Какво целят художниците с картините си?

– Да предадат някаква идея? Да изразят вътрешните си прозрения или някакви лайна? Да отправят някакво смахнато послание?

Лърнър я поглежда и я възнаграждава с усмивка:

– Дори критик от „Ню Йорк таймс“ не би могъл да го каже по-добре. Изкуството е средство, чрез което творецът предава вижданията и посланията си на публиката. И подобно на Пикабия, Ларс Бейл кодира в правоъгълните си картини мистични послания.

– Тук обаче идва голямата разлика. Милиони кретени по целия свят са виждали смахнатите мацаници на Пикабия, а никой извън този затвор не е скивал творенията на психопата Бейл.

Лърнър се обръща към нея с най-широката си усмивка за деня:

– Напротив, Хилари, виждали са ги. Повярвай ми, виждали са ги.

1 „Божествената пропорция“ – книга, написана от Лука Пачоли и илюстрирана от Леонардо да Винчи, в която се разглеждат златното сечение, употребата на перспектива, стереометричните тела и др. – б. р.

67

5 ЮНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Идват призори.

На пясъчния плаж акостират бързи моторници. Войници хукват нагоре по брега. Изваждат оръжия.

Ръце размахват съдебни заповеди и чукове.

Още преди охранителите, наблюдаващи камерите, да успеят да оставят чашите си с кафе и да се изправят, хората на Вито Карвальо нахълтват през страничните входове.

Вътре са.

Валентина и Роко изтичват с един отряд до хангара за лодки.

Разхвърчават се трески.

Всичко вътре се изследва и прибира като веществени доказателства.

В къщата пребледнели мъже и жени се размърдват в леглата си. Някои сънено се довличат до долния етаж по величественото дъбово стълбище, за да видят какво става. Други едва надигат глава от възглавницата.

Нунчо ди Алберто показва легитимацията си и заповедта за претърсване.

– Това е полицейска акция! Връщайте се в стаите веднага!

Няма нужда да им повтаря.

Из цялото имение се чува шуртене на вода в тоалетните. Наркотици за хиляди евро потичат в канализацията.

Марио Фабианели се появява бос, по скъсани на коленете дънки и разкопчана бяла риза, под която се показва мускулестият му, загорял от слънцето корем.

– Buongiorno, майоре. – На лицето му се появява спокойна усмивка. – Можехте просто да позвъните. Винаги сте добре дошли тук.

На Вито не му е до любезности:

– Не е приятелско посещение, синьор Фабианели. Ще ви бъда благодарен, ако повикате адвоката си и двамата ме придружите до участъка, за да отговорите на някои въпроси.

Марио се намръщва:

– Преди закуска? Не искам.

Вито се усмихва:

– Настоявам.

– Предполагам, че имате съдебна заповед, която оправдава това нахлуване – казва Марио, като прокарва пръсти през несресаната си коса.

Вито му дава документа.

– Va bene. Препоръчвам ви да ме изчакате в южния салон. Гледката към градината е най-хубава оттам. Трябва да се облека.

– Ще изчакам тук. – Вито махва към един униформен полицай. – Младият ми колега ще ви придружи до спалнята.

– Както искате. – Лицето на Марио губи увереност. – Но преди да продължим, какво е основанието на съдебната ви заповед, майоре?

– Убийство, синьоре – отвръща Вито, като наблюдава лицето му внимателно. – И това е само за начало.

Capitolo LIX

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Поляната, на която са се събрали сатанистите, е забулена в дим от факлите.

Гатусо гледа втренчено ужасените очи на Томазо – толкова пронизващ поглед, че сякаш вижда в душата му.

– Попитах те нещо, братко. Дадох ти шанс да си поиграеш на Господ и да спасиш живота на сестра си, като отнемеш друг живот със собствените си ръце. Какво решаваш?

Томазо продължава да гледа безизразно.

Върховният жрец поклаща глава:

– В такъв случай нека да започваме.

Завърта се. Черната му алба се развява и течението, създадено от нея, кара синьо-оранжевите пламъци на факлите да затанцуват.

Гатусо вдига ръце и започва да нарежда:

– In nomine magni dei nostri Satanаs Introibo ad altare Domini Inferi.

Сектантите отговарят:

– Ad deum qui laetificat juventutem meam.

В мрака над лагуната проехтява звънче, което някой размахва с ръка.

Един сектант поклаща ритуално кандило, изпускащо дим от отровни треви.

– Domine Satanas. Tua est terra...

Томазо престава да слуша думите на Гатусо. Затваря очи и облекчава напрегнатите си нерви, като изпада в медитативното състояние, с което се успокоява от дете.

Времето сякаш се втечнява. Изтича като разлята сметана. Той си представя лицето на майка си; ръцете ѝ, протегнати към него и сестра му.

Танина изпищява. Не във въображаемото му детство. В сегашния реален момент.

Виковете ѝ са толкова пронизителни, че дори Гатусо се сепва.

Лидия е забила церемониалния нож в корема на Ефран и започва да го разпаря.

Кръв и вътрешности се изсипват върху дървения жертвен олтар.

Другите сектанти поднасят сребърни чаши под аления фонтан.

От зеещата дупка Лидия изважда шепа кървава плът.

Черният дроб на Ефран.

Сектантите запяват:

– Аве Сатанас! Аве Сатанас! Аве Сатанас!

Звънчето позвънява още три пъти.

Лидия вдига черния дроб с две ръце и го подава на Гатусо.

Той го поема в сребърно ковчеже и го поставя по средата на големия правоъгълник, заграждащ трите олтара.

Точно както преди малко не успя да продума, сега Томазо не може да мълчи. Думите сами излизат от устата му:

– Deus, in nomine tuo salvum me fac, et virtúte tua age causam meam.

Гатусо застива като вцепенен.

– Deus, audi oratiónem meam: áuribus pércipe verba oris mei.

Това е молитва за прогонване на зли сили.

– Nam supérbi insurréxunt contra me, et violénti quasiérunt vitam meam; non proposuérunt Deum ante óclus suos.

– Накарайте го да млъкне! – изкрещява Гатусо.

Лидия се хвърля към Томазо.

Инстинктивно той се извръща. Вдига коляно, за да се предпази.

Тя се блъска в него.

Отскача назад и пада. Изправя се на крака. Очите ѝ святкат от гняв.

Вдига високо ножа.

Размахва ръце... и надава писък.

Отначало всички мислят, че ще го прободе. Ще убие монаха твърде рано.

Но после виждат.

Тя гори.

Блъснала се е във факла и сега дрехите ѝ са в пламъци.

Томазо използва шанса си.

Все още със завързани ръце, той скача напред и грабва една факла. Изтичва при сектантите около Танина и запалва дрехите на няколко от тях.

Настъпва суматоха.

През пламъците той вижда Гатусо, парализиран по средата на церемонията – ритуалът забранява да напуска магическия правоъгълник, очертан около олтарите.

Няколко сектанти се нахвърлят върху Томазо.

Той поглежда сестра си и изкрещява:

– Бягай, Танина, бягай!

Тя се колебае.

– Бягай!

Танина съзнава, че няма избор. Няма шанс да спаси Ермано. Нито дори Томазо.

Тя хуква с всички сили.

Право през правоъгълника. Право през столетия на вяра и черна магия.

Гатусо е само на няколко крачки от нея – но от грешната страна на жертвения олтар.

Пред ужасения му поглед тя грабва Плочите от Атманта и изчезва в нощта. Той е безсилен да я спре.

68

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Марио Фабианели не настоява да извика адвоката си. Не възразява разпитът да бъде записан. И услужливо дава кръв, ДНК и проби от ръцете си.

Милиардерът изтръсква белия си ленен панталон, настанява се на един стол в стаята за разпити и поглежда червената лампичка на цифровия диктофон.

– Майоре, ще ви помогна по всякакъв начин, по който мога. Казах ви, че нямам какво да крия и не знам нищо за смъртта на младия ви колега, който е работил в моята охрана.

– Антонио Павароти. – Вито го поглежда гневно. – Младият ми колега имаше име. На някои от нас ни беше скъп.

– Разбира се. Всеки човешки живот е ценен.

– Да, но неговият ценен живот бе прекъснат само на няколко километра от вашия остров, по време, когато е работел за вас.

– Не е точно така – възразява Фабианели. – Бил е нает от охранителната фирма, чиито услуги използваме. По закон отговорността е само тяхна.

– Лодката на Антонио е била заредена с експлозив...

– Това вече ми го казахте, майоре. Отлично знаех всичко това, когато ви позволих да вземете проби от ръцете ми. Много съжалявам – много, много съжалявам за колегата ви, но нямам нищо общо със смъртта му.

– Нито с изчезването на Том Шаман или Тина Ричи?

– Шаман е онзи свещеник, нали?

– Да, той е.

– Значи нямам нищо общо с него, нито с жената, която споменахте. Това е тази, която свещеникът мислеше, че е видял в имението ми, нали?

Вито започва да губи търпение.

– Имате две отделни системи за наблюдение. Защо?

– Много просто – отговаря спокойно Фабианели. – Не искам хората ми да научават кога излизам и кога се прибирам. Както вече ви казах, майоре, аз много внимавам да не ме отвлекат. Само най-близките ми подчинени имат достъп до хангара за лодки и охранителните монитори.

Вито решава, че е време да пробва друг подход:

– Вашата асистентка Мера Тийл е казала на Шаман, че в имението ви се провеждат сатанински служби. Вярно ли е?

– Вероятно – развеселено отвръща Фабианели. – Имаме хора с всякакви религии: квакери, езичници, католици, мормони, мюсюлмани. Тъй че предполагам, има и сатанисти. И ако има, със сигурност танцуват голи около свещи, правят оргии и други неща, които по принцип правят сатанистите.

– И какво друго мислите, че правят?

Милиардерът свива рамене:

– Нямам ни най-малка представа. Смисълът на комуната е всеки да си намери своето кътче и да се изявява по какъвто иска начин. Аз имам свое място и не общувам почти с никого.

– Като заговорихме за вас, бихте ли ми казали каква е вашата религия?

– Ахааа. – Фабианели се замисля за момент. – Моята Света Троица са Пари, Изкуство и Секс, майоре. Не ме интересува кой бог ми ги дава, затова почитам всички божества. Сега свършихме ли с налудничавите въпроси?

Вито поклаща глава:

– Не, не сме свършили. Далеч сме от свършване. Синьор Фабианели, познавате ли човек на име Ларс Бейл?

Милиардерът се заглежда замислено в нищото. След малко отговаря:

– Не. Не мисля. – Пак поглежда Вито. – Защо? Кой е той?

– Американец. Доста известен при това. Сигурен ли сте, че не го познавате?

– Паметта ми не е безупречна, но съм сигурен, че не го познавам.

– Ето негова снимка. Изпратена от ФБР.

Марио бързо поклаща глава.

– Моля ви, погледнете я по-добре – настоява Вито. – Сигурен ли сте, че не го познавате и не знаете нищо за него?

Фабианели взема снимката и я поглежда.

– Не. Съжалявам, но не ми е познат.

– Тук има татуировка. Миниатюрна татуировка с формата на сълза под лявото око.

Марио забелязва татуировката.

– Важна ли е?

– Мера Тийл има абсолютно същата татуировка на същото място. Как ще го обясните?

Марио се изсмива:

– Няма защо да го обяснявам. Можете да я попитате. Вглеждали ли сте се внимателно в Мера? Тя е цялата в татуировки. Има стотици.

– Мислите ли, че има и други, които са еднакви с татуировките на сериен убиец сатанист, който чака изпълнението на смъртната си присъда?

– Майоре, не знам такива неща. – Фабианели за първи път показва признаци на изнервяне. – Можете да разпитате Мера, когато поискате. Сигурен съм, че ще бъде искрена с вас и ще даде отговори на всичките ви въпроси.

– Ще я разпитаме. Бъдете сигурен в това. – Вито подава на милиардера фотокопие от каталога на аукционната къща, което му даде Нунчо. – Това говори ли ви нещо?

– А трябва ли? – Марио дори не докосва листа. – Какво е това?

– Сребърен предмет от времето на етруските. Много ценен.

Милиардерът дори не поглежда фотокопието.

– Не. Не ми е познато.

– Сигурен ли сте? – настоява Вито.

Марио го поглежда подозрително:

– Майоре, започвате да ме отегчавате. Сигурен съм, че не съм виждал този предмет. Притежавам много произведения на изкуството. Много скулптури. Но съм модернист и познавам всяка вещ от колекцията си.

Вито посочва снимката и заявява:

– Вие сте собственик на това нещо.

Марио поклаща глава.

– Проследихме собствеността до една ваша компания на Каймановите острови. Платили сте повече от един милион долара за този предмет.

– Уверявам ви, че не съм го купувал – искрено изненадан заявява Фабианели.

– Имате ли компания, която се казва МФА – „Марио Фабианели артисти“?

Милиардерът отново поклаща глава:

– Не. Не знам за такава фирма. Кой я управлява?

Вито му подава още един лист.

– Вие и вашият адвокат синьор Анчелоти. Имената ви са изписани тук. – Изведнъж му хрумва нещо. – Между другото, къде е малкият ви ротвайлер?

Марио разглежда листа, преди да отговори:

– Не знам, майоре. Не съм виждал Дино Анчелоти от няколко дни. – Връща му документа. – Наистина не знам за такава фирма. Ако този документ е истински, не съм участвал в създаването ѝ.

Вито се обляга назад и поглежда подозрително милиардера.

– И не знаете къде е собственият ви адвокат?

Марио се засмива:

– Къде е главният ви прокурор в момента?

– На работа, вероятно е в кабинета си или в нечий чужд кабинет.

– Va bene. Дино вероятно също е на работа в нечий кабинет – може би в данъчното, може би в някоя банка. Не знам обаче в кой кабинет и къде, пък и не ме интересува. Имам много други интересни неща в живота, за да се занимавам с местонахождението на адвоката си.

– Може ли да ви накарам да му се обадите и да го попитате за собствеността на въпросната фирма и на предмета, който споменах?

Марио се усмихва:

– Може. Но не тук и не сега. – Посочва диктофона. – Искам да ви съдействам, майоре, но не искам да се проявя като глупак. Ако някой, който работи за мен, е допуснал грешка, това е лично негов проблем и бих искал да го изясня лично.

– Нека да ви напомня, че това е повече от личен проблем – той е и законов. Разследваме няколко убийства, включително това на Антонио Павароти, който е бил ваш пряк подчинен.

Фабианели изгубва търпение.

– Нека и аз да ви напомня – сопва се той, – че не сте ме обвинили в нищо и нямате никакви основания да ме обвините в каквото и да било. Ако имахте, щяхте да сте го направили вече. Нямам нужда от адвокат, за да разбера, че пипате насляпо и се надявате да закачите нещо случайно. Затова, ако обичате, бих искал да се прибера вкъщи, откъдето, обещавам ви, ще се обадя на адвоката си. И ако сметна за уместно, ще ви осведомя за фирмата и предмета, които споменахте.

Вито няма какво повече да направи. Триковете му свършиха. Въпросите му се изчерпаха. Няма смисъл да продължава с разпита. Той изключва диктофона и мрачно изпраща с поглед Марио Фабианели, който взема кремавото си ленено сако за хиляда долара от облегалката на стола и излиза.