Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 31 страниц)

69

Антикварният стенен часовник в кабинета на Вито Карвальо шумно отмерва секундите, оставащи до полунощ. Прави странно бавно изщракване, сякаш си взема кратка почивка, преди официално да започне новия ден.

Вито и Валентина седят на масата в кабинета му с бутилка коняк – от най-долното чекмедже – и две чаши, които изглеждат, сякаш не са мити от последното им използване. Той накланя бутилката „Векио“ и се заслушва в бълбукането на медено-златистата течност.

– Много се надявах Нунчо да е попаднал на нещо съществено с информацията за тази фирма и ръководството ѝ.

– Това е съществено – настоява Валентина. – Знаем, че Мера Тийл и адвокат Анчелоти са изчезнали. Освен това името му фигурира във фирмата, която е купила плочката. Това са сериозни улики.

– Но няма нищо противозаконно. В никое от тези действия няма престъпление. – Вито изгълтва коняка си наведнъж и въздъхва дълбоко. – Трябваше да забележим, че Тийл е изчезнала, когато доведохме Фабианели за разпит. – Отново напълва чашата си. – Сега и тя, и адвокатът са в неизвестност. Том изчезна. Оная курва, репортерката, с която той спеше, също я няма никъде. – Вито трясва чашата върху масата и течността опръсква пръстите му. – Какво става, Валентина? Да не са пропаднали в някоя черна дупка? Или в Бермудския триъгълник? Как може всички тези хора просто да изчезнат?

Тя кимва към оперативната карта на стената:

– В известен смисъл има нещо такова. Заобиколени сме от над сто островчета. Това е нашата черна дупка. Можем да ги търсим цяла вечност.

– Нямаме цяла вечност.

– А може дори да не са в околността.

– Тина Ричи не е излизала от страната. Проверих граничните сводки.

– Всички патрули са уведомени, че издирваме Анчелоти и Тийл – добавя Валентина. – Не са засечени да пътуват под истинските си имена.

Вито си спомня нещо:

– Провери ли за връзка между Тийл и Ларс Бейл?

– Да, проверих – отговаря Валентина малко раздразнена, че шефът ѝ я пита такова нещо. – Няма нищо очевидно. Не са роднини, няма връзка с жертвите или с другите членове на сектата му. Единственото, което ги свързва е, че и двамата са от Лос Анджелис. Но да не забравяме, че в този град живеят тринайсет милиона души.

– Възможно ли е да се познават?

– Едва ли. Тийл е на двайсет и шест, а Бейл – на четиридесет и девет. От осемнайсет години е в затвора, значи, когато са го арестували, е бил на трийсет или трийсет и една, а тя е била на осем. Промеждутъкът е голям.

– Дали не го е посещавала в затвора?

– Питах за това. В „Сан Куентин“ пазят информация за всички посещения. Името на Тийл не се появява никъде. Питах и ФБР.

Телефонът на Вито иззвънява. Той се премества от малката маса на бюрото си и вдига. Поглежда Валентина и съобщава:

– ФБР. Сякаш разбраха, че говорим за тях.

– Телепатия – измърморва тя и отпива глътка коняк.

Вито не говори почти нищо, само слуша.

– Momento – казва след малко, – ще включа на високоговорител, за да може да чува и колежката ми.

Натиска едно копче и оставя слушалката. В кабинета се чува гласът на специален агент Стив Лърнър:

– Ларс Бейл е плодовит художник. Питаше какво става с картините му. Изглежда, ги е дарил на някаква благотворителна организация, която събира пари за финансиране на борбата срещу смъртното наказание. Интересно, че благотворителната организация ги продава.

– Как точно? – пита Вито.

– Имате ли компютър наблизо?

– Да.

– Тогава изпишете адрес www.deathrolltalents.com.

Вито кимва на Валентина. Тя се настанява пред компютъра и отваря сайта.

Очите ѝ светват.

– Отворихте ли го? – пита Лърнър.

– Да – отвръща Вито, като поглежда на рамото на Валентина.

– Сега напишете името „Ларс Бейл“ в полето за търсене и ще излезе виртуалната му галерия.

Вито и Валентина с удивление се вглеждат в снимката на Бейл на фона на няколко десетки негови картини.

– Изненадахте ли се? Добре дошли в Америка, където дори серийните убийци имат право да се изявяват и да стават известни.

Вито е искрено удивен:

– Има стотици, буквално стотици картини.

– Преместете страницата надолу, изберете си някоя и щракнете два пъти с мишката върху нея. Ще я видите в цял размер и ще можете да увеличавате детайли. На компютъра можете да ги разгледате по-добре, отколкото в реални условия.

– Значи, Бейл рисува нещо, в което има скрито послание – казва Валентина, докато навигира с мишката. – Дарява го на благотворителната организация. Оттам, без да подозират, качват картината в интернет, където последователите му я виждат и дешифрират указанията.

– Точно така – потвърждава Лърнър. – Звучи много просто, когато знаеш как става.

– Не е ли така с всичко? – измърморва Вито. Погледът му се заковава в долната част на екрана. – Има една картина, която е публикувана преди шест дни. Видяхте ли я?

– Разбира се – отговаря Лърнър. – Говори ли ви нещо?

Capitolo LX

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Ритуалът е провален.

Гатусо вече не се бои да прекрачи магическите очертания на правоъгълника. Той хуква след Танина.

Томазо успява да му препречи пътя.

Двамата се стоварват на земята. Томазо изпуска факлата – единственото си оръжие.

Сектантите се нахвърлят върху него като глутница гладни псета. Жестоки удари заваляват върху лицето му, юмруци разкървавяват бузите му.

През цялото време Томазо отчаяно стиска глезена на Гатусо. За нищо на света не иска да го пусне. Може да не умее да се бие, но е готов да стиска – да стиска до последния си дъх.

Някой го изритва в ръката. Силна болка пронизва нервите му, но той не пуска. Всяка секунда, която успее да издържи, е една спечелена крачка за Танина към спасението.

Нещо дървено – някаква сопа – го фрасва по китката. Ръката му изгубва чувствителност. Пръстите му се разтварят.

Гатусо понечва да се изправи.

Томазо скача напред. Затиска краката му. Жрецът замахва към него.

Сопата отново се стоварва върху младежа.

Улучва точно.

Главата му се сцепва.

Болка пронизва очите и слепоочията му. Обгръща го мрак. С лице, заровено във вонящата пръст, Томазо се моли Танина да се спаси.

Не усеща следващия удар. Нито другите след това.

Вече е мъртъв.

Гатусо се измъква изпод трупа на монаха. Последователите му го вдигат и той поглежда Лидия. Огънят я е изпепелил. От нея е останала само купчина овъглени кости.

Обръща се към останалите сатанисти:

– Трябва да намерим момичето. Разпръснете се. – Посочва: – Вие двамата натам. Други двама към брега. Останалите – след мен.

Далеч от сатанинското сборище, Танина не знае къде се намира. Няма представа накъде бяга. Но бяга. По-бързо от който е да друг път в живота си.

Препъват я невидими къпини. Тя пада. Удря се в нисък клон. Изпуска една от плочките.

Тя се търкулва. Изчезва. Изгубва се някъде сред високата трева, буренака, къпините и буците изорана пръст.

Танина спира.

Трескаво започва да търси плочката. Да я намери, сега ѝ се струва по-важно, отколкото да се спаси. Напипва нещо.

Клони.

Хвърля ги настрани.

Не са клони. Кости са!

Човешки кости.

Плочката е паднала в плитък гроб. Един от десетките на острова. Печални купчини мъртъвци, жертви на чумата.

Танина чува шумолене зад себе си.

Те идват.

Плочката с демонското лице е паднала някъде в гроба.

Тя преглъща и забива двете си ръце в окопа, пълен с кости и прах. Не за да търси плочката, а за да се скрие.

Навсякъде наоколо пращят клонки под краката на преследвачите. Факли осветяват дългите черни клони на голите дървета. Гласовете се приближават.

Танина лежи на дъното на масовия гроб, покрита с гниещо одеяло от черепи, ребра и крайници.

Гласовете са точно над нея. Тя не смее да издаде звук или да помръдне.

Кожата ѝ се покрива с личинки и червеи, събудени от миризмата на прясна плът. Чувства как пълзят по врата ѝ, търпеливо напредват към сочните ѝ очи и топлите отвори на лицето ѝ.

Тя обаче не помръдва.

Косата ѝ вече гъмжи от буболечки, главата я засърбява нетърпимо и тя почти изпада в паника, когато се налага да издуха някакво същество от устните си.

Но изтърпява всичко. Търпи със стоицизъм, с който майка ѝ би се гордяла. Изтърпява всичко до зори.

На разсъмване бавно се размърдва.

Напряга слуха си за движение или гласове в гората. Не чува нищо.

В безопасност е.

Сяда, разхвърля избелелите кости около себе си и си поема въздух.

Почти истерично заравя пръсти в косата си, разчесва покритата си с гадини глава, изтръсква се ожесточено.

Сърцето ѝ бие толкова силно, че се страхува да не се пръсне.

Танина вижда лагуната и ѝ се приисква да хукне натам. Вместо това се насилва да се върне в гроба и да потърси изгубената плочка.

Намира я точно на дъното на рова, сред скелетите на безброй покойни венецианци.

Цялата е в пот. Кожата ѝ е възпалена от ухапванията и мръсотията. Въпреки всичко трите плочки са при нея. Това ѝ напомня заръката на майка ѝ да ги държи винаги разделени – никога да не ги събира.

Така да бъде.

Веднага щом избяга, ще ги скрие. Някъде, където никой няма да ги намери. Някъде далеч от това място.

Оглежда се. Има вода, но няма лодка, а знае, че не може да рискува да търси. Не може и да се върне във Венеция. Тя събира гнили дъски около гроба, намира още дървен материал на брега.

Бързо навлиза в тъмната лагуна, потапя главата си под студената вода. Показва се и изтръсква косата си, доволна, че поне за момент се е отървала от пръстта и сърбежа. Започва да къса ивици от мократа си рокля, за да закрепи една за друга дъските в паянтов сал. Завързва плочките за най-голямата дъска с няколко ивици плат.

Внимателно влиза отново във водата. Приспособлението ѝ плува и изглежда стабилно.

Тя отправя кратка молитва към Бог – отчасти за майка си, но главно за брат си, който, макар да не се познаваха, жертва живота си за нея.

Поема си дълбоко въздух и се отблъсква от брега.

Ако стигне до другата страна, ще тръгне на юг. Може би към Рим. Ще започне нов живот на място, където никой няма да може да я открие.

ШЕСТА ЧАСТ

70

6 ЮНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Последната картина на Ларс Бейл се оказва най-объркващата и сложна творба на серийния убиец.

На зазоряване Вито се отказва да гадае значението ѝ и заповядва на хората си да открият експерт.

Намират го в лицето на четирийсет и две годишната Глория Кучи, бивш декан на художествения факултет в университета „Ка’ Фоскари“ във Венеция, а сега – собственик на реномираната галерия „Кучи“.

– Картината наистина е много сложна – казва тя, като обикаля около голямата цветна репродукция на безименната рисунка, поставена върху дълга стъклена маса. – Аз лично считам, че е ужасна, абсолютна миазма. В безобразността ѝ обаче има истинска красота и гениални хрумвания, напомнящи за Пикасо и Пикабия. – Почуква с пръст върху разпечатката. – Тези груби кубове символизират сила. Изобразяват широкоплещести мъжаги, които вдигат някакви неща, може би титани на промишлеността, финансите или търговията, строящи град. – Вдига ръбчето на листа с формат А4 и се усмихва. – Тази ъглеста камея тук е удивителна. Прилича на водопад в Големия канал, но художникът я е нарисувал да излива кръв, не вода. Колко провокативно! – Дръпва се назад, поглежда от друга перспектива, отърсва се от предположенията и предразсъдъците си и се приближава отново. – Като се вгледаш по-внимателно, личат заемки от стила и същината на много художници. Със сигурност от Дали, в смисъл че има многобройни огледални образи и варварски сюрреализъм. Със сигурност и от Пикабия – има лица, които се въртят като демони в мъгла. – Навежда се над масата като дълговрата птица, канеща се да клъвне някое зрънце. – Но зад всичко това най-силно се усеща влиянието на Джовани Канал. – Усмихва се самодоволно. – По-известен като Каналето. Баща му, Бернардо, също бил художник, оттам и прякорът Каналето – малкият Канал. Сега, ако дойдете от другата страна, ще видите нещата малко по-ясно.

Валентина и Вито я следват, като се чудят защо просто не завърти рисунката.

– Трябва да се вгледате зад най-изпъкналите образи и да видите фона. Първото, което художникът е нарисувал на платното, е копие на „Канале гранде и църквата Салуте“ на Джовани от 1730 г. Това е може би най-известната му творба – нейни репродукции на снимки и пощенски картички могат да се намерят навсякъде по света.

Глория Кучи се навежда ниско като инспектор, проверяващ измервателен уред.

– Много добро. Всъщност отлично копие. – Прокарва пръст по разпечатката. – Вижте – това е устието на канала, на преден план се виждат гондоли, но ако се вгледате внимателно в тях, ще забележите, че са образувани от почернели трупове. Без съмнение това е алюзия за чумата. Отдясно се виждат къщите покрай канала, отляво е куполът на „Салуте“ – като очертание на бледа женска гърда, може би умиращата Майка Венеция.

На Вито това сравнение не му харесва. Иска му се жената да не беше толкова безгрижна и неделикатна.

– Ами тези неща? – пита той. – Какво означават всички тези кубове и правоъгълници, надраскани върху всичко?

– Насилие. Страст. Агресия. Това означават. Някаква експлозия, освобождаване на напрежение и гняв. От тази картина направо се излива сила.

Валентина си спомня част от продължителната консултация, която получиха от ФБР.

– Тези фигури имат ли нещо общо с Да Винчи и... – Замълчава за миг от страх да не прозвучи глупаво. – ... златните сечения и златни правоъгълници?

Глория я поглежда впечатлено. Накланя глава ту напред, ту назад, за да огледа внимателно картината. Отново проследява някакви очертания с пръст, но толкова бързо, че никой от присъстващите не успява да различи какви.

– Абсолютно сте права. Колко находчиво. – Хваща Валентина за ръката и използва пръста ѝ като показалка. – Вижте тук! – Бавно проследява един профил на мъжко лице. – Това е знаменитата черно-бяла илюстрация на Да Винчи от „Божествената пропорция“ – заради представеното тук наслагване на правоъгълници, показващо симетрията на лицето, учените предполагат, че омагьосващата сила на „Мона Лиза“ се дължи именно на използваните от Леонардо златни пропорции. – Глория поглежда обърканите детективи, като се надява да са разбрали достатъчно от наблюденията ѝ, за да им бъдат от полза. – Дали със сигурност ги е използвал във всичките си картини, особено в „Тайнството на тайната вечеря“, и ако се вгледате тук, ще видите елементи и от тази творба.

Вито и Валентина отново се напрягат да видят какво има предвид. Глория поставя пръста на лейтенантката върху мястото.

– Тук, точно в средата, виждаме протегнатите ръце и гърдите на мъж, който се носи във въздуха над пейзажа на Каналето, сякаш слиза от небето. Тази божествена фигура е от „Тайната вечеря“. – Издърпва ръката на Валентина от левия до десния край на картината. – А тук и тук виждате фигури, напомнящи обърнати пентаграми; те също са от фона на „Вечерята“.

Глория се вглежда и вижда нещо ново. Лицето ѝ грейва като на дете, което е открило последния подарък, скрит под елхата.

– О, колко находчиво! Умно и в същото време ужасно недодялано. – Обръща се към Вито. – Вашият художник е очертал тънка златна рамка по ръба на платното. Не се вижда добре на разпечатката, но съм сигурна, че в оригинала се набива на очи. Това е не особено деликатно заявление, че цялата картина е идеален правоъгълник – златен правоъгълник, както спомена лейтенантката ви.

Глория се усмихва на Валентина и стиска ръката ѝ в обезпокоителен израз на привързаност.

– Сега, да видя... – Навежда се толкова ниско, че почти опира нос в картината. – Да! Да! Ето... – Бавно плъзва пръста на Валентина по листа. – Разделил е творбата си точно по начина, който налага златната пропорция. Създал е три индивидуални сцени, но взети заедно, те формират цялостен сюжет. – Този път Глория докосва картината със собствения си пръст и я завърта странично. – Изобретателен. Този човек е изключително изобретателен. Първата сцена съдържа множество символи, класическо лице на рогат демон, тъй че можем да предположим, че това е лошата му страна. На втората се вижда някакъв магьосник, не съм много сигурна какъв, а третата е класическа семейна сцена, с влюбени мъж и жена, спокойно почиващи до детето си. – Вглежда се право в очите на Валентина. – Художникът изтъква доброто и лошото във всеки от нас, светлината и мрака, които ни управляват, може би също опасностите, пред които е изправено традиционното семейство в наши дни.

Преди Вито и Валентина да успеят да кажат нещо, Глория обръща листа надолу с главата.

– Ахааа, точно както си мислех, обработвал е платното и от другата страна. Това е много икономично и доста престижно изпълнение.

Валентина успява да освободи ръката си, когато специалистката се навежда и се вглежда в някакъв едва забележим детайл.

– Това вече е странно. Много странно. Изглежда, че е означил всеки участък с римски цифри. Защо ли го е направил?

Поглежда другите за предложения, но те гледат тъпо. Тя изтъква:

– Вижте, на първата сцена е изписал числата XXIV и VII. На втората – XVI и XI. А на третата – V и VII.

– Какво означават? – пита Вито. – Имат ли някакво художествено значение?

Глория поклаща бавно глава:

– Никакво. Не и доколкото знам. Много странно. Може би това е някаква лична ирония. Художниците често рисуват скрити закачки в картините си, така има по-голяма тръпка.

По лицата им личи, че тази идея не ги въодушевява. Глория поглежда часовника си.

– Извинете ме, време е да тръгвам. Надявам се, че кратката ми оценка ще ви бъде полезна. – Поглежда втренчено Валентина. – Обадете ми се, ако пак имате нужда от помощ. Или ако искате да пийнем по нещо, или да разгледаме някоя галерия.

Вито се намесва, за да предотврати конфузната ситуация:

– Страшно ни помогнахте. Много сме ви благодарни. Благодаря ви за отделеното време. Grazie.

Изпраща я до вратата и оставя Валентина да съзерцава разпечатката. Тя не е експерт като Глория, но вижда, че картината е замислена повече като абстрактно табло за обяви, отколкото като произведение на изкуството.

– Е, какво мислиш, че означават тези числа? – пита Вито, когато се връща.

– Това не са просто числа – отвръща тя, като се вглежда внимателно в тях. – Това е шифър.

– Не се учудвам, че има шифър – вяло измърморва Вито, – но какво означава и за кого е предназначен?

– Искаш прекалено много от мен. Ще препиша числата и ще ги изпратя за криптоанализ в Рим. – Валентина се дръпва назад от картината. – С малко късмет, можем да получим отговор преди края на века.

71

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

През бронираното стъкло той гледа как си предават смяната. Двамата надзиратели поглеждат едновременно часовниците си и обръщат глави към килията. Какви кретени. Нямат грам индивидуалност.

Точно полунощ е.

Първата секунда на новия ден минава. Шестият ден на шестия месец. Денят на екзекуцията му. Последният му ден на земята.

В такъв момент всеки затворник би се насрал от страх.

Не и Бейл.

Ларс Бейл се чувства отлично. Застанал по униформени сиви гащи по средата на килията, току-що изкъпан, под никога незагасващата светлина с цвят на хлор, той дори изглежда като олицетворение на перфектното здраве.

Бейл се усмихва на отстъпващия от смяна надзирател, който сигурно ще се прибере у дома при малоумната си жена, седнала в леглото и четяща книга, докато го чака. Ще ѝ разкаже за трудностите през този скучен ден, после ще се опита небрежно да се похвали с най-значимия момент в безполезния си живот – как е пазил Ларс Бейл вечерта преди екзекуцията му. Ще разказва тази история до края на живота си – в евтини закусвални, на скучни семейни сбирки, в мизерни барове. Ще я разказва на приятелите си и на напълно непознати хора – и всеки път ще я разкрасява все повече и повече.

Бейл протяга ръце, изпъва се и усеща прилив на сила.

Неговият час наближава.

Вече вижда и чувства защитната аура, която го обгръща. Тя е виолетова, преминава в бяло, после – в златисто. Цветовете на божествения му разум. Цветовете на пътя му към безсмъртие и заслуженото му място до неговия баща.

Извън килията закипява усилена подготовка.

Закачват табели „Влизането забранено“ на вратите. Заключват отделните крила.

Подписват се във ведомости. Леле, колко обичат тези формалности. Скоро хората от екипа за екзекуции ще тръгнат от домовете си след неспокойна нощ със своите близки. Ще дойдат на работа със старите си коли, като слушат радио по пътя и карат със свалени стъкла на прозорците и с една ръка на волана. Ще мислят за живота, който трябва да отнемат, и как ще успокояват съвестта си след това. За някои ще е лесно. За други – по-трудно. В един момент ще се съберат и ще седнат с каменни лица в някоя стаичка преди инструктажа от директора на затвора и неговия заместник. После всички като добри малки скаути ще положат клетва да изпълнят конституционното си задължение – да го убият.

На някои ще им достави удоволствие. Други ще се измъчват.

Той ще се погрижи никой от тях да не го забрави.

Нещастници – нямат представа в какво се забъркват. Не подозират какъв исторически ден ще бъде днес.