Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 31 страниц)

11

Пускат Том да си ходи в ранния следобед. Той вече умира от глад. Има чувството, че ще припадне, ако не хапне нещо.

Венеция не предлага евтини възможности за хранене като църквата му в Лос Анджелис и Том установява, че петнайсетте евро, които предварително си е определил за обяд, не стигат за нищо. Тръгва да търси евтина пица, но очевидно ресторант „Канале гранде“ на улица „Валаресо“ не е най-подходящото място.

Той излиза на елегантната тераса над водата и се заглежда в келнерите, които се плъзгат между масите като изтънчени кулинарни балетисти. От менюто, поставено в стъклена рамка, му потичат слюнки. Ако имаше достатъчно пари, щеше да започне със сьомга и риба меч със сос тартар, лимон и босилек. Може би чаша местно вино „Бароло“ с основното ястие от агнешко с пресни зеленчуци.

– Анджелина Джоли и Брат Пит са хапвали тук – казва познат женски глас.

Той се обръща и вижда Тина – пътуващата писателка, с която се запозна във „Флорин“.

– Ресторантът е известен с морските си деликатеси – добавя тя, като повдига модерните си черни очила с огромни стъкла. – А също с цените си. – Сините ѝ очи проблясват игриво.

– Тук сте права. – Том почуква по стъклото на менюто. – От всичко тук мога да си позволя само кафе.

– Още ли не сте яли?

– Не. От снощи. Можете ли да ми препоръчате друго място, по-подходящо за по-скромен – всъщност за много по-скромен бюджет?

Тя го оглежда от глава до пети и се усмихва:

– Знаете ли... хайде да седнем тук. Вие ще черпите кафето – казахте, че можете да си го позволите, – а пък аз ще черпя обяда.

– О, не – възкликва ужасено Том, – не мога да позволя...

Тина обаче вече маха на един от танцуващите келнери и не изглежда склонна да приеме отказа му.

– Lei ha una tavola per due, per favore?⁴

Облеченият в бяла ливрея балетен виртуоз, наближаващ шейсетте, се усмихва:

– Sì, signorina, certo.⁵

Адски засрамен, Том тръгва след тях към една маса в ъгъла. Още преди келнерът да му поднесе стола и да постави бяла колосана кърпа в скута му, американецът преценява, че гледката е прекрасна, а обядът със сигурност ще бъде паметен.

– Страшно сте щедра. Наистина адски ме е срам. Ако знаех колко е скъпо във Венеция, вероятно изобщо нямаше да дойда.

– Би било жалко. – Тя се вглежда в лицето му и вижда напрежението и смущението му. – Вижте, и без това щях да седна тук. Пътуващият писател е принуден да се храни както в евтини заведения, така и на абсурдно скъпи места като „Канале гранде“, затова приемете, че сте просто обект на моето изследване.

– „Обект“ ли? Досега не ме бяха наричали така.

Чарът му спечелва продължително проблясване на безупречните ѝ зъби.

– В замяна трябва да ми разкажете историята си. Кой сте, защо сте тук, какво харесвате и какво не харесвате във Венеция... това са нещата, които ме интересуват, когато изследвам другите пътешественици, които срещам.

– Добре – казва Том, – споразумяхме се.

Келнерът се приближава, балансирайки две менюта, листа с вината, чинийка маслини и сребърна кошничка с хляб.

– Обаче – добавя Том – тази история не е за публикуване.

⁴ Имате ли маса за двама, моля? – б. пр.

⁵ Да, госпожо, разбира се. – б. пр.

12

Синьо-бялата полицейска моторница закарва Вито и Валентина в моргата на болница „Сан Ладзаро“. Слънцето пече и каналът мирише на вкиснато зеле. Две ивици от бяла пяна зад тях очертават пътя им през шоколадовокафявата вода. Това напомня на Валентина за айскафето, което възнамеряваше да си вземе още преди час.

Акостират при градската болница до редица водни линейки, леко блъскащи се в старите дървени колове. На стълбите при кея седят фелдшери с черни очила. Свалили са електриковооранжевите си униформи до кръста, пушат и си приказват мързеливо. Затишие пред буря.

– Ей! – подвиква братовчедът на Валентина, Антонио Павароти, който идва пеша от другата посока. – Чакайте!

Настига ги задъхан. Едва когато влизат в сенчестия лабиринт на болницата, успява да успокои дишането си, за да докладва:

– Водолазите не намериха нищо. Освен да източим канала, нищо друго не можем да направим.

– Нищо ли? – сопва се Вито. Прекарал е голяма част от кариерата си в обясняване пред младите си колеги, че... няма такова нещо като „нищо“. Ако има нищо, това трябва да означава нещо.

Антонио, който е чувал тази лекция множество пъти, се поправя:

– Само чифт фалшиви черни очила „Гучи“, вероятно от сергиите около „Риалто“, купчина мокри боклуци, изхвърлени от проклетите туристи и счупен часовник „Суоч“, както изглежда детски.

Вито поклаща глава. Това момче никога няма да се научи.

– Всичко тези находки са нещо. Не са нищо. Проверете ги. Покажете ги на търговците на пазара, на бижутери, може да имаме късмет.

Майорът повежда подчинените си към врата в задната част на болницата с табелка: Anatomia Patologica, Laboratorio Analisi, Mortuarie.⁶

– Криминалистите откриха ли нещо?

– На стената до мястото, където е била вързана Моника, има следи от боя. Изглеждат пресни. Може да са от лодката, с която я е пренесъл. Боята обаче е черна – цветът на всяка проклета гондола във Венеция.

– Пратени ли са вече проби в лабораторията?

– Разбира се.

– Добре, Антонио. Ще съжаляваме, когато ни напуснеш. Кога започваш новата работа?

– Утре, майоре. – Антонио поглежда шефа си притеснено. – Искаш ли да попитам началника дали не може да намери друг?

Трогнат от лоялността на служителя си, Вито отговаря:

– Не, не. Знам, че обичаш да работиш под прикритие. Ще се справим и без теб. Нали, Валентина?

Тя се усмихва:

– Някак, не знам как, но ще избутаме.

– Ще те внедрят в онази хипарска комуна, нали? – пита реторично Вито. – Няколко месеца секс, наркотици, рокендрол и един луд милиардер, който си мисли, че прави революция.

Антонио се ухилва:

– Трудна задача, но някой трябва да я свърши.

Валентина го плясва закачливо по ръката, но когато влизат в моргата, и въздухът, и настроението им охладняват.

Вито отива при възрастен мъж с плешива бяла глава, която не е разумно да излага незащитена под венецианското слънце.

– Колеги, това е професор Силвио Монтезано. Професоре, лейтенанти Валентина Мораси и Антонио Павароти. За първи път влизат в морга.

– За мен е чест. Много ми е приятно да се запознаем. – Монтезано се покланя, очилата с телени рамки се хлъзват на върха на носа му.

– Елате в хладилната камера.

Петнайсетгодишната жертва е поставена върху стоманена маса на колелца; тялото изглежда снежнобяло под лампите, раните са с цвета на развалено телешко. Антонио не се впечатлява особено, но Валентина притиска към устата си парфюмирана кърпичка.

– Тялото е в забележително добро състояние – отбелязва Монтезано. – Колкото и странно да звучи, престоят във вода забавя гниенето. Докарахме я много бързо, затова разложението не е толкова напреднало, колкото би могло да бъде.

Вито кимва и патоанатомът започва доклада си – със скорост, която двамата лейтенанти да могат да следят.

– След като го докарахме, трупът мина през компютърнотомографски скенер в рентгеновото отделение. Сканирахме през 0,5 милиметра, направихме дву– и триизмерни реконструкции и имаме много точни данни за раните. – Монтезано се приближава до тялото. – В този случай има две удивително необичайни особености. Първата е смъртоносна рана в гърлото. Дълбоко в брахиоцефалната артерия. – Посочва от дясната страна на врата на Моника. – Тя се разклонява от сънната и подключичната артерия и носи кръв към тази част на гръдния кош, ръката, врата и главата.

Антонио махва към множеството други рани:

– Значи всички тези пробождания и наранявания – не е имало нужда от тях?

– За отнемането на живота на момичето ли? Не, изобщо не са били нужни. Раната във врата е била достатъчна, за да я убие. – Патоанатомът понечва да продължи, но не издържа на изкушението да сподели част от познанията си. – Този вид рана е изключително необичайна. Брахиоцефалната артерия се улучва много трудно. Обикновено е защитена от гръдната кост и ключиците. По принцип при наръгване с нож в гърлото се засяга лявата или дясната сънна артерия.

Това привлича интереса на Вито:

– Но резултатът е същият, нали? Жертвата умира от кръвозагуба.

– В повечето случаи не. – Монтезано намества очилата си. – Жертвите обикновено умират от въздушна емболия. – Поглежда Валентина и пояснява с желание да образова, а не да травмира: – Ако главата и вратът на жертвата са над нивото на сърцето, в тялото се всмуква въздух – забележете, във вените, а не в артериите. Той навлиза в дясната сърдечна камера и там образува пенеста маса, която блокира сърцето.

– Но това е бърза и безболезнена смърт, нали? – намесва се Вито, опитвайки се да намали ефекта от това образно описание върху младата лейтенантка.

– Боя се, че не – равнодушно отговаря Монтезано. – Смъртта далеч не е мигновена. Може да настъпи за няколко минути.

Валентина е пребледняла като платно, но успява да зададе въпроса, който е намислила:

– Убиецът нормален нож ли е използвал?

Монтезано отново посочва гърлото на момичето.

– Зависи какво приемате за нормално. Оръжието на убийството е имало здраво, късо острие, като професионален макетен нож. Смъртоносният разрез преминава от дясно наляво по начин, който подсказва, че извършителят е стоял пред и над жертвата.

Вито имитира движение с нож над главата на Моника, като отбелязва:

– Значи вероятно е била вързана на земята под него. И ако разрезът преминава от дясно наляво, има всички основания да приемем, че убиецът е левичар, нали?

Монтезано го поглежда развеселено:

– Майоре, достатъчно отдавна сте в полицията, за да знаете, че не трябва да приемаме нищо.

– Добре, поправям се. – Вито се усмихва и се обръща към лейтенантите си: – Без да приемаме нищо, нека просто да го вземем предвид, а също и факта, че 87% от населението е света си служи по-добре с дясната ръка. Ако се появи някой левичар, не е зле да го проверим.

Монтезано използва случая, за да добави:

– Имайте предвид също, че левичарството е по-разпространено при мъжете – особено при еднояйчните близнаци – и при хората с неврологични разстройства.

– Кои например? – пита Антонио.

– Епилепсия, синдром на Даун, аутизъм, умствено изоставане и дори дислексия.

– Ще го имаме предвид – казва Вито. – Благодаря.

– За мен е удоволствие.

Нетърпелив да насочи разговора към област, която разбира повече, майорът пита:

– Професоре, открихте ли нещо, което да подсказва къде е била жертвата, когато е умряла?

– Да. Стомашното съдържимо показва, че последно е яла пица с морски дарове – много доматено пюре и малко дарове. Сигурно е някоя евтина туристическа закусвалня. Бих казал, че храната е била консумирана около два часа преди настъпването на смъртта.

– Да се провери – нарежда Вито на Валентина.

Тя вдига вежди. Списъкът с неща, които трябва да провери, скоро ще бъде по-дълъг от Големия канал.

Антонио свива ръката на фуния и прошепва в ухото ѝ:

– Аз мога да свърша тази работа. Новата задача започва чак утре на обед. – Обръща се към патолога. – Можете ли да ни кажете приблизителния час на смъртта?

Монтезано го поглежда раздразнено:

– Младежо, гледате прекалено много филми или четете прекалено много евтини трилъри. Патологът не може да определи момента на смъртта само като погледне трупа, както циганките гледат на чаени листа. В такива случаи е изключително трудно да се установи с точност часът на смъртта.

Вито спестява по-нататъшните унижения на Антонио, като се обръща към Валентина и пита:

– В колко часа я е намерил пенсионерът?

– Около 5,30.

– Това е отправна точка, по която можем да започнем да възстановяваме събитията във времето. Антонио, намери къде е яла пица, провери пак показанията на бащата за часа, в който са се разделили, и ще получиш времевия прозорец, в който е настъпила смъртта. – Вито отново се обръща към професора: – Казахте, че в този случай има две странно необичайни особености. Коя е втората?

Монтезано почесва носа си под очилата, преди да отговори:

– Черният ѝ дроб липсва.

– Какво?

Патологът повтаря изречението по-бавно:

– Черният – ѝ – дроб – липсва.

– Сигурен ли сте.

– Майоре, разбира се, че съм сигурен. – Патологът поглежда Вито с най-оскърбеното изражение на света. – Много добре знам как изглежда черният дроб и ви уверявам, че няма грешка – няма го. Изваден е.

⁶ Патоанатомия. Лаборатория за анализи. Морга – б. пр.

13

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

От прекалено многото вино на Том му се вие свят и крайниците му са приятно омекнали. Напрежението от последните дванайсет часа бързо се разсейва, както и съмненията, ако е имал такива, за мястото, където се намира – легнал по гръб на легло, по-голямо, по-меко и по-скъпо от всяко, което е виждал досега.

В стаята ухае на цветя. От двете страни на огромното легло са поставени малки вази с лилии. Отнякъде се чува шуртене на вода. Не от чешма, а от душ. Пуснат е силно и струята шумно се стича по мраморните стени на душ кабината. Когато шуртенето спира, Том сяда в леглото и вижда Тина да се приближава към него в хавлия, която изглежда твърде голяма за нея. Тя тръсва русата си коса, за да я освободи от кърпата, с която я е вързала, и става още по-прекрасна. Очите ѝ са изпълнени с нежност, която стопява всичките му задръжки.

– Хайде! Ела да те изтъркаме.

Тя го дръпва за ръката и го повежда към банята. Стаята като че ли се разклаща. Светлината е прекалено ярка. Тина сръчно натиска ключа и изгася лампите на тавана; оставя само мекото сияние на електрическите свещи над умивалника. Том започва да разкопчава ризата си. Тина го целува по врата и бутва ръцете му встрани. Разкопчава копчетата и дрехата пада от раменете му. Устните ѝ докосват неговите. Том усеща как ръцете ѝ разкопчават катарамата на колана му и панталонът се свлича по стегнатите му бедра. Ръката ѝ се плъзга по краката му и мускулите му се стягат и потрепват като змии под коприна. Сърцето на Том бие силно, сякаш изстрелва нетърпението му към нейното тяло. Тя пъха палци под ластика на боксерките му. Ръцете му разтварят хавлията ѝ. Ароматът, топлината и докосването на кожата ѝ го наелектризират. Тина се дръпва и го целува. Кратки страстни целувки, които възпламеняват устните му. Задържа го на разстояние – така, че зърната ѝ съблазнително да го докосват. Том хваща гърдите ѝ, задържа ги в дланите си, сякаш му е дала нещо свещено. Не разбира тези нови усещания – не иска да ги разбере. Дори кожата ѝ го обърква – нежна, но и стегната. Всичко е водовъртеж на противоречия. Нерепетиран танц.

Тина оставя хавлията да се свлече на земята и го прегръща, докато той се освобождава от оплетените панталон, бельо, чорапи и обувки. Двамата влизат в изпълнената с пара кабина. Горещата вода облива косата и кожата му.

Том понечва да каже нещо, но тя поставя пръст на устните му и го кара да замълчи. Отново го целува. Този път по-страстно.

Танцът се забързва. С непознато за него темпо. Такт, който Том не може – и няма – да забави.

Тя протяга ръка между краката му и го гали.

Той я прегръща през кръста, поколебава се за момент на границата между два свята – онзи, който току-що е напуснал, и този, в който се кани да се гмурне – и в този момент тя го поставя в себе си.

Тина обгръща тялото му със своето и пренася ума му в пространство и време, за които дълго се е старал да не мисли, дори да не сънува. Тялото му се разтърсва, докато тя се движи срещу него, притиска го и го прегръща.

Усеща биенето на сърцето ѝ с гърдите си, чувства члена си твърд, дълбоко в нея. Ръцете ѝ обхождат широкия му гръб, пръстите ѝ се забиват в кожата му и тя се разтреперва, почти се превива на две.

Том сграбчва краката ѝ и я вдига. Коленете ѝ се стягат като менгеме през кръста му. Тя увисва на врата му и вълни от оргазъм преминават през тялото ѝ.

Том я притиска до стената на душкабината. Телата им се извиват ритмично. Устните им остават притиснати, сякаш от страх, че могат да пропуснат нещо важно, ако си поемат въздух.

И в следващия момент се случва.

За първи път в живота си в края на това изпълнено с противоречия и удоволствие изживяване Том Шаман се отдава – неконтролирано и изцяло – на жена.

Capitolo VII

666 Г. ПР. ХР.

СВЕЩЕНАТА ГОРИЧКА, АТМАНТА

Два дни след срещата с Песна Тевкър най-сетне се заема със задачата, поставена му от магистрата. Съмнява се, че боговете ще бъдат доволни. Все пак той е един обикновен убиец. Бъдещ баща на дете, заченато от изнасилвач. Въпреки това още веднъж ще ги помоли за прошка и ще се опита да види знаци дали в близките месеци Атманта ще бъде споходена от благоволение.

Тетия отива с него в свещената горичка. Тревата е мокра от росата и единственият шум идва от стъпките им и от пърхането на птиците сред голите клони на дърветата.

Този път Тевкър няма да направи обикновено жертвоприношение. Не би било достатъчно. За да изкупи греха си и този на жена си, ще е необходимо повече от заколването на жертвено животно.

Церемонията, която той е замислил, е на лично пречистване. Със заострената дръжка на литиуса гадателят очертава свещен кръг. Този път огражда не само себе си, а и Тетия. После нанася с ножа малки разрези върху връхчетата на пръстите на лявата си ръка. Прави същото с ръката на Тетия и вдига очи към небето.

– Мъж и жена, съединени в деянията си, съединени с чуждата кръв, която проляхме, и с нашата, която проливаме сега.

Хваща разкървавената ръка на жена си и пръстите им се допират. Тевкър бавно тръгва в едната посока по края на свещената окръжност, а Тетия – в другата, докато не се срещат отново.

Двамата коленичат и изкопават дупка, в която Тевкър запалва огън – буйни пламъци, които ще бъдат лепта за боговете и пътеводна светлина в пътуването на разкаяние през мрака. Застават от двете страни на огъня и гадателят развива парчето плат със свещени билки и храна за боговете. Хвърля стрък черен блян⁷ в огъня, а през това време Тетия подрежда амфорите с вода, вино и масла, които трябва да бъдат благословени, заедно с черните глинени паници букеро, които е изработила специално за ритуала.

Изгряващото слънце се скрива зад облак – обезпокоителна поличба, изпратена от Апулу, бога на слънцето и светлината, и смразяващо напомняне за огъня, който Тетия допусна да изгасне в огнището им. Двамата отпиват глътка вино, после Тевкър очертава линии от север на юг и от изток на запад в небето и на земята.

– Това е лицето ми, това е гърбът ми... – Разперва ръце. – Това е лявата, а това е дясната ми страна...

Разделението на небето е необходимо, за да установи местата на шестнайсетте небесни дома на боговете.

Накрая младият гадател се обръща на изток и коленичи:

– Аз съм Тевкър, син на Венти и Ларция; аз съм вашият глас и вашите очи за света. Велики богове на Изтока, най-благосклонни от всички божества, призовавам ви да ми простите, да простите на жена ми, да изтриете деянията ни от своята божествена памет и да закриляте добрите жители на Атманта. – Поглежда през пламъците към Тетия. – И смирено ви благодаря, че двамата пак ще бъдем заедно, свободни и щастливи.

Тетия усеща побутване в корема си.

Навежда се и поставя ръка върху него. Детето рита. Прави го по-силно и по-учестено от всеки друг път. Тя затваря очи и се моли болката бързо да отмине. Тевкър е вглъбен в церемонията и не я забелязва.

В притъмнялото утринно небе отеква тътен. Не гръм, който оповестява важно събитие, нито небесно предупреждение. Това е гневът на боговете. От короните на дърветата с крясъци се вдигат черни врани.

Блясва мълния.

Назъбена ярка линия разсича облаците. Удар право от ръцете на Тиния, повелителя на боговете. Мълния, благословена от Dii consentes – върховните богове, и от Dii involuti – скритите богове. Изглежда, цялото небе е обзето от гняв.

Тевкър и жена му стоят като заковани на местата си в свещената горичка. Той полага усилия да не загуби самообладание. Не може да го допусне, не и сега, когато толкова много неща зависят от него.

Гадателят хвърля в огъня още черен блян. Изсушените листа се превръщат в хиляди искри и бързо изгасват. Той вдишва ароматния дим и усеща как напрежението напуска слепоочията, челото и раменете му. Болката в корема на Тетия се засилва, но тя продължава да изпълнява съвестно задачата си: с трепереща ръка сипва вода в една керамична купа. Тевкър натопява пръсти в нея и поръсва капчици върху огъня.

Над хоризонта като зли духове преминават черни облаци. Силен вятър разклаща изсъхналите листа по клоните на околните дървета. Тевкър сипва вино в керамичен киликс с високо столче.

Описва с ръката си знак, отразяващ четирите свещени посоки на небето, и отпива от тъмночервения елексир. Червен като кръвта, която течеше от раните на изнасилвача.

– Богове на небето, благородни властелини на жалкия ни живот, призовавам ви да проявите милостивата си воля.

С разтреперани ръце гадателят сипва валерианово масло – силно наркотично вещество – във виното. Това ще го успокои. Ще отвори вратите на възприятията му. Той изпива виното и хвърля още дърва в огъня.

Пак се чува тътен, по-силен и по-зловещ. Може би от страх, може би инстинктивно, Тевкър се обръща на запад, към дома на по-враждебните богове. Затваря очи и зачаква.

Тогава се случва. От мрака в душата му извира вихър от ревящи демони.

Аита, владетелят на подземния свят, с шлем от вълчи череп.

Харун, със синя кожа и пернати криле. Ферписнеи, кралицата на подземния свят.

Те политат около него. Минават през него. Разклащат куража и разсъдъка му.

Гръм като експлозия удря хълма зад него. Разклонена мълния прорязва почернялото небе. С един-единствен пронизителен писък демоните изчезват в следа от кървавочервена пара. Но след тях остава нещо.

Остава това, от което избягаха – нещо много по-страшно от тях.

⁷ Известен и като черна попадийка, черният блян е тревисто растение, което съдържа отровни алкалоиди. Някогашните гърци са вярвали, че този, който яде от него, може да види бъдещето. – б. р.