Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 31 страниц)

35

В НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Два дни след заминаването на Тина Том мисли за нея много повече, отколкото е очаквал.

Когато не е в участъка на карабинерите – закъдето се е запътил в момента – той обикаля улиците. Готов е на всичко, само да не седи и да не мисли за нея. Може би е било глупост да си представя, че срещата им е нещо повече от екзотично забавление за нея.

Веднага щом тя замина, Том се премести в стария си хотел. Нямаше как да остане в „Луна Балиони“ при постоянно намаляващия си бюджет. Предложението на полицаите да поемат сметката му плюс дневни, докато работи за тях, беше приятна изненада.

Сега спира на средата на едно мостче и поглежда преминаващите отдолу гондоли и водни таксита, отиващи към Големия канал. Наслаждава се на гледката и докато разсеяно размишлява какво ще прави, след като ченгетата решат случая, в главата му изплува спомен. Бръква в джоба на палтото от Тина и изважда пощенската картичка, която Розана Романо му даде, преди да умре. Два подаръка от две жени, които почти не познава и които никога няма да се срещнат, но и двете са оставили незаличим белег в живота му. Том не знае дали да го нарече съдба, съвпадение или просто Божия воля. Поглежда базиликата „Санта Мария дела Салуте“ и разбира защо Каналето е изпитал такова желание да я нарисува и защо картичката на Розана го накара да дойде във Венеция. На живо църквата е много по-голяма и по-красива, отколкото художникът би могъл да я пресъздаде върху платното. Изкушаващо близо е до хотела му и той решава задължително да я посети. Но няма да е днес. Вече има опасност да закъснее за брифинга при карабинерите.

Все още замислен и тъжен, Том пристига с пет минути закъснение, което, както вече знае, по венецианските стандарти е все едно да дойдеш двайсет минути по-рано. Младият полицай от пропуска го води в кабинета на Вито Карвальо. Майорът също изглежда омърлушен.

– Ciao, Том. Моля, седни.

– Grazie! – Том използва възможността да упражни познанията си по италиански, възлизащи на десетина думи. – Buongiorno, майоре.

Валентина Мораси влиза и двамата разменят кратка целувка – прекрасната двойна целувка, в която италианците нямат равни по целия свят. Когато тя сяда до бюрото на шефа си, Том разбира, че нещо не е наред.

Карвальо взема няколко разпечатки от факс, защипани с телбод, и му ги подава.

– От „Нешънал инкуайърър“. ФБР ни ги изпрати тази сутрин.

Том взема документа. От листа го гледа собственото му лице. Не някоя стара снимка. Не от снимките в статиите, които се появиха след груповото изнасилване в Лос Анджелис. На тази снимка той е само по кърпа и седи до прозореца в хотелската стая на Тина. Снимката е направена с мобилен телефон. С телефона на Тина. Той със страх поглежда множеството колони текст отдолу и заглавието: „Свещеник герой открива любов и смърт във Венеция“.

Карвальо и Валентина му дават време. И двамата са изчели статията вече няколко пъти и на драго сърце биха заключили Тина Ричи зад решетките до края на живота ѝ. Цветистото описание на горещите ѝ любовни сеанси с бившия свещеник само по-себе си е достатъчно зле, но има и нещо непростимо – подробно описание на това как той помага на венецианската полиция в разследването за убийства.

Том оставя листата на бюрото.

– Съжалявам. Не знам какво да кажа. – Издишва дълбоко. – Не мога да повярвам, че го е направила.

– И ние не можем – хладно отговаря Валентина. – Журналистите са специалисти по измамите.

– Ти не си първият омаян от красива репортерка, нито последният – отбелязва Карвальо с малко повече съчувствие. – Но тази статия е изключително вредна за нас. Началникът ми е pazzo – направо полудя. Телефоните ни прегряха от обаждания на журналисти, а големите клечки в Рим искат пълен доклад.

Том отново преглежда страниците. Изпитва мъчителна смесица от гняв и срам.

– Искрено съжалявам. Мислех, че пътуващите писатели са по-различни от обикновените репортери. Явно съм сгрешил. Какво мога да направя, за да улесня вас и разследването?

Карвальо се усмихва:

– Освен да ни помогнеш да хванем убиеца? Вероятно нищо. – Поглежда часовника на стената. – Време е да сляза при началника за поредното конско. Остани, моля те, докато се върна. Трябва да изготвим общо становище за пред италианската преса.

Том се усмихва виновно. Карвальо взема една папка и тръгва.

– Не се тревожи – казва Валентина, като успокоително поставя длан върху ръката му. – Италианците са много великодушни, когато става дума за любовни проблеми. Все пак президентът ни има повече любовници, отколкото са гондолите във Венеция. Искаш ли кафе?

Том събира сили да се засмее:

– Да, благодаря. Като зашеметен съм.

– Така се чувства жената, когато разбере, че мъжът ѝ изневерява. – Тя го поглежда в очите. – Това е предателство, Том. Чувството не е хубаво. Не е добре да подлагаш човек на подобно изпитание.

Том се досеща, че тя говори от личен опит.

– Не, не е – съгласява се. Бутва статията на масата. – Знаеш ли, нямам против, че това ме кара да страдам. Приемам го като един от многото емоционални уроци, които трябва да науча. Но страшно съжалявам, че по този начин затруднявам работата ви с Вито.

– След всичко, което ми се случи напоследък, мога да ти кажа – това не е нищо. – Тя се усмихва; топла усмивка, която по някаква ирония му напомня за Тина. – Отивам за кафе.

Когато остава сам, Том се замисля. Пита се дали Тина се е преструвала през цялото време; дали всичко казано и направено от нея е било само театър, начин да извади от него добър журналистически материал.

Нещо по-обезпокоително, пита се дали изобщо някога ще може отново да се довери на някоя жена.

Capitolo XXXIV

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

СЕСТИЕРЕ ДИ ДОРСОДУРО¹, ВЕНЕЦИЯ

Никой от двамата непознати мъже, които правиха платен секс с Луиза Косига, не видя лицето ѝ. Въпреки молбите им за интимност, тя остана с шитата си по поръчка маска през цялото време на жалките им опити да задоволят нагона си.

Така е по-добре.

Винаги е по-добре така.

Луиза отдавна се е убедила, че човешкото лице е най-издайническо по време на секс. Пътят към оргазма изважда всичко, което е в ума, природата на сърцето, състоянието на душата. Все неща, които тя няма намерение да разкрива пред непознати, особено пред такива, които я оценяват в пари.

Първият за тази вечер поне имаше любезността да бъде бърз. При тази скорост това бяха може би най-изгодните три минути от годината. Имаше хубави очи. Добри очи. Точно заради тях – повече от всичко друго – тя реши да не избира него.

Голям късметлия.

Избра втория.

Беше грубиян. От онези, които бият жените и децата си, тормозят прислугата и мамят търговските си партньори. Когато се съблече, замириса на печено прасе. Дори грухтеше и се сношаваше като свиня. Луиза потръпва, когато си спомня косматите бели тестиси, които се клатеха между краката ѝ.

Амон, така се представи. Казва, че е египетско име с мистично значение. Луиза го намира за забавно. Може би дори иронично. Сега мистериозният мъж мие члена си в нейния умивалник и крещи, че иска вино.

Тя се облича и отбелязва:

– Едни приятели организират бал тази нощ. Тайно празненство само за отбрани. Празник на удоволствието – събитие, което само изтънчен мъж като теб може да оцени.

– Колко?

– За теб ли? Безплатно. Вече ми плати достатъчно. Ще има по пет жени на всеки мъж, достатъчно дори за твоя неутолим апетит.

Амон се оглежда за кърпа, но не намира. Избърсва се в чаршафа.

– Ти ще бъдеш ли там?

Тя го поглежда и се преструва на възбудена от отпуснатото му голо тяло.

– Как бих могла да не отида? Разбира се, че ще съм там. И тази нощ, наред с всички други удоволствия, ще видиш истинското ми лице.

Тя почуква по сребърната маска волто, пришита върху меко черно кадифе.

Очите му проблясват алчно.

– Искам сега. Свали я сега и ще ти дам каквото пожелаеаш. – Той бръква в мантията си, закачена на дръжката на вратата, и подрънква с шепа златни дзекини. – Кажи си цената.

Тя махва небрежно:

– Запази си парите... – поглежда надолу – и възбудата. Довечера всичко, което поискаш, ще бъде твое – безплатно. – Усмихва се дяволито. – Но ако не дойдеш тази нощ, никога няма да имаш това, което желаеш. Изборът е твой.

Той мълчаливо облича бялата си риза. Обещанията ѝ не му правят впечатление и той се чуди дали просто да не я натисне и да вземе каквото иска. Може би дори да я понабие, да ѝ покаже къде ѝ е мястото.

В крайна сметка тайнствеността и изкушението за още по-развратни забавления се оказват неустоими.

– Както искаш. Нека да е тази нощ. Къде е балът? Тук ли да дойда?

– Не, любов моя – отвръща тя, като му помага да се закопчее. – Ще те посрещна. Ела на Понте дела Палия след три часа. Мястото на бала е на няколко минути с лодка оттам.

– Добре.

Той взема наметалото си, обръща ѝ гръб и излиза, без да си губи времето с любезности.

Луиза заключва вратата, сваля маската и разпуска дългата си тъмна коса. Потърква с пръсти къдриците си. Хубаво е свежият въздух да охлади лицето ти. Множеството гуми – меки циреи, причинени от сифилиса – сърбят ужасно.

Тя сяда на едно столче и се поглежда в огледалото. Вглежда се в очите си – прозорците към душата. Уверена е, че е взела правилното решение. Лодкаря ще бъде доволен от избора ѝ. Другите също.

¹ Sestiere (ит.) – квартал – б. р.

36

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо се усмихва, когато се връща в кабинета си. Том го приема за добър знак.

– Е, какво? Ще ме депортирате ли? Или ще ме хвърлите на лъвовете на площад „Сан Марко“?

– По-лошо. – Майорът сяда зад бюрото си. – Ще те хвърлим на италианската преса.

– Пресата ли?

– Клин клин избива. Ще има пълно медийно отразяване. Началникът смята, че най-добрият начин да се измъкнем от кашата е, като съберем всички журналисти заедно и разкрием всичко наведнъж.

– Добра идея – съгласява се Валентина. Така поне ще имаме някакъв контрол върху глупостите, които ще напишат за разследването.

Том не успява да скрие ужаса си:

– Дойдох тук, за да избягам от пресата. Ако го обявите, ще довтасат не само местните лешояди, ами и Си Ен Ен, „Фокс“ и Ти Ем Зи.

– Тогава трябва да побързаме – казва Карвальо. – Да го направим и да замажем нещата, преди чуждестранните писарушки да почнат да врънкат редакторите си за неколкодневна разходка до Венеция. – Поглежда Валентина. – Ще го уредиш ли с пресцентъра? Ще го направим в главната зала в пет тази вечер.

– Дадено.

Тя се усмихва на Том, преди да излезе.

– Какво очаквате да кажа? – пита той.

– Истината. Разкрий за себе си толкова, колкото си готов. Относно разследването Валентина и говорителят ни ще подготвят становище, което ще представя аз. Да се надяваме, че ще успеем да използваме ситуацията, за да призовем гражданите за повече информация.

– За какво?

– За всичко. Първото правило при разследване за убийство е, че винаги има някой, който знае повече, отколкото убиецът подозира. Трябва да намерим тези хора. Докато криминалистите не открият някоя следа, тъпчем на едно място.

Том се замисля за организацията:

– Как ще го направим? Имам предвид, че нито говоря, нито разбирам италиански.

– Не се безпокой, имаме преводачка. Ще ѝ се обадим предварително и ще ѝ обясним как стоят нещата. – Карвальо поглежда статията в „Нешънал инкуайърър“. – Имаш ли представа къде е в момента синьорина Ричи?

– Никаква. – Том поглежда купчината разпечатки. – По собствените ѝ думи тя е пътуващ писател, така че сигурно пътува някъде.

– Не сте ли се чували, откакто е заминала?

– Не. Звънях ѝ няколко пъти на мобилния, но ми се включва гласова поща. Явно ме отбягва.

– Сигурно си е сменила номера. – Вито се почесва по тила. – Искаш ли да открия къде точно се намира и кой е новият ѝ номер? Мога да се обадя на един приятел в „Полиция ди стато“ – граничната полиция, сигурно има данни кога е напуснала хотела и ако е излязла от страната, къде е отишла. За другото е достатъчно да завъртя два телефона...

Вътрешният глас на Том му подсказва, че трябва да обърне другата буза; да прости и да забрави.

– Не, няма нужда. Благодаря все пак.

– Сигурен ли си? – Карвальо вдига телефона. – Няма ли да е трогателно, ако ѝ се обадиш неочаквано?

Идеята звучи примамливо за Том. Със сигурност има няколко неподходящи за свещеник думи, които би се изкушил да ѝ каже:

– Сигурен съм – казва, докато се изправя. – Ще отида за малко до тоалетната. Кафето ми дойде в повече.

– Разбира се. Знаеш къде е.

Карвальо изчаква американецът да излезе. Решава все пак да проведе обажданията. Дори ако Том не иска да говори с кучката, майорът би желал да ѝ сподели някои свои мисли и да се поинтересува какво е следващото нещо, за което смята да пише.

Capitolo XXXV

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ПОНТЕ ДЕЛА ПАЛИЯ, ВЕНЕЦИЯ

Амон Бадауи прекарва остатъка от вечерта в игра на хазарт и пиене. Дошъл е във Венеция, за да купува и продава разнообразни стоки, най-вече турски и египетски килими.

Чувства се нестабилен като юнга при първото си пътуване в открито море, и то още преди да се качи в лодката, която ще го откара на тайната оргия. На ъгъла, точно преди „Понте дела палия“, се обляга на една стена и повръща.

Още почиства палтото си от повръщаното, когато вижда Луиза на кея. Сребърната ѝ маска свети на лунната светлина, а от устата ѝ излизат облачета пара, докато говори с един маскиран лодкар на ръба на водата. Най-сетне го забелязва и му махва:

– Амон! Ела, побързай. Закъсняваме!

– Идвам.

Той се оригва мощно и изплюва остатъчния вкус от мазното агнешко, което е ял.

Когато се приближава, вижда малка, но стабилна лодка, завързана за един стълб. Лодкарят му подава кокалестата си ръка.

– Да ви помогна да се качите, господине.

– И сам мога.

Амон го блъсва настрани и почти пада в лодката. Олюлява я и наоколо се разплисква вода. Разклащането е още по-силно, докато сяда.

– Дано да си струва. Да се клатушкам с лодка в този студ! По-добре да бях платил на истинска куртизанка, а не на някаква евтина уличница с желание за среднощно плуване.

Луиза деликатно се качва в лодката. Поставя ръка върху рамото на Амон и сяда до него.

– Скоро ще забравиш това неудобство. Сега ме стопли и развихри въображението си за удоволствията, които ни предстоят.

Лодкарят подкарва лодката. По канала „Сан Марко“ нахлува режещ вятър, когато се насочват на юг.

– Под седалката ще намериш бутилка празничен коняк и маската на нашия гост – казва лодкарят на Луиза.

Амон поставя ръка върху бедрото ѝ. Макар и пиян, се възбужда, когато я докосва. Притиска пръсти между краката ѝ.

– Искам да те чукам тук. Сега. В тази лодка. Стопли члена ми с ненаситната си уста.

Луиза отблъсква ръката му и се опитва да не звучи ядосано:

– Още не. Страх ме е от водата. – Бръква в торбата. – Ето, нека да пийнем.

Амон отпива голяма глътка от сребърната манерка, която тя му подава.

– Почти празна е – измърморва, като я разтръсква презрително.

– Изпий всичко – великодушно отвръща тя.

Амон допива остатъка от огнената течност. Обръща се към лодкаря:

– Трябва да търгуваш с този еликсир. Моите работници биха продали душите си за такъв грог.

Лодкарят се усмихва зад дългоносата бяла маска. Луиза изважда мека вълнена качулка за спътника си.

– Трябва да сложиш това за бала.

Амон взема маската и я разгъва непохватно.

– Кое е отпред? Не виждам дупки за очите и устата.

Тя взема качулката, разгъва я и започва да я нахлузва на голямата му глава.

– Няма дупки.

Той вдига ръце да я махне, но Луиза го стиска за китките.

– Не трябва да виждаш къде те водим – обяснява. – Това е първото правило на празненството, както и при карнавала – анонимността. Ако не го спазим, нямам право да те заведа. Сложи качулката или се връщаме.

Амон се замисля дали да не се възпротиви, но качулката топли, а конякът също си е свършил работата. С възбуда и удоволствие той се подчинява на Луиза, която притиска главата му в скута си.

– Колко остава? – подвиква тя на лодкаря.

Морето е черно като катран, само луната, с размера на нокътче, свети в небето. Лодкарят обаче се ориентира по звездите.

– Завиваме по Канале дела Грацие. Малко остава.

– Добре. – Луиза потреперва и леко разклаща голямата глава в скута си. – Амон. Амон!

Той не помръдва.

Приспивателното е подействало. В безсъзнание е.

37

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Том Шаман никога не се е чувствал толкова неспокоен.

Поглежда през мрежата на малкото прозорче и вижда, че в главната зала вече се събират журналисти, бърборещи като картечница на италиански.

Покрай стените на стоманени конзоли са подредени телевизионни прожектори и помещението е осветено в свръхестествено бяло. Пред двете катедри, сгъчкани една до друга на издигнатия подиум, е посадена гора от микрофони.

Майор Карвальо потупва Том по рамото.

– Ще се справиш – окуражава го. – Вярвай ми.

Обръща се към двайсет и осем годишната преводачка на службата, Орсета Кристофанини, и я пита на италиански дали е наясно какво ще говори Том.

– Да. Ще им каже, че дълбоко съжалява, че синьорина Ричи е огласила интимната им връзка. И също че в интерес на настоящето разследване смята да се въздържи от допълнителни коментари.

– Va bene. Да се надяваме, че ще се получи. – Вито се съмнява, че Том ще се отърве толкова лесно. Оглежда се. – Къде е лейтенант Мораси?

Преводачката свива рамене:

– Може би вече е в залата.

Вито няма време да проверява. Говорителката на карабинерите Бела Ламбони отваря вратата и обявява:

– Трябва да започваме, майоре. Вече закъсняваме с десет минути и хората нервничат.

Той знае колко е важно да не настройваш журналистите срещу себе си.

– Добре, хайде.

Том влиза в залата и се качва на подиума. Нервите му са изпънати. Ламбони, четиридесетгодишна медийна ветеранка, задвижва нещата, като обяснява как ще протече пресконференцията. Накрая посочва, че след края на изказванията ще бъде разпространено писмено изявление за пресата. После представя Вито.

Майорът присвива очи под горещите ярки прожектори и започва:

– Донесохте лятото в нашата студена зала, за което ви благодаря. – Журналистите леко се подсмихват. – И ви благодаря за присъствието днес. – Полага усилие да си придаде сериозен вид. – Имам нужда от помощта ви, приятели. Разследваме жестоко убийство на петнайсетгодишно момиче. Някои от вас вече са написали важни статии за това.

Докато говори, Ламбони показва голяма снимка на момичето.

– Това е Моника Видич. Сега трябваше да си е у дома в Хърватия. Вместо това лежи в нашата морга. Обезобразеното ѝ тяло беше открито под моста на канал „Сан Джакомо дел’Орио“ от местен гражданин и Том Шаман, който е бивш свещеник от Лос Анджелис. – Вито кимва към Том и се усмихва с най-любезната си усмивка. – Синьор Шаман вече е добре известен на мнозина от вас. Името му е било на заглавните страници на вестниците, след като е рискувал живота си, за да спаси една млада жена в Америка. Отскоро той помага и на нас. Защо потърсихме съдействието му? Първо, защото е бил на местопрестъплението при откриването на трупа, и второ, защото от практиката си в Калифорния е натрупал опит, който ни е полезен.

Вито се надява с това да е изчерпал обясненията, но един брадат телевизионен репортер извиква:

– Екзорсист ли е? Чухме, че е ловец на демони и сте по следите на сериен убиец сатанист.

Карвальо подигравателно поставя ръка на ухото си и се навежда напред, сякаш не е чул:

– Scusi? Правилно ли чух? Сатанисти, екзорсисти, серийни убийци? Мисля, че сте сбъркали пресконференцията. Тази вечер бих искал да използваме помощта ви, за да привлечем вниманието върху случая „Моника Видич“. – Вито вдига една черно-бяла снимка. – Попитайте читателите и зрителите си дали някой ще разпознае това момиче. Ако са я видели някъде, с някого, нека да съобщят. Всяка информация ще ни бъде от полза. Някой може да я е видял с убиеца.

Една радиорепортерка към четиридесетте се изправя.

– Моите уважения, майоре, но не отговорихте на въпроса за синьор Шаман. По какъв точно начин ви помага? – Обръща се настрани, за да погледне Том и всички виждат дяволития блясък в очите ѝ. – И верни ли са еротичните истории за любовните му подвизи?

Последната забележка предизвиква силен смях и дори ръкопляскане от залата.

Когато Орсета му превежда, Том усеща как лицето му почервенява като домат.

Карвальо вдига ръка:

– Няма да удостоя последния ви въпрос с отговор. Относно предишния, помолихме Том да ни помогне във връзка с някои религиозни аспекти, които биха могли да са свързани, но биха могли и да не са, с убийството на Моника. Това е, което исках да ви кажа. Няма да даваме повече подробности, затова не си хабете усилията да питате.

Един млад репортер от предния ред иска думата:

– Знаем, че наскоро в лагуната са били открити няколко трупа. Установихте ли самоличността на жертвите и свързани ли са с Моника Видич?

Вито отговаря спокойно:

– Бяха намерени два мъжки трупа. Досега не сме успели да установим самоличността им, но работим усилено по въпроса. Докато близките им не бъдат информирани, мисля, че не е уместно да се правят други коментари. Следващия въпрос, моля.

Докато той гледа за вдигнати ръце, Валентина Мораси влиза през задната врата.

– Чудесно. Ако няма повече въпроси, нека синьор Шаман да каже няколко думи. Италианският му е дори по-лош от моя английски – и несъмнено от английския на мнозина от вас, затова осигурихме преводач.

Вито слиза от подиума и за секунди Валентина застава до него. Прошепва на ухото му:

– На олтара на „Санта Мария дела Салуте“ е намерен забит с пирон човешки черен дроб.

– Мили боже! – възкликва и Вито закрива лицето си с ръка.