Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 29 (всего у книги 31 страниц)

77

Засичането на местонахождението на Том по сателитната система отнема цяла вечност. Винаги става така. Само във филмите техниците работят със светлинна скорост. В реалния живот времето се влачи като ранено животно.

Вито остава в оперативната зала, а Валентина, Роко и Нунчо хукват навън. Когато Франческа Тоти най-сетне съобщава позицията на Том, майорът вече мобилизира отрядите и раздава оръжия.

– Ладзарето Векио? – повтаря той като ругатня. – А аз се занимавах с Изола Марио през цялото време. Проклет да съм!

Валентина още чува гласа му по телефона, когато патрулната моторница разпенва водите на канала и с рев се отделя от кея. Въпреки обаждането на Том тя не спира да мисли за картината на Бейл.

Всеки детайл е като запечатан в съзнанието ѝ.

Това, което я тревожи, е използването на римски цифри за кодирането на думата Venice във всичките три сцени на картината. Двамата с Вито са сигурни, че злодеянието, замислено от Бейл – каквото и да е то – ще се стовари върху три места – включително в самата Венеция. Най-вероятното предположение за втората мишена е Венецуела. Но коя е третата?

Моторницата прави ляв завой и Валентина рязко се залюлява надясно. Стряскането ѝ помага. Като средство против хълцане. Хаотичните ѝ мисли се подреждат и тя се сеща за третата цел: Масъл Бийч, Венис – прочуто място в Калифорния, където се провеждат тренировки и състезания по културизъм. Тя се навежда, за да заглуши шума от вятъра и двигателя, закрива телефона в шепите си и изкрещява:

– Майоре, третата мишена не е тук. В Калифорния е, сигурна съм. Масъл Бийч, Венис. Това означават големите кубове в картината на Бейл – това са културисти, които правят грамадни мускули, а не грамадни сгради.

– Разбрах! – потвърждава Вито Карвальо, като изпитва прилив на адреналин.

Оставя телефона и дава заповед да го свържат с ФБР. С малко късмет ще успеят да евакуират всички от плажовете край Венис. Венецуелските власти също са уведомени и районът около водопада Анхел е опразнен. Във Венеция цялата полиция е мобилизирана да оглежда улиците и каналите за всичко подозрително. Обединени, правозащитните служби по целия свят печелят битката срещу Бейл. Но може би твърде бавно.

Вито поглежда часовника си.

Почти пладне е.

В Калифорния е 3.

До екзекуцията на Бейл остават сто и осемдесет минути.

Само три часа, докато разберат дали тревогата е фалшива, или най-лошите им кошмари са напът да се сбъднат.

78

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Том едва вижда.

Слънцето е толкова безмилостно ослепително, че той не може да вдигне поглед от земята. Глезенът му се подува бързо и се криви при всеки опит да тича.

Накуцвайки, Том се отдалечава от сградата и се опитва да се добере възможно най-бързо до гората. Знае, че не може да надбяга преследвачите си, затова постоянно сменя посоката, като се надява да ги заблуди.

Вода!

Пред него се открива обширно водно пространство. Няма накъде да бяга. Лагуната се простира накъдето му поглед стига. До брега има малка лодка, но той не смее да рискува да го хванат в нея или да остане безпомощен в открито море.

Затова прави рязък завой в друга посока. Вмъква се в горичка стройни кипариси, толкова високи, че изглеждат така, сякаш смучат слънчева светлина направо от небето. Стиска зъби и закуцуква към най-големия от тях. Хваща се за един нисък клон и успява да се издърпа сред короната на дървото.

Кипарисът е истински гигант. Дебелите му клони стърчат навсякъде и не след дълго Том се покачва толкова високо, че вече не вижда земята.

От другата страна на лагуната в трептящата мараня вижда гондоли, кръстосващи каналите, и далечните куполи на древни сгради. На около километър от брега водната повърхност е прорязана от белите дири на полицейски моторници. Кавалерията идва.

От едната му страна се чува изпукване на клон.

Чува гърмеж.

Видели са го.

Том се покатерва по-високо.

Спомня си един момент от гръцката митология – кипарисът бил символ на смърт и скръб. Римляните и мюсюлманите също ги посаждали в гробищата си. Каква случайност да се скрие точно на такова дърво.

Проехтява нов изстрел.

Куршумът се забива в ствола точно под крака му.

Близко попадение. Твърде близко.

Друг куршум профучава през гъстата зеленина. Едно клонче отляво се счупва. Мерникът им става по-точен. Въпрос на време е някой да го улучи.

Том се залюлява от другата страна на ствола. Вижда как карабинерите слизат на острова. Хукват като малки мравки към сградата, където го държаха сатанистите. Той се покатерва до самия връх на дървото и сега вижда ясно затвора си. Държали са го в някаква стара болница. Порутена и изоставена. Отстрани на сградата има купчина, която прилича на събрани съчки за лагерен огън.

Само че е друго.

Това е клада.

Жертвена клада.

Зрението на Том отново се замъглява. Въпреки че слънцето сега е зад него, небето е твърде ярко и дразни очите му. Той примигва и се опитва пак да фокусира.

Някой запалва кладата.

Завличат нещо към купчината изпускащи пушек дърва.

Човек.

В гората проехтяват автоматичен огън и единични изстрели от пистолет. Том се спуска няколко клона по-надолу.

Под него двама карабинери водят престрелка със стрелци в черни роби.

Полицаите са в неизгодна позиция. Стрелят с обикновени пистолети „Берета“ срещу автомати „Узи“, изстрелващи по шестстотин куршума в минута.

Единият млад карабинер е улучен в лицето.

Другият сваля стрелеца с един изстрел и се изтъркулва встрани точно навреме, преди пръстта около него да закипи от куршуми.

Остават двама един срещу друг. Но автоматът винаги побеждава.

Том се спуска на по-долен клон. Вижда всичко от птичи поглед, но не може да помогне с нищо. Няма пистолет, стиска само желязната пречка от решетката на прозореца, през който се измъкна.

Сектантът с автомата сменя позицията си и започва да обикаля бавно в кръг, за да се промъкне зад полицая.

Карабинерът чува нещо. Застава на коляно и се обръща настрани.

Том се стъписва.

Това е Валентина.

Сектантът се показва от храстите в основата на кипариса.

Ще направи Валентина на решето.

Тя не усеща убиеца, който е само на метри от нея. Изправя се, вдига пистолета и тръгва бавно напред.

Сектантът вдига автомата и се прицелва в гърба ѝ.

Само след секунда ще е мъртва.

Том хвърля железния прът като копие. Желязото фрасва сектанта по главата и автоматичният откос отива нахалост.

Валентина се завърта рязко. Стреля няколко пъти по нападателя. Приближава се с насочен напред пистолет. Още един куршум – и тялото му се разтриса. Не иска да рискува.

Том се спуска на по-долните клони.

– Валентина! Не стреляй!

Тя задържа пистолета на нивото на рамото си, оглежда се във всички посоки.

Том слиза на земята и глезенът му отново се подгъва.

Тя го вижда, но не казва нищо. Действа на автопилот. Все още е в режим за убиване. Неспособна да прекрати програмата на обучението си. Предпазливо се приближава до убития нападател и взема автомата.

Том се навежда и вдига ръждясалото си желязно оръжие.

– Има други – казва, като избърсва пречката в тревата. – Събрали са се зад болницата. Запалили са клада, не видях добре заради дима, но мисля, че се канят да изгорят някого.

– Стой тук. Аз ще се погрижа. – Валентина прибира пистолета и изважда радиостанцията. – Ще извикам подкрепление, после ще дойда да те взема.

79

Лейтенант Франческа Тоти влиза с тричленния си екип в старата Чумна болница.

Завършила история, тя много добре познава страховитото минало на сградата. Поне трима от предците ѝ са умрели тук. Други петима или шестима не са преживели краткото пътуване през лагуната до Ладзарето.

След като получи сигнала на Валентина, Франческа връща радиостанцията на колана си. Хората ѝ методично проверяват стаите на долния етаж. Други два екипа поемат горните.

В източния край на коридора Франческа чува гласове. Тъмни силуети се движат в двора зад мръсните прозорци. Тя вдига ръка, за да даде знак на хората си да се движат бавно и да не вдигат шум.

Приклякват и виждат трима души с черни качулки до метална болнична носилка, извадена от някоя стая.

Нещо става.

Франческа забелязва отражението на голяма клада, която не се вижда от мястото ѝ в момента.

Сатанистите носят сребърни венециански маски. Стъпват върху килим от мъртви цветя. Декламират молитви.

Франческа не вижда ножове. Не вижда никакво оръжие. Въпреки скорошното идване на карабинерите сектантите не показват никакви признаци на паника.

Всичко е прекалено спокойно.

Сякаш са закъснели.

Франческа дава знак на един от хората си към вратата вдясно; на друг – към една арка вляво.

По неин сигнал всички изскачат на двора.

С вдигнати пистолети.

Сатанистите моментално вдигат ръце в знак, че се предават.

Отново няма паника. Атмосферата е по-скоро комична, отколкото напрегната.

Франческа се приближава до носилката между тях.

Празна е.

Тя смъква маските на сектантите.

Три жени.

Изглеждат развеселени.

Ужас обхваща Франческа. Кладата!

Изтичва до огъня, уплашена от мисълта какво може да завари.

Дърва. Стари дъски и градински отпадъци.

В огъня няма нищо човешко. По средата се виждат тлеещите останки на чучело, със стари дрехи и маска.

Трите жени зад Франческа прихват.

Било е само примамка.

80

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Синоптикът по телевизията казва, че денят ще бъде горещ – близо трийсет градуса в района на Сан Рафаел, където най-старият затвор в Калифорния се подготвя за поредната екзекуция.

Дванайсет официални свидетели вървят към стаята за наблюдение по студените коридори на „Сан Куентин“, като неуспешно се опитват да поддържат разговор. Повечето са родители, приятелки, съпрузи и деца на хора, убити от Бейл. Има двама активисти за отмяна на смъртното наказание.

Някои от свидетелите смятат веднага след екзекуцията да отидат на църква – направо във величествената „Сан Рафаел“, чийто златен кръст блести на фона на синьото небе и далечните зелени планини. Други ще се видят с приятели и ще се опитат да изтрият от съзнанието си сцената, която ще наблюдават, с помощта на алкохола. Трети ще се разходят до Милър крийк или в гората и ще размишляват над видяното.

От другата страна идват седемнайсет представители на медиите. Те не изглеждат толкова загрижени. С професионални очи алчно поглъщат всеки детайл, цвят, фон – всичко, което би им помогнало да напишат повече думи в статиите. Новината, че Бейл се е отказал от последното хранене и вместо това е поискал кристална чаша, от която да пие собствената си урина, вече се предава от десетките телевизионни каравани, натъпкани на паркинга.

В крилото за екзекуции осем от най-старшите надзиратели в затвора вече са на позиции, за да не допуснат да се случи нищо непредвидено.

От страна на Бейл няма никого.

Няма роднини.

Няма приятели.

Няма адвокат.

И разбира се, няма духовен съветник.

Той е поискал така.

Неговите хора имат по-важни задачи.

И точно сега би трябвало да ги изпълняват.

Той се приближава до стъклото и посочва китката си.

Надзирателят от другата страна вдига два пръста.

Два.

Остават само два часа.

81

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Дори с изкълчен глезен, Том Шаман не е човек, който ще седи и ще чака безучастно.

Той слиза до старата лодка, която видя от дървото, и навлиза в лагуната.

Островът е обрасъл с гъсти храсталаци и горички и болницата не се вижда през по-голямата част от плаването му.

Най-сетне се показват помощните сгради.

Порутен хангар за лодки.

Тъмнозелената боя, опечена и напукана от слънцето, се бели от старата разсъхнала се врата.

Обхваща го паника.

Той познава това място. Познава го, сякаш го е посещавал в кошмарите си. Тук се помещава злото, което Том усети по-рано в „Санта Мария дела Салуте“.

От сегашната му позиция паянтовата сграда прилича на десетки други, които е виждал из Венеция. Но това място е различно.

То е най-нечестивото място в света.

Лявата ръка го боли, особено около китката. Отначало си мислеше, че е прежулена от пластмасовите белезници. Сега обаче вижда причината.

Вените му са прободени на няколко места.

Несъмнено това са дупките, през които са му инжектирали пропофол или друго подобно вещество. Изглежда също, сякаш някой е смукал кръвта му през тях. Страх го е да си помисли за какво би могла да им послужи.

Том безшумно се приближава към грамадната двойна врата. Затворена е плътно.

Той спира лодката до тревясалия бряг и се спуска в студената вода, като взема импровизираното си оръжие. Изглежда смешно в ръцете му.

Тръгва бавно напред, като държи носа си над повърхността. Стига до вратата и опипва долния ѝ край.

Поема си дълбоко въздух и се гмурва в тъмната вода.

Показва се от другата страна много бавно.

Толкова бавно, че повърхността почти не се набраздява.

Отначало не вижда нищо.

Мръсната вода от лагуната щипе очите му и остава като мътна завеса пред тях.

Постепенно зрението му се избистря.

Целият хангар е осветен от свещи. Черни свещи. Изглежда така, сякаш съзерцава нощното небе.

Дълга черна гондола се поклаща на повърхността от дясната страна на Том. Прилича на тази в хангара на Фабианели, чиито снимки му показа Валентина, но е малко по-различна. По-стара е и има малка кабина. Зад лодката се вижда двуетажна платформа.

Долното ниво е от сковани груби дъски. По неизвестна причина напомня на Том за касапска маса.

Отзад стои върховният жрец. Той и двамата помощници до него носят сребърни маски.

Том бавно се гмурва и се премества към кърмата на гондолата.

Когато отново изплува, чува и вижда повече неща.

– In nomine magni dei nostri Satanаs. Introibo ad altare Domini Inferi.

Зад жреца има обърнат кръст. Сега Том разбира – двамата сатанисти до жреца не са обикновени помощници, а дякон и дяконеса.

– Ad deum qui laetificat meum.

Жрецът започва да кади тамян над олтара и над голата, дрогирана жена, просната отгоре.

Тина!

Том знае, че каденето с тамян се прави три пъти.

После нещата ще станат кървави.

Смъртоносно кървави.

– Domine Satanas, tu conversus vivificabis nos.

Том се премества зад гондолата и се опитва бавно да излезе от водата. Дрехите му са подгизнали и го теглят надолу. Краят на платформата е по-високо, отколкото му се иска, и той съзнава, че трудно ще се издърпа върху нея, без да вдигне шум. Поставя първо железния прът. Напряга се. За секунда си мисли, че ще падне обратно във водата и плисъкът ще го издаде.

Мускулите му намират някаква скрита сила и го изтласкват нагоре.

Остава приведен зад платформата. Неподвижен като статуя. Изчаква водата да се оттече от дрехите му, образувайки локвичка около босите му крака.

– Oostende nobis, Domine Satanas, potentiam tuam.

Жрецът оставя кадилницата и взема от дякона сребърен поднос.

На подноса има две лъскави сребърни плочки.

Умът на Том заработва трескаво. Това са „Портите на Съдбата“. Реликвата, която Алфи му описа. След всички приказки за легенди реалното им присъствие е като шок за него.

Жрецът поставя двете плочки върху тялото на Тина: едната върху гърдите ѝ, другата – над вагината. Но къде е третата? Том има достатъчно познания за тези ритуали и се досеща, че използват Тина като жив олтар. След броени минути върховният жрец ще я насили като част от жертвоприношението.

Том поглежда зад жреца. Дяконът държи стара сребърна чаша, пълна със – както изглежда – кръв. Лявата китка на Том го засърбява, сякаш разпознава собствеността си.

Дяконесата се показва.

Държи третата плочка пред лицето си. Целува я. Вдига я.

Сатанистите поглеждат към Том. Сигурно е издал шум.

Дяконесата внезапно се нахвърля върху него. Пръстите ѝ са извити като нокти на хищник. Готови да раздерат очите и плътта му.

Том я фрасва с металния прът, както би поразил ниско прелитаща птица.

Чува издрънчаването на плочката върху платформата и силен плисък зад гърба си от падането на сатанистката във водата.

Дяконът грабва церемониалния нож от олтара. Острието е със странна форма, като инструмент на скулптор или дърворезбар.

Том стиска железния прът с две ръце, премества тежестта си от единия на другия крак, заклаща се, за да обърка сатаниста.

Приготвя се за неизбежното замахване.

Фрасва с пръта дякона в китката, после замахва ниско с достатъчна сила, за да счупи коляното му. Дяконът се свива на кълбо на земята и заскимтява от болка. Том го прескача.

Чува гърмеж.

Чува го, но не може да разбере откъде идва. Цялото помещение заехтява. Том се разтреперва целият.

Жрецът държи пистолет.

Том вижда, че дулото пуши, а от лицето на стрелеца личи, че очаква американецът да падне.

Прострелян е.

Знае го, но още не го е почувствал.

Поглежда надолу. Върху дъските капе кръв. Но той още не усеща раната.

Изведнъж болката го пронизва.

Гореща и жестока. Мъчителна и силна. Куршумът е минал през лявата му ръка, през плътта между палеца и показалеца.

Жрецът стреля втори път.

Куршумът профучава над лявото му рамо. Том се втурва срещу пушещото дуло, като замахва с железния прът. Улучва сатаниста в ребрата, но той успява да го изблъска в края на дървения олтар.

Том се спъва, пада и удря главата си в дъските.

Жрецът насочва пистолета към него.

Проехтява нов гърмеж.

Още един.

Преди Том да успее да се изправи, жрецът се стоварва до него. Мъртъв.

Един куршум в главата. Точно по средата на челото. Втори – в сърцето.

Валентина Мораси сваля оръжието си.

Том изпълзява встрани от трупа на жреца и с мъка се приближава до Тина.

Тя е в безсъзнание. Натъпкана с приспивателни.

Целият хангар се напълва с карабинери. Един парамедик го избутва настрани и проверява дишането и пулса на Тина. Валентина прибира пистолета си в кобура и се приближава до Том.

– Казах ти да чакаш в гората – смъмря го.

Той се усмихва:

– Съветът ти беше добър. Трябваше да те послушам.

Двама полицаи отвеждат дякона, вече със свалена маска – дребен търговец от града.

Други вдигат Тина и я изнасят от хангара.

– Ще се оправи ли? – пита Том.

– Не знам – отвръща Валентина. – В моторниците има медицинска апаратура. Веднага ще се погрижат за нея.

Том поглежда ранената си ръка, от която още капе кръв. Посочва мъртвия жрец, проснат по гръб и с паднала маска.

– Това не е всичко, да знаеш. Който и да е този тип, той е само част от нещо по-голямо. Ларс Бейл има по-сериозен план.

– Знам кой е – казва Валентина, като поглежда мъжа, когото уби преди малко. – Това е Дино Анчелоти, адвокатът на Фабианели. – Кимва към ръката на Том. – А това трябва да се зашие.

Том понечва да каже нещо храбро, но в този момент двама карабинери извличат дяконесата покрай тях.

– Чакайте! – извиква Валентина. – Искам да говоря с тази вещица.

82

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Единственото, което Ларс Бейл вижда от крилото за изпълнение на смъртни присъди, е собствената му тясна килия. Нея и грозната физиономия на надзирателя, който трупа извънреден труд, като го пази двайсет и четири часа без прекъсване.

Скрити от погледа му са още петнайсет помещения, включително самата стая за екзекуции, помещението за съхранение на трупа, наблюдателната стая за журналистите, помещения за персонала и екипировката, наблюдателната стая за близките на жертвите, а от другата страна – тази за близките на осъдения.

Зад кулисите кипи усилен труд – цяла армия хора планира как да го убие и какво да прави с добрите, лошите и грозните, които са дошли да гледат как умира.

През последния час полицай Джими Тифани е обходил всеки метър от комплекса, за да провери всичко. Той е един от малкото надзиратели, които доброволно участват в екипа за екзекуцията. След спречкванията с Бейл приема нещата лично.

Днес е денят на възмездието.

Тифани изпитва приятно вълнение, когато подвиква през заключената врата:

– Ставай, Бейл. Обърни се с гръб. Ръцете отзад.

Затворникът бавно изпълнява заповедта, като подава ръцете си през пролуката между решетките.

Тифани и други двама надзиратели му слагат белезници, отварят вратата, после слагат вериги на краката му и го завеждат в стаята за преглед.

– Обърни се. Ще ти свалим белезниците и искаме да се съблечеш за медицински преглед.

– Каква ирония – с уморен и отегчен глас измърморва Бейл. – Законът ви задължава да ме прегледате, за да се уверите, че съм в достатъчно добро здраве, за да умра.

– Млъквай и изпълнявай, умнико.

Докато Бейл се съблича, надзирателят извиква в стаята млад, силно смутен на вид лекар. Той си слага призрачно бели гумени ръкавици и започва да измерва пулса и кръвното на осъдения, като – по съвет на директора на затвора – избягва всячески да го поглежда в очите.

– Какво правиш, докторче? – пита Бейл, докато лекарят опипва вътрешната страна на подмишницата му.

– Търси вена, Бейл – отговаря Тифани вместо медика. – Опитва се да намери най-подходящото място, в което да ти инжектира смъртоносния разтвор.

Младият лекар се обръща и поглежда с ужас надзирателя. После преглежда дланите, стъпалата, глезените и прасците на Бейл. Записва си нещо, кимва на надзирателите и се оттегля в задната част на стаята. Изпълнява задълженията си мълчаливо – иска да свърши час по-скоро. Цялото това нещо кара кожата му да настръхва. Той сваля ръкавиците, хвърля ги в кошчето и зачаква да отворят електронно заключващата се врата, за да излезе.

– Сложете му пак белезниците – нарежда Тифани. – Сега ще го върнем в килията. – Едрият надзирател се ухилва в лицето на Бейл. – Ако зависеше от мен, още сега бих забил иглата в окото ти и бих те мъчил с малки дози от химикалите от днес до Деня на благодарността. – Поглежда часовника си. – Един час, нещастнико. Остава ти един час.