Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 31 страниц)

Capitolo XXX

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Песна и Кави слизат при вратата на мината. Няколко дрипави, голи до кръста момчета изтичват да поемат конете. Магистратът изтупва туниката си от прахта и изсъсква:

– Когато това свърши, Ларт трябва да бъде отстранен колкото може по-бързо. Нямам доверие на този човек.

Кави се изненадва:

– Отстранен? Тоест убит? Или да получи висок пост и някоя далечна провинция, която да управлява?

– Този нещастник не може да управлява даже собствените си черва, камо ли нещо значимо. Амбициите надвишават интелекта му и заради това всички ставаме за смях.

– Това, което искаш, няма да е лесно.

– Но все пак е постижимо. – Песна спира и се обръща към помощника си. – Нали видя как ми се опълчи. В очите му имаше предателство.

Кави се опитва да омаловажи проблема:

– Почувства се унижен, нищо повече. Ларт е горд мъж, бивш войник. Обидно е да му се караш пред един прост кочияш.

– Няма значение. Погрижи се да бъде отстранен.

– Добре – замислено се съгласява Кави, – но ще имам нужда от много, наистина много верни мъже, за да се отърва от звяр като Ларт.

– Намери ги. Този човек е вреден, Кави, а влизаме в период, когато не можем да си позволим пречки.

Двамата стигат до първата и най-голяма от шестте свързани помежду си сребърни мини. Повечето добита руда е навън, в големи кратери в земята, заградени и охранявани от въоръжени до зъби стражи. Някои от миньорите са под повърхността и копаят солидната скала с тежки железни кирки в мускулестите си ръце.

Арантур, главният надзирател, стои пред входа, закрил очите си с ръка, за да ги предпази от слънцето и прахта. Той е дребен, плешив и дебел. Три дебели сребърни ланеца украсяват врата му над кремавата туника. На всеки пръст има сребърен пръстен и накитите му нервно подрънкват, когато се приближава, за да поздрави двамата аристократи.

– Боговете да бъдат с теб, господарю. Всичко е готово.

– Хубаво! – изръмжава Песна. – Закъсняваме. Заведи ни вътре и ни покажи даровете.

Арантур се бе надявал Песна да му обърне повече внимание. Може би в края на успешния ден ще има възможност да му изложи молбата си за повече власт и влияние при управлението на мината. Но сега усеща лошото настроение на магистрата, затова не посмява да го задържи и отваря очуканата входна врата.

– Заповядайте! Насам.

Кави поглежда назад в ослепителната светлина на снижаващото се слънце и отбелязва:

– Първите ни гости идват. Трябва да побързаме.

Влизат в голяма външна постройка, която се използва от работниците за преобличане, миене и спане. В средата има маса, на която робите обикновено ядат мизерните си порции. Сега тя е отрупана със сребърни чинии, чаши, гривни, пръстени, верижки.

– Прекрасно! – Песна прокарва ръка върху блестящите дарове. – Ще оставим прасетата да напъхат зурлите си в коритото, което още повече ще изостри апетита им.

Арантур вижда своя шанс:

– След като ти мъдро подобри методите ни, добивите се увеличиха три пъти. Убеден съм, че имам честта да управлявам най-производителната сребърна мина в цяла Етрурия.

Песна възнаграждава блюдолизеца с първата си искрена усмивка за деня:

– Браво. По-късно ще говорим за това. Сега се погрижи гостите ни да се освежат, преди да ги разведем из мината. Покажи им рудата и ги остави да напълнят джобовете си.

Главният надзирател бързо се измъква през вратата. Кави посочва среброто:

– Чувствам се неудобно при толкова много богатство на едно място.

Оглежда се.

Песна го потупва по рамото:

– Не се безпокой. Няма да бъде тук за дълго. Освен това нали постави допълнителни стражи да пазят мините и отвън, и отвътре.

– Да – отвръща Кави, като прехапва устни. – Но предвид последния ни разговор, може би не е зле да си спомним, че Ларт е този, който надзираваше тази задача. Ларт е човекът, който винаги се грижи за тези неща.

Усмивката на Песна помръква.

34

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Когато Том се връща в стаята на Тина, мислите му са заети със скръбта на Валентина.

Тина вижда, че е разсеян. Откакто влезе, почти не е продумал. Това със сигурност не е настроението, в което се надяваше да го види; настроението, в което трябва да е за разговора, планиран от нея.

– Контролна кула до майор Том. Още ли сте в моята орбита?

Той я поглежда от креслото, в което се е настанил още с влизането си.

– Извинявай. Мисля за разни неща по разследването.

Усеща, че не споменава Валентина, сам не знае защо. Тина се приближава и обгръща врата му с ръце.

– Използвай лаптопа ми. Потърси в Гугъл каквото те тормози и го изчисти от мислите си. Аз ще си взема душ преди вечеря.

– Добра идея. Благодаря. Има ли някаква парола или нещо такова?

– Не. – Тя се усмихва и посочва бюрото, преди да тръгне към банята. – Включен е. Сипи ми само чаша вино, докато съм в банята.

– Добре. Бяло ли?

– Да, ако обичаш. В минибара има бутилка „Совиньон блан“. Поглези ме и с две бучки лед.

– Разбира се.

Том отива първо при компютъра. От факултета по теология има основни познания за религията на етруските. Вече знае какво значение са отдавали на черния дроб и че са били невероятно организирано и напреднало общество. От около 900 г. пр. Хр. са вярвали в предначертаността на съдбата – в това, че всеки аспект на човешкия живот е в ръцете на боговете. За да просперира, човек трябвало да спечели благоразположението им, да следи предсказанията и да прави жертвоприношения, за да омилостивява гневните божества или да си издейства облаги. За тази цел етруските се уповавали на гадатели, известни като нецвиси или, по-късно в римската епоха, като харуспекси. Както ранната римска църква, така и католическата са възприели етруски ритуали и атрибути; закривеният жезъл на съвременните епископи произлиза от литууса – церемониалния прът, използван от нецвисите.

Докато Тина пее под душа, Том се задълбочава в древното изкуство за гадаене по черния дроб. Един научен труд описва как органът се разделял на множество участъци, всеки от които олицетворявал определено божество и положението, което то заемало в небето. Ако например участъкът, свързван с Тиния, етруския бог на гръмотевиците и бурите, бил разкъсан или увреден по някакъв начин, гадателят можел да го тълкува като предвещание за силна буря, която ще опустоши посевите или ще разбие рибарските лодки.

– Излизам от душа! – извиква Тина. – Ще ми помогнеш ли да се изсуша?

Том не я чува. Вглъбен е в една снимка на „Черният дроб от Пиаченца“ – безценен бронзов модел на овчи черен дроб в естествена големина, изработен около три века преди Христа. Открит е в Госоленго, близо до Пиаченца, към края на деветнайсети век и се смята, че е служил като пособие за обучение на нецвисите. Като гледа означенията върху него, Том се пита какви послания са дешифрирали с учението си древните гадатели.

Тина застава до него.

– Добре, не ми помогна да се избърша, това мога да го преживея – недоволства тя. – Но да не ми сипеш вино...

– Извинявай. – Том скача на крака. – Увлякох се.

Забързва към хладилника и сипва две чаши бяло вино.

– Намери ли каквото търсеше? – пита тя.

– Може да се каже.

Поглежда я – вече истински, за първи път, откакто е влязъл.

Облечена е в мека бяла хавлия и е вързала мократа си коса с кърпа. Когато забелязва, че Том я гледа, се усмихва:

– Какво? Грозна ли съм без грим и с мокра коса?

– Точно обратното. Дори си по-красива.

Том се приближава. Целува я леко. Докосването на мократа ѝ коса, свежестта, нежните ѝ устни му действат възбуждащо. Той я прегръща през кръста и започва да развързва колана на хавлията.

Тина се дръпва и оставя чашата на тоалетното шкафче.

– Ела седни с мен на леглото за минутка. Имам да ти кажа нещо.

– Ох, това не звучи добре.

Тина го хваща за ръката и двамата сядат.

– Трябва да замина, Том.

Той я поглежда, сякаш не разбира.

– Появи се нова задача и трябва да тръгна спешно – добавя тя. – Много спешно.

Той се намръщва:

– Каква задача?

– Съжалявам... – Тя се извръща и се опитва да скрие неудобството си. – Не мога да ти кажа. Става дума за специален материал, а списанието има строга политика на поверителност. Надявам се, че разбираш.

– Не, не разбирам. Мислех, че между нас има нещо по-важно от една статия? Но явно съм твърде наивен?

– Не си наивен. – Тя го поглежда раздразнено. – Том, това е работа. Работата си е работа. Ако все още беше свещеник, нямаше да ми кажеш какво ти е споделил някой в изповедалнята, нали?

– Не говори абсурдни неща! Как можа да го кажеш? Ако бях още свещеник, нямаше да правим секс, нали?

– Ох, като че ли католическите свещеници не правят секс – сопва се тя. Несъзнателно пристяга хавлията. – Аз съм професионалистка и имам принципи. Предполагам, че можеш да проявиш уважение към това.

– Добре – примирява се Том, като се надява гневът и разочарованието му да не са проличали. – Да не спорим. Извинявай. Кога трябва да заминеш?

– Утре. – Лицето ѝ остава сурово. – Рано сутринта.

Capitolo XXXI

666 Г. ПР. ХР.

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Благородниците влизат. Вратата се затваря. Всичко върви по плана на Песна.

Мъжът, който мечатае да стане цар на новите територии на Етрурия, застава в края на отрупаната със сребро маса. Мястото е избрано така, че ако започнат да се разсейват, погледите им неизбежно да се спрат върху богатствата, натрупани пред него.

– Благородни приятели, за мен е привилегия да ви посрещна тук. Отново благодаря, че отделихте от скъпоценното си време и ме удостоихте с честта да бъда ваш домакин.

– Честта е наша! – избоботва един червендалест дебелак, чийто корем опира в масата. – А още по-голяма чест ще бъде, когато ни позволиш да напълним джобовете си с тези прекрасни произведения.

В помещението отеква бурен смях. Песна дава знак да запазят мълчание.

– И това ще стане. Всяко нещо с времето си, драги приятели. – Прокарва ръка над масата, като подхваща няколко верижки и гривни. – И не само днес, не само с тези дребни дарове, но надявам се, до края на дните ви.

Аристократите отново се разсмиват.

– След пиршеството ще ви разкажа как заедно можем да построим нови градове, да отворим нови мини и да пожънем богатства, далеч по-изобилни от скромните дрънкулки върху тази маса.

Слушателите му надават радостни викове.

Чува се далечен грохот и земята потреперва. Песна вижда безпокойство на лицата им.

– Не се тревожете, приятели. Арантур, обясни на гостите на какво се дължи този лек трус.

На лицето на главния надзирател се изписва самодоволството на човек, който обича да е център на вниманието, но рядко получава такава възможност.

– Сътресението беше от подземна експлозия – обяснява той. – Наклаждаме големи огньове под определен участък от скалата, където знаем, че има от скъпоценната руда. Скалата се загрява до невъобразима температура, после я заливаме с леденостудена вода, която доставяме по канали от повърхността. – Арантур притиска ръце и имитира разцепване. – В резултат скалата се разцепва и се получава свличане на камъни, руда и пръст. После работниците влизат и изкопават среброто.

Един възрастен благородник от Велзна изглежда обезпокоен:

– Колко от робите ви загиват?

– Някои – спокойно отговаря Песна. – Работата е опасна. – Махва над масата. – Но рискът се възнаграждава щедро и си струва да се лиша от няколко роби. Тази мина е първата и най-голямата от шестте, които имам.

Благородниците зашушукват помежду си – споделят повече теории за богатството на магистрата, отколкото тревоги за живота на робите.

– Моля ви! – Главният надзирател се опитва отново да привлече вниманието им. – Моля ви, ако благоволите, да ме последвате в този край на залата. – Отива при недодяланите маси, поставени в дъното. – Тук ще видите проби от последната руда, която сме изкопали. Вижте колко е богата на жилки.

Арантур се дръпва встрани, за да могат гостите да огледат добре скъпоценния метал.

– Част от среброто се извлича лесно. – Той отива при друга, по-малка маса. – Робите просто го изкопават с лопати, промиват го и го отделят от пръстта. Тези лесни за добиване богатства обаче са най-малкият дял. – Вдига една ядка с големината на нокът. – Едва когато проникнем по-дълбоко в земните недра, достигаме до по-големите ценности.

Втора експлозия разтърсва земята. Всички погледи се насочват към Песна. Той се усмихва успокоително:

– Това е звук от боговете, които аплодират най-новата ни находка. Елате сега, стига сме слушали отегчителните уроци на Арантур. Нека да раздадем прекрасните произведения, на които се възхищавахте. Поръчал съм специални подаръци за всеки от вас. Кави има списък кой предмет за кого е.

Отново се чува тътен.

Този път на никого не му мигва окото. Всички са твърде съсредоточени върху подаръците.

Кави започва с по-дребните дарове за по-маловажните гости:

– За мен е чест да ви раздам тези подаръци. Първо, на стария ми приятел Арте от Тархна дарявам този пръстен с печат, с изящна гравюра на инициалите му...

Гостите ръкопляскат и Арте отива да получи пръстена.

Но не успява да го вземе.

Цялата дървена конструкция на постройката изскърцва и се разтриса. Части от покрива падат. В помещението прониква слънчева светлина. Ръкопляскането секва и всички се вцепеняват, със зинали от ужас уста.

Поглеждат нагоре и в този момент целият покрив се срутва. Аристократите вдигат ръце, опитвайки се да се предпазят от падащите греди и метални елементи.

Подът внезапно се продънва. Изчезва под краката им. Като зейнала врата към ада.

Някои се вкопчват в ръба на отворилата се пропаст. Отчаяно дерат с нокти, но меката почва поддава и те се изхлузват. От бездната ехтят писъци. Аристократите се търкалят в убийствен порой от разбити скали.

В целия комплекс на шестте мини избухва огнено кълбо от метан, възпламенен от огньовете за разбиване на скалата.

Тези, които оцеляват при падането, изгарят живи в адските пламъци.

От наблюдателницата си на хълма Ларт гледа облака прах и черен дим, който се издига високо в следобедното небе. Хората му са се справили добре с огньовете – разположили са ги по идеалния начин, за да предизвикат верижна реакция, която да възпламени подземните камери, пълни с пагубни газове.

Облегнат на счупеното колело на колесницата, той поглежда трите безценни сребърни плочки в ръцете си и на лицето му се изписва усмивка, на която и самият Песна би му завидил. Плочките са разковничето за велики събития. Трябва да ги съхрани. Да ги пази като зеницата на окото си. Да ги защитава, докато новият му господар е готов за тях.

Capitolo XXXII

КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

Когато Венти я занася в колибата на лечителя, Тетия вече е в безсъзнание. Старецът се бои от най-лошото. След такава загуба на кръв тя е на ръба на смъртта.

Около колибата се струпват помагачи и доброжелатели. Венти хуква да помогне на сина си. Лартуза поставя Тетия върху грубото легло и бързо взема парцали и котлето с вода, която постоянно ври на огъня.

– Благодаря! Благодаря! Сега се дръпнете. Освободете ми място. Трябва ми пространство, за да работя.

Той плясва с ръце, за да пропъди зяпачите, сякаш са ято любопитни гъски. Кафатия, една шивачка от селото на годините на Тетия, остава, за да бърше челото ѝ.

Старецът оглежда подутия корем, от който на тласъци изтича кръв. Макар че мечът не е улучил матката, той разбира, че шансът да спаси майката и бебето е нищожен.

– Бърши! Бърши тук! – нарежда на Кафатия, докато преглежда набързо другата рана, дълбок разрез в дясната ръка на Тетия. – Боговете да са ни на помощ! Това е непосилно за обикновени смъртни.

Знахарят стяга ръката на Тетия с конопено въже, за да спре кръвотечението, докато Кафатия я съблича и избърсва раната на корема ѝ. Сега той я вижда ясно.

Раната е дълбока.

Прекалено дълбока, за да я спаси. Лартуза поставя сбръчканата си ръка пред устата на Тетия и проверява дишането ѝ.

Едва доловимо.

Някакъв шум и промяна в светлината го накарват да се обърне. Венти стои на вратата. Държи мъртвия си син.

– Той е жив, Лартуза. Тевкър е още жив! Излекувай го бързо!

Оставя гадателя до Тетия. На Лартуза му е достатъчен един поглед.

– Мъртъв е, Венти. Остави ме да се опитам да спася Тетия.

– Не! Спаси него, Лартуза, спаси милото ми момче.

Знахарят се опитва да го усмири с тих, внимателен глас:

– Мъртъв е. Вече е при боговете, на които толкова предано служеше.

Лицето на Венти е обляно от сълзи.

– Поне го прегледай! Умолявам те!

Лартуза го хваща за ръката.

– Не е нужно да го преглеждам, Венти. Мъртъв е! Съжалявам, но не мога да направя нищо. Остави ме да помогна на жената и детето.

Тетия отваря очи. Силна болка пронизва тялото ѝ и тя посяга със здравата си ръка към лечителя.

Лартуза разкъсва последните остатъци от наквасената ѝ с кръв туника. Навежда се и раздалечава треперещите ѝ бледи колене. Мислено отправя молитва към Тална, богинята на родилките, да му помогне. Поглежда Венти и се усмихва леко:

– Виждам главичката на детето. Виждам бебето.

Очите на Тетия се изцъклят. Тя изревава като ранено животно. Лартуза се опитва внимателно да подхване с пръсти меката главичка на бебето.

Тетия едва диша. Поема си въздух на малки глътки, но е готова да използва последните си сили, за да роди детето си.

Знахарят я поглежда. Лицето ѝ е мъртвешки бледо. Очите ѝ са замъглени като тези на слепия ѝ съпруг. Лартуза напипва мъничките раменца. След малко – деликатните кости на гърба и ребрата на детето.

Тетия надава нечовешки рев.

Главата ѝ се отпуска назад.

Краката ѝ омекват.

Мъртва е.

За секунда всички в стаята спират, вцепенени от внезапната ѝ смърт. Лартуза ги изкарва от замайването:

– Венти, вдигни краката ѝ! Бързо! Хвани ги под коленете и ги вдигни.

Едрият мъж изпълнява нареждането.

Знахарят пипа бързо. Подхваща детето под мишниците и бавно го издърпва.

Бебето излиза от тялото на мъртвата си майка. Пъпната връв се източва като кървава змия.

Всички са се втренчили в детето.

В мълчаливото, недишащо момченце.

Венти вижда, че на знахаря му трябва повече място. Изважда ножа си, прерязва пъпната връв и издърпва Тетия встрани. Нежно полага студеното ѝ тяло до това на сина си.

Лартуза връзва пъпната връв. Опира лицето на бебето в дланта си и пъха един от кокалестите си пръсти в устата му. Подутото му телце се изпъва до спукване. И тогава...

От устата и носа му пръсва тъмна течност и слуз.

Но то не проплаква. Само леко си поема въздух като душещо животно.

Лартуза се усмихва:

– Вече си дядо, Венти. Това малко човече диша.

– Дай да го подържа. – Венти протяга ръце. – Той е единствената кръв, която ще живее след мен.

Лартуза внимателно му подава детето.

– Внимавай, много е крехко. Ще взема нещо да го повия.

Венти целува внука си. Бебето изглежда съвършено. Само малко рождено петно с форма на сълза под лявото око загрозява личицето му. Венти го целува, после поставя ръката на Тевкър около тялото на Тетия и слага бебето между тях.

– Това са родителите ти, дете мое. Макар че няма да ги видиш, аз ще се погрижа да не ги забравиш никога, а ти ще направиш така, че поколенията след теб да ги помнят вечно.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

XVIII ВЕК, ВЕНЕЦИЯ

Capitolo XXXIII

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ПЛОЩАД „САН МАРКО“, ВЕНЕЦИЯ

Изгревът превръща канала „Сан Марко“ в безкрайно море от разлято кианти.

Маскирани куртизанки предпазливо слизат от лодките си, за да упражняват професията си по улиците на града. Жадни очи гледат иззад меките кадифени маски „Морета“, повечето от които се придържат с вързано на връвчица копче, което се притиска между зъбите.

Някои от жените са млади и красиви. Други са стари и болни. Богати жени се обличат като просякини. Бедните вземат назаем костюми, с които да прекарат нощта като аристократки.

Във Венеция всеки може да бъде всякакъв. Всичко е възможно.

Нищо не е сигурно.

Днес е денят след Коледа. Денят на свети Стефан. Началото на Карнавала.

Най-развратният фестивал в историята на света е само на няколко часа и сега гръмогласно като новородено обявява идването си на света.

Ражда се шестмесечна традиция на разюзданост и разврат.

Музика. Изкуства. Секс.

И още по-упадъчни неща.

Тъмни, смъртоносни, неща.

Площад „Сан Марко“ вече е дансинг. Бродирани палта, карнавални пелерини и бляскави нови костюми се въртят в щипещия зимен въздух, танцьорите се смесват и под музиката на струнните инструменти започват флиртове. Вивалди е вече покойник, но музиката на Червения поп е по-модерна, отколкото когато беше жив. В едно кафене цигуларки свирят „Морската буря“ и за няколко мига група мъже спират и се заслушват, преди да продължат към „Ридото“ – държавното казино на улица „Сан Моизе“, където ще оставят повечето си пари.

Иззад дългоносата си мъртвешки бледа маска един мъж наблюдава всички. Наричат го Лодкаря. Той е в центъра на събитието, но не е част от него.

Площад „Сан Марко“ е магнитът на разврата, епицентър на европейския сексуален туризъм. Това е мястото, на което, както пише поетът Бафо, се събират кучки от всякакви породи, за да си навирят опашките.

В другия край на площада уличен театър дава представление на издигната сцена. Широкоплещест актьор играе ролята на авантюриста капитан Скарамуш. Носи шапка с перо, голямо черно наметало и дебел колан със стоманена сабя. Иззад малка сребриста маска с дълъг кремав нос той весели вече пияната си публика с истории как разгромил турската армия и избягал, отмъквайки брадата на султана.

Лодкаря се отдалечава от кикотещата се тълпа и тръгва по тесните улички, като вдишва сексуалния аромат на ранната вечер.

Решава да хапне добре.

Питателна доматена супа и вкусно печено агнешко бутче. Но няма да пие вино. Засега. Умът му трябва да е бистър.

По-късно ще пирува, преди това трябва да си свърши работата.

Тръгва на североизток по криволичещите улички и каменните мостове към публичния дом на „Санта Мария Формоза“. От там ще продължи към по-богатия квартал „Дорсодуро“.

Закопчава палтото си, за да се защити от хапещия студен вятър, който идва от канала, и чува някой да казва, че заради бурята приливът ще бъде по-висок. Той не мисли така. Повечето прогностици са глупаци. Нямат достатъчно ум да предскажат, че след деня идва нощ. Лодкаря знае за природните стихии повече от всеки друг.

Въпреки това ще внимава. Ще бъде нащрек. Както винаги.

Две куртизанки – и двете със сребристи котешки маски – се приближават крадешком към него. По-дребната издава едно силно „Мяуууу!“, после започва да мърка и да се умилква около бедрото ми.

Лодкаря се преструва на погнусен. Почти отскача встрани от пътя им. Куртизанките се изхилват и се затътрят нататък с обувките си на платформи. Не подозират в кого са се отъркали. Нямат представа колко голям е късметът им. Изгубили са един от деветте си живота.

Тази нощ във Венеция двете котки и други десет хиляди жени като тях ще се сношават с десетки хиляди непознати мъже, дошли от цяла Европа. Лодкаря няма да е сред тях.

Удоволствието, което той търси, не е толкова мимолетно – много по-трайно е.