Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 31 страниц)

Capitolo XXXVI

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ВЕНЕЦИЯ

Когато се събужда, Амон установява, че е гол. Прав. Трепери от студ.

Вързан е за груб дървен кръст.

Вятърът, който усеща, му подсказва, че се намира някъде на открито. В градина? На полето? Няма представа. Главата го боли. Зрението му е замъглено.

Качулката я няма. Поне може да диша.

Главата му гори, но тялото му е смразено до кости от студа.

Шум.

Пред него лумват пламъци. Огън.

Сега вижда лица. Маски и наметала. Дълги, красиво бродирани. Оргията в рая, която му бяха обещали! Той изпитва облекчение.

– Луиза? – крещи с пресъхнало гърло.

Никой не отговаря.

Маскираните непознати започват да обикалят около него. Четирима? Шестима? Може би осем? Или са все същите четирима? Трудно е да прецени, защото постоянно обикалят.

Маските са необичайни. Непознати персонажи. Изглеждат по-стари. Ръчно изработени. Вероятно предавани от поколение на поколение.

Смущението му се сменя с гняв.

– Луиза!

Опитва се да завърти глава, но не може. Нещо притиска врата му.

Шал?

Не, не е шал. Въже.

Стяга се като змия. Започва до го души. Втора змия от плат пропълзява в устата му – кърпа, която му пречи да вика. Други змии се увиват около бицепсите и прасците му, започват да го прежулват.

През пламъците той вижда мъж с дълъг, закривен жезъл. Носи висока островръха шапка и сребърна маска, закриваща цялото му лице. Прилича на някакъв жрец. За секунда Амон изпитва надежда – може би това е някакъв манастир, където монасите и монахините обичат да палуват. Чувал е за такива места. Всеки е чувал. Жрецът проговаря:

– Събрали сме се тук в тази свещена горичка, докато слабите още се кланят на детето Христос, за да почетем истинския бог. Да призовем мощта му и чрез това жертвоприношение да засвидетелстваме предаността си.

Жертвоприношение.

Думата сякаш опарва съзнанието на Амон. Какви са тези глупости? Куртизанката говореше за сексуални забавления. Несъмнено това е част от тях. Смел, разюздан, нестандартен начин за възбуждане на сетивата. Сигурно е това! Страхът – върховният афродизиак. Жените го обожават. Личи върху лицата им, когато ги обладаваш. Амон си спомня, че е чувал за някакъв френски маркиз, който се кълнял в това – колкото повече болка, толкова по-добре.

Непознатите започват да пеят. Амон не разбира какво. Или слухът му е повреден, или те мърморят под носа си.

Може да е на латински.

Пред него се появяват два силуета. Разтварят наметалата. Жени са. Голи. На светлината от пламъците кожата им е като златна. Амон усеща приятно потрепване между краката си. Вероятно двете ще му го лапат. Развратните кучки ще му го лапат и после ще се редуват да се сношават с него. Прекрасно. Ще участва с удоволствие. Амон Бадауи не се смущава от публика.

Една от жените стяга въже около левия му бицепс. Амон усеща докосването на срамните ѝ косми като божествена милувка върху бедрото му.

Вържи ме здраво, курво – мисли си той, – защото така диво ще те яздя, че тези жалки греди ще се счупят като съчки.

Не вижда другата жена, но усеща близостта ѝ – животинските му инстинкти са по-изострени отвсякога. Амон присвива очи.

Тя го порязва!

Не е просто боцкане. Не е нещо сексуално и възбуждащо. Истинско порязване. Дълбоко и болезнено.

Острието разрязва кожата точно под мускула му и продължава до самия лакът. Виковете на Амон са заглушени от превръзката през устата. Само изцъклените му очи и ритащите крака издават ужас.

Песента се усилва. Доминус нещо си.

Те поднасят купа под ръката му. Събират кръвта.

Нова болка прорязва другата му ръка.

Доминус. Сатанус.

Той вече различава думите. Още две жени започват да го режат.

Още кръв. Още купи. Още песнопения.

Той чувства вятъра върху кръвта по кожата си. Усеща как изтича от вените му.

Зрителното му поле е ограничено, но вижда как се приближават. Идват една по една. Лижат кървящите му рани, после се скриват.

Нов шум. Пламва нов огън.

Този път зад него. Достатъчно близо, за да почувства горещината.

За щастие, не толкова, че да го изгори.

Амон се отпуска малко. Адреналинът потиска болката. Огънят му действа успокоително.

Пред него се появява нова маска. Луиза!

Той познава дегизировката ѝ. Вика я с очите си. Разпознава го, това се вижда. В тъмните ѝ зеници проблясва искра.

Топла ръка хваща тестисите му.

Сега всичко ще се оправи. След болката идва удоволствието. Той разбира. Странно е, но вече е готов да играе тази игра – сега, когато разбира.

Луиза разтваря наметалото си и го докосва с голото си тяло. Божествено усещане. Твърдите ѝ зърна се опират в гърдите му.

Тя обхваща с пръсти члена му и Амон усеща как ерекцията му расте в дланта ѝ. Тя стиска и го гали, прави го твърд като желязо.

Амон затваря очи. Отдава се на насладата.

Прав беше. Странно е. Дори плашещо. Но е точно това, което тя му обеща.

Сексуален рай.

Луиза започва да го търка с двете си ръце. Пръстите ѝ са като намазани с мазнина. Иска му се да притисне уста в нейната. Да изследва устните ѝ, да почувства гърдите ѝ, да ѝ го вкара и да ѝ даде добър урок.

Краката му омекват.

Гняв. Възбуда. Болка. Страх. Очакване. В съзнанието му е буря от емоции.

Луиза погалва с нокти члена му по цялата дължина. Амон потреперва от удоволствие. Разтреперва се толкова силно, че мисли, че ще свърши. Въздържа се. Не иска да изгуби контрол пред всички, не и преди да изчука тази проклета уличница така, както никой не я чукал в живота ѝ.

Няма защо да се тревожи.

Друго момиче се присъединява към куртизанката. Поставя нещо студено под пулсиращия му член. Той усеща гладката студена повърхност – като каменна плоча. Усеща гъделичкане.

Втората жена се отдръпва. Внезапно проблясва стоманено острие.

Чува се издрънчаване на метал върху мрамор.

Амон стисва зъби толкова силно, че ги счупва.

Луиза пуска отрязания му пенис в една купа в краката му. Букеро – като всички останали – древен съд, запазен само за жертвоприношения.

38

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Заключителната част от пресконференцията минава като сън. Том се опитва да се придържа към сценария и накрая се налага да излезе бързо, за да избяга от фотографите.

Говорителката го прикрива, като закачва друга снимка на Моника и писмен призив за помощ към гражданите, в чието съставяне е взел участие не само майор Карвальо, а и бащата на момичето.

Щом излизат от залата, Роко Балдони пъха палтото на Том в ръцете му.

– Отиваме в „Салуте“ – обяснява ниският полицай. – Майорът и Валентина вече тръгнаха. Професор Монтезано също.

Том не разбира:

– „Салуте“ ли? Какво е станало? Нов труп?

– Не точно. Ще ти разкажа по пътя.

Една патрулна моторница на карабинерите чака отпред, изпуска облаци дим от двигателя. Носът се вдига леко и тя потегля с пълна скорост, вдигайки бели вълни по извивките на Големия канал, минава под Моста на Академията и стига до последното възвишение на „Дорсодуро“.

Базиликата е затворена и се охранява от карабинерите. Балдони показва документите си и двамата с американеца влизат в храма.

Това не е начинът, по който Том искаше да посети „Санта Мария дела Салуте“, прочутата църква, изобразена на картичката, която му даде Розана Романо. Картичката, която го привлече във Венеция. По навик той се прекръства. Странно му е отново да подуши църковния въздух, неповторимия аромат, създаден от горящите свещи и студения камък. Вижда Карвальо, Монтезано и Мораси коленичили пред главния олтар между две гигантски колони. Изглеждат така, сякаш се молят. Ако не бяха белите им гащеризони „Тайвек“, предпазните обувки и гумените ръкавици, човек би могъл да ги помисли за предани богомолци.

Стъпките на Том проехтяват като пърхане на прилепи в големия купол над главата му. Той знае, че всяка стъпка го приближава до нещо по-зло от всичко, с което се е сблъсквал досега.

Един криминалист с бележник ги спира. Балдони записва имената им във ведомостта. Обяснява на Том, че трябва да облече предпазен костюм, за да влезе в защитения район.

Докато се облича, американецът разглежда величествения бароков олтар, проектиран от венецианския архитект Балдасаре Лонгена. По-красив е дори от снимките в интернет. В него е приютена смайваща византийска „Богородица с Младенеца“ и Том е сигурен, че при всяка друга ситуация атмосферата би била изключително възвишена. Но не и днес.

След като се облича, той се приближава до олтара.

Вече го вижда.

В самата среда на свещения камък на предното стъпало на олтара има човешки орган. Забит е в мрамора с голям зидарски гвоздей – метален шиш, толкова ужасен, колкото тези, пронизали Христовата плът.

Том се прекръства и прошепва:

– In nomine patris, et filii et spiritus sancti.²

Чува карабинерите наблизо да говорят на италиански. Тихи гласове. Мрачен тон. Балдони отива при тях.

Има още нещо.

Нещо червено, размазано върху пода на олтара. Не е боя.

Кръв.

Валентина първа забелязва Том. Изправя се и отива да го посрещне.

– Благодаря, че дойде. – Вижда, че погледът му е втренчен в закования орган. – Монтезано мисли, че е човешки черен дроб. Изабела Ломбардели, от лабораторията, идва насам. Тя ще провери дали тъканта е от някой от намерените трупове.

Том посочва линиите размазана кръв на пода при олтара:

– Какво е това?

– Не знаем. Майор Карвальо очакваше ти да имаш някаква идея.

Том колебливо се приближава до кръвта. Майорът го поглежда, изправя се и отива при него.

– Не е направено случайно – отбелязва. – Не е просто разплискана кръв.

Том преглъща и се опитва да запази спокойствие. Напрежението, което чувства, му е познато. Изпитвал го е при екзорсизъм. Изпитвал го е, когато е посещавал затворници преди изпълнението на смъртното им наказание. Изпитвал го е при съдбовното улично сбиване в Лос Анджелис.

Това е близостта на злото.

– Прилича на книга – казва той, съзнавайки, че гласът му звучи неспокойно. Навежда се леко, за да огледа странните следи. – Ако бяхме в Лос Анджелис, щях да помисля, че е подпис на някоя улична банда, графити, нещо подобно.

Отново го обхващат спомени от сбиването – ритниците и ударите, с които уби двамата младежи; разкървавеното лице на момичето, което не успя да спаси от изнасилване. Главата го заболява, сякаш някой я стиска с менгеме. Силна болка пробожда сърцето му. Той с мъка си налага да диша нормално, да се успокои, да се отпусне.

Валентина пристъпва към него, но Вито я хваща за ръката и я дръпва назад.

Сега Том вижда, че кървавите следи не са очертания на книга.

Оформят правоъгълник.

Разделен на три абсолютно еднакви части.

Размазаната кръв върху тях прилича на река от гърчещи се змии.

² В името на Отца и Сина и Светия Дух – б. пр.

Capitolo XXXVII

26 ДЕКЕМВРИ

ВЕНЕЦИЯ

Амон Бадауи е полумъртъв от загуба на кръв. Луиза връзва още един турникет. Усмихва се и го оставя да виси и да кърви. Другите жени свалят превръзката от устата му, набутват вътре отрязания му пенис и пак връзват кърпата.

Да преглътне или да се задуши. Негов избор.

– Ave Satanus.

Поклонниците потапят пръсти в купите с кръвта му и се помазват един друг.

– Dominus Satanus.

Започва трескава оргия. Демоничната раса трябва да достигне оргазъм, преди жертвата да умре.

Никой няма да бъде пропуснат. Всеки ще се съвкупи с някого.

С изключение на върховния жрец. Негово Демонично Превъзходителство спазва въздържание.

Нищо не бива да го разсейва от задълженията. Без да се впечатлява от гърченето и пъшкането на последователите си, той вдига покритите си с наметало ръце.

– Време е, братя и сестри мои! Помощници, извършете жертвоприношението.

Телата се разделят. Поклонниците грабват наметалата и оправят маските си.

Върховният жрец отива при бледото тяло на Амон.

– Царю на царете, боже на боговете, принасяме ти тази жертва в името на славата ти. – Вдига лявата си ръка, в която държи малък нож. – Дай ни своята мъдрост и благословия.

Забива острието в темето на Амон.

– Дай ни прозорливост.

Забива го в челото му.

Амон изпуска последната си глътка въздух през ноздрите.

– Дай ни водачи.

Ножът се забива в гърлото му.

Амон почти не го усеща. Мозъкът му вече умира.

– Дай ни любов и разбирателство.

Ножът се забива между ребрата на Амон и пробожда сърцето му.

– Дай ни твърдост и сила на духа.

Червата се изливат през новата рана в корема на египтянина.

– Дай ни удоволствия, разврат и плодовитост.

Жрецът хваща остатъка от пениса на Амон и го отрязва. Обръща ножа в ръката си.

Вдига острието вертикално и пъха ръката си зад мъртвия мъж, при края на гръбначния му стълб над седалището.

– И накрая, господарю на световете, дай ни спасение.

Жрецът бавно прави грозен U-образен разрез по цялата дължина на скротума на Амон.

– Ave Satanus.

Жрецът се отдалечава от обезобразената жертва.

– Ave Satanus.

Две последователки се приближават с подобни на неговия церемониални ножове.

– Ave Satanus.

Започват да предават ножовете на останалите богомолци. Раните се броят. Шестстотин шейсет и шест.

Земята е наквасена с кръв. Тялото виси като разфасовано добиче в кланица.

– Свалете го – изкрещява жрецът. – Сложете го върху олтарния камък.

Поставят Амон върху плоча от червеножилен мрамор, открадната от капака на саркофаг.

– Донесете ми инструментите.

Една сектантка донася сребърно етрускско ковчеже. Друга – купа букеро. Трета – скулпторски нож за моделиране на глина. Четвърта – малък правоъгълен предмет, увит в коприна. Дори най-преданите последователи на сектата правят гримаса на отвращение, когато жрецът се заема със зловещата задача да извади черния дроб на Амон.

С шум, напомнящ въздишка, през дълбоката рана се освобождават газове. През дупката като змии се подават още черва.

Жрецът отрязва нежеланите тъкани, оголва черния дроб. Орязва вени, мастна тъкан и други остатъци и поставя органа в ковчежето.

– Деца, направете дара.

Хвърлят още дърва в двата огъня, докато ги превръщат в една огромна пращяща клада. Под оранжевата светлина на бушуващите пламъци четвъртата послушничка развива копринения плат и изважда скъпоценна сребърна плочка.

Една трета от „Портите на Съдбата“.

Демонът от гравюрата сякаш се втренчва във върховния жрец.

Той целува върховете на показалеца си и бавно погалва с него рогатото божество и змиите, покриващи скъпоценната плочка. Вдига я над главата си.

– Вижте истинския бог Луцифер, гравиран върху собствения си скъпоценен метал шест столетия преди детето Христос. Велики Сатана, ние се прекланяме пред теб. Принасяме този дар за твоята слава и нашето спасение.

Свежда глава и протяга плочката към накълцаното тяло на Амон Бадауи. Четирима сектанти хващат мъртвия мъж за ръцете и краката, залюляват го и го хвърлят в буйните пламъци.

39

В НАШИ ДНИ

ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Въпреки че „Санта Мария дела Салуте“ е съвсем близо до хотела му, Том Шаман има нужда от дълга разходка, преди да се почувства готов да се върне в самотата на тясната стая.

Кървавият символ до олтара излъчваше усещане за зло, толкова силно, колкото не си бе представял, че ще почувства извън сеанс за прогонване на зли духове. В интерес на истината беше се оказал неподготвен. Наивно бе мислил, че след като се отказа от свещеническото расо, е оставил тези срещи в миналото. Явно грешеше.

Едва когато краката го заболяват, гърлото му пресъхва, а главата му се избистря, той се завлича в стаята.

Събува обувките и бързо допива една полупразна пластмасова бутилка топла вода. Карабинерите са му дали назаем стар лаптоп и евтин джиесем и той се възползва максимално и от двете. Влиза в интернет, отваря електронната си поща и намира номера, който му трябва.

Алфредо Джордано – Алфи за приятелите – е нюйоркчанин, наследник на италиански емигранти и негов стар и доверен приятел.

Том набира номера и чака цяла вечност, докато от другата страна намерят Джордано. Мястото, където Алфи прекарва дългите си дни и нощи, е огромно. То е на повече от пет века и е една от най-строго охраняваните сгради на планетата: Светия престол, библиотеката на Ватикана.

– Pronto. Джордано – обажда се той, като закрепва непохватно телефона между ухото и рамото си.

– Не трябва ли да спиш по това време?

Алфи замълчава за секунда – не е сигурен дали слухът не му върти номера.

– Том?

– Здравей, Алфи. Извинявай, че звъня толкова късно. Предполагам, че си тръгнал за вечерната литургия или даже за леглото.

– Няма проблем. Радвам се, че те чувам. – Замълчава, после предпазливо добавя: – Или?

На Том му трябват близо десет минути, за да разкаже на Алфи какво се е случило от последния път, когато се чуха – малко след уличното сбиване в Лос Анджелис. Двамата са приятели отдавна, от студентските години, когато Алфи редовно се напиваше и съответно пропускаше половината лекции, като разчиташе Том да го измъква.

Джордано си спомня старите времена, докато отива от богато украсената Сикстинска капела към апартамента си. Молбата на Том със сигурност е странна, но мисли, че може да му помогне. Алфи има изключително право на достъп до библиотеката, която съдържа над седемдесет и пет хиляди ръкописа и близо два милиона книги, без да споменаваме музея, посветен на етруските. Почти е сигурен, че ще намери онова, което търси. Освен ако – и тази възможност го тревожи – освен ако то не се намира в секретния архив, близо осемдесет километра рафтове, натъпкани с поверителна информация, достъпна само за очите на най-посветените.

Capitolo XXXVIII

27 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ВЕНЕЦИЯ

Бледа розова светлина облива лагуната и тънка гробищна мъгла увисва призрачно над тихата вода. Върховният жрец отива в свещената горичка и събира останките от жертвената клада.

Той живее в мир със себе си. Служи вярно на господаря си. Сега бърза да заличи всички следи от жертвоприношението. След като изпълни тази зловеща задача, ще отиде да се увери, че последователите му знаят как да се държат. Първо, всички трябва да научат общата версия за случилото се. Ако близките им ги разпитват твърде много за дългото отсъствие, ще кажат, че са вечеряли заедно, били са на един вид празненство. Ако се появят подозрения, ще признаят, че са били с любовници. Всеки има измислено алиби. Всеки е готов да изтърпи дребно лично неудобство, вместо да бъде хвърлен в тъмницата под Двореца на дожите.

Сатанистът отново е с бедните дрехи на лодкар. Наквасените с кръв богослужебни одежди са накиснати в корито и той лично ще ги изпере и изсуши. Педантично събира всички кости на убития в един чувал. Брои внимателно, докато ги прибира – малък пищял, голям пищял, капачка – знае всяка кост, всеки мускул и сухожилие.

В друг чувал събира овъглените парчета дърво, покрити с восъчен налеп от подкожната мазнина на жертвата. Ще качи двата чувала в лодката, а по-късно ще накара подчинените си да прекопаят мястото, докато заличат всички следи от жертвоприношението.

Слънцето се е издигнало едва на половината на небето, когато лодката, докарала Амон Бадауи при смъртта, потегля към гроба му на дъното на лагуната.

Твърде рано е рибарските лодки и другите плавателни съдове да започнат да сноват из мрежата от канали, разпростираща се на юг от града, но това не притъпява вниманието на жреца – той зорко следи водата.

През мъглата вижда Джудека на запад и Изола ди Сан Джоржо Маджоре на изток. Това е знак да спре. За момент се замисля за острова – убежище на Козимо ди Медичи след бягството му от Флоренция и мястото, където е погребан дожът Пиетро Дзиани. Толкова много прочути тела – мъртви и живи – са минали през този участък на лагуната.

Сатанистът слага по един тежък камък във всеки от чувалите и връзва отворите им с въже. Лодката се разклаща от неочаквано голяма вълна, която я удря странично. Той бързо сяда.

Когато водата се успокоява, жрецът се изправя и хвърля първия чувал през борда.

Задоволително пльосване.

Той кляка и се заглежда в мехурчетата, излизащи от мътната вода. Лодката отново се разклаща. Висока вълна удря кърмата. Жрецът отново сяда. Изчаква търпеливо, после хвърля втория чувал. Успокоително е да гледа как потъва. Концентричните вълнички намаляват, разреждат се и изчезват.

– Buongiorno!

Гласът го стряска. Той се оглежда наляво и надясно. Нищо.

След малко различава силует. Точно пред него.

Млад монах с червено лице гребе с малка лодка. Забавя, когато го доближава.

– Много лоша мъгла тази сутрин. Проблем ли имате? – Монахът се вглежда във водата, сякаш е видял нещо да пада от другата страна. – Имате ли нужда от помощ?

Сатанистът не успява да скрие изненадата си. Хваща греблата.

– No grazie.

Мълчаливо се проклина. Беше сигурен, че наоколо няма никого!

Монахът спира да гребе и оставя лодката да се приближи по инерция. Във въздуха увисва подозрение, тягостно като мъглата. Жрецът се опитва да се усмихне:

– От манастира „Сан Джорджо“ ли сте?

Монахът кимва:

– Да. – Лодките им се допират. – Излизам да погреба всяка сутрин. След литургията и преди закуска. – Поглежда във водата. – Изпуснахте ли нещо? Стори ми се, че чух плисък. Разтревожих се да не би някой да е паднал.

– Не. Както виждате, всичко е наред. Сух съм. Сигурно ви се е причуло. – Сатанистът показва греблото си. – Може би от спускането на веслото във водата.

Вглежда се в мъглата и проверява ъгъла на издигащото се слънце. Монахът сигурно не е видял нищо. Той се усмихва:

– Трябва да тръгвам. Arrivederci.

Младият монах хваща греблата и завърта едното във водата.

– Arrivederci.

След две загребвания изчезва в мъглата.

По целия път обратно към манастира той се чуди какво имаше в двата големи чувала, които непознатият хвърли във водата, и защо го излъга.