Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 31 страниц)

Capitolo XXI

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, АТМАНТА

Вратата се тръшва зад нея.

Тетия минава по късия коридор, после влиза през друга врата отдясно. Попада в зала, в която може да се събере цяло село и мирише по-зле от сярна яма. Мъже на всякаква възраст трескаво пренасят нажежени до бяло железни тигели от едно работно място до друго. Изглеждат като крадци, отмъкващи парченца от слънцето.

Помещението кънти от оглушителни удари на чук върху наковалня. Огромни огньове бушуват в каменни пещи, достигащи до самия таван. Горещината е нетърпима. Тетия усеща струйки пот по гърба и между гърдите си. Тръгва напред, като внимава да не се блъсне в някой от минаващите мъже и да не се изгори на нажежените им съкровища.

Внезапно силно съскане я кара да подскочи. Един мъж потапя тигел с разтопен метал в огромно корито с вода. Тетия си поема дъх и продължава нататък.

Вижда редица полуголи деца, седнали като наниз мръсни перли, опрели гръб в грапавата скала. Ровят в големи делви, които държат между коленете си, вадят частици сребро от счуканата руда, покритите им с мазоли разкървавени ръце отстраняват нескъпоценните метали, солите и шлаката.

Друга врата води към втора огромна зала. Охранява се от двама грамадни мъже с бръснати глави и дебели кожени колани, от които висят вериги и ножове. Пазачите изглеждат еднакво, само единият има белег на лявата буза и на дясната предмишница – ясна следа от удар с меч.

– Аз съм Тетия, жена на Тевкър, гадателя. Ларт, слугата на господаря Песна, ме доведе, за да се видя с Мамарс.

Тетия зачаква да ѝ отговорят, но мъжете не проронват дума. Оглеждат я внимателно, после онзи с големия червен белег се дръпва и отваря вратата.

В това помещение е по-прохладно. Светлината е по-равномерна.

Едно момче, малко по-голямо от другите, седи с кръстосани крака в далечния ъгъл и предпазливо поглежда гостенката. Мамарс не вдига очи от това, което работи. Изглежда на възрастта на бащата на Тевкър, но много различен във всяко друго отношение. Хилав като клечка, дребен, съсухрен, с проскубана бяла коса и рунтава сива брада. Седи прегънат на две над широка работна маса, каквато Тетия никога не е виждала. Масата е отчасти дървена, отчасти желязна. От краищата ѝ стърчат различни по размер метални челюсти като усти на гладни кучета, лаещи за някоя огризка.

Мамарс проговаря с бавен тих глас, сякаш заглушен от буйните косми около устата му.

– Седни. Не мога да спра. Металът почти се втвърди, а още не съм готов.

Тетия сяда на едно паянтово дървено столче срещу него и оглежда обстановката. Масата между тях е покрита с ножове, пили и чукове, много напомнящи нейните инструменти, но по-малки и фини. Странен продълговат камък привлича погледа ѝ; изглежда намазан с различни разцветки на нещо лъскаво. Тя се досеща, че е лидийски камък – инструмент, който се използва за сравняване на проби от най-висококачественото сребро с нови, чието качество още не е определено.

– Готово! – триумфално обявява Мамарс и най-сетне вдига поглед. – Значи ти си тайнствената скулпторка. Виж ти, виж ти!

Слиза от високия дървен стол и става толкова малък, че почти се скрива под масата.

Тетия се изправя и отива от другата страна при него. Той едва стига до раменете ѝ.

– Аз съм Тетия, жена на Тевкър, дъщеря на...

Той махва пренебрежително:

– Знам коя си и изобщо не ме интересува кои са съпругът и баща ти. Дай да те погледна. Покажи ми ръцете си.

Тя ги протяга, с дланите надолу.

– Не, не. Не така, дете. Така не виждам нищо. – Мамарс завърта дланите ѝ и я хваща за китките. – Ааа! Ръце на художник. Добре, добре. Имаш дарба от самата Менрва.

Усмихва се добронамерено и Тетия веднага изпитва топли чувства към него.

– Благодаря.

Мамарс прокарва хилавия си кокалест пръст хоризонтално по лявата ѝ длан.

– Гърците вярват, че всички тези линии са пророчества за живота на човека. Пръстите ти са първият свят – светът, който съществува в ума ти. Средната част на дланта е вторият свят – той управлява материалните неща, които притежаваш и правиш в този живот на земята. – Прокарва нокти от върха на палеца до средата на китката. – А това е третият – скритият ти, стихиен свят.

Тетия е възхитена:

– Разбираш ли от тези неща? Ясновидец ли си?

Мамарс се усмихва загадъчно:

– Всички хора на изкуството са ясновидци. Те виждат повече от чисто земните неща. Забелязвам, че и в твоето произведение има фантастични елементи. Трябва да ми ги обясниш.

Тетия свежда очи, притеснена, че ковачът ще се опита да я притисне. Мамарс усеща това и добавя:

– Е, може би по-късно, когато се опознаем по-добре. Ела първо да ти покажа какво направихме със скулптурата ти. – Издърпва друг висок стол и я кани да седне до него. – Взех произведението ти и Вулка – посочва с кокалестия си пръст момчето – го отпечата на калъпи от прясна глина. После изляхме в калъпите от най-чистото ни сребро и ги запечатахме плътно с плочки от кост на сепия. – Мамарс посяга надясно и издърпва към себе си нещо, увито с брезент. – Ето ги сега. Трябва да се полират, но и в сегашния си вид са невероятни. Готова ли си да ги видиш?

Тетия си поема плахо дъх:

– Готова съм.

Ковачът разгръща брезента и сбръчканото му лице се озарява от широка усмивка.

Трите солидни сребърни плочки заблестяват. Сърцето на Тетия се разтуптява. От една страна, красотата им я смайва; от друга – е изпълнена от ужас, защото знае, че съзнателно не се е подчинила на Тевкър и на практика е помогнала за обезсмъртяването на нещо, което той искаше да унищожи.

Мамарс бутва плочките към нея, за да ги види по-добре.

– В краищата са малко грапави. Трябва да бъдат внимателно изпилени и полирани. Освен това може да задълбочиш някои линии, да ги направиш по-изразени.

Тетия погалва среброто. Хладно и лъскаво; като лед, който никога няма да се стопи.

– Толкова са гладки. Толкова красиви. Приличат на късчета от небето.

Мамарс се усмихва; спомня си първия път, когато майсторът му позволи да докосне скъпоценния метал.

Тетия е като хипнотизирана. Песна постъпи мъдро. Произведението ѝ наистина не беше завършено, когато тя го представи пред магистрата. Среброто като че ли е вдъхнало живот на всяка фигура, на всяка сцена. Тя се вглежда внимателно в релефа. Лицето на гадателя изразява много повече съмнение, отколкото си спомня. Непознатият демон е по-голям и по-заплашителен. В прегръдката на влюбените има толкова много отчаяние и безвъзвратност, че тя потреперва. Има само един недостатък. Грапавините на калъпа са оставили три миниатюрни резки върху лицето на бебето в краката на влюбените: едната прилича на сълза, а другите две на рогца. Тетия поставя ръка върху корема си, за да успокои потръпването му.

С мъдрите си стари очи Мамарс наблюдава всяко нейно движение. Почесва брадата си, като се чуди дали може да я убеди да сподели с него тайната на „Портите на съдбата“ в замяна на онова, което той видя върху дланта ѝ, без да го казва.

Нейното бъдеще. Кърваво, но съдбоносно.

27

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

От момента, в който влиза в прохладната полицейска сграда, Валентина усеща, че нещо не е наред. Всички шепнат. Сякаш нещо е изсмукало смеха и доброто настроение от коридорите.

Може би има посещение на някой голям началник. Или по-лошо – дошла е новина за ново орязване на бюджета.

Тя се качва на горния етаж и тръгва към кабинета си. Дежурният на етажа Рафаеле ди Скала я пресреща.

– Карвальо иска да те види.

– Защо?

Валентина сваля чантата от рамото си. Ди Скала не я поглежда, опасявайки се, че лицето му ще издаде нещо от ужасните слухове, които се чуват в оперативната зала.

– Иди да говориш с него.

Тя оставя чантата и поглежда мобилния си телефон. По дяволите! Три пропуснати повиквания от шефа.

Вратата на майора е отворена. Тя влиза, като му показва телефона си:

– Много съжалявам. Изключих звука, докато бяхме в моргата, и съм забравила да го включа.

Той я поглежда иззад разхвърляното бюро. Уморени очи. Дълбоки бръчки върху челото. Три пластмасови чашки за кафе, едната – използвана за пепелник. Валентина си мислеше, че е отказал цигарите още преди години. Явно новината е по-лоша, отколкото очаква.

Той ѝ махва към един стол.

– Седни. Ако обичаш.

Сърцето ѝ затуптява силно. Дали е оплескала нещо – сериозно оплескала?

Карвальо започва да гризе нокътя на палеца си и я поглежда замислено.

– Антонио е загинал. Братовчед ти е мъртъв. Ужасно съжалявам, че трябва да ти го съобщя.

Валентина мислено си повтаря думите, за да ги осмисли.

– Моля?

– Инцидент с лодката. Отивал е от кея на „Сан Биаджо“ навътре към лагуната.

Валентина се втренчва в стената зад главата на шефа си. Чувала е, че понякога чувствата на хората са притъпени в такива моменти, но никога не е знаела какво означава това.

Вече знае.

– Не разбирам. Какво се е случило?

– Все още не знаем със сигурност. Изглежда, че газовата печка в каютата е избухнала. Така мислят. – Вито замълчава, за да цензурира думите си; да премълчи факта, че взривът е разкъсал тялото на Антонио. – Криминалистите и специалистите по двигатели оглеждат останките. Ще има пълно разследване.

Тя прехапва устни. Дълбоко в себе си усеща първото пробождане на болката.

– Антонио? Сигурен ли си? Да няма грешка?

Изражението му е красноречиво, но той все пак отговаря:

– Няма грешка. Лично видях трупа.

Шокът я обхваща. Тя занемява. Карвальо наблюдава терзанията ѝ.

– Да ти донеса ли нещо за пиене?

Започва да търси вода и кърпички.

Валентина излиза от вцепенението си:

– Говори ли... говори ли с родителите на Антонио?

– Току-що идвам оттам.

– Добре ли са? Майка му добре ли е?

Вито въздъхва:

– Не, не е. Нито баща му. Нито ти, както се вижда. – Заобикаля бюрото и я прегръща през раменете. – Ще уредя да те закарат вкъщи. Или при чичо ти и леля ти, ако предпочиташ.

Валентина присвива очи. Състрадателното му докосване по някаква причина отприщва бента на емоциите ѝ. Болката е мъчителна, но тя няма намерение да я показва.

– Не, добре съм, благодаря. Сама ще се закарам.

Знае, че той вижда сълзите ѝ, но е решена да бъде силна. Да се държи професионално.

– А за погребението? – пита, като изважда кърпичка за всеки случай.

– Какво? – Вито звучи смаян.

– Погребението. Трябва да кажа на родителите му и на другите роднини за погребението, кога ще бъде освободено тялото, какво може да се организира.

– По-късно, Валентина. Това може да почака. – Вито замълчава, докато тя издухва носа си. – От „Личен състав“ ще се погрижат. Те ще помогнат. Службата на Антонио ще отдаде подобаващото се уважение и почит.

Последните му думи я плашат. Тя си представя униформи, почетна гвардия, салюти – струва ѝ се ужасно официално. Невъзвратимо.

– Сигурна ли си, че не искаш да изпратя някого да те закара у вас? – повтаря той, докато я изпраща до вратата.

– Да, сигурна съм. Ще се справя. Наистина мога и сама. Grazie mille. – Тя се дръпва от него и го поглежда в очите. – Благодаря, че ми каза лично, насаме. Много предвидливо от твоя страна.

Излиза, като се надява да не е прозвучала грубо или неблагодарно. Задържа дъха си, докато стигне до края на коридора, и за малко не пада, когато хуква надолу по стълбите. Едва когато стига гаража, дава воля на сълзите и има чувството, че никога няма да спрат.

Capitolo XXII

666 Г. ПР. ХР.

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Когато изтощената Тетия излиза от ковашката работилница, навън започва да се съмва. Въпреки че изпълни задачата си, чувства, че Мамарс искаше да остане. Че между тях остана нещо недоизказано.

Ларт мълчи, докато яздят в разсейващия се сумрак, и тя задрямва облегната на широкия му гръб. Пътуването ѝ дава време да помисли.

Песна ще бъде доволен от завършените плочки. Те ще засенчат с великолепието си всичките му съкровища и ще накарат скулпторите в цяла Етрурия да ѝ завиждат.

Остава обаче проблемът с Тевкър. Скоро ще ѝ се наложи да признае, че не е изпълнила нареждането му. Благодарение на нея зловещите му видения бяха съживени и обезсмъртени в сребърни релефи, които сега магистратът ще поиска той да освети.

Дълбочината на измамата ѝ я натъжава. Жизнените им пътища започват да се разминават.

Ларт спира коня.

– Стигнахме.

Тетия не помръдва. Продължава да мисли за „Портите на Съдбата“. Това е най-великото нещо, което е създавала, но и най-голямото ѝ предателство – да излъже и да измени на съпруга си, когато той има най-голяма нужда от нея.

– Казах, че стигнахме. Слизай от коня. Уморен съм, а трябва да се връщам.

Тетия слиза. Толкова е изтощена – отчасти от работа, отчасти от бременността, че коленете ѝ се огъват и тя се свлича на земята.

Ларт я поглежда. Дръпва юздите на коня, обръща се и се отдалечава, без да продума.

Тревата е мокра, но Тетия остава да лежи. Вижда как копитата на едрия жребец разбиват земята и около тях се разхвърчава пръст. Белите облачета пара от ноздрите му се открояват на фона на розовия изгрев. Ездачът седи наведен напред, с напрегнати от дърпането на юздите мускули и с развята коса.

Все още мислейки за това колко красив и в същото време жесток е Ларт, Тетия се изправя и колебливо влиза в колибата. Подушва огъня, преди да го види. Тевкър е седнал с кръстосани крака и пламъците осветяват лицето му. Накланя глава, когато я чува да влиза. Проговаря с мек глас, без следа от гняв:

– Магистратът Песна изисква твърде много от жена ми. Много дълго те нямаше. Започнах да се притеснявам.

Тетия спира и го поглежда виновно, пак ще се наложи да излъже.

– Извинявай, накара ме да направя разни неща, докато бях там. Един вид изпитание, струва ми се.

Тевкър не иска да се карат; опитва се да симулира интерес и да не издава раздразнението си:

– Какви неща?

– О, нищо особено. Разни дреболии. После ме прати да работя с ковача на сребро и старецът промени всичко, което бях изработила. Дори не мога да опиша как изглеждаха нещата, когато ги завърши.

Тевкър усеща напрежението в гласа ѝ.

– Надявам се, че щедростта на Песна, когато ти плаща, ще бъде толкова голяма, колкото алчността му, когато отнема от времето ти.

– И аз се надявам, Тевкър. – Тя тръгва да търси кана вода. – Чувствам се като пребита, а детето рита като магаре в корема ми. Хайде да не говорим повече за магистрата.

Думите ѝ го нараняват. Чакал я е да се прибере цяла вечност и сега се страхува, че ще я разсърди.

– Както искаш.

Изведнъж ѝ хрумва една мисъл:

– Ти как разбра, че съм аз?

Тевкър се усмихва чистосърдечно:

– Вече познавам звуците, които издаваш. Стъпките ти са ситни, но дишането ти е бавно. Стъпките на баща ми са като гръмотевици – и постоянно охка заради коленете си.

Тетия се засмива. За първи път нещата ѝ изглеждат такива, каквито бяха – те са двама влюбени, шегуващи се с неща, които само те разбират.

– А пък майка ми шумоли припряно като кутре, което се опитва да захапе опашката си. Колкото до Лартуза – не можеш да чуеш стъпките му, защото постоянно мърмори като планински ручей.

– Значи дори в мрака откриваш нови начини да виждаш – отбелязва тя, когато най-сетне намира каната.

– Повече, отколкото подозираш. Ела легни при мен.

– Тъкмо взех вода. Искаш ли?

– Не, не съм жаден.

Той се заслушва в климбуцането на каната, когато жена му отпива жадно няколко глътки. Тя се приближава и го целува по бузата. Устните ѝ са студени и влажни. Тази малко неприятна изненада го кара да се усмихне и за момент развеселява и нея.

– Извинявай, че се забавих толкова. Наистина. Как се чувстваш?

– Болката почти премина, но още ме е страх – отговаря той, като вдига ръка и докосва косата ѝ. – Днес ще дойде Песна и ще свалят превръзките ми. Какво ще правя, ако остана завинаги сляп?

Тя го прегръща успокоително.

– Лартуза каза, че ще е необходимо време, за да възвърнеш зрението си.

– Ами ако не го възвърна?

– Ще се справим някак. Знам, че ще се справим.

– Песна ще иска друг нецвис. Разбираемо е. Единственото, на което се надявам, е да ме остави жив и двамата с теб да можем да се изхранваме.

Тетия си поема дълбоко дъх. Време е да му каже истината. Или поне част.

Но точно когато понечва да изплюе камъчето, осъзнава, че ако Тевкър остане сляп, проблемът ѝ ще се реши от само себе си. Той никога няма да види какво е изработила за Песна и няма да осъзнае какво го карат да освети. Нещо по-важно – няма да е в състояние да нарани детето, растящо в утробата ѝ.

Capitolo XXIII

СЕВЕРНА ЕТРУРИЯ

Целе, син на Сетър и Ария, мисли за далечния бряг, който току-що се откри пред очите му над искрящата водна повърхност. Представя си пясъка под краката си и готова да го задоволи жена между тях. При благоприятен вятър до вечерта ще има и двете.

Четири месеца в открито море са прекалено много за млад мъж с неговите нужди. Той плава на юг през Адриатическо море, на северозапад през Тиренско до Пуплуна и после, за удивление на екипажа, заповяда да подминат родната Атманта и да обиколят на изток през устието на Адриатика, преди окончателно да се завърнат у дома.

Пътуването беше богато на събития. Сражаваха се с лигурийски пирати, слизаха на брега и търгуваха с египтяните и гърците. Изгубиха четирима добри мъже – двама в буря и двама от болест.

Все пак Хинтиал – „Духът“ – се представи отлично. Въпреки името си той е един от най-големите търговски кораби на Етрурия. Ниският му корпус изглежда грозен на фона на по-малките и изпипани плавателни съдове, отиващи към пристанището, но е построен така, че да носи максимално натоварване. Обикновено товарът му се състои от различни видове зехтин и вино в грамадни амфори, закрепени за колоните с въжета, преминаващи пред дръжките им. В последно време обаче пренася и други неща. По-малки и много по-ценни товари, осигурени от стария му приятел Песна. Магистратът изнася среброто както на груби кюлчета, така и в завършени произведения, оформени като едни от най-фините накити на света. Подаръци, достойни за принцове и принцеси, царе и царици. Този товар е достатъчно ценен, за да накара собствените ти моряци да те убият, ако заподозрат какво е съдържанието на трюма.

Вятърът утихва и двете огромни квадратни платна увисват тъжно. Това не е проблем. „Хинтиал“ е достатъчно близо до сушата и Целе вече предвкусва медовината с устните си. Заповядва гребците веднага да заемат местата си, за да закарат кораба до брега. Но едва постигнали ритъм, той вижда някакви неща във водата.

Носят се на повърхността. Поклащат се. Чували за жито.

Пет, шест, седем...

Съдейки по плаваемостта им, очевидно не са пълни с овес, ориз или ечемик.

Какво тогава?

Може би нещо много по-ценно.

Целе подвиква на капитана и посочва чувалите в морето:

– Прати някой да ги извади. Качете ги на палубата. Може да е плячка, изхвърлена от бягащи пирати. Чували с такъв размер няма да попаднат случайно толкова близо до брега.

Бързо спускат малка лодка във водата и няколко роби, бързащи да угодят на господаря си, скачат във водата, за да изтеглят чувалите. Целе отива на кърмата и сяда до грамадния котвен камък, увит с въжета, на който е изписано името му. Именно неговите сънародници бяха изобретили котвата и при последните няколко пътувания той продаде над двайсет такива.

Робите усърдно движат големите гребла. Потят се и се напрягат още повече, когато виждат собственика на кораба достатъчно близо, че да ги наложи с камшика.

Капитанът се приближава с буреносно лице.

– Боговете не ти донесоха богатство – обявява той. – В чувалите няма нищо.

Целе поклаща глава:

– Не съществува такова нещо като „нищо“. Колко пъти съм ти казвал? Ако наистина намериш „нищо“, то със сигурност ще струва „нещо“. Тъй че кажи ми, какво открихте?

– Човек. Или по-скоро части от човек. Накълцан за храна на морските демони. Натъпкан в чували и хвърлен на великия Тритон за вечеря.

– Тритон е гръцки бог на морето, глупако. Вече сме в Етрурия. Не бъркай този, когото почиташ. Тук великият Нетунс определя съдбата ни.

– В такъв случай той е определил да ти се поднесе изненадата от разфасовано човешко тяло.

Целе поглежда мокрите чували и заповядва:

– Провери дали сред плътта няма нещо ценно.

Капитанът понечва да се отдалечи.

– Чакай! Може би тази находка е поличба. Известие, че смъртта ще ни навести под някаква форма. Накарай хората да останат в малката лодка и да претърсят водата. Не искам да пропуснат нищо. Ако наистина боговете ни пращат знак, не искам той да бъде разтълкуван грешно заради немарливостта на робите. Хайде сега, закарай ни до брега със скоростта на боговете и се погрижи никой да не споменава на никого за това, което видяхме.