Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 31 страниц)

28

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Гондолите се поклащат като огромни бебешки люлки в осветените от луната канали, благословени с нежната топлина на съвършената лятна вечер. Из цяла Венеция класически музиканти изкарват лодките си и хвърлят музикални мрежи за пасажите от романтични туристи, разхождащи се по брега.

Тина гледа всичко това от прозореца на хотелската стая и усеща, че Том не е в настроение да се присъедини към нея.

Тази сутрин беше излязла скоро след закуската, а той забрави ключа, който му беше оставила. Забрави номера на мобилния телефон, който тя написа на листче и пъхна в ръката му. Изглежда, че е забравил абсолютно всичко освен трупа на петнайсетгодишното момиче, което е видял на металната маса в моргата.

Тина бе намислила специална изненада, за да повдигне настроението му, когато се върне, но той отиде направо на бюрото в дъното на стаята и оттогава не е мръднал оттам. Няма смисъл да го сюрпризира, докато е в такова настроение. Тези неща трябва да се поднасят в най-подходящия момент, иначе няма смисъл.

Превключва на Си Ен Ен. Дават някакъв политически спор за икономическата политика на Обама. Тя поглежда намръщено екрана и оставя Том да пише нещо на хотелското тефтерче на бюрото.

– Проклети републиканци и демократи. Кога ще спрат да се карат и ще заработят заедно, за да ни изкарат от тези лайна?

Той изръмжава нещо неразбираемо.

– Ей, забравих да ти кажа. Утре или вдруги ден искам да отида да послушам Вивалди. Ще дойдеш ли? Или не си падаш по това?

Той спира да пише и я поглежда:

– Разбира се, че ще дойда. Повече си падам по „Никълбек“, отколкото по Вивалди, но с удоволствие ще ти правя компания. Малко да разширя кръгозора си.

Тина намалява телевизора, взема една брошура и я занася на бюрото, като обяснява:

– Взех я от рецепцията. Портиерът има приятел в „Атенео ди Сан Басо“, който му намира хубави билети. Свири камерният оркестър „Сан Марко“, който се слави като най-добрия.

Том бегло поглежда брошурата. Вивалди бил работил като учител по цигулка във Венеция, после започнал да пише музика – над шейсет произведения, и бил директор на оперния театър „Сант Анджело“. Том оставя листовката, като отбелязва:

– Знам само „Четирите годишни времена“ и доста дълго мислех, че това е хотелска верига.

Тина се засмива:

– Тогава е време да се образоваш. Какво толкова пишеш?

– Нахвърлям някои мисли. Едно от нещата, които полицаят каза в моргата, започна да ме гложди.

Тя застава зад него и разтърква рамото му.

– Може би наистина щеше да е по-добре, ако беше отишъл в Париж или Лондон.

– Не ми говори.

– И какво точно се върти в прекрасната ти глава?

Той написва няколко букви и ги подчертава:

– С-Е-К-Т-А. Мисля, че си имаме работа с религиозна секта. Отчасти сатанинска, отчасти кореняща се в древната предхристиянска религия и митология.

– Нова секта или стара?

Той я поглежда:

– Уместен въпрос. Това трябва да открият карабинерите. – Обгръща кръста ѝ с ръка и я придърпва да седне в скута му. – Виж, съжалявам, че днес не съм приятна компания. Това нещо не ми дава мира.

– Знам. – Тя го целува. – Разбирам. Хубаво е, че си готов да помогнеш. – Изправя се, хваща ръката му и го кара да се изправи. – Хайде, размърдай си жалкия задник и ела да ти покажа нещо.

Издърпва го през стаята, покрай телевизора, тоалетката и оправеното легло, което няма търпение да разтури отново.

– Затвори очи.

Том ги затваря. Чувства се глупаво.

– Закрий ги с ръце. Не надничай.

Тина е твърде дребничка, за да провери дали той наистина не гледа. Изправя се на пръсти, за да се опита, отново го хваща за ръката и го завежда още няколко крачки наляво.

– Добре. Сега можеш да погледнеш.

Той поглежда.

Пред него е отвореният гардероб, пълен с дрехи: блузи, поли, рокли, панталони, обувки. Много обувки!

– Наляво, глупчо!

С две ръце тя го хваща за раменете и го завърта.

Сега Том разбира.

Там има още дрехи. Мъжки. Нови дрехи за него. Само за него.

– Не съм ти купила свещеническо расо – казва тя и веднага съжалява за тази неуместна забележка. – Мисля, че дори куфарът ти да се появи, вече няма да ти е необходим.

Щедростта ѝ го кара да занемее. Той прокарва ръка по закачалките: два леки панталона, три нови памучни ризи, два вълнени пуловера с V-образни деколтета и черно вълнено сако със сребриста подплата, подходящо както за официални, така и за ежедневни ситуации.

Том се обръща, за да ѝ благодари – може би дори да ѝ признае, че от смъртта на майка му никой не му е купувал дрехи. Но Тина не е там.

Тя е при леглото, разпънала между палците си боксерки „Калвин Клайн“.

– Ела тук. Искам да видя дали жалкият ти, но идеално стегнат задник ще влезе в тези.

Capitolo XXIV

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Това е моментът, от който Тевкър най-много се страхува. Моментът на истината. Свалянето на превръзките. Моментът, когато ще разбере дали ще остане сляп завинаги.

Тетия и родителите му са се събрали в колибата на знахаря; лицата им са мрачни и напрегнати от очакване.

Магистратът е изпратил като свой представител Ларт, който седи на столче до леглото, на което лежи Тевкър.

– Песна поръча да те осведомя, че храмът е готов. Премести роби от мините и те работиха ден и нощ, за да го завършат навреме. Свещените зали блестят като злато и очакват жертвоприношенията и благословиите ти.

Тевкър се съмнява, че Песна е прехвърлил много роби, и подозира, че изпълнението е некачествено.

– Боговете ще бъдат поласкани – отбелязва саркастично.

Ларт го хваща за ръката.

– Не ми се подигравай, нецвис. Ако можеше да ме видиш, нямаше да имаш глупостта да ме гълчиш като малко дете.

Венти пристъпва напред, за да се намеси, но Тевкър, предусетил жеста му, го спира:

– Татко, моля те, не прави нищо. Не съм в опасност. – Хваща желязната ръка на Ларт и добавя: – Страннико, нямам нужда от очи, за да те видя. Знам, че си изпълнител на наказания, мъчител и че амбицията и ядът кипят в еднаква степен в теб. Ако не искаш боговете да те прокълнат, махни ръката си от мен.

Ларт отпуска хватката си. Тевкър усеща, че пръстите на Палача са оставили синини върху кожата му. Лартуза се приближава.

– Легни, ако обичаш. – Лечителят го притиска с ръце върху леглото. – Закрий прозореца, Тетия. Ярката светлина не бива да попада върху зениците му.

Тетия затваря грубите капаци от вътрешната страна, като с мъка закрепва кукичката – дървото се е разсъхнало и вече не приляга в рамката.

Лартуза запалва свещ и я поставя до леглото.

– Тевкър, не искам да отваряш очи. Изчакай, докато ти кажа.

Тетия се промъква и застава до него. Хваща ръката на съпруга си, докато Лартуза развива превръзките. Те са залепнали от потта на лицето му и оставят бели следи върху розовата кожа. Знахарят потапя вълна в дървена паница с вода и почиства клепачите му. Подсушава лицето и произнася молитва:

– Призовавам Туран, великата богиня на любовта, здравето и плодородието, да подкрепи Тевкър в това време на нужда. Умолявам всички велики богове, известни и все още неразкрили се пред нас, да проявят доброта и любов, като позволят зрението на Тевкър да се върне. – Целува върховете на пръстите си и леко погалва веждите на гадателя. – Сега отвори очи.

Тевкър не помръдва.

– Благодаря, Лартуза. Преди да се поставя на това изпитание, имам да кажа някои неща и искам вие, които сте се събрали тук, да бъдете свидетели на думите ми. Говоря като нецвис, а не като обикновен човек. В този свят на тъмнина видях повече неща, отколкото през всичките си години в светлината.

Венти поставя ръка на рамото му.

– Внимавай, синко.

– Етрурия е в опасност. Богатствата ѝ се умножават с всеки изминал час, но я очаква голяма загуба. Съдба, която боговете са безсилни да предотвратят.

Венти се навежда и прошепва на ухото му:

– Стига толкова, Тевкър. Не трябва да говориш за такива неща пред непознати.

Тевкър вдига ръка, за да го накара да замълчи.

– Видях демон, който е вперил взор в Атманта. Божество, толкова могъщо, че пред него Аита и неговите духове се разбягват като деца.

– Стига! – Венти се обръща към Ларт. – Синът ми не е много добре. Билките на знахаря сигурно са размътили ума му.

– Умът ми е абсолютно бистър, татко.

Тевкър отваря очи. Всички се навеждат и се вглеждат в лицето му. Никой не казва нищо. Тетия разбира веднага.

Майка му също.

– Съдейки по мълчанието ви, всички разбирате, че не виждам. И никога няма да прогледна отново.

Лартуза поднася свещта към очите му. Гадателят се намръщва:

– Моля те, Лартуза, ще ме запалиш с тази свещ. Може да не я виждам, но усещам топлината ѝ.

Знахарят се дръпва назад.

Тевкър кимва:

– Така, страннико със силните ръце, предполагам, че не си дошъл само в качеството на вестоносец. Помогни ми да се изправя и ме заведи при магистрата Песна, за да му разкажа за това проклятие. Трябва да се вземат спешни мерки.

29

В НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Мария Карвальо, четиридесет и две годишната жена на майора на карабинерите, си ляга с помощта на сестра си Фелиция. Когато Вито се прибира, тя вече спи. Мария има множествена склероза. Новината се бе стоварила като гръм от ясно небе една сряда сутрин преди единайсет години, когато личният лекар им даде обяснението, което преобърна съдбата им – за треперенето, за проблемите с равновесието и за замъгленото зрение.

Болестта на Мария е причината съпругът ѝ да напусне работата си в Милано.

Като водещ детектив в отдел „Убийства“ Вито бе получил предложение за повишение, но вместо това предпочете по-спокойната служба във Венеция. Не каза на Мария от какво се е отказал. Обясни, че имало съкращения, преустройство на отдела и че бил изпаднал в немилост. Преместването щяло да му се отрази добре. Щял да започне начисто.

Работата и Мария са двете най-важни неща в живота му, но не в този ред. И нито за секунда не съжалява, че е напуснал Милано.

Тази вечер обаче се чувства скован. Тромав.

Убито петнайсетгодишно момиче.

Убиец на свобода.

Тези неща сами по себе си са достатъчни. Но мъртъв колега. Младеж, когото Вито е закрилял и е приемал като собствен син. Това вече му идва в повече.

Отваря едната врата на евтината секция от тиково дърво и взема бутилка коняк и чаша. Това ще е компанията му тази вечер. Стари приятели.

Майорът отпива голяма глътка „Векио 76“. Течността щипе устните му. Изтича като гореща лава в стомаха му.

Апартаментът е малък. В дневната цари почти пълна тишина. Скръбта като че ли усилва всеки звук. Часовникът на камината тиктака. Лекото мърдане на Мария в леглото на горния етаж кара дъските на пода да скърцат. Дори когато отпива от коняка, преглъщането му звучи като оттичане на канализационни тръби.

Вито оставя чашата и поглежда към тавана. Опитва се да не си представя лицата на родителите на Антонио, когато научиха новината. Опитва се да не си спомня опитите на Валентина да се държи храбро пред него.

Постепенно алкохолът го хваща и той започва да се отпуска. Дори може да заспи, така, както е седнал на масата, ако мобилният му телефон не иззвънява.

Майорът вдига бързо, за да не събуди Мария.

– Pronto!

Обажда се Нунчо ди Алберто, млад полицай, дежурен в отдел „Убийства“. Вито слуша внимателно. Новината го кара да изтрезнее на мига.

Ситуацията става все по-лоша.

– Сигурен ли си? Да няма грешка?

Нунчо казва, че по-сигурен не може да бъде:

– Обаждах се на лейтенант Мораси, но тя не вдига телефона, господин майор.

– Недей да я безпокоиш. Ще ѝ кажем сутринта.

Вито поглежда часовника. Полунощ е. Работният му ден би трябвало да е приключил, но явно едва сега започва.

Capitolo XXV

666 Г. ПР. ХР.

ДОМЪТ НА ПЕСНА, АТМАНТА

Огромната карта, която магистратът разглежда на пода в кабинета си, е начертана върху ленено платно, не върху папирус. Като много етруски Песна обича да документира творенията си по коренно различен начин от този на гърците. Техните летописи са на свитъци и се съхраняват завити; Песна и другите аристократи в Етрурия предпочитат да използват ленено платно и да сгъват завършените произведения. Етруската азбука, която се пише от дясно наляво, вече се различава от гръцката и Песна е убеден, че до края на жизнения му път няма да остане нито един грък, умеещ да я чете.

Целе е до него, отпочинал и освежен след почивката и жадувания секс с чуждестранните проститутки, които го изкъпаха. Кави, от другата страна, е напрегнат, нащрек и съсредоточен. Мореплавателят очертава с пръст обширна нова област на изток от Атманта към най-северния край на Адриатическо море:

– Сега притежаваш всички тези блата. Както ми поръча, разузнахме и не видях никакви значими селища.

Кави вдига очи от картата и го поглежда:

– Но все пак е имало някакви хора?

– Вече няма. – Изражението на Целе е красноречиво. – Земята е на Песна.

– Ами тук? – Песна очертава с пръст група островчета близо до новопридобитата земя.

– Не мисля, че има смисъл да притежаваш този участък. Това са блата и земята е толкова наводнена, че не може да се строи върху нея.

Песна го поглежда скептично. Сякаш подозира, че мореплавателят не казва цялата истина.

Целе тръсва глава:

– Признавам, че не се приближих достатъчно от страх корабът да не заседне. Чух обаче, че това са пустинни острови, населени с диваци, които ядат само риба, а вероятно и собствените си деца.

– Тази жалка територия и жителите ѝ могат да бъдат завладени без проблем по-късно – отбелязва Кави, като вдига чаша с вино. – Да го отпразнуваме, Песна. Имаш земя за новия си град. Това е исторически момент.

Тримата се чукват и изпиват виното до дъно. Магистратът отива при дълга маса, където са поставени още кани.

– Сгъни картата, Кави. Да седнем при прозореца и да обсъдим предстоящото събрание на аристократите.

Тримата отново пълнят чашите си и се настаняват в ниша с възглавнички и изглед към градината. Песна събира тогата около краката си, кръстосва ги и се намества удобно.

– Целта е проста: да направим така, че градските големци да ме приемат не просто като равен, а като свой бъдещ водач – човек, който ще им помогне да осъществят амбиции, за които не са си помисляли дори в най-смелите си мечти...

Целе докосва ръката му и добавя:

– И да постигнат богатства, надхвърлящи и най-алчните им фантазии.

Песна кимва:

– Точно така. Ако изключим силата и страха – а трябва да ги изключим, защото нямаме могъща армия на наше разположение, остават само два начина да държиш в подчинение влиятелните мъже – за топките или за кесията. След церемонията в храма и преди пиршеството и курвите ще заведем многоуважаемите ни гости в сребърните мини и ще ги отрупаме със скъпи дарове. Ковачите ми работят и в момента. Така ще си осигурим подкрепата им за новите градове, които ще построим на изток от река По.

Някой почуква и те замълчават. Ларт се показва на вратата:

– Водя ти гадателя, както заповяда. Чака вън.

Песна се измъква от меките възглавници.

– Доведи го.

– Още е сляп, господарю.

– Значи ще си имам куриоз – Поомекнал от виното, Песна поглежда Кави. – Дано да се окаже толкова ценен, колкото предрече.

Ларт въвежда Тевкър. Гадателят е задъхан – или от усилие, или от страх. Целе измърморва:

– Прилича на изгубено псе.

– Да се надяваме, че още има скрити номера за господаря си – измърморва Кави, като се усмихва самодоволно.

Тевкър притиска слепоочията си с пръсти и проговаря:

– В тази стая има четирима души. Двама от тях не са ми познати – седят в южния край до отворения прозорец и си шепнат. Мъжът, който ме доведе, все още стои зад мен, до вратата, несигурен каква ще е ролята му в тази сбирка. – Прави една крачка вляво, една напред, протяга ръка и се покланя. – Господарю Песна, приветствам те. Изгубих зрението си, но сега виждам много повече, отколкото преди.

Песна стиска ръката му със своите.

– Много съжалявам да науча, че слепотата ти е трайна. Поканихме много благородници за освещаването на храма и се надявахме да проведеш церемонията.

– Все още съм в състояние да изпълнявам задълженията си.

Песна се усмихва подигравателно и се обръща към приятелите си:

– Смел отговор, друже. Кажи ми, моля те, въпреки нещастието ти, още ли си убеден, че боговете искат да бъдеш наш гадател.

– Вярата ми в това е по-непоклатима отпреди – отговаря спокойно Тевкър.

Песна отново поглежда приятелите си:

– Бих искал да остана насаме с гадателя си.

Те се споглеждат, после мълчаливо излизат. Песна се приближава до Тевкър и го оглежда изпитателно.

– Жена ти е талантлива скулпторка. Каза ли ти какво направи за мен?

– Каза, че е помагала на ковача ти да изработи дарове за всяко помещение в храма и искаш аз да ги осветя.

– Дааа! – Песна развеселено си дава сметка, че скулпторката е колкото талантлива, толкова и досетлива. – Жена ти те е осведомила добре. Наистина ще ти бъда благодарен, ако осветиш тези дарове заедно с други, които държа тук, в съседната стая.

– Може ли да докосна произведенията на жена си, за да се запозная с тях?

Въпросът заинтригува Песна.

– Изпитваш ме, нецвисе. Не знам защо, но имам чувството, че си наумил нещо, което се разминава с намеренията ми.

– Може ли?

Песна понечва да откаже, но му хрумва идея. С елемент на забавление.

– Ела с мен – заповядва той. – Ще ти освободя пътя.

Тевкър му позволява да го преведе през две врати. Песна спира и обявява:

– Това е стаята с даровете. Има над двайсет ценни предмета, които лично съм поръчал и ще принеса в дар пред боговете. – Завежда гадателя по средата на стаята. – Сега си в средата. Да видим дали боговете още са благосклонни към теб.

Хваща Тевкър за раменете и леко го завърта, докато главата му се замае.

– Ако откриеш произведението на жена си, ще останеш мой нецвис и ще осветиш храма. Ако ли не, ще накарам Ларт да изпита издръжливостта ти, като те овеси на куките.

Магистратът го пуска. Тевкър се олюлява и почти изгубва равновесие.

– О, за малко да забравя – добавя Песна. – Има и друго правило: можеш да пипнеш само шест предмета. Затова избирай внимателно, млади гадателю.

Тевкър възвръща баланса си. Потиска разсейващия трепет в сърцето си. Успокоява дишането си.

Чува шума от елегантните кожени сандали на Песна на запад от себе си и се досеща, че магистратът е застанал близо до сребърните творения. Не точно до тях. Може би срещу тях, за да наблюдава по-добре търсенето. Изострените сетива на Тевкър му подсказват, че в стаята няма прозорец – несъмнено предпазна мярка срещу крадци. Единственият свеж въздух, който усеща – леко течение през отворените му сандали – идва от вратата, през която току-що влязоха.

Той се замисля. Песна го завъртя и после се отдалечи. Спомня си шляпането на кожените подметки по пода. Не повече от три крачки. Максимум четири.

Това е достатъчно за Тевкър да се ориентира.

Опитва се да си спомни разказа на Тетия за нейното посещение. Тя спомена стена с етажерки, пълни с вази, а срещу нея – дълга дъбова маса, покрита с най-ценните произведения на изкуството, които е виждала.

Гадателят протяга дясната си ръка и внимателно прави крачка встрани.

Песна се изкисква приглушено.

Тевкър докосва с крак основата на голяма ваза букеро. Сърцето му се свива. Избрал е грешната посока.

– Ще бъда благосклонен и няма да броя това – дразни го Песна.

Тевкър преглъща. Успокоява се. Завърта се в противоположната посока. Протяга другата си ръка и прави крачка. Ако не греши, масата трябва да е там.

Нищо.

Прави още една крачка. Нищо.

Още една.

Чува приглушен смях и си представя как Песна е закрил устата си с ръка, за да овладее веселието си.

Десният хълбок на Тевкър се блъсва в нещо. Нещо солидно. Масата.

Обхваща го вълнение.

Той сваля ръка и напипва ръба. Хваща се за него. Прокарва пръсти по дървото, докато намира ъгъла.

Песна се умълчава. Пита се дали в блуждаенето на гадателя има някаква целенасоченост.

Тевкър започва да се движи като рак, без да отделя ръка от масата. Достига другия край и спира в момента, в който пръстите му остават във въздуха.

Двайсет крачки дължина. Скъпа маса.

Връща се по същия път. Десет крачки.

Спира.

По средата.

Тевкър колебливо протяга двете си ръце. Събаря една ваза отляво.

– Един предмет – отброява Песна.

Дясната ръка на Тевкър се спира в нещо, което изглежда направено от дърво.

– Две!

Тевкър отново преглъща. Ако е прав, плочките би трябвало да са точно под пръстите му.

Сваля ръце. Нищо.

Песна застава зад него. Наднича зад гърба му. Тевкър усеща топлината му.

Назад или напред? Нагоре или надолу? В коя посока.

Той премества ръце към предната част на масата. Накити.

– Три!

Посяга пак назад. Купи!

– Четири! Чувам как Ларт дрънка с куките.

Тевкър застива. Предположението му е било неправилно.

Къде би поставил Песна най-ценните предмети. Със сигурност по средата на масата. Но не отпред, където могат да паднат. Отзад би било най-безопасно. Може би дори издигнати на някакъв дървен пиедестал, за да се виждат по-добре от алчните му очи.

Тевкър решава да провери предчувствието си. Посяга.

Лакътят му събаря някаква ваза и той я чува да се катурва.

Песна пристъпва към масата и я хваща, преди да падне на земята.

– Пет! Остана ти един опит.

Тевкър се протяга, гръбнакът му изпуква, бедрата му се опират силно в ръба на масата.

Посяга надолу.

Напипва нещо студено. Сребро. Сигурен е.

Аплодисменти.

Песна силно пляска с ръце:

– Bravissimo! Браво! Удивен съм!

Потупва Тевкър по гърба. Но гадателят не го усеща. Цялото му тяло се е вцепенило.

Ужасна болка стяга главата му. Пронизване като онова, което го накара да падне на колене в свещената горичка.

За секунда му се струва, че чува гласове. Кънтящи гласове от някакво черно място отвъд този свят. Виденията се явяват отново. Видения за бога демон и собствената му гибел.

И нещо по-лошо.

Нещо неясно, размазано.

Детето.

Тевкър пада на земята, като все още стиска трите плочи. Пред очите му стои образът на нероденото дете, детето на изнасилвача. Расте. Променя се. Превръща се в точно подобие на бога демон от видението. В източник на злото.