Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 31 страниц)

47

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ВЕНЕЦИЯ

Два през нощта.

Силно думкане по вратата събужда Том от дълбокия сън.

Той скача от леглото с разтуптяно от шока сърце.

– Кой е?

Никой не отговаря.

Отново се чува думкане.

Том вече е нащрек. На пръсти. Съвсем разсънен. Животът в Комптън го е подготвил за такива изненади. Отваря рязко вратата, готов да се разправи с натрапника, който и да е той.

Валентина Мораси пада през прага в стаята.

Залита напред и Том едва успява да я хване навреме.

Лъха на алкохол. Бяло вино, ако се съди по миризмата. Косата ѝ е безумно разрошена, а гримът – толкова размазан, че около очите ѝ има тъмни кръгове като на панда.

– Спокойно. Внимавай.

Той ѝ помага да се изправи и с крак затваря вратата зад себе си. Тя измрънква нещо неразбираемо и се довлича до леглото.

Том я придържа внимателно, притеснен да не падне. Изведнъж осъзнава, че не носи нищо друго освен черните боксерки от Тина.

– Извинявай.

Оставя я на леглото и бързо взема панталона си от облегалката на един стол. След като се обува, отново я поглежда:

– Добре ли си?

Тя вяло се усмихва. Очевидно е, че изобщо не е добре. Том бързо отива за чаша вода и ѝ я подава.

– Ето, изпий това. Ще ти стане по-добре.

Валентина отпива съвсем леко, после просто държи чашата във въздуха.

– Съжалявам – много извинявай, че те събудих. Просто не мога да остана сама тази нощ.

Изведнъж му се струва по-объркана и смутена, отколкото пияна.

Том се приближава и вдига чашата към устните ѝ.

– Няма проблем – успокоява я. – Хайде, изпий водата. Нямам кафе, тъй че само с това мога да ти помогна да изтрезнееш.

Тя блъсва ръката му.

– Не искам да изтрезнявам. – Поглежда го жално. – Полудявам, Том. Болката е прекалено силна. Имам чувството, че ще се счупя, просто ще се разпадна на милион парчета.

Той взема чашата, оставя я на пода и прегръща Валентина. Тя опира лице на голото му рамо, сякаш самото докосване на друг човек ѝ носи облекчение. Том я притиска до себе си и изчаква да излее чувствата си.

Всичко започва с лекичка въздишка – като първия шепот на новороден бриз, после бързо прераства в мощна, продължителна буря от хлипане. Валентина се притиска в него толкова силно и плаче толкова безутешно, че всичките мускули започват да я болят от напрягането.

Когато свършва, той кавалерски ѝ отстъпва леглото си и излиза да се поразходи, за да я остави известно време насаме. Небето е катраненочерно. Шепа звезди блещукат като диаманти върху черно кадифе. Улиците са призрачно пусти и в дълбоката тишина Венеция прилича на изоставен филмов декор. Том размишлява известно време за мъката на Валентина и опасностите, които ѝ предстоят, докато се научи да приема, че в кариерата си ще се сблъсква с много смърт и зло. Замисля се за момент за Тина: за предателството ѝ към него и – за да бъде честен – за това колко му липсва и как умът му изигра шега, като си въобрази, че я вижда на Изола Марио. Мисли и за една друга жена.

Мера Тийл, нахаканата лична асистентка на милиардера.

Когато Том се промъква на пръсти в стаята, Валентина вече спи. Той я загръща със завивката, изключва лампата, взема телефона си и пак излиза.

Мера Тийл, приказливката с татуировка на сълза, каквато Том е виждал преди повече от десетилетие на лицето на друг човек – един осъден на смърт затворник в „Сан Куентин“.

Бяха го разквартирували в затвора за два месеца да помага на изгубените души, попаднали в чистилището на процеса за обжалване, което поддържаше надеждата им до последния момент, преди екзекуторът да навие ръкава и да инжектира във вените им подготвената фатална доза калиев хлорид.

Един силно агресивен, но по странен начин харизматичен младеж имаше татуирана сълза като тази на Тийл.

Ларс Бейл.

Бейл беше талантлив и запален художник. Веднъж, като наказание, че не е спазил някакво дребно затворническо правило, надзирателите бяха претърсили килията му и бяха конфискували всичките му картини и материали за рисуване. Бейл си бе отмъстил, като бе нарисувал на стената портрет на директора на затвора със собствените си екскременти.

Том беше ходил при Бейл общо двайсетина пъти. Въпреки че според правилото не трябваше да разпитва за престъпленията на затворника, Том знаеше. Надзирателят, който го придружаваше при едно от посещенията, описа Бейл като втория Чарли Менсън. Бил полудял от вземане на ЛСД и водел секта, която отвличала туристи от увеселителни паркове и ги убивала – пресата ги наричаше „Убийства от Дисниленд“.

След като убиели жертвата, Бейл и последователите му омазвали с кръвта олтара на някоя църква в Лос Анджелис.

48

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Джери Макфоул, директорът на затвора „Сан Куентин“, тъкмо се кани да тръгва за голф игрището, когато му съобщават, че го търси някой си Том Шаман.

Макфоул се усмихва и казва на секретарката да го свърже. Той добре си спомня Том – дръзкия млад свещеник, който обикаляше затворниците и споделяше любовта му към бокса. Директорът дори му позволяваше да изиграе някой и друг рунд с по-надеждните затворници. Освен това Том се оказа много полезен.

– Директор Макфоул на телефона.

– Господин директор, извинявам се, че ви безпокоя. Том Шаман се обажда, или отец Том, както бях навремето. Не знам дали ме помните. Аз...

– Разбира се, че те помня. Оня точен ляв удар, направляван от самия Бог! С какво мога да ти помогна, Том?

– Имате ли все още затворник на име Ларс Бейл?

– Да. – На директора не му се налага да проверява. – При нас е. Но за щастие, няма да е за дълго. Заповедта му дойде.

Том никога не е приемал смъртното наказание и небрежното държане на директора го стъписва за момент.

– Там ли си, Том? Не те чувам. Ало!

– Тук съм. – Том отново мобилизира мислите си. – Бейл още ли рисува?

Директорът поглежда часовника си и изключва компютъра.

– Като луд. Има картини за цяла галерия. Сигурно ще се наложи да му вземем четката със сила, преди да го отведем към стаята за екзекуции.

– Има ли право на разговори? Можете ли да уредите да говоря с него?

В гласа на Макфоул се появява подозрителност:

– За какво става дума, Том? Всичките му молби за обжалване бяха отхвърлени.

Том не е много сигурен как да отговори. За какво всъщност става дума? За някаква странна връзка, която e нaправил между серия убийства в Лос Анджелис преди близо петнайсет години и няколко съвременни убийства във Венеция, в които явно се преплитат сатанински мотиви? Звучи твърде безумно, за да го каже.

– Господин директор, намирам се във Венеция, в Италия. Помагам на карабинерите в разследването на едно убийство. Мисля, че Бейл може да ни бъде полезен.

Макфоул отново поглежда часовника си. Вече закъснява. Ако се опита да уреди разговора тази вечер, със сигурност ще пропусне голфа.

– Утре, Том. Обади ми се утре в 18,00 ваше време. Ще видя какво може да се направи.

– Благодаря. – Том се кани да затвори, но изведнъж му хрумва още един въпрос. – Извинявайте, господин директор, още нещо. Казахте, че вече има дата за изпълнение на смъртната присъда.

– Да.

– Кога? Колко време остава?

Макфоул не успява да се сдържи и се изкисква:

– Не знам дали писарушките в министерството са го направили нарочно, но копеленцето ще се срещне със създателя си в шест сутринта на шести юни. Шест, шест, шест. Само след шест дни. Какво иронично съвпадение, дано да му хареса.

Capitolo XLVI

„ТЕРА САН ВИО“, ВЕНЕЦИЯ

Танина седи в обзаведения с плюш апартамент на една приятелка в „Сестиере ди Дорсодуро“. Разклаща бялото вино в синкавозелена чаша от муранско стъкло с форма на лале и ѝ се приисква и тя да беше независима жена, която се издържа сама.

Въпреки това не завижда на Лидия Фратели нито за една лира.

Огненокосата Лидия е по-голямата сестра, която винаги е искала да има – най-близката ѝ приятелка и единствената, на която може да каже всичко. Тази вечер Танина ѝ разказва от игла до конец всичко за трудната си връзка с Ермано.

– Честно ти казвам, станал е невъзможен клюкар! Миналата седмица ми разказваше злобни – и сигурна съм неверни – слухове за синьор Гатусо.

Приятелката ѝ навежда тяло напред, на лицето ѝ се изписва любопитство.

– Какви слухове? От доста време не съм чувала нищо пикантно.

– Не е забавно. Ермано обвини Гатусо – без никакво основание, държа да добавя – че държал множество куртизанки.

Лидия се разсмива.

На Танина не ѝ е смешно.

– Ермано няма никакво приличие, държи се като квартална клюкарка. Това ли е човекът, за когото мисля да се омъжа? Не смятам.

Възмутено отпива глътка вино.

– Мила моя приятелко, Ермано е ангел. Имаш страшен късмет с това момче. Трябва да простиш и да забравиш безумните му приказки, както би простила на малко дете, ако си изпусне езика.

– Ама той не е малко дете! Или поне не би трябвало да бъде.

Приятелката ѝ завърта очи.

– Той е дете. Всички мъже са деца. Външно може да остаряват и да погрозняват, но завинаги си остават деца. Като менструацията мъжката незрялост е едно от неизбежните проклятия, които жената трябва да изстрада.

Танина се засмива и сяда върху стъпалата си.

– Ами Гатусо? Моят развратен работодател и провалената бащинска фигура в живота ми, и той ли е малко дете? И върху него ли трябва да разпростра безграничната си готовност да прощавам?

– Трябва. Познавам Лауро Гатусо почти толкова дълго, колкото и ти. Той е привлекателен, сладък флиртаджия и при такава скучна жена мисля, че има пълно право да търси удоволствие извън леглото ѝ.

Танина се намръщва:

– Синьора Гатусо не е скучна! – Замълчава замислено за секунди, после изражението ѝ се смекчава. – Е, добре де, може би е мъничко досадна. Но защо мъжете винаги мислят с пенисите си? Защо една жена не им е достатъчна?

Лидия отмята една къдрица, паднала върху лицето ѝ.

– Ох, стига! Мъжете не са толкова различни от нас. И ние започваме да се отегчаваме с някой любовник и лягаме със следващия, като понякога забравяме да се разделим със стария, преди да сме сигурни, че искаме да бъдем с новия.

– Говори за себе си. – Възмущава се Танина. – Аз със сигурност не правя така. – Отпива глътка вино, но все пак не успява да сдържи усмивката си. – Да, знам, че преди и аз бях такава – малко. Но вече не съм. Или поне се надявам, че не съм. Ако Ермано поправи грешката в поведението си, той е единственият мъж, с когото искам да бъда.

Лидия заръкоплясква иронично.

– Тогава или приеми поведението му за добро и вече поправено, или за невъзвратимо погрешно, Танина! Трябва да продължиш напред и да престанеш да мислиш за тези глупости.

– Не и докато не се извини.

– Ама той не се ли извини?

– Не го е направил и не иска.

– Ти поиска ли да се извини?

– Разбира се. Срещахме се няколко пъти след необмисленото му изявление и той нито веднъж не е показал по никакъв начин, че съжалява, нито е представил някакви доказателства за клеветата срещу човека, който не само е мой работодател, а и се грижи за мен като роден баща.

– Защо?

– Казва, че нямало за какво да се извинява – отговаря Танина, видимо ядосана. – Каза ми да забравя за този случай. Освен това сега е толкова вглъбен в „проучването“ си, че не мога да го накарам да разговаряме почти за нищо, камо ли да обсъждаме връзката и бъдещето си.

– Проучване ли? Какво проучване?

Танина поставя празната чаша до краката си и обяснява:

– Заровил се е в книгите си. Опитва се да проследи произхода на някакъв предмет. От време на време се вманиачава да изследва историята на някоя картина или скулптура. Сега се занимава с някаква религиозна реликва.

– Еврейска сигурно. Какво е? Някоя менора? Те се намират под път и над път.

– Не, не. Не е еврейска. Нещо доста интересно всъщност. Мисли, че е от етруските. Не съм сигурна – аз разбирам от картини, не от скулптури, – но тази определено изглежда много стара.

– Етруска реликва? Едва ли. Твърде малко са се запазили до наши дни.

Танина поглежда развеселено приятелката си:

– Ти откъде знаеш? Знам, че имаш доста богати познания... – намигва лукаво – включително относно мъжете, но не подозирах, че разбираш и от древни предмети и етруската култура.

– Не разбирам. Просто имах един любовник, който колекционираше всякакви боклуци с някаква стойност. Спомням си, че говореше за етруските. Не ми беше много интересно. Какво ѝ е толкова специалното на реликвата на Ермано?

– Ами... реликвата всъщност не е у него. Не е негова – поне засега. Има само нейна скица. На някакъв монах от Сан Джорджо е. Представлява сребърна плочка, изобразяваща някакъв гадател, прободен със собствения му жезъл.

Лидия се намръщва, сякаш е отхапала лимон:

– Гадост!

– Ермано мисли, че е част от нещо, наречено „Портите на Съдбата“.

– О, така ли? Дано да изкара от тази реликва достатъчно пари за себе си, за теб и за лудия монах, който иска да я продава.

– И за Ефран. Той също иска дял.

Танина вдига празната чаша от земята и я разклаща пред очите на домакинята си. Лидия отива да донесе бутилката.

– Този мошеник винаги гледа да извлече изгода – измърморва. – Вярно, лани ми продаде много красиво бижу. Перли. Прекрасен гердан, който идеално отива на синия копринен корсаж, който си ших. – Напълва двете чаши, после отива до елегантната тоалетка под дълго венецианско огледало. – Какво мислиш за тези?

Вдига две ръчно изработени карнавални маски. И двете са елегантни и богато украсени. Първата е трапунто уомо – мъжко лице в червеникаво-златисто. Втората е трапунто дона – женска, в кремаво и сребристо.

Танина ги разглежда с присвити очи и отбелязва:

– Женската повече ми харесва. Мъжката е твърде агресивна за вкуса ми.

Лидия слага мъжката маска пред лицето си.

– Тази определено ми отива повече. Ти можеш да вземеш кротката женичка. – Усмихва се и подава маската на приятелката си. – Хайде да допием това вино и да отиваме на карнавала. Тази вечер в Санта Кроче има бал. Разюздан. Трябва да излизаш и да научиш повече за лудориите на мъжете. А пък аз спешно се нуждая от един от тях между краката си.

Capitolo XLVII

1778 Г.

КАНАЛЕ ГРАНДЕ, ВЕНЕЦИЯ

Маскирани гуляйджии танцуват и флиртуват под звуците на музиката на цял симфоничен оркестър в красивата бална зала на най-новото палацо4 край Големия канал. Пищно обзаведеният дом е един от многото имоти на търговеца Джовани Манино. Джио, както го наричат, е от Мурано и е наследник на стара стъкларска фамилия. Предците му били принудени да се заселят на острова, когато властите забранили занаята му на територията на Венеция от страх, че пещите им ще изпепелят града. Сега той е един от новобогаташите, замогнали се от банкови заеми и чуждестранни сделки за всякакви изделия – от мъниста до полилеи. Както казва жена му Джада, семейството им има толкова много пари, че не могат да ги изхарчат, дори да живеят хиляда години. Джио обаче се опитва. Опитва се упорито.

Танина е взела от Лидия не само маската, но и блестяща златиста рокля и златисти обувки с високи токчета, с които прилича на куртизанка много повече, отколкото ѝ се иска. Въпреки това се радва, че е тук. Така ще разсее меланхолията, породена от Ермано и ужасното му поведение.

Някакъв дребосък с маска на Казанова, се присламчва до нея. Дръпва за миг маската и зад нея се показва красиво младо лице с дълбоки кафяви очи.

– Ще ми окажете ли честта за този танц? И да науча името на красавицата, с която ще го споделя?

– А вашето име, господине? Доколкото съм чувала Казанова е два пъти по-възрастен от вас, два пъти по-висок и все още е извън страната, така че със сигурност не сте вие.

– Казвам се Клаудио Бонети и сте напълно права, не съм Казанова. Въпреки че доколкото знам, сипаничавият стар мошеник се е завърнал във Венеция след близо осемнайсет години в чужбина. Затова внимателно проверявайте дали зад маската не се крие истинският герой.

Тя почуква по маската му и той сваля дегизировката от папие маше пред гърдите си.

– Взех я назаем от един приятел. Беше единствената, която можеше да ми даде. По някакъв импулс в последната минути му хрумна да дойдем.

– И моята е взета назаем. Също от импулсивна приятелка. – Тя сваля своята маска и се усмихва. – Аз съм Танина Чинголи и с удоволствие ще танцувам с вас.

Клаудио я хваща за ръката.

В другия край на залата Лидия също си намира кавалер. Новата ѝ мъжка маска, перленият гердан от Ефран и дългата кремава копринена рокля с турнюр5, под който може да се скрие малко дете, привличат вниманието на много мъже, включително на един добър неин познат.

– Лидия, изглеждаш прекрасно. Вълшебно! Не знам коя част от мен е по-възбудена от срещата ни – сърцето или мъжкото ми достойнство.

Лидия се засмива:

– Няма съмнение – похотливият ти стар пенис. Ти нямаш сърце.

– Колко си жестока! – възкликва той, като се разсмива с пресипнал глас. – Циничният ти език ме наранява.

– Тогава ела по-близо, за да го усетиш. Ще те излекувам така, както лъвицата лекува с езика си раните на своя лъв.

Мъжът оглежда танцуващите двойки, за да провери къде е бдителната му и основателно ревнива съпруга.

– Позволи ми да потанцувам веднъж със... знаеш с кого и съм твой.

– Добре. – Тя леко докосва с ръка бедрото му. – Защото имам новина за теб. Нещо по-невероятно дори от най-разюзданите ти сънища.

– Не се и съмнявам в това.

Тя се накланя и доближава лицето си достатъчно, за да го целуне по ухото.

– Не говоря за секс – прошепва. – Става дума за нещо, за което толкова копнееш, че би дал живота си – или отнел живот – за да го притежаваш.

Това завладява цялото му внимание. Мъжът отново се оглежда. Жена му е застанала с гръб.

– Не ме мъчи повече. Ела да намерим празна стая на горния етаж.

4 Palazzo (ит.) – дворец – б. р.

5 Възглавничка, която служи като подложка под гърба на много разкроени и декорирани поли. – б. р.

49

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ВЕНЕЦИЯ

Валентина е в малката душ кабина на Том, като се опитва да преодолее едновременно махмурлука и срама от това, че се появи на вратата му толкова късно през нощта. Въпреки неговите упорити уверения, че няма от какво да се притеснява, тя се чувства ужасно неловко заради постъпката си.

Том тъкмо се кани да излезе за кафе и нещо сладко, когато телефонът му иззвънява.

– Алфи е. Удобно ли е?

Обаждането на приятеля му е изненада за Том, но приятна.

– Да, разбира се. Радвам се, че се обаждаш. Откри ли нещо?

– Не толкова, колкото очаквах. – Алфи звучи напрегнато. – Използвах компютърната ни търсачка, за да намеря всичко, съдържащо ключовите думи „етруски“, „символични квадрати“, „правоъгълник“, „змии“, „ритуали“, „жреци“...

– Звучи като сериозно търсене.

– Такова беше. – Алфи замълчава за момент, сякаш се оглежда, за да се увери, че никой не го наблюдава. – Том, ще ти кажа нещо много обезпокоително.

– Слушам те.

– Етруският е мъртъв език, няма еталони за сравнение, няма еднозначни източници, но попаднах на една легенда, която е повод за сериозни тревоги в Църквата.

– Алфи, тази тайнственост ме убива.

– Нали си чувал за „Черният дроб от Пиаченца“?

– Бронзовата скулптура, която е използвана да обучават жреците да гадаят по черния дроб, нали?

– Точно така. Счита се, че това е най-старият и добре запазен предмет от етруските, но според някои има друг, който е още по-древен.

– Друг метален модел на черен дроб?

– Не. Нещо по-ценно. Така наречените Плочи от Атманта. Представляват три сребърни плочки, които, ако се сглобят, образуват правоъгълен релеф. Смята се, че датират няколкостотин години преди раждането на Христос.

Том усеща, че пулсът му се забързва.

– Продължавай.

– Счита се, че плочките изобразяват видението на един гадател на име Тевкър. Той ослепял – дали по време на гадаенето, или веднага след това, не мога да разбера  – но жена му, скулпторка на име Тетия, запечатала видението му на въпросните плочи. Счита се, че средната изобразява Тевкър; на другата били изобразени той и жена му с детето им, което никой от двамата не доживял да види. Последната плочка според легендата изобразява божество, непознато дотогава в етруския пантеон, но напомнящо демоничния бог Аита, властелина на подземния свят.

– Ами змиите, споменава ли се нещо за тях?

– За малко да забравя: Плочите от Атманта са наречени „Портите на Съдбата“?

– Порти ли?

– Да. На плочите има гравирани стотици змии. Разположени са хоризонтално и вертикално, припокриват се и образуват нещо, напомнящо врата. – Алфи замълчава за момент. – Предполагам, че това са портите към отвъдното.

– Чудесно, Алфи. Много ми помогна. – Том чува Валентина да се движи в спалнята. – Защо толкова се притесняваше да ми кажеш?

Следва кратка пауза, преди Алфредо Джордано отново да заговори.

– Не това, което ти казах, ме притеснява, Том. Тревожи ме това, което още не съм ти казал. Информацията е непълна. Част от нея е с ограничен достъп. Каквото и да има в засекретените файлове, то се държи заключено в тайния архив на Ватикана.