Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 31 страниц)

62

2 ЮНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

На Вито Карвальо отдавна не му се е случвало да тормози така подчинените си. Очакваше Венеция да е безметежна службица, а не главоломна надпревара със сатанисти и ритуални убийства.

Накара Франческа Тоти да досажда на Ватикана – толкова настойчиво, че сигурно душата ѝ никога няма да бъде допусната в рая. Веднага след рязкото прекъсване на разговора с Алфи Вито ѝ заповяда да се обади в римската централа на карабинерите и да им каже незабавно да изпратят отряд да го търси. Не мина добре. Ватиканът и папата се охраняват от швейцарските гвардейци, които използват всяка възможност да изтъкнат, че Ил Стато дела Чита дел Ватикано не само е суверенен град държава, а има и независима юрисдикция от Италия и от централната власт на Римокатолическата църква – накратко, че там полицейските значки и съдебните заповеди не струват пет пари. Карабинерите обаче могат да бъдат много убедителни. След цял ден спорове Вито беше прибегнал до скрити заплахи. След скритите използва и някои по-явни. В резултат от това отец Алфредо Джордано бе освободен и всеки момент трябва да пристигне в участъка на карабинерите във Венеция.

Докато чакат Алфи, по поръчка на Вито Валентина притиска ФБР за всички данни около Ларс Бейл и последователите на калифорнийската му секта. Роко Балдони също печели лоша международна слава, като звъни по полицейските служби за защита на произведенията на изкуството и антиките с настояване да издирят Плочите от Атманта. Почти толкова упорито Нунчо ди Алберто претърсва базите данни за всичко, което е написано за Марио Фабианели, веригата му от компании по свята и странната хипарска комуна на частния му остров. А самият Вито постоянно следи и ръководи действията, като командва и издирването на Том Шаман. Накратко, екипът му е натоварен до крайност.

Кървавият образ на „Портите на Ада“ и зловещата цифра шест отдолу постоянно са пред очите му. Не може да забрави и фактът, че символът бе нарисуван преди два дни. Времето изтича. Ако свещеникът от Ватикана е прав, остават само четири денонощия до решаващата дата.

Но какво ще се случи тогава?

Нещо лошо, това е сигурно.

Когато хората от екипа се събират в кабинета му, той вижда изтощението, гравирано върху лицата им. Особено върху това на Валентина. Трябваше да я отстрани от разследването. Но вече е невъзможно. Той има нужда от нея. Има нужда всички да напрегнат усилия, дори това да съсипе здравето им.

– Така, какво имаме?

Вито протяга ръце над главата си и гърбът му изпуква. Валентина проговаря първа:

– Ларс Бейл – затворникът, когото Том Шаман познава от „Сан Куентин“ повече от десет години и с когото е говорил преди няколко дни.

Вито я прекъсва рязко:

– Защо не знаехме за това?

– Защото не ни беше казал. Сигурно е идвал да ни съобщи, когато изчезна.

Вито вдига ръце в знак, че се извинява.

– Бейл наближава петдесетте – продължава тя. – След четири дни трябва да бъде екзекутиран.

– Това ли са нашите четири дни? – измърморва Вито.

– Не знам. Преди двайсетина години Бейл е имал малка, но вярна група последователи, които смятали, че той е един вид модерен сексапилен антихрист. Накратко, имитирал Чарлз Менсън, избивал невинни хора и с кръвта им рисувал символи и пишел послания.

– Като нашите символи ли? – пита майорът, предчувствайки някакъв пробив.

– Като нашите. Макар че разследващите навремето не са осъзнали, че значат нещо. Веднъж един патрулен полицай от Лос Анджелис стъпил върху символите и напълно ги заличил.

– И никой не се е запитал какво означават знаците, защото са го заловили, така ли?

– Точно така. От ФБР казаха, че ще изпратят психолози да го разпитат.

– По-добре късно, отколкото никога.

Валентина поглежда шефа си мрачно. Все още има да му се реваншира. И ще го направи. Когато му дойде времето.

– След арестуването на Бейл са иззети всякакви сатанински атрибути, намерени в къщата, която обитавал с последователите си, главно жени. Имало сатанинска библия, томовете на Алистър Кроли и текстове от Черната литургия на латински, френски и английски.

– Не много подходящи четива за преди лягане – шеговито отбелязва Вито.

– Никак – Валентина изважда няколко снимки, всички с грифа на ФБР. – Освен това открили тези...

Вито разперва снимките като ветрило. На тях се виждат различни картини.

– Не е зле – отбелязва той. – За луд изглежда доста талантлив. – Преглежда цветните фотографии на модернистични картини, смесени с черно-бели скици, на които се виждат фигури, подобни на магьосници, и пустини. – Това да не е някой от древните етруски гадатели, за които слушаме напоследък? Нецвис?

Показва една снимка.

– Може би – отговаря Валентина, – макар че го помислих за Дъмбълдор или за оня старец от „Властелина на пръстените“, чието име все забравям.

– Гандалф – казва Вито, като оставя снимката. – Добре, какво ни говори всичко това?

– Не е всичко. Виж последните три снимки.

Вито ги поглежда. Рисунките са абстрактни, почти кубистки, много примитивни и не му говорят нищо.

Валентина се усмихва:

– Наобратно. Обърни ги и ги постави една до друга.

Още преди да го направи, Вито се досеща какво ще види. Сред ъглестите фигури и мацаниците с червена и черна боя се открояват познати образи.

Демон. Жрец. Двама влюбени и тяхното дяволско дете.

Capitolo LVI

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Когато идва в съзнание, Томазо установява, че той не е единственият пребит и вързан.

Танина и Ермано седят на пода срещу него, с гръб към влажната тухлена стена, и между тях гори дебела черна свещ.

Младият монах предполага, че се намират в бившата болница за чумави. Място, на което хиляди хора са вдишали последната си глътка въздух. Ермано е неподвижен.

Мъртъв? Заспал?

Или просто в безсъзнание?

Томазо не е сигурен. Лицето на евреина е разкървавено и насинено, лявото му око е толкова подуто, че ако е жив, едва ли ще вижда с него.

Танина е като вцепенена. Но освен че лицето ѝ е омазано с пръст и сълзи, изглежда невредима.

Краката на Томазо го болят, особено дясното коляно. Глезените му са вързани, китките – също, зад гърба. Танина вижда, че се е свестил.

– Томазо, добре ли си?

Той разбира, че трябва да прояви кураж, затова отговаря:

– Да, така мисля. А ти?

Тя кимва:

– Да. Но Ернесто постоянно губи съзнание. Страх ме е за него.

Присвива очи, но не заплаква.

Свещта на пода почти изгасва. Някакво течение от отворена врата духва пламъчето.

Досега Томазо не е виждал мъжа, който влиза. Танина обаче го познава.

Лауро Гатусо вече не носи елегантния панталон, ленената риза и бродирания жакет, с които посреща клиентите в магазина си. Облечен е с черно расо с качулка – сатанинската дреха, известна като алба.

– Танина! Виждам, че си изненадана. – Той разперва ръце точно както правеше, когато тя бе още малка. – За теб днес ще бъде денят на прозрението. – Обръща се към Томазо: – Също и за теб, братко. – Приближава се и се вглежда в лицето му. – Имаш доста сериозни рани. Ако решим да живееш, ще трябва да се погрижим за тях.

Гатусо казва още нещо, но Томазо не го слуша. Твърде съсредоточен е в старанието да разбере какво се случва. Без съмнение е свързано с етруската реликва. Вече е сигурен в невинността на Танина и Ермано, но отсъствието на Ефран е показателно. Той сигурно е отишъл сам в манастира, без тяхно знание, подпалил е пожара, откраднал е плочката и я е продал на Гатусо.

Отвън се чуват силни гласове. Влиза Лидия.

Тя носи същото облекло като Гатусо и има триумфално изражение. Приближава се до Танина. След нея влизат двама забулени мъже. Влачат нещо.

Трупа на Ефран.

Оставят го и излизат.

Логиката на Томазо започва да се пропуква. И Ефран ли е бил невинен? Или са го убили, защото е изпълнил задачата си?

Лидия докосва приятелката си по бузата.

– Мила Танина, изглеждаш толкова смаяна. Безполезният ти живот на проста продавачка най-сетне ще придобие някакъв смисъл.

Поглежда Гатусо, който поставя ръка върху рамото на Томазо.

– Братко, запознай се със сестра си Танина. Вие сте деца на една презряна предателка – но сте и плът и кръв на един от най-почитаните ни върховни жреци.

63

3 ЮНИ

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Остават три дни. Седемдесет и два часа. Четири хиляди триста и двайсет минути. Малко над четвърт милион секунди – когато това е времето до екзекуцията ти, броиш всяка от тях.

Ларс Бейл трябва да се премести от килията, която е била негов дом през повече от една четвърт от живота му. Завличат го безцеремонно в отделението за екзекуции, само на една крачка от стаята със смъртоносните инжекции.

Бейл няма да страда за тясната килия. Дори не му тежи, че вече не му позволяват да рисува.

Делото му тук е завършено.

Време е за по-велики неща.

Картините му бяха конфискувани, дарени по силата на предсмъртното му желание на благотворителна организация, която ще ги продаде за събиране на средства. Дори е изпратил списък на творбите си до пресата и директора на затвора, за да е сигурен, че надзирателите няма да откраднат платната му, за да ги продадат на колекционери. Така ще стане най-известният художник в света.

Бейл оглежда новия си – и много временен – дом. Единично легло. Заковано за пода.

Дюшек. Мръсен. Възглавница. Нова.

Одеяло. Грубо. Радио. Старо.

Телевизор. Малък. Панталон. Сив.

Бельо. Старо и сиво. Чорапи. Избелялочерни.

Ризи. Бели. Пантофи. Удобни.

И още нещо.

Надзирател. Намусен и неотлъчен. Стои зад решетките като немигащ бухал – зяпа го, двайсет и четири часа в денонощието. Постоянно гледа, но не вижда.

Ако знаеше какво става в главата на Бейл, вече щеше да натиска паник бутона. Остават три дни.

Бейл сяда на твърдия нар и се усмихва доволно.

Capitolo LVII

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Танина и Томазо още не могат да осъзнаят това, което току-що им каза Гатусо.

– Нека да обясня – продължава той така, сякаш трупът на Ефран не съществува. – Баща ви и неговият баща преди това бяха изтъкнати членове на сатанинското братство. Той беше верен пазител на една от Плочите от Атманта. Съдбата отреди така, че след смъртта на един друг брат баща ви да получи на съхранение и втората плочка – много необичайна и нежелателна практика. – Гатусо се приближава до Танина и хваща брадичката ѝ с лявата си ръка. – И така, той се ожени за майка ви и един ден, докато чистела, тя намерила двете плочки, скрити в спалнята. Вярна на любопитната си женска натура, поискала да узнае повече за тайната. Започнала да подслушва разговорите му и малко по малко сглобила всичко. – Гатусо пуска главата на Танина и отива при Томазо. – Така клетата объркана жена видя шанса си да се измъкне от брак, в който явно не е била щастлива, и бързо изчезна с вас двамата, безполезни парчета месо, и нашите скъпоценни плочки.

Томазо не може да отмести очи от Танина. Вижда само лека прилика между себе си и нея. Може би в очите. Може би и двамата имат очите на майка си.

Гатусо го шляпва по главата.

– Хайде, разкажи на сестра си какво е станало с теб.

– Майка ми... – започва Томазо, като присвива мъчително очи, – нашата майка, ме е оставила в манастира „Сан Джорджо“. Оставила е също плочката, която ти видя, и писмо.

Думите пресядат на гърлото му. При мисълта за посланието на майка им очите му се изпълват със сълзи. Тя го умоляваше да не търси сестра си, а той не изпълни молбата ѝ. Гатусо пак го удря по главата и изръмжава:

– Продължавай!

– В писмото казваше, че имам сестра – по-голяма от мен, – на която също е оставила плочка. – Томазо навежда засрамено глава. – Молеше ме да не се опитвам да я намеря, защото плочките не трябва да се събират никога.

Танина го поглежда уплашено. Тревогата ѝ развеселява Гатусо.

– Горкото дете – засмива се той. – Ти така и не си видяла своята плочка и писмото от майка си. Аз обаче ги видях. Преди двайсет години една монахиня дойде и ми продаде среброто. Каква юда. Разказа, че един ден при нея дошла маскирана куртизанка и ѝ оставила плочката, заедно с малко дете и известна сума пари. – Навежда се и нежно докосва бузата ѝ. – Това дете беше ти, моя малка гълъбице. За съжаление, майка ти е потърсила помощ от неподходяща божия служителка. Монахинята, на която те е дала, също беше бременна и виждаше в продажбата на сребърната плочка възможност да започне нов живот. – Отдалечава се от Танина и със задоволство съобщава развръзката. – Очакванията ѝ бяха напълно оправдани. Аз ѝ платих богато – много богато. Освен това се съгласих да взема детето. Но защо – о, защо ми беше да те вземам?

Поглежда към Лидия, която се включва:

– Защото, хитра лисицо, си прочел писмото – махва към приятелката си Лидия. – И си знаел, че майката е оставила друго бебе, с другата плочка. Осъзнал си, че е неизбежно неизвестният брат да потърси неизвестната си сестра. – Лидия поглежда Томазо. – Краткият ни разговор, докато бяхме вкъщи, ми достави такова удоволствие. Колко мило беше да ми се довериш!

Младият монах изпитва непознат пристъп на гняв. Как можа да се хване на лъжите на Лидия, че щяла да изпрати слугите си да претърсят женските манастири за сестра му.

Гатусо изръкоплясква:

– Bravissimo! – Отново се обръща към Томазо. – И така, всички се събрахме. Отне ни малко повече време, отколкото очаквах. Но все пак ето ни тук. Ще се изненадаш колко много манастири има в тази част на света и колко е трудно да накараш монасите да говорят. – Засмива се. – Разбира се, при тези обети за мълчание не може да се очаква, че ще са много приказливи! Но няма значение – всички се събрахме и трите плочки отново са у нас. – Приближава се до монаха и се навежда, тъй че погледите им да се срещнат. – Да, братко, казах трите. Защото освен тази, която взех от сестра ти, и тази, която откраднах от манастира ти, моят род съхранява третата от векове.

Гатусо бръква в джоба на наметалото си и изважда първата плочка – от полирано сребро, с релеф на рогат демон. Вдига грижовно – мътният сивкав метал се отразява в зениците му.

– Сега нашият бог – истинският бог – може да бъде почетен подобаващо. Когато съберем трите плочки, когато ги осветим с кървав ритуал и жертвоприношение, той ще ни даде велика сила. Сила да вършим делата си, без да се страхуваме от наказание. А вие – ти и сестра ти – вие ще бъдете кръвта и жертвите, които са ни нужни.

64

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

Алфредо Джордано изобщо не изглежда така, както си го бе представял Вито. Майорът очакваше да види дребен човечец с вид на монах, може би пооплешивял и с мъдро лице и очилца с телени рамки. Алфредо обаче е висок над метър и осемдесет, широкоплещест като ръгбист и с буйна пясъчноруса коса.

На Алфи му е необходим повече от час, за да обясни за дългото си търсене в тайния архив по молба на Том.

– Нямах време да ви кажа по телефона, но легендите за Плочите от Атманта се разказват от векове. Католическата църква ги свързва с някои от най-трагичните събития в историята на човечеството. – Той отпива глътка кафе и продължава: – Смята се, че за първи път са използвани при подземната минна експлозия в Атманта, при която загинали мнозина аристократи от цяла Италия – първото документирано масово убийство в света. След това се свързват с редица други събития: изригването на Везувий през 79 година; най-смъртоносното земетресение в Китай през ХVI век; потъването на „Титаник“; наводненията в Холандия, при които са загинали над сто хиляди души; тайфуни в Пакистан; Чернобилската авария в Съветския съюз; нападенията на 11 септември в Ню Йорк и дори последното цунами в Азия.

– Накратко, всички най-катастрофални събития – обобщава Вито.

Алфи кимва:

– Много е удобно да се обвиняват Плочите. Злото е навсякъде, а тези плочки са просто един негов символ.

– Наричате ги „плочи“ – уточнява Валентина, – а не „Портите на Ада“.

– Получили са алтернативните си названия сравнително късно, някъде през ХVII или ХVIII век. Затова е по-уместно да ги наричаме Плочите от Атманта.

– Отче, мислите ли, че сатанистите биха убили, за да се сдобият с тях?

– Майоре, дори в самата Църква има хора, които биха убили за тях.

– Тук бяха убити няколко души – споделя Валентина, като поглежда шефа си, за да се увери, че може да продължи. – Едната жертва беше петнайсетгодишно момиче, чийто черен дроб бе изваден. Може ли това да е свързано по някакъв начин с плочите?

– Може би – замислено отговаря Алфи. – Тетия, жената на Тевкър, е била още в юношеска възраст – може би около петнайсет, когато е родила детето им. За това дете сатанистите вярват, че е синът на Луцифер. Принасянето в жертва на момиче около тази възраст би имало ритуално значение.

– Ами черният дроб? – настоява Вито.

– Според легендата Тетия извадила черния дроб на мъжа, който я изнасилил. Затова, като повтарят символично действията ѝ, изваждайки нечий черен дроб, те може би си представят, че възстановяват духовния баланс и постигат възмездие.

Валентина задава следващия въпрос малко колебливо:

– А кръвта или черният дроб на свещенослужител биха ли имали някакво ритуално значение?

– Разбира се – малко троснато отговаря Алфи. – Проливането на кръвта на някой Христов воин винаги е триумф за тези хора. Имайки предвид, че самият Тевкър е бил нецвис – един вид жрец  – сами разбирате, че това също би могло да бъде важно за тях, особено в церемония по случай събирането на всички плочки и отварянето на портите към ада.

– Някой бивш свещеник би ли им послужил?

– Да – отвръща Алфи и се намръщва.

Вито е убеден, че следващият въпрос на свещеника ще е защо го питат такива неща, но в този момент вратата се отваря и Нунчо ди Алберто подава глава в стаята.

– Scusi! Майоре, извинявайте, но трябва да ви кажа нещо спешно.

Вито излиза. Нунчо държи някакви листове. Изглежда развълнуван.

– Мисля, че открих кой е собственикът на една от плочките – казва той.

Вито го поглежда изненадано.

– Кураторът на „Скуола гранде дела мизерикордия“ във Венеция каза, че чул за сребърна етруска реликва с образа на млад жрец, която била продадена преди пет години в Австрия или Германия.

– Това е средната плочка – възкликва Вито, след като напряга паметта си.

– Да. Това е добра следа. Вижте...

Нунчо му показва фотокопие от брошурата за търга, на която е нарисувана сребърна плочка.

Вито дръпва листа от ръката му и очите му светват.

– Браво! Отлично си се справил. Чакай да го покажа на свещеника от Ватикана.

Връща се в стаята.

– Отче, погледнете! – Подава му фотокопието. – Какво ще кажете за това?

Алфи веднага я познава:

– Това е средната плочка – онази, на която е изобразен нецвисът Тевкър. Къде...

Алфи не успява да довърши въпроса, защото Вито вече е навън. Връща листа на Нунчо.

– Свещеникът потвърди, че е една от плочките. Кой е собственикът?

Нунчо не смята да съкращава историята. Иска да опише подробно всички усилия, с които е постигнал успеха си.

– Кураторът се оказа прав. Открих, че е била продадена в Доротеума във Виена – една от най-старите аукционни къщи за произведения на изкуството в света, известна с дискретността си.

– Кой? – нетърпеливо повтаря Вито.

– Купена е анонимно от германски колекционер за хубавата сума от 1,1 милиона долара. След покупката следите малко се губят. Оказва се, че анонимният купувач я е продал още на другия ден, този път на купувач от Америка. Той, на свой ред, също я е продал – в рамките на седмица от първата продажба. При всяка следваща продажба цената се вдига точно с двайсет процента, сякаш става дума за предварително договорена комисиона. Тези продажби не са направени през аукционни къщи.

Вито няма търпение да научи името на притежателя, но разбира защо последователността е важна; човекът, даващ парите, не е искал просто да запази самоличността си в тайна – предприел е систематични стъпки, за да я укрие.

– И така, собственикът! – обявява Нунчо и очите му грейват. – Накрая плочката е купена не от частно лице, а от офшорна компания на Каймановите острови. – Подава един лист на шефа си. – И собственик на компанията е нашият приятел на хипитата, милиардерът Марио Фабианели.

С разтуптяно сърце Вито взема копията от банковия трансфер и регистрацията на офшорната фирма. Потупва листовете с ръка.

– Сигурен ли си за последователността? Сигурен ли си, че тези плащания имат доказана връзка със собствеността на плочката?

– Да – малко нервно отговаря Нунчо. – Сигурен съм.

– Va bene. Нека приключа с човека от Ватикана. После ще издадем заповед за арест на Марио Фабианели и безгрижните хипита от комуната му.

65

Когато се събужда отново, Том вижда само плашещ мрак.

Вързали са очите му.

Освен това са му сложили белезници. Но са оставили краката му развързани.

Главата адски го боли. Умът му обаче е бистър. По-бистър, отколкото е бил от седмици.

Отново са го преместили.

Нещата са различни.

Въздухът е по-свеж. Подушва миризми. Трева. Див чесън. Коча трева.

Освен това чува различни неща. Птички. Шумолене на листа.

Усеща, че все още е легнал.

По гръб. На нещо твърдо. Някъде на открито.

Но къде?

И защо?

Защо са го преместили от онази стая?

В главата му като фигурки от тетрис се подреждат различни възможности и страхове.

Мера Тийл – Ларс Бейл – „Портите на Съдбата“ – Моника Видич – шести юни – Венецуела – Малката Венеция.

Изведнъж го вдигат.

Поставили са го на носилка. Няколко души го носят. Ако съди по стъпките им – по-скоро четирима, а не двама.

Пренасят го на известно разстояние, после пак го оставят на земята.

Шепнат си на италиански.

Не!

Не е италиански. Латински. Мърморят си нещо на латински.

Литургия?

Отново вдигат носилката. Тя се разклаща. Някой я подпира с рамо.

– Сатанус...

Том чува ясно. Това са сатанисти – преговарят някаква церемония.

Подготвят се – подготвят и него – за ритуал, който ще се състои скоро.

Ритуал за жертвоприношение.

И Том е почти сигурен кой ще бъде принесен в жертва.

Въпросът е кога.

Носилката пак тръгва. Въздухът се променя. Отново влизат на закрито.

Значи няма да е сега.

Все още е рано.

Слава Богу!

Оставят го на място, което не е виждал, но отлично познава.

Връщат го в неговата стая.

Шепнат си, докато се отдалечават.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп.

Десет крачки.

Шшш-щтрак.

Една ключалка. Стара и бавно задействаща се. Не е подсилена. Няма допълнително резе.

Стъпките на похитителите му се отдалечават по коридора. Вдясно от него, откъм краката му.

Том получава някаква представа за разположението на нещата. Съставя си въображаема карта за посоката, от която дойдоха и в която се отдалечиха.

Започват да стават непредпазливи.

Само три секунди ще му бъдат достатъчни, за да достигне коридора. Ключалката е паянтова – с еднократно заключване и лесна за разбиване.

Том се опитва да седне и осъзнава още нещо.

Не може.

Твърде слаб е дори да убие муха, камо ли да бяга.