Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 31 страниц)

20

В НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Том и Тина вечерят в ресторантче, известно само на местните жители – от онези, които авторите на туристически пътеводители запазват в тайна от читателите си. Тя изчаква келнерът да се отдалечи, преди да продължи:

– Е... – усмихва се гузно, – надявам се, не ти е неприятно, че говоря за това, но наистина ли аз съм ти първата?

Той вдига поглед от спагетите с миди и се преструва, че не разбира:

– Първата каква?

– Знаеш... – Тя разрязва своя стек пицайола и прошепва малко по-силно, отколкото е необходимо. – Първото ти пълно сексуално причастие?

Том отпива глътка изстудено бяло вино и я поглежда неодобрително:

– „Секс“ и „причастие“ са думи, които изобщо не си подхождат.

Тя вдига вежди:

– О, не знам, представям си те с дълго пурпурно расо, без нищо отдолу, а аз коленича пред теб и...

– Престани! – Той вдига предупредително ръка. – Дори не си го и помисляй. Ти си много извратено момиче.

– Господинчо, дори не подозираш колко! Аз съм журналистка, извратена съм по рождение – оправдава се тя, като се усмихва леко. – Но ти не отговори на въпроса ми.

Том смутено разклаща чашата.

– Да. – Поглежда я. – Ти беше първата.

– Хм. – Тя одобрително накланя глава.

– Това хубаво „хм“ ли беше, или лошо „хм“?

– По-скоро „ехааа, хм“.

– Ехааа, хм? Никога не са ми казвали „ехааа, хм“ досега.

– Сигурно защото досега не си правил секс.

– Ааа, ясно.

– Е, опиши го. Как беше като за първи път?

Том оставя приборите с престорено раздразнение.

– Еее, стига! Не ме мъчи. Нали и ти си имала първи път. Знаеш как е!

– Беше много отдавна. – Тя се подсмихва, вдига чашата си, като я държи с два пръста за столчето, и златистата течност проблясва на лампите. – Всъщност сега си спомням – беше ужасно. Адски болеше и си мислех, че няма да го правя никога повече.

Том я поглежда смаяно.

Тя отново се усмихва:

– Надявам се, че за теб не беше толкова лошо.

– Не. Не беше никак лошо.

Тя се преструва на засегната:

– Очарователно. Досега не ми бяха казвали „не беше лошо“.

Той най-сетне разбира. Тук става дума за емоция. За чувства. За общуване. За изграждане на връзка. За духовната страна. Единственото нещо, от което той би трябвало да разбира, а сега направи гаф.

– Извинявай. Предполагам, че съм адски зле в тези неща. – Замълчава и я поглежда, за да се увери, че и тя го гледа; взира се в очите ѝ, прозореца към душата. – Тази нощ с теб... Сексът с теб... това е нещо, което никога, никога няма да забравя.

– Разбира се, че няма. Всеки помни първия си път.

– Не. Не защото ми беше за първи път, нямах това предвид. Когато напуснах църквата, не съм си казал: „Ура, вече мога да правя секс“. Не беше така.

Тя се стъписва. Посяга към чашата с вода, не към виното.

– Никога няма да забравя тази нощ – продължава той, – защото в този момент се почувствах по-близък с теб, отколкото съм се чувствал с което и да е друго човешко същество. Не говоря за трепета, за адреналина, за желанието. Всичко това го имаше. И още много. Благодарен съм на Бог за тези силни усещания. Но имаше още нещо.

Тина изпитва смущение. Повдигна темата на шега, за да го подразни, да внесе пикантност във вечерта. А ето че разговорът придоби неочакван обрат.

– Извинявай – измънква. – Не исках да съм груба.

Том се усмихва. Тя явно няма намерение да го мъчи повече.

– Не беше груба. – Той отпива глътка вино, този път по-спокойно. – Хубаво беше, че поговорихме за това. Добре стана. И сега какво? Какво следва занапред?

Занапред? Тина не се е замисляла за това. Прикрива изненадата си, като поглежда настрани. След малко посяга към чашата с вино, като се надява паниката да не е проличала на лицето ѝ.

– Недей да имаш прекалено големи очаквания, Том. Моля те, недей. Имам ужасния навик да разочаровам хората.

21

ИЗОЛА МАРИО², ВЕНЕЦИЯ

Историческото имение на частния остров, собственост на потайния милионер Марио Фабианели, привлича вниманието на медиите по най-неподходящите причини.

Бившето уважавано седалище на венецианския хайлайф, сега е хипарска комуна. Добре поддържаните навремето морави са буренясали и запуснати. Единственият намек за богатство са охранителите с черни униформи, които патрулират в имението.

Те завършват смяната и се прибират в грозната сива кабина, заобиколена от кипариси в задната част на имението. Изглеждат в добро настроение.

– Още един ден мина – още един чек в банката – отбелязва Антонио Матераци. Подпира се на вратата и пали цигара.

Четиримата мъже в съблекалнята, включително началникът им, го мислят за останал без работа рекетьор от Ливорно. Никой не подозира, че истинското му име е Павароти и е полицай. Лука, прекият му началник, който му даде работата, е добродушен здравеняк и явно го хареса – може би вижда в мускулестия младеж нещо от себе си на млади години.

– Антонио, ела да хапнеш с нас – провиква се той, докато се мъчи да си върже обувките, приведен над голямото си провиснало шкембе, което сега няма търпение да напълни. – Спумони прави най-хубавите тортелини във Венеция. Ела с нас.

Антонио издишва цигарения дим и махва леко:

– Някой друг път. Благодаря за поканата, но днес обещах на новата ми приятелка да се видим...

Марко, мъж с лице на невестулка – вторият в йерархията на отряда, размахва дългия си показалец и се ухилва:

– Ахааа! Знам много добре какво си ѝ обещал! – Свива татуираната си длан в юмрук и я стоварва под бицепса на другата ръка, която изправя нагоре – познат жест. – Защо ти е притрябвало да ядеш паста със стари песове като нас, когато можеш да хапнеш младо ярешко?

– Стига, Марко! Свиня такава. – Лука му хвърля суров командирски поглед. Обръща се пак към Павароти и изражението му става бащинско. – Друг път тогава, Тонио. Запомни, до края на седмицата смяната ти е сутрин – дванайсет часа работа, дванайсет часа почивка. Ясно?

– Si. Va bene³. Ще запомня.

Антонио вдига палец, за да покаже, че всичко ще е точно, и насочва вниманието си към цигарата, докато другите се изнизват към чакащото водно такси.

Комуната е разположена в средата на острова и има четири основни кея за лодки, като главният е близо до постройката на охраната. Водата от лагуната е вкарана в няколко канала около и през острова. Множество мостове с изящни дъги кръстосват тези канали, водейки към пътеки и горички, садени преди столетия.

Полицаят под прикритие изчаква водното такси да се отдалечи, хвърля фаса в металната кофа и тръгва небрежно покрай северната стена на имението. Ако е преценил правилно, Фернандо, пазачът от нощната смяна, сега е точно в противоположния край на острова. Има около половин час за разучаване, преди двамата да се срещнат.

Антонио вече е забелязал, че стените са снабдени с нощни камери срещу вандали и дневни камери с приспособления против слънчеви отблясъци. Учебната смяна, която му организираха, за да се запознае с функционирането на системата за наблюдение и архива от видеофайлове, му бе достатъчна да забележи няколко пропуска. Не фабрични дефекти – нищо подобно. Прецизната германска система „Моботикс Ай Пи“ е една от най-добрите в света. Грешката, която Антонио забелязва, е човешка. Хората на Марио не са нагласили добре всички ъгли. Четирийсет камери с припокриващи се видими полета следят четирите дълги стени и околните външни и вътрешни райони. Видеосистемата на южната стена обаче, точно срещу комплекса на охраната, изглежда зле организирана за експертното му око. Тя не покрива голям участък от територията на имението. По-точно, пропуска не самото имение, а достъпа до него по вода и сградата зад него – района, в който изрично са му забранили да стъпва – хангара за яхти.

Антонио върви близо до стената. Толкова близо, че почти се отърква в бръшляна, който е впил розови стъбла в бялата мазилка. Хангарът е първи в списъка му с неща, които трябва да провери. Ако през острова се прекарват наркотици, сградата сигурно е в центъра на тази дейност.

Когато стига до рампата, осъзнава, че да се разхожда из имението, няма да му е толкова лесно, колкото си мислеше по-рано. Той поглежда стените. Нощните камери не се виждат. Идеално. Ако той не ги вижда, значи и те не го виждат.

Не това обаче е проблемът. Каменната стена завършва с висока телена ограда с остра бодлива тел на върха.

Той се опитва да прецени. Дори ако успее да се покачи и да опази мъжкото си достойнство от острите като зъби на акула шипове, от другата страна ще му се наложи да скочи поне от три метра във водата. Опасно е. Най-малкото, може да си счупи глезена. Или по-лошо.

Да заобиколи не е по-лесно. За целта трябва да върви около километър до края на острова, после да се гмурне и да плува до рампата под вода, без да вижда нищо отгоре. С водолазен костюм и съответната подготовка, би го направил с удоволствие. Но не и с обикновени дрехи, неподготвен и в момент, когато очаква да се появи колегата му от охраната.

Антонио оглежда голямата дървена врата на хангара.

Със сигурност е заключена.

Дори да успее да стигне до нея, тези масивни дървени плоскости ще му създадат проблеми. Отвън има катинар, а отвътре вероятно са залостени с резе. Безнадеждна ситуация. Абсолютно безнадеждна.

Антонио се обръща и тръгва обратно в сгъстяващия се сумрак. Вече различава силуета на Фернандо в далечината – характерните криви крака, бавната и небрежна походка. Остава още около час, докато си отиде всяка дневна светлина и се наложи да прави обиколките с фенерче.

Високо над острата бодлива тел и изтърканата дървена врата един ръждясал ветропоказател се завърта леко, съживен от усилващия се западен вятър. Ако Антонио се беше вгледал по-внимателно, може би с бинокъл, би забелязал, че желязната глава на петлето е камера за двайсет и четири часово наблюдение, с филтър за нощно виждане, свързана не с контролната зала на системата „Моботикс“, а към по-малко и с по-ограничен достъп табло с монитори и записващи устройства в задната част на хангара. Монитори, пред които седи убиецът на Моника Видич.

² Isola (ит.) – остров – б. р.

³ Да. Добре (ит.) – б. пр.

Capitolo XVII

666 Г. ПР. ХР.

РАВНИНАТА НА АТМАНТА

Кави и Песна са в лошо настроение, когато излизат от колибата на лечителя и се качват в чакащата отпред колесница. Ларт забелязва мрачното им държане, когато сяда до кочияша и удря с камшика гърбовете на четири от най-расовите жребци на Етрурия.

Колесницата е нова, но магистратът не е отбелязал този факт дори с една дума на одобрение. Ларт я е проектирал сам и лично е надзиравал построяването ѝ. Двойни оси, четири усилени колела с по девет спици и бронзов обков от всички страни. По-добра е от всичко, което бащата на баща му е мечтал да създаде.

Ларт поглежда назад и вижда двамата мъже, вглъбени в поверителен разговор. От онези разговори, в които той не е допуснат. Разговори, които го унижават.

Приемат го като част от оборудването си. Третират го като инструмент за причиняване на болка. Е, той има и други достойнства. Много повече, отколкото подозират. Повече, отколкото който и да е от тях някога ще има.

Колесницата се носи бързо сред нивя от ечемик и пшеница и Ларт се потапя в чувствата на ненавист и презрение. Всичко, докъдето ти поглед стигне, принадлежи на Песна. Под земята се намира богато сребърно находище, което магистратът разработва и превръща в скъпи украшения.

Колесницата спира и кочияшът слиза, мърморейки, за да отвори портата в оградата между нивите.

Ларт се напряга да подслуша разговора на двамата мъже отзад.

Кави звучи оптимистично:

– Това е замаскирана благословия.

Песна е скептичен:

– Как така?

– Нашата покана към аристократите, магистратите и старейшините сега може да включва и покана за освещаването на новия храм. Кой ще откаже да участва в такова свещенодействие?

Песна не изглежда убеден:

– Благословия от един сляп нецвис? Как ще се приеме това?

– Може да не е сляп.

– Ами ако е?

Двамата замълчават. Ларт почти си представя как зъбните колела в лукавия ум на Кави чегъртат, преди, както винаги, той да измисли правилния отговор:

– Ще го представим като куриоз. Ще разпространим легенда, че Тевкър самоотвержено е пожертвал зрението си, за да не бъде смущаван от земните неща и да може да чува по-добре боговете. Цяла Етрурия ще ти завижда, че имаш такъв предан нецвис.

Песна се изсмива:

– Понякога, приятелю, си мисля, че дори боговете не могат да се мерят по дар слово с теб.

Кави се усмихва угоднически:

– Много щедра похвала, господарю.

– Нали не си изпратил още поканите?

– Подготвени са на чернова, но не са изпратени. Тази вечер мога да внеса поправки и да ги пратя по вестоносците на заранта.

– Чудесно. В такъв случай кога? Кога ще поканим тези могъщи и влиятелни мъже на нашата скромна церемония за освещаване на храма?

Кави вдига ръка и изпъва пръстите си:

– След шест дни.

Двамата замълчават, когато кочияшът се връща. Той измърморва нещо, качва се на капрата и тръсва юздите. Ларт не му обръща внимание.

Шест дни. Чудесно. Шест е любимото му число.

22

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Убиецът на Моника Видич продължава да гледа мониторите дълго след като Антонио се е скрил от поглед. Завърта камерите за наблюдение наляво и надясно, накланя ги, увеличава и намалява образа. От шпионина няма следа.

Не е чак толкова необичайно някой от охраната да се отклони от маршрута за патрулиране и да навлезе в петметровата забранена зона около хангара. Това обаче е друго. Младият охранител не изглеждаше воден от чисто любопитство. Никак даже. Изглеждаше целеустремен.

Нарушител.

Явно е дошъл с намерение да проникне в забранената зона. Убиецът пуска записите отново и се усмихва. Да, наистина. Глупавият младеж очевидно беше обмислял да прескочи оградата – щеше да е интересно да види как го прави, може би дори се е замислил за възможността да доплува до вратата на хангара.

Защо му е на един охранител да прави нещо такова?

И по-важно – как трябва да се постъпи с охранител, който иска да го направи?

Убиецът имаше планове за тази нощ. Големи планове. Но сега ще се наложи да ги отложи.

На другата стена с монитори, свързани с главната система за наблюдение, той вижда как Антонио и Фернандо си пожелават лека нощ, поздравяват се, като докосват кокалчетата на юмруците си, и тръгват в различни посоки. Колко е хубаво, когато колегите се разбират. Той поглежда друг таен монитор, получаващ картина от камери, скрити в грозните бели куполи на стените, които повечето хора погрешно вземат за обикновени лампи. Нощният пазач се връща в стаичката на охраната и отваря шкафчето си, за да извади застоялите сандвичи и клисавото парче торта, които жена му е завила преди половин денонощие. Шпионинът слиза на понтонния кей и отвързва една стара моторна лодка.

Много стара лодка, както изглежда. Убиецът вижда регистрационния ѝ номер отстрани и бързо си го записва. Името ѝ, Spirito di Vita – „Духът на живота“ – е заличено, но буквите са стояли толкова дълго, че очертанията им още личат върху борда.

На един лаптоп върху стоманената маса до системата за охрана, убиецът отваря файл, озаглавен: „Персонал“. След няколко щраквания с мишката изважда цялата информация за Антонио Матераци – несъмнено фалшиво име – заедно с адреса, където би трябвало да живее, и професионалната му история.

Препоръките и данните от проверките изглеждат добре. Той обаче все още има лошо предчувствие за младия охранител. Много лошо предчувствие.

В рамките на един час подозренията му се потвърждават. Номерът на лодката и името Spirito di Vita не съвпадат. Регистрацията наистина е на човек с името Матераци, но лодката има съвсем друга история и друг номер. Започнала е съществуването си като играчка на бизнесмен на име Франческо ди Еспозито от Неапол. После била купена от бившия болничен работник Анджело Павароти и сега очевидно принадлежи на сина му, Антонио. Антонио Матераци почти със сигурност е Антонио Павароти. Най-вероятно агент под прикритие на местната полиция или на карабинерите. Ченгетата често се представят с истинското си малко име, в случай че някой познат ги извика на улицата; така, дори някой да ги познае, няма да събудят подозрения.

Убиецът на Моника затваря лаптопа и се връща в безопасния район на комуната. На лицето му се изписва усмивка. Колко иронично, че бащата на Антонио, Анджело – име, което означава „ангел, Божествен вестоносец“, му даде информацията, която ще му позволи да убие сина му.

Capitolo XVIII

666 Г. ПР. ХР.

КЪЩАТА НА ТЕВКЪР И ТЕТИЯ В АТМАНТА

Слънцето изгрява над Адриатическо море. Обагрено в ягодово и ванилово, небето отразява гладката като огледало морска шир. Лек бриз лъхва Тетия и развява назад дългата ѝ черна коса.

Плочката е опечена и готова.

Тетия се замисля за произведението и измамата, свързана със завършването му. Снощи докараха Тевкър, за да се възстановява вкъщи. Тетия предано се грижи за него, докато той заспа. После се върна при глинената плочка, внимателно я изпече в новата пещ, която сама изкопа в земята и напълни с изсушени фъшкии, дърва, морска сол и сухи листа. Когато огънят се засили, тя го покри с греди и глинени чирепи, за да запази високата температура, като прецени времето така, че да може да извади изпечената творба при първите лъчи на зората.

Изпита голямо облекчение, че не се е напукала. Въпреки че при внимателно вглеждане се виждат стотици миниатюрни цепнатини, сякаш змиите, които издяла, тайно са пълзели по повърхността.

Глината не беше чиста. В нея има отровни отложения и нежелани минерали. В един момент Тетия беше убедена, че наслагванията ще разцепят плочката по време на печенето. Не се случи. И като го поглежда сега, скулпторката се убеждава, че произведението ѝ е станало точно такова, каквото очакваше магистратът Песна.

Прекрасно е.

Най-красивата от всичките ѝ творби. Става ѝ жал, че трябва да я даде.

Тетия бавно почиства плочката. Слага я в задната част на колибата и усеща странно чувство в корема. Къркорене. Като глад. Само че по-различно.

Слага ръка върху корема си. Ако не греши, дори детето изглежда доволно, че е завършила релефа.

Тя покрива плочката с плат и започва да реже плодове за закуска. Замисля се за обичая, когато в селото някой се разболее, съседите да идват с малки подаръци като израз на подкрепа и пожелание за бързо оздравяване. Носят плодове, сокове, дори малки талисмани. Никой обаче не донесе нищо за Тевкър. Никой не мина да го види.

Ярки снопове слънчеви лъчи проникват в колибата и огряват лицето на Тевкър.

Топлината го събужда.

Той сяда в леглото и протяга ръце в търсене на жена си.

– Тетия!

В гласа му има нотка на паника.

– Тук съм. – Тя се приближава и погалва сплъстената му коса. – По-добре ли си? Тази нощ спа дълго и дълбоко. Ако не издаваше звуци като мечешко ръмжене, щях да те помисля за мъртъв.

Той се усмихва и вдига ръце към главата си, близо до мястото, където тя го докосва.

– Чувствам се укрепнал. – Превръзките му са се разхлабили и компресът е паднал. – Но очите ми щипят, сякаш са пълни с пясък.

Тетия вижда, че превръзката се е разместила и зениците му са открити. Той гледа право към нея.

Но не вижда нищо!

Тя се приближава. Търси знак, че я е познал. Нищо.

Тевкър усеща нещо. Може би мълчанието ѝ. Може би някак прочита мислите ѝ.

– Какво правиш?

– Нищо, мили – отговаря тя, като преглъща гузно. – Превръзката се е разместила. Легни да я наглася.

Тевкър се подпира на лакът и ляга.

Тетия сипва вода в една купа и с парче вълна внимателно избърсва коричките от клепачите и очите му. Възсяда бедрото му и за момент и двамата си спомнят последния път, когато правиха любов. Той се усмихва и Тетия усеща как членът му се втвърдява под нея. Той протяга ръка и докосва висящата като завеси коса.

– Благодаря ти, мила моя. Благодаря, че си до мен и не ме изостави. Онзи ден си помислих, че си решила, че щом боговете са ме зарязали, и ти трябва да го направиш.

– Шшшт! – Тя поставя пръст пред устата си. – Не говори така.

Тевкър замлъква. Пръстите му замръзват като ледени висулки във водопада на косата ѝ.

Тя се навежда и целува пресъхналите му устни. Навлажнява ги с езика си и той тихо изстенва.

Тетия бавно съблича дрехите си и започва да целува гърдите и пениса му. Сега ще се люби с него. Бавно. Нежно. А после ще му каже. Ще му каже, че трябва да отиде при Песна.

23

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Лейтенант Валентина Мораси взема Том от хотела му малко след 8 часа. Миналата вечер му остави съобщение там, а също и в „Луна Балиони“.

Времето е хладно и тя носи черни дънки „Армани“, късо яке от мека червена италианска кожа, сив кашмирен пуловер и бяла блуза с висока яка. Дрехите са ѝ слабост. Харчи за тях повече, отколкото за храна, което вероятно е хубаво, защото ако беше обратното, нямаше да може да се набута в никое от нещата, които обича да носи. Затова, когато вижда Том, веднага забелязва, че е със същите дънки, сива фланелка и сив суичър с качулка, както при първата им среща.

– Buongiorno! – бодро поздравява той и неохотно се качва в моторницата на карабинерите. – Опасявам се, че не съм голям мореплавател. Краката ми предпочитат да са стъпили на тера фирма.

– И сте от Лос Анджелис? – подкача го Валентина, като му помага да отиде към кърмата на лодката, където прохладният бриз ветрее италианското знаме. – Представях си ви като калифорниец, който е прекарал юношеските си години в океана.

– Грешите, лейтенант. Истината е, че почти не мога да плувам. Дори имам нещо като фобия от водата.

Тя го поглежда изпитателно, сякаш подозира, че я будалка.

– Елате вътре, направила съм кафе.

Том е принуден да се сгъне почти на две, за да влезе след нея през вратичката на дългата тясна кабина.

– Когато бях малък, най-добрият ми приятел беше премазан от джет в Малибу. Бях във водата с него.

– Моите съболезнования.

– Благодаря. Много ли ще пътуваме?

– Пет минути. Или десет. Зависи от трафика.

Валентина отваря един термос и сипва кафе в две чаши.

Идеята за улично задръстване във водата развеселява Том. Но когато започват да си проправят път между водните таксита, гондолите и работните лодки, разбира какво е имала предвид полицайката.

– Майор Карвальо и патологът, професор Монтезано, ще ни чакат там. – Тя се изкушава да коментира дрехите му, особено липсата на чисти, но се спира. – Били ли сте друг път в морга?

Том кимва:

– За съжаление, няколко пъти. Не във връзка с криминални разследвания, а за компания на роднини на починали. Няколко пъти за разпознаване на мъртви бандити или клошари, които никой не е потърсил.

– Съжалявам. Моргата не е най-доброто място за започване на деня.

Том свива рамене:

– Предпочитам да не я посещавам, но ако се налага, по-добре да е в началото на деня, а не в края.

Двайсет минути по-късно му се иска да не беше казвал тези думи. С болнична престилка, застанал до бледото тяло на петнайсетгодишната Моника Видич, той се чувства почти толкова потиснат, колкото в нощта, когато уби двамата улични бандити в Лос Анджелис.

Чу много добре всичко, което каза майор Карвальо преди малко. Разбра го ясно. Но пак изпитва нужда да повтори:

– Някой е извадил черния ѝ дроб?

Валентина го поглежда гузно:

– Да. Съжалявам, че не ви казах преди. Стори ми се по-уместно да изчакам, докато дойдете тук.

– Добре ли сте, синьоре? – загрижва се патологът, когато вижда страданието на лицето му. – Ако искате, да направим почивка.

Том поклаща глава:

– Не. Не. Добре съм. Хайде да свършваме.

Поглежда Валентина, която свежда виновно поглед, сякаш се досеща, че той си спомня думите ѝ, че след тази среща карабинерите повече няма да го търсят – за нищо. Сега не му изглежда така. Изобщо не изглежда така. Том има чувството, че тепърва започват.